Николай Теллалов
Момичето и драконът (12)

10

Приказките са нещо сериозно. Често те са по-сериозни от самия живот. Героите им обикновено намират щастието след върволица сурови изпитания. А щастието — това също е сериозно. И да го запазиш, е по-трудно, отколкото да го получиш.

В реда описвани събития дребните детайли зареждат съдбата като мишеловка — слагат предателското парче сиренце… А после нещо трябва да изиграе ролята на пружина и пускова скоба.

В нашето повествование спусък се оказа дънковото яке с избродирана звездно-ивичеста глава на традиционния партньор на тореадорите и надпис на английски „Чикаго Булс“. И колкото и да е странно, якето не дойде от Америка.

В далечна Япония един млад рибар се мъчеше ту с мотора, ту с радиостанцията на своето корабче, докато Наташа бе на училище и без никакъв интерес слушаше урок по анатомия. Годеницата на японеца отлиташе в Щатите да учи в колеж. Младият човек рискуваше да закъснее за летището, нарушавайки дадената дума. За един потомък на самураите това означаваше, че е време да хване дядовата катана и да измие позора с харакири.

Прелитащият Нуми, чийто начин на мислене бе приблизително в една плоскост със светогледа на самураите, взе корабчето на буксир.

Японецът почтително му предложи за спомен упоменатия дядов меч, изкован някъде през XVІІ век. Но самурайският меч нямаше да се хареса на Наташа. В същото време Нуми бе забелязал веднъж завистливия й поглед към обута в дънки шведка (Наташа никога не искаше подаръци и дори мъмреше дракона, задето непрекъснато й носи сувенири. „Ние обичаме да събираме съкровища“ — свиваше рамене Нуми). И драконът поиска хонконгското производство на „Ливайс“ за своята приятелка. Японецът плъзна дълъг непроницаем поглед към спасителя на своята чест (в пълния си драконов облик Нумихразор бе с триметров ръст) и внимателно изрази съмнение, че якето едва ли ще е по мярка на тацуко-мусуме-сан. Нуми се съгласи, че комай ще и бъде големичко, но навярно това няма да е беда. Очите на рибаря се окръглиха за секунда, сетне се овладя и с почтителен отработен поклон поднесе своя дар.

По-късно на летището, минута преди излитането на грамадния авиолайнер, тесните му очи с любов гледаха тесните очи на годеницата и той прошепна: Аригато, Тацуко-сан!

(Наташа много хареса тази история. Тъй като скоро не планираше екскурзия в Страната на Изгряващото Слънце, тя надписа на английски картичка с благодарност и пожелание бандзай. Когато тя заспа, Нуми се понесе на изток като Ту–144 и незабелязано пъхна в чантата на японски пощальон плика. Ала изписаният набързо адрес гласеше буквално — на село за дядо — и след като огледа картичката, пощальонът се отправи към началника си с молба. Последният също разбираше въпросите на бушидо, даде на пощальона мотоциклет и му подписа безсрочен отпуск — за сметка на пощальона. И въпреки че по онова време в Япония живееха над 100 милиона души, избързвайки напред ще кажем, че късмет действително има. Пощальонът достави картичката на получателя само след три години, в деня на сватбата на щастливия рибар, което преумножи неговата радост и тази на завършилата американски колеж млада съпруга. След това пощальонът се върна на работа. Не получи нито почетна грамота, нито орден, защото на японците за изпълнение на рутинните служебни задължения ордени не им се полагат.)

Но да се върнем в града на Нерка.

Случи се веднага след Първи май. На манифестацията по булевард Октомврийска революция (ирония на съдбата? възможно е) и Ленински площад, не повериха на Наташа да носи копринено-аления флаг на алуминиев прът, тъй като не бе отличничка. Тази съмнителна и обременителна чест се падна на Настя, която тутакси връчи знамето на новия си приятел от една от съюзните републики — приятен младеж, който по мнението на Настя напомняше на Нуми. Учеше в съседното 49-то училище, ходеше смешно сресан и имаше непознали бръснач татарски мустачки — майка му, впрочем, бе родом от Казан. Крачейки с тях към дома след манифестацията, Наташа даде на провидението възможност да освободи пружината — заблуден камион опръска с кал новото й светлосиньо якенце, с което много огорчи момичето. Ала денят беше чудесен и освен това нейният възлюбен дракон бе демонстрирал симпатия към околните. Серьога Кирюхин, под ръка с Ленка от седми „А“, поздрави Наташа и като попита дали приятелят й не си пада по рок (след дълги размисли Сергей си купи магнетофон „Юпитер–202“ и реши да се обзаведе с мотоциклет лятото), доверително й съобщи, че „плямпалото и леке“ Ходков няма да досажда, „защото лично аз ще го предоставя на заречинци“. Към момчета с човешки родители Наташа не бе взискателна поради увеличаващото се равнодушието и тя благодари на Кирюхин, като обеща да донесе качествени стерео записи на Дийп Пърпъл и последния концерт на Ей Си-Ди Си. Сергей и Ленка грейнаха.

В утринта на втори май, спомняйки си за изкаляното синьо яке и лекомислено подминавайки последствията, Наташа облече подаръка на японския рибар. Спусъкът бе натиснат и освободената скоба-убиец полетя към жертвата. Съвсем като ножа на революционното изобретение на доктор Гилотен.

* * *

До този момент никой от учителите не бе обръщал внимание на необичайните обеци на Наташа. Пък и ако не се вгледаш, е трудно да забележиш несъществуващ на Земята цвят. Сега обеците лежаха върху бюрото на директора на 130-то училище, който дуднеше на Наташа:

— Малко ми е разправията с Марина Новикова, а сега и ти! Якета с империалистически емблеми! Скъпоценности на ушите! Не мислиш ли, че нарушаваш училищната ДИСЦИПЛИНА?!

Наташа си помисли, че знае за един, който наистина умее да разговаря с внушителни печатни думи.

— Извикайте тук Лариса Василевна! — изгърмя директорът към секретарката.

— На секундата, Прохор Матвеевич — изписка тя и като мишка се шмугна през вратата. В коридора срещна мотаещ се след звънеца за влизане осмокласник.

— Ходков, повикай химичката при другаря директор! — авторитетно разпореди тя.

— Защо? — последва наглият въпрос. Всички се подиграваха със секретарката — от последния будала до директора.

— Не зная — сви рамене тя. — Пак нещо вашата Балевска е надробила.

Чувайки омразната фамилия, Вовик се сепна, мигом оцени обстановката и на понакуцващ бегом се отправи към 60-ти кабинет. Очите му мрачно святкаха.

* * *

— Какво е това, Лариса Василевна?

Химичката дълго разглежда обеците, поглеждайки стоящата права Наташа. Момичето изглеждаше особено крехко и нещастно.

— Е?

Лариса Василевна вдигна глава.

— Не зная — смутено призна учителката, някога мечтала за научноизследователска кариера.

— Тогава вземете едната и узнайте!

Химичката тръгна и отправи към Наташа пълен със състрадание поглед.

— Консултирайте се с Иван Никанорич! — извика след нея директорът. — Очевидно няма да се справите сама!

Лицето на учителката пламна и тя едва се сдържа да не тресне вратата след себе си.

Директорът забарабани с дебели пръсти по бюрото. Наташа си помисли, че по френските площади в далечната 1792-ра под барабанен бой глави са летели към кошовете и се почувства неизказано печална и самотна.

— Откъде ги взе? Не чувам?

— Подарък са ми — плахо отрони момичето.

— От кого? Говори по-силно!

Подвикването изтръгна от нея уличаващо признание:

— Момче… на бала за Осми март… Танцувахме…

— Кой е той?

Наташа мълком плачеше. Директорът я гледаше гнусливо. Но когато по бузите й не потече спирала, той още повече се намръщи: вносен грим, пфу! Прохор Матвеевич дори не допускаше, че Наташа никога не бе използвала козметика — нито родна, нито вносна. Тя просто си беше красива. И съвсем не бе нужно да си дракон, за да го забележиш. Ала така бе прието — не си ли креслив, не си и красив. И директорът беше от тия представителите на човешкия род, които никак не можеха да проумеят защо хората — от гнилия Запад — дават луди пари за картини и други безполезни глупости.

(И ние не разбираме как красотата може да се оценява в пари, но това е друга работа.)

— Марш в коридора и да не си мръднала оттам! — заповяда директорът.

Сякаш течение помете момичето през прага на кабинета и без да се спира тя побягна към тоалетната — гадеше й се. Да знаеше това, директорът би добавил към обвиненията още едно. Като останалите и то щеше да е абсолютно несправедливо. А в това време Наташа можеше смело да препуска на митичен Еднорог… Но, както ще бъде казано по-нататък, справедливост няма във всички достъпни светове.

На директорската врата плахо се почука.

— Да?… По какъв въпрос, Ходков?

Капанът звучно щракна.

* * *

След двайсет минути бе свикан учителски съвет. Учениците бяха поверени на комсомолските секретари и отрядните ръководители, а към малките тръгнаха с книжки „Руски народни приказки“ отговорници от горните класове. На влизане в учителската стая, съседна на директорския кабинет, преподавателите поглеждаха облегнатата на стената Наташа. Момичето изучаваше върховете на пантофките си.

* * *

— Иван Никанорич, какво е това вещество?

— Хм… Ларисоч… а Василевна се опита да ме убеди, че е безобидна разновидност на някакъв фелдшпат…

Химичката прехапа долна устна.

— А вашето мнение?

— Това е непознат за науката метал. Шлифован е като скъпоценен камък. Или много рядък минерал. Фина работа.

Възцари се мълчание.

— Такааа… — рече директорът. — Минижупи. Мазила по муцуните. А сега и екзотични дрънкулки! Мирише на престъпност, другари! Не ученички, а направо уличници от бардака!

— Прохор Матвеевич — извиси глас Костолевски-Делон. — Вие, разбира се, сте прав, така е, нарушение, но още от пелени жените не вярват нито на огледалото, нито на нас, мъжете, че са красиви и без всичките там…

Опитът катастрофата да бъде избегната с шега се провали. С трясък.

— Да бях на ваше място, драги ми Николай Сергеевич — рязко каза директорът, — щях да съм по-нисък от тревата и по-тих от кладенчова вода! Вас, драги, ви заплашва порицание заради фамилиарничене и прочее волности с непълнолетните!

Биологът, бивш шампион по самбо от три поредни студентски спартакиади, присви очи. Но си замълча. Той можеше да спаси Балевска точно толкова, колкото можеше да го направи и Настя Диденко. Учителката по руски и литература лежеше в болница след инфаркт. Тя удивително бързо се възстановяваше…

(вследствие на нощното посещение на златокосо момиче с невиждани цветя в ръцете и придружено от кошмарно-красиво същество със същото това момиче в лапите си. До края на живота си Елизавета Илинична бе убедена, че е сънувала горката Наташа Балевска; а по-късно тя напусна 130-то училище с грандиозен скандал точно в края на учебната година. След няколко месеца зачислиха мъжа й в Групата на съветските войски в Източна Германия и тя замина, отнасяйки своята горест в чуждата земя на град Магдебург),

… но, разбира се, не бе в течение на случващото се. По-късно тя много съжалява за това.

Директорът размишляваше над обеците. Внезапно прежълтя и се вкопчи във възела на вратовръзката, сякаш го душеше като пъстър питон.

— Завод номер шестстотин и шест!… — сподавено се изтръгна от него и с цяло тяло той запълзя като зашеметена амеба надалеч от мъничките украшения.

За причината на неочаквания трик пръв се досети физикът и благодарение на това че седеше достатъчно близо, не позволи паниката да избухне като пожар в барутен погреб. Не по-малко уплашен обаче, той протегна ръка към обеците и погледна часовника си.

— Никаква радиация — обяви гръмко.

— Вие… гарантирате ли! — избръщолеви директорът.

Физикът сви рамене.

— В кабинета ми има приличен модел на гайгер-мюлеров брояч. Гарантирам ви, че ще регистрира опасно излъчване. Но щом електронният часовник функционира…

Директорът конвулсивно махна с ръка.

Отправяйки се в тежък тръс за прибора, физикът се огледа за Наташа и неопределено въздъхна.

В учителската стая колегите ужасено се взираха в обеците, пролазваха по-надалеч от тях и се криеха зад гърбовете си. Никой не смееше да се надигне, сякаш бижутата бяха адска машина, акустична мина, способна да ги запрати в чистилището и при най-малка проява на страх. Във въздуха витаеше концентрирана истерия.

Броячът мълчеше.

Дозиметърът на преподавателя по военно — също.

Всички въздъхнаха облекчено.

Директорът се покашля.

— Иван Никанорич, сигурен ли сте, че това е… неизвестно на науката вещество?

— При обичайни условия нищо не може да има относително тегло 32 грама на кубически сантиметър. Най-плътният елемент, осмий, тежи 22 и шест десети.

— И вие какво мислите по този повод?

— Мисля, че това е невъзможно.

Мълчанието бе оглушително.

— Лидия, Балевска да се яви! — нареди Прохор Матвеевич с фатмашки тон на секретарката си.

Наташа влезе. Много бавно вдигна глава и остана така, гледайки с невиждащи очи дългата маса, покрита със зелено сукно и шпалира от обърнати към нея лица.

Директорът се приближи и протегна тлъста длан към Наташиното лице с намерение да я хване за брадичката. И внезапно отдръпна ръка като опарен.

Някои решиха, че Балевска е ухапала директора и осъдително зашушукаха. Неколцина от седящите по-близо обаче, като например Лариса Василевна и Николай Сергеевич, запечатаха в паметта си топазените очи на Наташа. Те щяха да им се присънват още дълги години, когато в залисията на ежедневието почти забравеха за държавата СССР.

Директорът като зашеметен отиде в другия край на масата и с размах се друсна обратно на мястото си, стараейки се да възвърне предишната си самоувереност. Ала същата отсъстваше, дори на закачалката не висеше до есенното му палто.

— Откъде ги взе тези?

Наташа машинално се съсредоточи върху обеците.

Подарък са ми, помисли тя.

— От какво са направени?

Октарон, метал, от който извличат сурова магия. Особено богати залежи има в района на Централните Планини, където живеят Боговете на Диска.

— Кой ти ги даде?

Човекодраконът Нумихразор Ернашар от клана на Двукрилите. Той може да се изкъпе в короната на нашето слънце и е добър, както никой друг в тоя калпав жесток свят. Цели сто години черупката на змейското яйце се е гряла в розови пясъци под пурпурни небеса, преди да се разпука и да го пусне на воля. Баща му е загинал в честен бой от ръката на Рицаря на Кръглата маса — сър Ланселот, а майка му е връстница на Свети Августин. Сега Нумихразор е на седемнайсет години в човешко време. Навярно се е позабавил на своята планета, където през деня сияят три виолетови слънца, а нощем в небесата се надбягват седем изумрудени луни, и освен това, не се боя от вас, защото го обичам повече от жалкия си живот.

— Ти ще благоволиш ли да ни отговориш на нещо?

— Наташа — поде меко химичката, — аз… ние (биологът и учителката по музика кимнаха, физикът и неколцина преподаватели трепнаха) сме сигурни, че има напълно нормално и съвсем не страшно обяснение…

Наташа премести прозрачен поглед към Лариса Василевна.

Не ме оправдавайте. Не си навреждайте. Имам си дракон, който ще ме защити от всички — от КГБ, ЦРУ, от лъжите и самотата. А вие никого си нямате. Благодаря ви, но помислете за себе си. За мен има кой да се грижи.

И те някак си я разбраха. Някак смътно се досетиха, че нещата са стигнали твърде далеч и е най-добре да замълчат. В този отделно взет случай. И да запазят силите си за други.

* * *

През голямото междучасие изкараха Наташа пред строя. Тя с учудване забеляза, че по средата на карето — перспективен начин за строяване на пехотата да противодейства на кавалерията в един определен исторически момент — стоят само директорът и неговият заместник. Не се извисяваше машина за обезглавяване, нямаше дори бесилка.

— Другари — започна тежко Прохор Матвеевич, — в нашето училище имаме извънредно произшествие…

До Наташа достигаха само откъслечни фрази:

— „… свързала се е с банда… престъпник каратист от 17-то училище, знаем какви са събрани там… почти доказана кражба на ценни предмети… международното положение… нашият град, ковящ мира по целия свят… империалистически символи… имаме и други нарушители на УЧИЛИЩНАТА ДИСЦИПЛИНА… добре да си помислят…“

От седми клас и нагоре училището мълчеше. Възрастните зяпаха отнесено белите тухлени стени. Учениците се споглеждаха. За повечето от тях понятията „издевателство“ и „унижение“ все още не се свързваха с образа на учителите, възрастните, наставниците и примерите за подражание, но все пак… Настя бледнееше. Пашка се мръщеше. Маринка стискаше зъби. Лена Ваксберг криеше с длан устни. Сергей спогледа Бесшабашни и насочи очи към неестествено равнодушното лице на Вовик Ходков, двете момчета си размениха сурово кимване.

— А сега, Балевска, марш оттук! Да не си стъпила обратно без родителите си! — завърши директорът.

Наташа стоя още минута, после бавно тръгна през отдръпващия се строй.

— Всички по класните стаи! — изрева заместникът, забелязал, че неколцина учащи опитват да се измъкнат след Наташа. — Ковтун! Новикова, Диденко… и останалите, хайде в час! Няма нужда от демонстрации.