Николай Теллалов
Момичето и драконът (7)

5

Няколко дни по-късно, все още омаяна от Диска, но принудена да се задоволи с гейзерите в Йелоустоунския национален парк, Наташа се носеше върху гърба на Нуми обратно към дома. Тя тихичко се унасяше, когато гръм разтресе всичко наоколо, разбушуваха се пламъци и двамата се завъртяха, запремятаха в нощта. Само благодарение на драконовото крило на Нуми, което той простря като щит над драгоценната си приятелка, Наташа не оглуша и не ослепя. Тя ужасно се изплаши, ала се удържа да не закрещи. Ръцете на дракона не закъсняха да я намерят и подхванат.

— Какво беше това? — попита го, докато Нуми овладяваше полета.

— Струва ми се, изтребител… — отвърна й. Когато летеше, краката му се сливаха в питонска опашка, крилете се издуваха, а люспестият торс ставаше по-малък от човешкия. Главата му започваше съвсем да прилича на древнокитайски шлем, имитиращ драконова муцуна. Наташа свикна с метаморфозите, в които приятелят й все повече започваше да напомня на своя баща. Красив е и в този облик, с нежност си мислеше тя. Но думите, идещи от звероподобната уста — по-вярно да кажем „паст“ — ставаха малко неразбираеми.

— Какво, какво?

— Самолет. Едва се отървахме. Бързо лети! — Нуми се прислуша и безпокойно добави: — Пилотът говори по радиото… Връща се…

Наташа се огледа. Отдолу, като раздърпано памучно одеяло, се носеха облаци. Над тях сияеха ярки звезди и пълната луна заливаше необятния пейзаж с млечносиня светлина. Смътно разтревожена от слабите си познания по физика, веднъж Наташа попита Нумихразор как така се изхитряват да летят толкова високо, а на нея не й е студено, не се задъхва и насрещният вятър само разбърква буклите, но не повече, отколкото при бързо каране на колело.

„Получаваш кислород и топлина от мен по телепатично-телепортационен канал“.

Наташа не разбра кой знае какво.

„Превръщаме се в едно същество“ — обясни Нуми без сянка на превъзходство, снизходителност или, още по-малко, презрение. И заради това момичето се привързваше още по-силно към него. В присъствието му нито веднъж досега не се бе почувствала глупачка, тройкаджийка или страхливка. Той продължи: „Ето защо не изпитваш също и глад, нито жажда…“

„Да — съгласи се Наташа. — И пийнах от изворчето в Хималаите само защото исках да разбера дали водата е по-вкусна от нашата, от чешмата…“

„Точно така — кимна Нуми (в този момент летяха на Северния ледовит океан), — а пък за полета… Самият аз не го разбирам много-много. Драконите летят не както птиците с крилете си, а със силата на волята си. Ето че големият ми брат, ми той направо си прибира крилете, но и ракета не може да го настигне. Крилете са, как да кажа, традиция…“

„Той прилича ли на теб, големият ти брат?“ — внимателно се поинтересува тя. Наличието на толкова близки роднини винаги и силно вълнуваше Наташа.

„Тц. Той повече прилича на тате… Ама знаеш ли, вкусовете ни май са еднакви. Неговата приятелка също е синеока и с платинено-златни люспици. Ала характерът й е тежък… Батко много дълго я ухажваше, а тя… просто вироглавстваше според мен. Ти не си такава, ти имаш добро сърце… Макар че външно вие сте си прилични, хм, ако може да се каже така…“

(Следва да отбележим, че колкото по-драконовидно изглеждаше Нуми, толкова по-свободно и зряло разговаряше. Когато изразяваше своите чувства не се изчервяваше постоянно — като непипната зряла ябълка — и от това в Наташа се натрапваше изводът за наличното лицемерие в човешката природа и за това срамуват ли се хората в наистина подходящите случаи.)

„Значи затуй може в Космоса и без скафандър да летя с теб… — замислено избърбори тя, но следващата набъбнала мисъл направо я потресе: — Но нима ядеш и дишаш вместо мен! Аз съм ти като бреме! Като… като паразит някакъв. Нуми, добричък, какво съм ти прасе, трябва да ти е ужасно уморително да ме мъкнеш по белия свят! Ох, извинявай!“

Нуми скоси очи към пламтящите страни на Наташа и дъхът й секна от заряда на чувства в беглия му поглед.

„Няма по-голямо щастие от това да отдадеш изцяло себе си на приятел. Така казваше баща ми. Същото казва и брат ми. А сега и сам го зная, и сам го казвам.“

Но в този момент Наташа, която диреше с очи без малко помелата ги стоманенокрила машина, не мислеше за фантастичните способности на драконовия организъм — така или иначе, учителката по зоология нямаше да й повярва. В главата на момичето се въртеше тревожната мисъл за рицаря, пронизал сърцето на стария дракон, бащата на Нуми. А тоя самолет…

Като титанова капка в лунната светлина изтребителят блесна, изпълнявайки лупинг.

— Нуми, да бягаме оттук! — викна Наташа, без да я е грижа за формата на призива. — Летецът ни напада!

— От къде на къде? — смая се драконът. Момичето често забелязваше у него подобна наивност.

— Ами ще реши, че сме американски шпионин и ще гръмне по нас с оръдията си! Бързо към земята, докато не е късно!

— Наташа, кой глупак ще обърка дракон с някакъв си шпионски… — тръгна да възрази Нуми.

Прихващачът ги обстреля с ракети „въздух-въздух“.

И, макар това да е приказка, драги Читателю, следва да се придържаме към истината. Съветските авиатори бяха готови да обстрелят и дракони, и НЛО, и въздушни пътнически лайнери. Накратко — всичко, що лети неправомерно над затворените райони на Родината. По нейна заповед. Разбира се, не с гласа на Родината-майка, а на оперативния дежурен в съответния военен окръг: „Да се свали. После ще се оправяме“. Никоя родина сама по себе си не жадува за кръв — нито за гранатово черната на змейовете, носещи възлюбените на гърбовете си; нито за неясната по цвят на любознателните извънземни; още по-малко за обикновено червената на южнокорейските пилоти на някакъв си Боинг–747 — с една дума за никаква. И все пак, да си представим един военен летец, напъхан в катапултиращо кресло и нагизден с противонатоварващ костюм. Пред очите му се въртят светещите табла на приборите, в наушниците му дудне началството, което никога не си цапа ръцете лично. И ето — дадена му е заповед. Той нервно се колебае. Радиото повтаря: „Да се унищожи“. И, мислейки за семейството и съдбата си в случай на не изпълнение на задачата, стискайки зъби до спазъм под кислородната маска на херметичния шлем — съветският летец натиска спусъка. После някои от пилотите ще се молят на Богородица, дълбоко съжалявайки за извършения грях… но когато отново се издаде заповед, самолетите послушно ще бомбардират, разстрелват, прехващат…

…

Само нечовешки мълниеносните реакции на дракона, способен понякога да се изплъзне и от слънчев лъч, позволиха на Нуми и Наташа да избегнат мигновената смърт. Ракетните снаряди избухнаха далеч назад, ревящият изтребител се спусна надолу, обезпокоявайки облачните куполи. След него се понесе яростен вопъл и облаците се отдръпнаха встрани.

— Безчестен, коварен, подъл! — крещеше Нумихразор. Излъчваше мощни ударни вълни с насочено действие, за да не навреди на момичето, което също му викаше в слуховия отвор на черепа. — Какво, Наташа? Ти видя ли? Нападна без предупреждение, без да сме го предизвикали! Ако ние постъпвахме така, то не драконите, а хората щяха да изчезнат от лицето на света! Какво каза?

— Надолу! Надолу! Пак ни атакува!…

Този път разлютеният не на шега летец натисна с всичка сила копчетата на електроспусъците и изтресе залпа почти от упор (според мащабите на съвременния въздушен бой), но и ракетите, и снарядите издраскаха в нощта огнени следи, изчезнаха сред облаците, а сетне ги осветиха отвътре подобно на оранжеви мълнии. Целта отново не бе поразена. Капитанът от ВВС покръжи известно време, ядосан на колегата си, комуто бе скимнало да се върне в базата двайсет минути преди откриването на нарушителя на въздушното пространство, сетне се насочи към своето летище, където кацна като старши лейтенант. През цялото време на завръщането му в слушалките му крещяха петима началници с тежки пагони, без да подбират изрази, нарушавайки правилото да не се лази по нервите на пилот, който е във въздуха. Радарите им бяха престанали да виждат нарушителя десет секунди преди втория заход. Разжалваният капитан никога не узна, че дължи живота си на крехка съветска ученичка, успяла да удържи с юздите на привързаността подобния на торнадо драконов гняв. Незабавно след втория залп, скрилият се в облаците Нуми бе готов да избълва звезден огън срещу Миг–23. С отчаяна мечешка нежност Наташа обърна нечовешкото вече лице към себе си. И тогава драконът издиша пламъка не през пастта си, а през страничните си наподобяващи хриле цепнатини. Тънките струи син огън не бяха забелязани от летеца — в противен случай, както се бе разгорещил, той можеше да си докара наистина голяма беля.

… Те кацнаха на тъмна полянка в тайгата. Цветни петна — ту зелени, ту малинови — още танцуваха в очите на момичето. Нуми мълчеше сконфузено и Наташа се опита да го успокои:

— Не биваше да искаш да свалиш самолета, Нуми. Ами ако беше паднал върху град?

Нуми прекрасно знаеше, че до най-близкото населено място има към триста километра, но не желаеше да спори.

— Не е хубаво да се убива. Нито хора, нито китове, нито русалки… И после, та нали самолетът е… — думите „наш, съветски“ заседнаха в гърлото й. Но що за наш е, когато безогледно стреля по своите?! Това обстоятелство обърка Наташа. Тя неуверено млъкна, но все пак довърши започнатото: — Ами, следят го… онези… радиолокаторите. Ако го свалиш, ще ни погне цяла хайка. Петстотин, хиляда самолета! И тогава какво, ще влезеш с тях в битка ли?

— Разбира се! — избоботи Нуми. — Аз съм дракон! Това е въпрос на чест.

Наташа се вторачи в него, при все, че го виждаше зле. Драконовият пламък бе твърде ярък за нея. А после изведнъж викна, стряскайки спящите наблизо катерици и за почуда на задрямалия близо усурийски тигър:

— Не искам и да чувам за твоето глупаво разбиране за чест! Не искам да се биеш със СССР, Китай, Америка и дявол знае с кого още! Искам да си жив! Не ми трябва кожата ти пред камината! Нужно ми е да ме галиш по косата, когато плача, да ме приспиваш с разкази за многотонните си племенници! Нужни са ми твоите влюбени очи, смешните ти уши! Искам да свиря за теб Лунната соната и Аве Мария, а ти да седиш послушно като кобра пред факир! Не искам да те изгубя, наивно мое глупаче, силно като ураган и мъдро като Соломон! Разбираш ли? — и тя зарида, хвърли се на шията му и заломоти през сълзи нещо, непонятно дори за острия слух на дракона.

Нуми стъписан седеше върху рухналия ствол на кедър великан и плахо обгръщаше тънкото кръстче на скъсващото се от рев девойче — впрочем, метафората със скъсването бе трудно представима за младия дракон и силно го объркваше, както и много други неща в човешките езици, — което сякаш искаше да го удуши със слабите си ръчици. В следващия миг той се смръщи — изпод ствола се показа кръглата бакенбарда глава на грамадния тигър. С нетърпелив жест Нуми даде знак на звяра да прояви деликатност и незабавно да се измита… Тигърът сви могъщи рамене и се помъкна към гъсталака, недоумявайки какво ли пък толкоз най-висшият от висшите му събратя е намерил в тази ревла… че и от мършава по-мършава. Преди да се скрие, както му бе повелено, тигърът обърна глава и изпрати няколко мислообраза към съзнанието на Нуми. Преведено на човешки език, това бе съвет да се даде на самодивското създание да се наплаче на воля.

Моите котки, да не мислиш, че не са същите? — помисли тигърът на сбогуване. — С една дума: жени, братко…

И раираният хищник тръгна за своето вкъщи, с тежки разсъждения за вечния проблем за взаимоотношенията между половете.

Нуми го послуша. Ръката му милваше меката коса на момичето, лицето му се притискаше към мокрите от ручейчета бузки и му бе някак радостно-печално. Искаше му се нощта никога да не свършва.

Междувременно плачливият изблик на Наташа поутихна, останаха само редки хлипания и нежното бърборене на момчето дракон в кадифеното момичешко ушенце. Накрая тя се разсмя, трепвайки зиморничаво с рамене. Нуми моментално обгърна своята приятелка с утешаващи топли криле.

— Така значи, змейовете крадат момичета?

— Не съвсем, царкиньо моя — машинално отвърна драконът, замислил се за нещо друго. — Ние никое момиче не взимаме без нейно съгласие. С… с изключение на много редки, обикновено трагични случаи.

— Защо пък трагични? — попита Наташа подсмърчащо. Нуми разсеяно отвърза кърпичка от ноктите на лявото си крило и я подаде на момичето да си издуха носа.

— Пленниците рано или късно успяват да избягат. При това без участието на богатири и тем подобни фукльовци, които после си приписват какви ли не подвизи… А изоставеният змей…

Наташа се отмести, все още обгърнала драконовото момче през шията. През дупките на облачния саван от небесата струеше подобно звезден прах лунна светлина, загръщайки снежната тайга в призрачни кафтани — може би самата Лунна Богиня наблюдаваше тяхната полянка. Някъде нещо запука, забуха, нададе протяжен вой. С кратко изръмжаване всички бяха посъветвани да се кротнат за половин час и да не пречат на влюбените. Наташа не обърна внимание, жадно взирайки се в люспестото лице на своя приятел.

— И какво за изоставения дракон?

Кехлибарените очи срещнаха момичешките очи — обикновено сини, ала сега черни, заради разширените й зеници.

— Ние не знаем що е раздяла — промълви той. — Ние познаваме само смъртта.

Без да се откъсва от него, Наташа настойчиво търсеше нещо във вертикалните цепнати на Нумините зеници.

— Това е заради биохимията на нашите тела — продължи драконът. — Ние не можем да понесем раздяла с любимите си и… — ала не се реши да довърши мисълта си.

Да, може би не сега е моментът, помисли си Наташа, трябва да се поразмисли, такива неща не се изговарят току-тъй. И трябва да се убедя, наистина ли съм готова… за цял живот, който ще продължи тъй дълго, че навярно ще трябва да окача в кухнята календар за векове, не за месеци.

— Пък и аз не съм царкиня — въздъхна тя.

— Царкините не задължително се раждат такива, те стават такива! — възрази той.

Тая логика младият дракон бе унаследил от татко си, който в 1023 година похитил обикновена ирландска пастирка направо под носа на охранен гостилничар, решил да се жени само за да не харчи средства за слугиня. По-сетне таткото на Нумихразор гръмко заявил пред родата, че избраницата му е сто и десет процентова принцеса. Драконите не умеят да лъжат — триглавият змей искрено смятал, че Мери от безименното селце в клисурата е принцеса. Драконовите очи съзират дълбоко в душата, макар и невинаги да забелязват туй, което не искат да забележат.

Ала никога не виждат нещо, което го няма.

— Нуми, аз не съм добра — поде безжалостно Наташа. — Крещя и обиждам майка си, защото ми се струва, че тя не ме обича достатъчно. Сякаш пък аз самата съм добра с нея? За какво да ме обича… Ами пастрокът ми? Когато е трезвен съм пусто място за него. Когато е пиян… заключвам се в моята стая, ако мама е втора смяна или нощува при сестра си, тичам при Настя на петия етаж. Мама често ме хока… и по Настя гълчи, но аз не мога да си признавам всичко и не обичам да ме учат как да живея. Както умея, така и ще живея, но сама. Искам да свиря на пианото си, да чета книги, да си шия рокли. За какво са ми математика, физика и химия? Не ги разбирам. За да направя вкусен борш не ми трябва да пиша реакции и да изравнявам тъпо-логични коефициенти. Глупава съм и се инатя като магаре. Слаба съм. Винаги в нечия сянка. Съгласявам се, а после правя обратното. Ще умра от сивота. Животът ми ще бъде сив, скучен и жалък. Крещя: не ме съжалявайте, а така ми се иска да ме пожалят. Искам да живея красиво. Нищичко си нямам. Само теб. Ще ме откраднеш ли? Ще ме отнесеш ли зад девет планини в десета? Няма ли да ти омръзна?

Драконът тревожно кимаше, но на последното енергично поклати глава. Наташа тъжно и някак възрастно се усмихна. Нищо весело нямаше в кривата й усмивка, но зорките драконови очи откриха в дълбините й надежда, досущ въгленче под пепел.

— Къде е това през девет планини в десета ли? Не, не сега. Дори не и следващата седмица. Трябва да си починеш. Нямам нужда от подвизи, достатъчни са ми твоята отзивчивост и доброта. Не е нужно зарад мен да сриваш крепости с диханието си, по-добре ми подари цветя. И открадни ме, докато не съм станала безчувствена като всички наоколо, които са по-големи от мен само с по пет, по десет години. Само… нека поне да завърша училище, а? Защо да те позоря пред роднините.