Николай Теллалов
Момичето и драконът (14)

12

Настя гледаше с луди очи своята приятелка.

Гаджето й от 49-то училище, момче с девалвиралото име Тимур, наблюдаваше как Пашка Ковтун хвърля малки камъчета от стръмния сипей в Нерка: пльок… пльок… пльок…

До касетофона „Весна“, който примерно преди час изхриптя с гласа на Висоцки остатъците от калпавите батерии и сега бе изключен, лежеше по корем Серьога Кирюхин и подпираше къдравата си несресана глава. Леночка Ваксберг премигваше често-често и не можеше да откъсне маслинените си очи от излъчващите сякаш собствена светлина коси на Наташа. Маринка седеше по турски на тревата, потъркваше чело с длан и пушеше „Ява“, без изобщо да се притеснява, че Санка Бесшабашни безпроблемно може да надникне под полата й. Но в този момент на младежа изобщо не му беше до загорелите крака на Маринка, той лежеше по гръб и пронизваше бездънното небе с неподвижен поглед.

Всички слушаха, машинално отпъждайки мушиците, които всяка пролет нападаха след разлива крайречните райони на града. Слушаха и вече не я прекъсваха. В някакъв момент забелязаха, че ятата мушици заобикалят с цял метър Наташа и нито едно насекомо не смее да пропълзи по бялата й бродирана блузка. В същото време от момичето не се носеше миризма нито на противокомарния одеколон „Тайга“, нито на някакъв друг репелент. Наташа говореше. Беше изпитът, с хлътнали големи очи, устните й потреперваха, докато разказваше. Ръцете й безсилно лежаха като парцалени върху острите колене, покрити от широка дълга пола на жълти и кафяви карета.

— … Това е всичко. Вече цяла седмица не е долитал. Пък и блока ни се наблюдава — безцветно завърши Наташа.

Чуваше се как бият сърцата им.

— Само да ви хрумне да се раздрънкате за това — добави с глас на безразлична сянка през пресъхнали устни. — Иначе и вас ще почнат да ви привикват където трябва. Мълчете си, все едно нищо не знаете.

— Не можеш да си сигурна, че той е зле! — кипнало рече Настя. — Нямаш право, Наталия, да мислиш най-лошото. Нали времето там, ти сама обясни, тече някак различно и иначе, и… неравномерно понякога, правилно ли разбрах? Чуваш ли, Наташка? Не смей жив да го погребваш!

— Предчувствие — само с устни отвърна Наташа.

И те отново замълчаха. Пльок… пльок…

— Ах, да го спипам Ходков, педала! — внезапно изсъска Санка, без да се откъсва от съзерцанието на високата синева.

— Не трябва! — с такова отвращение възрази Наташа, че Бесшабашни отметна глава като след шамар. — Обещай ми!

Санка се обърна по корем и смаяно я погледна.

— Правилно! — подкрепящо се намеси Ленка, преглъщайки коравите буци съчувствие. — Нека сам се обеси, Юда!…

— Разбира се, че няма да дрънкаме — надигна се Сергей. — Камо ли на кагебейците. Сигурация ще ни изпратят в Курганино…

— Тя не си измисля нищо! — процеди през зъби Настя.

Сергей обърна лице към нея.

Пльок… пльок…

Кирюхин започна да изброява на пръсти:

— Полет в космоса върху дракон. Земя върху гърба на костенурка. Чуваема звездна радиация. Смърт, спасяваща котенца…

Той тръсна рус перчем.

— На всяка дума вярвам! — рече тежко той. Настя сведе очи.

— Обещай ми! — настойчиво повтори Наташа. — Вие сте единствените ми приятели. Не мога, не искам и няма да ви виждам такива, каквито са всички останали.

Нерка се плискаше в коренищата и шумолеше в камъша, сякаш спотаени там русалки се прислушваха. Младите дъбове шептяха в горичката. Приятелите гледаха Санка.

— Обещавам — каза той след дълго мълчание. — Нека сам се обеси отрепката.

 

 

(Е, Вовик не се обеси. През 1988-ма той ще яхне късмета и ще направи партийна кариера, а към 93-та вече ще е голям началник, и някой, много мършав, с безстрастието на подводна скала, ще поглежда пясъчния му часовник и с глас като камбана ще боботи нещо за справедливост.)

 

 

(Санка ще загине в Афганистан много преди това.

Мумифицираното му в пустинята тяло ще носи на шията следа от наточено острие, ала не от сатъра на брадат муджахидин. Смърт ще удостои боеца с честта на синкавата стомана. После ще почака мълком, докато Санкината душа се изправи, първо погледне своя труп и после види слезлия от чудовищния комбайн скелет в намаслен работен комбинезон, грижливо да изтрива с парцал стария си меч. Сетне Смърт ще се качи обратно и ще потупа по широката седалка. Санка ще преглътне по навик, но няма да помръдне от мястото си. „Умрял съм“. ДА. И ТОВА Е ЗАВИНАГИ. ЩЕ ТРЪГВАМЕ ЛИ?… И, не красиво усмихнат, младшият сержант от N-ската мотострелкова дивизия Александър Бесшабашни ще позволи на каталясалия от жътвата комбайнер да го отведе… накъде? Кой знае…)

 

 

(Павел ще се премести в Москва. След работа ще седи пред блока и ще блъска домино със загрубелите си от волана на товарното такси ръце, поглеждайки Останкинската кула над ламаринените покриви на къщите. И често ще отваря училищния албум, в който снимката на Наташа Балевска липсва.)

 

 

(Ще избяга от воинската си част Тимур Новодворов, спасявайки се от безпределните издевателства на старите войници. Гедерманските граничари ще прострелят ръката му, но той ще успее да рухне в краката на западногерманския полицай с думите: „Нихт шисе, бите! Их бин русиш… как беше… дезертир, дявол да ме вземе…“.

След няколко години, установен в Британска Колумбия, той ще се вглежда в монитора на скъпия си компютър, който ще му показва сканирани снимки с лицата на смеещите се Наташа и Настя. В другата половина на екрана ще се мяркат виртуални копия на старинни гравюри и ренесансови картини — всички с дракони.)

 

 

(През 1995 Елена Ваксберг ще бъде разкъсана при взривяването на терорист-самоубиец. Тя ще остави сирачета две момиченца, а мъжът й, капитан от Израелската армия, ще изпрати децата в Нова Зеландия. Патоанатомите, ровещи в останките на Ленин, ще открият в основата на черепа необясними следи от нещо остро, във всеки случай не и от осколки. Този факт няма да бъде отбелязан в протокола от аутопсията.)

 

 

(Сергей ще остане в родния си град и без подмазване и блюдолизничество ще стане началник на един от цеховете в секретния завод. В един определен момент той ще посрещне в производствените корпуси американци и други военни специалисти от натовските държави. И веднъж, повел чуждестранните си колеги на нощен риболов, ще се озове на същото онова място на стръмния бряг на Нерка и ще прикрие лице с отдавна не всяваща страх в неговия район на града ръка. Сергей Иванович ще махне длан от очите си, едва когато неканените сълзи изсъхнат, а двайсет минути по-късно ще започне да приглася на пияните англичани в техните задморски песнички.)

 

 

(Маринка и Настя ще са най-своенравни. Те ще завършат университет в Северната столица, живеейки в една стая на общежитието и делейки всичко — от белите нощи, копейките и сандвичите до бельото и любовниците. После ще се върнат у дома. Настя ще постъпи в органите на МВР, но след пет години, доказала, че баба й е литовка, ще се прехвърли в Прибалтика и усърдно ще започне да учи езика, за да получи работа в местната Детска педагогическа стая, търсейки поне с капка повече съвършенство в този несъвършен свят.

Маринка ще стане учителка по биология и ще се мести от училище в училище, било заради непримиримия си нрав, било ли помнейки стотици Наташи, които не са имали персонални огнедишащи покровители. Честичко ще ходи на гости на едно семейство. Заедно с пусналия дебело коремче Николай Сергеевич и рано побелялата Лариса Василевна, вечерите ще пият горещ чай, замислено разглеждайки ледените дантели по кухненските прозорци, докато радиото върху хладилника ще лъже за Кавказката война.)

 

 

(Може да се добави, че Наташината учителка по музика и пеене тихичко ще остарява на n-ски булевард в град Екатеринбург, продължавайки да преподава на дечицата азбуката на прекрасното. Един ден Смърт ще дойде при нея и грижливо ще вземе изпуснатата от безчувствените ръце цигулка с думите: МОЖЕ ДА Я ВЗЕМЕТЕ СЪС СЕБЕ СИ — ИНСТРУМЕНТИТЕ СЪЩО ИМАТ ДУША.)

 

 

— Ами нали и аз, кучета ме яли, видях в него нещо не от този свят — изтърси Маринка, отнесено загледана в разхвърляните край магнетофона синьо-бели касети МК–60–2 и изкриви устни в конвулсивна цинична усмивка. — И после сънувах, че ти, Наташа, плуваш в чисто-пречисто езеро. Плуваш и се кискаш — сякаш не си с всичкия си. Стели се мъгла. Лепкава такава, гадна, като на гробище. И твоят василиск стои на брега, и той се смее. А тишината! Само този смях като от гъдел пищи и стърже по нервите ми… Трябваше да те предупредя, когато ми донесе стиховете — и тя се протегна да погали ръката на Наташа, преглъщайки горчивата от тютюна слюнка.

— Може ли… някак да го повикаме, тоя дракон? — измърмори Пашка.

Сергей свъси чело и замига ведно с него.

— Радиовълни?

— Да се помолим? — предложи атеистката Настя. — Да се хванем за ръце и с все сила да го викаме мислено. Глупаво е… Но пак по-добре от радиовълните ти.

— А ще изкрещим ли до друга Вселена? — усъмни се Тимур, ровейки в паметта си за прочетен в научнофантастичните романи начин за ментално общуване с инопланетяни.

Наташа клатеше глава. Всички отново се умълчаха.

— Мисля, ще е по-добре да почакаме твоят Финист да долети — каза Маринка. Наташа трепна и с въпросителна молба впи очи в строго-печалното лице на Новикова, която ласкаво продължи: — Той не е глупак, ясният ти сокол няма сам да се набута в капана. Ще почака, докато всичко стихне и ще се появи.

Мярнала се усмивка увехна върху устните на Наташа.

Сергей шумно въздъхна, Ленка се извърна, скривайки лице в коленете.

Санка предложи кутия БТ. Цигарите тръгнаха по кръга. Наташа се поколеба и отказа. Маринка посочи своите. Настя запали с апетит, Ленка помоли Сергей за няколко дръпвания. Тимур и Паша не пушеха.

Пльок… пльок… пльок…

— Кой дявол ги довлече пък тия… — с досада се обади гаджето на Настя.

Към младежката групичка вървяха двама мъже с гумени ботуши, кофа и въдици.

— Рибари — изплю се Маринка.

— А може и да не са рибари… — със странен глас промълви Настя.

Пльок.

— Айде, хора, да се омитаме оттука — предложи Санка, докато с присвити очи се взираше в мъжете, чиито лица все още бяха далеч. — Само не хуквайте като опарени… да не си викаме белята… и се дръжте, ако стане нещо.

* * *

В следващите няколко дни почти всички участници в сбирката бяха привиквани в директорския кабинет, където седеше уравновесен младолик мъж, с нещо напомнящ на костюмиран доберман. Директорът на 130-то се подмилкваше пред него, ходеше на пръсти и раздаваше на петокласниците по един зад врата, което обичайно му се случваше един-два пъти в месеца, пък и шляпванията не бяха от силните. Ченгето така и нищо съществено ново не добави в сивата папка, която мъкнеше в дипломатическото си куфарче. Затова пък Санка си спечели удар в слънчевия сплит, но намери сили да му се ухили накриво. Заради което пък Сергей не успя да изкара сътрудника извън нерви и остана разочарован. Той накара Ленка — баща й беше много важен инженер и някои нарушения можеха да минат по-леко за нея — да си сложи огромни обеци, а самият Санка се яви в училище с изтъркани дънки, на които върху задника беше изписано с химикалка:

HARD☠ROCK

Никой не се поддаде на провокацията. Само физикът отбеляза отнесено: „Само гледай къде сядаш, Кирюхин.“

Тази седмица и последвалите я дни преминаха за Наташа като в бълнуване. Отговаряше не на място, в часовете седеше вглъбена в себе си. И непременно щеше да се разболее, ако не бе общувала с дракон тъй дълго. Ала не само здравето й се държеше като Брестската крепост. Докато пресичаше улицата например, Наташа някак заставяше шофьорите да спират — и никой не ругаеше, никой не изскачаше да прави скандал, а само вцепенено проследяваха с поглед нейната почти прозрачна фигурка.

„Днес видях русалка“ — сподели с жена си един от тия шофьори.

„В Нерка?“

„Не бе… На кръстовището на Рокосовски и Трактористите.“

„Ти пиян ли си или смахнат?!“

„Майната ти… Глупачка.“^[1]

Бабичките около църквата се кръстеха и въздишаха жалостиво, а свещеникът дори се обърна след Наташа, безсилен да разтълкува нахлулата в него буря от чувства. И той замислено включи печалната непозната в сдъвкана напевно фраза по време на вечерната служба, дивейки се на собственото си решение.

Въпреки всичко Наташа гаснеше. Невъзможно бе да не се забележи. Сякаш вятърът я люлееше като пламък на догаряща свещ. Вкъщи момичето падаше в оловен сън и се събуждаше изморена. Само надвечер живваше, но отново клюмваше след полунощ, а в сърцето й пееше Алконост.

Служителите на тези-които-трябва я разпитваха. И с камшика на думите — дори да се вдигнеше ръката на някой мерзавец, кехлибареният отблясък го запращаше обратно на твърдия стол — и с въображаемия морков. Специално обучен следовател се опита да я очарова. Ходеше наперено и блестеше с прелъстителни усмивки, беше вежлив, лукаво се оглеждаше и предлагаше вносни дамски цигари — с две думи бе съвършен, повече от убедителен, умел и находчив.

Наташа го виждаше прозрачен като на рентген и тлъстият слой фалш я изпълваше с презрение.

Виж го ти добрия му юнак, довтасал да освободи девицата от Чудовището, помисли си тя и се разсмя посред мазната му дълбоко проникновената тирада.

Докара го истерия.

Колегите отведоха следователя-красавец и тънък познавач на женската и девическа душа, докато същият се мяташе из служебната стая като бесен павиан, ръсейки слюнка и смайващи псувни. В отговор Наташа се смееше още по-силно, а сътрудникът не успяваше да се приближи на разстояние, удобно за шамарите, с които бе готов да й избие зъбите. По-късно на обаятелния следовател му изчетоха цял конезавод конско, няколко вагона служебни наказания и цял танкер другарска критика, чиито общ товар го прати за няколко месеца на лечение в Курганино — вярно, в специално отделение, където с пациентите се държаха по човешки.

От упоритото момиченце бързичко се отказаха и опитните сътрудници. Наташа не позволи да я баламосват, при все че и сама не разбираше как успява да устои.

Дори най-върлите се принудиха да признаят, че момичето със сенки от недоспиване под очите се изхитря да храни цялата служба със зелен хайвер. Това имаше и своята друга страна — явно бе, че малката мръсница крие нещо, но…

Единственият резултат от обиска беше иззетото странно цвете, което възпроизвеждаше музика не по-зле от магнетофон „Сони“. Но контейнерът със запечатания феномен предостави на лабораторията само четири грама пепел, от които никой не можа да извлече не само нещо като валс или ритъм буги-буги, но дори и „мила моя мамо“.

„Не знам фамилия. Каза, че е от седемнайсето. Карате? Не знам, не е казвал. Виждахме се рядко, той идваше. Подаръци? Няма никакви други подаръци, вие нали търсихте.“ — това бе всичко, до което се добраха.

Страхувайки се от началството, ролята на Наташа в разследвания случай бе спешно омаловажена, потулена и заличена. А после се заеха с трупане на полезна информация. Преобърнаха 17-то училище. И седмо. И двайсет и седмо. Четиридесет и седмо отдавна бе съборено, за да освободи място за ново строителство, сто и седемнайсето така и не бе построено, а №127 беше образцово и за децата на партийните велможи. Трийсет и седмо беше интернат и подлежеше на постоянен надзор, но провериха и него. Наслуки казаното от Нуми „седемнайсет“ предизвика суматоха не само в Заречински, но и в прилежащите му райони. Ровейки из учебните заведения, органите мимоходом попадаха на скандални случаи, свързани с милицейските участъци, които просто нямат място в нашата история. Ала „Никита“, чийто фоторобот лишаваше от сън оперативните работници, не бе открит нито в Техникумите, нито в институтите, не го откриха дори в съседните градчета и селца. Разбира се, бяха задържани петдесетина момчета и юноши. На очните ставки Наташа упорито гледаше в пода. Трябваше да се задоволят с Владимир Ходков и неговата банда, която люто го намрази заради всичко това.

А междувременно, въпреки оскъдните сведения, тези-които-трябва твърдо подозираха нередност.

„Дявол да ги вземе, като някакви Майстор и Маргарита са!“ — не се сдържа един чекист, мръсно и здраво ругаейки. Друг го посъветва по-добре да си трае и да работи.

„Да й шибнеш два шамара на сополанката, да й покрещиш един час и всичко ще си каже“ — добави безплатно вторият сътрудник. Първият кисело замълча.

Но колкото и да разработваха делото, колкото и закани и обещания да сипеха сериозните другари, засега бе документирано следното: относителното тегло на материала, от който бяха направени обеците на Наташа, в двайсет и един, нула пет часа на втори май беше 24.9 — по-високо от това на осмий. На трети и четвърти май плътността на загадъчното вещество плавно се спусна по редичката платина-злато-уран-живак, като просто се гавреше с лаборантите, отначало се разтопи при температура 90 градуса по Целзий, а се втвърди при трийсет и седем. Сетне коварният материал изобщо не пожела да се топи, докато инсталацията не отчете пределни за апарата стойности от 9700 градуса и, след като се умири, вироглавото вещество се закова на температура на топене от 8000 градуса. Учените откачаха от неговите свойства, ала ние, Читателю, вече се досещаме — това бе просто ефектът от заклинанието на Нуми. И ако обечките продължаваха да учудват, то се дължеше на факта, че младият дракон мъничко беше попрекалил. На всеки се случва.

На пети май апаратурата и анализите разпознаха в непознатия материал най-обикновено олово. Само че прекалено твърдо. Но, както се и очакваше, то стана по-меко на шести май сутринта.

В отговор на запитванията до Москва, Киев и още едно място, където трябва, между западната съветска граница до Камчатка, по-нататъшните изследвания бяха строго засекретени. Малко преди това се изясни, че в нито един от заводите в града не се произвежда и не се използва под никаква форма подобно вещество с променливи свойства. Разпитаха и родителите на Наташа. Освен факта, че понякога момичето доста силно говори на сън и че нощем не ходи до тоалетната, нищо друго не падна в мрежата. Ах, да — момичето напълно е престанало да боледува. Нечие предложение Наташа да бъде изследвана от гинеколог, психиатър и хипнотизатор, необичайно и незабелязано потъна в дискусиите между разработваните версии. Така, в тормозене и буксуване в блатото на догадки и хипотези, органите не предприеха нищо. Извън сферата на техните компетенции, още дълги години от подземията на Научноизследователския институт — същия, който се намираше между Калининград и Новосахалинск — извозваха с партийни автобуси очилати научни работници към санаториуми с тапицирани стени и огромни запаси от торазин и хексанал.

И така местното подразделение на Държавна сигурност дочака датата тринайсети май. А към три часа през нощта на следващия четиринайсети май, пелената на глупостта се свлече от разума на някой си и главата му роди гениалната идея да се вземат проби от кръвта на Наташа и изобщо момичето да бъде детайлно изследвано в Курганино. Възникна предложение да се свържат със съответната братска служба и да пораздрусат чеха на Настя. Ала точно в три и половина органите разбраха, че са закъснели. Устният доклад, който получиха, се свеждаше до хвърлящото в смут и бяс истерично-отчаяно изказване: „Сякаш в дън земя е потънала!“

И заскърца тогава със зъби доберманският кучи син, усетил как мечтаните пагони подигравателно се смъкват от раменете му. Остана само строгият непреклонен поглед от портрета на Феликс Едмундович Дзержински.

Сътрудникът се извърна.