Николай Теллалов
Момичето и драконът (13)

11

Наташа се гърчеше като прилепена към оголен проводник. Тресеше се като ръцете на алкохолик преди „едно за изтрезняване“. Трепереше като есенен лист под яростните пориви на вятъра. Сълзите й се ронеха върху рамото на юношата-дракон и се стичаха върху гърдите му, изпарявайки се от горещината на люспестото му тяло. А той ласкаво я галеше по косата и я целуваше по слепоочието, където в такт с риданията, пулсираше синя веничка.

Наташа му бе благодарна. За разбиращата нежност. За силата и добротата. За това, че не беснееше, а бързо се овладя и заключи гнева си с тежък катинар, и не предложи да остави за седем секунди на мястото на 130-то училище кратер с локви от разтапящи се тухли на дъното. Заради това, че съществуваше въпреки гнусните лъжи, че приказките са измислица. За това, че я обичаше. Като човек. И като дракон.

— Олеле, какво ще стане сега… — хлипаше момичето — ще подадат сигнал където трябва… Ще дойдат, ще те оковат, ще те овържат и ще те откарат на ужасните си полигони… Не, не, мълчи! — заклати глава Наташа. — Ти не ги познаваш! Те всичко могат, миличък…

— Не бой се, миличка, взел съм мерки — продължаваше да я успокоява и целува по челото Нуми. — Разпадът на енергия в октаронита е ускорен под действието на заличаващо заклинание. Не бих ти подарил необработена магия. Скоро всички ще бъдат изиграни и…

— Те ми взеха твоя подарък! — плачеше Наташа.

— Ще ти донеса цяла огърлица.

— Олеле, недей! — тя отметна глава и го погледна почти обезумяла. — Знаеш ли какво? Трябва незабавно да съберем всичките си неща и да ги отнесеш надалеч, където нито едно ченгеджийско псе да не ги намери. Още сега!

— Може… да взема и тебе, Наташа?

Никога досега не бе искала толкова много да го целуне. По устните. Като възрастните. Даже не и като в романите или филмите, а по-истински от тях. Едва се сдържа. Нима първата истински любовна целувка трябва да се случи така — под напора на враждебните вихри? Или все пак трябва да се разрази подобно внезапна буря?

— Не. Не повече… Казвала съм ти, скъпо мое глупаче, не ми трябват съкровища, освен теб.

Нуми притегли момичето към себе си. Стояха прегърнати като двойка оцелели воини сред зловещо бойно поле, над което се носят стенанията на Желя и Карна, където с крясъци долитат лешояди и кацат върху промушени стрели, мечове и счупени дървени копия.

— Време е — момичето внезапно се отдръпна от дракона.

И чевръсто се заеха да трупат върху балната рокля раковини, гривни, изсушени цветя от далечни земи и светове… Котето Бонапарт (вече млад котарак) по навик опита да се заиграе и макар че никой не го спря, липсата на внимание подсказа на веселия пакостник, че нещо е недобре. Мърдайки ушички, той се оттегли към месинговите педали на пианото и се зае да наблюдава действията на Наташа и Нуми, забавно въртейки пухкавата си глава.

А те бързаха. Върху премяната на баронеса от Ахатовата Империя се сипеха шепи перли, скъпоценни камъни, украшения, купчини дървени, костени и бог знае още от какво скулптурки, някои от които абстрактни като своите създатели. Наташа въздъхна над буквара с драконически руни и оживяващи картинки. Към бохчата полетя и гадателното кълбо с изгледи от Диска…

— Помниш ли, сменях си кожата? — внезапно попита Нуми, спирайки събирането.

— Д-да… — спря и Наташа.

— Ето какво. Време е да ти кажа… Дадох старата кожа на най-добрия шивач в Хематитовия Сектор на Стената… за твоята сватбена рокля с магични шевици. Разбираш ли, никога вече няма да имам толкова ярка кожа. Тъй че…

— Твоята кожа?!

— Ами да. Вярно, не е съвсем традиционно, но в историята има и прецеденти. Освен това, сигурен съм, на теб много ще ти отива. В такава рокля няма да се разболееш ни от чума, ни от страх, тя раните затваря и помага да се лекуваш. С нея в жегата е прохладно, в студа — топло. Непробиваема е за повечето видове ваши, а и наши оръжия. При следващото мое линеене може да ти направим костюм за езда… Не ти ли харесва?

— Не, не, какво говориш… — сълзите на Наташа изсъхнаха, ала тя някак не успяваше да осмисли цялата дръзка необичайност на идеята му. — Сватбена рокля?

— Технологията на изработка е доста продължителна.

Най-сетне момичето се усмихна и на Нуми му олекна на сърцето. Миг след това те вече тихо се смееха — звънко и слънчево.

Позвъняване на вратата разсече смеха им.

Звучеше като настойчиво и кратко разпореждане.

Кратко, като думата „арест“!

Момичето и драконът се спогледаха с детински уплах и после се засуетиха. Нуми стегна възела на вързопа. Наташа му подхвърли злощастното яке на младия рибар от Япония.

Позвъняването се повтори. Заплашително.

Бонапарт изви гръб, козината му настръхна и котарачето храбро опита да изсъска.

— Върви! — със сила Наташа избута приятеля си на балкона. Почти случайно лицата им се докоснаха, но… в бързината не се получи както трябва. По-скоро въобще не се получи. И може би — за добро. В противен случай хората от онези органи, които бдят над великата и могъща страна на Съветите, щяха да ги заварят слети в целувка… и това можеше да свърши зле за въоръжените оперативни сътрудници.

Нуми литна в нощта.

(След него, неясно и тревожно в тъмнината, насочиха пистолет, който остана ням. По-късно 9- милиметровият Макаров с номер 96281^[1] бе разглобяван, почистван, смазван, зареждан… Не стреляше. При празен пълнител щракаше изправно. Но заредяха ли го с патрони, ударникът не докосваше капсула на гилзата. За съжаление, няма достоверни сведения за съдбата на инатливо-миролюбивото оръжие).

Наташа се затича да отвори.

Вратата се раззина и без помощта й. Мъже с цивилни дрехи нахлуха в коридора, а един дръпна настрани момичето с грачещо: „Не мърдай“.

Сътрудниците се пръснаха по жилището. Двете стаи и кухнята веднага им станаха тесни. Бонапарт изврещя обидено, Наташа подскокна. Оперативните лица не обърнаха внимание на фучащия под табуретката котарак. Някой надникна през балкона, тихо питайки нещо в тъмнината. Отдолу се понесе нестройно, несигурно и смутено „Не“.

Сътрудникът се върна и размени красноречив поглед с главния. После главният запита Наташа:

— Къде духна?

— Извинете, не ви разбрах?

Тонът й принуди главния да направи против волята си пауза, не внушителна, а стъписана пауза.

— Къде са родителите ти? — сети се да започне по друг начин сътрудникът.

— Мама е при сестра си, пастрокът ми — за риба.

— Защо не отваряше?

— Не чувам добре.

Главният дълго гледа момичето с очи като цеви, но се отказа да я шамароса, опасявайки се, че неволно ще я размаже като комар. Хилавата глупачка явно не разбираше с кого си има работа.

Тези, с които Наташа си имаше работа в настоящия момент, също не си даваха подобна сметка. Иначе биха прекарали остатъка от живота си облечени не в трикотаж, а в азбест, и да носят не вратовръзки, а пожарогасители. Но те не разбраха. На един дори хрумна, в хладната му глава^[2] на чекист, че не само у дома, но и в главата на светлокосата слаботелесна няма никой, горещото му сърце^[3] го подтикна да се усмихне на собствената си шега, а чистите му ръце^[4] останаха в джобовете на сакото, играейки си с боксове.

— Приготви се — каза главният и едва-едва се извърна. — Претърсвайте съвестно. Да вървим, Балевска.

* * *

Привечер на четвърти май Наташа се върна. Майката се опита да вика, да възпитава, но скоро вдигна ръце. Пастрокът панически се отдръпна от доведената си дъщеря. Момичето се затвори в стаята си. Бонапарт я поздрави с гръмко мъркане.

— И ти си изпати, а коте? — пожали го тя и му даде да хапне сушена риба и кефир. Гледайки го вглъбено, тя докосна клавишите и се присви от ужасните стонове на инструмента.

Пианото се оказа разстроено.

Наташа излезе на балкона и се настани на стария диван, който също носеше следи от претърсване. Така седя до полунощ и се събуди трепереща. Ала напразно изнесе одеяло и се сгуши на бодливите пружини, гушкайки своя преял питомец. Заспа едва на разсъмване. Тази нощ Нуми не се появи.

Драконът не дойде и на следващата вечер.