Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кралство Девери (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Daggerspell, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 19 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

МАГИЯ ЗА КИНЖАЛ. Част I. 1996. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.18. Превод англ.: Любомир НИКОЛОВ [Dagger Spell, by Katharine KERR]. Прадговор: Любомир НИКОЛОВ. Формат: 20 см. Страници: 212. ISBN: 954-570-020-3 Цена: 110.00 лв.

МАГИЯ ЗА КИНЖАЛ. Част II. 1996. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.19. Превод англ.: Любомир НИКОЛОВ [Dagger Spell, by Katharine KERR]. Формат: 20 см. Страници: 256. Със схеми. Цена: 250.00 лв. ISBN: 954-570-021-1

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

ДЕВЕРИ, 698

И бардът бива избран от своята Агуен не само за да услажда слуха на владетеля си, но и за да помни всички велики дела и велики люде на неговия клан в техния правилен ред. Защото ако хората не знаеха нищо освен имената на собствените си бащи, то децата на крепостния биха били също тъй благородни или недостойни, както и децата на гуербрета. Затуй забраняваме всекиму, било то мъж или жена, светотатството да вдига ръка срещу бард…

Из Указите на крал Бранд

Нажеженият въздух трептеше над пожълтялата трева и съсухрените жита. Там, където някога бе текла река Нер, сега между бреговете едва се влачеше струйка кафява, тинеста вода. Голи до кръста пастири водеха зажаднелите крави да лочат от тази рядка кал. Бардът Гуеран спря на брега да ги погледа, после вдигна очи към небето — жесток, безупречно син кристален купол. Макар че бе излязъл да поброди из полето, докато обмисля новата си песен, сърцето му нашепваше единствено за сушата и за страховитата гладна зима, която щеше да дойде тепърва. Той потръпна, обърна гръб на реката и се отправи обратно към дъна на Белия вълк.

Обкръжена от насипи, малката крепост се издигаше върху невисок хълм. Зад вътрешната дървена ограда стърчеше масивен каменен брох, вперил тесните процепи на прозорците си към вътрешния двор. Дворът бе опустял под жаркото слънце, само няколко замаяни мухи лениво бръмчаха насам-натам. Гуеран побърза към голямата зала, съхранила блажена прохлада зад прегръдката на каменните стени. Лорд Мароик седеше в края на почетната маса. До него имаше двама жреци на Бел с дълги бели туники, златни огърлици и лъщящи от пот бръснати глави.

Когато Гуеран коленичи пред лорда, старшият жрец Обин му се усмихна, присвивайки очи под натежалите клепачи. Лорд Мароик, трийсетинагодишен червендалест мъж с бледоруса коса и мустаци, прекъсна разговора, за да се обърне към своя бард.

— Тъкмо те чакахме да се върнеш. Има въпрос към теб. Чудех се дали бардовете могат да викат дъжд.

— Де да можех. Предполагах, че негова святост би ни сторил тази велика добрина.

— Точно за това разговаряхме с негово благородие — каза Обин. — Мислим да умилостивим боговете с конско жертвоприношение.

— Без съмнение подобно благочестиво дело би се понравило на великия Бел.

Обин се позамисли над тия думи, докато по-младият му спътник гледаше с въжделение към каната с пиво.

— Въпросът е с какво сме разгневили Бел — изрече най-сетне Обин. — Жертвоприношението може да се окаже безсмислено, ако над областта тегне проклятие.

— А смята ли негова святост, че има подобно проклятие? — запита Гуеран.

— Негова святост не знае. — Обин благоволи тъничко да се усмихне. — Един жрец може да разгадае поличбите за бъдещето, но само бардовете умеят да тълкуват миналото.

Гуеран въздъхна, когато осъзна какво иска Обин от него — онзи смъртно изтощителен ритуал, наречен Отваряне на кладенеца, с който бардът може насън да се пренесе в миналото и да разговаря с духовете на отдавна изчезнали хора. Изкушаваше се да откаже, но си представи страшния глад, ако хората останеха без реколта.

— Бардът може да се опита да изтълкува миналото, ваша святост, но аз виждам само каквото ми показва моята Агуен. Ако тя благоволи, може и да ви бъда от полза. Ще присъствате ли?

— С най-голямо удоволствие. Довечера?

— Защо пък не? Когато луната изгрее, ще дойда в храма.

За да отпочине преди тежкото изпитание, Гуеран се изкачи в своите покои на третия етаж — две стаи край централната площадка на спиралното стълбище, една за децата и прислужника, другата за него и жена му. Втората стая свидетелстваше за небивалата щедрост на лорд Мароик към неговия бард: масивно легло с бродирани завеси, изящна ракла, маса, два стола и малък бардекски килим. На масата бяха сложени двете му арфи — едната съвсем обикновена, ръчна, а другата тежка и гъсто покрита с дърворезба — тя беше за тържествени случаи. Гуеран разсеяно дръпна няколко струни и се усмихна на мекото, звънко ехо.

Сякаш повикана от звука, жена му Лийса изникна откъм детската стая. Макар да беше красива, с черна коса и големи сини очи, истинската й хубост се криеше в гласа — топъл, леко дрезгав, мелодичен и пъргав като вятър сред клоните. Тъкмо този глас бе запленил сърцето на Гуеран още първия път, когато го чу — преди десет дълги години. Тогава тя бе едва петнайсетгодишна девойка, а той — младеж на двайсет и пет, току-що завършил обучението си и вече мислещ за женитба.

— Ето те и теб, обич моя — каза Лийса. — Още ли са долу жреците? Качих се тук, за да избягам от тях.

— О, тръгнаха си. Довечера отивам в храма да им помогна.

Лийса ахна и меките й устни трепнаха. Гуеран със смях стисна ръцете й.

— Хайде де, няма да ме положат на олтара, както по времето на Зората.

— Знам. Просто в тия жреци има нещо такова, че ти се ще изобщо да не те поглеждат. Искаш ли да поспиш? Ще изведа децата навън.

— Благодаря, май наистина така ще е най-добре.

На вечеря Гуеран не хапна нито залък. В ранния здрач той изведе сивия кон от обора и потегли през сенките, горещи като лятно пладне. Върху притъмняващото небе издутата пълна луна висеше над хоризонта и пръскаше сребърно сияние над ниви и гори. На четири мили северно от дъна, сред малка дъбова горичка, се издигаше храмът, построен от дърво и покрит със слама. Когато Гуеран въведе коня си между дърветата, един млад жрец се зададе с уверена крачка из мрака. Той пое юздите.

— Ще го отведа в конюшнята. Негова святост ви чака в храма.

В малкото кръгло светилище фенерите хвърляха кръг от златиста светлина пред каменния олтар. Наметнат с дългия бял плащ за тържествени ритуали, Обин стоеше отстрани и протягаше ръце към статуята на бога, издялана от дъбов дънер, чиято кора все още обгръщаше като одежди безформеното тяло. Главата обаче бе грижливо изваяна, с големи втренчени очи и чувствени устни; изящните ръце стискаха за дървените коси две изображения на отсечени глави. Пред олтара лежеше дебела купчина бели овчи кожи.

— Подходящ ли е храмът за работа? — запита Обин.

— Да, ако богът позволи на моята богиня да сподели жилището му.

— Не се съмнявам, че великият Бел ще позволи всичко, което би помогнало на народа му. — Клепачите на Обин запърхаха. — В края на краищата, той е повелител на всички богове и богини.

Без да се захваща с религиозни спорове в най-неподходящия момент, Гуеран се усмихна и коленичи до купчината щавени кожи. Разпръсна ги, за да оформи нещо като ложе, после легна по гръб и скръсти ръце върху гърдите си. Отпусна всички мускули, додето се почувства като труп подготвен за погребение. Обин коленичи край нозете му. Бавно, с мъка, старецът се отпусна назад върху петите си.

— Ще може ли негова святост да остане на колене цяла нощ?

— Негова святост може да стори всичко, което е необходимо.

Гуеран извърна лице към тавана и се загледа в танца на светлините и сенките. Отдавна не бе извършвал този ритуал — откакто преди години му се наложи да поговори с духа на един древен бард на Белия вълк, за да уточни някои неясни моменти от родословието на Мароик. Но сега се отнасяше до нещо много по-важно от суетата на лорда. Той забави дишането си, докато взе да му се струва, че не лежи върху меките кожи, а се рее над тях. Сенките танцуваха сред безмълвието, нарушавано само от тихото, равномерно дишане на стария жрец.

Когато усети, че е на път да се унесе, Гуеран глухо зашепна. Говореше бавно, усещайки с пълна сила всяка дума от Песента на миналото — дар от неговата Агуен и врата към успеха на ритуала.

Аз бях пламъкът, що алчно се разлива,

аз бях заекът, що в храста се укрива,

капка дъжд, висяща над света,

сърп, косящ узрелите жита.

Брадва и стъбло,

път и колело,

всичко ми е близко,

що живо е било.

Аз бях просякът, що търсеше вечеря,

меч стоманен, част от деомера…

И при тези думи я видя — Агуен, Бялата дама с бледо лице, с устни като плодовете на калина и гарвановочерни коси. Не знаеше къде я вижда, дали само в съзнанието си или в някое мрачно кътче на света, ала я различаваше също тъй ясно, както тавана над себе си. А сетне и още по ясно — тя се усмихна, прокара пръсти през косата си и му кимна. Мътната светлина на фенерите се превърна в лунно сияние и го обгърна с мъглива, призрачна белота. Чуваше собствения си глас да пее, но словата бяха загубили смисъла си. Последното, което видя, бе как старият жрец привежда глава, за да долови шепота му.

Гуеран вървеше към кладенеца покрай белите брези. Малката зелена морава, трите стройни дръвчета, сивият каменен зид на кладенеца — всичко бе също тъй отчетливо и реално за него, както и храмът, но от двете му страни се простираше фосфоресцираща млечнобяла пустота, изпълнена със странни мъгли. Приседнала на ръба на кладенеца, Агуен го гледаше с жестока усмивчица.

— Все още ли си мой верен слуга? — запита тя.

— Ваш роб съм, милейди. Животът и смъртта ми са във вашите ръце.

Това като че я задоволи, но човек никога не можеше да бъде уверен, защото вместо очи тя имаше две бледи топчета от фосфоресциращата мъгла.

— Какво искаш от мен?

— Дъждът отказва да се излее над нашата област. Можете ли да ми покажете защо?

— Та какво общо имам аз с дъжда?

— Вие сте премъдрата, която сияе в нощта, сърцевината на силата, златната светлина, моя единствена обич и радост.

Тя пак се усмихна, но вече не тъй жестоко и извърна глава, за да надникне в кладенеца. Гуеран дочу тих плисък на води, сякаш далече долу бавно течеше необятната река на сънищата.

— Имало е убийство — каза тя. — Но проклятие няма. За злодеянието е било отмъстено, както се полага. Попитай сам.

Агуен изчезна, оставяйки подир себе си само тихия шепот на брезите. Гуеран изчака, загледан в трептящите бели воали, изпъстрени тук-там с разноцветни седефени отблясъци. През тях се задаваше мъж, едва различим като кораб сред крайбрежна мъгла. Когато Гуеран го повика, човекът се приближи — млад рицар с руса брада, весели сини очи и широка усмивка, сякаш гърдите му не бяха разцепени от меч. Кръвта непрестанно струеше и се стичаше надолу, но изчезваше още преди да е стигнала до нозете му. Видението бе тъй ясно, че Гуеран неволно извика от ужас. Рицарят го погледна със страховита усмивка.

— От коя страна си, приятелю? — запита Гуеран. — Намери ли покой?

— Земята на Глигана ме роди и ме погреба. Намерих покой, защото брат ми отсече главата на убиеца.

— И беше ли достатъчно отмъщението?

— Беше ли? Запитай се сам… беше ли? — Призракът се разсмя. — Беше ли?

— Смятам, че трябва да е било.

Призракът се запревива от смях. Ридаещият му кикот сякаш призова вятъра и мъглата се завихри, поглъщайки брезите.

— Кой си ти? — запита Гуеран.Не помниш ли? Не си ли спомняш името?

Смехът продължаваше все тъй свирепо, а призракът бавно загуби плътност, затрептя като сянка сред гъстеещите мъгли, като влажно червено петно върху белия фон и накрая изчезна. От мъглата долетя гласът на Агуен:

— Той е получил отмъщение. Внимавай.

Докато гласът й гаснеше, мъглата се сгъсти, обгърна Гуеран във влажен, студен вихър, заподхвърля го насам-натам като сухо листо. Той усети, че тича, препъва се, пропада нейде надолу.

Таванът на храма бе обгърнат в мрачни сенки. Обин въздъхна, разкърши гръб и се приведе към барда.

— Завърна ли се? Остават два часа до разсъмване.

Разтреперан от студ, усещайки в стомаха си твърдата топка на страха, Гуеран се надигна и опита да проговори. Храмът танцуваше пред очите му. Обин го стисна за ръцете.

— В името на Бел — прошепна Гуеран. — Дайте ми малко вода.

Обин плесна два пъти с длани. Двама млади жреци дотичаха с дървени панички в ръце. Обин метна плаща си върху раменете на барда, после му помогна да отпие — първо вода, след това мляко с мед. Вкусът на храната завърна Гуеран към света много по-бързо, отколкото всяко усилие на волята.

— Донесете му и хляб.

Прегладнял като вълк, Гуеран лакомо изгълта хляба, като спираше от време на време за глътка мляко. Едва накрая внезапно си спомни, че се намира в храма на Бел.

— Простете ми, не можах да се удържа.

— Не се извинявай — каза Обин. — Помниш ли видението?

Окървавеният призрак отново изплува в мислите на Гуеран.

— Помня. Как ще го изтълкувате?

— Без съмнение става дума за истинско убийство. Случи се, когато бях още невръстно хлапе, тъй че си го спомням донякъде. Видял си лорд… Карил ли се казваше? Не помня, но той беше водач на Глигановия клан и Ястребите го убиха жестоко. Обаче Бялата дама казва истината, той бе отмъстен, дори дважди, както твърдят някои. Боговете приеха възмездието и не виждам причина великият Бел да е недоволен.

— Е, значи над нашата област няма проклятие, защото това бе всичко, което ми показа господарката.

— Точно така. Преди новолуние ще направим жертвоприношението.

До изгрев слънце Гуеран остана да почива в храма. Бе грохнал от умора и се прозяваше, но сънят бягаше от клепките му. Трескавият му ум ту възстановяваше откъси от видението, ту съзираше пак късчета бяла мъгла, ту просто започваше да бъбри безсмислици. Ритуалът винаги го довеждаше до това състояние. Макар че някои бардове се поддаваха на копнежа по странните бели земи и чудесата в тях, изпадайки постепенно в безумие, Гуеран изпитваше най-вече отвращение, основано на нормалния човешки страх, че може да се изгуби навеки сред мъгливите вихри. Ала докато обмисляше спомена, взе да му се струва, че сегашното видение съдържа послание към самия него: той познаваше онзи убит лорд, познаваше го като брат. Било ли е достатъчно отмъщението, запита се той. Да, би трябвало. Когато през прозорците на храма нахлуха първите бледи слънчеви лъчи, той прогони загадъчните мисли и отиде да потърси коня си.

Гуеран спа цяла сутрин, или по-точно опита се да спи. В стаята сякаш непрекъснато влизаха и излизаха: някое от децата, подгонено от прислужницата; Лийса с нейното ръкоделие; паж, изпратен от лорда да провери дали бардът си почива. Най-сетне слугинята Када, която тази сутрин изглеждаше по-глупава от всякога, се вмъкна на пръсти да потърси чисти бриги за едно от децата. Когато Гуеран се надигна и я нахока, тя се сви, заподсмърча и в големите й сини очи бликнаха сълзи. В края на краищата, беше едва петнайсетгодишна.

— О, богове, извинявай — каза Гуеран. — Слушай, Када, бягай да кажеш на господарката, че онзи недодялан мечок, дето й се е паднал за съпруг, изоставя всякакви опити за зимен сън. И донеси хляб и пиво, ако обичаш.

Када несръчно се поклони и побърза да изчезне. Едва бе затворила вратата, когато хлапетата нахълтаха с крясъци „Тате, тате, тате“, превзеха леглото с щурм и се хвърлиха върху него. Гуеран прегърна децата едно по едно и ги настани до себе си. Нямаше настроение за схватки. Седемгодишният Адерин беше дребно, костеливо хлапе с огромни черни очи и руса коса. Акерн, само на две и половина, беше пухкав, вечно засмян и като че през цялото време търчеше полугол.

— Акерн, къде са ти бригите?

— Мокри.

— Пак го направи, тате — съобщи Адерин.

— Ах, богове! Е, дано майка ти да те е избърсала, преди да стигнеш до леглото.

— Разбира се, скъпи — обади се Лийса откъм прага. — Ако не беше се държал тъй лошо с Када, вече щеше да го е облякла.

Гуеран кротко кимна, признавайки вината си. Из съзнанието му се рееха късчета от сънища и видения. Искаше да съчини песен за тях; почти усещаше словата върху езика си. Лийса седна до него — сега вече цялото семейство бе заедно.

— Какво й става на Када — запита Гуеран. — Напоследък е станала адски докачлива.

— О, един мъж й е завъртял главата. Поне да си струваше, а то…

— Тъй ли? Кой?

Лийса погледна многозначително към Адерин, чиито ушички от ден на ден ставаха все по-големи, и побърза да смени темата.

Щом се нахрани, Гуеран излезе сам на дълга разходка из полето. Бродеше напосоки, почти без да усеща къде се намира и от време на време се препъваше във високите треви, докато съчиняваше своята песен. Понякога пееше откъсите на глас, подменяше и разместваше думи, изпипваше всеки ред до съвършенство. Запомняше песента куплет по куплет, като ги обвързваше в съзнанието си с впечатляващи образи и съзвучия. Никога нямаше да я напише. Ако един бард се научеше да чете, дори ако само запомнеше имената на буквите, неговата Агуен щеше да го напусне. А без нея вече никога не би могъл да съчини песен.

Най-сетне намерил покой, по здрач Гуеран се прибра в дъна. Сред прохладните сенки на двора седяха слуги и рицари, разговаряха тихичко и отпочиваха от дългия горещ ден. Докато вървеше към броха, Гуеран зърна Када, седнала на коневръза, да се кикоти с един от войниците. Спомни си недовършената забележка на Лийса за приятеля на Када, затова спря да го огледа — момъкът беше висок, рус, грубовато симпатичен, с присвити сини очи и изпъкнали южняшки скули. Макар че Када изглеждаше омаяна от него, рицарят слушаше нейното бъбрене разсеяно и неохотно — странна работа, защото Када беше красива девойка, с руси коси и приятно закръглено тяло.

Би предпочел да си затваря очите, но съпругата му бе загрижена и то с пълно право — войниците имаха навика да вкарват в беля наивните слугини, а след това да се изплъзват от брака по всички възможни начини. Гуеран обиколи насам-натам из двора, додето намери капитана на войската Дорин, който лениво седеше на една пейка и гледаше гаснещия залез. Седна до него.

— Кой е онзи нов боец в отряда? — запита Гуеран.

— Таник се казва. Пристигна наскоро и негово благородие го прие. Добре върти меча, а пък другото всъщност не е важно.

Гуеран вдигна вежди.

— Не е важно ли?

— Е, малко странно си пада момчето. — Дорин се позамисли с необичайно за него усърдие. — С никого не дружи, а в битките е поразително хладнокръвен. Нали си спомняш онзи набег срещу добитъка на лорд Кенид? Е, тогава Тано беше спокоен, като че пет пари не даваше. Направо тръпки да те побият, като го видиш как коли човека, без поне да изкрещи, мътните го взели.

При споменаването на добитъка, Гуеран се сети, че тепърва ще трябва да възпее и тази битка. Макар че най-малко обичаше да съчинява песни за набези, този си заслужаваше честта, понеже бе проява на новата кръвна вражда между Вълчия клан и Глиганите на лорд Кенид от севера.

— Не ми се вярва тоя Тано да мисли за почтен брак и прочие — каза Гуеран.

— Ах, пусто да остане, гледай да опазиш малката Када от него! Таник е от птиците, дето летят сами. Едно от момчетата взе да му вика Ястреба — нали разбираш, на шега, обаче прякорът се прихвана. Рекох си, че ще имаме неприятности, но Тано само се усмихва и казва, че името му подхождало.

— Е, майката на Када е добра жена и ми повери дъщеря си. Ако искаш да направиш услуга на един скромен бард, би ли поговорил с тоя ястреб? Кажи му да си подири друга полска мишка.

— Че кой би отказал услуга на един бард? Дадено.

След като бе уредил този досаден въпрос, Гуеран се отправи към кулата. Из главата му се въртяха мисли за добитък и набези. Лесно можеше да скърпи балада от банални хвалебствия и позабравени стари куплети. Само гледай да споменеш всекиго, каза си той, тия пияндури и без това не различават една песен от друга.

 

Рано на следващото утро, докато все още бе сравнително прохладно, Таник взе от склада седлото си, парцал и парче сапун, после изнесе всичко това на сянка край кладенеца. Извади кофа вода, седна и се зае да чисти амуницията. Макар че повечето войници се събираха за тая работа в склада, той предпочиташе да я върши насаме. Все още усещаше болезнено, че е новак в отряда и кара изпитателен срок, в който трябва да се покаже достоен. Тъкмо бе почнал да сапунисва ремъка на стремето, когато Дорин се зададе с широка крачка и клекна пред него.

— Исках да си поговорим, момко — каза Дорин.

— Разбира се, капитане. Неприятности ли има?

— Още не и дано да няма. Какво мислиш за слугинчето на барда? На нашия Гуеран не му се нрави, че я задяваш.

— Тя ме задява, капитане. Тъпа малка кучка, мене ако питате.

Дорин се позамисли над думите му. Макар че говореше чистата истина, Таник не се надяваше капитанът да я приеме, просто защото никой никога не му вярваше.

— Изненадваш ме — каза Дорин. — Боях се, че вече си я катурнал в сеното. Май доста й се ще.

— Нямам намерение да посягам на честта й, ако изобщо има такава. Само ме дразни. Непрекъснато дърдори.

— Е, човек лесно може да й запуши устата.

— Без съмнение. Ако ви допада, погрижете се за това.

Дорин сви рамене, изправи се с ръце на кръста и огледа седлото.

— Много добре. Значи няма да ти е неприятно, че бардът иска да я оставиш на мира.

— Никак, кълна се.

Удовлетворен, Дорин се запъти към войнишките помещения. Таник отново започна да сапунисва седлото. Значи да сторя каквото иска бардът, помисли той, онова дребно надуто копеле, дето по цял ден цвърчи като славейче. Изкушаваше се просто ей така, напук, да задълбочи нещата с Када, но вече бе насочил стрела към по-опасна плячка. Работеше без да бърза и непрекъснато се оглеждаше дали отнякъде няма да изскочи жената на барда. Обикновено тя извеждаше децата, за да погледат конете.

Търпението на Таник бе възнаградено след няколко минути, когато Лийса излезе с момчетата. Докато влизаха в конюшнята, Таник я гледаше отдалече. В Лийса имаше нещо особено — в мекото полюшване на бедрата при всяка стъпка, в начина, по който се усмихваше с отметната глава, в тия нейни очи, обещаващи нещо далеч по-различно от онова, което би могло да предложи в леглото едно подплашено девойче. Гледаше я и му ставаше топло и приятно, също като от слънчевите лъчи, които усещаше по гърба си. Запита се дали не скучае с този надут и доста по-възрастен мъж. На барда му трябва помощник, помисли Таник, тъй че ще се погрижим за това.

На обяд той не пропусна да погледа как Лийса се храни със съпруга си. Бардът, шамбеланът и техните семейства имаха привилегията да сядат при лорд Мароик на масата до почетното огнище. Таник се настани на една от войнишките маси, откъдето можеше да я вижда. Лийса изглеждаше по-загрижена за децата, отколкото за съпруга си, който отново витаеше нейде из облаците, дъвчеше разсеяно и се взираше в отсрещната стена. Това бе тъй добро предзнаменование, че Таник се замисли как да размени с нея две-три думи насаме. Един от съседите му го смушка в ребрата.

— Какво става? — запита Генин. — Май зяпаш по кошутите в чужда гора, мой човек.

— Лесно се ловят кошути, щом еленът няма рога.

— Не му трябват рога, ако горският дебне за бракониери. Усети ли, че пъхаш пръст в халбата на барда, лорд Мароик моментално ще те изрита.

— Тъй ли? — Таник бавно извърна глава и го изгледа втренчено. — Ти ли ще изтичаш да разправиш на капитана?

Генин боязливо се сви и поклати глава, но Таник вече бе забол нос в паницата. Нямаше смисъл да издава играта си. Щом желаеше Лийса, трябваше да се бори за нея, ала той бе свикнал да се бори за всичко, което желае. В тоя проклет живот нищо не идва лесно, помисли той, значи и този път едва ли ще е по-различно.

 

Привечер след един убийствено горещ ден Невин наближи село Блейдбир във владенията на лорд Мароик. Селцето не представляваше нищо особено — шепа къщурки и ковачница. Нямаше дори кръчма, което го затрудни, защото трябваше да отседне някъде. Беше дошъл да прогони пагубната суша, но за тъй сложни деомерски дела бе необходимо време. Разбира се, можеше да лагерува в гората, обаче нямаше да е приятно. След петдесет години скитане по пътищата като билкар, той бе стар, непохватен, лесно се изморяваше и дълбоко в сърцето си ненавиждаше вечната самота.

Спрели до селския кладенец, три жени с ведра в ръцете разменяха клюки. Когато Невин наближи с коня и мулето, те се усмихнаха и го поздравиха, без да крият болезненото си любопитство, породено от дългогодишна скука. При вестта, че е билкар, усмивките станаха още по-широки.

— Е, наистина сте ни добре дошъл — каза едната. — Задълго ли ще останете, добри ми сър?

— Така си мисля. Нали разбирате, трябва да подиря билки из горите и ливадите. Да познавате някого, който би приел наемател? Ще платя, разбира се.

Трите жени се отдадоха на дълбок размисъл, обсъдиха на глас жилищните си проблеми и накрая неохотно признаха, че не могат да му предложат подслон.

— Може би Бана — подхвърли една от тях. — Тя има колибка зад къщата.

— Да, ама ще му проглуши ушите от приказки — рече друга.

— Кой друг тогава? — запита първата.

След като стигнаха до извода, че няма друга възможност, Невин се осведоми как да стигне до малкото стопанство, където живееше вдовицата Бана с единствения си син. Откри го край пътя, на около миля от селото — голямо парче земя, заобиколено с ниска кирпичена ограда. Тъй като портата беше отворена, той въведе коня и мулето, после се огледа. Сред калния двор имаше кръгла каменна къща, обор, няколко навеса, кокошарник и тъй нататък, а отстрани, под сянката на висока топола, се гушеше паянтова колиба. Когато Невин подвикна, от обора изскочи рус младеж с гребло в ръцете.

— Добър ден, ти ли си Ковил? — запита Невин. — В селото ми казаха, че тук може да приемете наемател. Разбираш ли, аз съм пътуващ билкар.

— А — Ковил се подпря на греблото, огледа Невин от глава до пети, насочи вниманието си към коня и мулето, пак погледна Невин и кимна. — Може и да стане. Каквото рече мама.

— Разбирам. Мога ли да поговоря с майка ти?

— След малко. Тя отиде да бере ягоди.

Ковил му обърна гръб и се върна в обора. Невин седна до стената и зачака, гледайки как мухите кръжат из въздуха, наситен с миризма на кравешки тор. Тъкмо бе взел да си мисли, че гората ще е за предпочитане, когато към него се зададе едра жена с черна вдовишка забрадка, изпод която стърчаха прошарени кичури. Зад нея красива руса девойка, облечена прекалено добре за селско момиче, водеше костеливо момченце с най-грамадните очи, които Невин някога бе виждал. И тримата носеха дървени ведра, а устата на момчето, както би могло да се очаква, беше цялата оплескана в червено. Невин се поклони на вдовицата и отново разказа историята си.

— Значи сте билкар, добри ми сър? — възкликна Бана. — Ах тоя мой невъзпитан син, да ви остави да чакате отвън. Можеше поне да прояви малко любезност и да ви предложи халба пиво. Заповядайте, заповядайте.

В къщата се оказа малко по-хладно, но и там кръжаха рояци мухи, а миризмата си оставаше същата. Подът на голямата полукръгла стая беше покрит със слама, оскъдните мебели бяха многократно поправяни, а край стените се валяха чували жито и земеделски сечива. Нощувката в гората започваше да изглежда все по-примамлива. Бана, девойката и детето оставиха ведрата върху една паянтова масичка. Когато хлапето посегна за още ягоди, девойката го хвана за ръката.

— Стига толкова, Адерин. Ще те заболи коремът, а скоро трябва да се прибираме.

— Ама аз искам да поговоря с билкаря.

— Някой друг път.

— Ама той ще си замине!

Невин се накани да подхвърли някаква незначителна забележка, но думите му заседнаха на гърлото, когато извърна глава към девойката и разпозна душата, която го гледаше от очите й. О, богове, това беше Исола!

— Е, добри ми сър? — обади се Адерин. — Скоро ли ще си тръгнете?

— О, не ми се вярва. — Невин побърза да се опомни. — Тъкмо бях дошъл да питам Бана дали ще ме приеме в колибата си.

— Сигурно ще уредим нещо — каза Бана. — Някоя и друга пара няма да ни дойде зле. Е, хайде, Адо, като дойдеш другия път с Када, ще можеш да поговориш с билкаря.

Докато показваше на Невин колибата, Бана охотно му разказа за по-малката си дъщеря Када, която си намерила добро място като слугиня на барда в дъна на лорд Мароик. Освен това категорично подчерта, че Адерин е син на барда и жена му. Повтори го на няколко пъти, та да не би Невин да си помисли, че дъщеря й има незаконно дете.

Колибата беше малка, с под от утъпкана глина, малко огнище и тясно прозорче, закрито с кравешка кожа. Невин реши, че ще трябва да се примири с тия условия. Докато сваляше багажа от коня и мулето, Бана измете праха и покри пода с прясна слама. След като успя да я изпроводи от колибата, той просна завивките си до стената, подреди отсреща чувалите с билки и сложи дисагите и готварските прибори до огнището. После седна на пода и огледа скромното си жилище.

Значи Исола е тук, помисли Невин, или по-скоро Када — не бива да допускам подобна грешка! Тя бе първият знак от петдесет години насам, че може би е наближил до онази душа, която някога се наричаше Брангуен от Ястребовия клан. Още от младежките си години той непрестанно обикаляше из кралството и опитваше да открие дали не се е възродила, воден само от случайността, която всъщност е нещо повече от случайност. Макар че се надяваше тя веднага да се върне, та когато навърши петнайсет години, той да е само на трийсет и шест, все още на възраст за брак, Властелините на Уирда бяха решили другояче с присъщото им пренебрежение към човешката суета. Така и не я бе открил. Старееше, ала не откриваше в себе си нито признаци за болест, нито поличби за наближаваща смърт. Със сегашните си познания за деомера би трябвало да е в състояние да предскаже собствената си смърт, за да се подготви за напускане на живота, но не виждаше нищо подобно. Властелините на Уирда бяха приели буквално неговия прибързан обет: нямаше да намери покой, додето не успееше да я открие и да изкупи греха си.

— Исола беше замесена в трагедията — сподели Невин с огнището. — Не е изключено Властелините на Уирда да са решили пак да ги съберат.

Огнището го гледаше безмълвно и Невин прие това като израз на съмнение. Все пак си струваше да хвърли поглед наоколо, докато се бореше със сушата. Можеше просто да се представи като билкар и сигурно щяха да го приемат в дъна на лорд Мароик.

Странно, но тъкмо синът на барда му осигури неочаквано лесен достъп до дъна. Още на следващия ден Адерин дойде да го посети. Невин бе искрено изненадан, защото предполагаше, че интересът на хлапето от предния ден е бил просто проява на детско любопитство.

— Може ли да видя билките и другите работи? — запита Адерин. — Пречкам ли ти се? Тате казва, че вечно се пречкам.

— Ни най-малко. Дори можеш да ми помогнеш. Има ли наоколо разрушени или изоставени чифлици? Нали разбираш, някои билки растат само по запустели земи, а тъкмо такива ми трябват.

— Да, има един чифлик, дето лорд Кенид от Глиганите разправяше, че е негов, ама нашият лорд не се съгласи и се сбиха. А пък стопанинът се уплаши и избяга, та вече няма за какво да се бият.

— О, богове! Гледай ти колко славни рицари имало по тия места.

— Ти не обичаш ли рицарите и битките?

— Не особено, обаче ти сигурно ги обичаш. Момчетата много си падат по тия работи.

— Не и аз. — Адерин сбръчка нос. — Като порасна, няма да стана рицар. Да разправят каквото си щат, ама те всичките са просто крадци на добитък.

Невин изненадано се втренчи в хлапето. Адерин сложи крак зад крак и пазейки нестабилно равновесие, огледа колибата с разширени очи.

— Тъй значи — каза Невин. — Искаш ли да ми покажеш къде е тоя чифлик и да ми помогнеш в брането на билки? Само че най-напред ще трябва да кажем на майка ти къде отиваме.

— О, искам. И без друго в крепостта няма какво да се прави. Хайде да питаме мама.

Невин взе торба, няколко чисти парцала за увиване на билките и малката сребърна лопатка. Бърборейки непрестанно, Адерин го поведе към дъна. Щом пресякоха портата, Када дотича насреща и сграбчи момчето за ръката.

— Къде беше? Ума ми изкара от страх.

— Само отидох да видя билкаря. Къде е мама? Трябва да я питам може ли да се поразходя.

— Тя е при лейди Кабрила, но татко ти е в голямата зала. — Када се озърна към Невин. — Да кажа ли на съпругата на лорда, че сте в селото, сър? Обзалагам се, че ще иска да погледне билките ви.

— Бих бил безкрайно благодарен. — Невин се поклони. — Кажи й, че освен лекарства имам парфюми, балсами за коса и други такива неща.

При тия думи очите на Када пламнаха, но Адерин стисна Невин за ризата и решително го помъкна към голямата зала, където на господарската маса седеше с халба пиво бардът Гуеран — здравеняк на трийсет и няколко години с руса коса и дълги руси мустаци. Виждайки сина си и непознатия, той се изправи да ги поздрави. За втори път през този ден Невин се стъписа — Блейн! Изведнъж се запита коя ли е майката на Адерин. О, богове, помисли той, Брангуен не би могла да се омъжи за друг! Но още преди да бе стигнал до края на мисълта, Невин с тревога усети, че Властелините на Уирда му се присмиват.

Докато Адерин най-подробно излагаше молбата си, Гуеран слушаше с добродушна усмивка.

— Много добре — каза той. — Ако наистина е с вас, добри ми сър.

— С мен ще бъде. Имате удивително умен син, добри ми барде. Винаги съм обичал да разказвам за билките.

След като цял следобед събираха жълт лапад, лайкучка и слез из буренясалите ниви, Невин отведе Адерин до дъна, после се прибра в колибата. Подряза билките, махна ненужните части и грижливо подреди стъблата и листата да съхнат върху чисто платно. Докато работеше, умът му неуморно се връщаше към една и съща мисъл: Блейн и Исола събрани тук. Никога не бе очаквал да види отново другите участници в трагедията на Брангуен. Тази тревожна, зловеща поличба го караше да се пита дали товарът на неговия Уирд не е далеч по-тежък, отколкото си бе представял. Животът на толкова много хора бе съсипан заедно с нейния, помисли той, и всичко това само заради мен и Герейнт. Реши още на следващия ден да отскочи със стоките си до дъна и да види жената на барда. А дотогава нямаше да мисли по въпроса. Имаше си и друга работа.

Точно по залез слънце Невин напусна стопанството и слезе до реката, където откри ясеново дърво, седна под надвисналите му клони и се загледа към водата. Дори и в самата си същност ленивото, мътно течение, обагрено в червено от залеза, бе загубило всякаква сила. С второто си зрение Невин видя как се е оплела грубата, първична мощ. Преплетени, проникващи и обкръжаващи света, който хората наричат реален, съществуват и други светове, или състояния, или дори сили — името няма значение. Деомерът ги нарича плоскости, познава техните обитатели, изучава стихиите им и има начини да ги вижда и да разбира, че са също тъй реални, както единственият познат за обикновените хора свят. Тайната, че човешкият разум е порта между плоскостите, може спокойно да бъде споделена със всекиго, защото трябват дълги години учение и труд, докато портата се отвори — години, които нетърпеливите и глупците биха прахосали в откриване на непотребни и забранени тайни.

Една от тези плоскости, ефирната, е дом на първичните духове (Дивите, както ги наричат хората), извор на природните сили и мрежа, в която са вплетени душите на всички живи същества. В тази плоскост и отвъд нея се простира силовата област, наричана от деомера Дивите земи и там се корени далеч по-голяма част от човешкия разум, отколкото бихме желали да си признаем. За да види какво е обезпокоило реката, Невин си изгради врата към Дивите земи. Постепенно забави дишането си, докато се почувства едно цяло със земята. Въздухът нахлуваше и излиташе от дробовете му; пред него беше водата, заблестяла от сетния огън на залеза. Умът му бе петият елемент, обединяващ другите четири. Бавно и грижливо той изгради в съзнанието си образа на синкава, бледо сияеща петолъчна звезда с насочен към небето връх, както се полага по светите закони. След толкова години работа с деомера съвсем не бе трудно да я накара да запламти независимо от волята му. Изнесе образа от съзнанието си и огнената звезда сякаш сама се появи на речния бряг.

В този магически знак Невин съзря Дивите земи да се разстилат синкави и мъгливи под своето хладно слънце. Канеше се да премине отвъд, когато Дивите дойдоха сами, прелитайки през вратата като вихър от едва различими силуети. Невин усети как по гръбнака му стремително пробягват тръпките на силата, докато те кръжаха наоколо и излъчваха първобитните си емоции — тревога, омраза и молба да им помогне. Дивите на Въздуха ругаеха тия на Огъня и Водата, а Дивите на Земята бяха изпаднали в отчаяние.

— Хайде, хайде — каза Невин. — Ще трябва да поговоря с вашите крале. Сам нищо не мога да сторя.

Те мигновено се втурнаха назад към своите земи и изчезнаха. Невин се запита дали да не ги последва, но реши, че ще е по-добре първо да отнесат вестта на кралете си. Той бавно изтри звездата, поемайки синкавото сияние в себе си, после трикратно потупа земята с длан, за да сложи край на ритуала. Сред прохладния нощен въздух се почувства спокоен и силен.

Утре вечер пак ще опитам, помисли Невин. Ако е чак толкова зле, рано или късно кралете ще приемат помощ от мен. Макар че на хората им бе отредено да управляват Дивите, а не да ги боготворят или умилостивяват, те заслужаваха почит и любезност — нещо, което Невин можеше да им предложи като истински принц. Но трябваше да побърза, ако искаше да спаси от глад местните селяни. Продължеше ли сушата още малко, с реколтата щеше да бъде свършено.

Рано на следващата сутрин, докато още беше прохладно, Невин отново отиде в дъна, за да покаже стоките си на лейди Кабрила. Тя го прие в женските покои, където се бяха събрали всичките й прислужнички, нетърпеливи да видят какво ще предложи този пътуващ търговец. Докато подреждаше на една маса билките, помадите и другите козметични средства, Невин незабелязано оглеждаше жените една по една. Тъкмо бе почнал да губи надежда, когато млада жена с красиво извезан шал върху черните си коси тихо се вмъкна през страничната врата и застана зад групата. Въпреки разликата в косите и очертанията на лицето, Невин не би могъл да я нарече в мислите си другояче, освен Брангуен.

— Ето я и нашата Лийса — добродушно обяви лейди Кабрила. — Невин, това е жената на барда.

Невин се зачуди как е бил тъй глупав да си въобрази, че Уирдът му ще се изглади без затруднения. Той се поклони да целуне ръка на Лийса и промърмори някакви банални любезности, на които тя отвърна също тъй банално. Когато очите им се срещнаха, тя го позна. Невин зърна в тъмносините й очи внезапен проблясък на радост, после недоумение — явно се питаше защо й е тъй приятно да срещне този стар билкар. Този проблясък на радост надхвърляше толкова много всички надежди на Невин, че за щастието да я срещне отново, бе готов да изтърпи и най-тежкия Уирд.

 

Конското жертвоприношение се състоя в свещената дъбова горичка край селото. В уречения ден, точно преди залез слънце, селяните и хората на лорда се събраха в нестройна процесия около селския кладенец. Лорд Мароик коленичи пред старшия жрец Обин и му подаде юздите на великолепен бял жребец. Докато Обин държеше коня, младите жреци украсиха гривата му с имел. Когато запяха химни, жребецът отметна глава и изпръхтя, сякаш усещаше злокобния Уирд като невидим ездач върху гърба си. Обин го поведе напред под бавния ритъм на химните. Лорд Мароик тромаво се надигна и тръгна подир тях, следван от всички останали. Процесията навлезе в горичката, из която слънцето хвърляше дълги колони от златиста светлина. Далече навътре сред дърветата имаше олтар, но за разлика от олтара в храма, този тук не представляваше нищо повече от груба, почти необработена каменна плоча. Върху него бяха натрупани дърва за клада.

Обин задържа коня, докато двама млади жреци излязоха напред с кремък и огниво и запалиха съчките. Старшият жрец гледаше с присвити очи — ако огънят не прихванеше отведнъж, значи денят беше лош и жертвоприношението трябваше да се отложи. Когато пламъците лумнаха ярки и мощни, тълпата падна на колене.

Гуеран се постара да остане назад. Тъй като водеше Адерин, искаше да стои по-надалече, когато дойдеше време конят да срещне своя Уирд. Отегчен от монотонния ритъм на химните Адерин завъртя глава, за да огледа тълпата. Мъжете от едната страна, жените и децата от другата — всички живеещи в радиус от двайсет мили бяха се събрали тук да помолят божеството да пощади нивите им. Когато погледна към жените, Гуеран видя, че Лийса и Када също са изостанали назад — Када дори бе приготвила шал, за да закрие очи. Акерн дремеше в скута на майка си. С разгарянето на пламъците песнопенията ставаха все по-бързи и все по-мощни.

— Тате — прошепна Адерин. — Защо ще хабят хубавия кон?

— Шшшт. На ритуали не се приказва.

— Все едно, нищо няма да стане до пълнолуние.

Гуеран многозначително му показа длан и Адерин млъкна. Един млад жрец пое юздите на нервния кон от Обин, който пристъпи пред олтара, вдигна високо ръце и замоли божеството за прошка. Гласът му се засилваше и ускоряваше, все по-бързо и по-бързо, докато накрая закрещя в умолително ридание. Друг жрец наду меден рог и сред горичката се разнесе пресеклив древен вой, долетял сякаш от времето на Зората. После настана тишина. Обин измъкна от пояса си бронзов сърп и пристъпи към коня, който ужасено отметна глава. Когато рогът засвири отново, жребецът се задърпа, но бронзовият сърп вече летеше напред, проблесвайки в светлината на огъня. Конят диво изцвили, люшна се облян в кръв и безсилно рухна на колене.

Адерин се разплака на глас. Гуеран метна ръце около него, придърпа го в скута си и остави детето да зарови лице в бащината риза. Така бе най-разумно — да закрие очите му, докато жреците насичаха коня на парчета с дълги бронзови ножове. Като бард Гуеран отлично знаеше, че по времето на Зората жертвоприношението би било човешко и че този кон всъщност доказва растящото благоразположение на боговете към хората, но това знание едва ли щеше да утеши състрадателния Адерин. Докато жреците работеха, окървавени до лакти, роговете отново засвириха.

Най-сетне Обин отряза ивица кърваво месо и я обви в слой мазнина от бедрото на коня. С протяжен вой жрецът положи жертвоприношението сред огъня. Мазнината зацвърча и пламна, обгърната в облак дим.

— Велики Бел — изкрещя Обин. — Смили се.

— Смили се — изплака тълпата.

Младият жрец наду рога с всичка сила.

След малко ритуалът привърши. Тъй като Адерин плачеше сърцераздирателно, Гуеран го понесе на ръце, търсейки отчаяно с поглед Лийса из оредяващата тълпа. Вместо нея откри Невин, който се подпираше на едно дърво и гледаше пламтящия олтар с кисела усмивка.

— Е, хайде, хайде, Адо — каза Невин и усмивката му изчезна. — Вече всичко свърши. Да, жалко наистина, но горкото животно е мъртво и няма да страда повече.

— Не биваше да го правят — изхълца Адерин. — Изобщо няма да помогне.

— Няма. Но стореното си е сторено, пък и не бива да говориш такива неща тук, пред хората. Те се нуждаят от вяра, че нещо ще им помогне.

Адерин постепенно спря да хълца и избърса нослето си с ръкав. Гуеран целуна момчето, пусна го на земята и здраво стисна ръката му.

— Е, барде? — каза Невин. — Мислите ли, че това ще докара дъжд?

— Може да докара, може и да не докара. Но при всяко положение богът ще бъде доволен.

— Добре казано. И много благочестиво.

Старецът се отдалечи, оставяйки Гуеран озадачен и доста разтревожен. Когато наближиха селото и тълпата взе да се разпръсва, Гуеран най-сетне видя Лийса да бърза насреща им. Зад нея се задаваха Када и един войник, понесъл на ръце спящия Акерн. Гуеран с досада разпозна Таник. Нали беше казал на Дорин да държи този млад непрокопсаник по-настрани от Када. Като се замисли за това, той изведнъж осъзна, че напоследък твърде често вижда Таник и то все около Када — гледаше да седне наблизо, когато тя и Лийса бяха на двора, или любезно отиваше да ги изпрати, когато напускаха дъна.

Слизайки за закуска на следващата сутрин, Гуеран потърси Дорин в голямата зала. Повика капитана в ъгъла, където можеха да поговорят спокойно, и му изложи оплакването си. Дорин бе искрено изненадан.

— Да му се не види копелето! Поговорих с него и той успя да ме убеди, че и свинска пръдня не дава за Када.

— Щом се опре до жени, някои хора почват да лъжат като разпрани. Нищо де, по-късно сам ще поговоря с него.

Едва след пладне Гуеран успя да се откъсне за малко от лорда и да потърси Таник, но когато го откри, завари при него и Када. Войникът чистеше коня си на двора пред конюшнята, а Када му разправяше някаква дълга и объркана история за по-голямата си сестра. Таник слушаше, кимайки от време на време. Когато Гуеран пристъпи към тях, Када бързо се поклони.

— Сигурен съм, че господарката ти те чака — каза Гуеран.

Када се усмихна още веднъж на Таник и изтича към кулата. Войникът се извърна с чесало в ръката.

— Благодаря — каза войникът. — Мътните да я вземат, никога ли не си затваря устата?

— Случва й се от време на време. Но едва ли ти е чак толкова неприятно. Като те гледам, май при всеки удобен случай бързаш да я срещнеш.

Таник го огледа с нескрито презрение.

— Може да бързам, може и да не бързам. Теб какво те засяга?

— Може изобщо да не ме засяга… ако смяташ някой ден да се задомиш. Предупреждавам те, забременее ли Када, веднага отивам да поговоря с лорд Мароик. Не ме интересува колко други войници ще подучиш да лъжат, че са преспали с нея. Тя ще ти стане съпруга.

Пръстите на Таник стиснаха чесалото тъй силно, че Гуеран се зачуди как дървото още не се е пропукало. Вместо да докарва нещата до традиционната размяна на ругатни, бардът обърна гръб и се отдалечи. Ако някога се стигнеше до бой, Таник несъмнено щеше да го накълца с меча. Разбира се, онзи също го знаеше. Когато Гуеран спомена на Лийса за разговора, тя се усмихна и подхвърли, че никак не харесва този човек, затова ще е доволна, ако престане да се навърта около прислужницата й.

През следващите няколко дни Гуеран се постара да държи нещата под око. Отначало изглеждаше, че Таник се е вслушал в предупреждението, но една сутрин бардът зърна как Лийса, Када и момчетата пресичат двора, а Таник се втурна да ги придружи. Щом го забеляза, войникът набързо се поклони и изчезна в спалното помещение.

— В името на всички богове, Када — избухна Гуеран. — Господарката ти го каза, аз ти го казах — не можеш ли да си набиеш в красивата главица, че този мъж не е за теб?

Када веднага се разхълца, извади кърпичка и взе да си бърше очите. Лийса я погали по ръката.

— Гуеран е прав. Хайде, ела да отидем на хладно в стаята и да си поговорим.

— Аз искам да се разходя с татко — обади се Адерин. — Може ли, тате?

— Може. — Гуеран му протегна ръка. — Ела да направим една хубава разходка, докато жените си бъбрят.

Слязоха до реката, където едва се цедеше струйка кална вода и седнаха сред шумолящата суха трева. В натегналото безветрие жегата ги обгърна плътно. Адерин легна по корем на тревата, откъсна сламка и се заигра с нея.

— Тате, Таник не ти харесва, нали?

— Да. А на теб?

— И на мен. Плаши ме.

— Е, капитанът казва, че бил жесток.

Адерин кимна и опита да върже сламката на възел.

— Знаеш ли, тате? Той не ни досажда заради Када. Когато се разхождаме, искам да кажа. Идва да види мама.

Гуеран имаше чувството, че някой го е ударил с юмрук в корема. Адерин продължаваше с опитите да върже хлъзгавата сламка, но накрая се отказа и взе да я дъвче.

— Сигурен ли си? — запита Гуеран.

— Сигурен съм. Помниш ли, че веднъж ми каза да гледам какво правят хората. Е, аз гледах Таник, понеже не го харесвам и се чудех защо. Не ми харесва как гледа мама. Все й се кланя любезно и уж приказва с Када, обаче през цялото време зяпа по мама.

— Тъй значи, а?

Адерин нацепи сламката с нокът и се опита да преплете парчетата. Гуеран гледаше ленивото течение и усещаше как яростта се разгаря в гърдите му като искра в суха трева — отначало пълзи едва-едва и само вдига пушек, сетне изведнъж лумва огнена стена и се понася през пасището. Тоя негодник, помисли Гуеран, нима си въобразява, че ще отстъпя без бой?

— Тате! Какво ти става? Не гледай така.

— Няма нищо, момчето ми. Просто се тревожех за тая проклета суша.

— Недей. Невин ще я прогони.

Гуеран се усмихна насила. Не му беше до тия нелепи брътвежи за билкаря.

— Дай да се прибираме в дъна. Тук взе да става доста горещо, пък и трябва да свърша едно-друго.

 

— Едно искам да знам — каза Адерин. — Защо билките лекуват треска и други болести?

— Я виж ти — изненада се Невин. — Отговорът на този въпрос е много дълъг. Искаш ли да го изслушаш?

— Искам. Това е направо чудесно.

Двамата бяха коленичили на пода в колибата на Невин и преобръщаха билките, за да изсъхнат равномерно. Адерин идваше почти всеки ден да помага и да се учи на билкарство. След дългата самота Невин намираше бръщолевенето на хлапето за забавно.

— Много добре — продължи старецът. — Разбираш ли, във всяко човешко тяло има четири жизнени течности. Те съответстват на четирите стихии — огън, вода въздух и земя. Когато течностите са в идеално равновесие, човекът е здрав. Всяка билка съдържа повече или по-малко от разните течности; те внасят равновесие, ако някой е болен. Например ако има треска, значи огнената течност е в излишък. Билките против треска съдържат повече от прохладната водниста течност и помагат за уравновесяване на огнената.

— Само четири течности ли? Мислех, че трябва да са пет.

От смайване Невин седна на земята.

— Е, да, пет са. Но в тялото има само четири. Петата управлява останалите чрез духа.

Адерин кимна, грижливо запаметявайки чутото. Невин все повече се чудеше дали това момче не е избрано за негов бъдещ чирак. Колебанията го изморяваха. Тъй като майсторът на деомера може да има само един чирак, бе невъзможно да вземе Адерин и същевременно да посвети Брангуен в деомера, за да изпълни обета си.

С надеждата да види Лийса, понякога Невин откарваше Адерин до дъна с коня си. В горещите следобеди хората от крепостта често излизаха да поседят на тревистия склон. Тъй като вече добре познаваха Невин, винаги се намираше някой да потърси от него билки или медицински съвет. Точно там срещна един ден Таник и усети как Уирдът се стяга около него като рибарска мрежа.

Невин и Адерин водеха коня по нагорнището, когато старецът забеляза Када, седнала до един от войниците — южняк с мрачни, напрегнати очи. Адерин също ги забеляза и изтича към тях.

— Када, ще кажа на мама. Не бива да излизаш с Таник.

— Затваряй си устата, малко зверче!

— Няма. Няма, няма, няма. Ще й кажа.

Таник се изправи и нещо в погледа му стресна Невин тъй силно, че той побърза напред.

— Ако човек иска да си спечели подигравки от барда, май няма по-добър начин от това, да плесне сина му — подхвърли старецът.

Таник завъртя глава.

— А тебе какво те засяга, старче?

Когато очите им се срещнаха, Невин разпозна в надменния поглед душата на Герейнт.

— Не се закачай с Невин — обади се Адерин. — Той е майстор на деомера.

— Млък! Не ми се слушат глупости от някакво си краставо пале.

Таник замахна да зашлеви момчето, но Невин го стисна за китката. Дивите мигновено се стекоха наоколо и му придадоха тъй много първична сила, че колкото и да се дърпаше, Таник не успя да изтръгне ръка от хватката на билкаря. Невин го притегли към себе си, впи поглед в очите му и се взря надълбоко, разпалвайки цялата си ненавист… подкрепяна от деомера. Таник пребледня като платно и спря да се дърпа.

— Казах ти да оставиш хлапето на мира — прошепна Невин.

Ужасеният Таник побърза да кимне. Когато Невин го пусна, той се завъртя и хукна към портата на дъна.

— Када, отведи Адо при майка му — каза Невин. — Аз се връщам в стопанството.

И тъй, всички участници в зловещата драма бяха налице, дори Герейнт се изправяше насреща му по начин, който Невин изобщо не бе предвидил. Сега осъзнаваше, че се е поддал на последните остатъци от кралска гордост, която цени само принцовете и принцесите, а всички останали смята просто за марионетки. През следващите няколко дни Невин стоя настрани от дъна и стария си враг, но накрая Лийса сама дойде при него. Един ден тя се появи в стопанството с правдоподобното обяснение, че е дошла да прибере Адерин. Невин отпрати момчето с някаква поръчка и предложи на Лийса единственото си трикрако столче. Тя седна и разсеяно огледа закачените наоколо китки съхнещи билки.

— Колко приятно мирише тук. Много любезно от ваша страна, сър, че сте тъй търпелив с моя Адо. Да го чуете само как разправя вечер: днес учихме за мащерката, днес сушихме корени от зарасличе. Баща му направо се е видял в чудо.

— Дразни ли се Гуеран? Повечето мъже искат синовете им да проявят интерес към тяхното призвание.

— О, не, моят мъж е най-добродушният човек на света. Мисля, че се радва, като вижда Адерин да проявява такъв интерес. Детето е странно още откак се роди.

Невин се усмихна. Беше напълно уверен в това.

— Изненадва ме, че нямате повече деца. Много ги обичате, доколкото виждам.

— Е, моля се скоро да имаме още. — Лийса извърна глава и очите й помръкнаха. — Разбирате ли, между двете момчета ни се роди и дъщеря, но я изгубихме. Треската я отнесе.

— Искрено съжалявам. Тежко е за една жена да изгуби детето си.

— Така е. — При спомена за преживяната скръб гласът й стана безизразен. — Е, без съмнение такъв ми е бил Уирдът, както и този на горката малка Данига.

Невин изтръпна и се запита дали това наистина не е било възмездие на Уирда, задето бе удавила себе си и детето в онази страшна нощ. Да, така беше. Деомерският хлад пробяга по гръбнака му, когато осъзна в какво би могло да се превърне това дете, ако бе доживяло да израсне заедно с него и Регор — в ненадминат майстор на деомера. Лийса се усмихна и надникна навън през вратата.

— Ето го и нашия Адерин — каза тя.

Макар че бе изрекла „нашия“ съвсем небрежно, искайки да каже „онзи Адерин, когото познаваме, а не някой друг“, от тази дума Невин изстина до мозъка на костите. Заклевам се да отгледам това дете като свое, помисли той. Обетът си е обет.

Тази нощ Невин слезе до ясеновото дърво край реката, седна и се загледа в бавното течение. Уирдът най-сетне се бе изяснил и сега той усещаше цялата му тежест. В този живот Брангуен бе загубена за него; тя трябваше да се отплати на Блейн за безнадеждната обич, която го бе тласнала към смъртта, а и да изкупи вината си пред Адерин, задето бе отнела живота му още преди да е започнал. Невин също имаше дълг пред Блейн и Адерин, тъй като именно заради неговите нескопосни интриги Брангуен бе останала сама срещу братовата си похот. Едва след като изплатяха дълговете си, би могъл да я поведе към деомера. Но през следващите двайсет години Адерин щеше да бъде под негова опека, защото деомерът се изучава бавно. След двайсет години Невин щеше да е надхвърлил деветдесетте. Ами ако се наложеше да изчака новото й прераждане? Тогава щеше да е на повече от сто, невъобразимо стар, съсухрен и безпомощен, ням като пън или разлигавен като пеленаче — пленена душа в куп разлагаща се плът. В този миг Невин се поддаде на паниката. Разтреперан и изнемощял, вече не бе повелител на деомера, а най-обикновен човек, също като боец, който е решил да загине в сражение, ала щом рогът призове за атака, той вижда как Смъртта препуска насреща и горчиво оплаква дадения обет, когато вече няма връщане назад.

Хладните тръпки на нощния вятър се засилиха, разлюляха надвисналите клони. Невин отпусна лице в шепите си и призова цялата мощ на обучената си воля, за да прогони малодушието. Обетът си е обет, каза си той. Ако ми е писано да бъда съсухрен и немощен, нека става каквото ще, стига само да изпълня този обет. Вятърът го погали по косите като дружеска ръка. Той надигна глава и разбра, че не е вятърът, а Дивите — силфиди и горски духчета, едва различими силуети, пърхане на блестящи криле, лица, които се мяркаха и чезнеха ту тук, ту там. Те идваха като приятели, долавяха неговото страдание и съчувствено се струпваха наоколо — същества, породени от първичния изблик на жизнена сила. Невин усети как умората го напуска, докато те щедро вливаха в него частици от своя живот като малък дружески дар. Изправи се, пристъпи напред и зарея поглед в небето, където искреше огромната звездна ивица на Снежния път — величав и недостижим, ала сияен като надежда. Разсмя се с глас и смехът му бе мощен и звънък като на дете. Видя как Уирдът се разтваря пред него, укрепен от делата му в Дивите земи. Щеше да доживее края на своя труд, независимо колко би траял по човешките мерки.

Тази нощ бе за него още един урок: никому не е отреден непоносим Уирд, колкото и тежък да изглежда. Стига само човек да го приеме охотно и изцяло, от дън душа.

 

Понякога Лийса оставяше Акерн при Када и отскачаше до стопанството да прибере Адерин от колибата на билкаря. Обичаше тези мигове на уединение, когато крачеше сама, далече от суетата и вечната глъчка на своя живот сред жените от замъка. Освен това нещо неразбираемо я влечеше към стария Невин. Е, той е добър и мъдър човек, обиколил много земи, казваше си тя, винаги е интересно да срещнеш такъв странник. Разбира се, доводът бе основателен, но понякога го посещаваше просто защото там се чувстваше в безопасност, далече от крепостта… и Таник. Отлично разбираше, че младият войник я преследва и живееше в непрестанен страх, че съпругът й може да забележи. Лийса просто не се интересуваше от възможността за изневяра, защото имаше твърде много за губене — високо обществено положение, добър съпруг, богатство, удобства и най-вече — децата.

Един следобед, когато жегата бе натегнала като одеяло над околните земи, Лийса напусна дъна по-рано от обичайното и лениво закрачи по прашния път към стопанството. Нейде към средата на пътя имаше малка ясенова горичка и тя реши да си почине там. Навлезе в задушната сянка, потърси място за сядане и видя, че Таник я чака. Стоеше неподвижен като дърветата наоколо и се усмихваше с леко наклонена глава, загледан към нея с онова възхищение, което проявяват мъжете пред изкаран за продан породист кон.

— Какво търсиш тук? — кресна тя.

— А ти как мислиш? Исках да си поговорим.

— Нямам какво да ти кажа. Връщай се в дъна, преди капитанът да е открил, че си излязъл.

Когато той пристъпи насреща, Лийса отскочи назад с разтуптяно сърце и ръка върху гърдите си.

— Трябва да вървя. Синът ми ще дойде след малко, ако не го посрещна.

Възможността да се появи неочакван свидетел стресна Таник. Изведнъж Лийса разбра какво я плаши — боеше се от изнасилване. Въпреки приятната си външност Таник й вдъхваше някакво странно отвращение — като гледката на прогнил животински труп край пътя. Знаеше, че това е нелепо; разумно погледнато, момъкът изглеждаше доста добре за обикновен войник.

— Може ли тогава да повървя с теб? — Таник любезно се поклони.

— Не може! — Лийса усети, че гласът й изтънява до писък. — Остави ме на мира.

Сама не усети кога бе изскочила от горичката като подплашена кошута. Тичаше, тичаше, и продължаваше да тича по пътя, докато дъхът й секна и цялата се обля в пот. Хълцайки, тя извърна глава, ала за щастие никой не я гонеше.

Тази нощ бе тъй горещо, че децата не заспаха до късно. Момчетата се мятаха върху завивките, ритаха и хленчеха въпреки всички опити на Лийса да ги успокои. Най-сетне Гуеран дойде и ги приспа с песен. Лийса мина в спалнята, преоблече се с тънка нощница и си легна. След малко дойде и Гуеран, закачи фенера на стената и седна до нея.

— Не трябва ли да се връщаш при господаря? — запита Лийса.

— Помолих го да ме пусне. Трябва да поговоря с теб.

В мътната светлина очите му изглеждаха хладни и втренчени. Лийса се надигна и заопипва с треперещи пръсти крайчето на нощницата.

— Слушай, скъпа моя — продължи той. — Напоследък се движиш в опасна компания.

— Тъй ли? Кого имаш предвид?

— Таник, кой друг.

Тя впи до болка пръсти в тънкото платно.

— Господарю мой, кълна ти се, че не искам да имам нищо общо с него. Съмняваш ли се?

— В никакъв случай. Но не желая жена ми да бъде изнасилена в конюшнята.

Лийса се разплака — отчасти от облекчение, а отчасти и от разбирането, че някой споделя най-мъчителните й страхове. Гуеран нежно я придърпа в прегръдките си.

— Горкото ми скъпо момиченце — каза той. — Хайде, хайде, недей да плачеш.

— Как да не плача? Ах, богове, как щеше да постъпиш, ако се бе усъмнил в мен? Да ме изгониш? Да ми прережеш гърлото и то заради нещо, което никога не бих сторила?

— Кротко, кротко. — Гуеран я погали по косата. — По-скоро бих предпочел да умра, отколкото да ти причиня и най-дребното зло.

Нов страх прогони сълзите й също тъй внезапно, както бяха бликнали. Тя надигна глава и видя, че лицето му е станало решително и мрачно.

— Ако предизвикаш Таник на двубой, той ще те победи. Моля те, Гуеро, умолявам те. Недей. Просто недей. Какво ще спечеля, ако остана почтена, но без съпруг?

— Нямам такива намерения! Да не би да ме смяташ за презрян страхливец само защото не умея да въртя меча?

— Не ставай глупак. Можех да се омъжа за сума ти кръвожадни рицари, но не желаех никого, освен теб.

Гуеран се усмихна, сякаш не можеше да й повярва докрай. Изведнъж Лийса разбра, че и двамата са в капан, хванати в примката на обичая, който не даваше на един мъж друга възможност, освен да защитава жена си с меч в ръка. Трябваше да се свиват пред Таник и неговата надменна гордост на воин по рождение, уверен, че може с оръжие да спечели всяка жена в този свят, където другите мъже безмълвно ще одобрят постъпката му. Сега Лийса го ненавиждаше по-силно от когато и да било — както и да свършеше всичко, бракът й вече никога нямаше да бъде същият. Можеше да се моли само за едно: Гуеран да издържи и да не се хвърли в отчаяна схватка.

Тревогите и горещината изпълниха с кошмари неспокойната й дрямка. Късно през нощта тя се събуди и чу зад стените на кулата странен звук. Докато лежеше и се мъчеше да разбере какво е това, двете деца нахълтаха в спалнята.

— Тате, мамо, духа вятър! — викаше Адерин. — Вятърът дойде! Ще вали!

Докато Гуеран се събуждаше с приглушена ругатня, Акерн се изкатери на леглото.

— Облаци, облаци, облаци, тате.

Адерин хвана Лийса за ръката и я задърпа към прозореца. Тя видя как буреносните облаци запълват небето и вихрено прелитат пред луната; усети опияняващия прохладен дъх на северен вятър. Над двора се надигна глъчка — хората изскачаха навън със смях, сочеха нагоре и радостно вдъхваха свежия вятър. Тъй като нямаше надежда да приспи отново децата, Лийса ги облече и заедно слязоха към блажената прохлада на двора. Малко преди разсъмване отекна гръмотевица и поройният дъжд най-сетне посипа мощни студени струи. Възрастни мъже и жени търчаха и се смееха като деца, а дъждът валеше, валеше и валеше.

С прилепнала по челото руса коса, Гуеран грабна Адерин и със смях го вдигна високо, за да види как зората пръска сребристи лъчи през дъжда.

— Видя ли, Адо? В крайна сметка се оказа, че конят не е похабен.

— Не го направиха жреците. Невин беше.

Отначало Лийса помисли, че момчето иска да каже „никой“, но после се сети за билкаря.

— Я стига! Какво общо има Невин?

— Видях как го направи. Сънувах го.

— Глупак! — изхили се Акерн. — Тате, Адо е глупак.

— Шшшт! — каза Гуеран. — Няма значение кой е повикал дъжда. Нали дойде, само това е важно.

Лийса се усмихна широко — селото нямаше да гладува тази зима. Но когато се обърна разсеяно да огледа двора, зърна Таник съвсем наблизо — беше се втренчил в нея, а дъждът се лееше по косата и лицето му. Изведнъж дъхът й спря. Усети, че се задушава от нещо, което не би могла да нарече другояче, освен ужас. Тя стисна ръката на Адерин.

— Време е да влизаме. Трябва да се изсушим.

Късно. Гуеран също бе видял Таник и докато се взираше в своя враг, Лийса разбра, че мисли за кръв.

 

Три дни валя без прекъсване. Всичко живо се прибра в кулата, около голямото огнище, където лорд Мароик пиеше със своите войници, а бардът ги забавляваше с песни. За голямо разочарование на Када, Лийса упорито не напускаше стаята, а това не оставяше на слугинята друг избор, освен да стои при нея. Най-сетне на третия ден скуката надделя над покорството.

— О, моля ви се, милейди, не може ли да слезем в залата? Да послушаме какво пее съпругът ви.

— Предпочитам да не го правя, но ако ти се иска, можеш да слезеш.

— О, благодаря! — Када радостно захвърли ръкоделието си в кошничката. — Сигурна ли сте, че не искате да дойдете?

— Не искам. Там ще е пълно с войници. — Лийса извърна очи. — Боли ме глава и не бих понесла шума.

Када бързо изтича долу в залата и седна на сламата пред огнището за слугите. Приятелката й Дула вече слушаше как бардът пее печални любовни песни — тъкмо каквито обичаше Када. От мястото си виждаше насядалите войници и широкият гръб на Таник бе само на няколко крачки от нея, ала сякаш ги разделяше целият свят. Када мислено го прокле и се запита как може да бъде тъй студен към нея. Толкова много мъже й казваха, че е красива. Когато Гуеран спря, за да си почине, Дула се приведе към нея и прошепна:

— Тано ме попита къде си. По-точно къде е твоята господарка, ама то е едно и също.

Изведнъж Када се зачуди дали наистина е едно и също. Когато идваше да се разхожда с тях, Таник винаги се обръщаше към господарката, а не към слугинята. Не би посмял да задява жената на барда, помисли тя, пък и аз съм по-красива от нея. Ала докато гледаше широкия гръб на Таник, тя се запита дали има на този свят жена, способна да разбере какво мислят мъжете.

Когато изгря ясно утро, Лийса разреши на Када да отведе Адерин на гости в стопанството. Докато момчето работеше с билкаря, Када си прекара чудесно в мамината кухня, обсъждайки последните клюки за сестрите си, които за нейна печал отдавна бяха женени. Това просто не беше честно! Уж всички я смятаха за най-красива, а си стоеше неомъжена, докато те вече си имаха съпрузи. Унесе се в мрачни мисли за тая несправедливост, но внезапно й хрумна нещо. Тя изтича до колибата на билкаря и завари отвън Невин и Адерин да разкопават край стената леха, където щяха да засадят билки.

— Добро утро — каза Невин. — Време ли е вече момчето да се прибира?

— О, не още. Само исках да си поговорим, трябват ми някои билки.

Невин я въведе в колибата, предложи й столчето и се облегна на стената. Када реши, че е много по-възпитан от Таник. Жалко, че не можеше да каже това на Таник, пък и да му кажеше, едва ли щеше да го развълнува.

— Чудех се дали правите любовни еликсири — започна Када. — Не мога да платя кой знае колко, но господарката ми дава по някоя пара от време на време.

— Девойка с твоята хубост не би трябвало да се нуждае от подобни боклуци, защото наистина са боклуци. Едно, че са неблагочестиви и друго — никога не вършат работа както трябва.

Када посърна. Неблагочестието не я вълнуваше особено, обаче не виждаше смисъл да прахосва пари за безполезни боклуци.

— Е, хайде — продължи Невин. — Чак толкова ли те пренебрегва Таник?

Када се запита дали това е работа на деомера или просто всичко й личи отдалече. Реши, че е второто и лицето й пламна от срам.

— Ами… не е много приятно да обичаш мъж, който не те обича.

— Без съмнение. Но дори да успееш, от Тано ще излезе много лош съпруг. Той е жесток и студен човек.

— Охо! Към някои не е чак толкова студен.

— Тъй ли? Почвам да разбирам. Май малко ревнуваме.

— Нечестно е и толкоз! Да се увърта около жена, дето вече си има мъж, пък и изобщо не го харесва.

— Слушай сега, девойче. Ако Таник е от мъжете, дето си падат по омъжени жени, не разбираш ли, че за теб ще е по-добре да потърсиш друг? Аз… — Изведнъж старецът млъкна и впи в нея леден поглед. — Коя жена, по-точно? Твоята господарка ли?

Обзета от паника, Када се помъчи да измисли някаква лъжа, но тия студени очи сякаш проникваха до дъното на душата й.

— Ами да, тя е. Ама истина ви казвам, сър, тя го ненавижда. Никога не би изневерила на съпруга си с него. О, богове, нали няма да кажете на Гуеран?

— Успокой се. Не бих сторил подобно нещо. И внимавай, дете, дръж си езика зад зъбите. Чу ли ме? Ако ти е мил животът, нито дума пред Гуеран.

Прекалено изплашена, за да говори, Када усърдно кимна. Щом Невин й обърна гръб, тя скочи и избяга от колибата.

 

Върховните властелини на Водите бяха обещали на Невин още една буря, която наистина пристигна след ден, влачейки подир себе си тих, напояващ дъждец. Въпреки лошото време Невин се загърна с плаща и потегли към крепостта на Мароик. Беше време да провери как биха се отнесли Гуеран и Лийса към възможността Адерин да му стане чирак. Освен това искаше да хвърли око на неприятното положение, за което неволно го бе осведомила Када. Когато конят стъпи на мокрия калдаръм в двора, Адерин се втурна насреща с метнат върху главата плащ.

— Чаках те! Знаех си, че ще дойдеш днес.

— И ето ме тук. Ще ми помогнеш ли да прибера коня?

Заедно намериха свободно място в обора и прибраха коня на сухо. Докато Невин сваляше мокрото седло, Адерин се подпря на стената и го загледа с широко разтворени очи, зад които се криеха безброй въпроси.

— Какво те мъчи, момко?

— Искам да те питам нещо. Как повика дъжда?

— Ехей! Откъде ти хрумна, че съм аз?

— Сънувах те. Седеше край реката и около теб блестеше голяма звезда. Беше като огън, само че синя. После кралете дойдоха при теб и почнахте да разговаряте. Четирима крале. Единият беше мокър до кости. После заваля.

Невин въздъхна. Вече нямаше и капка съмнение, че Адерин е бъдещият му чирак.

— Призовах вятъра и го помолих да духа. Въздушният крал се караше с Огнения и затова Земният крал ме помоли да разреша спора им. Също както върховният крал на Девери отсъжда в разприте между лордовете.

— Значи ти си върховният крал?

— Не съм. Просто така се изразих, за да стане по-ясно.

— На нас ли се сърдеха кралете?

— Не. Защо си мислиш така?

— Защото ако нямаше дъжд, щяхме да измрем от глад. Тате го каза.

— О, татко ти е прав, но кралете на Дивите земи не го знаят, разбираш ли? Между нас казано, май и не ги интересува. Толкова сме различни, че за тях изглеждаме като… да речем, като полските мишки за нас. Ако намериш прегладняла полска мишка, може да я нахраниш, но нима обикаляш из нивите, за да видиш дали мишките не се нуждаят от помощ?

Адерин се разсмя.

— А сега слушай внимателно — продължи Невин. — Дойдох да поговоря с баща ти. Трябва да решиш дали искаш напролет да дойдеш с мен и да изучиш всичко, което знам. Това е велика наука. Някой ден ще напуснем Блейдбир и дълго няма да се виждаш с тате и мама.

— Но понякога ще се връщаме, нали?

— Да, от време на време.

Адерин застана на един крак и извъртя другия зад него. Захапа долната си устна и изведнъж се превърна в изплашено мършаво момченце. Но когато надигна глава, мъжката душа — душата на мъжа, в който щеше да се превърне един ден — надникна през очите му за краткия миг, когато двете нива на съзнанието се сляха, за да вземат най-важното решение в неговия живот.

— Не искам да си тръгна. Но знам, че ще го сторя. Толкова много неща искам да науча, Невин. То е като копнеж за вода в жегата. Просто трябва да намериш извора.

— Така е. Значи се разбрахме.

Голямата зала беше препълнена и опушена, защото в дъждовния ден се бе наложило да запалят факли. В дъното Гуеран седеше с кръстосани крака на една маса, държеше арфата в скута си и пееше, а по челото му се стичаше пот. Хората го гледаха внимателно и слушаха как пее за набега срещу стадото на съседа, изреждайки в цветисти куплети имената на всички бойци.

— По-добре да идем при мама — каза Адерин. — Тя е горе.

Докато се изкачваха по спиралната стълба, чистият, звучен тенор на Гуеран продължаваше да възпява славната битка. За щастие в стаята на барда бе прохладно и тихо. Капакът на единия прозорец висеше открехнат и отвън се процеждаше мътна светлина. Лийса седеше до него с ръкоделие в скута. Макар че ги поздрави с усмивка, Невин забеляза тревогата по лицето й — навярно си мислеше за Таник. Заговориха за това-онова, ала Невин през цялото време я оглеждаше с алчен копнеж — не по красивото тяло, а по душата, която надничаше през очите й, по онази, която би могла да бъде негова спътница и да прогони самотата.

— Е, стига сме бъбрили — каза най-сетне Лийса. — Едва ли сте дошъл да си приказваме за дъжда.

— Права сте, дойдох заради Адерин. Той проявява истински талант в билкарския занаят и се питах дали вие и съпругът ви бихте се съгласили да ми го дадете за чирак.

— Много искам, мамо! — намеси се Адерин.

— Млък! Трябва да поговоря с татко ти. Е, Невин, отлично разбирам, че това ще означава момчето да пътува с вас. Не знам дали бих могла да го пусна.

— Мамо! — проплака Адерин.

— Марш навън, щом не можеш да кротуваш. Върви да послушаш баща си.

Хленчейки, Адерин неохотно напусна стаята и затръшна вратата. Лийса се облегна и замислено огледа Невин.

— Вече загубих едно дете. Две ми се струват твърде много.

— Знам, но така или иначе, скоро ще трябва да ви напусне, за да изучи занаят. Не ми се вярва да стане бард като баща си. Какво, съмнявате ли се, че ще се грижа за него?

Лийса се замисли и когато срещна погледа му, отново си спомни — за миг в очите й трепна изненада и радост.

— Искрено казано, не. Но ще го видя ли някога?

— Разбира се. Редовно ще идваме да ви навестим.

— Е, това поне е утеха. Слушайте, ще ви кажа нещо, защото сте единственият, който би го разбрал. Когато Адерин се роди, изпитах странно чувство. Разбрах, че някой ден ще ме напусне, за да тръгне към необикновен Уирд. Естествено, беше ми за пръв път и се чувствах тъй изтощена, просто се радвах, че всичко е свършило. Акушерката сложи Адо върху гърдите ми и той ме погледна със зрящи очи. Повечето бебета са като кученца, просто сучат и нищо не виждат с мъгливите си очички, но Адерин виждаше. Разбрах, че той знае къде е попаднал и се радва. И тогава си помислих, че му е отреден необикновен Уирд. Какво ще речете, глупава ли съм?

— Ни най-малко. Не се съмнявам, че това е чистата истина.

Лийса въздъхна и се загледа навън, където дъждът продължаваше да ръми тихо и упорито.

— Билки значи? — каза тя. — Само на това ли ще го учите?

— Откровено казано, има и още нещо. Какво мислите за деомера? Дали е само легенда от баладите на Гуеран и нищо повече?

— Откровено казано, мисля, че е доста повече. — Лийса се усмихна, повтаряйки нарочно част от думите му. — Така и предполагах. Ако е вярно… е, значи няма начин да застана между него и Уирда.

— Опитате ли се, би било много зле… за всички ни.

Лийса кимна, без да откъсва поглед от дъжда.

— Ще изчакате ли до пролетта? — запита тя с пресекващ глас. — Още е толкова мъничък.

— Ще изчакам. А другото лято няма да пътуваме надалече. Наесен ще го видите.

По лицето на Лийса бликнаха сълзи. Невин искаше да коленичи в нозете й, да я нарече Брангуен и да помоли за прошка. Можеше да остане в Блейдбир, да не я лишава от син и сам да не се дели от нея. Деомерското предупреждение го удари като плесница. Тя също трябваше да следва своя Уирд и той беше безсилен да го смекчи. А и да останеш, запита се Невин, какво от това? Само ще ненавиждаш Гуеран, задето я притежава.

— Искате ли да ви оставя сама?

— Да, моля. Благодаря.

Невин слезе по спиралното стълбище и спря долу в сянката, за да огледа голямата зала. Край огнището на слугите Адерин си играеше с един от пажовете. Гуеран пееше балада от времето на Зората — печален разказ за греховната любов на лейди Мейва и лорд Беноик. Изневяра. Невин усети деомерското предупреждение и се озърна към Таник, който седеше между войниците и гледаше барда с широка надменна усмивка. От време на време Гуеран обръщаше глава към него и също се усмихваше. Ах, богове, помисли Невин, закъснял съм… Гуеран вече знае. Песента се лееше куплет подир куплет, докато най-сетне дойде жестокият край — Беноик лежи мъртъв в нозете на оскърбения съпруг. Таник рязко се изправи и с широка крачка напусна залата.

Гуеран въздъхна, остави арфата и избърса с ръкав потното си лице. Скочи от масата, пое халба пиво от ръката на пажа и бавно тръгна към Невин.

— Трябва да си почина. Тук е адски опушено, а това се отразява на гласа.

— Сигурно. Чудесно пееш, приятелю, макар да избираш твърде странни балади.

Гуеран надигна вежди.

— Печалната участ на лорд Беноик май срещна уши, които са хванали мазоли от подобни истории — поясни Невин.

— Много ми се ще да ги отрежа, ако говорим за един и същ човек.

— Само най-умел майстор на меча би съсякъл ястреба в полет, приятелю.

— Точно това си мислите всички, нали? — Гласът на Гуеран стана студен и безизразен. — Че ще се свивам от страх пред един недодялан войник само защото той може да върти меча, а аз не мога. Казвам ти, по-скоро бих умрял, отколкото да живея като страхливец.

— Дано не се наложи да го докажеш на дело.

Гуеран сви рамене и жадно отпи от халбата.

— Е, хайде — каза Невин. — Ако споменеш на лорд Мароик, че Таник се увърта около жена ти, лордът ще го изгони. Мароик искрено почита професията на барда.

— Така е, но това само би опетнило името на Лийса. Представям си как старите клюкарки ще клатят глави и ще разправят, че няма дим без огън, а смрадливите рицари ще я зяпат с похотливи усмивки. Що за мъж съм, ако не мога да защитя жена си?

— Един мъртвец не може да защити никого.

— О, не се безпокой. Нямам желание да умра и да оставя горката си Лийса вдовица. Това беше само един вид предупреждение за нашия ястреб. Простакът май искрено вярваше, че не подозирам. Е, сега разбра. Сложих го на място.

Звучеше съвсем разумно, ала ледените тръпки на деомера подсказаха на Невин, че Гуеран лъже.

 

Преглеждайки богатия запас от древни балади, скътани дълбоко в паметта му, където не би могъл да се добере нито един крадец, Гуеран с изненада откри, че огромен брой от тях са посветени на изневярата. Това сякаш бе едно от най-разпространените забавления на благородниците — нещо като лова със соколи, само че с много по-кървав завършек. Всяка вечер бардът изпяваше по една балада за изневярата и гледаше втренчено Таник, докато наближаваше неизбежния зловещ край. Несъмнено войникът го слушаше — личеше по стегнатата челюст и студените пламъчета в очите му. Но не само Таник имаше остър слух. Около седмица след началото на този двубой, една вечер Дорин пресрещна Гуеран насаме.

— Слушай, барде, какво ще речеш за някоя по-приятна песен? До гуша ми дойдоха тия страсти по чужди съпруги.

— Тъй ли, капитане? И на мен ми дойдоха до гуша.

Дорин болезнено присви очи и отметна глава като кон, който се мъчи да прогони досадна муха.

— Да не мислиш, че съм сляп? — добави Гуеран.

— Извинявай. Срамота е това — да задиряш чужда жена.

— Точно така. Радвам се, че споделяш моето мнение. Има ли нещо лошо в това да засрамиш някого, ако си го е заслужил?

— Не само че няма, но и е право на барда.

При следващата балада Гуеран забеляза със задоволство, че щом стана дума за изневяра войниците почнаха да извръщат глави от Таник. Няколко вечери наред Таник упорито криеше нос в халбата си, а в критичните мигове на песента едва дишаше. Когато прецени, че времето е назряло, Гуеран подхвана неприличната песничка за похотливия мелничар, който си въобразявал, че може да прелъсти жената на кръчмаря. Жената обаче през цялото време споделяла с мъжа си и той причакал мераклията с двама яки приятели. Натъпкали мелничаря в празна бъчва, търкулнали го през цялото село и го пуснали да плава по реката. Докато другите войници се превиваха от смях, Таник пребледня като платно.

Рано на другата сутрин той пресрещна Гуеран на двора.

— Копеле гадно — изръмжа Таник.

— Я гледай ти! Че с какво толкова съм те оскърбил?

Капан! Таник не можеше да се оплаче от избора на песните, без да признае собствената си вина.

— Ако се чувстваш засегнат с нещо — спокойно продължи Гуеран, — то моля, заповядай да се оплачеш пред лорд Мароик. С радост ще приема неговата присъда.

Таник пламна до корена на косите, завъртя се и тръгна настрани. Гуеран се усмихна зад гърба му. Глупецо, помисли той, оръжията на барда са по-яки от стомана. Знаеше, че още при първа молба лорд Мароик би уредил нещата тихомълком, ала искаше нещо повече. Изгонването на Таник нямаше да е достатъчно отмъщение.

Същата вечер, след още една балада за гибелна изневяра, Гуеран поиска от Мароик разрешение да изпее новата си песен за лов през лятото. Тъй като обичаше лова, лордът охотно му разреши. Докато настройваше арфата, Гуеран забеляза как Таник надига глава от халбата — очевидно смяташе, че за тази вечер е свършено с подигравките. Бардът запя за ливади, над които летели соколи, а най-високо се реел ястребът и за забава връхлитал над красивите птици. Войниците се умълчаха и впериха погледи в Таник, който бе стиснал халбата тъй силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Гуеран продължаваше да пее за прекрасната бяла гълъбица, която била любимка на едно момче от градчето, но жестокият ловец пуснал ястреба си по нея. Настървен да я сграбчи в ноктите си, ястребът полетял над ливадата, а тя отчаяно пърхала пред него и сърчицето й примирало от страх. Ала тъкмо когато ястребът вече връхлитал, от храстите изскочило момчето, което обичало гълъбицата и го простреляло право в сърцето.

— И тогаз гълъбицата бяла към любимия свой полетяла — пропя Гуеран, после внезапно замлъкна насред куплета.

По-бял от гълъбицата, Таник скочи на крака и се втурна напред през залата. Гуеран остави арфата и се усмихна спокойно.

— Копеле — прошепна Таник. — Стига толкова!

— Как тъй стига? До края има още много, приятелю.

С едно светкавично движение Таник изтегли меча от ножницата и замахна, но Гуеран беше готов. Докато в залата избухваха крясъци, той се отметна назад и падна от масата. Претъркаля се по сламата на пода и успя да се изправи тъкмо навреме, за да види как войниците обкръжават нападателя. Те сграбчиха Таник, повалиха го и изтръгнаха меча от ръката му. Жените пищяха, лорд Мароик бе скочил на крака и крещеше за тишина. Най-сетне в залата настана мълчание. Слугите се притискаха към стената; няколко слугини ридаеха. Трима мъже изправиха Таник, като държаха ръцете му извити зад гърба.

— Каква е тая работа? — кресна Мароик. — Полудял ли си? Да вдигнеш меч срещу бард, и то невъоръжен!

Таник се тресеше в хватката на другарите си и нямаше сили да отговори. Гуеран пристъпи напред, като се мъчеше да изглежда объркан.

— Ако толкова не ти е харесала песента, можеше просто да ми кажеш.

— Копеле! — изрева Таник. — Гадно копеле! Нарочно го направи. От дни насам ме тормозиш!

— Затваряй си устата — изръмжа Мароик, пристъпвайки към него. — Откъде накъде бардът ще върши подобно нещо?

И капанът щракна окончателно. Таник отчаяно се озърташе, сякаш умоляваше някой да му помогне. Пребледнелите войници мълчаха — никой не смееше да си навлече омразата на барда.

— Избухливостта е простима, но не и светотатството — продължи Мароик. — Много ми е неприятно, обаче законът си е закон. Изведете този човек и го обесете. Още сега. Искам да свършим веднага.

Таник се олюля в ръцете на войниците, като че беше готов да припадне. Край огнището Када изпищя, разплака се и изтича към стълбата.

— Жестоко е, не ще и дума — заяви Мароик пред всички присъстващи. — Но който вдигне меч срещу моя бард, не ще доживее да се похвали с това. Би ли дръзнал някой да оспори присъдата?

Когато всички боязливо поклатиха глави, Мароик кимна доволно.

— Хайде, обесете го. Вземете факли и го бутнете от стената. Няма смисъл да се тормози чак до сутринта. Искам да свършим веднъж завинаги.

С див боен вик Таник направи отчаяно усилие да се изтръгне на свобода, блъскайки с голи ръце бившите си другари. Навярно се надяваше да го посекат с меч, но войниците го повалиха на пода и здраво завързаха ръцете и краката му. Докато влачеха осъдения към вратата, Гуеран напрегна цялата си воля, за да не се усмихне.

 

Два часа след разсъмване из Блейдбир се пръсна мълва, че лорд Мароик е обесил един от войниците си за нападение срещу барда. Когато я чу, Невин най-напред си помисли, че подобна глупост от страна на Герейнт не го изненадва. После си спомни, че Таник всъщност не е Герейнт, а Гуеран е много по-умен от някогашния Блейн. Сипейки тихи ругатни, Невин изтича да оседлае коня.

За щастие когато пристигна, тялото на Таник вече беше свалено. Слугата, който пое юздите на коня, му съобщи, че тъй като жреците отказали да извършат погребални ритуали за обесен човек, Таник вече бил заровен в безименен гроб зад дъна. Невин потърси Гуеран и го намери сам в стаята му.

— Жените изведоха децата на дълга разходка — каза Гуеран. — Тая неприятност много ги разтревожи.

— Сигурно. Таник май доста се е засегнал от твоето предупреждение.

Гуеран се усмихна мълчаливо.

— Слушай! — изръмжа Невин. — Защо просто не отиде да поговориш с лорд Мароик?

— Защото исках Таник да умре. О, богове, нима си очаквал друго?

Невин шумно въздъхна.

— Ти си един хитър дребен убиец. Направо като в някоя от твоите балади.

— Благодаря. Ще кажеш ли на Мароик?

— Да не мислиш, че би ми повярвал? Уирдът си е твой, приятелю, и знай, че някой ден ще си платиш.

— Къде? В сенките на Отвъдното ли?

Гуеран се усмихваше тъй самодоволно, че Невин едва се удържа да не го зашлеви. Гуеран бе получил шанса да се изтръгне от заплетения Уирд, който споделяше с Герейнт — би могъл да забрави миналото и с чест да използва закона, за да пропъди врага от жена си. Вместо това бе използвал закона като меч.

— Рано или късно — каза Невин — това убийство ще се стовари върху главата ти.

— Тъй ли? Е, поемам риска.

Невин изгаряше от желание да му каже истината — забранената истина, която не биваше да разкрива, без да го питат: през този живот може да си в безопасност, но през следващия или по-следващия, рано или късно тази кръв ще се пролее върху теб, защото кръвна верига ще те обвързва с Герейнт. И изведнъж го обзе страх — дали и той нямаше да е обвързан просто защото можеше да прозре в мислите на Гуеран и да предотврати убийството?

Минаха два дни, преди Невин да срещне Лийса. Когато доведе Адерин в дъна, тя ги посрещна на портата и отпрати момчето при Када. Водейки коня си, Невин тръгна заедно с нея надолу по тревистия склон. Под ярките слънчеви лъчи лицето й беше бледо и изпито от безсънни нощи.

— Искам да ви кажа, че Гуеран се съгласи да вземете Адо за чирак — каза Лийса. — Ще трябва да обсъдите едно-друго, но въпросът е уреден. Щом Гуеро реши нещо, няма връщане.

— Да, наистина е упорит.

Когато Лийса прехапа устни, той разбра, че тя много добре знае какво се е случило.

— Простете ми старческата грубост.

— Не се извинявайте. Ах, богове, сърцето ми се къса, но какво мога да кажа? Гуеро го стори само за да ме защити.

— Вярно си е. След този случай вече и най-глупавият войник не би посмял да ви досажда.

Лийса кимна и се загледа в далечината, където река Нер искреше под следобедната мараня.

— Моят съпруг е добър човек.

Невин въздъхна и си помисли, че навярно е искрена.

— Знам колко съм щастлива — продължи тя. — понякога сърцето ми се свива от болка като си помисля, че имах късмета да избера него.

— Как така? Би трябвало да се радвате.

— Тъй мислят всички мъже. Но боговете са ми свидетели, цялата тази история ме отвращава. Криех се горе в стаята като уплашено дете и през цялото време си мислех какъв късмет е, че мъжът ми повярва в истината и че изобщо имам мъж, за да ме защити. — Лийса се навъси и извърна лице срещу него. — Омръзна ми да завися от късмета. Бих искала да имам мъжка сила, та да пратя късмета при Властелина на ада.

— Млъкнете! Подобни желания могат да станат опасни.

Лийса небрежно сви рамене и отново се загледа към равнината, сякаш нейде там виждаше далечното бъдеще.