Николай Теллалов
Момичето и драконът (11)

9

Търкулна се март, след него се протегна дъждовният април. Набъбнаха и се разпукаха, разлистиха се пъпките на дърветата. Нерка съблече натрошената си ледена премяна в голямата река, която така и не я донесе до морето. Водите бавно стихваха, рекичката се смаляваше, но чак до следващата зима бе длъжна да мъкне по себе си катери и шлепове. Топлеше и веселеше. От черната земя си проправяха път зелени тревици. Долитаха птичи ята. Понякога пернатите пътешественици биваха необезпокоено придружавани в небето от нещо, което нощните риболовци-бракониери определяха като делтаплан. Един от тия мъже дори веднъж видя сред жеравите ни повече, ни по-малко — самата Жар-птица. След този случай изплашеният рибар захвърли пиенето.

А Наташината пролет навлизаше в по-зрял етап. Все по-често младата и дори още неумела в целуването двойка спореше, по чудо избягвайки глупавите кавги. Все по-силно двамата се привързваха един към друг. Така и порастваха заедно, всеки посвоему.

— Има нещо гнило не само в Дания, а в целия ви свят — примигваше Нуми и говореше на смръщената Наташа, която дъвчеше тревичка и потропваше с нокти по купчината книги, прочетени от дракона със скоростта на елекронно-изчислителна машина. — Огромна част от човечеството живее по-зле от животните в бърлогите. Това, което наричате Запад, е затънало във високомерие и култ към парите. В тукашната част на света се срещат прекрасни хора, но порядките в твоята Империя са диви и… — той мъчно изплю непознатата думи — несвободни…

— Ти не разбираш! — горещо му възразяваше Наташа сред грохота на планинския водопад и сурови скали. — Ние строим нов живот! Без нас всички са обречени! И после, колко пъти да ти повтарям — не сме Империя, а Съюз на Съветските Социалистически Републики.

— Така ли? Сигурно наистина още съм неориентиран… Ала ето какво никак не мога да разбера — тая страст към постройките от метал и всевъзможните купища от различни сложни механизми, сякаш никой в тази вселена вече не вярва в себе си, в своя дух. Ето, да вземем Диска… Помниш като прелитахме колко ти хареса там, нали? Ето, ще ти покажа какво имам предвид, така по-нагледно ще бъде…

* * *

Друг път момичето се опитваше да обясни на дракона защо не трябва да се убива.

— Грях? — реагира Нуми. — Ааа… Имаш предвид заповедите на Боговете. Но защо тогава те са измрели в тоя свят? Значи, никой не е вярвал в тях искрено…

— Бог е ЕДИН — поучаваше го ужасената Наташа.

Драконът внимателно я изслуша. И я шашна, когато отвори уста:

— Разбрах. Говориш за Създателя на Световете. Ала знаеш ли, Него не го е много грижа за която и да е разумна раса. Той продължава да Твори. За нищо друго не Му стига времето. А що се отнася до Йешуа от Назарет, той в края на краищата се отказа да става бог, макар очевидно да се намираше в пряка трансцендентална връзка с личността на Твореца на Всичкото… Пък и ако живееш в хармония с природата, не изпитваш необходимост от богове.

— Животните така живеят. Затова те са чисти и невинни. А хората са съгрешили, послушали са Сатаната… И престани да се преструваш, вече ти давах Евангелието!

— Наташа, миличка, животните и тъй наречените неразумни твари се намират извън границите на човешкото разбиране за добро и зло. Невинност ли? Спомни си нашето разбойниче Бонапарт. Колко време си игра с онзи нещастен плъх, преди да го удуши! Това какво — не е ли жестокост? Ала друго ми кажи: Съдният ден — хубаво, Единственият Творец — общоизвестно, само че как може да се вярва в Сатаната, щом той е антипод на Самия Демиург?

Бе ред на Наташа да се замисли.

— Бог, той е творец… — бавно поде тя. — Значи е личност, а дяволът… е антиличност или с други думи…

— Стихия — подсказа Нуми.

— Стихия — повтори момичето. — Стихията само руши. Следователно, Сатана няма!

— Абсолютно вярно — зарадва се драконът на нейния извод.

— Но, Нуми — погледна го сериозно Наташа, — тогава дяволът е във всеки от нас. А къде е „образът и подобието“? В какво вярват хората? Къде отиваме след смъртта?

Юношата змей махна с крило.

— Хората вярват във всичко, което им е угодно, това им харесва…

Момичето размишляваше.

— Вярата сваля отговорността. Може би не само от фанатиците.

— А? Да, май че си права. Само че това звучи ужасно.

— Вярно… Да отлетим на Диска.

— С удоволствие… Ъъъ, Наташенка, какво си намислила?!

— Ти често ли виждаш Смърт от Диска?

— Драконовите очи виждат скритото.

— Нуми, не го усуквай! След първата ни среща виждал ли си го?

— Няколко пъти. Около затвори и болнични приюти. И на онзи дуел на Архипелага-На-Края-На-Света, когато ти настоя да помириш съперниците. Той стоеше до розовия храст край стените на замъка и късаше листенца от голяма черна маргаритка. Бях почти сигурен, че ти също си го забелязала.

— Не — поклати глава момичето. — Не го видях, слава Богу и не бих казала, че съжалявам много. Но знаеш ли, Нуми… Просто не очаквах… че Смърт е такъв… Докато не го видиш и не много дълго мислиш за НЕГО, сякаш не е тъй страшно ужасен, а просто е… странен. Не мислиш ли?

— Слънчице, самият Диск също е странен Свят дори за своята вселена. А тамошният Смърт… Разбираш ли, всички възрастни дракони лично се познават с Ангелите на Вечния покой. И за този от Диска съм чувал, че изключително добросъвестно изучава хората. Старае се да ги разбира. Нито един, въплътен в образ негов аналог, никой освен него не продължава да се удивлява от неща, макар и милион пъти виждани… Помниш ли неговата сабя? Използва я за царе, за герои и за възпитаници на Невидимия Университет за Чародейство и Магия — традицията го повелява, но ТОЙ счита това за знак на особено уважение…

Наташа слушаше и отнесено мислеше — нима даже Смърт е способен да чувства? Навярно, само когато поиска… и емоциите му просто са невъобразими… По-лесно е да си представиш камък да плаче или слънце с простуда. Тя неволно се усмихна.

— Защо се смееш?

— Познай!

* * *

Понякога отскачаха за малко на гости при Настя, за да не я обидят с невнимание. През повечето време двете приятелки свиреха на четири ръце интерпретации на популярни песни, а Наташа винаги се изхитряваше да настани Нуми в най-тъмния ъгъл („Той какво, да не е вампир твоят Никитка? — раздразнено изля възмущението си веднъж Диденко. — Непрекъснато криеш момъка! Няма да го изям и не помислям и да ти го отнемам!“). Веднъж се засякоха с Марина Новикова. Нуми, както винаги, старателно мълчеше, за да не изтърве нещо излишно. Марина дълго се блещи срещу него, докато Наташа и Настя изнасяха концерта си, а в антракта срази дракона с неочаквания си въпрос за поезията и любимия му автор. Юношата не й остана длъжен и на свой ред изуми Маринка с непознато име, подкрепено с рецитирана по памет кратка поема. Последва ирландско явно произведение и ако Наташа не бе съобразила да се измъкнат под някакъв благовиден предлог, драконът щеше да запее келтските балади, които бе слушал от майка си. Маринка, която четеше Есенин, Лермонтов, Солоухин, Цветаева и Евтушенко, впоследствие така и не откри никъде и никакъв помен за поразителния бард. След като Наташа и Нуми се оттеглиха, тя отбеляза:

— Този Никита… — и млъкна, опитвайки се да подбере подходящи думи, изразяващи впечатленията й. Нещо във външността, в обаянието на Наташиния приятел силно я смущаваше, нещо се изплъзваше и след дълго и мъчително търсене, тя завърши неопределено: — е невероятно момче. Само че… нима има такива, при това сред заречинските.

Настя не знаеше, пък и с оглед на оскъдната информация, нейните предположения бяха твърде далече от истината.

От снизхождение към Новикова, през следващите дни Наташа преписа няколко балади от тежка книга с дървена обложка и медни закопчалки. Шрифтът бе рунически, ала при съсредоточаване, редовете се преобразуваха в родната азбука и език на четящия. Така, десет хиляди години след гибелта на Атлантида, някои представители на човечеството получиха възможност да се запознаят с един от поетите на легендарния континент.

* * *

При намекващото въздъхване на Наташа Нуми прекъсна разказа за родната си вселена и поясни:

— Отдавна можехме да сме отишли на гости при мама, но ето ти беда: достъпът дотам зависи от взаимното разположение на нашите слънца и луни, нещо подобно на хороскоп. А сега сме тъкмо в периода на отрицателните констелации, когато проходните интервали са редки и кратки. Просто няма да успеем да се върнем тук навреме. Ала скоро ще настъпи микроепохата на свободния проход със съвсем кратки затваряния на Звездните Двери. Знаеш как ми се иска да ти покажа дома си — там е по-чисто от Диска! Ала ето, невъзможно е, по неволя е така…

— Значи ти изобщо не си ходиш у вас? Горкичкият!

— Батко ми има замък на Стената. Там и получаваме писма от мама, когато се случи благоприятно противостоене.

— Нуми, каква е тая Стена, имам предвид… — тя махна с ръка във въздуха.

— Трудно е да се каже. В най-добрия случай във всяка вселена живеят обичайно не повече от дузина разумни раси. Някои Космоси са необитаеми, други такива и ще си останата чак до края си, трети тепърва ще породят своя разум. Има и такива, в които по-добре да не се пъхаш. Но съзнателните видове рядко контактуват в рамките на своето мироздание, преди всичко те се разминават било в пространството, било във времето, а тия принципи за тук и сега едновременност не ги разбирам много. Виж, батко ми, той ще ги обясни. Любима негова тема са. А на Стената, в крайна сметка, се заселват старшите галактически народи… които оцелеят, разбира се. Навярно и те са я построили. Не ми се вярва, че такова чудо може да бъде създадено от безсъзнателна природа, а на Създателя му липсва свободно време… Наташа, спиш ли?

— Не… още… разказвай нататък за своята планета. Тъй интересно е…

— И така… в пясъците с цвят на пепел от рози един път на хиляда години цъфтят…

Веднъж Наташа се заседя при Настя и драконът влетя в стаята й по-рано, възползвайки се от пролетната буря. Когато момичето се върна, той спеше в постелята, завит с крилата си. Наташа тихичко приседна и се вгледа в лицето му. Изведнъж й се прииска да заспи до него, свита на кравайче под топлото му крило и може би да засънува сън, в който тя размахва криле и посреща насрещния вятър с люспеста гръд. По тялото й се разстла някаква сладка премала, чиято плашеща сила и привлекателност Наташа не съумя да разгадае, защото я усещаше за първи път и непреодолимото желание да притисне голата си кожа до горещите люспи я заля като вълна и изтръгна от нея дълбока въздишка. Нуми отвори очи и те дълго се гледаха един в друг. „Летим?“ — попита я той с поглед. Наташа поклати глава. Вихърът в душата й утихнаха и тя усети пробождане ниско в корема си. Новолуние, помисли си, знаейки, че с изострените си рецептори юношата дракон улавя всяка промяна в нейното тяло. Физиологичните проблеми обаче никога не притесняваха Наташа в присъствието на приятеля й. Той не си позволяваше да чете мислите на Наташа, но разбираше нейните емоции. А тя вече можеше да прочете в искрените му очи почти всякое негово разсъждение.

— Няма нужда — усмихна се тя, — нека си поболи. Търпя го вече година и половина. Трябва да свикна.

Той се надигна.

— Лежи си, лежи — спря го тя. — Толкова е хубаво да те гледам, докато спиш… — но лекичко се намръщи и със странно майчински, покровителствен глас продължи: — Здрав ли си? Кожата ти е направо като картон.

— Сменям я — отвърна тихо драконът, потръпвайки едва доловимо от нейното докосване.

— Знаеш ли — рече тя след известно време, развеселена от неразбирането му — ти ме отрупа с всякакви дарове… Преди някак се страхувах — ами ако всичко е сън и ти не съществуваш на белия свят… Не ти ли се е случвало?

Нумихразор кимна.

Наташа подхвана от косите си тъничка като връвчица плитка. Бе видяла такава у красива негърка в Абиджан и сплете и на себе си.

— Отрежи и я вземи — каза тя. — Засега това е всичко, което мога да ти дам. Аз… аз все още не съм повярвала в тебе докрай, разбираш ли? Ще ми дадеш още малко време, нали, миличък?

Очите на дракона сияеха като прожектори, докато той тържествено отрязваше с нокът, остър като японски меч, златната плитчица на Наташа.