Катрин Кер
Магия за кинжал (4)

ДЕВЕРИ, 1058

Ако желае да овладее деомера, човек трябва преди всичко да се научи на търпение. Нито един плод не пада от дървото, преди да е узрял.

Из Тайната книга на Кадуалон Друида

Тъй рано напролет речните води бяха още студени. Джил с кискане заподскача из плитчината, докато събра смелост да коленичи на пясъчното дъно. Дивите любопитно се струпаха наоколо — странните им лица се очертаваха във водните кръгове, изящни сребристи фигури се стрелкаха насам-натам като риби, докато я гледаха как се мъчи криво-ляво да измие косата си без сапун. По-рано никога не я вълнуваше дали е чиста или не, но напоследък бе почнала да усеща, че тия неща са важни. След като свърши, тя се изтъркаля като кон по тревистия бряг, за да изсъхне, после изтича обратно към бивака в лесковата горичка. На ливадата кротко пасяха нейното сиво пони и татковият боен кон. Кълин все още не се бе върнал от близкия чифлик, където отскочи да купи храна. Джил побърза да се облече. От известно време се чувстваше неудобно при мисълта, че тате може да я види без дрехи.

Преди да надене ризата, тя сведе поглед надолу, към очертанията на двете растящи гърдички. Понякога й се искаше просто да ги няма. Беше на тринайсет години — зловеща възраст, тъй като на четиринайсет много момичета вече се задомяваха. Тя бързо нахлузи ризата, запаса я, после изрови от дисагите гребен и парче пукнато огледало. Сивото джудже с брадавиците и огромния нос изникна до нея. Когато Джил му показа огледалото, то надникна отзад, сякаш търсеше къде е остатъкът от джуджето, което виждаше там.

— Това си ти. Виж, ето ти носа.

Слисаното създание само въздъхна и клекна на тревата до нея.

— Ако парчето беше по-голямо, може би щеше да разбереш. Тате обеща да ми купи за рождения ден истинско огледало, обаче аз не искам. Тъпите градски скубли се гиздят по цял ден, но аз съм дъщеря на сребърен кинжал.

Джуджето кимна одобрително и се почеса под мишницата.

Когато Кълин се върна, потеглиха към Дън Мананан — крайбрежен град близо до източната граница на провинция Девери. Градът се оказа куп дървени къщи, разхвърляни покрай реката, където бяха закотвени престарели и разнебитени рибарски корабчета. Нямаше крепостни стени и градската територия се сливаше с околните нивя, а над цялата местност тегнеше всепроникващата миризма на сушена риба. На една кална и крива уличка край реката откриха паянтов дървен хан, чийто съдържател пое монетата от Кълин, без изобщо да погледне сребърния му кинжал. Тъй като беше пазарен ден, кръчмата гъмжеше от клиенти — все мрачни и навъсени, а освен това Джил забеляза, че повечето от тях носят мечове. Щом останаха насаме, тя попита Кълин дали Дън Мананан е пиратско пристанище.

— Не, не, просто всички тук се занимават с контрабанда. Ония вонящи корабчета по реката са далеч по-бързи, отколкото изглеждат. Под скумрията в трюмовете се крият всякакви благини.

— А местният лорд не им ли пречи?

— Местният лорд е затънал до шия в цялата работа. Само гледай да не го изтърсиш пред хората.

След като се погрижиха за конете, двамата излязоха да огледат панаира. Край реката бяха издигнати дървени сергии, но много търговци предлагаха стоките си върху вехти платнища, проснати на земята. За ядене имаше какво ли не — всевъзможни зеленчуци, сирене и яйца, прасенца, зайци и живи пилета, провесени на прътове. Кълин купи две парчета свинско печено на шиш и дъвчейки в движение, двамата продължиха към сергиите с платове, грънци и метални изделия.

— Не виждам дантели. Жалко. Исках да ти купя малко за рождения ден.

— О, тате, не ми трябват такива глупости.

— Тъй ли? Ами какво ще речеш за една хубава рокля?

— Тате!

— Нова кукла? Накити?

— Тате, сигурно се шегуваш.

— Нищо подобно. Слушай, познавам един тукашен златар и бас държа, че не е на панаира. Ела.

В покрайнините на града, където последните къщи граничеха с нивите, двамата спряха пред малка работилница с табела, върху която бе изрисувана сребърна брошка. Когато Кълин бутна вратата, горе задрънкаха мелодично сребърни звънчета. Озоваха се в тясна стаичка, отделена с плетени ракитови стени от останалата част на кръглата къща. Пред тях имаше нова врата, закрита с вехто зелено одеяло.

— Ото! — подвикна Кълин. — Тук ли си?

— Тук съм — долетя отвътре плътен басов глас. — Инак щях ли да оставя отворено?

Притежателят на гласа бутна одеялото и излезе пред тях. Джил никога не бе виждала толкова нисък мъж — едва около метър и половина на ръст, но широкоплещест и мускулест като миниатюрен ковач. Имаше буйна прошарена коса, грижливо подрязана сива брада и проницателни черни очи.

— Кълна се в боговете, ами че това е Кълин от Кермор! Кого водиш? Като го гледам, май ще да ти е син.

— По-точно казано, дъщеря. И искам да й купя някоя дреболия за рождения ден.

— Значи девойка, а? — Ото внимателно огледа Джил. — Да, така си е и май даже й е дошло времето да помисли за зестра. Е, девойче, дай да превърнем в накити част от парите на баща ти, преди да ги е пропил.

Той ги въведе в работилницата, заемаща по-голямата част от къщата. На средата, под пробития в тавана отдушник, имаше огнище и малка наковалня. Върху дългия тезгях отстрани бяха разхвърляни инструменти, сандъчета и недоядено парче хляб с пушено свинско. Сред този хаос блестеше купчинка дребни рубини. Кълин взе един и го надигна към светлината.

— Хубави камъни.

— Прав си. Само бъди така добър да не разпитваш откъде съм ги намерил.

Кълин се ухили и търкулна рубина по тезгяха. Ото се настани на високата табуретка и замислено отхапа от хляба.

— Брошки, пръстени, гривни? — запита той с пълна уста. — Или може би ще й хареса да има скъпоценно ковчеже? Обици?

— Право да ти кажа, нищо от изброеното. Искаме един сребърен кинжал.

С дрезгав, победоносен смях Джил се хвърли на шията на баща си. Лукаво усмихнат, Кълин се изтръгна от прегръдката и я целуна по бузата.

— Ама че странен подарък за девойка — промърмори Ото.

— Не и за диво коте като това тук. Изтормози стария си татко да я учи на бой с мечове.

Изненадан, Ото се обърна към Джил. Сивото джудже изникна от въздуха, клекна на тезгяха и опипа един рубин с дългия си пъпчив пръст. Джил се протегна и го избута, сетне по очите на Ото разбра, че и той го е видял. Джуджето направи обидена физиономия и изчезна. Ото се усмихна заговорнически към Джил.

— Е, девойче, сигурно и ти ще искаш като татко си знака на ястреба.

— Кълна се в задниците на боговете, Ото — намеси се Кълин. — Стават вече четиринайсет години откакто ми изкова кинжала. Адски добра памет имаш.

— Така е. Паметта служи добре, стига да знаеш как да я използваш. Е, извадихте късмет. Тъкмо имам тук един готов кинжал, тъй че остава само да му гравирам знака. Преди около година един от вашите ми доведе някакъв хлапак, дето искаше да хване среброто. Направих му кинжала, обаче, пусто да остане, хлапето взе много да разпитва за рибарските лодки, та тъй и не доживя да ми плати. Добре поне, че не бях сложил знака, инак щях да остана на загуба.

Късно следобед Джил се върна при златаря да вземе готовия кинжал. С разтреперани от вълнение ръце стисна дръжката и предпазливо плъзна пръст по острието. Някой обикновен деверийски майстор би изобразил ястреба с кръгче за главата и два триъгълника вместо криле, но птицата на Ото изглеждаше като жива до най-малки подробности, имаше даже пера, макар че не бе по-висока от един пръст.

— Много красиво, наистина — каза Джил.

Джуджето се появи да види какво става. Когато Джил услужливо протегна кинжала към него, Ото тихичко се разсмя.

— Странна си, млада девойко — каза той. — Виждаш Дивите, без дори да се напрегнеш.

— О, значи съм била странна, тъй ли? Добри ми ковачо, ти също ги виждаш.

— Че ги виждам, виждам ги, обаче защо — това си е моя тайна и никому не ще я разкрия. Колкото до теб, девойче, не е ли имало елфическа кръв в майчиния ти клан? Още от пръв поглед си личи, че при Кълин няма такова нещо.

— Какво? Та как е възможно? Елфи има само в детските приказки.

— Тъй ли било? Е, елфите от приказките може и да са чиста измислица, но това е защото никой по тия места не знае за истинските елфи. Наричат се Елкион Лакар, да, точно тъй се наричат и ако срещнеш някой от тях, хич не му вярвай. Вятърничава пасмина са и толкоз.

Джил се усмихна любезно, но беше уверена, че Ото е изкуфял. Той подпря брадата си в шепа, огледа я внимателно и накрая запита:

— Кажи ми нещо. Харесва ли ти да пътуваш с баща си? Кълин често е адски груб.

— Не и с мен. Е, случва се понякога. Но е просто великолепно да обикалям с него и да виждам толкова много неща.

— А какво ще стане, когато ти дойде време да се омъжиш?

— Никога няма да се омъжа.

Ото се усмихна, без да крие съмнението си.

— Е, някои жени не се омъжват — каза Джил. — Изучават занаят, например да предат или нещо подобно и си отварят магазин.

— Права си, може някога и ти да откриеш подходящ занаят. Слушай, малка Джил, ще ти задам гатанка. Ако някой ден срещнеш никой, попитай го с какъв занаят да се захванеш.

— Извинявай, но какво…

— Казах ти, че е гатанка, нали така? Запомни: ако някой ден срещнеш нев ин, той ще ти разкаже повече. А сега тичай при татко си, че току виж те наплескал за закъснението.

По целия път към хана Джил озадачено си мислеше за Ото и неговата гатанка. Накрая реши, че според скрития смисъл на гатанката никой не може да й каже какво да прави, защото ще постъпи както сама прецени. Но Ото не беше чак толкова лесен за разгадаване.

— Тате — запита тя, — що за човек е Ото?

— А? Какво искаш да кажеш?

— Ами… не прилича на обикновен човек.

Леко раздразнен, Кълин сви рамене.

— Е, сигурно не е приятно за един мъж да бъде роден толкова нисък — каза той накрая. — Предполагам, че затова е тъй груб и сприхав. Ами помисли си само — коя девойка би го взела за съпруг?

Отговорът изглеждаше разумен, но въпреки всичко Джил не можеше да се отърве от чувството, че в златаря Ото има нещо много странно.

Вечерта кръчмата бързо се препълни с търговци от панаира и селяни, дошли за по още едно питие, преди да потеглят към къщи. Макар че в залата беше горещо от запаленото огнище и около фенерите гъмжаха облаци от комари, Кълин не прояви желание да напусне масата след вечеря. Джил знаеше, че щом има пари в джоба, ще пие до сутринта и вече се бе наканила по-късно да му се скара, за да не пропилее всичко на бърза ръка. По някое време четирима от войниците на местния владетел с извезани на ризите лисици влязоха в кръчмата да пийнат и да задяват прислужницата. Джил тревожно ги държеше под око. Трима от тях разговаряха и се смееха гръмогласно, но четвъртият стоеше малко настрани. Изглеждаше на не повече от петнайсет години, тъй че явно тепърва му предстоеше да се прояви в сражение или кръчмарски бой. Джил искрено се надяваше момъкът да не допусне глупостта да се заяде с Кълин, защото беше доста красив. Изведнъж осъзна, че и той зяпа към нея. Веднага наведе глава и заби нос в халбата си.

— Не толкова бързо — скастри я Кълин.

— Извинявай, тате. Слушай, да ти донеса ли още една? Кръчмарят е толкова зает, че изобщо не поглежда към нас.

Джил отскочи за пиво и пое обратно, без да откъсва очи от пенестата халба. Когато усети някой да я докосва за лакътя, тя надигна глава и видя срещу себе си широко усмихнатия млад войник.

— Чакай малко — каза той. — Може ли да те питам нещо?

— Може, но не обещавам да отговоря.

Другите войници се насъбраха наоколо и се разкискаха. Макар и изчервен до уши, момъкът продължи с колеблив глас:

— Такова… не се обиждай, обаче момче ли си или момиче?

— Момиче, само че това изобщо не те засяга.

— Ами… аз… така си и мислех, защото си много хубава.

Джил онемя.

— Да де, честна дума — продължи момъкът малко по-храбро. — Може ли да те черпя една халба?

— Хей! — Кълин се задаваше към тях с широка крачка. — Какво става тук?

— Той просто ме заговори, тате.

Момъкът рязко отстъпи назад и се блъсна в приятелите си.

— Слушай, млад непрокопсанико. Името ми е Кълин от Кермор. Случайно да си го чувал?

Лицето на момъка пребледня. Другите войници се сблъскаха един с друг в бързината да оставят своя приятел съм срещу Кълин.

— Виждам, че си го чувал — каза Кълин. — А сега никой от вас да не е проговорил повече на дъщеря ми.

— Няма. Кълна се.

— Добре. — Кълин се завъртя към Джил. — И ти да не си проговорила с тях. Връщай се на масата.

Джил изтича да седне и в бързината едва не разля пивото. Кълин остана на място със скръстени ръце, докато войниците безславно се изнизваха през вратата; после се върна и седна до нея.

— Слушай! Следващия път, когато някой млад глупак ти изтърси нещо неподобаващо, веднага да ме потърсиш. Ах, пъклото да го вземе, пораснала си, нали? А пък аз изобщо не забелязвах досега.

Когато очите им се срещнаха, Джил изпита чувството, че е сторила нещо позорно и по някакъв начин го е предала. А и погледът на баща й я стресна — странно студен и преценяващ, той я караше да се чувства омърсена. После Кълин рязко извърна глава и тя разбра, че е смутен не по-малко от нея. Джил въздъхна от печал и съжаление, че не може да поговори с майка си. Едва по-късно си спомни как младият войник й каза, че е хубава. И неволно я обзе радост.

* * *

През един ден, когато дърветата бяха облекли пурпурни одежди, а студеният дъждец покриваше улиците с лепкава кал, Невин пристигна в Дън Мананан. Нае стая в хана, прибра в обора коня и товарното муле, после се загърна с окърпения плащ и побърза към работилницата на Ото златаря. Деомерът си имаше причини да държи под око сребърните кинжали; тъй като повечето от тях бяха свестни момчета, допуснали по едно-единствено тежко провинение, можеха да бъдат полезни в редките случаи, когато деомерът се нуждаеше от помощта на меча. Невин познаваше всички майстори в кралството, които ги обслужваха, макар че малцина сред тях бяха тъй странни като Ото — джудже в доживотно изгнание от далечните северни кралства на своя народ. Когато Невин застана на прага, златарят с най-сърдечни поздрави го покани в работилницата, където пламтеше огън.

— Ще приемете ли халба греяно пиво, милорд?

— Разбира се. Тия стари кокали вече не издържат на влагата.

Ото си позволи да се усмихне на шегата. В края на краищата, двамата се познаваха вече от около двеста години. Невин придърпа до огнището единствения стол в стаята и протегна ръце към пламъците, докато майсторът се суетеше наоколо. Ото напълни догоре една метална кана с пиво от бъчвата край стената, добави щипка бардекска канела, после захлопна капачето, за да не влиза пепел, когато я сложи в жаравата.

— Надявах се да наминете някой ден — каза той. — Май имам новини за вас. Онази ваша девойка, дето толкова ви тревожеше… вече й е време да се възроди, нали?

— Всъщност вече се е родила. Хей, да не би да си я виждал?

— Може да съм я виждал, може и да не съм. Както отлично знаете, милорд, не притежавам второ зрение, нито пък владея деомера. Но това лято едно странно девойче мина оттук. Казваше се Джил и според мен трябва да е родена преди около тринайсет години. Разбирате ли, баща й е сребърен кинжал и я води със себе си. Много е странно да видиш от човешко същество тъй добро отношение към собственото му дете, но понякога и това се случва. Името му е Кълин от Кермор. Чувал ли сте за него?

— Онзи, за когото казват, че е най-добрият боец в Девери?

— Точно той, и с право го казват. Знакът му е нападащ ястреб.

— О, богове! Възможно е. Не знам, но е възможно.

Ото взе парцал и предпазливо измъкна каната от огъня, после наля горещото пиво в две халби. Тринайсет години, помисли Невин, тъкмо преди толкова време зърнах видението, а на Герейнт би му подхождало да се скита със сребърен кинжал в пояса. Ако тя наистина бродеше с един наемен боец, нямаше нищо чудно, че не бе успял в дългогодишното си дирене. Изведнъж го налегна умора. Въпреки цялата си слава, Кълин от Кермор нямаше да е лесен за откриване.

Ото му подаде халбата.

— Когато напуснаха града, поеха на север. Кълин се нае при един търговец, който караше керван от нашите… тъй де, специални пратки за Девери.

— Специални пратки, ама че го рече! Ото, Ото, кога ще се научиш на добри маниери?

— Не моят народ, а вашият е измислил всички тия претенциозни тъпотии, наречени кралски налози и такси.

Невин се изкушаваше незабавно да тръгне подир двамата, но по това време из северните области вече започваха снеговалежи, а и нямаше никаква гаранция, че Кълин не е поел в друга посока. В крайна сметка реши да не нарушава първоначалния си план и да се завърне у дома в западен Елдид до края на зимата. Пък и току-виж се оказало, напомни си той, че тази Джил няма нищо общо с възродената Брангуен. Тя далеч не бе единствената душа в кралството, белязана от деомера, а знакът на ястреба можеше да е най-обикновено съвпадение. Освен това не биваше да забравя за лорд Родри Мелуейд от Аберуин. В онази далечна вечер под името Блейн той бе загинал най-нелепо по вина на принц Галрион и това го правеше също тъй важен в Уирда на Невин, както и самата Брангуен.

 

Макар че възнамеряваше да потегли направо за Аберуин, Невин предвидливо реши най-напред да потърси Родри във виденията си и това му спести едно излишно пътуване. Когато призова в пламтящата жарава образа на момчето, зърна го да язди из горския резерват на аберуинските гуербрети — девствена дъбрава близо до малкото градче Белглейд. Невин предположи, че едва ли ще има възможност да срещне младия лорд, просто защото резерватът бе забранен за всички, освен гостите на гуербрета, но въпреки това потегли към Белглейд със слабата надежда, че Родри може случайно да отскочи до града. А там, както по-късно разбра, Властелините на Уирда поеха нещата в свои ръце.

Хората в Белглейд и околните села добре познаваха и почитаха Невин, защото за повечето от тях той бе единствен източник на лекарски грижи. Кръчмарят категорично настоя да го настани безплатно и веднага изреди цял куп симптоми относно болезнените си стави. През следващата седмица Невин почти нямаше време да се замисли за своя объркан Уирд, защото семейство подир семейство напираха за билки и съвети. На осмата сутрин Невин тъкмо бе излязъл на припек в калния двор пред кръчмата, когато един ездач пристигна стремглаво, разплисквайки локвите. Носеше син плащ, извезан с драконовата емблема на Аберуин.

— Добро утро, престарели сър — подвикна той. — Чух, че в града имало добър билкар. Познавате ли го?

— Аз съм, момко. Какво те тревожи?

— Идвам право от ловджийската хижа. Лорд Родри е адски зле.

Без да спре да приказва, конникът помогна на Невин да натовари запасите си върху мулето. Родри бил застигнат от пороен дъжд и упорито продължил лова, макар че се измокрил до кости. С него в хижата имало само двама слуги и петима войници, които изобщо не разбирали от лечителство.

— А какво търси тук негово благородие по това време на годината? — запита Невин.

— Ами, сър… не ми е работа да го казвам, обаче малко се поскара с по-големия си брат. Нищо сериозно.

Гуербретът навярно смяташе ловджийската си хижа за чаровно селско гнезденце, но по размери тя би могла да си съперничи с дъна на някой дребен благородник. Сред грижливо отводнения калдаръмен двор се издигаше триетажен брох, а пристройките и конюшните наоколо можеха да подслонят поне стотина гости. Един стар слуга поведе Невин към втория етаж, където бе стаята на Родри, оскъдно обзаведена с изящна ракла, легло с избелели завеси и щита на негово благородие, закачен на стената. Макар че насред помещението пламтеше мангал, препълнен с жарава, по стените се стичаше влага.

— О, богове! — кресна Невин. — Няма ли стая със свястно огнище?

— Има, но негово благородие не разреши да го преместим.

— Тъй ли? Тогава негово благородие ще си има работа с мен.

Когато Невин дръпна завесите на леглото, Родри го погледна със замъглени очи. На шестнайсет години той бе станал строен юноша, почти шест фута висок и все тъй красив както някога… или по-точно щеше да е красив, ако косата му не бе полепнала от пот върху челото, устните му не бяха напукани до кръв и бузите му не пламтяха от треска.

— Кой си ти? — избъбри Родри.

— Билкар. Вашите хора ме доведоха.

— Ах, проклети да са! Не ми трябва…

Преди да довърши, Родри се разкашля тъй жестоко, че тялото му се разтресе от гърчове. Той се подпря на лакът и продължи да се задъхва в спазми, докато Невин го сграбчи под мишниците и му помогна да се надигне. Най-сетне изплю голяма зеленикава храчка.

— Значи не ви трябвам, така ли? — сухо запита Невин. — Може и да съм от простолюдието, ваше благородие, обаче сега ще изпълнявате моите заповеди.

Макар че Родри цял трепереше от треска, по устните му плъзна бледа усмивка. Невин го отпусна в леглото и се обърна към стъписания прислужник.

— Затоплете стаята с огнището. После сложете на леглото допълнителни възглавници и кипнете много вода. Когато свършите всичко това, изпратете вестоносец в Аберуин. Гуербрет Тингир трябва да знае, че синът му е болен.

През целия следобед Невин не се откъсна от пациента. Даваше на Родри отвара от подбел и оман за отхрачване, исоп и див джоджен за изпотяване, трепетликова кора против треската. Докато лекарствата прочистваха организма му, Родри кашляше тъй мъчително, че Невин сякаш усещаше болката в собствените си ребра, но накрая младежът започна да диша свободно, без да се бори за всяка глътка въздух. Чак тогава билкарят го остави да лежи, подпрян върху куп възглавници. По лицето му все още пламтяха трескави петна.

— Благодаря — прошепна Родри. — А Оуейн? Жив ли е още?

За момент Невин бе тъй озадачен, че не знаеше какво да отговори; сетне си спомни за един друг живот, когато превързваше тялото, обитавано по онова време от тази душа, а наблизо лежеше умиращ приятел.

— Жив е, момко. Сега почивай.

Родри се усмихна и мигновено заспа. Тъй значи, помисли Невин, той вече реагира на моето присъствие, нали? В трескавото си състояние Родри бе успял по някакъв начин да се добере до най-дълбоко затрупаните спомени.

На следващия ден Невин продължи да се грижи за болния, като го заставяше да пие горчиви билкови отвари въпреки ругатните на Родри и отчаяните му заявления, че вече не е в състояние да поеме и глътка от тази гадост. Привечер треската най-сетне бе пресечена. Родри се почувства по-добре и и успя да преглътне малко бульон, който Невин му даваше лъжичка по лъжичка.

— Благодаря — каза младежът, когато приключиха с храненето. — Истинско чудо е, че се появихте тъй изневиделица. Помните ли как се срещнахме преди години по пътя за Кантрей?

— Да, помня.

— Странно. Тогава просто исках да бъда любезен и дори не ми хрумваше, че някой ден ще ми спасите живота. Трябва да имам страхотен късмет.

— Да, тъй трябва да е.

Когато Родри заспа, Невин слезе да вечеря в голямата зала. Бойците на младия лорд явно бяха решили да го обявят за герой. Донесоха му храната като пажове, а после се струпаха наоколо и го обсипаха с благодарности. Един от тях, пълничък младеж на име Прейд, дори настоя да му донесе бокал медовина.

— Заповядайте, добри ми сър. Ако някой ден ви потрябва помощ, и аз, и момчетата ще дотърчим веднага, където и да сте.

— Благодаря. Доколкото разбирам, вие много почитате лорд Родри.

— Така е. Още е млад, но има повече чест от който и да било друг елдидски благородник.

— Много добре. А какво ще речете за наследника, лорд Рийс?

Прейд се поколеба, хвърли поглед наоколо и отговори съвсем тихичко:

— Между нас да си остане, дето се вика, ама доста хора в Аберуин съжаляват, че лорд Родри не е първороден син.

После Прейд се поклони и побърза да излезе, преди да е изрекъл още нещо. Докато обмисляше думите му, Невин усети по гръбнака си студените тръпки на деомерското предупреждение. Задаваха се смутни времена за Аберуин. В мимолетно видение той зърна как блестят мечове и Родри се врязва начело на отряда си в кипежа на жестока битка. Сетне видението изчезна и сърцето на Невин се сви. Бунт ли щеше да има, за да издигнат Родри на гуербретския престол след смъртта на Тингир? Може би. Деомерските предупреждения винаги бяха смътни и оставяха човек да си блъска главата над техния смисъл. Ала едно бе ясно — че когато му дойдеше времето, в Аберуин отново щеше да има работа за него.

В късния следобед на следващия ден предположението му се превърна в увереност. Невин бе в стаята на младежа, когато един слуга дотича с новината, че майката на Родри, лейди Ловиан от Аберуин, е пристигнала с малка свита. След няколко минути съпругата на най-могъщия човек в Елдид нахълта при тях. Тя метна на слугата окаляния си плащ и се хвърли към леглото на Родри. Висока и снажна, неотдавна надхвърлила четирийсетте, Ловиан бе забележително красива, с гарвановочерни коси, в които проблясваха първите бели нишки, и сини като метличина очи, големи и изящни като тези на нейния син.

— Бедното ми момче — каза тя, полагайки длан върху челото му. — Слава на Богинята, вече нямаш треска.

— Богинята ми прати добър билкар. Майко, не е трябвало да пътуваш чак дотук само заради мен.

— Недей да дрънкаш глупости. — Ловиан се обърна към Невин. — Моите благодарности, добри ми сър. Ще се погрижа да бъдете възнаграден за всичко това.

— За мен бе чест, милейди. Радвам се, че бях наблизо.

Невин ги остави насаме, но по-късно се завърна и завари Ловиан да седи на леглото до заспалия Родри. Когато й се поклони, тя стана и пристъпи към него, за да разговарят, без да събудят младежа.

— Разпитах слугите, добри ми Невин. Те казаха, че са се бояли за живота му, преди да дойдете.

— Няма да ви лъжа, милейди. Той наистина бе тежко болен. Ето защо сметнах, че трябва да ви уведомя.

Ловиан кимна, а устните й потрепваха от тревога. В полумрака тя му се стори поразително позната. Невин си позволи да подири помощ от деомерското зрение и я видя ясно — Рода, отново обвързана с Блейн като майка със син. В този миг тя също го разпозна и макар да се усмихваше, в очите й трепна почуда.

— Случва ли ви се понякога да идвате в Аберуин? Трябва да съм ви виждала и преди, но със сигурност бих запомнила човек с тъй необичайно име.

— О, милейди, може да сте ме зърнали на минаване през града или нещо подобно. Никой не би ме допуснал до тъй високопоставена дама.

В гърдите на Невин напираше победоносен смях. Ето, и тримата се събираха на едно място тъкмо когато бе открил вести за девойката, която можеше да се окаже Брангуен. Без съмнение времето назряваше, без съмнение Уирдът го водеше към една от ония критични точки, където би имал шанс да разплете жестокия възел. От вълнение той се самозабрави. Огънят догаряше; Невин хвърли в огнището две цепеници, после с уверен жест плъзна ръка над тях. Когато лумнаха пламъци, чу как Ловиан ахна смаяно. Завъртя се към нея.

— Простете, че ви стреснах, милейди.

— Не се извинявайте, милорд. — Ловиан произнесе почетната титла бавно и натъртено. — За мен е чест, че човек като вас благоволи да лекува сина ми от треска.

— Виждам, че нейно благородие не смята деомера за щуротия от детинските приказки.

— Нейно благородие е видяла в своя живот твърде много странни неща, за да си позволи прибързани съждения.

Няколко мига двамата се оглеждаха като опитни фехтовачи. После Невин усети как деомерът го подканя, принуждава го да проговори, сякаш устата му щеше да изгори, ако не изрече истината.

— Много е важно Родри да доживее до по-зряла възраст. Не мога да ви кажа защо, но Уирдът му е обвързан с Уирда на цял Елдид. Отсега нататък бих искал да държа момчето под око.

Ловиан се напрегна и лицето й пребледня в подскачащите отблясъци на огъня. Най-сетне тя кимна.

— Ваше благородие ще е винаги добре дошъл в двореца ни. Ако предпочита, бих могла да пусна слуха, че този парцалив стар билкар ме забавлява.

— Да, предпочитам го и благодаря.

Тази нощ Невин остана до късно подпрян на прозореца в гостната стая, гледайки как луната се носи през бързите, разпокъсани от вятъра облаци. Беше пратен на поста си като боец и щеше да се подчинява безпрекословно. Отсега нататък щеше да остане в Елдид и да се надява, че Властелините на Уирда ще изпратят Брангуен при него, когато назрее моментът. За пръв път от стотици години насам дълбоко в сърцето си усещаше истинска надежда. Задаваха се велики събития. Можеше само да бди и да чака кога ще започнат.