Николай Теллалов
Момичето и драконът (10)

8

— Какво друго каза на Ходков за мен? — гласът на Наташа бе хладен като дамаски меч.

Настя никак не обичаше да се чувства виновна. Ала сега стоманеният поглед на малката й приятелка я накара да се почувства като пакостливо хлапе. Обикновено тя се възмущаваше от всякакъв тип обвинения. Но този път… Наташа никога не бе разговаряла с нея с подобен тон. И никога преди Настя не бе виждала очите на плахата й съседка да мятат кехлибарени мълнии.

— Нищо друго — нетърпеливо отвърна тя. — Той просто дойде през междучасието и попита как си с френските филми. Това е всичко.

— А за… Никита?

Наташа воюваше — в гласа й сибирски виелици блъскаха по тъмнични стени, казашки камшици свистяха. Настя сведе поглед.

— Е, добавих, че си имаш другарче от 17-то училище. Мислех, че това веднага ще го откаже.

— И Вовик какво? — сурово разпитваше Наташа.

— Позамисли се, а после рече „хубаво“. Наташка, мога ли да знам на всеки идиот какво ще му щукне в главата! Май те издъних, а, приятелко?! — разкаяно възкликна Настя. — Ама, не бой се, няма да дам да те закача.

Наташа се усмихна странно и малко след туй отново стана добричка.

— Добре, Настенка — рече тя, а назованата стъписано се трогна от обръщението — просто ме изпрати след училище.

— Да, да, разбира се. Ще взема и Серьожка Кирюхин, на път му е, той нали знаеш, имат си шушу-мушу с Леночка Ваксберг…

Същата вечер Наташа видя Белмондо. Но в киното до нея седеше не кой да е, а Нуми и също се смееше на приключенията на чаровния французин, разкривайки може би твърде блестящи зъби.

Връщаха се пеша, напряко през парка, където дракономомчето можеше да се отпусне от стягата на тесния човешки облик. Вървяха, бъбреха весело и преповтаряха смешки от комедията. Неусетно за себе си, двамата се озоваха в оградения от жилищни блокове квадрат, обрасъл с ясени, акации и хилави брези — дворът на Наташа. Там, напряко на каменната пътечка през детската площадка, стояха дузина тъмни силуети на фона на отразените прозорци в локвите и сред остатъци сняг.

Чакаха ги. Наташа паникьосано стисна ръката на Нуми.

Не за него се страхуваше. Тя познаваше силата на своя приятел и бе убедена, че в бой драконът е по-опасен и от натоварен с напалм бомбардировач, което, разбира се, не можеш да опишеш в реферат по зоология и да получиш за това отличен. В гнева си той бе способен, не по-зле от артилерия, да изравни със земята прилично голям град. Понякога тя дори се чудеше на благодушието на Нуми. Той бе добър. Не се обкичваше с могъщество, не презираше слабостта. Ала по отношение на живота и смъртта неговият кодекс бе леко чудат, поставяйки на първо място достойнството и спазването правилата на двубоя, а на последно — инстинкта за самосъхранение и желанието да оцелееш на всяка цена. Нумихразор не разбираше поговорката, че победителите не ги съдят. Затова пък прекрасно тълкуваше друга — всичко или нищо. Правилно, но посвоему. Веднъж се случи да обясни на момичето принципите на войната според неговите разбирания — гибелта е неотвратима, тя рано или късно те застига, казваше той, ала позорът от безчестието винаги може да се избегне. Ако нарушиш дадено пред врага обещание, от теб ще се извърне дори и смъртта — тази драконова пословица Наташа пък не разбираше. Винаги бе смятала, че убийството не само е нещо ужасно, но и не е работа на човека да отнема живот. Съществуваха милиция, прокуратура, съд… органи на Държавна сигурност, армия. В света на Наташа саморазправата бе престъпление, самоубийството — смъртен грях, а самоотбраната се отличаваше със свойството постоянно да се превишава. Личността нямаше право да поема такъв род отговорност — или дързост. Престъпилите тези забрани, узурпиралите правата на държавата — или на Църквата — сякаш преставаха да бъдат хора и се сродяваха с такива неща като вампири, таласъми и прочее нечисти-нечовеци. Това донякъде се връзваше с убийците и насилниците, ала със самоубийците? С тези, които отмъщават за поругаване или за отнемане на живот? Нали обществото не се е справяло винаги с всички изроди. Нуми сякаш живееше в условията на постоянна война, но някак странно, в самия център на която можеше да се родиш и да остарееш, но така и да не видиш извадено оръжие, освен позлатеното церемониално.

(Наташа никога не бе и помисляла до отдели своя дракон от човешкия род или да го причисли към нечистите сили. Тайно четената от нея Библия й донесе неприятно усещане, когато се намекна за змееподобно чудовище. Наташа затвори Книгата на книгите и се замисли как ли се чувстват съвременните немци, когато гледат филми за нацистките концлагери).

„Ти също ли си участвал в дуели?“ — попита го веднъж Наташа, трепереща като от треска.

„Разбира се — отвърна Нумихразор без смущение, но и без гордост. — Само че на никого не съм отправял пръв предизвикателството. Дори веднъж, с риск да се опозоря, се опитах да отклоня оскърблението, но… все пак се наложи да се бия. Не ги обичам тия работи!“ — призна той накрая.

Наташа не посмя да се задълбочи в темата.

И сега, на прага на уличната разправа, тя искаше да предпази своя приятел от опасността да размаже някакъв си идиот, който и живота си пилее напразно. Момичето бе решено да опази душата на приятеля си от смъртния грях на убийството, без изобщо да се грижи за просещите белята си жертви. Тя се вкопчи в лакътя му, като горещо и несвързано се молеше на Дева Мария да изпроси милост от своя Младенец и да вразуми нещастните кретени, застанали поради безмерната си глупост на пътя на дракона. Умът й някак заобикаляше очевидния и страшен въпрос — какво го засяга Господ душата на змея, нима драконът не е сатанинско изчадие?!

Един от враждебната редица пристъпи напред. Момичето позна Вовик Ходков.

— Ти, Балевска, можеш да си ходиш — мрачно отсече той. — Първия път прощаваме на момичета.

Някой от другарчетата на отхвърления Володя се закиска. Това почти вбеси Наташа.

Пръждосвай се оттук, леке такова — мисълта претича през ума й като гущер по нажежен камък. Успя дори да се учуди — Как съм харесвала тоя негодник? — когато с ужас усети, че лакътят на Нуми се втвърдява и от него израства крив като турски ятаган нокът, а от раменете му се разтварят демонски криле.

— Не бива, миличък! — зашепна тя. — Прости им, толкова са жалки пред твоя ум и сила!

В следващия момент видя усмивката му, преливаща от преклонение и обожание.

— Колко си права, премъдра моя царкиньо — на един дъх отвърна той. — Не бой се, зная какво правя.

Наташа му повярва и разреши да я отмести с нежен, но решителен жест.

Нуми направи крачка напред. Редицата се напрегна. Презрението в гласа на дракона бе люто като амоняк:

— Значи виждам истински мъж, решил да ми хвърли ръкавица?

— Глей го, приказливец — … избоботи някой в редицата.

— Няма к’во да се зазяпваш по наш’те момичета — пресипнало отвърна Ходков.

— Вашите? — учуди се драконовото момче. — Всяко мислещо същество принадлежи единствено и само на себе си. Но ти, доколкото виждам, не отговаряш на определението за мислещ. Твоят разум кипи в безформена злоба, разочарование и страх. Иска ти се да ме удариш, но въпреки свитата от побойници, някои от които по-храбри от теб, не се решаваш да го сториш.

Редицата мълчеше шашнато.

— Слушай, ти искаш турнир заради Наташа, само че защо никак не се забелязва да изпитваш някакво добро чувство към нея? Не разбирам в името на какво тръгваш на дуел. По-добре се уедини за малко и разсей, овладей своята ненавист. Не бива да влизаш в битка без да си извисил душата си, по-добре ще е за теб, иначе гневът ще те задуши. Това е опасно и рискуваш да се превърнеш в…

Нуми млъкна, защото след секунда Ходков — вбесен от почти съчувствените нотки в гласа на противника — се засили и фрасна с юмрук носа на чужденеца. В последния кратък миг преди удара Вовик видя оранжевия блясък в очите на странния тип от Заречински район, където се намираше известното със своите хулигани 17-то училище. А после от очите му се посипаха искри, угасени в сълзи.

Нуми дори не помръдна. Част от особеностите на хибридния му организъм бе наличието на кост в носа наместо хрущял. Драконите, които до стогодишната си възраст се учат да летят, имат навика честичко да падат върху гранитни скали, затова и костите им стават по-здрави. Със същия успех Вовик можеше да нанесе ъперкът на чугунена релса. Вопълът му парализира редицата на доброволния наказателен отряд.

— Повече не ме удряй — посъветва го Нуми, — че дълго ще ходиш гипсиран.

Както иронията, така и понятието за робство, твърде смътно намираха пристан в драконовите мозъци. Но отстрани изглеждаше като подигравка.

И в този миг, с устрема на Първа Конна, връхлетя Настя Диденко — по мокри домашни пантофи и веещо се мъжко палто.

Без да обръща внимание на стенещия и с окапала дясна ръка Вовик, с издута като бронята на Т–34 гръд, тя настъпваше срещу ситно оттеглящите се при все численото си превъзходство агресори, като при това сприхаво се дереше като скандалджийка на пазар:

— Я да се махате, добри ми момчета! Айде чупка, къш оттука, чувате ли какво казвам? На Серьога Кирюхин звъннах и на Санка Бесшабашин, ако още ви сърбят ръцете, изчакайте ги, тъкмо после маминките да ви намажат муцуните с йод и зеленило! Що стоите кат стадо бе, мърдайте, че спипа ли ви Санка, ще перете гащите! Сополанковци! — викна тя след отстъпващия в безпорядък противник. И разпръснала с тази маневра ордата поганци, тя се обърна към Наташа и дракона, като палтото за малко не се изхлузи в локвата:

— Добре ли сте, детенца-козленца? Кой без страх от вълци е хукнал из гората? Добре че мярнах тия мародери до входа. Мотаха се, мотаха се, а после се юрнаха — и ги няма. Грабнах татковия бинокъл, поогледах се и примрях — ясно е, ще нападат Наташка и нейния приятел! И хоп-троп ето ме тука…

От развълнуваната Настя бликаше страхотно красноречие. Пък и преди тялото й да започне да загатва женственост, в училище я наричаха БМП^[1]. И имаше за какво.

Драконът изумено се взираше в Настя.

— Валкирия — одобрително каза той и се обърна към Наташа. — Правилно ли те разбрах, слънчице?

Наташа се повдигна на пръсти и почти разплакана от радост помилва меките люспици на лицето му:

— Правилно, миличък, правилно — шепнеше тя. — Не те ли боли, добричкият ми той?

— Знаеш ли… от боздуган боли повече — опита да се пошегува Нуми.

Настя, спомнила си най-сетне значението на думата „валкирия“ и поласкана от нея, се прокашля с тон ако не майчински, то поне на по-голяма сестра:

— Да идем в моята колибка да се целуваме, млади хора. Краката ми са мокри, ще настина.

Докато вървяха към входа, Наташа попита:

— Ама ти наистина ли се обади на Санка и Серьожка?

Настя махна с ръка.

— Къде ти! Да звъниш на Санка за дреболии ще ти излезе солено, а пък Серьога отиде с еврейчето си на кино от седем.

— Тъй си и знаех! — възкликна от възхищение или пък недоумение Нуми.

Наташа се закиска.