Николай Теллалов
Момичето и драконът (15)

13

Нощта на тринайсети срещу четиринайсети май бе необичайно задушна. Привечер бурята подмина града, отказвайки му освежаване. Наташа сънуваше, че в малката й стаичка две фигури стоят в тъмнината — еднакви като лъжици, но в различни одежди — и с оловни гласове разговарят на непонятен език, който въпреки това момичето разбираше.

— ГОВОРИ ПО-ТИХО, ЩЕ Я СЪБУДИШ.

— ТА НАЛИ ЗАТОВА И ДОЙДОХМЕ, МОРТУС. ОТКОГА СИ СТАНАЛ ТЪЙ ГРИЖОВЕН?

— КОРАВОСЪРДЕЧНИЧИШ В ТАЗИ ВСЕЛЕНА, КОЛЕГА. МОЖЕ БИ Е ВРЕМЕ ЗА ОТПУСК?

— КЪДЕ ТИ… ЕТО ЧЕ СИ СТОЯ СЕГА С ТЕБ, БЕЗДЕЛНИЧА, А МЕ ЧАКАТ НА ТРИСТА РАЗЛИЧНИ МЕСТА… ПЪК И КАК ДА НЕ ЗАКОРАВЕЕШ В СВЯТ БЕЗ БОГОВЕ, НО С ОРЪЖИЯ ЗА МАСОВО ПОРАЗЯВАНЕ!

— Е, ДА ДОПУСНЕМ, ЧЕ НАЛИЧИЕТО НА БОГОВЕ НЕ ВСЯКОГА СПОСОБСТВА ЗА ЦИВИЛИЗОВАНОСТ. А И САМИТЕ ТЕ СА ГОЛЕМИ НЕГОДНИЦИ.

Мълчание.

— СЛУШАЙ — обърна се към първия вторият малко по-гранитен глас: — ЗАЩО ПРАВИШ ТОВА? НИЕ НЕ СЕ НАМЕСВАМЕ, НИЕ САМО СЛУЖИМ, НАШИЯТ ДЕВИЗ Е: СПРАВЕДЛИВОСТТА…

— ВРЪЩАМ ДЪЛГ — първият глас прекъсна втория.

— ВЪВ ВИСША СТЕПЕН БЛАГОРОДНО — с видимо съмнение отвърна вторият като помисли. — ИСКРЕНО ТИ ЗАВИЖДАМ, ЧЕ НАМИРАШ ВРЕМЕ ДА СЕ ЗАНИМАВАШ С КОТКИ И ВЛЮБЕНИ, НО ЗА МЕН Е ВРЕМЕ ДА ВЪРВЯ. ЕТО, ДРЪЖ — МОЖЕ ДА ТИ ПОТРЯБВА.

— ПРОБУТВАШ МИ СВОИТЕ ЗАДЪЛЖЕНИЯ?

— КАК МОЖА ДА ГО КАЖЕШ, МОРТУС!…

— ИЗВИНЯВАЙ. МАЛКО МИ Е ТЕРСЕНЕ. ДАЙ — МОЖЕ НАИСТИНА ДА ПОТРЯБВА. ДО СКОРО. ПРЕДАЙ МОИТЕ ПОЧИТАНИЯ НА СЕСТРА СИ.

— БЛАГОДАРЯ. МОРЕНА ЩЕ СЕ ЗАРАДВА.

Някъде нещо заръмжа, сякаш заработи някаква огромна машина, голяма колкото самолетоносач и сглобена изцяло от звънкащи остриета. Но могъщият й рев долиташе като от света на сенките или по-скоро така би нахлула в света на призраците сирена на парен локомотив, без ни най-малко да нарушава отвъдната тишина. С голяма скорост източникът на отвъдния звук изчезна зад южния хоризонт. През отворения прозорец подухваше ветрец и проникваха обичайните заводски шумове, които Наташа отдавна бе престанала да забелязва. Голяма коса с мразовито блещукащо острие бе подпряна на гардероба. Някакъв висок и закачулен силует седеше пред клавишите на пианото и тихичко свиреше с една ръка полка в тъй минорна тоналност, че Наташа се учуди. А щом се учуди, разбра, че не спи.

Галейки със свободната си ръка направо неприлично мъркащия Бонапарт, Смърт рече, без да се обръща:

— ИДВАМ ОТ ИМЕТО НА ВАШИЯ ПРИЯТЕЛ НУМИХРАЗОР. НЕ ИДВАМ ДА ПРИБЕРА ВАС — той се обърна и в кухините на очите му блеснаха гинещи звездни светове. — НО МОЛЯ ДА СЕ СЪГЛАСИТЕ ДА ТРЪГНЕТЕ С МЕН КЪМ ДИСКА. ТОЙ ИСКА ДА ВИ ВИДИ.

Наташа скокна, забравила, че е само по излиняла нощничка. Но едва ли си струва да се притесняваш пред озъбеното лице на Смърт, та дори и да си напълно гол.

— Какво се е случило с Нуми? — възкликна тя. — Къде е? Как се чувства? Зле ли… е?

— НЕ ГАРАНТИРАМ, ЧЕ НЕ Е.

— Боже мой! — извика Наташа и започна да навлича роклята си. — Да тръгваме! — подвикна вече облечена.

— БОСА? — попита Смърт.

Наташа нетърпеливо махна с ръка. Смърт се изправи и взе косата.

— ПОСЛЕДВАЙТЕ МЕ ТОГАВА.

И той прекрачи през стената. Момичето се поколеба само миг. В края на краищата, това е само Смърт, сви рамене тя — не е директор на училище и не е кагебеец. Освен това, Смърт едва ли имаше чувство за хумор (тук Наташа грешеше) и щом е казал „ПОСЛЕДВАЙТЕ МЕ“, явно е знаел какво прави. Момичето погали Бонапарт и също мина през стената. Следвайки леко попрегърбената фигура в монашеско расо, тя премина през целия блок, попадайки в различни апартаменти, всичките тъмни и пълни със сумтящи сънни звуци.

Смърт я чакаше върху плоския покрив на навеса, прилепен към стената на жилищния блок. Над него се извисяваше бял кон с умни очи. Наташа с усилие се покатери върху гърба му и притрепери, когато Смърт по каубойски и ловко се метна на седлото зад нея.

— Никой ли не ви забеляза? — делово запита Наташа, оглеждайки се в мрака и в гъстите сенки на входовете. Удивително как всеки съветски ученик е винаги готов за конспиратор.

— КОЙ БИ ПОЖЕЛАЛ ДА МЕ ЗАБЕЛЕЖИ? — резонно отвърна Смърт.

— Вас — не, но пък коня…

Смърт обходи с поглед наоколо и се концентрира някъде под дървената ограда. После поклати гладкия си череп:

— НЕ МИСЛЯ. ТОЗИ ГРАЖДАНИН Е ТВЪРДЕ ПИЯН… И ПОСЛЕ, ТОВА НЕ Е МОЙ УЧАСТЪК — добави той, заинтересуван от още нещо, а после лекичко потупа коня по шията.

Могъщото животно бавно пое напред. Копитата призрачно прогърмяха по изстеналия покрив и подковите зазвънтяха във въздуха. Наташа залитна назад, ала мъртвешката ръка я прихвана за раменете — внимателно, но равнодушно. Тя не почувства нищо особено. По гръбнака й не притича ледена мълния, момичето не изтля за едно мигване на окото, не се превърна в прах — с една дума, нищо. Докосването на Смърт бе подобно на допира в пръти на металните ограда.

Овладявайки нервното треперене, Наташа отбеляза с приблизително спокоен глас:

— Значи не е тъй смъртоносно да се докоснеш до вас… Простете за каламбура.

— ПРАВИЛНО. ТОВА Е СУЕВЕРИЕ. В НЯКОИ СЛУЧАИ.

Белият жребец набираше скорост като балистична ракета. Вятърът виеше недоволно и гледаше да се държи по-надалеч от острото оръжие на селските войни.

— С ВАШЕТО ТЕЛОСЛОЖЕНИЕ, МЛАДА ГОСПОЖИЦЕ, МОЖЕТЕ ДА МИ БЪДЕТЕ ДЪЩЕРЯ — неочаквано се обади Смърт.

След като се опомни, тя разбра, че това е шега.

— Как минахте през стените? — попита момичето.

— ВСИЧКО Е ПОДВЛАСТНО НА СМЪРТ — последва отговор с нотка на професионална гордост.__ — ВСИЧКО Е ТЛЕННО, ВЪВ ВСЕКИ ЕДИН СВЯТ. РЕАЛЕН СЪМ ЕДИНСТВЕНО АЗ.__

Наташа намери в себе си мъжество да обърне глава към него.

— А как аз успях? Нима съм мъртва?

В очите я погледнаха далечни галактически катастрофи.

— ТИ СЪЩО СИ ИСТИНСКА, ЩОМ ТЕ ОБИЧАТ.

— Какво се случва с Нуми? — извика Наташа, държейки се да не заплаче.

— УМИРА.

Момичето облиза ледените си устни.

— Това… това е несправедливо — прошепна тя.

— СПРАВЕДЛИВОСТ — тежко изговори Смърт — НЕ СЪЩЕСТВУВА. СЪЩЕСТВУВАМ САМО АЗ.

Безполезно е да се спори, осъзна Наташа. Разбирането дойде не в главата, а в цялата нея. Няма добро, няма и зло. Има единствено смърт. Ала нали преди смърт, винаги съществува рождение, нали е така?… Жалка надежда. Хващам се за сламчици. Глухо успя да промълви:

— Ще успея ли… да го видя жив?…

— ПОВЕЧЕ ОТ ВЕРОЯТНО Е.

Белият кон стремително препускаше в гнетящия безмълвен мрак. Тук звездите бяха нарядко и сякаш изтощени от болест, около тях кръжаха планети, по-мъртви от зловещия конник. В тази ялова вселена се гърчеха хилаво уродливи мъглявини и слънцата й даже не хленчеха. Момичето не издържа:

— Правилно ли се движим?… С Нуми никога не сме летели насам!…

Навярно паниката, болката и мъката в гласа й разубедиха Смърт да не заяви високомерно, че ТОЙ Никога Няма Да Се Заблуди И Винаги Ще Стигне Навреме. Ангелът на Свършека само изсумтя:

— ОТТУК Е НАПРЯКО.

Наташа притихна, а Смърт замислено я гледаше в тила, улавяйки нейните терзания. Той искрено недоумяваше защо хората се вкопчват с всички сили в живота, щом е тъй изпълнен със страдания.

Въпреки вълнението и тревогата, Наташа за минутка само задряма, защото рязко се сепна и видя как конят се приближава към Диска върху гърбовете на четирите слона, под чиито крака се извиваше осеяната с кратери броня на Великата Костенурка А̀Туин. Осемцветните дъги край безконечните водопади на Края на света този път никак не зарадваха. През пелена от сълзи тя гледаше корубата на Костенурката, покрита с пласт замръзнали в космическия студ газове. И момичето зарови лице в сребристата грива на коня, разтърсена от беззвучни ридания. Жребецът зацвили печално. Смърт изруга през зъби:

— ОЧАКВАТ СЕ ПЕТДЕСЕТ ХИЛЯДИ УБИТИ ЛИ?! НЯМАМ ВРЕМЕ! ЗАЕТ СЪМ! ДА НЕ ЗАПОЧВАТ СРАЖЕНИЕТО ОЩЕ ЧЕТИРИДЕСЕТ МИНУТИ.

Сякаш някой отдалеко му отговори.

— ТРИЙСЕТ И ПЕТ МИНУТИ И НИТО СЕКУНДА ПО-МАЛКО!

Далечният настойчиво избоботи.

— ЩЕ ИЗПРАТЯ ЧИРАКА СИ… ДА СЕ ЧЕПКАТ ТОГАВА, НО БЕЗ МЕН ОТСЕЧЕНИТЕ ГЛАВИ ЩЕ ПРОДЪЛЖАТ ДА ВИКАТ „УРА“ И ХОРАТА ЩЕ СПРАТ ДА ВЯРВАТ. ВАШАТА РЕЛИГИОЗНА ВОЙНА ЩЕ ПРОПАДНЕ!… ДОБРЕ. РАЗБРАХМЕ СЕ. СЛЕД ТРИЙСЕТ И ЧЕТИРИ МИНУТИ ЩЕ БЪДА.

И с чувство добави за себе си:

— АМА ЧЕ МЕРЗАВЦИ! НА ШАХ С ЖИВИ ХОРА ЩЕ ИГРАЯТ.

— Какво става? — Наташа повдигна разплаканото си лице с подуто носле.

— ВОЙНА — неохотно обясни Смърт, втренчен в Диска. — ЩЕ ИМА МНОГО ЖЕРТВИ. СЛЕД ВАШИЯ СЛУЧАЙ ЩЕ СЕ НАЛОЖИ ДА СЕ ЗАЕМА С ТАЗИ ИДИОТСКА БИТКА.

— Ще убивате… — каза тъжно Наташа.

Смърт заговори доста хладно:

— НАЛИ ЗАТОВА СЪМ СМЪРТ, ВСЕ ПАК… НО УБИВАТ СЕ ЕДНИ ДРУГИ ХОРАТА, МЛАДА ГОСПОЖИЦЕ, УБИВАТ С ДУМИ, ДОНОСИ, НОЖОВЕ… АЗ САМО ОТНАСЯМ ДУШИТЕ. ТОВА Е МОЙ ДЪЛГ — той помълча. — СТРЕЛИ, КОПИЯ — ДОБРЕ. МУСКЕТИ, БОМБАРДИ — ТЕЖКО Е, НО ВСЕ ПАК МОГА ДА СЕ СПРАВЯ. НО! КАРТЕЧНИЦИ, ПОДВОДНИЦИ — потръпна Смърт, — ЯДРЕНО ОРЪЖИЕ…

— Къде ги отнасяте, душите?

— ТРУДНО Е ДА СЕ КАЖЕ — призна той. — САМИЯТ АЗ НЕ ЗНАМ ТОЧНО.

Приближаваха Диска. Различаваха се градове и нишки на пътищата.

— Вие казахте, че няма справедливост.

— ДА. САМО ДОБРЕ НАТОЧЕНО ОСТРИЕ.

— Тогава… защо ме водите при Нуми? Само защото взех Бонапарт… котето, което…

— ЩЕ МИ СЕ ДА ОТГОВОРЯ УТВЪРДИТЕЛНО. ИЛИ ДА ИЗЛЪЖА, ЧЕ ВИДИШ ЛИ — НЕ МОЖЕ БЕЗ БЛАГОРОДНИ ЖЕСТОВЕ, ВИДИШ ЛИ — ЛЮБОВТА Е ИЗТОЧНИК НА ЖИВОТА, БЕЗ КОЙТО НЯМА И СМЪРТ. ВСИЧКО ТОВА Е ТАКА. И СЪЩО Е ЧАСТ ОТ МОЕТО РЕШЕНИЕ ДА ВИ ДОВЕДА НА ДИСКА. НО ОСНОВНАТА ПРИЧИНА — ЕТО Я.

Смърт измъкна от пазвата си изящен пясъчен часовник. Руническият надпис върху него бе познат на Наташа и сърцето й бясно заблъска в гърдите. Една-единствена песъчинка бе останала в горната полусфера. Наташа като омагьосана я гледа… цяла минута, докато не се сети.

— Тя не пада надолу! — и отчаяната надежда литна като радостно атакуващ дракон. Върху бузите на момичето плъзна руменина.

— СЪВЪРШЕНО ВЯРНО. КОЛЕГАТА ОТ СВЕТА НА ДРАКОНИТЕ ОСТАНА С ВАШИЯ ПРИЯТЕЛ. АЗ СЕ НАЕХ ДА ВИ НАМЕРЯ, ВСЕ ПАК С ВАС СЕ ПОЗНАВАМЕ… ТРЯБВА НЯКАК ДА СЕ РАЗРЕШИ ТОЗИ ЗАПЛЕТЕН КАЗУС.

— Как? — замря пламтящата душа на Наташа.

— НЕ ПИТАЙТЕ МЕН — и Смърт погледна момичето в очите. — ВИЕ ЗНАЕТЕ ПО-ДОБРЕ. АКО ЗНАЕХ АЗ, НЯМАШЕ ДА ПОТЪРСЯ ВАС.

Наташа се замисли и упорито вирна глава.

— Благодаря за откровеността — отвърна тя твърдо, гледайки смело сиянието на Суперсвръхновите. — И благодаря за… възможността.

Смърт нищо не отговори, но сякаш остана доволен. Звездите — помисли Наташа без всякаква връзка със случващото се — също умират…

Уловил мисълта й, Смърт замечтано се ухили, което не бе трудно с неговото лице. В края на краищата, не мечтаят ли актьорите за велика роля в своята кариера? Скулпторите, строителите… хирурзите, спомни си Смърт. Последните му бяха някак си най-близки. Но нямаше време за блянове. Бидейки същество отговорно и самодисциплинирано, Смърт насочи коня към околностите на столичния град в едно от царствата на Диска.

* * *

На полето, в подножието на скалите, в които бе построен градът-крепост, пристъпяха от крак на крак голяма тълпа зяпачи. В центъра на тълпата лежеше Нумихразор, придворният лекар стоеше с обронена глава над нагиздените млад крал и неговата невеста. Наташа гледаше краля със зли очи, които изнервяха стражата, удържащата любопитните.

Венценосецът — по нрав праволинеен като копие — се оправдаваше:

— … появи се в деня на сватбата, какво можех да предприема! Откъде, простете, да знам, че вече си е похитил принцеса… Моля за извинение, Ваше Височество… милейди, това бе злощастна грешка, трагично недоразумение.

В кръга на стражниците пасеше грамаден бял жребец и просветваха две фигури: Смърт и неговия драконов аналог. Бе очевидно, че шляещото се простолюдие, стражниците и почти всички останали не ги забелязваха, но сякаш мразовит въздух ги заставяше да настръхват и да стоят по-надалеч. Двамата Ангели едва проблясваха и момичето изведнъж си зададе въпроса: а не ми ли се струва така, защото аз още съм жива, защото истински са само те?

Тя загърби краля и се отпусна на колене пред Нуми. Лицето му бе някак призрачно, сякаш вече ставаше нереален… а може би истински. Момичето потрепери.

— Оказа се — бъбреше зад нея младият крал, — че Драконът изпуснал в бързината някаква огърлица… навярно за подарък на Ваше Височество… После я намерил някакъв селянин, донесъл я в замъка… И съпругът на Ваше Височество се появи да я дири…

Наташа не го слушаше. До Нуми лежеше дебела пречупена стрела. Обикновена стрела. От тежък арбалет. Наконечник от метал, споен с вълшебството. През засъхналата кръв се виждаше непознат на Земята цвят — осмият цвят от слънчевия спектър, цветът на магията в Света на Диска. Колко е просто, скръбно си помисли Наташа, не е ядрена бойна глава, не е бинарен химически заряд. Дори не чудодеен меч, а само стрела от противодраконов арбалет.

Превръзката на раната му бе просмукана от гранатовочерна кръв („От голямото количество хемоглобин и други, типични за нас вещества“ — обясняваше веднъж той на нея, глупачката. Трябваше да слуша всичко, което би могло да й подскаже как се оказва първа помощ на ранен с омагьосана стрела дракон!), която като киселина изгори пръстите на Наташа. Но в сравнение с разиграващото се в душата на момичето, болката бе като шегичка от забавно предаване пред стонове на изтезавани от Инквизицята.

— Защо хукна, мое мило глупаче, огърлица да ми носиш — шепнеше Наташа. — Къде да намеря тук жива вода, расте ли тук вълшебно биле, богородична иглица отде да взема, че раните ти да изцеля и зашия…

Сълзите се лееха беззвучно от очите й, момичето милваше втвърдяващото се лице на любимия си.

— Драконът изгуби съзнание малко преди Вашето пристигане на този чудесен кон — осмели се да каже нещо кралският целител, побутван от бъдещата си кралица. — Направих му стандартна превръзка, а раната намазах с балсам против лоша магия… Но… Безсилен съм… Винаги съм смятал противодраконовите оръжия за измислици от легендите… Не знам как да лекувам подобно нещо… — забъбри той, щом Наташа вдигна изкривеното си от болката лице, сетне тихо се отдръпна назад.

Тя погледна Смърт.

Той вдигна рамене, което при неговото телосложение бе особено красноречиво.

Изведнъж песъчинката в часовника се размърда и неохотно запълзя надолу. Наташа ужасено я гледаше.

— МОИТЕ СЪБОЛЕЗНОВАНИЯ — достигна до нейното съзнание и драконовият Ангел на Забвението вдигна святкащ нокът над лежащия с безпомощно разперени криле син на жена с огненочервени коси и огнедишащ змей.

— НЕ! — отчаяно изкрещя Наташа и всички наоколо уплашено се отдръпнаха. Издрънчаха изтървани алебарди. Разпищяха се жени. Момичето, смятано в неговата вселена за ленива глупава тройкаджийка, за хубавка-ако-наоколо-няма-други-момичета, за ревла, същото това момиче, ученичката от осми „Б“ клас на 130-то училище от града със секретните заводи на отбранителната промишленост, Наталия Балевска, се хвърли с протегната ръка към изпънатия като свещеник Смърт.

Но пръстите й преминаха през тялото му, без да уловят часовника на Нумихразор. А може би не тя премина през Смърт, а той през нея… както бе преминал през нетрайната материя на стените в нейния блок. А драконовият скелет вече замахваше…

В съзнанието на Наташа изплува сцена от миналото лято на реката, когато завърнал се от армията момък измъкна от вира момченце и след като го сложи на пясъка, няколко пъти издиша целия обем на дробовете си в устата на удавника. И детенцето — посиняло, бездиханно и безнадеждно — изведнъж трепна, закашля се и оживя! Не й ли се стори тогава, че на едно място на плажа, необяснимо как незаето от хора по бански, стои изтъкан от бледи сенки силует, който сега така познато вдигна рамене и се качи в кабината на някакъв кошмарен агрегат, наподобяващ комбайн толкова, колкото обикновена ножица — окървавена гилотина… В мярналото се острие, нащърбено от честата жътва, Наташа ясно видя войнишкия знак на Въздушнодесантните войски на СССР. Майката на детето ридаеше след преживяната уплаха и радост, момченцето плачеше и кашляше, а спасилият го момък изтриваше потното си чело. Върху релефните мускули на рамото му се синееше татуировка — същият този знак за отличие в Бойната и Политическата подготовка на ВДВ. Лицето му, доволно и уморено, изведнъж се изостри, а сивите му очи замряха, сякаш бе видял някакъв неприятен познат. Демобилизираният десантчик гледаше право в изчезващата фигура на апокалиптичния комбайнер и без друго като нарисувана с тебешир по вода…

И без да губи време, Наташа се хвърли към Нуми, покри го с крехкото си тяло и с всичка сила целуна своя възлюбен по почти човешките му устни.

Стори й се, че времето спря да отмерва секундите. Тя целуваше мъртва статуя… която като че лекичко отвърна на целувката, а сетне драконовият език просто обгори устата й.

Може би след четиридесет века индивидуално, чисто субективно време, неописано нито от Айнщайн, нито от Стивън Хокинг, нито от мъдреците на Анкх-Морпокрския Невидим университет, те приключиха с целуването и се погледнаха един друг, поемайки си дъх. Сенки от изтощение обрамчваха Наташините очи, неговите — още мътни и болни.

— ХМ!…

Наташа бавно се извърна. Двамата Смърт смаяно наблюдаваха часовника на Нуми. Пясъкът в него се сипеше отдолу нагоре с весело шуртене сякаш нищо не е било.

— ГРРРАХФ!

— ДА, ДЕЙСТВИТЕЛНО, НЕ СИ СТРУВА ДА ОБИЖДАМЕ ГРАВИТАЦИЯТА — съгласи се антропоморфичният Смърт и обърна часовника както му се полага. Пясъкът се сипеше ли сипеше.

Още седемнайсет драконови години, помисли си уморено момичето.

— УФХРРРР!!!

— АЗ СЪЩО МИСЛЯ, ЧЕ ГРЕШИШ… ЗА МНОГО НЕЩА.

— ГФРРРХИХХХХ!

— НЕ Е ЗЛЕ — замисли се Смърт и одобри идеята на драконововъплътения си събрат по гилдия. — НАИСТИНА ПО-ДОБРЕ Е ДА ГИ ДЪРЖИМ ЗАЕДНО, ИНАЧЕ ПОСЛЕ НЯМА ДА СЕ ОТЪРВЕМ ОТ ГРИЖИ.

Смърт протегна ръка и Наташа усети как от главата й се откъсва едно златно косъмче. Като прехвърли на лявото рамо своето оръдие на труда и занаятчийски символ, Смърт започна да обвързва два пясъчни часовника. На единия момичето прочете своето име. Златна струйка се сипеше в долната половина на простия механизъм.

Моят живот, помисли щастливо тя.

— ЕТО, ДОНЕСОХ ТВОЕТО КОТЕ.

— Благодаря! — прошепна Наташа.

— Е, ДОСКОРО.

— Сбогом.

Смърт снизходително се ухили.

— ДОВИЖДАНЕ.

— Почакай… къде ще ни отведеш… някой ден? Що за Отвъдно ни чака?

— ПРЕДСТАВА СИ НЯМАМ. НО НЕ Е ЛИ ВСЕ ЕДНО — ЩОМ ЩЕ СТЕ ЗАЕДНО.

И изчезна. Също тъй внезапно, както понякога имаше навик да се явява.

— Наташенка?

— Да, миличък?

— Моля те, помогни ми да се изправя.

Те се изправиха — момичето и младият дракон — бледи, със засъхнала кръв по себе си. Тълпата мълчаливо ги гледаше, не знаейки как да реагира на случилото се. Особено на превръщането на белия жребец в нагло котараче. Невестата на краля побутна жениха си. Същият се прокашля:

— Ние тук решихме, ъъъ, да ви поканим да погостувате, да се забрави неприятният инцидент…

— С голямо удоволствие — отвърна Нуми. — Но… Ти ще закъснееш за вкъщи, Наташа!

— А нима ти не ме похити вече?

— Ами…

— Приемаме поканата! — съобщи Наташа на краля.

Облекчението се настани върху честното му лице. Отпуснаха се и напрегнатите рамене на кралската невеста. Гръмнаха възторжените викове на публиката, във въздуха полетяха шапки и шлемове. И тогава под шума Наташа попита Нумихразор:

— Твоите роднини няма ли да мърморят, че не съм царкиня?

— Що за глупост! Ти си царкиня — и точка! — отвърна той, неволно цитирайки казаното в далечния 11-ти век от баща му, и силно прегърна Наташа. Момичето положи златокоса главица на тъмното люспесто рамо.

Двамата чуха ликуващ вик, дошъл от поднебесното на друго измерение. Той прозвуча и повече не се повтори, макар че Наташа и драконът още дълго се вслушваха. Но Гамаюн вече летеше под далечни чужди слънца.

 

 

Bien sur, notre histoire ne finit pas jusqu’a ici. C’est le conte qui a terminé. Et on peut continuer et pluseurs ajouter mais il faut а temps s’arreter pour ne pas arriver… ou?

Qui sait?…^[1]

Кой знае…