Катрин Кер
Магия за кинжал (7)

ЕЛДИД, 1062

Може ли ковач да закрепи подкова без гвоздеи? Може ли шивач да ушие риза без конци? Точно по същия начин доблестта скрепява цялото кралство, като кара човека да се подчинява на висшестоящите и да бъде великодушен към своите подчинени. Без доблест кралството ще рухне, додето накрая хората престанат да се подчиняват дори на самия крал и вече никой не иска да подхвърли къшей хляб на прегладняло дете. Затуй всеки благородник трябва да почита своя владетел във всяко едно отношение и най-строго да спазва законите и обичаите…

Принц Мейл И Гуейд

„Трактат за благородството“, 802 г.

— И тъй, Джил е убила Корбин — каза Ловиан. — Кълна се в Богинята, никога не бих го повярвала.

— О, аз имах вяра в нея — отвърна Невин. — Тя самата не подозира с какви… нека ги наречем възможности… разполага.

— Твърде загадъчно говориш.

— Ще трябва да се задоволиш с това. Извинявай.

Ловиан се усмихна, сякаш искаше да каже: „Друго не съм и очаквала, стари приятелю“. Двамата седяха в градината зад броха на Дън Гуербин и наоколо последните рози ръсеха алени листенца по сивите плочи.

— Ще дойде ли и твоят приятел от запада? — запита Ловиан.

— Не. Надявах се да дойде за в случай, че Рийс поиска да чуе нещо повече около престъпленията на Лодлейн, но и той, и двамата западняци с него бързат да се приберат при своя народ.

— Странни са тия западняци. Знаеш ли, толкова много хора ги ненавиждат, а на мен винаги са ми допадали — не чак дотам, че да заживея с тях, но все пак…

Макар че тя говореше съвсем небрежно, в мисълта на Невин изведнъж припламна подозрение.

— Лова, ще разрешиш ли да те попитам нещо, което може да се окаже грубо и оскърбително?

— Разрешавам, но може и да не отговоря.

— Разбира се. Наистина ли Тингир е бащата на Родри?

Ловиан сведе глава настрани и го погледна дяволито. Въпреки прошарените коси и бръчките по лицето, Невин ясно си представяше колко красива е била преди двайсетина години.

— Не е, щом искаш да знаеш. Дори с Медила и Даниан не съм го споделяла, но е така.

— Уверявам те, че ще пазя тайната. И как тъй си се срещнала със западняк?

— Ама че набито око имаш, приятелю! Тук го срещнах, в Дън Гуербин, когато брат ми беше тиерин. — Ловиан се загледа настрани и усмивката й стана печална. — Беше през онова лято, когато Тингир взе Линед за любовница. Още бях млада и не разбирах нещата както сега. Знаех, че по времето на Зората около него би имало цял куп любовници, но това съвсем не ме утешаваше, затова си грабнах багажа и пристигнах на гости при Гуарик. Спомням си как седях в тази градина и плачех от унижение. После, както се случва и до днес, неколцина западняци пристигнаха да доведат на тиерина табун коне и сред тях имаше един много красив бард — най-красивият мъж, който някога съм виждала, въпреки странните му очи. — Тя помълча и лицето й се проясни. — Взех каквото ми се изпречи на пътя. Презираш ли ме?

— Ни най-малко, а и ти не ми се виждаш твърде засрамена.

— По-скоро ми става смешно като си припомня. — Ловиан отметна глава като палаво девойче. — Онзи бард някак ме накара да осъзная, че всъщност не обичам Тингир, а властта да съм негова съпруга. Прекарахме заедно няколко чудесни седмици. Когато се прибрах, дадох на малката Линед да разбере кой командва в Аберуин. Но ще призная, че когато ми дойде време за раждане, малко се поизплаших. Щом положиха Родри върху гърдите ми, най-напред му погледнах ушите.

— О, без съмнение. — Невин тихичко се изкиска. — Смяташ ли някой ден да кажеш истината на Родри?

— Никога, и то не заради доста поувехналата ми репутация. Просто всички в Елдид трябва да вярват, че Родри е законороден Мелуейд, инак ще изпусне властта над Дън Гуербин. А горкият ми син е толкова честен, че не вярвам да опази тайната.

— И аз тъй мисля. Момчето наистина е непреклонно на тема чест. Благодаря, че ми каза истината. Така изясняваш една голяма загадка. Адерин отдавна разправяше как западняшката кръв в клана Мелуейд била прескочила сума ти поколения, за да се събере изведнъж у Родри, но това ми се стори малко пресилено.

— И напълно излишно. — Ловиан кимна отривисто, после смени темата, давайки ясно да се разбере, че повече не желае да говори за това. — Чудя се кога ли ще се накани Рийс да дойде насам. Трябва да одобри решенията ми относно бунта. Сигурно вече е подготвил някоя и друга гнусна забележка, за да помрачи победата на брат си. Нямаш представа колко тежко е за една жена синовете й да враждуват. Невин, знаеш ли защо Рийс мрази Родри толкова силно?

— Не. Де да знаех… сигурно щях да ги помиря някак.

Този път Невин не се изплъзваше от отговора с двусмислици. Години наред бе размишлявал, за да открие дали омразата на Рийс е част от сложната верига на Уирда около Родри и Невин. Но не, това бе просто един от онези случаи на нелепа вражда, каквито се случват понякога между най-близки роднини. Рано или късно Рийс и Родри трябваше да разчистят омразата — ако не в този живот, то през следващия, но за щастие това вече не бе негова грижа.

Разбира се, имаше да се тревожи за още мнозина и след пладне той се изкачи в стаята на Кълин. Завари го да седи облечен на скрина до прозореца, подпрял шинираната ръка върху перваза. Беше блед и толкова изпит, че тъмните кръгове под очите му приличаха на сенчести езера, но вече отиваше към оздравяване.

— Как мислиш, добре ли ще заздравее тая проклета ръка? — попита Кълин.

— Откровено казано, не знам. Ще трябва да изчакаш докато свалим шините. Според мен има надежда. Костта е счупена чисто, а и ти отначало беше твърде зле, за да мърдаш.

— Добре поне, че не е дясната.

— Хей, още ли се заканваш на Родри?

— Не ставай глупав, билкарю. Джил е жива и здрава, тъй че няма какво да приказваме. — Кълин разсеяно се загледа през прозореца. — Но тепърва ще трябва да си изкарвам хляба по дългия път.

Наистина беше така и Невин внезапно усети дълбоко съчувствие към своя стар враг, чийто живот зависеше от това, доколко добре умее да си служи с меча и щита. Дори за лечител с неговите познания всяка счупена кост беше тежка задача просто защото шините от дъски, платно и заешки кожи никога не осигуряваха пълна неподвижност.

— Е — каза Невин накрая, — поне ще имаш цяла зима за възстановяване. Родри несъмнено ще те приюти до пролетта.

— Вярно. Нашият млад лорд е далеч по-доблестен от мнозина благородници. И ти ли ще презимуваш тук?

— Да.

Невин едва не добави: „Че как иначе?“. Тук щяха да се нуждаят от него. Скоро бурната елдидска зима щеше да ги затвори зад стените на дъна и двамата млади едва ли щяха да скрият задълго любовната си връзка. В края на краищата, те си припомняха една страст, която бяха споделяли живот подир живот — споменът изплуваше почти до повърхността на съзнанието им и там го откриваха, смятайки, че е нещо ново. Дори и без щит, Кълин би бил много опасен противник за Родри, особено като се има предвид, че елдидските закони даваха на бащата правото да убие всеки мъж, който опозори дъщеря му.

 

Армията остана в Дън Бръдлин още няколко дни, за да погребат мъртвите, а ранените да съберат сили пред дългото пътуване. Джил бе доволна, че от уважение към деомера Родри нареди на хората си да погребат Лодлейн достойно, вместо да го хвърлят в обща яма с другите бунтовници… но всъщност напоследък всяка постъпка на Родри я радваше, сякаш той бе някакво божество, слязло сред простосмъртните. Споменът за нощта в неговите прегръдки не я напускаше. Вместо да утоли жаждата, тази нощ само още повече я разпалваше, като че се бе опитала да гаси огъня с масло. Но тя държеше на думата си и се стараеше да го отбягва. Мъчеше я и друга мисъл: ами ако баща й узнаеше?

Най-сетне настана утрото за потегляне към Дън Гуербин. След като оседла коня, Джил отиде да се сбогува с Адерин и двамата елфи, които широко се усмихваха при мисълта, че напускат човешките земи и скоро ще се завърнат в родния край.

— Слушай, Джил — каза Калондериел. — Ако някога ти омръзне Елдид, хващай коня и идвай на запад при нас. Дивите ще ти покажат пътя.

— Благодаря. Наистина много бих се радвала пак да ви видя.

— И това може да стане някой ден — каза Адерин. — Ако ли не, мисли си понякога за мен, а аз също няма да те забравя.

Докато тримата се качваха на конете, Джил усети как в очите й избиват сълзи. Никога не бе срещала хора, които толкова да й допадат. Някой ден ще отида на запад, помисли си тя, непременно ще отида. Ала усети в сърцето си лек хлад и разбра, че това „някога“ няма да е скоро, а може и изобщо да не дойде. Стоя край лагера докато те се изгубиха от поглед, после се върна при своите и при Родри, който я чакаше начело на колоната.

 

В деня, когато победоносната армия се завърна в Дън Гуербин, Кълин седеше край прозореца, откъдето имаше чудесен изглед към портата и двора. Денят беше облачен, под ситния дъждец камъните на калдаръма изглеждаха чисти и лъскави като метал, а през прозореца нахлуваше студен вятър, но той продължаваше да чака, докато най-сетне през портата се зададе колона от конници, наметнати с вълнени плащове. Най-отпред беше Джил, яхнала златен западняшки жребец. Широко ухилен от радост и облекчение, Кълин се подпря на перваза и я загледа как слиза от седлото, подхвърля юздите на един слуга, после изтичва към броха. Той затвори дървените прозорци и се обърна, защото знаеше, че Джил бърза към него. Само след минута-две вратата се отвори и тя спря задъхана на прага.

— Ти какво? Да не си тичала по стълбището?

— Аха. Ако ще ме биеш, дай да свършваме по-бързо.

Кълин се разсмя и протегна здравата си ръка.

— Още съм твърде слаб, за да те бия. А и не ми се ще, толкова адски се радвам да те видя жива.

Когато тя се хвърли към него, той я прегърна тромаво, усещайки в ребрата си болка от заздравяващата рана, после я целуна по челото. Джил му се усмихна лъчезарно.

— Ако знаеш само как се надува напоследък старият ти татко, миличко. Значи моето момиче е герой на деня, така ли? Видях те с какъв кон пристигна. Кадвридокът ли ти го подари?

— Да — ухили се Джил. — А на пиршеството след битката ми отредиха почетното място.

— Гледай го ти, дивото коте. — Кълин я стисна още по-силно. — Обаче да знаеш, чуя ли те пак да приказваш за битки, такъв бой ще ти тегля, че да не можеш да яхнеш кон.

Усмивката й внезапно изчезна.

— Не се безпокой, тате. О, великолепно е да си стоя при теб и да разказвам за бойната слава, но не искам вече никога да тръгна на бой.

— Добре тогава. Сигурно така е трябвало — сама да се опариш. И ти като мен не слушаш чужди съвети.

Когато тя се разсмя, той наведе глава да я целуне, после забеляза, че Невин стои пред отворената врата и на лицето му е изписан ужас, който веднага изчезна. Кълин пусна Джил и се отдръпна. Погледът на стареца беше като огледало, разкриващо онази грозна и страшна тайна, която до този миг бе крил дори от самия себе си.

— Как си? — запита Невин. — Кадвридокът иска да те види, но реших първо да проверя дали не си изморен.

— Добре съм.

— Наистина ли? — Невин вдигна вежди. — Виждаш ми се пребледнял.

— Добре съм — изръмжа Кълин. — Джил, остави ни сами.

— Тате, искам да чуя какво ще каже негово благородие.

— Марш навън!

Тя отскочи като подритнато куче и изтича от стаята. Сърцето му се сви, защото знаеше каква болка й причинява. Не смееше да погледне Невин.

— Знаеш ли — каза старецът, — най-тежките битки понякога се водят без оръжие.

Кълин усети как срамът го облива като кофа студена вода, но за щастие Невин си тръгна, без да каже нищо повече. Останал сам, той подпря гръб на капаците и разбра, че трепери. Обеща си веднага щом оздравее, да остави Джил под грижите на Ловиан и да замине далече от тук. Щеше да боли непоносимо, но друг начин нямаше. Знаеше, че когато настане време, ще има сили да стори това, защото го вършеше заради нея, а ако загинеше в следващата битка нейде далече от Елдид, тя може би никога нямаше да узнае, че е мъртъв.

— Кълин — обади се Родри.

Той стреснато вдигна глава; не бе усетил кога е влязъл младият лорд.

— Как си? Ако искаш, мога да изляза.

— Добре съм, милорд.

Днес Родри беше облечен наистина като благородник — фина риза с бродирани червени лъвове, кариран плащ, закопчан със скъпоценна брошка, великолепен меч на бедрото. Ала въпреки това в този момент Кълин го виждаше като юноша, когото би могъл да обича като син. И от тази раздяла щеше да го боли.

— Ще ми простиш ли, че отведох Джил на война? — запита Родри. — Не ми беше леко да разреша на едно момиче да се бие вместо мен.

— Та кой сте вие, че да спорите с деомера? Знаете ли милорд, още откакто беше съвсем мъничка, Джил все си мечтаеше за бойна слава. Не съм изненадан, че се вкопчи в първата попаднала възможност. Открай време си е такава — иска ли нещо, става хитра като невестулка.

— Е, може би. — Родри извърна глава. — Но прощаваш ли ми наистина? Сърцето ми се късаше, като се питах какво ли ще си помислиш за мен.

— Слушай, момко. Не подобава на благородник да се тревожи какво ще си помисли един опозорен човек като мен.

— Я стига с тия фъшкии! Може и да си бил опозорен някога, инак нямаше да носиш кинжала, но да не мислиш, че ме е грижа какво си извършил преди толкова много години? Дойдох да ти предложа място във войската и то не какво да е. Искам те за капитан. И не само аз… Амир и момчетата все подмятат каква чест щяло да бъде, ако яздят след теб.

— О, богове, не мога да приема.

— Какво? Защо не?

— Аз… ами… просто не подобава.

Родри вирна глава.

— Глупости! Дори питах Слигин какво мисли за тази идея и той рече, че е адски добра. Хич недей да се тревожиш, че васалите ми ще те гледат отвисоко или нещо подобно.

Кълин отвори уста, но не намери думи. Никога не би могъл да разкрие пред Родри истинската причина, поради която искаше да избяга от най-великодушния благородник, когото бе срещал през живота си.

— О, пъклото да те вземе, Кълин! Наистина ли ще ми откажеш?

— Не, милорд.

— Добре тогава. Колениченето и големите приказки ще ги отложим докато оздравееш. Хей, ама ти си пребледнял като платно. Чакай да ти помогна, капитане. Трябва да си легнеш.

Кълин прие помощта му и успя да се дотътри до леглото. След като младият лорд излезе, той остана да лежи, забил поглед в тавана. Родри му възвръщаше честта и достойнството, които бе смятал за безвъзвратно изгубени, ала сам Кълин завинаги щеше да знае, че е недостоен, че дълбоко в душата му се таи отрова. Джил, Джил, помисли той, как можах… със собствената си дъщеря! Заби лице във възглавницата и се разплака за пръв път откакто бе лежал върху гроба на Сериан, но сега плачеше както за нея, така и за дъщеря й.

 

След като Кълин я изгони от стаята, Джил слезе нацупена към голямата зала, но скоро осъзна, че вероятно наистина ще е по-добре да я няма, когато се срещнат двамата с Родри. Тъй като войниците бяха отишли да се погрижат за конете, а благородниците и Ловиан се съвещаваха в стаята на ранения Слигин, залата беше пуста, само една слугиня лениво бършеше масите с мокър парцал. Джил си наля халба пиво, после застана до войнишкото огнище, където няколко горящи цепеници прогонваха влажния хлад. След няколко минути Родри слезе по стълбището и тръгна към нея. Поклони се, сетне я погледна с тъй жадни очи, че тя разбра за какво си мисли — за нощта, която бяха прекарали заедно.

— Току-що разговарях с Кълин. Назначих го за капитан на войската.

— Заради него самия, или за да остана тук?

— Защото го заслужава.

— Тогава благодаря от все сърце, милорд.

— Боли ме, когато ми казваш милорд. — Родри наведе глава и застърга по плочките с връхчето на ботуша си. — Но не съм забравил споразумението — само една нощ и нищо повече.

— Много добре.

И все пак, когато се погледнаха, тя искаше само да се хвърли на шията му и да го целуне, независимо кой можеше да ги види.

— Майка ми ще ти предложи място в свитата си — добави Родри след дълго мълчание. — Да пукна, ако разреша да прислужваш около масите или да кълцаш ряпа в кухнята.

— А би ли ми предложил място във войската?

— Искаш ли? Няма да ти откажа.

— Не искам. Просто се чудех какво ли ще отговориш.

— Ако можех, бих ти дал каквото поискаш. Ах, Джил, бих се оженил за теб, ако имаше начин. Искрено ти го казвам. Не са просто лукави слова на безчестен мъж.

— Знам. И аз бих се омъжила за теб, ако имаше начин.

В очите на Родри бликнаха сълзи. Наистина е като елф, помисли тя, макар че сама едва се сдържаше да не заплаче. Той раздразнено избърса очите си с ръкав и извърна глава.

— О, богове, толкова почитам баща ти! И от това най-много ме боли.

После Родри излезе и затръшна вратата на залата. За момент Джил се запита дали не би било най-добре да потегли сама като сребърен кинжал, но съзнаваше, че най-разумното ще е да приеме предложението на Ловиан. Дългият път бе свършил тук, в Дън Гуербин, където щеше да живее до Родри — близо и в същото време безкрайно далече. Изведнъж й се прииска да прегърне баща си. Тя отново напълни халбата и тръгна нагоре. Когато влезе в стаята, Кълин лежеше и по очите му разбра, че е плакал. Сигурно беше трогнат от доверието на Родри.

— Пиво ли носиш на стария си татко? — Кълин се надигна и по устните му трепна измъчена усмивка. — Благодаря ти.

— Чух от лорд Родри каква чест ти е оказал. — Джил му подаде халбата. — Страхотно. Крайно време беше някой да разбере що за човек си.

Кълин болезнено присви очи.

— Раната ли те мъчи?

— Малко. Пивото ще ме оправи.

Джил приседна на ръба на леглото и го загледа как пие. Имаше чувството, че никога не е обичала по-силно своя великолепен татко, който изведнъж си възвръщаше цялата чест и слава.

След пладне Ловиан повика Джил в женските покои. Разположени на втория етаж в една от страничните кули, те бяха просторни и удобни — знак, че владетелите на Дън Гуербин винаги са се грижили за жените си. Имаше отделни стаи за всяка компаньонка на Ловиан, а полукръглата обща зала беше обзаведена с бардекски килими, масички и множество изящни тапицирани кресла. Владетелката посрещна сърдечно Джил и я покани да седне, Медила донесе захаросани праскови, а Даниан й предложи чаша бяло бардекско вино.

— Никога не съм си мислила, че някой ден ще благодаря на девойка задето е спасила сина ми — каза Ловиан. — Но наистина съм ти благодарна от все сърце.

— Няма защо, ваша светлост, а и вие ме възнаграждавате далеч по-щедро, отколкото заслужавам.

— Глупости. Естествено, тепърва има се учиш на етикет и обноски, но съм сигурна, че ще се справиш блестящо. Най-напред трябва да ти ушием няколко свестни рокли.

Изглежда, че Джил не успя да прикрие ужаса си, защото трите жени весело се разсмяха.

— Стига де — каза Даниан. — Не може вечно да ходиш с мъжки дрехи.

— Освен това — намеси се Медила, — ти си тъй красиво дете. Само да ти порасне косата и да те пременим малко, момците ще налетят като пчели около розов храст.

Лицето на Джил застина.

— Дете! — възкликна Ловиан. — Какво ти е?

— Е, ваша светлост, да ме прощавате, но нима и трите сте забравили, че наскоро убих двама мъже?

Те замръзнаха като вкаменени. Едва сега Джил осъзна каква непреодолима стена е издигнала битката между нея и всички други жени. Дори и властната Ловиан никога нямаше да узнае онова, което знаеше тя — горчивия и славен риск да заложиш живота си срещу чужд живот и да победиш.

— Така е — каза накрая Ловиан. — Мислех, че ще искаш да обърнеш гръб на всичко това.

— Искам, ваша светлост, но не мога… или поне няма да ми е лесно. — Джил се чувстваше като в небрано лозе. — Не се обиждайте, моля ви.

— Разбира се, дете, разбира се. Но наистина виждам, че за разлика от нас няма да ти е весело да приказваш за момци и хубави рокли. Много интересно, Джил. Впрочем, мислила ли си някога да се омъжиш?

— Не ваша светлост. За кого да се омъжа без зестра? За някой кръчмар ли?

— Права си, но нещата вече стоят малко по-другояче. — Ловиан се усмихна ласкаво. — Твоята красота и моето покровителство струват повече от каквато и да било зестра. Мнозина преуспяващи млади търговци биха се възхищавали на съпруга с твоя характер, а между другото, и мнозина бедни благородници се нуждаят от благоволението ми. Няма да си първата жена, спечелила титла с красотата си.

— Разбирам.

— Но ако не искаш да се омъжиш — вметна Даниан, — никой няма да те насилва. Просто така правят повечето момичета.

— Благодаря, само че всичко е толкова неочаквано. Не знам какво да мисля.

— Разбира се — каза Ловиан. — Няма закъде да бързаш.

Макар и трите да се усмихваха, Джил осъзна, че за тях тя е като жертва на някаква странна болест, която се нуждае от много грижи, за да оздравее. Чувстваше се като сокол, летял доскоро из небосвода над горските дебри, а сега принуден да ловува по заповед на господаря си.

Тъй като думата на Ловиан беше закон, Джил се съгласи за вечеря да облече женски дрехи. Медила и Даниан на драго сърце се заеха с нея. Изкъпаха я с ароматен сапун, избърсаха я с пухкави бардекски хавлии, после Медила дълго разресва косата й, докато накрая дойде ред на облеклото. Първо трябваше да надене бяла долна риза със стегнати ръкави, след това свободна синя рокля. Препасаха я с коланче в цветовете на Ловиан и затъкнаха гънките отстрани, тъй че се образуваха нещо като малки джобове, в които да носи кърпичка и ножче. Макар че Медила й предложи малък кинжал, украсен със скъпоценни камъни, Джил настоя да задържи своя. Знаеше, че й оказват голяма чест, но и нейното търпение си имаше граници. Направи няколко крачки и едва не падна. Долната риза спъваше широката й момчешка походка.

— Горката Джил — въздъхна Даниан с искрено съчувствие. — Нищо, след време ще свикнеш.

Като ситнеше и залиташе, Джил ги последва към голямата зала, където Ловиан вече бе седнала на почетното място. Тъй като трябваше да изчакат решението на Рийс за края на войната, всичките й съюзници бяха тук, разбира се с изключение на ранения Слигин. Лордовете станаха и разсеяно се поклониха на компаньонките на нейна светлост; после Едар се разсмя гръмогласно.

— Джил, кълна се, че не те познах.

— Аз самата не мога да се позная, милорд.

Джил седна в края на масата между Медила и Даниан. Макар че всички очакваха Родри, той не се появи и най-сетне Ловиан малко раздразнено заповяда на слугите да сервират. Джил трябваше непрекъснато да внимава за маниерите си и да си напомня, че не бива да бърше ръце в роклята. По примера на Медила и Даниан взе да използва само връхчетата на пръстите си и да ги изтрива с кърпичката, закачена на пояса й.

Вечерята беше към края си, когато един паж дотича да съобщи, че лорд Кинван, първият от съюзниците на Корбин, е дошъл да моли за мир. Както повеляваха обичаите, той влезе сам и напълно обезоръжен, дори без кинжал, после коленичи пред Ловиан като обикновен войник. Сред настаналата тишина владетелката сведе към него хладен поглед. Благородниците неволно протегнаха шии напред — Едар с презрителна усмивка, останалите напълно безстрастни.

— Дойдох да моля за прошка и милост — изрече Кинван с треперещ от срам глас. — Задето вдигнах престъпно меча си срещу вас.

— Сериозна е тази молба. Каква отплата предлагаш?

— Двайсет коня, паричен дял от лъда за Даумир и всички загинали, и най-малкия си син да живее в дъна ви като заложник.

Макар че за Джил предложението изглеждаше крайно недостатъчно, Ловиан кимна.

— Ако гуербретът одобри тези условия, ще ги приема. Сигурно си изгладнял от дългия път. Можеш да седнеш при войниците и слугите ще те нахранят.

Кинван се навъси, но в знак на покорство трябваше да приеме и той седна на една от войнишките маси. Хората се направиха, че не го забелязват, сякаш беше прозрачен. Когато отново започнаха разговори, Джил се завъртя и прошепна на Даниан:

— Защо господарката му прости толкова лесно?

— Той е от най-бедните лордове в тиеринството. За да плати лъда, ще трябва да измоли заеми от всичките си роднини, тъй че ако господарката прекали, кланът му може да се разбунтува.

— Освен това — добави Медила — щедростта й е допълнително унижение за него. Така ще го заболи повече, отколкото за парите.

Двете се спогледаха и кимнаха. Джил осъзна, че те ще бъдат нейни учителки и наставнички в този нов свят, където интригите бяха по-опасни от хиляди мечове.

При първия удобен случай тя се измъкна от масата и отиде да види баща си. Както вървеше по коридора, чу откъм стаята му смях и когато отвори вратата, завари Родри да вечеря с Кълин. Гледката я накара да застине с ръка върху дръжката, докато двамата се обръщаха към нея. Лъчите на фенера и пламъците в огнището хвърляха отблясъци по сребърния кинжал в ръката на Кълин.

— В името на всички богове! — възкликна Кълин. — Нима тази прекрасна дама е моето мърляво сребърно кинжалче?

— Тате, не ме закачай. И без това ми е накипяло. — Тя си позволи да погледне Родри. — Ще ви оставя да си говорите с капитана, милорд.

— Благодаря — отвърна той.

Джил излезе и затвори вратата. Едва сега усети, че трепери защото е видяла Кълин и Родри заедно, сякаш двамата крояха зад гърба й някакъв безумен заговор.

 

Минаха седем дни без никаква вест от гуербрет Рийс, който трябваше да одобри споразуменията на Ловиан с бунтовниците. Родри беснееше, тъй като смяташе това забавяне за израз на лично пренебрежение към него — факт, който никой не би посмял да отрече. Друга безкрайна мъка бе присъствието на Джил; просто не можеше да я прогони от мислите си, а когато я виждаше, ставаше още по-зле, защото си спомняше нощта с нея и откритието, че за пръв път среща жена, с която толкова да си допада в леглото. Стараеше се да остава сам колкото се може по-дълго и често яздеше с часове из околностите или просто обикаляше по двора.

По време на една от тези безцелни разходки видя Кълин край задната стена на дъна. Макар и все още с шинирана ръка, капитанът тренираше с един от леките дървени мечове, предназначени за обучение на новобранците. Съвсем бавно, като в някакъв странен танц, Кълин нападаше и отстъпваше, описвайки същевременно осмица с върха на меча толкова съсредоточено, сякаш осъществяваше сложен деомерски ритуал. Дори болен и слаб, щом хванеше оръжие, той се превръщаше в истинско чудо. След малко забеляза Родри, спря и се поклони.

— Как е ръката? — запита Родри.

— Горе-долу, милорд. Билкарят казва, че утре може да свалим шините. — Кълин се озърна и посочи към още един дървен меч, захвърлен до стената. — Опитвал ли сте някога бавен бой?

— Не. — Родри взе меча. — Струва ми се интересна игра.

За по-честно Родри затъкна лявата си ръка отзад под колана. Отначало схватката му се стори нелепо подражание на истински бой, в който двамата се движеха като замаяни. Трябваше да настъпва бавно, да посрещне противниковия меч, после също тъй бавно да отстъпи и да нападне от друга страна. Но се оказа, че съвсем не е лесно. Родри никога не бе осъзнавал тъй ясно всяко дребно движение в боя, както и ходовете на противника. Трябваше истинска борба, за да поддържа вниманието си вечно нащрек. Накрая той се разсея, Кълин бавно се гмурна под удара и докосна ризата му с тъпия връх на меча.

— Проклятие! — възкликна Родри. — Ударът е смъртоносен.

Кълин се усмихна и вдигна за почест дървения меч, но изведнъж Родри усети, че е в опасност, че в ръцете на Кълин от Кермор дори и дървен меч може да убива… и капитанът си мисли тъкмо това.

— Какво има, милорд?

— Нищо. Слушай, стига ти толкова за днес.

— Прав сте. С болка на сърце го признавам, но наистина съм изморен. Нищо де, скоро ще си възвърна силите.

Родри отново усети тръпки на заплаха, сякаш с тия думи Кълин го предупреждаваше. Дали бе забелязал как гледа Джил? Нищо чудно — знаеше, че не умее да се прикрива. Искаше му се да каже нещо хубаво, да успокои Кълин с някаква правдоподобна лъжа, но бе достатъчно умен, за да разбира, че е най-добре да не изрича името на Джил пред баща й.

 

— Изглежда невероятно добре — каза Невин. — Доволен съм.

Радостта на билкаря бе облекчение за Кълин, защото според него заздравялата му ръка изглеждаше ужасно след толкова седмици в шините — бледа, съсухрена, сбръчкана и много по-тънка от дясната.

— Костта е зараснала съвсем гладко — продължи старецът. — Ако възстановиш ръката грижливо, пак ще ти върши работа с щита. Но на първо време трябва да я щадиш.

— Искрено ти благодаря за грижите.

— Няма защо, за мен бе удоволствие да ти помогна. — Невин се позамисли. — Наистина.

Сега, след като бе оздравял, Кълин трябваше официално да постъпи на служба при Родри. Същата вечер в голямата зала на дъна се събраха всички войници и той коленичи пред седналия лорд. Родри се приведе напред и хвана ръцете му в своите. Под трептящата светлина на факлите Кълин забеляза колко сериозно е лицето му. Мигът беше тържествен.

— Ще ми служиш ли вярно до края на живота си? — запита Родри.

— Да. Ще се бия за вас и ако трябва, ще умра с вас.

— Тогава нека всички бардове в кралството ме осмеят, ако някога се отнеса към теб недостойно или несправедливо.

Родри взе гребен от стоящия до него паж и ритуално разреса косата на Кълин в знак, че споразумението е сключено. Когато се изправи сред възторжения рев на войската, Кълин се почувства странно олекнал и свободен, макар че току-що бе обвързал завинаги своя живот. Мисълта го озадачи, ала нещо му подсказваше, че е изплатил отдавна забравен дълг.

След като вече бе обявен официално за капитан на войската, Кълин отново се настани в казармата, но сега разполагаше със собствена стая и то не над конюшнята, а над килерите; имаше прилично легло, скрин за дрехите и най-невероятният разкош — собствено огнище. Когато влезе там, Амир му донесе дисагите и завивките, а Прейд дотърча с наръч дърва — и двамата гледаха да си осигурят благосклонност от страна на човека, който имаше власт да поддържа дисциплината с всички възможни средства. Кълин закачи на стената новия си щит с червен лъв и реши, че е приключил с настаняването.

— Много добре, момчета. Скоро ще почнем да излизаме с конете. Искам да видя как яздите, когато не ви разсейват разни деомерски номера и други дреболии.

Двамата войници се усмихнаха сдържано.

— Капитане — обади се Амир. — Ще търсите ли скоро нови хора за лорд Родри?

— Адски си прав, момко. Напоследък редиците съвсем изтъняха.

Наистина беше така — от петдесетте войници, които напуснаха Дън Канобейн, сега оставаха само седемнайсет, а петдесетте от Дън Гуербин се бяха стопили до трийсет и двама. Кълин знаеше, че скоро пред портите ще се тълпят младежи с молби за място във войската. Изобщо нямаше да ги тревожи, че местата са се освободили с цената на кървава гибел; в копнежа си за доблест щяха да пренебрегнат този неприятен факт — доблест, надежда за бойна слава и най-вече спасение от къртовския труд в бащината ферма или занаятчийска работилница. Когато след пладне слезе да тренира на двора, трима копиеносци от Канобейн помолиха да ги приеме във войската.

— Е, вие поне видяхте що е битка. Ще поговоря за вас с лорд Родри.

И те бяха благодарни, искрено и дълбоко благодарни, че толкова важен човек се съгласява да им направи услуга.

Родри не беше в голямата зала и пажовете нямаха представа къде може да е отишъл. Кълин обиколи из двора и както минаваше край една барака, чу гласа на Родри, придружен от женски смях — смехът на Джил. Имаше чувството, че се е превърнал в дърво и краката му впиват корени дълбоко в земята. Какъв глупак беда приеме предложението на Родри; Джил беше красавица, а Родри вече имаше едно незаконно дете, нали? Тъй като не чуваше ясно какво си говорят, той се промъкна покрай бараката и накрая ги видя да стоят между крепостната стена и куп дърва. Държаха се на прилично разстояние, но се гледаха тъй прехласнато, че изобщо не го забелязаха.

Ръката му плъзна сама към меча и трябваше да я отдръпне насила. Беше дал клетва на Родри, а колкото до Джил — с нея тепърва щеше да се разправя. Докато се отдалечаваше, насреща му се зададе Невин.

— Търсиш ли ме? — запита Кълин.

— Всъщност търся Джил. Нейна светлост я вика.

— Там е — посочи с пръст Кълин. — Разговаря с Родри.

Невин се втренчи в лицето му. Кълин отвърна на погледа и двамата застинаха в безмълвна борба, спечелена в крайна сметка от Невин, защото Кълин не издържа да гледа в очите човека, който отлично знаеше причината за неговата ревност.

— Ако обичаш, кажи на господаря, че искам да поговоря с него — изръмжа той и се отдалечи, оставяйки Невин да мисли каквото си ще.

Когато Родри влезе в бараката, служеща за оръжейница на Дън Гуербин, Кълин тъкмо си подбираше меч за тренировки сред купищата ризници и мечове.

— Милорд, трима копиеносци от Канобейн искат да влязат във войската. Твърдят, че разбирали малко и от бой с мечове.

— Изпробвай ги. Ако сметнеш, че стават за работа, ще ги наема. Всъщност и занапред можеш да действаш така. Вярвам на твоята преценка.

— Благодаря.

Двамата се спогледаха и настана мъчителна тишина. Тъй като никога не бе проявявал склонност да разсъждава над мотивите си и тем подобни тънкости, Кълин имаше чувството, че се дави. Как можеше едновременно да се възхищава от Родри и да го ненавижда тъй силно? Заради Джил, разбира се, но имаше и още нещо. Просто не разбираше. Изглежда, яростното недоумение се бе изписало по лицето му, защото Родри ставаше все по-неспокоен. Ала той също не можеше да се отдръпне и мълчанието ставаше непоносимо.

— Кълин — изрече най-сетне Родри. — Знаеш, че те почитам.

— Да, милорд, и ви благодаря.

— Е, добре. — Родри разсеяно се завъртя и огледа близката стойка за мечове. — Бих ли сторил нещо, с което да те наскърбя?

Нещо. Кълин усети присъствието на Джил между двамата тъй ясно, сякаш тя наистина бе влязла в оръжейницата.

— Е? — настоя Родри. — Толкова зле ли мислиш за мен?

— Не, милорд. Инак нямаше да се бия за вас.

— Добре тогава. Слушай, помниш ли как ти предложих да играем на карноик?

— Помня, макар че право да си кажа, не вярвах да доживеем.

— Обаче доживяхме. Довечера ще дойда с дъската в стаята ти.

След като Родри излезе, Кълин стоя още дълго в бараката. Стискаше дървения меч и дълбоко съжаляваше, че никак не го бива по мисленето. По дългия път бе виждал отвътре повече крепости от който и да било човек в кралството, ала никога не бе срещал владетел като Родри — отговарящ на всички изисквания към истинския благородник, за които повечето лордове нехаеха. Ех, ако не беше Джил. Ако не беше тя… Кълин изруга и излезе да прогони ядовете си с тренировка.

Този път се претовари. Докато осъзнае, че трябва да спре, вече му се виеше свят. Бавно, като се съсредоточаваше върху всяка стъпка, той успя да се добере до стаята без чужда помощ и се просна на леглото както се беше с дрехите и ботушите. Когато се събуди, Джил стоеше до него, а червеникавите слънчеви лъчи зад прозореца подсказваха, че вечерта наближава.

— Какво дириш тук? — сопна се Кълин. — Не бива да припарваш до казармата.

— О, знам и много ме е яд. Тате, липсваш ми. Напоследък две думи не можем да си кажем.

Кълин се надигна, разтърка лице и се прозина. Джил седна до него. Изведнъж му се доплака като видя колко прилича на майка си в новата рокля.

— Е, миличко, и ти ми липсваш, но вече си знатна дама.

— Фъшкии! Ловиан може да ме отрупва с почести, но винаги ще си остана копеле от простолюдието.

Тя говореше тъй огорчено, че дори и Кълин успя да схване скрития смисъл.

— Да, наистина, Родри не би могъл да се ожени за теб. Гледай да не забравяш това, когато се кискаш и флиртуваш с него.

Джил пребледня, впи пръсти в одеялото и застина.

— Видях ви как се зяпате и точите лиги като псета пред касапница. Стой по-настрани от него. Той е честен човек, но няма да си първата жена, заради която един мъж погазва честта си.

Джил кимна и устните й затрепераха от болка. Кълин имаше чувството, че нещо отвътре го разкъсва на парчета. Искрено скърбеше, че тя никога няма да притежава мъжа, когото обича, ала същевременно му се искаше да я удари, задето обича друг освен него.

— Хайде, идвай — каза той и се изправи. — Вече не си войнишко хлапе, тъй че нямаш работа тук.

Излезе навън, без да я изчаква. Но нейните думи не го оставиха на мира през цялата вечер — че го обича, че й липсва. Питаше се какво ли би изпитал, ако тя се омъжеше за някого по преценка на лейди Ловиан и отидеше да живее при него. Навярно щеше да я вижда само два-три пъти в годината. Отново му хрумна да зареже службата при Родри и да замине нейде надалеч, където нито щеше да знае, нито пък щеше да го интересува с кого спи Джил. Но когато зае капитанското място на войнишката маса, той разбра, че не е в състояние да го напусне. За пръв път през живота си имаше какво да губи.

По-късно, когато войниците се прибраха в казармата, а благородниците по стаите си, Родри наистина донесе дъска за карноик — най-изящният комплект, който Кълин бе виждал. Плоските, гладко полирани камъчета бяха черни и бели. Върху тънката абаносова дъска бяха инкрустирани със седеф началните позиции и шестнайсетте преплетени триъгълника, тъй че дори в неясната светлина на огъня не бе трудно да се различават пътищата за движение.

— Бас държа, че ще ме направиш на пух и прах — каза Родри

И наистина стана така — в първите три игри Кълин помиташе бойците на Родри веднага, щом младият лорд ги разполагаше върху дъската. Ругаейки тихичко, Родри почна да обмисля ходовете и затрудни Кълин, макар че загуби още три игри. По това време в залата вече бе останал само един сънен слуга, който им доливаше халбите. Родри го прати да спи, престана да пие и след още четири игри най-сетне вкара Кълин в безизходно положение.

— Най-добре да спра, додето не ми е изневерил късметът — каза младият лорд.

— Не беше късмет. Учите се.

Изведнъж Кълин усети с невероятна сила простичкото удоволствие на този миг. Те, двама мъже, които се бяха смятали за загинали, сега седяха спокойно край огнището с халби в ръце. Докато Родри прибираше играта в лакираната кутия, Кълин стана да налее още пиво. Отново седнаха да пият — отначало мълчаливо и бавно, за да разтеглят приятните мигове, докато огънят догаряше и из залата плъзваха сенки. С изненада Кълин разбра, че е щастлив — дума, която доскоро не значеше нищо за него. Или по-точно би бил щастлив, ако не беше Джил; знаеше, че я обича прекомерно, но и достатъчно искрено, за да желае да бъде щастлива. Може би от пивото или от късния час, но внезапно му хрумна прост и ясен начин да разплете цялата бъркотия. Ако бе в състояние да го стори. Ако имаше сили да го понесе.

Родри неволно му даде търсения повод, възможността да помисли за онова, което до този миг му се струваше невъобразимо.

— Кога ли най-сетне ще се домъкне Рийс? О, в известен смисъл той ми прави услуга. Щом уреди нещата около бунта, почитаемата ми майка ще напрегне цялата си кипяща енергия, за да ме ожени.

— Време ви е, милорд.

— Знам… проклетият ран си чака проклетите наследници. О, богове, капитане, питаш ли какво ми е на мен? Как би се чувствал, ако те изложат за продан като расов жребец?

Кълин се разсмя.

— Не е сладко, нали? — ухили се Родри. — Отде да знам дали няма да ми пробутат някоя, дето ще се мери по лице и нрав с Адския властелин? Обаче важното е от какъв род идва, а не какво си мисля за нея.

— Хм… Сега разбирам защо жреците все повтарят, че не бивало да завиждаме на благородниците.

— И имат право. Мъже като мен се женят не по обич, а заради клана си.

Странно, старата поговорка сякаш докосна дълбоко в паметта на Кълин някакъв отдавна забравен спомен. Той надигна халбата и пак се замисли над своя необикновен план. Нямаше как да го поднесе деликатно.

— Кажете ми нещо, милорд. Ако можехте, щяхте ли да се ожените за моята Джил?

Родри се вцепени и Кълин разбра, че момъкът се бои от него също като Джил. Това го накара да се усмихне. Макар и от простолюдието, все пак си оставаше баща на Джил и решенията й зависеха единствено от него.

— Да — изрече най-сетне Родри. — Кълна ти се в честта на рода Мелуейд. Нищо не съм искал по-силно на този свят, ала не мога.

— Знам.

Продължиха да пият, като се гледаха право в очите.

— Знаете ли, милорд, любовницата на един благородник има огромно влияние над неговите земи и васали.

Родри отметна глава като ударен.

— Така е и никой не би посмял да й се подиграва.

— Освен ако владетелят я изпъди опозорена.

— Има жени, с които това не би се случило никога.

— Добре. — Кълин небрежно положи ръка върху дръжката на меча си. — Добре.

Още дълго двамата пиха, без да проронят нито дума повече, докато накрая огънят догоря и престанаха да виждат лицата си.

 

За Джил едно от най-омразните неща в ролята на придворна дама бе, че трябваше да се научи да шие. Макар Ловиан да бе богата владетелка, носените в дъна облекла бяха почти изцяло местно производство, а като част от издръжката на всеки войник и служител се полагаха годишно по две ризи и два чифта бриги или две рокли. Всяка жена в дъна, от последната кухненска слугиня до Даниан и Медила, взимаше участие в изработката на тази планина от дрехи. Дори самата Ловиан се включваше в работата, като шиеше облеклото на Родри и бродираше ризите на най-високопоставените служители, например на капитана и барда. Жените се гордееха с качеството на своя шев, затова Джил полагаше най-усърдно старание, но дълбоко ненавиждаше всеки нескопосан бод, който излизаше изпод пръстите й.

Тази сутрин Невин дойде в женските покои, до които имаше свободен достъп поради преклонната си възраст, и докато Джил шиеше, взе да я забавлява с разкази за далечния и загадъчен Бардек отвъд Южното море. От множеството подробности ставаше ясно, че е живял там доста дълго.

— Всъщност изучавах нещо, наречено физика — отговори Невин на въпроса й. — Необичайни познания имат по ония места и повечето от тях си струва да бъдат изучени. Адски странна държава.

— И аз така съм чувала. Много ми се искаше да я видя някой ден, но сега това едва ли е възможно.

— Хей, дете, да не би да си нещастна?

— Нещастна съм и се чувствам последна неблагодарница. Нейна светлост е тъй великодушна, живея сред невероятен разкош, а ми се струва, че съм като сокол в клетка.

— Е, в известен смисъл си права.

Джил едва не се разплака от облекчение, че някой мисли като нея. Тя раздразнено захвърли ръкоделието си в кошничката.

— Е, ако чак толкова не харесваш този начин на живот — продължи Невин, — може би трябва да го напуснеш.

— И какво? Да яздя по пътищата като сребърен кинжал?

— Не бих казал, но много жени си имат занаят. Ако поговоря с нейна светлост, тя ще ти плати таксата при някой майстор.

— О, та с какво мога да се заема? Мразя шева, преденето и други неща от тоя сорт, а никой оръжейник или златар не би взел жена за чирак дори и по молба на нейна светлост.

— Има всякакви занаяти.

Изведнъж Джил си припомни, че Невин е майстор на деомера. Той се държеше тъй любезно, толкова се стараеше да спечели нейното приятелство, че понякога тя забравяше страховитата истина. Сивото джудже широко й се ухили от пода, където се забавляваше да омотава конците за бродерия.

— Милорд — изрече Джил с треперещ глас, — оказвате ми незаслужена чест, ако смятате, че мога да усвоя вашия занаят.

— Може да е тъй, може и да не е, но щом не желаеш, няма за какво да говорим. Мислех си само за билкарството, простата медицина, която владея. През дългия си живот съм научил доста неща и би било жалко да умрат заедно с мен.

— Да, наистина. — Изведнъж Джил усети, че за пръв път от седмици насам я обзема надежда. — Вие пътувате навсякъде и живеете както си искате.

— Точно така, а ти си достатъчно умна, за да изучиш премъдростите. Ако решиш да си тръгнеш, Ловиан ще те разбере. Тя знае, че с мен ще си в безопасност.

— Ами тате? Не вярвам да ме пусне, а право да си кажа, толкова неща сме преживели заедно, че и аз не искам да се разделяме.

— И все пак няма съмнение, че рано или късно ще трябва да го напуснеш.

Макар че Невин говореше тихо, думите я прорязаха като нож.

— Ама защо? — трепна Джил. — Ако остана тук…

— Не ми ли каза току-що, че си нещастна?

— Да, така е.

— Просто си помисли. Не се налага да решаваш веднага.

Невин я остави остави сама с тежката задача да оправи пакостите на джуджето. Докато разплиташе конците, Джил се замисли над предложението. Странно, но много по-лесно можеше да си представи как броди с муле по пътищата и раздава билки на селяните, отколкото как се омъжва и живее в охолство при някой дребен благородник. Вярно, нямаше да е леко да напусне Кълин, но щом й домъчнееше, можеше да го навестява. Във всеки случай нямаше да е тъй болезнено, както да бъде затворена в дъна с Родри и младата му съпруга, да го вижда всеки ден и да знае, че друга жена владее недостъпната й мечта.

Или поне тази сутрин я мислеше за недостъпна. Привечер тя излезе да подиша чист въздух и Родри я догони между бараките край стената.

— Не би трябвало да тичате подир мен, милорд — каза Джил. — Ами ако някой ви види?

— Свинска пръдня не давам дали ще ме видят. Трябва да поговоря с теб. Ела да се усамотим някъде.

— Я виж ти! Май не искате само да поговорим.

— И тъй да е. Какво от това?

Родри се усмихна тъй нежно, че Джил без повече възражения го последва към едно потайно кътче зад бараките.

— Тук е добре засега — каза Родри. — Аз, значи…

Думите като че заседнаха на гърлото му.

— Ами, такова… — започна отново той. — Разбираш ли, аз… само да не ти прозвучи нахално.

— Казаното дотук не ми звучи по никакъв начин, милорд.

— Знам. Е, става дума за онова споразумение между нас.

— Така си и мислех. Да знаеш, че си държа на думата, мътните да те вземат.

— Нещата малко се промениха. Аз…

Той отново засече и я загледа с безсилна, глуповата усмивка. От яд Джил понечи да си тръгне, но Родри я сграбчи за раменете. Когато се завъртя да го отблъсне, тя се препъна в роклята и падна в прегръдките му. Той се разсмя, целуна я, удържа опитите й да се измъкне и пак я целуна с такава нежност, че тя метна ръце около шията му, разцелува го и неволно си припомни каква наслада обещават тези целувки.

— Не залоствай вратата довечера — каза Родри.

— Глупчо! Ако някой те спипа, новината ще плъзне из целия дън.

— Че кой освен мен ще броди посред нощ? — Той я целуна лекичко и задържа устни върху нейните. — Просто недей да залостваш.

Когато Джил го отблъсна, той се усмихна широко.

— Знам, че ще го направиш. До довечера, милейди.

Обзета от ярост и страст едновременно, Джил вдигна поли, хукна покрай бараката и едва не налетя върху Кълин. Тя изписка от ужас. Сигурно бе видял и чул всичко.

— Съжалявам, тате — едва избъбри Джил.

— И с право съжаляваш, щом се държиш като слугинче на място, където всеки може да те види.

— Няма вече. Обещавам.

— Добре. Имаш си стая за тия работи, нали така?

Светът се завъртя пред очите й, като че Кълин я бе ударил. Той се усмихна едва доловимо, после отмина и подвикна на Родри да го изчака. Двамата се отдалечиха, увлечени в разговор за някакви новобранци.

— Значи това е искал да ми каже Родри. О, кълна се в Богинята!

Чувстваше се предадена. Дълго стоя така, като се питаше защо вместо радост изпитва унижение. Кълин я даваше за любовница на Родри, просто я преотстъпваше като кобила, а тя бе прекалено влюбена, за да протестира. В този миг ясно видя какъв живот я очаква — да бъде разкъсвана между тези мъже, да обича и двамата, ала да не владее нито единия, нито другия. Родри щеше да си има съпруга, Кълин — войската. В известен смисъл щеше да бъде ценна за тях — като скъп меч, който никога не потегля на бой, а само виси на стената, колкото понякога да го свалят и да му се любуват. Не мога да приема това, каза си тя. Няма да го приема! Но знаеше, че може и ще приеме. Решетките на нейната клетка бяха изковани от любов и нямаше да я пуснат навън, колкото и да се бори.

Привечер Джил дълго мисли над въпроса дали Родри да завари вратата отворена или залостена. Реши, че трябва да издържи и да му покаже, че баща й не може да се разпорежда с нея като с някакъв боен трофей. Преди да си легне, тя залости вратата, но не можа да заспи и твърдостта й взе да се топи като пясъчна дюна под напора на ураган. Ругаеше се, казваше си, че е пропаднала уличница, ала накрая стана и дръпна дървеното резе. Постоя малко, пак го намести и пак го дръпна. Свали нощницата, легна си и усети как сърцето й бие забързано в мрака. След броени секунди Родри се вмъкна уверено и безшумно като крадец.

— Само този път, обич моя — прошепна той. — Само този път искам да те имам на светло. Да видя как изглежда лицето ти.

Джил се разкиска и отметна завивките. Той се съблече и легна до нея. Щом усети допира на голото му тяло, тя забрави всичките си тревоги за чест и предателство, но се престори, че го отблъсква. Той я сграбчи за китките и я обсипа с целувки докато тя се изплъзна, после отново я хвана. Боричкаха се, галеха се, накрая тя не издържа и го остави да победи, да я хване, да я изпълни с болезнена огнена наслада, която я караше да ридае в прегръдките му.

 

Тъй като спеше само по няколко часа на нощ, тази вечер Невин остана до късно да размишлява за черния майстор и странните му кроежи. Въпреки всичките си усилия не бе открил из ефирната плоскост никаква следа от врага, а и другите майстори на деомера в кралството не можеха да се похвалят с успех. Тъкмо бе решил, че е време да си ляга, когато сивото джудже изникна на масата. Дребното същество изглеждаше бясно — зъбеше се беззвучно, скубеше си косата и подскачаше нагоре-надолу.

— Хайде, хайде, по-кротко. Какво толкова е станало?

Джуджето сграбчи Невин за ръката и се напъна, сякаш искаше да го изправи на крака.

— Какво? Искаш да дойда с теб, така ли?

Джуджето кимна енергично и пак го задърпа.

— Да не е станало нещо с Джил?

При тия думи джуджето отново се впусна в бесен танц. Невин запали фенера и го последва към женските покои. Щом разбра, че се е запътил към стаята на Джил, джуджето изчезна. С високо вдигнат фенер Невин зави зад ъгъла и видя Родри — бос, раздърпан и очевидно грохнал от умора. Сграбчи го за яката като крадец и младежът изпищя като такъв.

— Глупецо! — изсъска Невин.

— Ами, просто не ми се спеше. Излязох да подишам чист въздух, това е.

— Аха. Я ела с мен, момко.

Стаята на Невин беше на горния етаж, точно над женските покои. Той отмъкна Родри натам и безцеремонно го блъсна през вратата. Младежът се отпусна на един стол. Имаше тъмни кръгове под очите, а устните му бяха подпухнали.

— В името на боговете, откъде разбра, че съм при Джил?

— А ти как мислиш, глупецо?

Родри изпъшка и се сви като ударен.

— Не възнамерявам да те изпепеля с деомерски огън или нещо подобно — сурово изрече Невин. — Колкото и да ме изкушава идеята. Искам само да поразмислиш. Не можеш вечно да криеш тия среднощни разходки. Както казва поговорката, и най-хубавата рокля не прикрива издутия корем. Би ли ми обяснил какво ще те прави Кълин тогава?

— Нищо. Поговорихме и той ми даде да разбера, че Джил е моя, стига да се отнасям с нея както подобава за любовницата на един благородник.

Невин се почувства като човек, който с елегантен замах измъква меча си и изведнъж го вижда пречупен досами дръжката.

— Така е, отначало и аз не повярвах на ушите си. — родри изглеждаше искрено озадачен. — Но наистина го каза. Кълна ти се, че ще се отнасям достойно с нея. О, богове, Невин, не разбираш ли колко я обичам? Сигурно и ти си бил млад. Нима не си обичал толкова силно?

Невин онемя от тази ирония на съдбата. Да, наистина бе обичал — същата жена. Без повече церемонии той изрита от стаята си наследника на тиеринството и залости вратата. Седна и разсеяно плъзна пръсти по грубите дъски на масата. Ухиленото джудже изникна от въздуха с ниски поклони.

— Съжалявам, приятелче. И двамата ще трябва да се примирим.

Джуджето изсъска и изчезна. Невин бе опечален не по-малко от него. Вече знаеше твърдо, че и в този живот я е загубил както толкова пъти преди. Дворцовите забавления и интриги щяха да погълнат цялото й внимание, докато деомерският талант постепенно закърнее. Още отсега си представяше как съпругата на Родри ще бъде принудена да приеме любовницата, но скоро ще я намрази, когато някои лордове почнат да търсят благосклонност от Джил, а не от нея. По-късно враждата щеше да изплува на повърхността, след като Джил роди няколко незаконни деца и се опита да уреди положението им. Без съмнение и Родри щеше да се погрижи за децата, карайки по този начин съпругата си да я намрази още по-силно. Сред всичко това нямаше място за деомера.

Първата му мисъл бе да напусне дъна още тази нощ и да замине надалеч, но Джил щеше да се нуждае от него. Въпреки болката да види как обетът му ще остане неизпълнен за още много години, трябваше да остане заради нея. За момент Невин изпита толкова странно чувство, че се запита какво му става. После разбра, че плаче за пръв път от векове насам.

 

Когато мина десетият ден без вести от Рийс, Ловиан побесня до такава степен, че заряза формалностите и му изпрати послание. Макар да бе изпъстрила най-грижливо писмото с любезни и смирени фрази, всъщност му казваше, че в тиеринството ще продължи да царува хаос, додето негово благородие не си размърда задника да направи нещо. Когато писарят го прочете пред нетърпеливите васали, те нададоха одобрителни възгласи.

— Приемете моето съчувствие, милорди — каза им Ловиан. — Ще видим дали майчините слова могат да подтикнат гуербрета към действие.

Остави ги да обсъждат писмото и се качи в женските покои. Като дете бе играла тук край полите на майка си и и макар че вече беше владетелка, все още намираше в познатата стая убежище от тревогите. Когато влезе, завари Даниан да помага на Джил в ръкоделието.

— Да ви донеса ли вино, ваша светлост? — запита Джил.

— Май на всичко си готова, само и само да се отървеш от иглата? — усмихна се Ловиан. — Ако искаш, можеш да си починеш, но засега не ми трябва нищо.

Джил захвърли ръкоделието в кошничката с такава ярост, че Ловиан и Даниан се разсмяха.

— Слушай, Дан — каза Ловиан. — Крайно време е да се замислим за женитбата на Родри.

— Права сте — отвърна Даниан. — Мислех си за по-малката щерка на гуербрет Каминуейн. При тая вечна вражда между Рийс и Родри не е зле да му осигурим връзки с някое друго гуербретство.

— Чудесна идея, а и момичето ми се струва разумно.

Джил се сви като подплашено зверче. Изведнъж Ловиан си спомни много неща, на които не бе обръщала внимание напоследък.

— О, Джил, скъпа — възкликна тя. — Да не би да обичаш непрокопсания ми син?

Вместо отговор Джил пламна като божур.

— Бедно дете — въздъхна Ловиан. — Приеми цялото ми съчувствие, Джил, но знаеш, че не можеш да се омъжиш за него.

— Много добре го разбирам, ваша светлост — отвърна Джил, изговаряйки спокойно и ясно всяка дума. — Освен това съм твърдо уверена, че от лорд Родри ще излезе много калпав съпруг.

Отговорът бе тъй съвършено поднесен, че Ловиан се порази.

— Ясно… — Владетелката кимна и се усмихна. — Радвам се да видя подобно благоразумие у една млада девойка.

Ловиан и Даниан се спогледаха и смениха темата. По-късно отпратиха Джил по някаква работа, за да обсъдят положението. И двете бяха на мнение, че дори да не умее да шие, момичето чудесно ще се справи с придворния живот. Без да говорят открито за това, вече разбираха коя е любовницата на Родри и щяха да го имат предвид при избора на съпруга.

Тъй като знаеше за големия интерес на Невин към Джил, Ловиан не пропусна да поговори насаме с него. Както очакваше, старецът бе разочарован, но изглежда се бе примирил със станалото.

— В края на краищата, често ще мога да я виждам в твоя дън.

— Разбира се, ако е само до виждане.

— Я стига, Лова! Да не ме мислиш за някакъв дърт пръч, дето е хукнал да се излага с млада козичка?

Бузите на Ловиан пламнаха, но Невин бе по-скоро развеселен.

— Уверявам те — продължи той, — че усещам по-добре от всеки друг тежестта на годините върху гърба си. Обичам Джил, но между нас казано, интересуват ме единствено природните й деомерски дарби.

— Разбира се! Колкото и да е странно, все забравям за деомера ти… пък и изобщо за съществуването на деомер, макар че сама присъствах когато Джил зърна онова видение.

— Е, умът винаги се отдръпва от това, което не може да разбере. Чух твоя бард да репетира хвалебствена песен за войната. Описал е всичко съвсем точно. Мислиш ли, че някой ще повярва и една дума след петдесетина години?

— Едва ли. Типична бардовска песен, ще рекат, пълна с лъжи и измислици. И знаеш ли, може би тъй ще е по-добре.

Три дни по-късно най-сетне пристигна известие от Рийс. Ловиан имаше странно предчувствие и реши да види посланието насаме, вместо да бъде прочетено на всеослушание в голямата зала. Решението й се оказа правилно. Писмото гласеше:

„Милейди, моя майко. Простете за закъснението да се заема с важните ви дела. Разследвах тази война, за да разбера дали докладът на лорд Родри е бил верен и точен. Призовавам него и съюзниците му в Аберуин, където да дадат отчет за поведението си. Разбира се, вие сте добре дошла на моята трапеза, където смятам да уредим нещата. Ваш покорен син Рийс, гуербрет на Аберуин.“

— Ах, зверче такова! — изрече Ловиан. — За теб поне няма съмнение, че си син на Тингир!

 

Невин бе много доволен, когато Ловиан го помоли да я придружи в пътуването до Аберуин. Дори й разреши да му набави нова риза и здрави бриги, та да мине по-лесно за неин съветник. Освен него щяха да я придружават Джил, Даниан, писарят, няколко слуги и Кълин като капитан на почетната стража от двайсет и пет войници, която им се полагаше по ранг — петнайсет за нея и десет за Родри. Както подхвърли Ловиан в миг на раздразнение, би било справедливо и Рийс да се поохарчи, след като я бе принудил да храни съюзниците си толкова дълго.

— Изненадан съм, че взимаш Джил — подхвърли Невин. — Тя не е свикнала с дворцовите обичаи.

— Какво пък, крайно време е да започне да свиква. Освен това в нейно присъствие Родри ще е по-спокоен.

Невин понечи да изтъкне опасността от неприятности, ако в присъствието на Кълин Джил бъде открито представена като любовница на Родри, но се удържа, защото самият капитан не повдигаше възражения срещу положението на дъщеря си. С болка на сърце трябваше да признае, че се е лъгал. До неотдавна се бе надявал, че от страх пред бащиния гняв Джил ще отблъсне Родри и ще се насочи към деомера.

Вечерта преди потеглянето за Аберуин, Невин реши да потърси Кълин и го намери в стаята над казармата. Облечен в нова риза с бродирани червени лъвове, капитанът седеше на леглото и лъскаше меча си под лъчите на фенера. Той посрещна гостенина радушно и му предложи единствения стол.

— Исках само да си кажем две-три думи. По един доста деликатен въпрос.

— Бас държа, че говориш за Джил.

— Именно. Признавам, че ме изненада, като й позволи да постъпва така.

Кълин вдигна меча пред очите си, откри някакво незабележимо петънце и се зае да го търка с парцала.

— Мисля, че тъкмо ти не би трябвало да се изненадваш — каза накрая той. — Знаеш защо трябваше да се отдръпна.

Когато вдигна глава и погледна Невин право в очите, старецът му се възхити за пръв път от четиристотин години насам. Цялото високомерие, преследвало Герейнт живот подир живот, сега бе изчезнало и на негово място оставаше само смирена гордост, породена от осъзнаването на горчивите житейски истини.

— Истинската доблест не се печели само на бойното поле — отвърна Невин. — Ти заслужи своята.

Кълин сви рамене и захвърли меча на леглото.

— В крайна сметка всичко се урежда адски добре за Джил, нали? Тя ще има живот, какъвто не съм и мечтал да й осигуря. Дори да бях събрал зестра от нечий откуп, какъв съпруг можех да й намеря? Някакъв занаятчия, или може би кръчмар и толкоз — цял живот да се бъхти от тъмно до тъмно. А сега се издигна доста високо за дъщеря на един сребърен кинжал.

— Така си е. Не бях поглеждал нещата от тази страна.

— Не ти се е налагало. Как казваше старата поговорка? По-добре бедна, но честна, а? По-скоро бих прерязал гърлото на Джил, отколкото да я оставя да се превърне в уличница, но по дългия път човек се научава да не придиря много-много по въпросите на честта. О, богове, та аз съм продавал честта си хиляди пъти. Кой съм, та да я гледам отвисоко?

— Право казваш, но малцина мъже биха разсъждавали тъй разумно за дъщерите си.

Кълин сви рамене, взе меча и плъзна мазолести пръсти по улея на острието.

— Ще ти кажа нещо. С никого не съм го споделял от деветнайсет години, но питал ли си се някога как посегнах към проклетия сребърен кинжал?

— Често. Не смеех да те попитам.

— И по-добре. — Кълин се усмихна мрачно. — Бях във войската на гуербрет Кермор. Харесвах една девойка, която прислужваше в голямата зала — Сериан, майката на Джил. И още един войник я харесваше. Зъбехме се един срещу друг като псета около кокал, докато накрая тя даде да се разбере, че предпочита мен. И тогава онзи, другият… ах, гръм да ме удари, забравил съм името на горкия негодник… както и да е, не искаше да разбере от дума и продължи да я задиря. Една вечер го попритиснах, а той ми извади меч. Е, аз също извадих моя и го убих. — Гласът на Кълин затихна и той сведе очи към оръжието върху коленете си. — На място, в самата казарма. Негово превъзходителство искаше да ме обеси, но капитанът се застъпи и рече, че онзи е започнал пръв. Тогава гуербретът ме изрита от войската, а горката ми Сериан настоя да тръгне с мен. — Кълин отново надигна глава. — Затова дадох клетва вече никога да не убивам заради жена, разбираш ли? От убийството никому не става по-добре.

За миг Невин онемя. Кълин дори не подозираше какъв огромен товар на Уирда е отхвърлил с тази простичка истина.

— Човек се учи — добави Кълин. — Бях упорито младо псе, но човек се учи.

— Вярно. На младини и аз бях толкова упорит.

— Сигурно. Знаеш ли защо се караме толкова често, билкарю? Прекалено си приличаме.

— О, богове! Така си е.

 

По онова време Аберуин беше най-големият елдидски град със своите над седемдесет хиляди жители, подслонени из лабиринта от криволичещи улички и плътно натъпкани една до друга къщурки. Нямаше крепостни стени и се простираше по двата бряга на Авер Гуин нагоре от пристанището, където до военните галери на гуербрета пускаха котва множество търговски кораби от Девери и Бардек. Точно насред града като символ на властта се извисяваше огромният гуербретски дън. Дванайсетметровата каменна стена ограждаше стотина декара двор, осеян с обичайните бараки, колиби и казарми. Между тях стърчеше брохът — централна кула на шест етажа и три странични, наполовина по-ниски, но най-интересното беше, че около самия брох се разстилаше истинска градина: тревни площи, розови храсти и фонтан, всичко това отделено от общия двор с нисък тухлен зид.

Зейналият дракон на Аберуин се срещаше навсякъде — изсечен на портите, извезан върху синьо-сребристите знамена над броха, изваян от мрамор насред фонтана, изрисуван по вратите на броха, подреден от сини плочки в пода на централната зала, бродиран по ризите на всички войници и слуги, както и по завесите и възглавниците в луксозната спалня, където бяха настанени Джил и Даниан. Дори върху лавицата над огнището имаше сребърна статуетка на дракон. Джил се приближи да я разгледа.

— Чудесна е, нали? — подхвърли Даниан. — В рода Мелуейд открай време събират изящно сребро.

— Чудесна, наистина. Сигурно ти е било много мъчно да напуснеш този разкош, когато нейна светлост се оттегли в Канобейн.

— Така е. Да си призная, даже мъничко се зарадвах, когато загина братът на Ловиан. Знам, че е ужасно от моя страна, но нали разбираш… — Даниан сви рамене и смени темата. — Слушай, Джил, докато сме тук, ще трябва да бъдеш много внимателна.

— О, без съмнение. Ужасно ме е страх, Дан.

— Е, хората няма много да ти придирят, но гледай да вършиш каквото върша аз. Стой колкото се може по-близо до мен и много те моля, не говори за фъшкии и други такива неща. Вече не си в казармата. А сега дай да се поизмием и да сменим тия ужасни бриги с нещо по-прилично.

Тъй като Джил никога не бе яздила по женски — а би било твърде опасно да го върши, без да е свикнала, — разрешиха й за пътуването до Аберуин да облече предишните си дрехи. Тя самата бе изненадана колко приятно се чувства с тях и колко не й се иска да ги сваля отново.

След като реши, че е облечена прилично, Даниан я отведе в женските покои, за да се срещне със съпругата на гуербрета. Донила беше красива жена с големи черни очи, буйна кестенява коса и стройна момичешка фигура. Тя ги прие любезно и заръча на прислужницата да донесе вино в чаши от истинско стъкло, но през цялото време на разговора с Даниан беше разсеяна и нервно мачкаше между пръстите си копринена кърпичка. Когато си тръгнаха, Джил въздъхна от облекчение.

— Дан — запита тя, щом се озоваха насаме в спалнята. — Болна ли е нейно превъзходителство?

— Не. Рийс се кани да я прогони, защото е бездетна. Сърцето ми се къса за нея.

— И какво я чака?

— Нашата господарка ще я сватоса за свой братовчед, вдовец. Той вече има наследници, тъй че с радост ще приеме една красива млада съпруга. Иначе трябваше да се върне при брат си опозорена. А той едва ли щеше да я посрещне с радост.

Джил се възмути от дън душа. До днес не бе подозирала колко зависят благородните дами от своите съпрузи. Те нямаха възможността да обработват чифлик с помощта на синовете си, или да се омъжат за чирака на покойния си съпруг и да запазят работилницата, камо ли да открият своя собствена. Изведнъж се запита какво ли ще стане с нея. Дали някой ден нямаше да лази и да се умилква пред Родри, за да се увери, че все още е благосклонен?

— Когато си тръгнем, Донила ще дойде с нас — продължи Даниан. — Трябва да бъдем много мили към нея. И най-лошото е, че трябва да присъства, когато Рийс обяви на всеослушание за разтрогването на брака.

— О, кълна се в черния задник на Адския властелин! Толкова ли е коравосърдечен негово превъзходителство?

— Джил, агънце, внимавай какви ги плещиш. Не е виновен Рийс, а законът. Ако можеше, Рийс би й спестил унижението, но няма как.

Когато слязоха за вечеря в голямата зала, Джил с облекчение узна, че няма да се хранят на една маса с Рийс. Вместо една почетна маса, в Аберуин имаше цели шест — едната за гуербрета и неговото семейство, другите за гости и благородници от свитата. Джил и Даниан бяха настанени при сенешала, старшия коняр, барда и съпругите им. От това място Джил едва различаваше Родри, седнал отляво на брат си. Макар че от Ловиан двамата бяха наследили еднакъв тен и леко издадена челюст, във всичко останало бяха различни като съвсем чужди хора. Без съмнение Родри дължеше на елфическата кръв изящното си лице, в сравнение с което Рийс изглеждаше грозен и грубоват. И все пак по своему гуербретът се оказа приятен на вид, а не кръвожаден дивак, какъвто си го представяше.

Вечерята беше изобилна — зеленчукови туршии, изящно подредени върху малки подноси; пити с плънка от чучулиги, после с плодова плънка и накрая печен глиган. Джил старателно внимаваше за маниерите си и не разговаряше с никого, докато най-сетне жената на барда, кръглолика дребна блондинка на име Кама, не се обърна да я огледа хладно и пресметливо.

— Сигурно идваш за пръв път в двореца.

— Да, наистина. Тук е великолепно.

— Така е. Сигурно си дъщеря на някой от провинциалните лордове?

Джил се стъписа. Даниан се приведе към Кама с лъчезарна усмивка, зад която ясно личеше думата „кучка“.

— Джил заема много важно място в свитата на тиерин Ловиан. — Тя леко завъртя очи към Родри. — Много важно.

— Разбирам. — Кама се усмихна на Джил. — Е, непременно трябва някой ден да ми дойдеш на гости.

— Благодаря. Но не знам дали задълженията към нейна светлост ще ми оставят свободно време.

Даниан кимна одобрително. Джил посегна към чинията и откри, че не е гладна. Макар да се мислеше за сокол, тук явно вечеряше сред орли, които можеха да я нападнат всеки момент. Загледа се към Родри, който ядеше бързо и мълчаливо. Най-сетне той се изправи, погледна към нея, леко отметна глава и излезе от залата. Изчервена, Джил се обърна към Даниан.

— След малко можеш да го последваш — прошепна Даниан.

Джил се постара още няколко минути безгрижно да отпива от чашата и да поддържа скучния разговор, после се извини и бързо стана от масата. Откри един паж, който знаеше къде е настанен Родри и го последва по безкрайните преплетени коридори, докато най-сетне момчето посочи една врата с лукава и многозначителна усмивка. Джил нахълта вътре и затръшна вратата зад гърба си. Тясната стаичка беше оскъдно обзаведена с вехти мебели, явно изхвърлени от луксозните спални. Единственото прозорче гледаше към кухненската барака и из въздуха се носеше застоял мирис на мазнина. Родри вече беше свалил ботушите и лежеше на неудобното легло.

— Каза ли Рийс нещо за бунта?

— Нищо, пъклото да го вземе. Нито дума. Утре сутрин щял да проведе разследване, негодникът скапан, като че съм някакъв конекрадец. Не ми се говори за това, обич моя. Искам да те подмамя в това легло и да не те пусна, додето не помолиш за милост.

— Тъй ли? — Джил започна да развързва колана си. — Тогава те чака тежка нощ.

 

На разсъмване Невин най-сетне получи вест за черния майстор. В далечния Кермор живееше една жена на име Неста. Макар че съседите я смятаха само за ексцентрична вдовица на богат търговец, тя цели четирийсет години бе изучавала деомера… и още някои неща. Дългогодишната търговия на нейния съпруг с бардекски подправки й бе осигурила подробна информация за други, не тъй почтени сделки с онази далечна страна. Когато се свърза с Невин, кръглото й лице под спретнатата черна забрадка изглеждаше дълбоко разтревожено.

„Виж какво, не съм съвсем сигурна — мислено изрече Неста. — Но ми се струва, че човекът, когото търсиш, току-що потегли с кораб за Бардек.“

„Тъй ли? — отвърна Невин. — Надявам се, че не си рискувала да го издирваш чрез видения.“

„О, спазих твоите указания и гледах да стоя по-настрана от него. Чакай да видим какво ще кажеш за тази история. Вчера сутринта Дивите дойдоха да ме потърсят и бяха много изплашени от нещо лошо. Рекох си, че твоят враг може да е в Кермор, затова поогледах ефирната плоскост и открих странни следи. Както ми беше заръчал, веднага се отдръпнах. — Тя помълча и подви сбръчканите си устни. — Но както ти е известно, аз познавам половината хора в Кермор и благодарение на връзките си с гилдиите мога да открия доста неща и без да използвам светлинното тяло. Разпитах тук-там за появата на странни пътници из града и накрая поговорих с едно момче от митницата. То видяло някакъв странен старец да се качва на един от последните бардекски кораби в пристанището, а тъкмо за този кораб подозирали, че е замесен в отровната търговия.“

Невин тихо подсвирна. Образът на Неста му се усмихна мрачно.

„И корабът потегли с отлива само преди два часа — продължи тя. — А сега Дивите са кротки като овчици и в ефира не се забелязва нищо особено.“

„Значи ако не е той, бил е някой друг от гнусното им братство, но се обзалагам, че става дума за моя враг. Знаел е, че с идването на зимата не мога да го последвам в Бардек.“

„Той самият имаше голям късмет, че успя да хване кораб. Сякаш са го изчаквали, не мислиш ли?“

„Така изглежда. Сигурен съм, че си проследила онзи плъх до дупката. Смирено ти благодаря, Неста, благодаря и на онзи бдителен митничар.“

„О, той е свястно момче — разсмя се Неста. — Беше чирак при мъжа ми и аз го научих как да си използва очите.“

След като се сбогува с Неста, Невин закрачи из стаята и се замисли над новината. Тъй като никой друг не бе открил следи от черен деомер, можеше да бъде почти уверен, че Неста е засякла врага. Тази мисъл го накара да изругае, защото с цяла зима преднина неприятелят щеше да изчезне безследно в Бардек — земя с множество малки държавици и непрекъснати политически сътресения, поради които местните власти гледаха през пръсти нарушенията на закона. Дори и най-великият майстор на деомера не би могъл да изпрати видение или светлинно тяло над обширна водна площ, тъй че Невин трябваше да изчака пролетта, за да предупреди с писма последователите на истинския деомер в Бардек за идването на врага. Макар и с болка на сърце, нямаше друг избор, освен да го остави да избяга. Засега, каза си той, засега… но не завинаги. После прогони тези мисли и почна да се облича за гуербретското разследване.

Свидетелите бяха изслушани в съдебната зала — огромно полукръгло помещение на втория етаж на централния брох. Точно в средата на извитата стена имаше два прозореца, а между тях висеше драконовото знаме на Аберуин. Под него беше дългата официална маса, зад която седеше Рийс, положил пред себе си златния церемониален меч на Аберуин. От двете му страни седяха жреците на Бел, изпълняващи ролята на съдебни съветници. Отдясно беше масичката на писаря, а отляво стояха свидетелите — Родри, съюзниците му и самата Ловиан, на която в знак на почит бе разрешено да седне. Останалата част от залата бе препълнена с любопитни придворни, включително и Невин, който стоеше до вратата и навъсено следеше мудната процедура.

Един след друг съюзниците на Родри коленичеха пред масата и отговаряха на въпросите на Рийс тъй подробно, че Невин взе да се пита дали проклетото разследване няма да трае повече от самата война. Отново и отново се повтаряше, че Родри е бил милостив и е спазвал всички закони на воинската доблест. Но въпреки това Рийс прати да извикат Кълин. Докато разпитваше и него, Родри се навъси като буреносен облак, а лицето на Слигин пламна от ярост. Накрая Рийс повторно призова Родри.

— Остава само една дребна подробност, лорд Родри. Нима се надявате да повярвам на всички тия приказки за деомер?

Невин въздъхна; трябваше да очаква това.

— Надявам се, защото е вярно, ваше превъзходителство — отвърна Родри. — Както потвърдиха и всички свидетели.

— Така ли? Почвам да се чудя дали не тъчете нелепи истории, за да прикриете нещо много по-лошо.

Когато вбесеният Слигин се втурна напред, Передир рязко го дръпна за ръката. Ловиан стана от стола и пристъпи към масата.

— Ще разрешите ли да говоря, ваше превъзходителство? Нима с чисто сърце ще обвините в лъжа собствената си майка?

— Не, разбира се. Но може да са излъгали вас.

Слигин изхърка като удавник, Передир промърмори нещо под мустак.

— Да разбирам ли, ваше превъзходителство — запита Ловиан, — че цялото разследване се върти единствено около слуховете за деомер?

— Така е. Искам да узная истината.

— Щом е тъй, ще я узнаете. — Ловиан се обърна и огледа тълпата. — Невин, би ли ми помогнал да разясним този въпрос?

Невин неуверено се запита дали с демонстрацията на деомер пред тълпата би нарушил обета си. После му хрумна, че навярно е време повече хора да узнаят за съществуването на деомера; в края на краищата черният деомер преуспяваше тъкмо защото и най-образованите се присмиваха на самата идея за магически сили. Той си проправи път през навалицата и се поклони на гуербрета, но остана прав.

— Ваше превъзходителство, разбирам скептичното ви отношение към тия странни събития, но ви уверявам, че хора като мен наистина притежават могъществото, за което спомена лорд Родри.

Тълпата ахна и пристъпи напред. Рийс високомерно отметна глава.

— Тъй ли? И се надяваш да ти повярвам на дума?

Невин вдигна ръце, призова мислено Дивите на Въздуха и Ефира и им даде нареждания. Изведнъж в залата налетя вихър, от който знамето заплющя и пергаментите на писаря литнаха из въздуха. Отекна гръм, струйки синкав огън запращяха навсякъде като миниатюрни мълнии. Около Невин пламна ярко златисто сияние. С писъци на ужас тълпата безредно се втурна към изхода. Пребледнелият Рийс изруга и скочи на крака, а жреците се вкопчиха един в друг като подплашени жени, докато наоколо им бушуваше мощен вятър, от който долиташе едва доловим тъничък смях. Невин бавно вдигна ръка и щракна с пръсти. Вихърът, огънят и светлината изчезнаха.

— Не, ваше превъзходителство, не само на дума.

Слигин едва не се задави от смях, но Передир заби лакът в ребрата му и го накара да млъкне. Рийс се огледа насам-натам, мърдайки беззвучно устни, сякаш се мъчеше да проговори. Родри стана на крака и му се поклони.

— Все още ли не ми вярвате, ваше превъзходителство?

Рийс се извърна към съюзниците на Родри и приведе глава.

— Милорди, приемете моите най-смирени и искрени извинения, задето се усъмних в думите ви. Умолявам ви да намерите в сърцата си добрина и да ми простите, че засегнах вашата чест поради невежество и защото не бях виждал онова, което сте виждали вие.

Слигин изръмжа, но Передир бързо мина пред него.

— Не е нужно да се унижавате, ваше превъзходителство. Отначало за всички ни беше трудно да го повярваме.

— Смирено благодаря, милорд. — Без да поглежда към Родри, Рийс взе церемониалния меч и трикратно удари с дръжката по масата. — Следствието приключи. Такава е волята на гуербрета.

Тъй като нямаше желание да си пробива път през тълпа от любопитни зяпачи, Невин се задържа само колкото да сграбчи родри за ръката и да го измъкне навън. Изтичаха към градината, където студеният вятър люшкаше голите клони на трепетликите, а мраморният дракон във фонтана сякаш трепереше под водната струя.

— Благодаря ти, Невин. Никога през живота си не съм виждал по-приятна гледка от свинската мутра на Рийс, докато огънят пращеше наоколо. Искаш ли владенията на Корбин? Ако помоля, майка ми ще ти ги даде.

— Благодаря за жеста, но по-добре си спести труда. А сега смятам да се укрия в стаята си до края на това неприятно гостуване.

— Тогава защо не си тръгнеш с мен? Утре сутрин потеглям с Джил и част от войниците. Проклет да съм, ако позволя на Рийс да ме унижава. Видя ли го как се обърна да говори с Передир, а не с мен?

— Видях и имаш пълното основание да си бесен, но моля те, момко, опитай да се сдържаш. Прав си. Непременно потегляме утре… и то колкото се може по-рано.

— Още в ранни зори. Все някак ще изтрая дотогава.

Родри говореше тъй спокойно и планът му за напускане изглеждаше толкова благоразумен, че Невин изобщо не усети идващата беда. Разбира се, по-късно щеше да се ругае за глупостта.

 

Съюзниците на Родри се бяха събрали за импровизирано съвещание в огромната стая на Ловиан. Макар че Передир се мъчеше да ги успокои, те бяха побеснели от оскърблението. Слигин яростно обикаляше насам-натам и се кълнеше, че ако не бил толкова кротък човек, щял незабавно да вдигне нов бунт. Родри седеше на перваза и мислено му пожелаваше да се престраши. Накрая, когато Даниан и Джил дойдоха да поднесат пиво, Слигин спря да пухти и уморено се отпусна на един стол. Джил му поднесе халба.

— Заповядайте, милорд.

— Благодаря. — Слигин се пресегна към подноса. — Радвам се, че не беше там да изслушаш глупостите на негово превъзходителство, Джил. Сигурно щеше да ти се спука сърцето от яд, а?

— Странно — намеси се Ловиан. — Чудя се защо Рийс не призова Джил, след като свика всички останали. Само дето не викна копиеносците и каруцарите.

— Признавам, че и аз се питах за това, ваша светлост — каза Джил. — Но така е по-добре.

— Никой не обича да му казват в лицето, че е лъжец, а? — Слигин се утеши с глътка пиво. — Добре поне, че старият Невин беше там.

Джил пристъпи към Родри и протегна подноса. Усмихна му се, докато той взимаше халбата и това го поуспокои. Наоколо лордовете продължаваха да мърморят.

— Утре сутрин си тръгваме — тихо каза Родри. — И Невин ще дойде с нас. Повече не бих могъл да изтрая проклетия си брат.

— Аз също.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Просто сърцето ме боли, като гледам как се отнася към теб.

Със свободната си ръка Родри я сграбчи за лакътя тъй грубо, че тя едва не изтърва подноса.

— Какво ти е казал Рийс?

— Случайно се срещнахме в коридора, нищо повече.

— Кажи ми истината.

— Ами, поклони ми се и рече, че съм красива. Най-обикновен комплимент, това е.

Изведнъж Родри осъзна, че всички в стаята гледат към тях. Той пусна Джил, изправи се и срещна спокойния поглед на майка си.

— Родри — уморено изрече Ловиан, — без съмнение брат ти е разговарял с Джил само за да те ядоса. Толкова страда заради съпругата си, че не му е до чужди жени.

— Дано да говориш истината, майко.

— Така е. Кълна се.

— Щом е тъй, вярвам ти.

Много по-късно, когато наближи време да слязат в голямата зала за вечеря, Родри успя да поговори с Ловиан насаме. Тя от сърце подкрепи идеята му да си тръгне на сутринта.

— Така или иначе, всичко останало ще се решава между мен и Рийс. Трябва само да изтърпиш още една вечеря, затова много те моля, Родо, внимавай какво ще говориш.

— Ще внимавам, майко. Обещавам ти.

Когато седна отляво на Рийс, Родри положи всички усилия да изпълни това обещание, като насочи цялото си внимание към храната и проговаряше само ако му задаваха въпроси. Рийс като че не го забелязваше и обсъждаше с Ловиан разпределението на земите. Накрая, когато донесоха медовината, Родри стана и се поклони на брат си.

— Ако разрешите, ваше превъзходителство.

— Разбира се. — Рийс помълча и се усмихна. — Между другото, братко, сдобил си се с чудесна любовница. Май не само меча умее да върти, а и някои други работи.

През червената мъгла на безумието Родри чу как ахна Ловиан.

— Бих предпочел да оставите Джил на мира, ваше превъзходителство.

— Тъй ли? — Рийс се изправи насреща му. — Струва ми се, че ти си положил големи усилия да я замесиш във всичко. Много ли е приятно в боя да се укриваш зад женски фусти?

Преди Родри да осъзнае какво върши, мечът му вече бе изскочил наполовина от ножницата. Женските писъци го накараха да се опомни и той застина, все още стиснал почти две педи оголена стомана, които щяха да нахлузят въжето около шията му. Рийс отстъпи назад и се усмихна с победоносна ярост.

— Тъй! Значи вадиш меч срещу гуербрета на собствената му трапеза?

За миг Родри бе готов да го убие, но Ловиан се хвърли между тях. Всички в залата ги гледаха безмълвно. Когато Родри прибра меча си, плясъкът на метал върху кожа сякаш отекна чак до тавана.

— Рийс! — изсъска Ловиан. — Ти го предизвика!

— Това не е твоя работа, майко. — Рийс я изблъска настрани. — Събери жените си и напусни залата. Веднага!

С гордо вдигната глава Ловиан се обърна и в този момент откъм войнишката страна на залата долетяха крясъци. Родри пъргаво заобиколи Рийс и се втурна към своите бойци, които вече тичаха насреща. С яростни ругатни хората на Рийс наскачаха от масите и се опитаха да обкръжат отряда на Клу Кок, но между Родри и Кълин имаше само двама души. Сребърният кинжал ги изгледа така, че те се отдръпнаха и след миг Родри бе обкръжен от двайсет и пет верни бойци. Кълин му се усмихна мрачно.

— Ще се бием ли, милорд?

Сред мъртвешка тишина двеста войници на гуербрета застинаха наоколо с ръце върху мечовете, очаквайки отговора на Родри. Той се озърна и видя, че бойците му са готови да загинат с него в безнадеждната схватка. Само една дума и залата на Рийс щеше да се облее в кръв. Можеше да умре достойно, а не да увисне на въжето като конекрадец. Тъй силно жадуваше за това, че желанието го изгаряше като треска, замъгляваше ума му и той бавно плъзна ръка към дръжката на меча. Ала към вражеската кръв щеше да се примеси кръвта на бащата на Джил и на тези момчета, които нямаха друга вина, освен че служеха вярно на Клу Кок. Родри отдръпна ръка.

— Не. Отдръпнете се и ги оставете да ме арестуват. Кълин, ще служиш ли вярно на майка ми?

— Да, милорд и пак ще се видим.

Смисълът на думите му увисна във въздуха, прост и ясен като примка — пак, когато го поведат към бесилката. За сетен път го обзе изкушение да изтегли меча и да се бие, но той си наложи да остане неподвижен, докато хората му се отдръпваха, а войниците на гуербрета го хващаха грубо за ръцете и го обезоръжаваха.

 

Невин вечеряше насаме в стаята си, когато Кълин нахълта да му съобщи новината. Говореше лаконично, спокойно и очите му бяха толкова безизразни, че Невин със страх усети — ако не помогнеше нищо друго, той щеше да убие гуербрета. Докато крачеше след капитана към стаята на Ловиан, Невин си спомни за барда Гуеран, който преди векове бе приложил подобна хитрина. Опитах се да го предупредя, помисли той, казах му, че някой ден това ще се обърне срещу него. Едва сега осъзна докрай какво му бе съобщил Кълин — утре сутрин на бесилката щеше да увисне човекът, който държеше в ръцете си Уирда на цял Елдид.

Приемната на Ловиан беше препълнена с разгневени благородници, които ругаеха Рийс и неговата подлост. Самата Ловиан седеше безсилно в креслото си, до нея стояха Джил и Даниан. Когато влезе Невин, Ловиан го погледна с безнадеждни, разплакани очи. Джил изтича към баща си и зарови лице на гърдите му.

— Ако Рийс обеси Родри — заяви Слигин, — ще си докара такъв бунт, че реките ще потекат кървави. Чух какво каза на момчето. Всички го чухте, нали?

— Точно така — отвърна Передир. — Най-добре да съберем хората и да се измъкнем още тази нощ, преди да ни хване в капан.

— Млъквайте! — кресна Невин. — Нека не говорим за бунт, преди да имаме повод, милорди. Смятам лично да поприказвам с гуербрета и то още сега.

Лордовете нададоха възторжени възгласи, сякаш той беше капитан, а те — прости войници. Когато Невин излезе, Кълин изтича след него.

— Толкова дълго съм бил извън законите, че не си ги спомням много добре, но нямаше ли право капитанът на войската да моли за живота на своя господар?

— Така е. — Невин се изненада, че не е помислил за това, но сетне разбра: просто не бе вярвал Кълин да го извърши. — Слушай, наистина ли ще коленичиш заради Родри?

— Да, ако ми разрешиш да дойда с теб.

Кълин го гледаше скръбно и уморено. Едва сега Невин осъзна, че той обича Родри също тъй силно, както Герейнт бе обичал Блейн, преди Брангуен да застане между тях. Осъзна и още нещо — че уважава дълбоко този изстрадал сребърен кинжал за неговата готовност да коленичи в името на ония, които обича. От гърба му сякаш рухна непосилен товар и Невин усети как се разкъсват веригите на Уирда. За него този човек вече никога нямаше да бъде Герейнт, а просто Кълин — не дори някой, комуто е опростена стара вина, а единствено верен приятел. За миг той се разплака. Без да разбира истинската причина, Кълин положи дружеска ръка върху рамото му.

— И на мен ми се плаче, но ако някой може да го спаси от бесилото, това сме ние.

И заедно, наистина заедно като стари бойни другари, Невин и Кълин се отправиха към покоите на Рийс. Когато Невин почука на вратата, пажът открехна и съобщи, че негово превъзходителство не приема никого.

— Тогава му предай, че е дошъл никой и ако не ме приеме, ще повторя деомерската буря.

Пажът с писък отвори вратата и отскочи настрани. Рийс седеше на богато украсен стол, а лейди Донила се бе сгушила на табуретка край нозете му. Гуербретът се изправи срещу неканените гости, пъхна палци под колана си и вирна глава. Невин неволно се възхити от тази негова проява на смелост пред най-добрия боец в цялото кралство и човека, който можеше да изпепели броха до основи с едно щракване на пръстите.

— Предполагам, че сте дошли да молите за живота на Родри.

— Да, ваше превъзходителство — отвърна Невин. — И ако трябва, ще коленичим пред вас.

За момент Рийс ги огледа, после се усмихна хладно.

— Не възнамерявам да обеся брат си. Просто исках да покажа на онова пале къде му е мястото. Трябва само да помоли за прошка в съдебната зала и всичко ще свърши.

Невин въздъхна от облекчение.

— Слушайте — продължи Рийс. — Наистина ли вярвахте, че ще сломя сърцето на майка си и ще тласна към бунт половината Елдид, като го обеся? — Двамата мълчаха и Рийс пак се усмихна. — Вярвахте, нали?

— Е, ваше превъзходителство — каза Невин, — досега твърде ясно проявявахте своите чувства към брат си.

— О, богове! — Изведнъж Рийс избухна и заговори толкова бързо, че езикът му се заплиташе. — И защо да не го мразя? Цял живот все едно и също слушам: Родри това, Родри онова, Родри бил доблестен, колко жалко, че Родри не бил роден пръв, та да получи владенията, Родри, Родри, Родри! — Лицето му бе станало почти мораво. — Ако ги слуша човек, ще излезе, че аз съм отнел с измама наследството на онова дребно лайно, а всичко ми се полага по право!

С изящно движение Донила скочи на крака и хвана съпруга си за ръката.

— Не бива да се тормозите така, милорд.

— Вярно. — Рийс помълча и бавно се овладя. — Извинявай, добри ми магьоснико и ти, капитане. Бъди спокоен, животът на господаря ти е в безопасност.

— Ваше благородие, моля да не го приемате за оскърбление — каза Кълин, — но имам ли честната ви дума?

— Имаш я — добродушно отвърна Рийс. — Сигурно трябваше да я чуеш, за да успокоиш хората си.

— Да, ваше благородие, и ви благодаря от все сърце.

И все пак Кълин изглеждаше тъй спокоен и отегчен, че Невин се запита какво си е наумил.

 

Тъй като всички престъпления в Аберуин бяха под юрисдикцията на Рийс, близо до броха имаше истински затвор — дълга каменна сграда с обща килия за местните пияници и просяци плюс още няколко тесни килийки за по-важни особи. Родри реши, че все пак му бяха оказали известна почит, като го затвориха в една от тях, макар да беше само два на два метра и вонеше на боклук и урина. Под тясното зарешетено прозорче имаше купчина сравнително чиста слама. Родри седна на нея, прегърна коленете си и отпусна глава върху тях. Трепереше неудържимо и то не от ярост, а от страх. Лесно би застанал срещу смъртта, но позорът го мъчеше жестоко — позорът да бъде изправен в съдебната зала на Рийс като прост конекрадец под присмехулните погледи на тълпата.

Цялата му чест, цялата слава от току-що завършилата война, цялото уважение на бившите му васали — всичко това бе изчезнало, заличено от една неразумна постъпка. Нито един бард нямаше да запее за Родри Мелуейд, без да спомене пред слушателите, че е увиснал на въжето. И като обесен нямаше да получи дори достоен гроб между прадедите си. Без чест се превръщаше в нищо, падаше по-долу от крепостен селянин, изобщо не беше човек. Той напрегна цялата си воля, но не успя да прогони треперенето. Ами Джил? При мисълта, че ще я загуби така, той зарида като изплашено дете в тъмното, докато разбра, че сълзите само засилват позора му. Изправи се, избърса лицето си с ръкав, после пак се сви и продължи да трепери.

Нямаше представа колко е седял така, докато най-сетне чу как гласът на Кълин го вика тихичко откъм прозорчето. Скочи на крака и надникна през решетките.

— Ехей! Насам!

Кълин се озърна и пристъпи покрай стената.

— Слава на боговете, че ви намерих. Вече обиколих половината от тия проклети прозорци. Пазачите не ме пускат да поговорим.

— Сигурно се боят да не ги убиеш.

— Изкушавах се да го сторя, милорд. Чуйте, Рийс не възнамерява да ви обеси. Двамата с Невин отидохме да молим за живота ви, а той най-чистосърдечно заяви, че в никакъв случай не би сломил сърцето на майка си по този начин. Разиграл цялата комедия единствено за да ви унижи. Трябва само да помолите за прошка в съдебната зала и всичко ще се размине.

Родри се вкопчи до болка в решетките.

— Не правете глупости — изсъска Кълин. — Дайте на онзи мръсник каквото иска и веднага се махаме.

Стиснал решетките, Родри взе да се люшка напред-назад с цялата си тежест, сякаш искаше да ги изкърти.

— Родри! Отговори ми!

Родри продължаваше да се клати, да се тресе, да мята глава. Искаше да отвърне на Кълин, но като че бе загубил дар-слово. После чу други гласове — пазачите крещяха псувни и заповеди. Когато най-сетне се овладя, Кълин бе изчезнал.

Родри пак седна, но този път изпъна крака и се подпря на стената. Разбра, че коварството на Рийс е пречупило нещо в него, заставило го е да види част от душата си, към която никога не е желал да наднича, ала вече не ще я забрави. През целия му живот щеше да го преследва споменът за нощта, когато е треперал като изплашено дете, вместо да срещне смъртта като мъж. Неусетно заспа и цяла нощ сънува Джил.

Призори пазачите го събудиха и му метнаха половин погача клисав хляб, който той запокити в лицата им. Около час крачи напред-назад из килията, без да мисли за каквото и да било. Най-сетне пазачите се върнаха. Вързаха с ремък ръцете му зад гърба и го изведоха от килията.

— Не може ли да си облека чисти дрехи? Вмирисал съм се от тая слама.

— Негово превъзходителство заповяда да ви отведем незабавно.

Естествено, каза си Родри, естествено. Това бе част от унижението — да коленичи смрадлив и мръсен в нозете на Рийс. Докато пресичаха голямата зала, хората го гледаха с жалост, която му се стори по-страшна от презрението. Изкачиха се по спиралното стълбище, минаха през последната врата и ето че бяха пред Рийс, обкръжен от своите жреци и писари. Тълпата от зрители се отдръпна да им стори път. Когато достигнаха масата, единият пазач срита Родри зад коляното, за да го принуди да коленичи. Рийс го изгледа като непознат.

— Имаме да разгледаме едно тежко обвинение. Този човек е вдигнал оръжие срещу гуербрета в собствения му брох.

— За подобно злодейство се полага смърт чрез обесване — каза единият жрец.

Процедурата спря, докато писарят надраска казаното. Родри се озърна и видя Джил да стои отстрани със скръстени ръце. Мисълта, че тя го вижда тъй опозорен, беше последното, най-горчиво унижение. Писарят вдигна перото си.

— Много добре — продължи Рийс. — Но аз възнамерявам да проявя милосърдие. Признавам, братко, че изрекох прибързани и оскърбителни слова. Признавам го открито и чистосърдечно. Ала все пак твоето престъпление е тежко.

Жрецът се изправи и започна да рецитира закона.

— Никой не бива да вдига оръжие срещу гуербрета. Защо? Защото гуербретът представлява самата плът на закона и в дома му не бива да се пролива кръв. Защо? Защото нито един благородник не би могъл да раздава правосъдие, ако очаква осъденият да си отмъсти с меч в ръка.

Жрецът отново седна.

— Затова се полага изкупление — каза Рийс. — Ако коленичиш и ме помолиш за прошка, ще я получиш.

С диво усилие Родри скочи на крака.

— Няма. По-добре да увисна на въжето.

Тълпата ахна и замърмори — Родри дори чу как Джил му крещи да падне на колене — но той продължаваше да гледа Рийс право в очите.

— Давам ти още една възможност. Моли се на колене.

— Няма.

— Последна възможност. Моли се на колене.

— Няма.

По устните на Рийс трепна кръвожадна усмивка. Родри стисна зъби. Нямаше да се пречупи. В името на всички богове, този път щеше да срещне смъртта като мъж и да изкупи позора си.

— Не ми оставяш друг избор, освен да те обеся.

Кълин изскочи от тълпата и се хвърли на колене пред гуербрета.

— Ваше превъзходителство! Снощи ми дадохте честна дума, че животът на моя господар е в безопасност.

Рийс шумно ахна. Лицето на Кълин беше тъй безизразно, че всички, които го познаваха, ясно разбраха — той бе предвидил какво ще стане и си бе осигурил подходящо оръжие. Очевидно Рийс също разбра, защото отметна глава и погледна капитана с високомерна, безлична ненавист.

— Вярно е. А един Мелуейд не нарушава честната си дума. Много добре, капитане. Отменям смъртната присъда на господаря ти и го осъждам на изгнание. — Той се обърна към Родри. — Прогонвам те от земите си и от земите на верните ми васали, а освен това ти отнемам всички звания, владения и имоти с изключение на един кон, един кинжал, две сребърни монети и чифт дрехи. Вече никога не изричай името Мелуейд, защото водачът на клана те лишава от него.

Докато пазачите срязваха ремъка около китките на Родри, в съдебната зала царуваше пълна тишина; после от гърдите на Ловиан се изтръгна жален стон, който разкъса като деомер всеобщото вцепенение. Зрителите започнаха да си шушукат, после гласовете им бликнаха все по-високо и Рийс трябваше да се разкрещи, за да въдвори ред. Когато отново настана тишина, той се обърна към Родри.

— Имаш ли да кажеш нещо за присъдата?

— Имам. Ти най-после получи онова, което искаше през цялото време, нали? След смъртта на майка ни ще заграбиш данъците от тиеринството. Надявам се да похарчиш добре и последната проклета монета. Дано да ти приседне залъкът, купен с тези пари.

Лицето на Рийс стана пурпурно. Само масата му попречи да се хвърли напред. Родри отметна глава и се разсмя.

— Някой ден бардовете ще възпеят това. Алчният гуербрет, който толкова ламтял за пари, че съсипал живота на собствения си брат.

Жреците скочиха, сграбчиха Рийс за ръцете и го дръпнаха да седне.

— Много добре — изръмжа той. — До залез слънце да си напуснал земите ми. След това тежко ти, тъй че гледай да яздиш на изток колкото можеш по-бързо.

 

Кълин остави ридаещата Ловиан при жените и изтича след стражите, които извеждаха осъдения. Настигна ги край портата тъкмо когато блъснаха Родри до стената и изръмжаха да не мърда докато не му доведат кон. Пристъпът на безумие бе отминал и Родри погледна Кълин със замъглени очи.

— Благодаря, капитане и извинявай. Но по-скоро бих предпочел да пукна, отколкото да коленича пред Рийс.

— И аз бих постъпил така, милорд.

— Вече никога не ме наричай милорд.

— Добре, Родри.

Родри опита да се усмихне. Кълин се запита дали младежът няма да заплаче; не би го упрекнал за това.

— Слушай, момко. На десетина мили преди Абернауд има село и кръчма, наречена „Сивия козел“. Иди там, кажи на собственика, че си ми познат и той ще те укрие за известно време. Ще ти пратя по някое от момчетата одеяла и малко пари.

— Ако Рийс разбере, ще те убие.

— Няма да разбере. Веднъж вече го надхитрих, нали?

Усмивката на Родри беше само печална сянка от някогашното веселие.

— Помъчи се да мислиш, момко — настоя Кълин. — Не ни остава много време. Какво ще правиш сега? Ще отидеш ли да молиш за подслон при някой от враговете на Рийс?

— По-добре да умра от глад.

— Така си и мислех. Тогава вземи моя сребърен кинжал. Ако някой попита защо е с моята емблема, просто кажи, че аз съм те въвел в занаята.

Родри го погледна, опита се да каже нещо, после отрицателно поклати глава — отново и отново, все по-силно и по-силно, сякаш отчаяно се мъчеше да отрече всичко ставащо в този момент. Кълин го сграбчи за раменете и го разтръска.

— Ако не искаш да се приютиш при врага, какво ти остава? Или смяташ да сториш онова, за което аз се оказах прекалено горд — да молиш за работа в някоя кръчма или конюшня?

— Не бих го сторил, но…

— Ах, пъклото да го вземе, мислиш ли, че не знам колко е трудно да хванеш проклетия кинжал? Мислиш ли, че не съм плакал, когато разбрах, че само това ми остава — да продавам меча си и почтените хора да плюят, щом вляза в стаята? Но все пак по този начин един мъж може да се сражава и да спечели мъничко слава, стига да оцелее, а ти си като мен и ще оцелееш. Ти си първият, който може да ми се опре в боя с мечове.

— Наистина ли мислиш така?

— Наистина. А сега искаш ли тоя кинжал или не?

Родри се поколеба, после изведнъж се усмихна, отметна глава и в очите му припламнаха искрици от предишната дързост.

— Искам и ще го нося с гордост.

— Добре. Тук всички ще се борим за отмяна на присъдата. Помни това, когато ти стане тежко по дългия път.

 

Тъй като задълженията на Джил бяха преди всичко към Ловиан, тя помогна на Даниан да отведат господарката до спалнята й, после се измъкна от тълпата ругаещи лордове. Когато изскочи на двора, край портата вече нямаше никого, освен двамата стражи. Те я огледаха с известно съчувствие.

— Родри замина ли вече?

— Замина. По-добре се приберете, милейди, и гледайте да го забравите.

Докато се връщаше през градината, тя спря край драконовия фонтан. Загледа се в безкрайните подскоци на водната струя и се запита какво й става, та не може да се разплаче задето Родри е избягал, без да я целуне за сбогом. Там я завари Кълин, но дори когато се хвърли в прегръдките му, очите й упорито останаха сухи.

— Той отказа да чака, защото не искаше да го видиш посрамен. Но ме помоли да ти предам, че вечно ще те обича.

— За мен не е посрамен и никога няма да бъде.

Заедно се върнаха към броха. В голямата зала слуги и благородници трескаво си разменяха последните клюки; отстрани войниците на Рийс ругаеха Родри, че е дръзнал да вдигне меч срещу господаря им. Ала сред цялата шумотевица се долавяше колебливо съмнение, отхвърляно още щом се появи — съмнението, че може би все пак Родри не съвсем безпочвено е обвинил Рийс в ламтеж за парите от тиеринството. Джил осъзна: с времето тия дребни съмнения щяха да растат, додето цял Елдид ги приеме за свята истина. Тя се усмихна. Родри бе спечелил победа, която Рийс никога нямаше да забрави.

Приемната на Ловиан беше пуста. Джил чу от спалнята гласовете на Невин и Даниан. Както вече бе разбрала от Кълин, съюзниците на Родри яростно си събираха багажа и бързаха да потеглят час по-скоро. За изненада на Джил, Кълин остана с нея. Докато тя седеше на един стол, той крачеше напред-назад и често спираше да се ослуша до външната врата. Най-сетне се усмихна и отвори. Отрупан с багаж, Амир се вмъкна като крадец.

— Всичко взех, даже и меча му. Прав бяхте, че от среброто човек поумнява. Измъкнах от слугите всички дрехи на негово благородие само за няколко медни монети, обаче за меча трябваше да изръся на ония смрадливи стражи всичко, дето ми го даде лорд Слигин.

— Така и очаквах — каза Кълин.

— Днес ли потегляме, капитане?

— Зависи от нейна светлост. — Кълин стрелна тревожен поглед към затворената врата на спалнята. — Ако останем, не искам никакви препирни и свади довечера на масата.

— Тогава май ще е по-добре да вечеряме в казармата.

Амир захвърли багажа на масата, после изтича навън, преди да го е забелязал някой слуга. Кълин взе меча на Родри и наполовина го изтегли от ножницата, тъй че Джил видя двойния герб — драконът на Аберуин и лъвът на новия му клан, гравирани един до друг.

— Гръм да ме удари, ако оставя Рийс да го закачи в съдебната си зала като знак за позора на Родри! Въпросът е как да го измъкнем оттук.

— Лесна работа, тате. Аз ще го изнеса.

— Какво?

— Ако си облека старите дрехи, а Дан ми подреже косата и изляза с войската, като нося меч във вехта ножница, ще забележи ли някой?

Кълин се разсмя тихо.

— Никой. И като казвам „никой“, нямам предвид билкаря. Много добре, миличко. Личи на кого си се метнала.

Най-сетне Невин излезе с новината, че Ловиан се чувства изморена и не би могла да пътува днес. Когато Кълин изтъкна, че е желателно да предотвратят всякакви сблъсъци между хората на Родри и войската на Рийс, старецът незабавно се съгласи.

— А и аз трябва да се измъкна. Скоро всички ще си спомнят какво представление разиграх в съдебната зала. Ще поговоря с Ловиан, а ти подготви хората за тръгване преди да се стигне до побоища.

— Това и ще направя. Джил, бягай да се преоблечеш.

Тъй като всички в дъна познаваха Джил само под облика на красива млада дама, никой не обърна внимание на дрипавия сребърен кинжал, който потегли с хората от Клу Кок. Докато яздеха на север по пътя за Аберуин, тя се обърна да хвърли последен поглед сребристо-синьото драконово знаме над броха.

— Дано вече никога да не видя грозната мутра на Рийс!

— Аз пък искам пак да го видя — обади се Амир. — Когато му се наложи да обяви в съда, че отменя изгнанието на лорд Родри.

Беше чудесен есенен ден, топъл като през лятото, и в далечината над позлатените житни ниви трептеше синкава мараня. Край пътя искряха буйните води на река Гуин. На Джил й се искаше да запее. Питаше се какво й става, та не изпитва нищо друго, освен радост; после осъзна онова, което би трябвало да разбере още от онзи пръв ужасен миг, когато Родри скочи на крака в съдебната зала. Вратата на клетката зееше отворена — трябваше й само смелост да излети.

 

Щом напусна града, Родри пришпори коня в тръс, но след една-две мили отново мина на бърз ход. Отправи се на изток и продължи да редува хода с тръс, за да измине колкото се може по0голямо разстояние, докато конят е още свеж. По закон всеки изгнаник се намираше под личната закрила на гуербрета докато напусне неговия ран, но този закон бе нарушаван неведнъж. Вероятно някои от хората на Рийс щяха да подирят благосклонност от своя господар като подгонят и убият човека, който дръзна да го подиграе в собствената му съдебна зала. От време на време Родри се обръщаше да погледне назад. Сега можеше да разчита единствено на острото си елфическо зрение, което би забелязало отдалече издайническия облак прах над преследвачите.

Пътят от Аберуин за Абернауд беше прав, а морският бряг ту идваше съвсем наблизо, ту се отдалечаваше на повече от миля. В движение Родри си отбелязваше мислено всяко възможно скривалище, но забелязваше най-вече дребни чифлици, чиито собственици едва ли биха приютили човек, преследван от хората на гуербрета. Тук-там обаче се мяркаха горички. Ако потърсеше укритие между дърветата, преследвачите трябваше да слязат от конете и така би имал шанса да убие поне един с кинжала си, преди другите да го накълцат на парчета.

Понякога му минаваше през ум просто да спре и да изчака хората на Рийс, или пък да слезе от коня и да се удави в морето. Позорът сякаш яздеше зад гърба му и го стискаше с груби ръце. Понякога поглеждаше бригите си — вехти, протрити и с обикновен син цвят, взети от военния склад на Рийс, също както и плащът. Като последно унижение насред двора му бяха смъкнали карирания плащ. Смъртта изглеждаше далеч по-добра, отколкото да води жалък живот в изгнание — живот, който щеше да свърши след някоя и друга година в незначителна схватка или глупав кръчмарски побой. Единственото, което все още го тласкаше напред, бе мисълта, че Рийс ще се радва на гибелта му.

Към пладне Родри се озърна от един невисок хълм и забеляза в далечината над пътя облаче прах. Едва ли беше обикновен странник, защото се движеше прекалено бързо. Той пришпори коня си по надолнището, после свърна към един черен път между житните ниви. Озадачени селяни подвикваха подир него, докато лъкатушеше насам-натам и пресичаше ливадите, без сам да знае накъде се е отправил. При всеки поглед назад забелязваше прашния облак. Оставяше ясна следа; собственият му кон вдигаше прах, а селяните без съмнение казваха на гуербретските хора кого са видели преди малко. Редувайки галопа с тръс, той продължи напред, докато най-после зърна в далечината истинска, просторна гора. С ново пришпорване изстиска последните сили от уморения кон и се понесе към укритието.

Когато наближи, видя, че гората е стара и под огромните дъбове се тъмнее гъсталак от шубраци и папрати. Скочи от седлото и поведе изтощения кон през гъсталака. Така измина около миля, преди да чуе зад гърба си далечни крясъци. Остави изплашения кон сред високите храсти в една долчинка и продължи между дърветата. Движеше се безшумно като елен и за пръв път в живота си бе благодарен, че в жилите му тече елфическа кръв. След няколко минути чу гласове зад гърба си и застина неподвижно между две ниски дръвчета.

— Конят трябва да е негов.

— Остави го засега. Не може да е избягал далече.

Гласовете изглеждаха смътно познати — без съмнение хора на Рийс. Чу ги как шумно газят през храстите и се разпръскват в редица — ако се съдеше по звънтенето на оръжия и шпори, трябва да бяха поне четирима. Изведнъж му стана противно да бяга като подгонен заек; реши, че ще е по-добре да застане на пътя им и всичко да свърши веднъж завинаги. Понечи да излезе от скривалището… и се препъна.

Или по-скоро нещо го препъна. Сигурен бе в това, защото падна ненадейно. Още преди да докосне земята, усети как безброй дребни ръчички го сграбчват и го притискат надолу. От страх не успя да извика, не можеше дори да мисли, докато върху него се сипеше порой от съчки и лански листа. Враговете се приближаваха шумно и тромаво през гората.

Както лежеше неподвижно, Родри чу още някакъв звук далече надясно — звук, който поразително напомняше бягство през храстите. С викове и ругатни хората на гуербрета хукнаха подир шума. Малка ръчичка потупа Родри по бузата и му се стори, че отнейде долетя тъничък, едва доловим смях. Чуваше как измамното преследване се отдалечава, лъкатуши насам-натам, как звуците постепенно заглъхват и преследвачите обикалят в кръг, все по-далече и по-далече. Накрая настана тишина. Стотици невидими ръце разхвърляха купчината листа, после някой го дръпна за ръката.

— Да стана ли искаш?

Дърпането се повтори. Родри стана на крака и се огледа. Макар че въздухът бе съвършено неподвижен, тук-там потрепваха листа и вейки.

— Вие трябва да сте Дивите. Е, в името на боговете, благодаря ви от все сърце.

Изведнъж те изчезнаха; без сам да знае как, Родри усети, че вече е сам. Докато предпазливо се връщаше към долчинката, той се запита дали тази неочаквана помощ не е дело на Невин. Намери коня си и бързо го поведе между дърветата. Очевидно преследвачите бяха далече, защото достигна края на гората, без да чуе нито звук от тях.

За ниските храсти в ливадата бяха вързани четири коня, върху чиито седла блестеше сребърният дракон на Аберуин. Изведнъж един от тях заподскача; друг стреснато отметна глава; сетне и четирите почнаха да се дърпат с изплашено цвилене. Докато яхваше своя, Родри видя как невидими пръсти развързват юздите им. Конете продължаваха да цвилят, изправяха се на задни крака… и изведнъж побягнаха на север, обзети от див ужас. Родри се разсмя, благодари още веднъж и препусна на юг, към главния път.

 

Невин яздеше зад войската, когато двама от Дивите отново изникнаха върху шията на коня му. Дебелото жълто джудже изглеждаше крайно доволно от себе си — хилеше се от ухо до ухо и се тупаше по коремчето. Невин задържа коня и изостана още по-назад, за да не го чуят.

— Направихте ли каквото ви заръчах?

Жълтото джудже кимна и се разсмя беззвучно.

— В безопасност ли е Родри?

Този път кимна синьото въздушно духче. То вдигна длан над очите си, направи разочарована гримаса и се престори, че гледа насам-натам.

— А конете прогонихте ли?

Дивите кимнаха едновременно.

— Чудесно, чудесно. Благодаря ви и пак се обаждайте, ако нещо заплашва Родри.

Те изчезнаха сред лек полъх на вятъра. Докато настигаше колоната, Невин лекичко се усмихна при мисълта как хората на Рийс ще има да се влачат петнайсет мили до Аберуин с меки кавалерийски ботуши. Добре, че реших да проверя какво става с Родри, помисли той. Проклет да е Рийс заедно с всичките си кръвожадни негодници!

 

— Войската сигурно вече е стигнала до дъна на братовчед ви — подхвърли Даниан.

— Точно така — отвърна Ловиан. — Кълин постъпи благоразумно, като отведе хората. Е, поне Родри ми остави добър капитан.

Тя въздъхна, надигна се от леглото и приглади разчорлената си коса. Стигаше й толкова плач за днес; въпреки болката от изгнанието на Родри, трябваше да събере отломките от предишните планове и да изгради нови.

— Дан, би ли поръчала на слугите да ми донесат гореща вода? Искам да се измия и да се преоблека. Трябва да поговоря с гуербрета.

— Толкова скоро? Смятате ли, че е разумно, милейди?

— Съвсем не е разумно, но се налага.

Но в крайна сметка сам Рийс дойде при нея. Ловиан тъкмо привършваше с преобличането, когато един паж дойде да я запита дали би приела гуербрета. Ловиан застана до прозореца и при влизането на Рийс гордо вдигна глава. Той изглеждаше толкова плах, че тя изведнъж си спомни колко голяма услуга очаква от нея.

— Извинявай, майко. Честно ти казвам, нямах желание да прогоня Родри, а още по-малко да го обеся. От сърце се зарадвах, когато онзи капитан ми напомни за обещанието. Не разбираш ли? Какво друго можех да сторя, след като ме предизвика открито в съдебната зала? Да отстъпя и да се посрамя пред всички ли?

Ловиан искаше да му вярва. Може би след време щеше да приеме думите му, но не и сега.

— Майко, моля те! И без това се посрамих достатъчно, като признах открито вината си.

— Не се съмнявам, че ваше превъзходителство вижда нещата точно така. Надявам се в бъдеще да открие и по-благоприятни възможности.

— Сигурно искаш да отменя изгнанието.

— Нима ваше превъзходителство се съмнява в това?

Рийс отметна глава и закрачи напред-назад. Ловиан се запита дали да не постави завръщането на Родри като непременно условие за уреждане на нещата с Донила, но твърде добре познаваше Рийс. От наранена гордост той щеше да отхвърли сделката и така Донила щеше да пострада по вина на съпруга си.

— Бих искала да ви напусна утре сутрин — каза Ловиан. — Ако смятате Донила да пътува с мен, трябва да изпиете горчивата чаша и да я пропъдите. И бездруго всяка отсрочка само засилва страданията ви.

— Благодаря. — Рийс се обърна към нея с искрено облекчение. — Боях се, че…

Той не намери сили да довърши. Ловиан остави мълчанието да натежи, докато накрая Рийс наведе глава, посрамен от нейното великодушие.

— Майко, моля те. Няма ли да приемеш извинението ми?

— Майка ли? Никога повече не ме наричай така.

Рийс трепна като ударен. Тя помълча, колкото да го остави да усети болката.

— Или поне докато Родри не се завърне.

Рийс понечи да каже нещо, после се завъртя и излезе, като затръшна вратата тъй яростно, че сребърните украшения над камината зазвънтяха. Ловиан си позволи да се усмихне.

— Аз съм съпруга и дъщеря на боец. А войната едва започва, ваше превъзходителство.

 

Слънцето клонеше към залез, когато Родри наближи голямата каменна плоча, отбелязваща границата между гуербретствата Аберуин и Абернауд. Той спря коня и се загледа в двете изсечени изображения — дракон от западната страна и грифон от източната — после измина последните крачки. Сега поне беше в относителна безопасност. Хората на Рийс не биха рискували да го преследват в чужди владения; подобна намеса в съдебната власт на един гуербрет означаваше открита война.

Вечерният вятър откъм морето се засили. Той потръпна и се загърна по-плътно в простия син плащ. Стомахът му къркореше; не бе хапвал нищо от снощната злополучна вечеря насам. След още няколко мили стигна до голямо село, където откри кръчмата „Сивия козел“ — кръгла сграда с тръстиков покрив и конюшня в задния двор. Докато слизаше от коня, насреща му излезе кръчмарят, едър мъжага, около който се носеше мирис на чесън. Той лукаво огледа Родри, като не пропусна да забележи емблемите на ризата и протрития отстрани колан, където би трябвало да виси меч.

— Бас държа, че си имал неприятности с капитана.

— Теб какво те засяга?

— Нищо. А онуй на пояса ти не е ли сребърен кинжал? Кой те вкара в занаята?

— Кълин от Кермор.

— Охо! — Кръчмарят се ухили широко, разкривайки пожълтели остатъци от зъби. — Тогава влизай и добре си дошъл. Можеш да си изкарваш залъка с работа при мен, докато решиш какво ще правиш тепърва. Слушай, момко, биха ли те? Ако трябва, жена ми ще ти сложи компреси.

— Не, но благодаря все пак.

— Добре, добре. Поне си имал милостив господар, а? Е, иди да прибереш коня. Името ми е Гед.

— А моето Родри.

Той успя да прехапе език в последния момент, преди да се представи като лорд Родри Мелуейд. При мисълта, че е загубил част от името си, сърцето му изстина, но същевременно бе облекчен като видя как Гед спокойно го приема за изгонен войник. Извън гуербретството на Рийс само благородниците щяха да знаят за него, а щом напуснеше Елдид, едва ли някой би го познал. Без името и карирания плащ щеше да се превърне в обикновен сребърен кинжал.

Очевидно Гед ценеше конете по-високо, отколкото хората, защото конюшнята се оказа чиста и спретната, а в кръчмата очуканите маси лепнеха от мръсотия и сламата по пода вонеше на кучкарник. Но вечерята, която предложи, беше съвсем прилична — прясно изпечен хляб и гъста яхния от месо и ряпа. Докато Родри се хранеше лакомо, Гед му донесе халба тъмно пиво и посочи бъчвата в ъгъла.

— Наливай си колкото щеш. Сигурно тая вечер ще се натряскаш до припадък. Само гледай да повръщаш в задния двор.

Но Родри остана почти трезвен. Докато кръчмата се пълнеше с местни чифликчии, той забеляза как го оглеждат с лакомото любопитство на хора, за които дори едно паднало дърво е вече събитие. Макар че Гед казваше на всички да го оставят на мира, Родри се чувстваше невероятно уязвим, сякаш крачеше гол по улиците. Сгушен на топло край огнището, той бавно пиеше втора халба и се питаше дали Кълин наистина ще успее да му донесе пари и меч. Дори и със сребърен кинжал на пояса, не би могъл да се сражава без оръжие. Изведнъж той осъзна жестоката ирония на съдбата. До вчера беше прославен лорд и можеше да отрупа капитана си с почести; сега ако останеше жив, щеше да го дължи само на дружбата с Кълин. По дългия път името Кълин от Кермор значеше толкова много, колкото фамилията Мелуейд в онзи свят, който безвъзвратно напускаше.

Не се надяваше Рийс да отмени изгнанието. Колкото повече натискаше майка им, толкова по-упорит щеше да става Рийс — сигурен бе в това и не без основания. Ако самият той беше гуербрет, никога не би се смилил над Рийс. Дълбоко във взаимната им омраза се таеше едно общо ядро, което споделяха не просто като братя, а като близнаци и когато стигнеха до това ядро, те се разбираха по-добре от който и да било друг на света. Въпреки кроежите и молбите на своите близки, Родри щеше да живее и умре като сребърен кинжал. Усещаше го дълбоко — в онова тайно ядро.

Той лениво извади кинжала, за да погледне знака на Кълин. При допира му по острието пробяга сребристо сияние. Бързо го прибра и се озърна, но за щастие никой не бе забелязал. Ти си нещо по-лошо от обикновен изгнаник, каза си той, отгоре на всичко си половин елф. Внезапно му се зави свят от мисълта, че никъде няма място за него — нито сред западняците, нито сред хората. Беше метис без клан, без титла, без дом и единствено сребърният кинжал му предлагаше някакъв шанс да запази поне частица от личността си, която винаги бе смятал за нещо естествено и непоклатимо като света. Той положи ръка върху дръжката и разбра защо, макар и смятани за отрепки на кралството, сребърните кинжали държаха на занаята си. Стана, наля си още една халба, изпи я набързо и се отправи към сеновала над конюшнята. Никога през живота си не бе изпитвал тъй силно желание да заспи и да се откъсне от света.

Ала студът не го остави да се наспи като хората. Нямаше завивки, от гордост не пожела да помоли Гед, а прохладната есенна нощ бързо прогони измамната топлина на деня. Омота се с плаща, зарови се в сламата като куче, но почнеше ли да задрямва, скоро се събуждаше разтреперан. Накрая седна, разкърши вдървения си гръбнак и се зачуди дали би понесъл вонята на одеялото, което подлагаше под седлото. Не беше голямо, но все щеше да свърши работа.

После чу откъм двора тропот на копита. Тъй като нощните пътешествия бяха твърде необичайни, обзе го надеждата, че това може да е човекът на Кълин, пратен колкото се може по-скоро, без да забележи Рийс. Воден най-вече от мечтата за топла завивка, Родри се смъкна по стълбата и изтича навън в лунната нощ. Най-напред разпозна коня. Изгрев уморено тръсна глава и го поздрави с тихичко цвилене.

— Ето те и теб, обич моя — каза Джил. — Нося ти меча. Измъкнахме го изпод носа на скапания ти брат — тате и лорд Слигин подкупиха стражата.

Родри се вкамени от смайване. Сигурен бе, че това е само вълшебен сън и се опомни едва когато Джил положи ръце върху гърдите му. Пръстите й бяха реални и топли.

— Ехей! Ти да не си мислеше, че ще те пусна в изгнание, без да те последвам?

— Да. Прости ми. Нима си готова да изоставиш баща си заради мен?

— Готова съм. — Тя застина неподвижно и гласът й стана дрезгав. — Не бих те лъгала, тежко е. Но трябваше да дойда. О, богове, толкова те обичам, Родо.

Родри вкопчи ръце около нея и я целуна. Притиснати в прегръдките си, те дълго се смяха и плакаха, докато накрая сърдитият Гед излезе да види кой вдига толкова шум на двора.

 

Тъй като братовчедът лорд Петин беше пряк васал на Рийс, нямаше съмнение, че за него е твърде неудобно да подслони хората на Ловиан. На разсъмване Кълин събуди войниците, нахрани ги и заръча да оседлаят конете, за да пресрещнат господарката по пътя и да спестят на Петин излишните неприятности. Тъкмо наместваше седлото си, когато дотича разтревоженият Невин.

— Кълин, къде е Джил? Не мога да я намеря никъде.

— Естествено. Тя още снощи замина при Родри.

Невин зяпна от изумление.

— И ти си я пуснал? — избъбри накрая старецът.

— Какво друго ми оставаше? Тя можеше да се измъкне потайно, но прояви доблестта да дойде и да ми каже истината. — За да не се разплаче, Кълин извърна глава и се престори, че оправя юздата. — Освен това момчето се нуждае от нея. Да не мислиш, че ще може да различи сухите дърва от суровите, ако рече да запали огън?

— Да, едва ли ще може. Знаеш ли, приятелю, ти си адски силен човек.

— Не, просто съм се научил да прогонвам слабостите си.

Когато Кълин се осмели отново да погледне към Невин, старецът се усмихваше с радостно изумление. С изненада осъзна колко държи на неговото уважение.

— Поръчах на едно от момчетата да ти приготви коня. След малко потегляме.

— Благодаря, но ще имаш ли нещо против, ако тръгна след Джил. Искам да се сбогувам с нея.

— Нещо против ли? Ни най-малко, пък и вече не е моя работа да й се меся в живота.

Кълин придружи Невин до портата и хвана юздите, докато старецът се качваше на седлото.

— Предай на лейди Ловиан, че скоро ще се върна в Дън Гуербин — каза Невин. — Ако не за друго, то поне да си взема мулето и билките.

— Разбрано. Ще чакам пак да се видим.

— Тъй ли? — Невин отново му се усмихна. — И аз държа да те видя. Имаш ли някаква вест за дъщеря си?

— Не. Снощи й казах, че я обичам. Останалото е празни приказки.

Кълин се подпря на стената и загледа как старецът се отдалечава под грейналата зора. Усети, че трепери като просяк в снега.

— Джил. О, богове, Джил, Джил, Джил.

Ала сега тя вече никога нямаше да узнае за неговото безчестие, никога нямаше да разбере как се е изкушавал да опозори и себе си, и нея. Когато тръгна към хората, които го чакаха в двора, Кълин се усмихваше.

 

Тъй като Невин често отсядаше в „Сивия козел“, Гед го познаваше добре. Когато пристигна привечер, усмихнатият кръчмар изскочи с поклон и се втурна да хване юздите на коня.

— Какво? Идваш без муле? Да не си зарязал билкарството?

— Не съм. Просто идвам да търся някого… един сребърен кинжал и щерката на Кълин от Кермор. Накъде тръгнаха?

— Да тръгнат ли? Ха! Цял ден не са излизали от сеновала, това е. Ех, младост! Натрупат ли се годинките, човек просто губи издръжливост. — Гед печално поклати глава. — Добре поне, че няма много клиенти.

— Разбрах те. Е, ще изчакам в кръчмата докато гладът ги изкара навън.

Невин тъкмо сядаше пред паница яхния, когато Джил влезе в задимената зала. Щом го видя, тя напрегнато застина на прага.

— Да ме връщаш ли си дошъл? Да знаеш, че първо ще трябва да ме омагьосаш. Родри може да е опозорен изгнаник, но съм готова да го последвам навсякъде.

Прониза го огнена болка, когато си спомни как бе изрекла същите думи за принц Галрион. Но тя вече не е Брангуен, напомни си Невин, а проклет да съм, ако поема ролята на Герейнт.

— Знам, дете. Сама си го решила. Идвам просто да се сбогувам, но ще ти бъде ли неприятно, ако пътищата ни пак се кръстосат? Понякога може да се случим по едни и същи места.

— Неприятно ли? Какво? Никога! Ако искаш да знаеш, най-неприятното ще е повече да не те видя.

Сетне тя изтича към него и го прегърна. За момент той се вцепени от изненада; после бащински я погали по главата.

— В такъв случай пак ще се срещнем. Обещавам ти.

— Чудесно.

Джил говореше толкова искрено, че надеждите на Невин отново се разгоряха. Тя го харесваше, вярваше му и някой ден той щеше да й покаже къде е нейният истински Уирд. В края на краищата, след като тръгваше с Родри, тя се освобождаваше за деомера. Вече нямаше опасност да затъне сред безбройните дворцови интриги, а несгодите и опасностите щяха да поддържат тлеещата й дарба. Невин се запита дали да не заговори за деомера още сега, но моментът не бе назрял. Сега това можеше само да я изплаши, след като неотдавна бе видяла на какво са способни магическите сили в нечисти ръце. Засега Невин трябваше да изчака, но с тази раздяла не губеше, а напротив — спечелваше я.

Докато сядаха на масата, в кръчмата влезе и Родри. Носеше меч и крачеше гордо, сякаш все още беше лорд, но Невин забеляза промяната в очите му — измъчени и уморени, като че изведнъж се бе състарил с няколко години.

— Мисля, че ти дължа живота си — каза Родри.

— Имаш предвид вчерашната история с хората на Рийс? Е, наистина имам пръст в тая работа. Хм. Ако те бяха намерили мъртъв, брат ти сигурно щеше да се вайка и да кърши ръце… поне за пред хората.

— Сигурно тъй щеше да стори, тоя скапан пияница. — Родри седна до Джил. Е, добри ми сър, Елдид май ще трябва да се погрижи за Уирда си без моя помощ.

— Може би. Ще изчакаме да видим какво са ни подготвили боговете.

Докато вечеряха мълчаливо, Невин се замисли какво можеха да сторят Великите, след като момчето вече беше изгонено от областта, на която трябваше да служи. Освен това се запита дали животът на Родри не е в опасност. След като вече нямаше политическа власт, черният деомер можеше да загуби интерес към него, но не биваше да разчитат на това. Ала колкото и да размишляваше, не усети никакво деомерско предупреждение освен нормалния страх, че обикновено сребърните кинжали не доживяват до старини. Липсата на предупреждение ясно показваше, че поне засега черните майстори не застрашават Родри. В такъв случай Невин спокойно можеше да пусне младите по пътя и да ги наглежда отдалече, полагайки същевременно усилия да повлияе на Рийс за отмяна на присъдата.

— Знаеш ли, Невин — каза накрая Родри, — адски късмет имам, че Джил ме обича толкова много. Без нея сигурно щях скоро да загина нейде по дългия път.

— Глупости! — намеси се Джил. — Да не си малоумен? Скоро щеше да свикнеш сам да се грижиш за себе си.

— Не това имах предвид. — Гласът на Родри стана студен и безизразен. — Във всяко сражение щях да излизам най-отпред или да се насочвам към най-жестоката схватка. Има много начини човек да сложи край на изгнанието.

Това беше спокойна и откровена изповед. Джил го хвана за ръката.

— Но вече не е така — добави той. — Вече имам за какво да живея.

Джил метна ръце около врата му и го целуна. Невин въздъхна над тази ирония на съдбата — помагайки на Родри да остане жив, Джил вече неволно служеше на деомера.

 

На следваща сутрин Джил се събуди призори в прегръдките на Родри. През пукнатините на дъсчените стени се процеждаше неясна светлина, а покрива тропаха дъждовни капки. Тя отпусна ръка върху гърдите на Родри, заслуша се в песента на дъжда и се усмихна. Чудна работа, сеновалът на Гед й харесваше повече от пухеното легло в Дън Гуербин. Когато си спомни за Кълин, Джил стисна клепачи, за да удържи сълзите. Извинявай, тате, помисли тя, но сам знаеш, че трябваше да замина. Е, каквото и да се случеше с нея, поне го бе оставила на сигурно място, където никога нямаше да му се наложи да спи под дъжда. Печално се запита дали някога пак ще го види, но така или иначе вече бе направила своя избор и щеше да следва Родри дори и накрай света, ако така бяха решили боговете.

А боговете да правят каквото си щат, помисли тя. Винаги бе живяла ден за ден, просто защото нямаше друг избор. Дългият път се губи в мъглата, обичаше да казва Кълин, и никой не вижда края му. Сега имаше Родри и свободата да броди където си иска. Докато пак се унасяше в сън, тя реши, че всичко ще бъде великолепно.