Катрин Кер
Магия за кинжал (6)

ЕЛДИД, 1062

Деомерът е необятна пустош, пресичана само от няколко безопасни пътя. От двете им страни се разстилат неведоми простори, пълни с диви зверове, пропасти, тресавища и безброй други заплахи, що могат да погубят непредпазливата душа също тъй сигурно, както разлютен глиган би погубил небрежния ловец. Не им се присмивайте, преди да ги срещнете.

Из Тайната книга на Кадуалон Друида

Изпотени под жаркото слънце, мулетата пръхтяха и ритаха, докато мулетарите размахваха тояги и се мъчеха да ги подредят в що-годе прилична колона. Керванът се бе превърнал в безредна тълпа, която тъпчеше пред градските порти сред облак кафеникав прах. Кълин от Кермор измъкна коня си настрани и се поотдалечи от пътя. Като се изправи на стремето, той зърна как търговецът Дрегид спори със стражата за размера на таксите, но мулетата вдигаха толкова прах, че не се различаваше кой къде е в кервана.

— Джил! — гръмогласно изрева Кълин. — Джил, измъквай се от тая лудница.

След няколко минути тревожно изчакване я видя да се задава към него с кафявия си жребец. Потта се стичаше на мътни струйки по прашното й лице, а русата й коса сега не се различаваше по цвят от козината на коня.

— Дано Дрегид най-сетне вземе да им плати — каза Джил. — Умирам за една свястна баня.

— Аз също. И за халба пиво.

Двамата погледнаха с копнеж към високите крепостни стени на Кернметон, един от малкото истински градове в Северозападен Елдид. Въпреки типичната градска воня на отходни канали в лятната жега, градът обещаваше разкош и удобства след цяла седмица тежък път. Боязливият Дрегид бе наел Кълин да охранява кервана му, макар че по тия краища рядко се срещаха разбойници.

Сред хорски крясъци и рев на мулета, керванът най-сетне се раздвижи и малко по малко навлезе сред лабиринта от плътно натъпкани кръгли къщи, после пое напред по кривите улички, докато достигна някакъв зле построен каменен хан. Кълин скочи от коня и си проправи през навалицата път към Дрегид. Без да се пазари, застаряващият търговец му плати един сребърник.

— Никога не съм имал по-спокойно пътуване, сребърен кинжал.

Докато Кълин се обръщаше, мършавият ханджия с мазна коса и присвити очи го хвана за рамото.

— Тук не приемаме сребърни кинжали!

— Нямам желание да ти храня въшките. А сега си дръпни ръката.

Леко пребледнял, ханджията отскочи назад.

Край източната порта имаше порутен дървен хан с кален двор, където двамата бяха отсядали и преди. Вярно, вместо конюшня имаше само паянтов навес, който изглеждаше малко по-чист от самата кръчма, но пък за сметка на това ханджията посрещна Кълин като отдавна изгубен брат и им предложи най-добрата си стая — тесничко помещение на горния етаж с едно-единствено криво прозорче. Казваше се Брад и имаше само едно ухо — другото навярно бе изгубил в кръчмарски побой, ако се съдеше по белезите от зъби върху остатъка.

— Е, малка Джил! Май вече не си толкова малка, а? Защо още не си се омъжила?

— Ами ти защо не си държиш езика зад зъбите? Или искаш да останеш съвсем без уши?

— Брей, да му се не види, Кълин! Ти да не си отгледал диво коте?

— Не съвсем. Такава си е по рождение, а пък без мен щеше да е още по-дива.

Джил шеговито замахна към Брад. На седемнайсет години тя се бе превърнала в стройна млада жена, заякнала от скитническия живот, с момчешка стойка и походка, която обаче не накърняваше хубостта й. С лекота помогна на Брад да пренесат в стаята няколко кофи гореща вода и голямата дървена вана, после прогони баща си, за да се изкъпе на спокойствие.

Широката полукръгла зала на кръчмата беше почти празна. Две кучета спяха край огнището, двама дрипави младежи се бяха разположили на масата до вратата и тихичко разговаряха над халбите. Озърнаха се към лъскавия сребърен кинжал върху пояса на Кълин, сетне престанаха да му обръщат внимание. Кълин седна с гръб към стената и пое от Брад халба тъмно пиво.

Беше на третата халба, когато Джил слезе с провиснала край лицето мокра коса. Тя го огледа подозрително.

— Колко изпи?

— Не е твоя работа. Хайде, допий това, а аз отивам да нося вода за ваната.

Той бързо стана и се измъкна, преди да е казала още нещо. Не искаше да си признае защо пие толкова много — остаряваше и трябваше да успокои болката от старите рани след дълго пътуване и спане на голата земя. Като девериец, трийсет и петте му години го правеха човек на средна възраст, а като сребърен кинжал беше просто рядка птица. Никога не бе чувал друг сребърен кинжал да е живял толкова дълго. Колко ли още ти остава, преди да се срещнеш с Уирда, запита се той. Трябва да намериш на Джил някой добър, грижовен мъж. Както винаги, побърза да прогони тази мисъл; всяко нещо с времето си.

Вечеряха мълчаливо — и без думи им стигаше удоволствието, че са заедно. От време на време Джил поглеждаше към огъня в камината, усмихваше се и мълчаливо раздвижваше устни, сякаш виждаше още нещо. С годините Кълин бе приел този неин странен навик, както бе свикнал и с това, че вижда разни неща в облаците и реките. Макар и с болка на сърце, той разбираше, че дъщеря му притежава онова, което неуките хора наричаха „второ зрение“. Тази вечер тя му поднесе поредното доказателство.

— Знаеш ли, тате, трябваше да продължим с Дрегид.

— Тъй ли? Е, жалко, че той не ни предложи.

— А, ще предложи.

Кълин се канеше да подхвърли някаква язвителна забележка, когато Дрегид влезе в кръчмата. Спря на прага и се озърна в сумрака. Макар прошарената му рижа коса да издаваше, че е доста на трийсет години, благодарение на непрестанните пътешествия беше як и строен като войник. Когато Кълин му подвикна, той въздъхна с облекчение и побърза към масата.

— Искрено се радвам, че най-сетне те открих. Поразмислих се днес, сребърен кинжал. След около седмица заминавам на запад. Ако се съгласиш да изчакаш, ще ти платя квартирата.

Джил се усмихна лукаво.

— Ти май очакваш неприятности — каза Кълин.

— Е, не че ги очаквам — възрази търговецът. — Просто е най-добре човек да се подсигури, щом си има работа със западняците.

— С кои?

Дрегид се усмихна доволно, сякаш пазеше някаква важна тайна.

— Едно племе от далечния запад. Не са обикновени елдидци — адът ми е свидетел, хич даже не са, обаче отглеждат най-добрите коне в цялото кралство и дават мило и драго за железни стоки. Не че съм си имал неприятности с тях, няма такава работа, само че мулетарите стават малко… е, малко странни из ония далечни пущинаци. Затуй ми се ще да дойдеш.

— Щом е тъй, идвам. Работата си е работа.

— Великолепно! Като продадем стоката, ще се върнем през Канобейн. Това е едно малко градче край морето. Там може да си намериш по-свястна работа. Подочух, че напоследък около Канобейн нещо се мътело.

— Добре тогава. Вечерта преди тръгването прати някое момче да ми се обади.

След като Дрегид излезе, Кълин забеляза, че Джил избягва да го погледне в очите.

— И как разбра, че ще дойде?

— Не знам. Просто така ми хрумна.

Кълин не настоя. Дъщеря ми е, помисли той, но кълна се в боговете, понякога се питам дали я познавам.

 

Както често се случваше, над Дън Канобейн бе паднала гъста и хладна лятна мъгла. От фара долитаха тежките, бавни удари на голямата бронзова камбана. В броха слугите бързаха да разпалят огнищата. Лейди Ловиан, вдовица-владетелка на Аберуин и по една случайност пълноправен тиерин на областта около Канобейн, наметна плаща с цветовете на своя клан — сиво, червено и бяло — преди да слезе в голямата зала. Около огнището за слугите се грееха нейните петдесетина войници. Край почетната камина бяха коленичили молителите, дошли да дирят правосъдие. Местният сапунджия Исгерин беше мършав, с прошарена коса и леко лъхаше на лой, макар да се бе издокарал с чиста риза и раирани бриги за важното посещение.

— Говорете, добри ми сър — каза Ловиан. — Винаги съм готова да чуя дори и за най-дребната неправда. С какво са ви обидили?

Исгерин се изчерви.

— Ами… ваша светлост, става дума за дъщеря ми.

— Дете ли чака?

— Чака, ваша светлост, сигурно и сама се досещате, инак щях ли да ви безпокоя?

Отсреща войниците застинаха в трепетно очакване и наостриха уши.

— Е, хайде — добродушно подкани Ловиан. — Кажете името на бащата.

— Ами… ваша светлост. — Исгерин дълбоко си пое дъх. — Тая хитруша се кълне, че бил вашият син.

Войниците дружно въздъхнаха с облекчение, а Ловиан се навъси.

— Наистина се кълне — жално добави Исгерин. — Вие сигурно не вярвате…

— О, напълно вярвам, добри ми човече. — Ловиан хвърли поглед настрани и видя пажа да се спотайва под спиралната стълба. — Карадок, бягай да намериш лорд Родри и веднага го доведи.

Пет безкрайно неприятни минути двамата чакаха, докато ухилените войници си шушукаха край огнището. Исгерин се взираше в рогозките по пода, а Ловиан се мъчеше да прикрие яда си под маската на величава безпристрастност. Дори и в най-добри времена хората почваха да мърморят, щом някой лорд вземеше да се отнася към дъщерите на свободните граждани като към дивеч в личния си резерват. А сега, когато някои от васалите на Ловиан оспорваха нейната власт, най-малко й трябваше да подклажда сред народа симпатии към бунтовниците. Най-сетне Родри пристигна, като си подсвиркваше безгрижно. Навършил двайсет години само преди месец, той беше висок и толкова красив, че Ловиан не изпитваше гняв, а само съчувствие към сапунджийската щерка. Когато Родри забеляза Исгерин, доброто му настроение секна мигновено и сетните съмнения на Ловиан се изпариха.

— Ето те значи! — отсече тя. — Добрият Исгерин твърди, че си зарязал дъщеря му с дете. Вярно ли е?

— Откъде да знам дали е вярно? Може да е била и с друг мъж.

— Тъй ли? Ти сериозно ли искаш да повярвам, че би стоял със скръстени ръце, докато някой задява твоето момиче?

— Ами… — Родри взе да човърка рогозките с връхчето на ботуша си. — Право да си кажа, бих му прерязал гърлото.

— Така си и мислех.

— Ваша светлост — намеси се Исгерин. — Вярвайте ми, досега винаги е била много добро момиче. Направо разби сърцето на майка си, тъй да знаете, ама кой съм аз, че да се пречкам на негово благородие, макар да ми се чинеше, че доста честичко взе да наминава към нас. Знаех си, че не го праща ваша светлост да прибере полагаемия се дял от сапуна.

Това вече бе отвъд границите на всяка човешка издръжливост. Войниците избухнаха в гръмовен смях и се смушкаха с лакти. Родри се завъртя свирепо към тях и веднага настана тишина.

— Бедни ми Исгерин — каза Ловиан. — Добре тогава, ще се погрижа за дъщеря ти. Ще й осигуря зестра, а с пари в джоба несъмнено ще си намери добър съпруг, та макар и целият град да узнае за скандала. Ако бебето се роди живо и здраво, донеси го при мен. Ще му намерим дойка и ще се погрижим за него.

— Ваша светлост! — В очите на Исгерин бликнаха сълзи. — Не очаквах подобно великодушие, ваша светлост. Аз наистина…

Ловиан рязко махна с ръка.

— Дори и незаконен, потомъкът на един лорд може да бъде полезен, стига да е отгледан с тази цел. Кажи на дъщеря си, че ще се погрижим добре за детето.

Като се кланяше непрестанно и сипеше несвързани благодарности, Исгерин отстъпи заднешком, после изтича навън. Родри явно имаше желание да стори същото, но Ловиан стисна ръката му и го помъкна към стълбището.

— Искам да поговоря с ваше благородие. И то незабавно.

Оклюмал като бито псе, Родри я последва към личните й покои на втория етаж. Приемната беше тясна и претъпкана с реликви от дългото родословие на фамилията Мелуейд — проядени от молци еленови глави, ръждиви мечове, прашен церемониален боздуган и редица щитове с отдавна забравени гербове. В ъгъла имаше поставка за книги, украсена с изображение на борещи се язовци — символ на рода Мелуейд, преди да получи Аберуинското гуербретство — а върху нея лежеше препис на книгата, написана лично от родоначалника на клана, принц Мел Ясновидеца. Щом влязоха, Ловиан зашлеви Родри през лицето.

— Зверче такова!

Родри се тръшна на стола, изпъна нозе и мрачно впери поглед в щитовете по стената.

— Сърцето ми се къса, като знам, че съм я опозорил. Повярвай, благодаря ти от сърце, че беше толкова щедра към горкото момиче.

Ловиан се зачуди дали го казва само защото знае какво би искала да чуе. Тя въздъхна, седна насреща и го остави за няколко минути да се пече на бавен огън. Беше родила общо четирима синове. Най-големият, Рийс, сега управляваше като гуербрет на цял Аберуин; вторият бе умрял още невръстен; третият бе загинал в сражение. Родри беше най-малкият. Малко преди неговото раждане съпругът й си бе намерил млада любовница и посещаваше толкова рядко законното ложе, че Ловиан повече не зачена.

Любовницата роди две незаконни дъщери и Ловиан трябваше да се погрижи за тях. А сега Родри възмъжаваше и почваше удивително да напомня покойния гуербрет Тингир.

— Време ти е да се ожениш — каза най-сетне Ловиан. — Можеш поне да създадеш някой и друг законен наследник, щом толкова ти допада тая работа.

Родри се намръщи.

— Чудя се дали самата Богиня не проваля всеки твой годеж, защото знае какво представляваш — продължи Ловиан. — Вече три пъти се опитах да те оженя и всеки път тя се намесва, за да опази горкото момиче.

— Майко, кълна се във всички адски ледове! Съжалявам, искрено съжалявам! Знам колко ти трябват парите, които прахоса току-що по моя вина, знам как се нуждаеш от подкрепата на гражданите, а и наистина ме боли сърцето за горката Олуен.

— Трябваше да помислиш за това преди да й запретнеш полата.

— Майко!

— Не искам повече да чувам подобни истории. А тая чаровна усмивка си я запази за девойките, само не им давай възможност да трупат зестра от нея.

Родри скочи от стола, изхвръкна навън и затръшна вратата зад себе си толкова силно, че мечовете по стените зазвънтяха. Ловиан си позволи да се усмихне.

До края на деня Родри упорито я избягваше, което не бе трудно в дън с размерите на Канобейн. Можеше да се каже, че крепостта е на самата западна граница на Елдид, защото по-нататък нямаше нищо. Извисяваше се върху стръмна канара над вълните на Южното море. Каменните стени ограждаха около осем декара двор. В средата му се издигаше четириетажен брох, обкръжен от бараки, навеси и лятна кухня. Откъм морето стърчеше Канобейнският фар — трийсетметрова кула с външна винтова стълба чак до върха, където в ясните нощи пазачът и неговите синове палеха грамаден огън под каменната козирка, а мъгливо време биеха бронзовата камбана.

Зад дъна покрай скалистия бряг се разстилаха безкрайни пусти степи, а навътре в сушата бяха личните владения на Ловиан. Мястото беше уединено и подходящо за оттегляне от житейската суета… стига да може човек да се оттегли. Ловиан бе получила Канобейн като сватбен дар от рода Мелуейд и след смъртта на съпруга си пристигна тук — колкото се може по-далече от изкушението да се бърка в делата на новия гуербрет. Ала само преди година единственият й брат бе убит заедно със сина си в една от схватките на стара кръвна вражда. Тъй като нямаше друг наследник, бащините им владения преминаха към Ловиан според онзи специален закон, който се грижеше имотите да останат в клана, дори ако трябва да ги получи жена. Макар и омъжена за Мелуейд, по кръв тя си оставаше от Клу Кок, клана на Червения лъв, притежаващ от век насам обширни земи в Западен Елдид.

Кръв и клан, деца и внуци — около това се въртеше целият живот на всеки благородник. За това мислеше и Ловиан през целия мъглив летен ден в Канобейн. От сърце се надяваше незаконното дете на Родри да е момиче, а не момче и да наследи бащината си хубост. В такъв случай Ловиан би могла подир време да ожени девойката за някой от многобройните си безимотни познати. След като тя наследи тиеринството, Червения лъв й бе оказал огромна услуга, като прие Родри в клана и по този начин му даде възможност да наследи от нея земите, които иначе биха попаднали у гуербрета за преразпределяне. Самолюбивият Родри си въобразяваше, че Ловиан го е сторила от майчина обич, но в действителност я движеха далеч по-земни мотиви и осиновяването му в новия клан беше избор на по-малката от две злини.

Когато тя получи владението, някои от васалите започнаха да роптаят, че ще трябва да се подчиняват на жена, макар че всичко беше законно и историята помнеше подобни случаи. След като Родри стана пълноправен наследник, недоволните би трябвало да се успокоят при мисълта, че знаят кому ще се подчиняват след броени години. В края на краищата, Ловиан не беше безсмъртна; със своите четирийсет и осем години тя се смяташе за старица в този свят, където изтощените от множество раждания жени често умираха още на трийсет. Васалите трябваше само да поизчакат и скоро щяха да имат мъж за тиерин. Ала някои не желаеха да изчакват.

Тъкмо преди вечеря в дъна пристигна лорд Слигин, един от васалите на Ловиан, чиито земи бяха на десетина мили източно от нейните. Изглежда, че сериозно го тревожеше опасността от избухване на метеж. На трапезата той не изрече нито дума пред толкова любопитни уши, но Ловиан усещаше безпокойството му, просто защото Слигин беше от хората, чиито мисли са изписани върху лицето. Тя искрено харесваше този як, червендалест мъжага на средна възраст с буйни руси мустаци и дяволити сини очи. Беше му оказала честта да вземе за паж неговия син Карадок. Тази вечер Каро наля медовина на баща си и изкусно разряза печеното. Когато момчето се отдалечи, Слигин призна, че е доволен от сина си. После кимна към празното място на Родри.

— И като стана дума за синове, къде е вашият момък?

— Сигурно яде каквото е изпросил от кухнята. Не смее да ми се мерне пред очите.

— Какви ги е забъркал пак?

— Разплака едно момиче от простолюдието.

Слигин въздъхна и пресуши чашата си.

— Като го знам как омайва девойките, трябваше да се случи рано или късно. Аз и съпругата ми ще сметнем за чест, ако ни поверите детето.

— Искрено благодаря. Ако се роди живо, ще ви го пратя заедно с дойката. Много се радвам, че имам толкова верен васал.

— За разлика от някои други, а? — Слигин помълча многозначително. — Е, дали бих могъл след малко да поговоря насаме с ваша светлост?

— Можеш, и то веднага след като привършим.

Както бе подозирала, Родри изобщо не се появи на трапезата. Щом привършиха, тя отведе Слигин в приемната си. Вече знаеше, че начело на недоволството от нейната власт стои лорд Корбин от Бръдлин и че е пуснал навсякъде пипала, за да узнае колко благородници биха го подкрепили в открит бунт.

— Не са толкова глупави, че да ме търсят — каза Слигин. — Но аз си имам начини да събера вести оттук-оттам. Сега са привлекли Новек и това искрено ме опечалява. Имах го за по-достоен мъж.

— Аз също.

— Е, чудя се как ли смятат тия глупци да измъкнат кестените от жаравата. Да не би да са забравили, че над тиеринството се простира властта на гуербрета, който е и ваш син?

— Може би имат основания да смятат, че Рийс няма да използва своето право на намеса. Навярно парите си казват думата. Вярност и преданост често отстъпват, щом се опре до налози и такси.

— Цинично говорите, ваша светлост.

— Какво пък. — Ловиан вирна глава. — Когато направих Родри свой наследник, знаех, че изборът е опасен. Лордовете от този ран първо плащат данъци на клана Мелуейд, защото Рийс е гуербрет. А чрез мен плащат и на Клу Кок. Смятат, че когато умра, ще плащат двойно на един клан, защото за тях Родри ще си остане Мелуейд, независимо колцина от братовчедите ми гарантираха за неговото осиновяване. Не се съмнявам — точно това ги тормози.

Слигин изпръхтя като сърдито муле.

— Разбирам. А ако проточат бунта достатъчно дълго, за да отсъди Рийс в тяхна полза, той ще присъедини земите ви към гуербретските владения и така васалите ще плащат само веднъж. В името на всички богове и съпругите им, нима Рийс наистина би ограбил собствената си майка заради някакви жалки пари?

— Не вярвам, но мед ще му капне на сърцето, ако успее да ме лиши от наследство — заяви Родри, който току-що бе нахълтал в приемната. — Без съмнение нейна светлост е напълно права относно парите. Всички останали приказки за женската власт и прочие си звучаха фалшиво от самото начало.

— Хей! — кресна Ловиан. — Откога подслушваш на вратата?

— Колкото да чуя каквото трябваше — ухили се Родри. — Исках да разбера какво ще кажеш на негово благородие за позора ми.

— Това го обсъдихме на трапезата.

— На трапезата ли? — Родри лениво се отпусна на стола. — Добро храносмилане имате, милейди.

— Слушай, пале невъзпитано! — До смъртта на владетелката Слигин щеше да бъде равен по ранг с Родри и затова не си пестеше думите. — В мое присъствие бъди така добър да се държиш учтиво с почитаемата си майка.

— Извинявай. Пошегувах се. Обаче наистина разбирам какво имаш предвид, майко. Рийс сигурно се облизва и си мисли как да докопа онова, което е мое по право.

— Не храня илюзии за братска любов между вас двамата. Но вярвам, че ако се стигне до открита война, Рийс ще се намеси.

— Сигурно, ако ти го помолиш — нацупи се Родри. — Но ми се ще да използвам случая и да покажа на тия твои васали колко струвам.

Каза го тъй безгрижно, че сърцето на Ловиан се сви. Ако се стигнеше до война, Родри щеше да бъде кадвридок — пълководец, който да я замести начело на армията. Познаваше го твърде добре, за да се надява, че ще управлява войската си изотзад.

— Чух те да казваш, че Новек се е прехвърлил към бунтовниците — обърна се Родри към Слигин. — Не очаквах това от него.

— И аз. Но напоследък са плъзнали адски странни слухове.

— Пак ли деомер? — разсмя се Родри.

— Точно така. — Слигин помълча, хапейки крайчето на мустака си. — И човек почва да се чуди, особено след като Новек погазва клетвата по такъв начин.

— Фъшкии! О, извинявай, майко. Обаче не вярвам на нито една дума от тия глупости.

— Е, и аз, разбира се — кимна Слигин. — Но помисли! Това си оказва влияние върху хората. Бойният дух и тъй нататък. Почне ли войникът да мисли за деомер… кой знае докъде ще се стигне.

Ловиан кимна. След като никой не познаваше силата на това загадъчно изкуство — и след като изобщо малцина вярваха в неговото съществуване — то ако някой започнеше да размишлява над възможностите на деомера, догадките можеха да се разтегнат до безкрайност.

— Казват, че за всичко бил виновен онзи съветник на Корбин — добави Слигин. — Лодлейн му е името. Всички мислят, че владее деомера.

— Тъй ли? — присмехулно изсумтя Родри. — Е, аз пък съм го срещал и ми е трудно да повярвам, че в тоя префърцунен женчо има и капка сила. Гръм да ме удари, ако разбирам защо Лодлейн приема съвети от човек, който вони на парфюм.

— Прав си, странно е. Но нали тъкмо за това говорим.

Усмивката на Родри изчезна.

— Знаете ли — намеси се Ловиан, — мисля, че трябва да повикам Невин.

— Какво? — изненада се Родри. — Как тъй ще повикаш никой?

— Невин, стария билкар, глупчо. Не си прави шега със сериозни неща.

— Извинявай, майко. Щом искаш, повикай го. Знам, че старчето те забавлява, а ако тръгнем на война, ще ти трябва приятна компания.

— Така и ще сторя, стига да го открия. Сигурно пак е на път да продава билки, но може и да си е у дома.

— Знаете ли, ваша светлост — каза Слигин. — Така и не разбрах защо оказвате на стареца толкова почести. Вярно, има любезни обноски и тъй нататък, но на практика е един от вашите крепостни.

— Нали чу какво каза Родри. Човекът ме забавлява.

Ловиан не беше в настроение да обяснява истината. Щом нейният син и здравомислещият Слигин бяха толкова глупави, че да не разпознаят един човек с истински деомер, то не си струваше да хаби време в излишни разговори.

 

Три дни след потеглянето от Кернметон керванът на Дрегид стигна до река със странното име Делондериел, която течеше буйно между високи, тревисти брегове. Близо до село Бръдлин имаше каменен мост, поддържан от местния владетел с пари от таксата за минаване. Тъй като скоро трябваше да спрат, за да пуснат животните на паша преди мръкнало, Дрегид реши да лагеруват край селото и да купят прясна храна. Тъкмо за такива сделки носеше два-три чувала евтини стоки и каза на Джил, че селяните най-охотно разменят месо и хляб срещу пъстри панделки и медни накити.

— Освен това — добави Дрегид — лорд Корбин също ще има възможност да слезе и да си купи нещо. Винаги е полезно да проявяваш учтивост, когато минаваш през нечие владение.

Макар че лордът не се появи, вместо него дойде един от съветниците му. Джил тъкмо гледаше как Дрегид се пазари с една селянка за бъчва пиво, когато към каруцата се приближи мъж, яхнал породист сребристосив кон. Беше висок и слаб, с тъмновиолетови очи и невероятно светла коса, напомняща цвета на лунно сияние, която се спускаше отстрани, за да закрие ушите. Човекът скочи от седлото и пристъпи към Дрегид, който предлагаше желязно котле в замяна на пивото. Като видя новодошлия, селянката пребледня и се отдръпна. Джил я забеляза как тайно кръстоса пръсти против уроки, преди да си тръгне.

— Името ми е Лодлейн — каза мъжът със странно мек и напевен глас. — Носите ли добри оръжия?

— Имам мечове от лугкарнска стомана, добри ми сър. По-добри от тях трудно ще намерите.

Докато разглеждаше мечовете, Лодлейн не погледна към Джил и без сама да знае защо, тя изпита облекчение. Макар че човекът се държеше любезно, в него имаше нещо, от което я побиваха тръпки, а отгоре на всичко направо вонеше на розова есенция. Най-сетне той безпогрешно си избра меч.

— Много добре, драги сър — каза Дрегид. — За вас ли е?

— Не, за господаря ми в знак на почит.

— Не ще и дума, уместен дар. А сега за цената. Срещу такъв меч обикновено взимам един добър кон.

— Какво ще речете за една златна монета? — хладно се усмихна Лодлейн. — Имам пари, за разлика от вонящите дрипльовци по тия места.

— Великолепно. Наистина добра цена.

— Даже прекалено добра, но за някои неща човек не бива да се пазари.

Макар че се престори на потресен от последните думи, Дрегид побърза да грабне от ръката на Лодлейн деверийския златен регал. Даже намери парче платно, за да увие меча, придружи клиента до коня и задържа юздите докато Лодлейн се качваше на седлото. Съветникът кимна високомерно и се отдалечи с изяществото на човек, който е прекарал почти целия си живот в езда. Дрегид озадачено се почеса по брадата.

— Странен човек, девойче. Всякакъв народ съм виждал в занаята, ама тоя е наистина странен.

— Прав си. По едно време се зачудих дали не купува меча, за да намушка господаря си.

— Чудна работа, и на мен ми хрумна нещо подобно. Ама и ние сме едни… чешем си езиците за човек, дето изобщо не го познаваме. Ами видя ли му коня? Западняшки е — от ония, дето съм тръгнал да търся. Господарят трябва много да го цени, за да му даде толкова скъпо животно.

Тази нощ Джил видя в съня си нещо нелепо, но тъй ясно и последователно, дотолкова изпълнено с дребни подробности, че по-късно въпреки всички съмнения трябваше да го приеме за истина. Видя как Лодлейн сваля дрехите си сред някаква стая, после пристъпва към прозореца. Чу го да пее високо на непознат език; сетне около него изведнъж бликна синкава светлина и той се преобрази в огромен червен ястреб. Когато се хвърли от перваза и полетя над полето, тя сякаш летеше малко по-високо от него. Внезапно той се стрелна надолу като истински ястреб и след малко се извиси със заек в човката. Едва сега Джил осъзна неестествените му размери. Стресната, тя подскочи и се събуди. До нея спокойно хъркаше Кълин. Сънят беше тъй отвратителен, че я побиха тръпки.

За да прогони спомена, тя стана и отиде да се разходи край реката. Под лунните лъчи Дивите на водата лудуваха из плитчините и ги изпълваха с рой лица от сребриста пяна. Когато потопи ръка, за да ги повика, те се струпаха наоколо и взеха да трият лъскави гръбчета в пръстите й.

— Познавате ли съветника Лодлейн?

Ужасът им бликна насреща й като вълна. Те изчезнаха безследно и реката се превърна в обикновена течаща вода. Джил изтича обратно към лагера и се зави презглава, сякаш това можеше да я скрие.

За нейно голямо облекчение, на следващия ден керванът потегли рано, изтрополи по платения мост и се отправи на запад, оставяйки Лодлейн далече назад. През цялото утро хора и мулета бавно пътуваха през процъфтяващите земи на Елдид, покрай ниви с каменни огради по синорите, кръгли селски къщурки и пасища, по които пасяха бели крави с ръждивочервени уши. Джил ту яздеше най-отзад заедно с Кълин, ту избързваше отпред при Дрегид, който като истински търговец страшно обичаше да приказва. От него узна още за целта на пътешествието.

— Наричаме ги западняшки коне — обясни Дрегид. — Дори и кобилите им са по-високи от нашите жребци, а по-издръжливи от тях не се намират по целия свят. Но най-важното е друго, девойче. Някои от тях са златисти… е, всъщност жълтокафяви, но като ги огрее слънцето, можеш да се закълнеш, че са от чисто злато.

— Проклятие! Един сребърен кинжал сигурно цял живот да събира, пак няма да има пари за такъв кон.

— И за половин няма да събере. Западняците им знаят цената и се пазарят здравата. Обаче си струва. Ако намеря добър златен жребец за разплод, гуербретът на Каминуейн ще го вземе за две златни монети.

Джил ахна. За две златни монети можеше да се купи приличен чифлик. Изведнъж отново си спомни как Лодлейн даде цял деверийски регал за един меч, който струваше три пъти по-малко. Защо толкова държеше да си хвърли парите на вятъра? В паметта й смътно се мярнаха откъси от преданията на бардовете и най-сетне тя си припомни упоритата мълва, че ако майстор на деомера иска да омагьоса някакъв предмет, в никакъв случай не бива да се пазари за него.

— Кажи ми нещо — обърна се тя към Дрегид. — Мислиш ли, че наистина има деомер?

— Е, право да ти кажа, девойче, повечето хора смятат тия неща за глупост, обаче аз съм виждал туй-онуй. — Дрегид се усмихна лукаво. — Чини ми се, че ще ти е много интересно да видиш западняците.

Макар че Джил се опита да изкопчи още подробности, той отби всички въпроси с категоричното: „чакай и ще видиш“. Но още същия ден тя взе да усеща какво е имал предвид. Колкото по на запад отиваха, толкова по-храбро ставаше сивото джудже — вече изникваше отпред върху седлото й даже когато наблизо имаше хора. Широката му уста бе зяпнала в блажена усмивка, зелените му очи блестяха от възбуда, а костеливите му ръчички стискаха юздите и ги разтърсваха, сякаш подканваха коня да побърза. Най-сетне Джил изостана далече от кервана, за да поговори с джуджето.

— Знаеш къде отиваме, нали? Харесваш ли западняците?

То енергично кимна, после метна ръце около шията й и я целуна по бузата.

Тази вечер лагеруваха на пасището край последната ферма по елдидската граница и Дрегид изтъргува малко евтини стоки срещу сено и овес. На другия ден Джил разбра причината. Само един час след тръгването наближиха вековна гора, същински непроходим гъсталак от стари дъбове и папрат, където оскъдната трева беше бледа и хилава.

През целия ден следваха една тясна пътека през първобитните дебри, а наоколо дънерите растяха толкова плътно, че погледът не проникваше по-навътре от десетина крачки. Пренощуваха на тясна полянка, където едва се намери място за хората и мулетата. До късно седяха сгушени край огъня и разговаряха шепнешком. От време на време ту един, ту друг мулетар рязко се обръщаше и надничаше из гората, сякаш имаше чувството, че ги дебнат, после смутено се смееше на собствената си глупост. Джил обаче знаеше, че ги дебнат. Виждаше как в околния мрак Дивите са се струпали по клоните и любопитно зяпат тия пришълци по техните земи.

Следващият ден мина по същия начин, но сега се изкачваха по полегато нагорнище, което предвещаваше хълмове в далечината. И хора, и мулета се обливаха в пот, докато лъкатушеха нагоре по пътеката сред влажния горски сумрак. Най-после, около четири часа след пладне, излязоха до буйна река, която се пенеше из дълбока клисура. Над нея описваше изящна дъга висок каменен мост, построен не по-зле от който и да било в Девери. От двете му страни бяха изваяни плетеници от лози и клони, а тук-там между шарките се мяркаха странни знаци, навярно букви от някаква съвсем непозната азбука. Докато керванът се изнизваше по моста, Джил огледа каменната резба. На няколко места измежду каменните клони надничаха изваяните лица на Диви.

— Дрегид! — подвикна тя. — Западняците ли са построили този мост?

— Те трябва да са, девойче. Няма кой друг.

Значи западняците можеха да виждат Дивите също като нея. Това би обяснило защо дребните същества са толкова храбри по тия места. Вечерта, когато отново лагеруваха на поляна, Дивите надойдоха да огледат отблизо странните пришълци. Те обикаляха, зяпаха мулетарите, пипаха всеки лъскав предмет с дългите си заострени пръсти и от време на време пощипваха конете, за да ги гледат как ще подскачат. Макар че единствено Джил ги виждаше, повечето хора усещаха нещо странно. Мулетарите станаха мрачни, не се отделяха един от друг, упорито играеха на зарове и се караха за всяко хвърляне. По някое време Кълин се намесваше, успокояваше всекиго поотделно и разрешаваше споровете. Джил взе да разбира защо Дрегид държеше да вземе баща й.

За щастие към пладне на следващия ден керванът излезе от гората. С изкачването дърветата наоколо постепенно оредяваха, докато най-сетне и последните останаха назад, а отпред се ширна просторно плато. Разлюляната от вятъра степ стигаше чак до хоризонта като необятно зелено море. Макар че Джил с радост напусна дебрите, в равнината също имаше нещо странно — може би просто защото никога не бе виждала такава пустош.

— Няма ли градове или нещо подобно? — запита тя.

— Не, доколкото знам. Но пък и не съм ходил много далече. След няколко мили ще стигнем до мястото, където спирам на лагер и чакам западняците да ме открият. Те винаги знаят кога пристигам. Като по магия.

Джил предположи, че Дивите им съобщават, но разбира се, нямаше намерение да споделя това с Дрегид. Когато достигнаха мястото за лагер край един бистър поток, стотици Диви се струпаха наоколо, огледаха кервана и внезапно изчезнаха.

Тази нощ Джил дълго не можа да заспи. Събуждаше се, лягаше по гръб и гледаше сияйната ивица на Снежния път сред звездите, които по тия места сякаш бяха много по-близо. Въпреки тревогите си, през цялата нощ не чу никакъв шум около лагера, но на разсъмване се явиха двама западняци. Когато се събуди за последен път, Джил ги видя как стоят търпеливо на няколко крачки от нея и чакат хората да се наспят. Бяха високи и стройни, с дълбоко хлътнали очи и бледоруса коса, досущ като Лодлейн. Лицата им биха били красиви, ако не бяха ушите — дълги и изящно изострени като връхчета на раковини. Макар Дрегид да я бе предупредил, че западняците подрязват по този начин ушите на своите деца още преди да навършат година, гледката я стресна. Бяха облечени с кожени панталони, ботуши и платнени туники, покрити с разкошна бродерия на цветя и лози, които се прехвърляха през раменете им към гърба.

Тъй като спеше почти напълно облечена, Джил стана и пристъпи боса към тях. Когато се приближи, очите им й поднесоха нова изненада. Имаха толкова огромни ириси, че бялото около тях едва се забелязваше, а зениците бяха вертикално издължени, като на котка. Е, това и на бебе не могат да го направят, помисли си Джил, интересно как ли ще го обясни Дрегид. Чувството за среща с нещо напълно чуждо я обзе толкова силно, че тя едва не изписка, когато единият заговори на съвършен деверийски език:

— Добро утро, прекрасна девойко. Да търгуват ли са дошли твоите сънародници?

— Така е. Водачът ни се казва Дрегид.

— Да, знам го. — Западнякът сведе глава настрани и я огледа с лека усмивка. — Досега не бях виждал нито една от вашите жени. Всички ли са толкова красиви?

Като забеляза смущението й, той се поклони с весел смях.

— Кажи на Дрегид, че ще доведем останалите.

Двамата се отдалечиха тъй плавно, сякаш летяха над земята и тревата се разтваряше да им стори път. Малко по-настрани ги чакаха два златни коня. Джил ги изпрати с поглед докато изчезнаха в далечината.

Около пладне от степите се зададе дълга колона конници, които водеха пред себе си табун коне. Групата се оказа цял клан заедно с жените и няколко деца — всички облечени по един и същи начин, само че жените носеха косата си на стегнати плитки, също като деверийките от времето на Зората. Нямаха каруци и влачеха имуществото си на носилки, теглени от коне. На около двеста метра от лагера на Дрегид те спряха и започнаха да се настаняват. Джил гледаше прехласната как в това организирано гъмжило едни бързат да помогнат за издигането на кръглите кожени шатри, други разопаковат багажа, а трети пускат конете на паша. След по-малко от час лагерът беше готов, сякаш стоеше тук открай време — оживен, шумен бивак от пъстри шатри, сред които търчаха деца, кучета и цели рояци Диви.

— Малко остана да чакаме — каза Дрегид. — Щом се приготвят, ще дойдат веднага.

И наистина, скоро западняците се зададоха да видят какво е докарал. Поотделно или на двойки, те обикаляха сред подредените тенджерки, ножове, мечове, брадви, лопати и остриета за стрели. Понякога приклякаха да огледат по-добре някой предмет, после безмълвно го връщаха на място. Когато привикна с тях, Джил реши, че й изглеждат красиви. Бяха изящни и стройни, надарени с вродената гордост на диви елени. Изненада я, че мулетарите и дори самият Кълин ги гледат с презрение. През целия следобед хората от кервана седяха край потока с гръб към гостите и се забавляваха с игра на зарове. Само Джил и Дрегид останаха на тревата около стоките в очакване на купувачи.

Когато слънцето взе да клони към залез, един младеж донесе кожен мех с медовина.

— Добър ден — каза той. — Доволни сме от дреболиите, които предлагаш.

— Това радва сърцето ми, Дженантар — отвърна Дрегид. — Значи утре ще търгуваме?

— Да. — Дженантар му подаде меха. — Това е за твоите хора, да си подсладят малко душите.

Явният намек, че знае за презрението на керванджиите, дълбоко смути Джил, но западнякът само се усмихна накриво, докато Дрегид се отдалечаваше с подаръка. Когато Дженантар седна до нея, сивото джудже изникна в скута й, ухили се доволно и се облегна назад.

— Хей! — сепна се Дженантар. — Ти виждаш Дивите!

— И ти ли ги виждаш?

— Целият ни народ ги познава. На нашия език името им означава „малки братя“.

Като се взря в сивите му котешки очи, Джил наистина усети сродството, макар Дивите да бяха грозни и уродливи, а западняците стройни и красиви.

— Знаеш ли — каза Дженантар, — с нас язди и един човек от твоя народ. Мисля, че би желал да те види.

Без да каже повече нито дума, Дженантар се изправи и тръгна към лагера, а Джил остана да се чуди дали не го е обидила с нещо.

Вече се свечеряваше, когато откъм лагера на западняците се зададе някакъв старец. Макар да беше облечен като тях, очите и ушите му изглеждаха нормални, затова Джил предположи, че е онзи човек, за когото й спомена Дженантар. Старецът беше нисък и строен, но с изненадващо мощни ръце и рамене, големи кафяви очи и буйна бяла коса, щръкнала на две снопчета над челото, което му придаваше известно сходство с бухал. Когато приклекна до Дрегид с отпуснати между краката ръце, стойката му също изглеждаше някак птича. Оказа се, че търговецът познава новодошлия; представи го с името Адерин и Джил неволно се изкиска, защото думата означаваше „птица“.

— Дойдох да те помоля за услуга, Дрегид — каза Адерин. — Трябва да замина за Канобейн и бих предпочел да пътувам с кервана, а не сам.

— Добре си дошъл, но защо? Да не би да ти е домъчняло за родните места?

— Не съвсем. — Въпросът беше шега и Адерин се усмихна. — За жалост ще си имаме неприятности с правосъдието. Един от нашите уби човек и избяга. Трябва да го върна.

— Наистина неприятно. Обаче сигурно лесно ще го откриеш. Такъв като него ще бие на очи между елдидците.

— Не съвсем. Разбираш ли, в жилите му тече смесена кръв.

— Съветникът Лодлейн.

Джил прехапа език, но думите вече бяха излетели от устните й. Когато Адерин се извърна, тя изпита чувството, че погледът му я пронизва, сякаш би могъл да я прикове, както суеверен селянин приковава мъртва сврака върху стената на хамбара си.

— Вярно, Лодлейн се казва. А ти сигурно си Джил.

— Да. — Беше сигурна, че не е казвала името си на нито един от западняците. — Да не би да сме се срещали, добри ми сър?

— Срещали сме се, но не така, че да помниш. — За миг Адерин сякаш се натъжи от това. — Но защо го нарече съветник Лодлейн?

— Ами… защото така се представи. Сега е в свитата на лорд Корбин от Бръдлин.

— Тъй ли? Ама че странна работа! Е, поне вече знам къде да го намеря. — Адерин се изправи и хвърли поглед из мрака. — Наистина много странно…

И той се отдалечи, без да поглежда назад.

— Хей — обади се един от мулетарите. — Тоя старец да не е изкуфял?

— О, не бих казал — отвърна Дрегид, като се почесваше замислено по брадата. — Пада си малко чешит, но умът му сече като бръснач.

Мулетарите се спогледаха недоверчиво.

— Изкуфял трябва да е — промърмори Кълин. — Инак защо ще скитосва със западняците?

Джил благоразумно премълча, но си помисли, че скитането с този народ може да не е чак толкова неприятно.

По късно тази вечер откъм лагера на западняците долетя музика. Най-напред над огряната от лунни лъчи степ се разнесе печален женски глас. Сетне още три гласа подхванаха мелодията, която изглеждаше учудващо нестройна, докато Джил не се досети, че пеят в четвъртинки тонове, също като бардекските менестрели, срещани понякога из пристанищните градове. Внезапно се присъединиха и инструментите — ясни, прохладни звуци на нещо като арфа, после някакво непрестанно бръмчене и и накрая малко барабанче. Музиката ставаше все по-бърза, преливаше от мелодия в мелодия почти без прекъсване. Кълин и мулетарите се събраха на куп и насочиха цялото си внимание към заровете. Джил тихичко се измъкна към края на лагера. Между пъстрите шатри отсреща пламтяха факли. Като привлечена от деомер, Джил пристъпи натам, но изведнъж Кълин я сграбчи за раменете.

— Какви ги вършиш? — изсъска той.

— Просто слушах.

— Не ми пробутвай тия фъшкии. Слушай, да не си посмяла да се измъкнеш. Ония там са като диви животни, обаче не бих се учудил, ако допаднеш на техните мъже.

— О, богове! Тате! Защо си въобразяваш, че всеки мъж, когото срещна, бърза да ме вкара в леглото?

— Защото най-често е точно така, запомни го. А сега идвай. И край огъня можеш да слушаш тая проклета гюрултия.

 

В западен Елдид парите представляваха сериозен проблем дори и за най-заможния тиерин. Тъй като Дън Канобейн беше само лятна резиденция, Ловиан трябваше да получи сумата за зестра на сапунджийската щерка от основното си имение, Дън Гуербин. Когато парите най-сетне пристигнаха, Родри узна неприятната новина, че майка му желае той да ги връчи лично.

— Защо да не иде шамбеланът? — развика се Родри. — Или онзи лентяй, старшият коняр? Тъй де, поне да си заслужат хляба и медовината.

Ловиан скръсти ръце и го изгледа строго. Родри с въздишка взе дисагите от масата и се отправи към конюшнята.

Утрото беше ясно и слънчевите лъчи огряваха буйната зелена ливада, а далече долу под скалите океанът искреше като сандъче със синьо-зелени скъпоценности, но Родри потегли със свито сърце. Олуен ще се разплаче, каза си той, и ще стане ужасна сцена. Едно беше да катурнеш в леглото някоя девойка от простолюдието, а съвсем друго — да си признаеш, че я харесваш и с нея ти е по-приятно, отколкото с жена от твоята класа.

Градчето Канобейн се гушеше около малко пристанище в процепа между скалите, където бе устието на Брог — плитък поток, заслужаващ гордото име „река“ само през зимата. Три дървени кея обслужваха рибарските лодки, а имаше и един по-голям за сала, който караше стоки и пътници до остров Умглейд, разположен на десетина мили навътре в морето. Край пристанището бяха струпани в неправилен кръг около четиристотин къщи. Макар че сапунджийската работилница на Исгерин се намираше почти на една миля от града, за да не безпокои хората с вонята на лой, семейството му живееше в кръгла къща близо до залива. Ухажването на Родри бе постигнало успех тъкмо защото Исгерин и жена му по цял ден работеха далече от Олуен, която се грижеше за по-малките деца.

Щом слезе от седлото и поведе коня по тесните криви улички, Родри разбра, че е настанало най-неприятното утро в живота му. Както винаги, гражданите се кланяха, но той забелязваше как се споглеждат и едва сдържат злорадите си усмивки. Лордът си оставаше лорд, а беднякът — бедняк, но сатирата винаги е била оръжие на онеправдания и Исгерин явно я използваше с пълна сила. Родри върза коня зад къщата и се вмъкна като крадец.

Олуен режеше ряпа на очуканата кухненска маса. Беше стройно петнайсетгодишно девойче с пухкаво личице, големи сини очи и чаровна усмивка. Тази сутрин обаче в погледа й нямаше веселие.

— Аз такова… донесох ти нещо — избъбри Родри и остави дисагите върху масата.

Олуен кимна и избърса длани в престилката.

— Доволна ли си от обезщетението? — запита Родри.

Тя кимна отново и се зае да развързва дисагите.

— Майка ми праща малко мед и други работи. — Родри усети, че го обзема отчаяние. — За подсилване, тъй каза.

Тя кимна за трети път и почна да вади бурканчета и торбички.

— Моля те, Олуен, няма ли да кажеш нещо?

— Какво искаш да ти кажа?

— О, мътните да го вземат, откъде да знам?

Олуен извади малкото сандъче с парите, отвори го и дълго се взира в сребърните монети — нейната надежда за свестен живот. Докато ги броеше една по една, Родри нетърпеливо крачеше напред-назад.

— Кълна се в Богинята — изрече тя най-сетне. — Майка ти е достойна жена.

— Не е само тя. И аз исках да те подсигуря както трябва.

— Наистина ли?

— Наистина. О, богове, за какъв ме мислиш?

Олуен уморено се замисли над въпроса.

— За по-добър от другите — каза тя накрая. — Какво очакваш, да се разплача ли? Вече изплаках колкото трябваше.

— Добре. Няма ли да ме целунеш за сбогом?

— Няма. Просто си върви, ако обичаш.

Родри взе празните дисаги и когато се озърна на излизане, я видя как спокойно прибира парите в сандъчето. Не беше тъжна, по-скоро изглеждаше облекчена от раздялата. Той яхна коня и препусна през града, без да обръща внимание на хората, които се разбягваха от пътя му. Не му олекна и когато на връщане в дъна завари пажа да го очаква с вест, че майка му желае да поговорят незабавно. Много му се искаше да изчезне под някакъв предлог, но нямаше къде да се дене от простия факт, че Ловиан е не само негова майка, но и господарка, на която дължи както синовна, така и васалска покорност.

— Веднага отивам — въздъхна той.

Ловиан стоеше до прозореца на приемната. Безмилостното утринно слънце подчертаваше бръчките по лицето и белите нишки в черната й коса, но тя все още беше привлекателна жена, макар и понаедряла от раждането на четирима синове. Носеше бяла ленена рокля, поръбена в цветовете на Мелуейд — зелено, сребристо и синьо — но на стола зад нея висеше като символ на тиеринската власт плащът с цветовете на Клу Кок: червено, кафяво и бяло. Родри с изненада помисли, че след като толкова години се е смятал за Мелуейд, някой ден и той ще носи същия плащ.

— Е? — запита Ловиан.

— Предадох всичко.

— Разплака ли се, горкото момиче?

— Право да ти кажа, според мен горкото момиче беше адски доволно да ми види гърба.

— Сигурно. Много си хубав, Родо, обаче не се съмнявам, че за една жена е голямо нещастие да те хареса.

Родри с ужас усети, че се изчервява.

— Акушерката каза, че твоята Олуен била навлязла в четвъртия месец — продължи Ловиан. — Ще й дойде времето някъде около Слънчевия празник. Понеже е първо, може да позакъснее.

— Ами, не ги разбирам много…

— …тия женски работи, нали? — Ловиан леко надигна вежди. — Крайно време е да разбереш, че от тия „женски работи“ зависи силата на всеки клан в кралството. Ако чичо ти бе имал незаконен син, аз нямаше да получа тиеринството. Помисли си върху това.

Родри се отпусна на един стол и заби поглед в пода. Ловиан с въздишка се настани до него.

— Лошото е, че не си отгледан за владетел — каза тя. — Никой не си е помислял, че имаш какъвто и да било шанс да наследиш нещо, затова баща ти се постара да получиш най-доброто военно обучение и спря дотук. Трябва да се ожениш час по-скоро и то за подходяща жена. — Тя помълча и го огледа. — Сигурно би те наскърбило, ако е от простолюдието или по-възрастна от теб.

— И още как!

— Помъчи се да бъдеш благоразумен. Аз… хей, какъв е тоя шум?

Едва сега Родри осъзна, че наистина от няколко минути на двора се вдига врява. Като благодари мислено на боговете, той стана и надникна през прозореца. Слугите бяха наизскачали да посрещнат отряд конници. Родри различи изображението на дракона по щитовете им и плаща на водача в синьо, сребристо и зелено.

— Кълна се в парчето на шопара! — възкликна Родри. — Та това е Рийс.

— Ако обичаш, внимавай как говориш пред брат си. Ще ти бъда много признателна.

Когато слязоха в голямата зала, завариха Рийс до почетното огнище. Плащът му вече беше метнат в края на дългата маса — знак, че в присъствието на гуербрета тиеринската власт остава на втори план. На ръст Рийс беше колкото Родри, но много по-як и набит. От рода Мелуейд бе наследил черна коса и сини очи, ала в лицето му нямаше изящество — тежка челюст, подпухнали клепачи, малки очички над високите скули. Когато Ловиан се поклони, Рийс отвърна на поздрава с топла усмивка. На Родри изобщо не обърна внимание.

— Добър ден, ваше превъзходителство — каза Ловиан. — Какво ви води насам?

— Не бих желал да обсъждам това на всеослушание.

— Разбирам. В такъв случай да се оттеглим горе.

Когато Родри понечи да ги последва, Рийс се обърна към него и изръмжа:

— Погрижи се хората ми да бъдат настанени както трябва.

Тъй като това бе пряка заповед от самия гуербрет, Родри стисна зъби и се подчини. Копеле, помисли той, ще обсъждаш войната насаме с майка ни, а става дума за моята кожа.

 

В присъствието на Рийс приемната изглеждаше още по-тясна. Вместо да седне, той закрачи напред-назад, хвърляйки от време на време погледи през прозореца. Ловиан използва мълчанието му, за да подреди мислите си. Предстоеше деликатен разговор по болната тема за баланса на силите помежду им. Като гуербрет Рийс беше неин господар, тъй че законът я задължаваше да изпълнява всяка негова заповед, ала от друга страна тя му беше майка и обичаят изискваше от него да я почита и да се вслушва в нейните съвети. Вече цяла година двамата се въртяха около тази сложна позиция като в някакъв причудлив танц.

— Защо дочувам слухове за бунт по тия места? — запита най-сетне Рийс.

— Значи са стигнали и до Аберуин?

— Естествено. — Той доста уместно цитира старата поговорка: — „Рано или късно всичко изскача под носа на Аберуинския гуербрет.“

— А чу ли се и това, че Слигин вярва на слуховете?

— Слигин не е човек, дето говори на вятъра. Разполага ли с доказателства — да речем писма, или нещо чуто лично от него?

— Не… поне засега. Ако ваше превъзходителство пожелае, мога да го повикам.

— Искаш ли да подадеш официално оплакване? Не вярвам да излезе нещо сериозно, ако представиш само безпочвените твърдения на Слигин.

— Без съмнение, особено ако ваше превъзходителство вече твърдо смята, че става дума само за безпочвени твърдения.

— Стига, майко! Корбин беше един от най-верните васали на брат ти. Когато наследството премина към теб, той охотно даде клетва за преданост, нали така? Откъде накъде изведнъж ще зареже всичко, за да се разбунтува?

Ловиан знаеше, че споменаването за деомер би предизвикало само високомерно презрение. Рийс изтълкува погрешно мълчанието й.

— Разбира се, стига вината да не е в Родри — добави той.

— И защо си мислиш, че вината може да е в Родри?

— Той все още е зелен хлапак, а слуховете плъзнаха едва след като ти го обяви за наследник. Лично аз не смятам, че е способен да управлява. — Рийс рязко вдигна ръка, за да спре възраженията. — Знам, че умее да върти меча. Но да водиш хората в бой е далеч по-лесно, отколкото да вразумяваш собствените си васали. Сигурен съм, че ако му отнемеш наследството, всички тия слухове за бунт ще заглъхнат.

— Нямам подобно намерение.

— Тъй ли? Е, ако Слигин събере убедителни доказателства, аз разбира се ще обявя, че имаш пълното право на власт над тия земи.

— Смирено благодаря, ваше превъзходителство.

Подигравката бодна Рийс.

— Но ако лордовете се разшумят заради Родри — продължи той, — можем да преговаряме по въпроса.

Ловиан се изправи насреща му. Макар че бе по-висок с цяла глава, той чевръсто отскочи назад.

— В тази страна няма закон — твърдо изрече Ловиан, — който би ме принудил да лиша Родри от наследство.

— Няма, разбира се. Просто си мислех, че ваша светлост би сметнала за разумно да го стори по своя воля.

— Моя светлост има право и да се обърне към върховния крал.

Лицето на Рийс пламна от ярост. Това бе най-голямата му мъка — мисълта, че макар да упражнява кралската власт над Западен Елдид, истинският крал в Девери стои по-високо от него.

— Много добре, майко — отсече той. — Щом Родри ще получи земите ти, нека се бори за тях.

— Охо! Значи вярваш на слуховете!

Рийс рязко се завъртя и зарея поглед през прозореца. Ловиан майчински положи ръка върху рамото му.

— Рийс, скъпи, защо толкова мразиш Родри?

— Не го мразя — изръмжа той и се изчерви още по-силно.

— Наистина ли?

— Просто смятам, че от него не става владетел.

— Аз пък не съм съгласна.

Рийс мълчаливо сви рамене.

— Много добре, ваше превъзходителство — каза Ловиан. — Излишно е да обсъждаме повече този въпрос, щом нещата твърдо опират до спор между закона и меча.

— Така изглежда. При първият открит бунтовнически акт можеш да потърсиш помощ и войската ми ще бъде на твое разположение, за да възстановиш законната власт.

И все пак той бе поставил нещата така, че нямаше как да го помоли за помощ, освен ако му позволеше официално да лиши брат си от наследство.

Този следобед, докато Рийс и войниците му пиеха в голямата зала, Ловиан прати на Слигин вест да дойде. Когато се присъедини към синовете си, Родри седеше отляво на брат си и разговаряше за ловджийски кучета — добре подбрана и безопасна тема. Ловиан седна вдясно от гуербрета. Очакваше неприятности и те не закъсняха.

— Е, братко — каза Рийс, — чух от твоите хора, че не ходиш само на лов за елени. Имало някаква сапунджийска щерка, а? Какво пък, поне е била чиста.

И гуербретът избухна в гръмогласен смях. Очите на Родри станаха заплашително безизразни.

— Не бих излъгал, че не съм я опозорил — призна той. — Впрочем, братко, би ли ми казал дали съпругата ти най-после не е заченала?

Рийс стисна халбата толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Родри! — кресна Ловиан.

— Ама, майко, въпросът ми е съвсем уместен. — Родри стрелна поглед към брат си и се ухили. — Нали стана дума за потомство и тъй нататък…

С един замах Рийс плисна халбата в лицето на Родри. Крещейки най-гнусни ругатни, двамата скочиха на крака и опряха гърди в гърди, преди Ловиан да се намеси. Тя скочи на свой ред, тичешком заобиколи масата и като застана между тях, зашлеви първо Родри, а сетне и Рийс въпреки високия му ранг.

— Стига! Я се вижте какъв пример давате на войниците — да се карате като прости слуги! Милорди, бъдете така любезни да си припомните своето положение.

И двамата се изчервиха. Родри избърса лицето си с ръкав и заби поглед в земята. Рийс въздъхна, стегна се и протегна ръка.

— Хиляди извинения.

— От все сърце моля за прошка — отвърна Родри и стисна ръката му.

Но ръкуването бе колкото се може по-кратко и Родри побърза да напусне залата. Рийс и Ловиан седнаха и изчакаха слугата да напълни халбата на гуербрета.

— Извинявай, майко. Зле се отнесох с твоето гостоприемство, но боговете са ми свидетели, онова разглезено пале ме вбесява.

— Думите му бяха неуместни и жестоки.

Рийс сведе поглед към масата и застърга дървото с нокът. Най-сетне надигна глава и се усмихна горчиво.

— Е, няма ли да ми кажеш, че е крайно време да прогоня съпругата си?

— Знам, че я харесваш и не бих пожелала толкова тежък Уирд на нито една жена. Сигурно твоите съветници пак те натискат да вземеш решение.

— Натискат ме. И това е една от причините да дойда в Канобейн — трябва ми твоят съвет. Знам, Аберуин се нуждае от наследници, но сърцето ми се къса при мисълта, че Донила ще трябва да живее позорно от подаянията на брат си.

Ловиан въздъхна и се замисли. Рийс беше женен от десет години; вече беше на двайсет и осем, а жена му на двайсет и шест. Ако Донила можеше да зачене, това би трябвало да стане отдавна.

— Ако прекратиш брака — каза най-сетне Ловиан, — мога да се погрижа за нея. В най-лошия случай бих й осигурила място в свитата си, но вероятно ще успея да уредя и нещо по-добро.

— Благодаря, майко. От сърце ти благодаря. — Той се изправи рязко. — Би ли ме извинила? Трябва да изляза на чист въздух.

Ловиан усети, че е готов да се разплаче. Дълго седя сама край пустата маса, замислена за тия женски работи, върху които се крепеше цялото кралство.

 

За нейно голямо облекчение, Рийс и хората му потеглиха рано на следващата сутрин. Озадачаваше я упорството му около този бунт; в края на краищата, като гуербрет той имаше изгода да се намеси преди недоволството да прерасне в открита война — както за да утвърди властта си, така и за да докаже на дело, че не ще търпи бунтовници в своя ран. По-късно, докато разговаряше с Родри и Слигин в приемната, тя откри ключа към загадката… и сърцето й се сви от болка.

— Голямо началство, а? — подхвърли Слигин. — Не бях предполагал, че негово превъзходителство е толкова неразумен.

— Тъй ли? — Родри огледа и двамата със студена, напрегната усмивка. — Откакто се помня, Рийс винаги е стоял над мен в едно отношение — че ще стане гуербрет, а аз ще завися от подаянията му. После вуйчо Гуарик взе, че се спомина и хоп — все пак се оказвам наследник на собствен ран. Как да не му се стъжни на онова копеле?

— Хей! — кресна Слигин. — Да не си посмял да наричаш брат си така. Почитаемата ти майка не би се унижила да слага рога на баща ти.

— Извинявай, майко. Нека тогава нарека нашия многоуважаван гуербрет скапано пиянде и жалко подобие на благородник.

— Родри! — възкликнаха в един глас Слигин и Ловиан.

— О, богове, добре де! — въздъхна Родри и стана на крака. — Как очаквате да говоря любезно за човек, който ми желае смъртта?

Изведнъж Ловиан изстина.

— Не разбирате ли? — Родри се тресеше от ярост. — Той изчаква войната с надежда да ме види убит. Бас държа, че Корбин и Новек го знаят. Убиват ме, после молят за мир и Рийс най-благородно им повелява да заплатят кръвнина на горката му майка. А когато умреш, бунтовниците получават каквото искат — пряко подчинение на Рийс. Той също не е за окайване — взима земите ми. — Родри се приведе над стола на Ловиан. — Е, майко? Не съм ли прав?

— Затваряй си устата! — Слигин скочи и го дръпна назад. — Имаш право, но не бива да го хвърляш по този начин в лицето на майка си.

Родри пристъпи към прозореца, вкопчи пръсти в перваза и се загледа навън. Ловиан имаше чувството, че синовете й са я сграбчили за двете ръце и се мъчат да я разкъсат. Слигин я гледаше угрижено.

— Не се натъжавайте, ваша светлост, ще опазим хлапето ви. Той знае как да върти тоя меч, дето го носи на кръста, а наоколо му ще има все верни хора.

Ловиан кимна мълчаливо. Слигин също помълча, после въздъхна.

— Милейди, мисля, че ще е най-добре да ви оставим на спокойствие.

Сякаш мина цяла вечност, докато двамата излязат и затворят вратата.

— Ах, богове! — прошепна Ловиан. — Не съм и допускала, че мрази Родри толкова силно.

Тя отпусна лицето си в шепи и благословените сълзи най-сетне дойдоха.

 

За радост на Джил минаха още няколко дни, преди Дрегид да приключи търговията със западняците. От време на време някой мъж или жена довеждаше кон, сядаше на тревата и започваше лениво да се пазари с търговеца. След като сключеха сделката, минаваха час-два до идването на нов клиент. Тъй като повечето западняци не знаеха деверийски, човекът на име Дженантар стоеше при Дрегид, за да превежда. В ролята си на доброволна помощничка Джил постепенно го опозна. След пладне на втория ден, докато търговията временно бе затихнала, Кълин се приближи и настоя Джил да се разходи с него покрай рекичката.

— Кълна се във всички богове и съпругите им, не бих желал да висиш непрестанно около стария Дрегид. Адски добре разбирам, че всъщност те интересуват ония смрадливи западняци.

— Тате, не разбирам какво толкова имаш против тях. Те не са животни. Виж дрехите им, накитите, онзи мост, дето са го построили над реката. Сигурно някъде имат градове, чифлици и тъй нататък.

— Тъй ли? И сигурно много ти се ще да потеглиш с Дженантар, за да ги видиш.

— Какво? Тате, ти си откачил! Та той има жена и дете. Една лоша дума не ми е казал.

— Фъшкии! Сума ти мъже на тоя свят си имат и жени, и деца, обаче не биха възразили против едно хубаво девойче.

— Тате, като изглупееш така, просто не знам какво да ти кажа.

Кълин спря, хвърли поглед настрани към безкрайната зеленина на степта и устните му се отпуснаха уморено. Джил докосна ръката му.

— Моля те, тате, какво има?

— О, боговете да ме убият ако знам, миличко. Сърцето ми се свива по тия места. От години си мислех, че тук е краят на света, а изведнъж откривам някакъв адски странен народ. Били са тук открай време и отгоре на всичко… — Той сви рамене с неопределен гняв. — Ех, пусто да остане, сигурно ще ме сметнеш за побъркан, обаче направо вонят на деомер и магия. Особено пък онзи Адерин.

Джил едва ли би се смаяла повече, ако видеше някоя дресирана мечка да запее като бард. Нейният здравомислещ баща… да говори за деомер?

— Добре де — изръмжа Кълин. — Казах ти, че звучи смахнато.

— Всъщност не. Мисля, че си прав.

Той я погледна по-внимателно, после кимна, сякаш бе очаквал тя да отсъди. Джил усети как по гърба й плъзва хладна тръпка. Като че ли напук, сивото джудже изникна наблизо, ухили се и пак изчезна.

— Тате, никога няма да те напусна. Ако мислиш такова нещо, значи наистина си се побъркал.

Явно облекчен, Кълин й се усмихна.

— Добре тогава, миличко — каза той. — Извинявай. Щом искаш, гледай пазарлъците. Скоро ще си заминем.

Джил използва момента, за да се върне при търговеца. Докато сядаше до Дженантар, той озадачено вдигна вежди.

— Баща ти май смята, че не съм подходяща компания?

Джил вдигна рамене. Той понечи да каже още нещо, но изведнъж скочи с ругатня, защото назряваха неприятности. Двама западняци спореха с уплашения Дрегид, който стискаше здраво последния меч от лугкорнска стомана. Джил последва Дженантар и разбра, че и двамата искат да го купят.

— Я стига! — кресна Дрегид. — Не съм го обещал нито на единия, нито на другия.

Двамата мълчаливо се гледаха и гневът обезобразяваше красивите им лица.

— Джил! — изсъска Дженантар. — Бягай да доведеш Адерин. Бързо!

Без да мисли, Джил хукна към западняшкия лагер. В покрайнините му спря, внезапно слисана от ярките цветове, глъчката на деца и кучета, непознатия език, който звучеше от всички страни. Един по един западняците я обкръжиха. някакво куче изръмжа и тя отскочи назад.

— Адерин — каза Джил. — Дженантар ми заръча да повикам Адерин.

Те продължаваха да я гледат.

— Моля ви — отново опита тя. — Къде е Адерин?

Западняците се спогледаха с безизразни котешки очи. Джил усети как прилив на паника стяга сърцето й. Всички, дори и жените, носеха дълги ножове на пояса.

— Моля ви, Дженантар ми каза да дойда.

Един мъж я погледна втренчено, но не каза нищо. Искаше й се да побегне, но отзад също имаше западняци. После чу Адерин да крещи нещо на техния език и тълпата му стори път.

— Дженантар заръча да те повикам — каза Джил. — Двама от вашите младежи се карат за нещо.

Адерин тихичко изруга. Целият лагер, който допреди миг уж не разбираше нито дума, изведнъж се огласи от развълнувани коментари. Адерин сграбчи ръката на Джил и хукна през ливадата учудващо бързо за възрастта си. Когато се озърна, тя видя, че тълпата ги следва.

На мястото за търговия Дженантар стоеше между двамата кандидати за меча, а наблизо Дрегид нервно стискаше спорния предмет. Щом зърнаха Адерин, тримата западняци се разкрещяха колкото им глас държи. Джил изтича при Дрегид.

— Такива са си понякога — печално въздъхна той. — Добре че е старецът да оправя нещата.

Но усилията на Адерин сякаш бяха напразни. Докато говореше с търпелив, увещаващ глас, двамата стояха един срещу друг със скръстени ръце и се гледаха без да мигат. Дженантар тръсна глава, остави стареца да се оправя както може и отиде при Джил. Тълпата наоколо растеше. Идваха и западняци, и мулетари, а Дивите изникваха на тумби и се хилеха тъй широко, че разкриваха всичките си остри зъбки.

— Мразят се от години — подхвърли Дженантар. — Сега няма да послушат никого.

В крайна сметка той се оказа прав. Адерин вдигна ръце и се върна към тълпата от западняци, които ритмично затропаха по земята. Двамата младежи бавно и съсредоточено свалиха туниките, хвърлиха ги настрани, после извадиха дълги, леко закривени ножове. Докато заемаха бойна стойка, остриетата заблестяха под слънцето. Джил усети, че й призлява и се запита дали след малко няма да види смъртта на един от тях. В настаналата мъртвешка тишина младежите бавно кръжаха с присвити очи и стиснати зъби. Нямаше и следа от непременните хвалби, крясъци и закани, които биха придружили схватката между двама деверийци — само това безмълвно, животинско кръжене, няколко лъжливи замаха, няколко бързи отскока. Бледата кожа по гърбовете им блестеше от бликналата пот. Продължаваха да кръжат, докато най-сетне единият отново нападна, но другият не отстъпи. Бърза схватка — прекалено бърза, за да се различи нещо, после единият падна назад с раздрана от лакътя до рамото ръка. Дрегид изруга, но тълпата от западняци само отново затропа. След малко Адерин излезе напред, за да разтърве противниците, които охотно се подчиниха.

— Значи е само до първа кръв? — запита Джил.

— Да — кимна Дженантар. — Извинявай. Не се сетих да ти кажа.

Все още с окървавения нож в ръка, победителят пристъпи към Дрегид, който мълчаливо му подаде меча. Победеният стоеше като замаян, с наведена глава, без да обръща внимание на струящата кръв, докато Адерин не го отведе насила.

— Свърши се — подхвърли Дженантар. — До следващото скарване. Някой ден първата кръв ще е от гърлото.

Когато погледна човека, когото бе почнала да смята за приятел, Джил отново се порази от безкрайно чуждия поглед на неговите сиви, котешки очи. Наистина са роднини на Дивите, помисли тя и за пръв път се запита дали баща й не е прав, като ги смята за опасни. Тази нощ, докато слушаше стенанията на музиката в западняшкия лагер, неволно я обзе облекчение, че е край огъня на своя народ.

Привечер на третия ден Дрегид разполагаше с табун от дванайсет западняшки коне, включително и мечтания златен жребец. Това бе добре, защото Дженантар ненадейно обяви, че вече никой не иска да търгува. Дрегид не се и опита да спори, а просто отиде да каже на мулетарите, че утре потеглят.

— И аз идвам — сподели Дженантар с Джил. — Адерин ще ме вземе за охрана заедно с още двама от нашите.

— Прав е. Вече видях онзи Лодлейн и не бих му поверила пукната пара, камо ли живота си. Е, ако се оплачете на тиерин Ловиан, тя ще го призове на процес.

— На какво? Не съм чувал такава дума.

— Процес. Това е когато някой се смята за онеправдан и моли тиерина или гуербрета да отсъди. Участват и жреците на Бел, защото познават всички закони.

— Аха. Добре тогава. Адерин сигурно знае какво да направи.

Призори на следващия ден керванът се приготви за дългия път към Елдид. Мулетата ревяха възмутено в прохладното утро, докато сънените хора ги товареха с последните стоки и провизиите, които Дрегид бе получил от западняците. Джил тъкмо помагаше да вържат свободните коне един след друг, когато дойде Адерин със своите телохранители — Дженантар и още двама мъже, които представи с имената Калондериел и Албарал. Дженантар водеше кон, зад който се влачеше натоварена носилка.

— Ела да яздиш начело с мен и Джил — предложи Дрегид на стареца. — А твоите хора ще оставим най-отзад да пазят заедно с Кълин, ако не възразяваш.

— Ти командваш кервана — усмихна се Адерин. — Каквото кажеш, това ще правим.

Тъй като на връщане целта им бе Канобейн, керванът пое по друг маршрут. Първия ден Дрегид ги поведе право на юг през необятната степ. Веднъж зърнаха в далечината дребните фигурки на ездачи и коне, запътени на запад като лодки сред зелен океан, но непознатото племе не подаде признаци да ги е забелязало. Джил неволно се запита какво ли е да яздиш безкрайно от място на място като свободен орел из висините. Вярно, сега водеше тъкмо такъв живот, ала с горчива увереност знаеше, че някой ден скитничеството ще свърши. Понякога изоставаше, за да поязди с Кълин и пак забелязваше белите нишки в косата, мрежата от бръчици покрай очите му. Задаваше се денят, когато някой по-млад от него щеше да му донесе в сражение неизбежния Уирд. Тази мисъл я плашеше толкова, че понякога едва можеше да диша.

През втория ден керванът зави на изток. Тук-там им се изпречваха великолепни гори, но Дрегид познаваше пътя и водеше кервана от ливада към ливада. Веднъж минаха през гъсталак от стройни млади букове и елши, израсъл навярно на мястото на старо сечище, а от другата му страна личеше, че земята някога е била обработвана. Останки от каменни зидове бележеха отдавна запустелите ниви. По пасищата Джил зърна рухнали обори и подивели бели крави, които ги гледаха боязливо като горски животни. Тъй като яздеше до Адерин, тя го попита дали западняците са обработвали тия земи.

— Не западняците, а елдидски заселници — отвърна Адерин. Много, много отдавна неколцина млади синове на елдидски владетели се опитали да колонизират тия места. Но областта е твърде отдалечена и те не успели да задържат владенията си.

— Неприятности със западняците ли са имали?

— И още как. По онова време западняците бродели много по-далече на изток, отколкото днес, и смятали, че са отстъпили предостатъчно земи.

— Хей, не бях чувала подобна история.

— Било е много отдавна и елдидците са забравили. Между нас казано, дори са се постарали да забравят. Но не си ли се чудила някога откъде идват имената на реките — Ел, Делондериел? Това не са деверийски думи, дете.

— Разбира се! Делондериел звучи като Калондериел.

— Точно така, а Елдид някога се е наричал Елдиня, преди да пристигнат първите деверийски кораби. — Адерин се позамисли. — Било е преди осемстотин години, ако си спомням добре. Много време мина откакто изучавах тия неща.

Скоро Дрегид нареди да спрат за нощувка. Пуснаха мулетата да пасат и се настаниха на лагер край поток и малка горичка, близо до която порутен каменен зид бележеше мястото на някогашна нива. На вечеря Дрегид заговори за предстоящия път.

— Южно оттук този поток се превръща в река. Ще продължим покрай него до морето, после завиваме на изток по брега към Канобейн. Имаме достатъчно фураж за добитъка. Остават ни още поне два дни път, тъй че дано времето се задържи добро.

Изведнъж Джил усети хлад, сякаш някой бе плъзнал мокра длан по гърба й. Сигурна бе, че ги чака нещо далеч по-неприятно от дъжда. Макар че опита да прогони тревожното чувство, тази нощ, докато се мъчеше да заспи, сивото джудже изникна до нея. Изглеждаше уплашено, дърпаше я за ризата, сочеше на изток и отваряше уста в беззвучни вопли. Накрая Джил стана и го последва извън спящия лагер. То заподскача, сочейки упорито на изток.

— Нищо не виждам.

Джуджето с отчаяние се хвана за главата и изчезна. Джил се върна да си легне. Нощта беше удивително тиха, само от време на време се раздаваше сънливото потропване на муле или кон. Веднъж Джил дочу крясъка на бухал и като погледна нагоре, зърна на фона на звездите дребен черен силует. После задряма и в тревожните й сънища от небето се спускаше огромен бухал, крещейки предупреждения за опасност. На разсъмване Джил стреснато се събуди и откри, че джуджето я дърпа за косата.

— Добре де. Чакай да си обуя ботушите и пак ще опитаме да се разберем.

Джуджето я поведе към потока, където сред корубестите върби се извисяваше огромен стар дъб. Впусна се в танц и посочи дървото. Когато вдигна глава, Джил зърна сред клоните Адерин. Той се усмихна смутено, после слезе надолу с пъргавината на хлапак.

— Пазех — каза Адерин и Джил разбра, че е дълбоко разтревожен. — Дебне ни сериозна заплаха, дете. Бързо! Бягай да събудиш баща си!

Двамата изтичаха към спящия лагер. Тук-там хората ставаха и се прозяваха, конете и мулетата почваха да пасат. Джил завари Кълин да нахлузва ботушите си.

— Тате, ела! Адерин казва, че се задават неприятности.

Кълин скочи и грабна пояса с меча си. Закопча го в движение, докато тичаха обратно към края на лагера, където Адерин спореше със слисания Дрегид.

— Знаем се от години — говореше Адерин. — Моля те, приятелю, трябва да ми повярваш.

— Вярвам ти. Но в името на всички богове, откъде можеш да знаеш? никога не съм имал неприятности с разбойници по тия места, а сега ми разправяш, че цяла банда ни дебнела от засада. Пълна безсмислица, мътните да го вземат.

— Мога да знам и наистина знам. Трябва да сторим нещо, инак всички ще бъдем изклани по пътя.

По лицето на Дрегид ясно бе изписана мисълта, че старецът ненадейно е полудял. Адерин се приведе напред и го погледна в очите. Недоверчивото изражение мигом изчезна.

— Разбира се — изрече Дрегид. — Ще сторя каквото кажеш.

За момент ръцете на Джил се разтрепераха. Струваше й се невероятно, ала знаеше, че току-що е видяла да омагьосват човек. Когато Адерин извърна глава към нея, тя побърза да сведе очи. Старецът се разсмя тихо, с разбиране.

— Кълин — каза той. — Вярваш ли ми?

— Вярвам и пет пари не давам с каква магия си ги открил.

Този път Адерин се сепна на свой ред. Кълин му се усмихна мрачно.

— Колко души са?

— Не по-малко от трийсет и изглеждат отлично въоръжени — направо като редовна войска.

Дрегид пребледня. Изплашените мулетари шепнешком си предаваха новината.

— Трябва да намерим убежище. — Кълин изглеждаше разсеян и отегчен, сякаш си поръчваше пиво в някоя кръчма. — Мулетарите имат тояги, но това няма да им помогне срещу конни бойци. Горичка, скали… каквото и да е, но трябва да ги принудим да нападат пеш.

Адерин се замисли напрегнато.

— Слушайте — намеси се Джил. — Щом по тия места някога са живели благородници, трябва да са имали дънове. Не е ли оцеляла някоя крепост?

— Разбира се — трепна Адерин. — Простете ми. Нищо не разбирам от военни дела. Има един дън на около пет мили югозападно оттук. Последния път, когато минавах, стените още си бяха на място.

— Великолепно — каза Кълин. — Може би ще ги удържим докато Джил се върне от Канобейн с хората на тиерина.

— Какво? — кресна Джил. — Не можеш да ме пропъдиш!

Кълин я зашлеви тъй жестоко, че тя залитна.

— Изпълнявай заповедта. Онова, което смрадливите мулета изминават за два дни, ще е само ден път за ездач с резервен кон. Отиваш при тиерин Ловиан и молиш за помощ. Чу ли?

— Чух. — Джил разтърка пламналата си буза. — Ама мисли му, ако не те заваря жив!

Хладната му усмивка говореше, че не вярва повече да се видят. За миг Джил имаше чувството, че тялото й се е превърнало във вода, че след секунда ще се разлее и ще изчезне като Дивите. Кълин грубо я разтърси за раменете.

— От теб зависи животът на целия керван. Разбираш ли?

— Разбирам. Ще взема два от западняшките коне. Те са най-добри.

Дженантар върза единия кон с дълго въже, оседла другия и помогна на Джил да го яхне. Докато й подаваше въжето, погледите им се срещнаха.

— До утре — каза Дженантар.

— Дано.

— О, все ще намерим в торбата някоя и друга хитрина за тия скапани разбойници. Ще ги удържим.

Изведнъж Дженантар вирна ръце към небето, ухили се като безумен и затанцува под звуците на някаква музика, която чуваше само той. Този изблик на войнствена радост й се стори най-странното събитие в целия странен ден.

 

Докато керванът потегли, сякаш измина цяла вечност. Хората трескаво товареха мулетата и възсядаха свободните коне, а Кълин непрестанно сновеше насам-натам и крещеше заповеди. Дори и след тръгването той продължи да обикаля колоната, като ругаеше всички наред и ги подканяше да побързат, а от време на време пердашеше задниците на най-ленивите мулета с плоската част на меча си. Най-сетне от степната трева пред тях се извиси древният дън, обгърнат в безкрайна самота като каменна могила над гроба на безименен боец. Макар че стените и брохът изглеждаха сравнително запазени, от дървената порта и бараките не бе останал и помен. Дворът тънеше в гъсталак от бурени и бръшлян. Кълин нетърпеливо вкара кервана навътре.

— Приберете конете и мулетата в броха! Нахранете ги, за да кротуват.

Когато видя, че заповедите му се изпълняват, той изтича към задния двор и откри кладенеца. Както очакваше, отворът беше задръстен с рухнали камъни и бръшлян. Кълин се върна в броха и нареди на трима мулетари незабавно да напълнят всички мехове и гърнета с вода от близкия поток. Малко по-настрани забеляза Адерин да изпробва здравината на разнебитената спирална стълба към горния етаж.

— Ще ме издържи някак — обяви старецът. — Обаче не бих посъветвал едър мъж като теб да се качва нагоре.

Кълин вдигна поглед към прогнилите греди.

— Мене ако питаш, подът там май няма да издържи и теб.

— Налага се да рискувам. Трябва ми високо и уединено място. Не искам да подплашвам хората с деомер.

Кълин неволно изтръпна.

— Джил каза, че Лодлейн бил съветник на някакъв лорд — продължи Адерин. — Как мислиш, лесно ли би го убедил да ни избие?

— Зависи доколко е спечелил доверието на Корбин, обаче не ми се вярва. Значи смяташ, че Лодлейн се опитва да те спре, за да не го привлечеш под съд за убийството?

— Така си помислих най-напред, но в това няма никакъв смисъл. И все пак никога не съм виждал разбойници по тукашните места, а между нас казано, ония хора бяха адски добре въоръжени. Е ще ги огледам още веднъж.

Пъргав като катерица, Адерин изтича нагоре по скърцащите стъпала. Кълин излезе и откри западняците до портата. Тримата тъкмо измъкваха от багажа си два лъка от някакво непознато тъмно дърво, на дължина колкото човешки ръст.

— Значи сте стрелци, а?

— Стрелци сме — отвърна Дженантар. — Мисля, че уважаемите разбойници ще срещнат малка изненада. — Той кимна към Албарал, който препасваше меч. — Не сме чак като Кълин от Кермор, но и по нашия край се бием с дълги ножове.

— Много добре. Поне ще повлечем част от разбойниците в Отвъдното. Албарал, имаш ли броня?

— Елдидска ризница. Рекох си, че може да потрябва, та я пъхнах в багажа.

— А пък аз те мислех за глупак, задето мъкнеш излишен товар — възкликна Калондериел.

Албарал се усмихна сдържано. Кълин забеляза, че на бузата му има белег досущ като неговия.

— Тъй… Значи и вие се сражавате помежду си, нали?

— От време на време. Но тоя белег ми е от един елдидски лорд. Убих го, проклетника. Отдавна беше.

Четиримата се загледаха към прогнилите парчета греди в горния край на стената — единственото, което бе останало от стражевата платформа зад бойниците. Там вече никога нямаше да стъпи стрелец.

— Е, горе стената е широка поне пет педи — каза най-сетне Дженантар. — Ако внимаваме, можем да се качим и да стреляме. Ония стърчащи работи ще ни пазят поне краката.

— Зъбери — поясни Кълин, поразен от откритието, че западняците изобщо не разбират от дънове. — Наричат се зъбери. Обаче първо ще трябва някак да ви качим дотам.

Албарал измъкна от багажа въже, върза го на клуп, отдръпна се и замахна. Примката полетя нагоре и с лекота обгърна един от зъберите. Кълин подсвирна от възхищение.

— Сега можем да си изплетем стълба — каза Калондериел. — Чудя се дали ония смрадливи разбойници още дебнат в засада. Ако е тъй, дано ги изпохапят мухите.

— Адерин ще разбере — отвърна Дженантар. — Гледайте! Отива да провери.

В този момент Кълин чу над главата си странен приглушен плясък като от криле на огромна птица. И когато вдигна глава, наистина беше така — грамаден сребрист бухал с размах на крилете поне колкото човешки ръст излетя над броха, описа кръг и с печален крясък се устреми на изток. Албарал небрежно размаха ръка, сякаш се сбогуваше пред някоя кръчма със стар приятел. За момент Кълин усети, че му призлява.

— Кълна се в черния задник на Адския властелин, нима Адерин може да се превръща в бухал?

— Естествено — кимна Дженантар. — Не го ли видя с очите си?

Умът на Кълин отказваше да възприеме факта. Вярно, беше видял бухала; вярваше, че Дженантар казва истината; дори си спомняше как видя Адерин да се качва горе с някаква тайнствена цел… ала умът му упорито не желаеше да направи неизбежния извод. Той дълго гледа към небето, докато най-сетне си възвърна дар-слово.

— Много добре. Албарал, май е крайно време да нахлузим проклетите ризници.

 

В ясно време Родри всяка сутрин извеждаше конниците си на учение. Поради заплахата от бунт, напоследък той правеше тези походи все по-дълги, за да свикнат и хората, и конете с тежките бойни условия. Затова нямаше нищо чудно в решението да изведе бойците си на целодневна тренировка. Просто си говореше с капитан Кейнрид, когато ненадейно му хрумна — направо изневиделица, както щеше да осъзнае по-късно — че вече месеци наред нито един войник не е носил ризница от тъмно до тъмно.

— Нареди на хората да си приготвят храна за обяд. Тръгваме в пълно бойно снаряжение, по пладне ще си починем и поемаме обратно.

— Много добре, милорд. Накъде ще се отправим?

— О, няма значение. — И Родри изрече първото, което му мина през ума: — На запад.

Макар че над океана зловещо се тъмнееше мъглива ивица, утрото беше ясно и слънчево. От време на време Родри се обръщаше в седлото, за да огледа хората си, които яздеха в колона по двама и до всеки от тях висеше щит с червен лъв — емблемата на новия му клан. А скоро щеше да води цяла армия. Кадвридок, помисли си той, наистина приятно звучи. След малко повика Кейнрид да язди до него. Капитанът беше едър трийсетинагодишен мъж с руса коса и буйни мустаци като тия на Слигин. Тъй като цял живот бе служил на Клу Кок, с него можеше да се говори открито.

— Говорят ли хората за деомер?

— Да, милорд. Правя каквото мога, за да прекратя тия приказки.

— Знам, че мога да разчитам на теб. А ти какво мислиш за слуховете?

— Фъшкии, милорд.

— Добре. Изцяло споделям мнението ти.

По пладне спряха да си починат сред една ливада на половин миля от морето, през която минаваше рекичка. Както всички останали, Родри свали седлото и пусна коня си да пасе. После седна между бойците. Знаеше, че го смятат за натрапник и твърдо държеше да им докаже, че не се е главозамаял от внезапното повишение по ранг. Със смях и шеги хората дъвчеха хляб и сланина, когато Родри не толкова чу, колкото усети в далечината конски тропот. Скочи на крака и се загледа на север. Покрай реката препускаше ездач с резервен кон.

— В името на боговете, кой може да идва оттам?

Кейнрид застана до него, засенчи очи и се вгледа в дребната фигурка.

— Да не е старият Невин, билкарят?

— Не е. Няма муле, а конете са западняшки.

— Гръм да ме удари! Ваше благородие има страхотен поглед.

— Така е. — Родри зърна сребрист проблясък върху пояса на ездача. — Сребърен кинжал и два западняшки коня. Да не би да си имаме работа с конекрадец?

Но нито един конекрадец не би се понесъл в галоп право към тях като този сребърен кинжал. Беше младо момче, русо и прашно, без щит, но на пояса му висеше меч. Щом спря до тях, скочи от коня и се хвърли в нозете на Родри. На бузата му тъмнееше синина.

— Милорд! — Звънкият, мелодичен глас издаваше, че още няма четиринайсет години. — На тиерин Ловиан от Канобейн ли служите?

— Да, и при това съм неин син. Лорд Родри Мелуейд.

— Мелуейд? Слава на боговете! Знам, че мога да разчитам на вашата доблест, милорд. Идвам от един търговски керван да моля за помощ. Разбойници, милорд, най-малкото трийсет на брой. Притиснаха ни в разрушения дън на север от тук.

— Разбойници ли? По моите земи? Ще им набуча главите на кол. — Родри се обърна и изкрещя: — Оседлайте и се пригответе за поход! Амир, препускай към дъна да съобщиш на нейна светлост. Кажи й да прати подир нас каруца с провизии. И да не забрави лекаря.

Всички се втурнаха да изпълняват заповедта.

— Стани, сребърен кинжал — продължи Родри. — Сигурно са те наели за пазач?

— Честно казано, наеха баща ми. Аз само пътувам с него.

— Е, яхвай коня и се приготви да ни водиш. Какъв невероятен късмет, че изведох войската насам. Направо като по деомер.

Хлапето се разсмя истерично и изтича към коня си.

 

Горещият следобед се влачеше лениво, но от Адерин нямаше и следа. Докато другите си почиваха в броха, Кълин и Дженантар тревожно стояха на пост — сребърният кинжал беше край портата, а западнякът крачеше горе по стената. Кълин вече почваше да се чуди дали някога пак ще видят стареца или врагът го е пленил. Най-сетне, когато слънцето взе да слиза към хоризонта, Дженантар се провикна победоносно:

— Ето го!

Кълин напрегна очи, ала едва след няколко минути различи далече в небето пърхащо сиво петънце. Отново му призля от гигантските размери на тази твар, докато бухалът плавно се спускаше, за да изчезне в най-горния прозорец на броха. След малко Адерин дотича на двора, нахлузвайки туниката си презглава.

— Те са на път, но се задава и помощ. Лорд Родри идва от юг с войската си.

— Как е успяла Джил? — запита Кълин. — Да не е съсипала и двата коня?

— Не. Срещнала е Родри по пътя. — За миг Адерин като че се смути. — Странна работа, много странна… Дженантар! Видя ли в небето ястреби?

— Завъртяха се един-два — подвикна Дженантар от стената. — О, богове! Да не би да мислиш, че…

— Точно така. Зад всичко това стои Лодлейн. — Адерин се обърна към Кълин. — Хората, които видях, бяха отлично въоръжени, имаха добри запаси и носеха щитове с най-различни емблеми.

— Значи в никакъв случай не са разбойници. Какво е решил Лодлейн — да избие свидетелите на престъплението преди да са стигнали до съда ли?

— И аз така помислих отначало. Но виж какво, аз съм главният свидетел, а не е лесно да хванеш човек, който може да отлети.

И старецът лекичко се усмихна.

Керванджиите наизскачаха от броха. Кълин набързо разположи оскъдните сили, с които разполагаше — двама майстори на меча, единият които беше самият той, трима мулетари с известен опит в боя с тояги и петима, които само знаеха за какво служи тоягата. Срутените камъни запречваха портата, тъй че оставаше място колкото да минат двама души един до друг. Двамата с Албарал трябваше да я отбраняват доколкото могат, а след тяхната смърт Дрегид и другите мулетари да заемат местата им. Върху стената стрелците чакаха с пълни колчани. Адерин се изкатери при тях.

— Слушайте, момчета — каза Кълин. — Не ми трябват подвизи като ония, дето ги възпяват бардовете. Просто гледайте да удържите врага.

Мина още доста време, докато най-сетне Кълин забеляза група от трийсет и четирима бойци с ризници да се задава в тръс откъм изток. На триста метра от крепостта те спряха и се струпаха около своя водач за кратко съвещание, после бавно продължиха напред. Кълин виждаше как надигат щитовете и се готвят да скочат на земята, но както всички елдидци, те предпочитаха да останат в седлата колкото се може по-дълго — навик, който щеше да се окаже пагубен. Спряха на стотина метра от крепостта, все още извън обсега на копията.

Откъм стената звънна стрела, после още една и още една. Предните коне диво зацвилиха, вдигнаха се на задни крака и рухнаха върху ездачите си, а стрелите продължаваха да се сипят. Обзети от паника, конете зад тях подскачаха и ритаха; бойците крещяха яростни ругатни. Стрелите ги обсипваха като тих смъртоносен дъжд. Отрядът се превърна в тълпа от спешени хора и обезумели коне, а обстрелът не спираше. С рев и писъци нападателите подвиха опашка и търтиха на бяг, изоставяйки подир себе си дванайсет мъртви мъже и още повече коне. Едва към средата на ливадата спряха, за да се прегрупират. Когато мулетарите избухнаха в издевателски смях, Кълин с крясъци ги застави да млъкнат.

— Още не е свършило — викна той. — Нямаме чак толкова стрели, а успеят ли поне десет негодници да се доберат до портата, ще трябва да си опичате ума… ако изобщо имате ум, псета пършиви.

Отново настана тревожно очакване. Слънцето бавно слизаше към хоризонта, враговете се съвещаваха, а нейде — поне Кълин от все сърце се надяваше на това — лорд Родри и неговите хора препускаха на помощ. Най-сетне враговете слязоха от седлата. Разделиха се на две групи, които тръгнаха в противоположни посоки около дъна, като се придържаха на почтително разстояние, сетне се разделиха още веднъж. Дженантар промърмори нещо на своя език — люта клетва, ако се съдеше по тона.

— Дадохме им урок — подхвърли Албарал.

— Така е — каза Кълин. — Сега избраха единствената правилна тактика. Да ни нападнат от всички страни и да заобиколят под прикритието на стените.

— Само с двама стрелци не можем да им попречим.

Двамата се спогледаха с мрачни усмивки. В този момент Кълин се запита как е могъл да мрази западняците — та с Албарал се разбираха дори и без думи. Повечето противници бяха минали откъм задната страна на дъна. Дженантар тръгна по стената да ги посрещне, но Калондериел остана над портата, защото другият отряд вече се задаваше отстрани. С тихички ругатни Калондериел зае позиция. За миг настана свръхестествен покой; сетне отекна песента на сребърен рог.

Атаката започна и от далечината зад броха долетяха войнствени викове. Те идваха все по-близо — няколко писъка подсказаха, че стрелите улучват целта си — сетне зазвънтяха ризниците на тичащи мъже. Първите врагове заобиколиха стената и се втурнаха към портата. Трима, четирима, вече нямаше време да ги броят, идваха на тълпа, ала отворът бе прекалено тесен за тях. Боят се превърна в блъсканица. Кълин не намираше време да замахне, само отбиваше ударите и изтласкваше противника с щита си. С диви крясъци задните напираха и поваляха собствените си хора. Кълин и Албарал сечаха, парираха, настъпваха и отстъпваха в съвършен синхрон.

Върху най-задните нападатели се посипаха стрели. Кълин видя как една от тях проби ризницата на някакво момче и го наниза като пиле на шиш. Сред рев и ругатни част от тълпата се опита за побегне назад, към прикритието на стената. Останалите напънаха още по-диво. Най-сетне Кълин успя да убие един от тях — вече не размахваше меча, а го държеше плътно до себе си и мушкаше напред. Докато мъртвецът падаше, някой се препъна в него и тълпата съвсем се обърка. През писъците Кълин дочу песента на рог.

— Червените лъвове! — викна Калондериел.

— Канобейн! — изрева Дрегид.

Заклещени между дъна и атаката на лорд Родри, враговете изпаднаха в паника. Една групичка слепешком се втурна напред. Кълин зърна Албарал да пада и рязко се завъртя към него. Дрегид с рев скочи на опразненото място. С крайчеца на окото си Кълин видя как тоягата профуча из въздуха и един враг рухна с разбита глава. Друг замахна към Албарал, но в гърба му се впи стрела. Със светкавично мушкане Кълин уби последния. Сетне захвърли щита и сграбчи ръката на Албарал, който опитваше да се надигне. Западнякът се вкопчи в рамото на Кълин и увисна като парцалена кукла. От носа и устата му бликаше кръв. Котешките очи подириха погледа му и кой знае защо вече не изглеждаха чужди.

— Открай време си знаех, че този дън ще види смъртта ми — промълви Албарал. — Но не съм и допускал, че ще го отбранявам.

Закашля се и по устните му избиха кървави мехури. Залитайки под тежестта му, Кълин се приведе да го положи долу, но Албарал умря още преди да докосне земята и върху устните му застина усмивка от тая предсмъртна шега.

— Проклятие! — прошепна Кълин.

Наоколо кънтяха радостните възгласи на мулетарите. Кълин затвори очите на Албарал, скръсти ръцете му върху гърдите и когато се изправи, насреща му стоеше Родри. Двамата се спогледаха мълчаливо. Кълин бе сигурен, че го познава; колкото и невероятно да изглеждаше, имаше чувството, че този млад лорд му е по-близък от брат. После усещането изчезна като по деомер. Родри съчувствено положи ръка върху рамото му.

— Приятел ли загуби?

— Да. Е, случва се.

— Така е, сребърен кинжал.

Кълин тежко въздъхна, кимна и с изненада разбра, че е казал истината. Албарал му бе станал приятел тук, на портата. В този момент дотичаха другите двама западняци. Като видя Албарал, Дженантар нададе вой и се хвърли върху трупа, но Калондериел просто застина с ръце на кръста, напрегнат като струна.

— Още един — прошепна той. — Убит от смрадливите Кръглоухи.

После отметна глава и изрева на своя език една дума, чието значение би разбрал всеки — мъст. Кълин и Родри се спогледаха, после тръгнаха настрани, за да оставят западняците насаме със скръбта им. Когато се отдалечиха, озадаченият лорд се обърна към Кълин.

— Западняци? Как са се замесили в тази история?

— Всичко е адски странно, милорд. А онези хора не бяха разбойници. Какво ще речете, ако ви кажа, че зад всичко стои съветникът Лодлейн от Дън Бръдлин?

Родри като че искаше да възрази; после сведе очи към един разцепен вражески щит — зелено поле с кафяв ръб.

— Кълна се в косматите топки на Адския властелин! Та това са цветовете на Корбин. Хей, сребърен кинжал, търсиш ли си работа? Май вече си спечелил първата битка от една открита война.

 

Ловиан сърдито се питаше къде се бави Родри с войската, когато пристигна Амир със съобщението. Макар че пред него запази самообладание, новината дълбоко я разтревожи. Знаеше, че в Западен Елдид няма разбойници по простата причина, че липсваха кервани, от които да се издържат. За вечеря седна с двете си компаньонки Даниан и Медила сред зловещата тишина на опустялата зала. Хапна малко, после реши, че изобщо не е гладна.

— Милейди е много тревожна — каза Медила.

— Така е. Глупаво беше Родри да потегля така из пущинаците.

Жените кимнаха. Тъмнокосата, стройна Даниан и русата, пухкава Медила наближаваха четирийсетте. Родени в благородни семейства, те бяха по-скоро приятелки на Ловиан, макар че и служеха от двайсет години насам, за да избегнат по-неприятната участ — брак с омразни мъже, подбрани от бащите им. Освен това двете умни жени й служеха и за съветнички; Ловиан знаеше, че каквито и интриги да се развихрят наоколо, може да разчита на тяхната безупречна вярност.

— Тази вечер нещо ми е домъчняло за Тингир. Рядко се случва, но един съпруг има и добри страни.

— Да, той наистина знаеше да воюва — каза Даниан.

— Е, Дан, значи мислиш, че онези хора всъщност не са разбойници?

— Точно така. Чудех се дали да не пратим вест на Слигин.

— Добра идея. Можем да пратим някое момче от конюшнята. Онзи млад войник, дето пристигна, сигурно е смъртно уморен.

Ловиан се канеше да повика Карадок, когато от двора долетя тропот на хора и коне, примесен с възгласите на посрещачи. С надеждата това да е Родри, Ловиан скочи от стола, но в залата влезе Слигин, следван по петите от Невин.

— Я гледай ти! — възкликна Ловиан. — Милорд, тъкмо се канех да ви пратя вест.

— Без съмнение, ваша светлост. — Слигин леко подгъна крак, което можеше да мине и за коленичене. — Нашият добър билкар ми каза, че Родри хукнал като луд да гони разбойници. Разбойници ли? Ха!

— Случайно ги зърнах по пътя, ваша светлост — добави Невин. — Събирах валерианов корен из пущинака.

— И кравешки лайна да си събирал, все тая — изсумтя Слигин. — Важното е, че имаш ум в главата и веднага дойде при мен. Ваша светлост, нося и други тревожни новини.

Изведнъж Ловиан забеляза, че в залата влизат въоръжени мъже — двайсет, трийсет, почти четирийсет на брой. Повечето бяха от войската на Слигин.

— Даниан, викни слугите да донесат на хората пиво — нареди Ловиан. — Невин, заповядай с нас на чаша медовина. Мисля, че си я заслужил.

Когато седнаха, Слигин разказа новината. Само двайсетина минути след Невин от север пристигнал пратеник на съседа му, лорд Едар, с вестта, че Корбин и неговите съюзници са събрали армия. Самият Едар вече бил пратил жена си с децата при брат й далече на изток и обещал да се присъедини към войската на Слигин в Канобейн.

— Ще пристигне след два дни. Вестоносецът се канеше да продължи към вас, но реших лично да ви донеса новината. Позволих си да я разпратя и до другите верни васали. Мисля, че няма време за губене.

— Благодаря — каза Ловиан. — Пък и май нямаше да намеря достатъчно вестоносци.

— Да, така разбрах от Невин. Мрачна работа, а? Ако беше налетял враг, колко време щяхте да удържите Дън Канобейн само със слугите, ваша светлост?

— Все някак щях да ви дочакам, милорд, но благодаря на боговете, че не се наложи.

— Така си е. — Слигин замислено отпи от медовината. — Е, другите ви съюзници би трябвало да пристигнат утре. Казах им да препускат и през нощта, ако се наложи. Преди да потеглим, ще ви оставим добра охрана.

— Значи смяташ да потеглите на север срещу Корбин?

— На запад, милейди. Родри е нейде из пущинака и с какво разполага? Петдесет бойци плюс някой и друг страхлив пазач от кервана. Корбин е събрал поне двеста души и се обзалагам, че в момента препуска право на запад.

Ловиан прехапа устни, за да не изпищи.

— Не се безпокойте излишно, ваша светлост — намеси се Невин. — По-късно и аз ще споделя някои интересни новини.

 

— Милорд — каза Адерин, — знам, че нямате основания да ми вярвате, но кълна ви се, говоря самата истина.

Родри с мъка потисна желанието да сграбчи стареца за раменете и да го разтърси. От един час насам бе изслушал толкова приказки за деомер, че странните приказки сякаш буквално заплашваха да го удавят. Обърна се към Кълин, който седеше наблизо до лагерния огън сред двора. В танцуващите отблясъци лицето на сребърния кинжал беше безстрастно и загадъчно.

— Вярвам му, милорд — каза Кълин. — Не ни ли предупреди за засадата? А и за вашето идване пак от него узнахме.

— Вярно. Добре тогава. Адерин, щом казваш, че Слигин води армията насам, значи ще го изчакаме.

— Благодаря, милорд. Ако приемете един съвет, не би било зле утре войниците да насекат дървета и да преградят портата. Дрегид има брадви между стоката.

— Добра мисъл — каза Родри. — Кълна се в косматия черен задник на Адския властелин, чувствам се толкова тъп!

— Нищо подобно, ваше благородие — отсече Адерин. — Капанът беше заложен твърде хитро и нямаше откъде да узнаете, че Лодлейн ви е подхвърлил идеята чрез деомер. За щастие той не подозира пристигането на Невин.

Родри потръпна.

— Само едно не разбирам — продължи Адерин. — Защо Корбин не прати цялата си армия да ви причака?

— Много просто — намеси се Кълин. — Ако беше поел на запад с такава войска, всички лордове от севера щяха да разберат и незабавно да тръгнат след него. Но той и съюзниците му се предпочели да пратят въоръжен отряд на групички по двама-трима, а сетне да ги последват. Ако гнусният им план бе успял, щяха да имат цял ден преднина пред съюзниците на Родри. О, без съмнение биха ни спипали нейде по пътя.

— Сега пък ще ни спипат тук — каза Родри. — Адерин, знаеш ли къде се намира Корбин?

— Не, но ако ваше благородие разреши, смятам да узная.

Седнали мълчаливо един до друг като стари приятели, Родри и Кълин дълго се взираха в танца на пламъците. Наоколо войниците спяха под одеялата си. Макар че Кълин беше просто един опозорен сребърен кинжал, близостта му успокояваше Родри. Той поне бе човек, когото можеше да разбере.

— Невероятно странна история. Естествено, чувал съм за твоята слава и отдавна исках да те видя, но се надявах да е при по-добри обстоятелства.

— Е, знам ли, милорд… Мене ако питате, едва ли бих избрал по-подходящ момент да ми се появите.

Родри се разсмя.

— И ти си прав. Но ако не бяхте пратили вестоносец, сигурно щеше да дойде преоблечен някой от хората на Лодлейн и да се представи за керванджия. Ти просто му спести труда като прати момчето.

— Момчето ли? — Кълин се ухили. — Грешите, милорд, Джил ми е дъщеря.

— О, богове! Цял ден яздих до нея и изобщо не усетих, че е момиче.

По някое време Джил дойде да седне при Кълин. Очевидно бе измила лицето и косата си в близкия поток, защото мръсотията бе изчезнала и лицето под нея наистина се оказваше не само женско, но и твърде красиво. Или по-точно щеше да е красиво, ако не беше голямата синина върху бузата й.

— От какво ти е това? — запита Кълин.

— Не помниш ли, че ме цапардоса тая сутрин?

Той болезнено присви очи.

— Вярно, тъй беше. Прости ми, миличко. Съвсем се бях скапал от страх, че ще те убият.

Джил завъртя глава към него, усмихна се и изведнъж лицето й се озари от нежна прелест, на която би завидяла и най-красивата придворна дама. Сърцето на Родри подскочи. Не беше честно от страна на боговете — да лепнат на такава хубавица баща, който е най-големият майстор на меча в цялото Деверийско кралство.

 

През цялото утро верните васали на Ловиан прииждаха към Дън Канобейн. Както бе заръчал Слигин, те яздеха бързо, оставяйки каруците с провизии да ги следват както могат под охраната на копиеносците от простолюдието, които им дължаха техните градове и села по време на война. Седнал в дъното на голямата зала, Невин гледаше как Ловиан посреща най-напред лорд Олед, после Передир, Даумир и накрая Манид, който беше капитан на гарнизона от Дън Гуербин. Най-сетне в залата се събраха над двеста души. Ловиан поздравяваше спокойно всеки благородник, без да издава своето напрежение. Единственото чувство, което си позволяваше от време на време, бяха гневните изблици по адрес на бунтовника Корбин — ярост, напълно достойна за един тиерин. Около час преди пладне Слигин стана от масата и обяви, че са се събрали достатъчно бойци, за да потеглят.

— Момчетата от по-далечните области ще пристигнат утре — високо изрече той. — Но не можем да чакаме, нали?

Лордовете закимаха одобрително, ала Невин видя тревогата по лицата им. Колцина от тия васали щяха да пристигнат в действителност и колцина да се прехвърлят към бунтовниците? Само времето щеше да отговори. Ловиан назначи Слигин за кадвридок до срещата с Родри, после сред оживена гълчава и звън на ризници лордовете и техните войници взеха да се изнизват от залата. В суматохата Невин побърза да се промъкне до Ловиан. Тя го дръпна към огнището, за да разменят няколко думи насаме.

— Жив ли е Родри?

— Жив е. Адерин ми се обади само преди час. Засега не се очертават неприятности. Пред такава армия би било най-разумно Корбин да отстъпи към по-безопасни области. Лодлейн сигурно ще го посъветва да стори тъкмо това.

След като толкова години го бе слушала да говори за деомер, Ловиан прие новината спокойно. Самият Невин обаче сериозно се тревожеше за дълбините на злото, в които бе потънал Лодлейн.

— Какво ще предпочетете — да остана при вас, или да потегля с армията?

— Да тръгнеш, разбира се, и то не само заради майчините ми чувства. Все си спомням какво каза при първата ни среща, когато Родри бе хванал онова ужасно възпаление на дробовете. Уирдът му е обвързан с Уирда на цял Елдид, тъй рече. — Ловиан помълча и се загледа към излизащите войници. — Обичам Елдид повече и от сина си. Затова гледай да го опазиш.

Макар че армията пътуваше без обоз, в края на колоната водеха товарни коне с провизии за няколкото дни, докато каруците ги настигнат. Тъй като за всички останали беше най-обикновен билкар, Невин също яздеше отзад с мулето си. Слигин водеше войската ту ходом, ту в бърз тръс. Знаеше, че с това късно тръгване едва ли ще се доберат до Родри преди мръкнало, но държеше утре да пристигнат колкото се може по-рано. Невин имаше свои съображения да се радва на бързината. Естествено, Адерин му бе казал кой го чака в стария дън. Ако всичко вървеше добре, още утре щеше отново да срещне своята Брангуен.

 

— Искаше ми се да го изгорим, както подобава — каза Дженантар с изтънял, безизразен глас. — Обаче не разполагаме нито с дърва, нито с благословено масло.

— Ще трябва да се задоволим с гроб — отвърна Калондериел. — Той е мъртъв, приятелю. За него вече няма ни най-малко значение какво ще сторим с плътта му.

Дженантар кимна печално и продължи да копае. Джил гледаше как двамата потни западняци въртят лопатите под жаркото слънце и тесният изкоп става все по-дълбок. Предната нощ Дженантар бе изпаднал в тъй дива скръб, че Адерин трябваше да му даде силна отвара от приспивни билки. Сега той изглеждаше само замаян и малко болнав като човек, който снощи е препил с медовина.

Най-сетне работата привърши; западняците хвърлиха лопатите настрани, вдигнаха увития в одеяло Албарал и го положиха в гроба. За момент тримата помълчаха в памет на мъртвеца. Внезапно Дженантар отметна глава и нададе яростен рев. Преди да го спрат, той измъкна ножа и плъзна острието по ръката си.

— Отмъщение! — изкрещя Дженантар. — Ето моята кръв, искам отплата за нея!

После протегна ръка над гроба и капки кръв оцветиха одеялото.

— Аз съм свидетел на този обет — тихо изрече Калондериел.

Дженантар кимна и остави кръвта да тече. Изведнъж Джил сякаш зърна сянката на Албарал — тръпнещ бледосинкав силует, който едва се различаваше под слънчевите лъчи. Обзе я ужас, че полудява, че дъхът й ще спре. Дженантар отново нададе нечленоразделен вой, после побягна слепешком и с трясък изчезна в горичката край потока. От сянката, ако наистина бе имало сянка, вече нямаше и следа.

— По-добре да го оставим насаме със скръбта — каза Калондериел. — Аз ще заровя гроба.

— Ще ти помогна — рече Джил и побърза да вземе лопатата; искаше да забрави какво може да е видяла преди малко.

Когато свършиха, двамата се върнаха в дъна и намериха уединено местенце край задната стена, където Калондериел да оправи на спокойствие стрелите, събрани от бойното поле. За тази цел западняците си служеха със специален инструмент — еленова лопатка, в която беше пробита дупка с необходимия размер.

— Не взехме много стрели — подхвърли той. — Откъде да знам, че ще се замесим във война? Има ли добри стрелци по тия места?

— Нямам представа. Лично аз никога не съм похващала лък.

Калондериел взе една стрела с откъснато оперение и навъсено се вгледа в нея. Очите му бяха тъмно пурпурни като най-скъпо бардекско кадифе.

— Май ще трябва да я отрежа. Ах, да му се не види… забравил съм острото ножче в багажа.

— Вземи това — предложи Джил и му подаде сребърния си кинжал. — По-остро никъде няма да намериш.

Той тихо подсвирна и пое кинжала. Когато плъзна пръст по него, над острието избликна сияние, видимо даже под ярките слънчеви лъчи.

— Джуджешко сребро! — възкликна западнякът. — Рядко се среща в днешно време, нали?

— Как го нарече?

— Джуджешко сребро. Нали не греша? Откъде го намери?

— От един златар. Ото се казва и живее на границата.

— Сигурно е бил дребничък — лукаво се ухили Калондериел. — Обаче як и широкоплещест.

— Прав си. Да не би да го познаваш?

— Него не, но познавам народа му.

Джил бе прекалено озадачена от странното поведение на своя кинжал, за да мисли за клана на Ото. Взе оръжието и го завъртя насам-натам, гледайки светлината по острието. В нейните ръце тя беше много по-слаба.

— Никога не съм го виждала да сияе така.

— Заради мен е. Народът на Ото не се погажда много-много с моя. Искат да знаят кога се навъртаме наоколо, защото ни смятат за банда мошеници и крадци.

Джил рязко вдигна глава.

— Елкион Лакар — прошепна тя. — Елфи.

— Наричай ни както щеш — разсмя се той. — Но което си е вярно, вярно е — чувал съм тези имена.

Като дъждовни капки над спокойно езеро, Дивите изникнаха наоколо един по един. Синя силфида, две пъпчиви джуджета, тръпнещият прозрачен силует на въздушен дух — всички те идваха като верни кучета, бързащи да полегнат в нозете на господаря си.

— Тогава какво е истинското име на твоя народ?

— О, не, никога не ще го узнаеш от мен. Тази чест трябва да се заслужи и от вашия народ само Адерин го е чувал. — Калондериел се усмихна, сякаш за да покаже, че не желае да я обиди. — Е, чувал съм какви приказки разправяте за нас. Не сме крадци или адски демони, нито пък сме по-близо до боговете. От кръв и плът сме, досущ като вас. Старият Адерин казва, че нашите богове са ни сътворили от Дивите, а вашите са използвали животни, тъй че сега за добро или зло споделяме един общ свят.

— Чакай, жреците твърдят, че сме сътворени от пръст и вода.

— Деомерът знае малко повече от жреците; не го забравяй. Би ли ми услужила пак с кинжала? Много работа ме чака.

Джил му го подаде. Дълго седя и гледа как острието искри като пламък в ръцете на елфа, размишлявайки над странните неща, които бе чула от него.

Около пладне Джил видя как огромният бухал описа кръг над броха и изчезна вътре. От гледката я побиха тръпки. Изтича в кулата и завари Кълин и Родри да разговарят край стълбището. Няколко минути по-късно се появи Адерин, който разкършваше ръце и плещи като след дълго плуване срещу течението.

— Открих ги, милорд. Лагеруват на около петнайсет мили североизточно от тук.

— Чудесно — каза Родри. — В такъв случай най-добре да пресрещнем Слигин.

— Не е много разумно, милорд — намеси се Кълин. — С цяла армия зад гърба си едва ли ще рискуват да обсадят дъна, но ако сте на открито, може да предприемат една отчаяна атака.

— Откъде ще знаят, че ние… о, в името на всички богове и съпругите им, какъв глупец съм само! Разбира се, че ще знаят.

— Слушай, сребърен кинжал — продължи Адерин. — Ще ти бъда много благодарен, ако се въртиш около лорд Родри, щом се стигне до бой. За да успеят, бунтовниците трябва да го убият преди да се е вдигнал толкова шум, че гуербрет Рийс да се намеси волю-неволю. Без съмнение затова не нападат армията на Слигин. Не им се иска да убиват благородници — биха го сторили само ако наградата е Родри.

— Точно така — каза Кълин. — А пък разправяш, че не разбираш от военни дела. Май само се правиш на скромен.

— А, тия работи съм ги чувал от Невин.

Родри и Кълин замислено кимнаха.

— Не те разбирам, Адерин — намеси се Джил. — Искаш да кажеш, че не си ги чувал от никого, така ли?

— О! — старецът тихичко се разсмя. — Извинявай, дете. Имам един приятел на име Невин. Ако не бъркам, баща му го нарекъл така на шега.

Тъй като досега бе мислила за Ото златаря, Джил изведнъж си спомни неговата гатанка, че един ден „никой“ ще и каже с какъв занаят да се захване. А щом беше приятел на Адерин, този човек навярно също владееше деомера. Докато мъжете разговаряха за предстоящата война, тя се измъкна навън и избяга от дъна. Седна край потока и загледа гъмжилото от Диви из водата, които се надигнаха насреща й като вълна. За миг дъхът й спря. Деомерът сякаш се спускаше от небето като ястреб и вече я сграбчваше в ноктите си.

 

— Искаше ми се да го изгорим, както подобава — каза Дженантар с изтънял, безизразен глас. — Обаче не разполагаме нито с дърва, нито с благословено масло.

— Ще трябва да се задоволим с гроб — отвърна Калондериел. — Той е мъртъв, приятелю. За него вече няма ни най-малко значение какво ще сторим с плътта му.

Дженантар кимна печално и продължи да копае. Джил гледаше как двамата потни западняци въртят лопатите под жаркото слънце и тесният изкоп става все по-дълбок. Предната нощ Дженантар бе изпаднал в тъй дива скръб, че Адерин трябваше да му даде силна отвара от приспивни билки. Сега той изглеждаше само замаян и малко болнав като човек, който снощи е препил с медовина.

Най-сетне работата привърши; западняците хвърлиха лопатите настрани, вдигнаха увития в одеяло Албарал и го положиха в гроба. За момент тримата помълчаха в памет на мъртвеца. Внезапно Дженантар отметна глава и нададе яростен рев. Преди да го спрат, той измъкна ножа и плъзна острието по ръката си.

— Отмъщение! — изкрещя Дженантар. — Ето моята кръв, искам отплата за нея!

После протегна ръка над гроба и капки кръв оцветиха одеялото.

— Аз съм свидетел на този обет — тихо изрече Калондериел.

Дженантар кимна и остави кръвта да тече. Изведнъж Джил сякаш зърна сянката на Албарал — тръпнещ бледосинкав силует, който едва се различаваше под слънчевите лъчи. Обзе я ужас, че полудява, че дъхът й ще спре. Дженантар отново нададе нечленоразделен вой, после побягна слепешком и с трясък изчезна в горичката край потока. От сянката, ако наистина бе имало сянка, вече нямаше и следа.

— По-добре да го оставим насаме със скръбта — каза Калондериел. — Аз ще заровя гроба.

— Ще ти помогна — рече Джил и побърза да вземе лопатата; искаше да забрави какво може да е видяла преди малко.

Когато свършиха, двамата се върнаха в дъна и намериха уединено местенце край задната стена, където Калондериел да оправи на спокойствие стрелите, събрани от бойното поле. За тази цел западняците си служеха със специален инструмент — еленова лопатка, в която беше пробита дупка с необходимия размер.

— Не взехме много стрели — подхвърли той. — Откъде да знам, че ще се замесим във война? Има ли добри стрелци по тия места?

— Нямам представа. Лично аз никога не съм похващала лък.

Калондериел взе една стрела с откъснато оперение и навъсено се вгледа в нея. Очите му бяха тъмно пурпурни като най-скъпо бардекско кадифе.

— Май ще трябва да я отрежа. Ах, да му се не види… забравил съм острото ножче в багажа.

— Вземи това — предложи Джил и му подаде сребърния си кинжал. — По-остро никъде няма да намериш.

Той тихо подсвирна и пое кинжала. Когато плъзна пръст по него, над острието избликна сияние, видимо даже под ярките слънчеви лъчи.

— Джуджешко сребро! — възкликна западнякът. — Рядко се среща в днешно време, нали?

— Как го нарече?

— Джуджешко сребро. Нали не греша? Откъде го намери?

— От един златар. Ото се казва и живее на границата.

— Сигурно е бил дребничък — лукаво се ухили Калондериел. — Обаче як и широкоплещест.

— Прав си. Да не би да го познаваш?

— Него не, но познавам народа му.

Джил бе прекалено озадачена от странното поведение на своя кинжал, за да мисли за клана на Ото. Взе оръжието и го завъртя насам-натам, гледайки светлината по острието. В нейните ръце тя беше много по-слаба.

— Никога не съм го виждала да сияе така.

— Заради мен е. Народът на Ото не се погажда много-много с моя. Искат да знаят кога се навъртаме наоколо, защото ни смятат за банда мошеници и крадци.

Джил рязко вдигна глава.

— Елкион Лакар — прошепна тя. — Елфи.

— Наричай ни както щеш — разсмя се той. — Но което си е вярно, вярно е — чувал съм тези имена.

Като дъждовни капки над спокойно езеро, Дивите изникнаха наоколо един по един. Синя силфида, две пъпчиви джуджета, тръпнещият прозрачен силует на въздушен дух — всички те идваха като верни кучета, бързащи да полегнат в нозете на господаря си.

— Тогава какво е истинското име на твоя народ?

— О, не, никога не ще го узнаеш от мен. Тази чест трябва да се заслужи и от вашия народ само Адерин го е чувал. — Калондериел се усмихна, сякаш за да покаже, че не желае да я обиди. — Е, чувал съм какви приказки разправяте за нас. Не сме крадци или адски демони, нито пък сме по-близо до боговете. От кръв и плът сме, досущ като вас. Старият Адерин казва, че нашите богове са ни сътворили от Дивите, а вашите са използвали животни, тъй че сега за добро или зло споделяме един общ свят.

— Чакай, жреците твърдят, че сме сътворени от пръст и вода.

— Деомерът знае малко повече от жреците; не го забравяй. Би ли ми услужила пак с кинжала? Много работа ме чака.

Джил му го подаде. Дълго седя и гледа как острието искри като пламък в ръцете на елфа, размишлявайки над странните неща, които бе чула от него.

Около пладне Джил видя как огромният бухал описа кръг над броха и изчезна вътре. От гледката я побиха тръпки. Изтича в кулата и завари Кълин и Родри да разговарят край стълбището. Няколко минути по-късно се появи Адерин, който разкършваше ръце и плещи като след дълго плуване срещу течението.

— Открих ги, милорд. Лагеруват на около петнайсет мили североизточно от тук.

— Чудесно — каза Родри. — В такъв случай най-добре да пресрещнем Слигин.

— Не е много разумно, милорд — намеси се Кълин. — С цяла армия зад гърба си едва ли ще рискуват да обсадят дъна, но ако сте на открито, може да предприемат една отчаяна атака.

— Откъде ще знаят, че ние… о, в името на всички богове и съпругите им, какъв глупец съм само! Разбира се, че ще знаят.

— Слушай, сребърен кинжал — продължи Адерин. — Ще ти бъда много благодарен, ако се въртиш около лорд Родри, щом се стигне до бой. За да успеят, бунтовниците трябва да го убият преди да се е вдигнал толкова шум, че гуербрет Рийс да се намеси волю-неволю. Без съмнение затова не нападат армията на Слигин. Не им се иска да убиват благородници — биха го сторили само ако наградата е Родри.

— Точно така — каза Кълин. — А пък разправяш, че не разбираш от военни дела. Май само се правиш на скромен.

— А, тия работи съм ги чувал от Невин.

Родри и Кълин замислено кимнаха.

— Не те разбирам, Адерин — намеси се Джил. — Искаш да кажеш, че не си ги чувал от никого, така ли?

— О! — старецът тихичко се разсмя. — Извинявай, дете. Имам един приятел на име Невин. Ако не бъркам, баща му го нарекъл така на шега.

Тъй като досега бе мислила за Ото златаря, Джил изведнъж си спомни неговата гатанка, че един ден „никой“ ще и каже с какъв занаят да се захване. А щом беше приятел на Адерин, този човек навярно също владееше деомера. Докато мъжете разговаряха за предстоящата война, тя се измъкна навън и избяга от дъна. Седна край потока и загледа гъмжилото от Диви из водата, които се надигнаха насреща й като вълна. За миг дъхът й спря. Деомерът сякаш се спускаше от небето като ястреб и вече я сграбчваше в ноктите си.

 

Горещият летен ден се проточи и очакването бе изнервило всички. При оскъдната суха храна от запасите на Дрегид и без никакво друго питие, освен речна вода, войниците бяха изпаднали в мрачно настроение, а търговецът и мулетарите се щураха насам-натам, вцепенени от паника. Където и да отидеше, Родри чуваше само приказки за деомер, а вече не можеше да се присмее на тия страхове. Накрая той отиде до портата, преградена отново с дебели дънери и завари там Кълин. Сребърният кинжал бе подпрял замислено брадичка върху барикадата и гледаше как гарваните кръжат над мъртвите коне из ливадата. Родри застана до него.

— Добре поне, че старият Дрегид имаше лопати. Врагове или не, би ме заболяло сърцето да ги оставим непогребани.

— Много благородно от ваша страна, милорд.

— Е, това просто е мой дълг. Мислех си за онова, дето ти го рече старият Адерин — да стоиш по-близо до мен в боя. Ясно е, че всички ще се нахвърлят срещу мен, а не бих желал да подлагам никого на подобна опасност. Бий се където пожелаеш.

— Тогава ще се бия до вас.

Когато Родри обърна глава да го погледне, Кълин се усмихна спокойно.

— Дойде ли времето, идва и Уирдът. Сърцето ми се свива, като помисля, че заради шепа париможе да погубят свестен човек като вас. И това ми било благородници — един сребърен кинжал да има повече чест от тях.

— Щом е тъй, благодаря ти. От все сърце. Поласкан съм, че мъж като теб ме оценява тъй високо.

— Мъж като мен ли, милорд? — Кълин докосна дръжката на сребърния кинжал, сякаш искаше да напомни на Родри за своя позор.

— Ах, кълна се в пъклото, засяга ли ме какво си сторил преди двайсетина години? Минал си през повече битки, отколкото дори е чувал лорд като мен.

— Може и тъй да е, милорд, обаче…

Откъм войската зад тях избухнаха викове, подигравки, ругатни и злобни подмятания. Като крясък на гарван, над глъчката се надигна яростно изтънелият глас на Джил.

— О, богове! — ахна Кълин и се втурна нататък.

Родри го последва по петите. Когато минаха зад броха, видяха, че половината войници са се струпали около Джил, която ги обсипваше с най-гнусни ругатни, макар че и те не й оставаха длъжни. Кейнрид дотича и си проправи с лакти път през тълпата, раздавайки наред удари и плесници като ловец, който се мъчи да прогони хрътките от убития дивеч.

— Каква е тая история, свине недорасли? — изрева капитанът. — Хубавичко ще ви нашаря гърбовете, само да сте сторили нещо на тая девойка.

— Не е там работата — кресна Джил, разтреперана от ярост. — Разправят, че не съм имала право да нося меч. Хайде бе, копелета, я да видим кой ще ми го вземе?

Когато цялата войска пристъпи напред, Родри застана до нея и войниците мигновено отскочиха.

— Приеми моите извинения, прекрасна девойко — изрече Родри с поклон.

— Не ти ща скапаните извинения! — изръмжа Джил, после се позамисли и добави „милорд“. — Говоря най-сериозно. Нека се опита някой да ми го вземе. Ако не знаете, на туй му се вика предизвикателство. Хайде, копелета. Ще се бия с голи ръце срещу когото и да било от вас… ако ви стиска да ми излезете насреща.

Родри онемя. Когато се озърна към Кълин, сребърният кинжал беше спокоен както винаги.

— Не се безпокойте, милорд. От години съм разбрал, че е най-добре Джил да се оправя сама в подобни спорове.

— Какво? — възкликнаха едновременно Родри и Кейнрид. — Та те ще я наранят.

— Ако си мислех такова нещо — безгрижно изрече Кълин, — вече щях да съм развъртял меча. Тая свада съм я виждал стотици пъти, милорд, и се обзалагам, че Джил ще победи с лекота.

— Добре тогава — отвърна Родри. — Ако победи твоето момиче, получаваш един сребърник.

Клатейки смаяно глава, Кейнрид се зае да подготвя честен двубой между Джил и Прейд — едър мъжага, който се славеше като най-опитният бияч във войската. Скоро всичко живо се струпа около мястото на схватката. Родри забеляза, че Адерин гледа изплашено, но двамата западняци бързаха да се обзалагат в полза на Джил срещу всички желаещи.

— Много добре — каза Кейнрид и се отдръпна. — Започнете двубоя.

Джил и Прейд почнаха да кръжат с леко разперени ръце. Прейд самоуверено се хвърли напред и замахна, ала Джил изведнъж се озова отстрани. Тя сграбчи китката му, падна на коляно и сякаш по деомер стокилограмовият Прейд се преметна във въздуха и с глухо пъшкане рухна сред буренака. Все още обзет от боен дух, той скочи на крака, но сега пристъпваше по-предпазливо. Двамата си разменяха лъжливи удари, отскачаха; Прейд замахна ниско отстрани. Джил се хвърли право напред, ритна го в корема, после пъргаво приклекна и отскочи като в танц. Задъхан, Прейд се преви на две, но намери сили да се изправи. Джил отново пристъпи, замахна и го улучи право в брадата. С тиха въздишка Прейд затвори очи и се просна напред.

Западняците изреваха победоносно, Кълин се засмя под мустак, но войниците останаха безмълвни — едни от тях гледаха смаяно момичето, други се озъртаха със срам към Родри. Джил сложи ръце на кръста си и ги зяпна гневно.

— Други желаещи?

— Стига, Джил! — подвикна Кълин. — Вече те видяха каква си проклетия, обаче аз ще трябва да яздя с тях.

— Добре казано — кимна Родри и пристъпи напред. — Хайде, хора, полейте тоя сънливец с малко вода. И недейте да се срамувате — аз също загубих цял сребърник.

Но въпреки всичко войниците явно се срамуваха от поражението, защото грабнаха Прейд на ръце и незабавно се отдалечиха, гонени от западняците, които бързаха да си приберат парите. Родри се поклони на Джил.

— И къде се научи да се биеш така?

— Тате ми показа туй-онуй, милорд, а пък останалото сама си измислих.

Джил избърса потта от челото си с ръкав като мъж, но въпреки това сърцето на Родри подскочи. Никога не бе виждал девойка като нея — красива, толкова красива. После забеляза, че Кълин го гледа с мрачна бащинска подозрителност.

— Отивам да донеса сребърника. А ти гледай засега това диво коте да не припарва до войниците.

— Не бойте се, милорд. Ще имам тая грижа.

Докато вървеше към коня си, Родри се ругаеше за глупостта. Трябваше да престане да мисли за това момиче от простолюдието, придружавано от твърде опасен баща, ала разбираше, че по някаква странна причина отново се е влюбил.

 

Тази нощ армията на лорд Слигин лагеруваше край брега на потока, който щеше да ги отведе до Родри. Войниците се бяха пръснали на групички и огньовете им припламваха като вълшебни цветя из мрака на дивата ливада. Докато обикаляше из лагера, Невин срещна един познат войник на име Сандир. Преди година му беше излекувал възпален зъб и очевидно Сандир го помнеше с добро.

— Я гледай ти, Невин! Елате да седнете при нашия огън, добри ми сър. Това са Аркад и Ивир. Момчета, да ви представя най-добрия билкар, който някога е яздил из кралството.

Приятелите на Сандир дружелюбно кимнаха и се усмихнаха.

— Адски се зарадвах, като ви зърнах в обоза — каза Сандир. — Случи ли ми се нещо, по-добре вие да ме лекувате, отколкото нашият хирург.

— О, той не е лош човек. Само дето не разбира от зъби колкото мен.

— Може и тъй да е. — Сандир опипа челюстта си при спомена за отдавна отминалата болка. — Но да се надяваме, че няма да имате работа в близко време.

— Знае ли човек… — промърмори Аркад с невесела усмивка. — Сигурно не ви се намират билки против деомер.

Тримата се разсмяха насила.

— Е, да, няма такива билки — призна Невин. — Значи вярвате на последните слухове, така ли?

— Че кой ли не им вярва — отвърна Сандир. — Ама не са само слухове. Някои от нашите са ходили до дъна на Корбин като вестоносци и с други поръчения. Разговарях с хора, които са виждали какви ги прави онзи Лодлейн.

— И какви ги прави?

— С очите си го видях — намеси се Ивир и широкото му лице пребледня. — През пролетта беше, когато нашият господар увещаваше Корбин да се откаже от бунта. Лорд Слигин ме прати с известие до Бръдлин. Корбин ме посрещна любезно, настани ме на масата при своите хора. И да ви кажа, по някое време слязоха двамата с Лодлейн, а пък в почетното огнище тъкмо бяха заредени дърва. Кълна се, добри ми сър, онзи само щракна с пръсти и дървата лумнаха в пламъци, а бяха грамадни цепеници, не подпалки или нещо такова.

— И един от хората на лорд Олед също е ходил до Бръдлин — подхвана Сандир. — Влязъл, а Корбин му рекъл направо: Лодлейн вече ми каза, че идваш. Хората от неговата войска се кълнели, че знае какво става на много мили наоколо.

— Направо да се чуди човек какво ли още може да стори — каза Аркад. — Слушай, Невин, щом си билкар, сигурно разбираш от кости и мускули. Кажи сега, може ли някой с деомер да превърне човека в жаба?

— Не — твърдо заяви Невин. — Това са глупави измислици на бардовете. Ами, размърдайте си главите. В тия приказки се говори за най-обикновени жаби, нали така? Да, ама ако човек се превърне в жаба, тая жаба ще трябва да е грамадна. Не може току-така да се изпари толкова плът, а никоя приказка не споменава за жаба колкото кон.

Тримата войници се разсмяха на шегата и явно се поотпуснаха.

— Добре тогава — каза Сандир. — Заклел съм се да умра за господаря и свинска пръдня не давам дали ще е от меч или от деомер, обаче никак не ми се нравеше мисълта да подскачам в блатата до края на дните си.

— И какви хубавици ще се навъртат край теб — съчувствено добави Аркад. — Все зелени и пъпчиви.

Невин се присъедини към общия смях. Шегите бяха най-доброто оръжие на тези хора срещу страха от неизвестното.

Към полунощ, когато всички бяха заспали и само стражата обикаляше из лагера, Невин седна до гаснещите въглени, за да се свърже с Адерин. Благодарение на дългогодишната дружба бе достатъчно само да помисли за него и след малко лицето на Адерин изникна в червеникавото сияние.

„Ето те — помисли Невин. — Можеш ли да разговаряш?“

"Мога — отвърна мисълта на Адерин. — Лагерът спи. Всъщност тъкмо се канех да те потърся. Армията на Корбин е все на същото място.

„Без съмнение ще изчакат да напуснем дъна и тогава ще се опитат да убият Родри. Лодлейн с тях ли е още?“

„Да. Ах, богове, сърцето ми се къса. Какъв глупак бях, че го обучих!“

Невин прогони изкушението да отвърне: „Нали ти казвах“. Образът на Адерин се усмихна кисело, сякаш много добре знаеше какво му минава през ум.

„Но стореното си е сторено — продължи Адерин. — А сега аз отговарям за злодеянията му… не е нужно да ми напомняш. Важното е да приключим час по-скоро.“

„Точно така. Още ли смяташ, че не е нищо друго, освен безумие?“

„Да. Ако наистина беше преминал към гнусните деяния на Черния път, сега щеше да се крие, а не да се перчи с дарбата си пред разни дребни благородници.“

„Е, сигурно имаш право. Слушай, ти познаваш Лодлейн далеч по-добре, отколкото аз. Вече изглежда ясно, че той е разпалил този проклет бунт. Защо? Дали се опитва да избяга от отговорност за убийството? Ако е тъй, планът му няма да успее. Няма значение чий васал ще бъде Корбин. Рано или късно нещата ще опрат до съд, а гуербрет Рийс е дори по-строг от Ловиан.“

„Прав си, аз също си блъскам главата над този въпрос. Отначало мислех, че се кани да ме убие заедно с двамата свидетели, които водя, но ако е тъй, защо да замесва Родри и половината тиеринство? Няма смисъл в цялата работа.“

„Наистина няма и мисля, че би трябвало да открием какво си е наумил.“

Адерин мрачно се разсмя.

„Ако можем. Там е въпросът, приятелю. Ако можем.“

След като привърши разговора с Адерин, Невин дълго стоя, унесен в нерадостни мисли. Искрено се надяваше Адерин да има право, че Лодлейн е само безумец. Наистина, момчето си беше неуравновесено от самото начало. Изучаването на деомера изисква пълно душевно равновесие и непоклатимо ядро от здрав разум, защото силите, към които прибягва това изкуство, могат да разкъсат на парчета един по-крехък ум, като го оставят в плен на пагубни заблуди и фантазии. В душата на Лодлейн никога не бе имало желязо, а само податливото сребро на вроден деомерски талант, който по-скоро би трябвало да бъде потискан, а не насърчаван. Е, ако Адерин беше прав, оставаше им поне тази утеха, че Лодлейн само злоупотребява със силата си, без да се замесва в странни и нечестиви дела. Както всяка светлина хвърля сянка, така и покрай истинското учение съществува черен деомер. Хората, които го изучават (а те никога не допускат жени в своето гнусно братство), копнеят единствено за власт и понеже треперят над нея като скъперници, само съсипват чуждите души, вместо да им помагат. Те изравят злокобни магии от най-мрачните кътчета на Вътрешните земи и поддържат живота си по неестествен начин, като се хранят с жизнената сила както на хора, тъй и на духове. Невин бе дал клетва безмилостно да унищожава всеки от тях, където и да го срещне, ала те знаеха това и се криеха от него.

 

Пръснати из дивата ливада, войниците от армията на лорд Корбин и неговите съюзници спяха под звездното небе. Лодлейн с уверена стъпка прекоси мрачния лагер, подхвърли няколко думи на един от часовите и продължи напред. Призляваше му от вонята на толкова много неизмити човешки тела, затова побърза да се отдалечи от бивака, преди да легне в прохладната трева. Беше изморен — напоследък непрекъснато се чувстваше изморен, — ала и с идването на нощта не можеше да заспи. Той притисна челото си с длани и опита да се успокои. Макар да бе изоставил далече зад себе си ненавистната миризма, тя сякаш продължаваше да се вкопчва в тялото и дрехите му. Изведнъж я видя да се вихри наоколо като облак от плътен сив пушек, понесен от недоловим вятър. Това бе само видение, илюзия, но трябваше да се бори, за да я прогони. Напоследък често го навестяваха неканени видения — просто странни дреболии, едва доловими гласове, размазани очертания — и той всеки път разбираше какво ги е предизвикало, но въпреки това изпитваше ужас, защото изобщо не би трябвало да ги има. Един майстор на деомера работи дълги години, за да отвори съзнанието си за Вътрешните земи, но същевременно трябва да знае как да затваря своите мисли, да спуска завеса между себе си и невидимите неща.

Когато погледна нагоре, звездите танцуваха, подскачаха, пращаха дълги светли лъчи като отражения по излъскан меч. Той бързо извърна очи, ала из тревата сякаш пълзяха и душеха безброй дребни създания, подобни на невестулки. Лодлейн рязко вдигна ръка и изписа из въздуха знак за прогонване на виденията. Когато погледна отново, тварите бяха изчезнали, а звездите не трепваха. С измъчена въздишка се просна по очи и остана неподвижен в тревата. Пречупените звездни лъчи сякаш танцуваха из съзнанието му и го заслепяваха. Той призова представата за мрак — нежен, топъл мрак като спокоен сън, сетне остави образа да изпълни мислите му, докато накрая сякаш наистина потъна сред тази мека, гальовна тъма и най-сетне се почувства в безопасност. Беше открил тоя трик преди няколко месеца; само така можеше да намери покой. Сега щом го призовеше, мракът идваше бързо и лесно, сякаш по своя собствена воля.

Но дори и обгърнат в тъма, той не можеше да заспи. Омразата беше до него сред чернотата — лютата ненавист към смрадливите човешки същества, които бе принуден да използва като съюзници и още по-дивата омраза към Елкион Лакар. Сякаш я чуваше как му говори с детско гласче, което постепенно се превръщаше в собствения му глас. Та нима не бе израснал като изрод в елфическите лагери и то само защото баща му беше презряно човешко същество? О, всички се държаха много мило; тъкмо това не можеше да понесе, отвратителната им добрина, сякаш си имаха работа с малоумно хлапе, което се нуждае от нежни грижи. Проклетите Елкион Лакар бяха самодоволни, толкова самодоволни, защото знаеха, че ще живеят четиристотин, може би дори петстотин години, докато той… всъщност колко живеят мелезите? Никой не знаеше със сигурност; всеки момент можеше да надникне в огледалото и да види признаците на онова неизбежно, смъртоносно разложение, което хората наричат старост. Ненавиждаше ги — и елфите, и хората.

Омразата се разгоря тъй ярко, че заплашваше да прогони тъмата. Лодлейн се овладя и насочи мислите си само към мрака, отпусна се в неговата гальовна закрила. Както винаги, от тъмнината долитаха гласове, утешаваха го, охотно признаваха всичките му страдания, обещаваха, че ще получи своята мъст срещу елдидците и Елкион Лакар.

„Лодлейн Всемогъщи — казваха гласовете. — Властелин на Въздушните сили, никой не може да те докосне, никой не е по-силен от теб, о, Всемогъщи.“

„Вярно — отвърна им той в мислите си. — Ще получа своята мъст.“

„Величава мъст за всички тия псета, които те карат да страдаш. — Познатият глас беше мек и гладък като благовонно масло. — Не забравяй, убиеш ли Родри Мелуейд, ще получиш цялото отмъщение, за което копнееш. Родри трябва да умре… помни го, помни.“

„Помня и се кълна, че ще го сторя.“

Чу как нейде избълбука доволен смях, после мракът стана плътен и топъл. Най-сетне можеше да заспи.

 

Призори лагерът се събуди бързо. Лорд Слигин обикаляше насам-натам, подвикваше заповеди и не оставяше хората да се размотават. Искаше всички да бъдат готови за поход, докато конете се напасат.

През цялата сутрин бързо напредваха нагоре срещу течението. Невин усещаше как някаква странна тревога измества вълнението му от предстоящата среща с Брангуен. Каква ли бе нейната личност в този живот? Какво щеше да си помисли за него? Въпреки възрастта и деомерската мъдрост, Невин си оставаше мъж и жадуваше тя да го хареса. Около час преди пладне най-сетне достигнаха древния дън.

Откъм портата Родри и неговите войници ги посрещнаха с радостни възгласи. Тъй като в двора нямаше място за цялата армия, хората слязоха от седлата и останаха при конете, а благородниците влязоха в крепостта. Търсейки Адерин, Невин също се вмъкна подир тях и завари своя приятел да го чака заедно с двамата елфи край крепостната стена. Дженантар и Калондериел се поклониха ниско.

— Привет на теб, Мъдрецо от Изтока — каза Дженантар. — Надявах се да те срещна отново при по-добри обстоятелства.

— Искрено казано, и аз се надявах на същото. Сърцето ми се сви, като узнах, че твоят приятел е загинал в битка между елдидските хора.

— Ще отмъстим за него — намеси се Калондериел. — Както и за всички останали.

В котешките му очи пламтеше дива ярост. Макар че войната, за която намекваше, бе отминала преди триста и петдесет години, той несъмнено помнеше името на всеки елф, загинал тогава. Елкион Лакар никога не забравяха оскърбления или неправди и много рядко прощаваха. Колкото и да го убеждаваше Адерин, че били добродушни по нрав, Невин изпитваше дълбоко безпокойство при всяка среща с тях.

— Знам, че сигурно чакаш нетърпеливо да се срещнеш с Джил — каза Адерин. — Видях я преди малко, но пак се е затрила някъде. Да я потърся ли?

Но Невин трябваше да поотложи срещата, защото Слигин се зададе с широка крачка към тях. Приличаше на озадачен мечок пред първите лаещи хрътки.

— Слушай, Невин — гръмогласно заяви Слигин. — Сериозно съм разтревожен. Младият Родри е полудял. Направо си е изгубил ума.

— Тъй ли, милорд? Нека се досетя сам какво му е на младежа. Сигурно се кълне, че аз и Адерин владеем деомера, а отгоре на всичко Адерин може да се превръща в бухал.

— Точно така. Аз… — Изведнъж Слигин зяпна, защото най-сетне бе проумял, че Невин го взима на подбив. — Ей, я стига! Да не би да твърдиш, че е вярно?

— Точно така.

Слигин разклати глава и ги разгледа един по един, точно както мечок се озърта към хрътките.

— Кълна се в косматия черен задник на Адския властелин, каква е тая работа? Нима съм бил толкова път само за да спасявам неколцина побъркани? Дори онзи сребърен кинжал се кълне, че е вярно.

— И е прав — каза Невин. — Сигурно ще трябва да направя някой глупав фокус, за да ви убедя. — Той се озърна и забеляза в тревата суха съчка. — Хайде, гледайте.

Щом Невин призова Дивите на Огъня, те мигновено се втурнаха да изпълнят молбата му и подпалиха съчката. Слигин изруга, после изруга още веднъж, когато Невин ги помоли да изгасят пламъка.

— Можете да я пипнете, милорд. Още е гореща.

Слигин се завъртя и хукна към броха, без да поглежда назад. Двамата елфи избухнаха в смях, но Адерин им се скара строго на техния език. Те неохотно млъкнаха.

— Вървете да се приготвите за път — каза Адерин. — Намерете кон и за мен, ако обичате.

Все още ухилени, Дженантар и Калондериел се отдалечиха. В този момент Невин видя, че Джил стои наблизо и го гледа плахо като горска кошута. Въпреки мръсните мъжки дрехи, въпреки че красивото й лице бе различно от това на Брангуен, той я позна веднага. Първата му замаяна мисъл бе изпълнена с удивление, че е толкова висока.

— Добър ден, Джил. Адерин ми разказа за теб.

— Тъй ли? Дано да е казал добри неща.

— Добри бяха.

Толкова му се искаше просто да й каже истината, да я застави чрез деомера да си припомни и от все сърце да разкрие колко се радва, че я среща отново — ала обетът му забраняваше всичко това. Джил го гледаше с хладно любопитство.

— Интересно — каза тя, — не сме ли се срещали преди? По пътя, или в някой град, когато още съм била малка?

— Не сме.

— Тогава сигурно си мисля за някой друг. Адски странно… бих се заклела, че ви познавам.

За момент Невин едва не се разплака. Дори подир толкова много години, тя все още го помнеше.

 

След дълги спорове благородниците се споразумяха за бъдещите военни действия. Тъй като разполагаха с майстори на деомера, чрез които да следят придвижването на Корбин, можеха спокойно да се върнат при обоза, а после да поемат на изток по широка дъга, като по този начин внушат на Корбин, че искат да го заобиколят и да превземат неговия дън. Нямаше да му остане друг изход, освен да ги последва и да им отстъпи избора на място за неизбежната битка. Междувременно можеха да пратят вестоносци до подкрепленията, идващи от Дън Канобейн. Кълин разсеяно се замисли на колко бойци могат да разчитат; броят зависеше от това, колко васали са останали верни на Ловиан.

След като военният съвет свърши, Кълин откри Джил край портата на дъна. Вече бе оседлала конете и го чакаше.

— Помолих лорд Родри за нещо и той се съгласи — каза Кълин. — Щом се съберем с обоза, заминаваш да отнесеш вест до Дън Канобейн.

— Тате! Кълна се във всички адове, исках да…

— Какво си искала? Да тръгнеш с нас на война ли? Понякога ми се струва, че нямаш нищичко между ушите.

— Бас държа, че няма да се изложа.

— О, я недей да ми дрънкаш врели-некипели! Какво като знаеш да се биеш? Ти си ми едничкото на тоя свят, тъй че не позволявам да рискуваш живота си в сражение. Знаеш ли кое ти е лошото, миличко? Ти си като всички новобранци — мислиш, че смъртта е за другите, но не и за теб. Е, на доста от тия наперени хлапета съм давал последна глътка вода и съм седял до тях докато издъхнат. Боговете да ме убият, ако позволя това да те сполети!

Джил нямаше какво да възрази на тая грубовата реч. Наведе глава и смутено взе да върти юздите из пръстите си.

— Знам какво те тормози — продължи Кълин. — Мислиш, че не оценявам бойното ти умение, но едно е да въртиш меча на показ пред някой лорд, а съвсем друго да тръгнеш на истински бой.

— Така си е. — Джил надигна глава и опита да се усмихне. — Тате, наистина ли смяташ, че ме бива с меча?

— Наистина.

В усмивката й просветна тъй детинска радост, че сърцето му се сви. В подобни моменти Кълин усещаше как нейде от дъното на душата му се надига грозната мисъл, че може би обича дъщеря си повече, отколкото е редно. Той хвана юздите на коня, помогна й да се качи на седлото и изръмжа:

— Само недей да се дуеш от туй, дето го рекох. Още много има да учиш.

После поведе коня си към войската на Родри. Знаеше колко я е засегнал, но си забрани да поглежда назад.

 

Когато армията пое на юг, за да се срещне с обоза, Дрегид ги напусна. Джил отиде да се сбогува с него и той дълго тръска ръката й.

— Хиляди благодарности, девойче, и на теб, и на татко ти. И не само благодарности. Адски добре знам, че ми спасихте живота.

Дрегид пъхна в ръката й тежка кесийка, после изтича да подреди кервана. Вместо да отнесе парите на баща си, Джил реши да ги задържи. След края на войната пак щяха да им трябват пари, а ако тате узнаеше, незабавно щеше да пропие половината.

Когато отново настигна края на колоната, Джил се озова до Невин, който я поздрави тъй учтиво, че не можа да го отмине, както възнамеряваше отначало. Всички тия деомерски истории я плашеха; а най-много я ужасяваше това, че инстинктивно разбираше част от тях. Но за нейна голяма изненада, Невин се оказа добродушен старец със срамежливи сини очи и весела усмивка, облечен като прост селянин с платнена риза и кафяви бриги вместо дългите черни одежди с бродирани странни знаци, в каквито си го бе представяла.

Тъй като той беше странствал из кралството много повече и от нея, двамата взеха да разговарят за пътешествия. С напредването на деня този човек почна да й се струва като отдавна загубен дядо, когото само по нелепа случайност не е срещнала досега.

— Кажи ми нещо, дете — подхвърли Невин по някое време. — Баща ти изглежда удивително почтен мъж — толкова е грижовен към теб и тъй нататък. Знаеш ли какво го е принудило да хване сребърния кинжал?

— Не и на ваше място не бих му задала въпроса. А ме води със себе си, защото много обичаше мама. Разбирате ли, когато умря тя, бях още малка и нищо не разбирах. Тате просто дойде един ден и потеглихме. Но после често си мислех за това. Тате имаше страшно много пари, беше взел откуп за някакъв благородник. Обзалагам се, че е възнамерявал да заживеем заедно — може би да си купим чифлик или нещо подобно. А ето че пристига и я заварва мъртва. През онзи ден беше направо обезумял.

— Сигурно не е бил на себе си, горкият момък. Ех, богове, жестока шега си е изиграл Уирдът и с него, и с теб, и с майка ти.

В гласа на стареца звучеше тъй топло и искрено съчувствие, че Джил се изненада. Винаги бе смятала, че хора като един сребърен кинжал и незаконната му дъщеря са недостойни за вниманието на човек, изучаващ магическите науки. Ала като билкар Невин се грижеше за страданията на бедните. Така деомерът му ставаше някак по-човечен, макар несъмнено да си оставаше деомер и при самата мисъл за него тя изпитваше необясним ужас.

Късно следобед на три мили от морския бряг срещнаха обоза — дълга върволица от каруци, слуги и копиеносци. Тъй като каруците носеха пиво, лагерът тази вечер беше много по-весел. На следващия ден Кълин събуди Джил още в ранни зори.

— Приготвяй се за път, миличко — каза той. — Лорд Родри ще иска да прати вести час по-скоро.

— Добре, тате, ама все пак ми се щеше…

Кълин заканително вдигна длан и Джил побърза да си прехапе езика.

— Приятно пътуване — продължи той. — Като му дойде времето, пак ще се видим.

После се отдалечи с бърза крачка и Джил разбра, че повече няма да го види преди заминаването. По-добре; мразеше да се сбогува с него пред битка, защото от прощалните думи и двамата изпитваха мъчителното чувство, че може вече да не се срещнат.

 

През цялата сутрин армията се движеше бавно на запад. Невин и Адерин яздеха най-отзад, след каруците и слугите. Макар че Родри им предложи почетно място начело на колоната, те предпочетоха да изостанат, защото трябваше да бдят пред надвисналата заплаха. Всеки миг можеше да им се наложи да отбият настрани и да скочат от конете, тъй като дори и за могъщи майстори на деомера като тях бе невъзможно да изпаднат в транс върху седлото, без да се стоварят долу на пътя. Каквото и да разправят бардовете, деомерът си има ограничения.

— Искрено ти благодаря, че дойде — каза Адерин. — По право се полагаше сам да свърша цялата работа.

— Е, дума да няма, последната битка ще бъде твоя, но не си въобразявай, че толкова години съм бдял като квачка над Родри само за да го убие шайка бунтовници. Слушай, мислиш ли, че Лодлейн ще се опита да те нападне открито?

— Не знам какво да мисля. Затова се радвам, че си тук.

Когато се завъртя и го погледна, Невин разбра, че Адерин е изплашен.

— Никога не сме се срещали в пряк двубой — продължи Адерин. — Откъде да знам дали не е по-силен от мен, пък и никога през живота си не съм опитвал да убия човек, а той вече е убивал. Ах, пъклото да го вземе, не за живота си се боя, а за делото. Още не съм привършил. Не мога да си позволя да губя безценно време докато пак се възродя и израсна. Знаеш не по-зле от мен, че без човешки деомер по границата, скоро ще пламне открита война между хора и елфи.

— Знам. Е, ще положа всички усилия да убедя твоята заместничка, че трябва да тръгне по деомерския път.

— Такъв ли е Уирдът на нашата Джил?

— Не мога да бъда сигурен, разбира се, но така почвам да мисля. Най-напред ще трябва да се вкорени здраво в обичаите на своя народ. Това е моя грижа. А после? Е, когато му дойде времето, Властелините на Светлината ще й пратят поличби.

— Точно така. Но дотогава има още много да чакаме, а Елкион Лакар се нуждаят от мен сега.

— Какво пък, ако се случи най-лошото, ще замина на запад. Има кой да ме замести в Елдид.

— Благодаря ти. Не знаеш колко ме облекчи с тия слова.

— Добре. Но все още не си умрял, приятелю. И ако бъдем нащрек, нищо няма да ти се случи.

Около пладне една от каруците строши колело — подобни произшествия се случваха доста често. Родри раздразнено нареди армията да използва времето за обедна почивка, докато каруцарите оправят повредата. Войниците се пръснаха около едно от множеството поточета, които се срещаха из елдидските ливади. Свалиха седлата, пуснаха конете на паша и отидоха към обоза да си получат дажбите. Тъй като Невин и Адерин се хранеха само по два пъти на ден, при това твърде оскъдно, решиха да употребят времето за по-важни неща. Предадоха конете си на един слуга и се отдалечиха покрай потока, докато най-сетне глъчката на войниците остана далече зад тях.

— Искам да поогледам — каза Невин.

— Признавам си, че ще ме зарадваш, ако успееш да го откриеш. От години не съм летял толкова много и ръцете ме болят по цял ден.

Невин потръпна. Макар че през последните години неведнъж бе виждал Адерин да лети, преобразяването в чуждо тяло можеше да изплаши и най-опитния майстор на деомера.

— Значи не си го следил през ефирната плоскост?

— Просто не смея да го срещна там, преди да съм изпробвал силите му по друг начин.

— Мъдра постъпка, без съмнение. Е, да видим какво ще узная. Имам чувството, че ако ме срещне лице в лице, онова младо пале ще побегне тъй, сякаш адът го гони по петите.

Невин легна по гръб сред тревата и скръсти ръце върху гърдите си. Адерин застана наблизо, готов да пропъди всеки досадник. Невин успокои дишането си, после затвори очи. Представи си своето светлинно тяло — опростена човекоподобна фигура от синкава светлина, свързана със слънчевия му възел чрез сребриста нишка. Продължи да се съсредоточава върху нея, докато тя стана плътна, след това си представи, че гледа през нейните очи и прехвърли съзнанието си. Чу рязко изтракване като удар на меч върху щит и усети как тялото му пропада. И наистина — вече беше на два-три метра височина и виждаше през очите на двойника собственото си спящо тяло. Наблизо аурата на Адерин пулсираше като яйце от мека златиста светлина, през която едва се различаваше силуетът му.

Обляна в ръждивочервеното сияние на растителната аура, ливадата се разстилаше под тръпнещата синя светлина на ефирната плоскост. Потокът издигаше на десет човешки ръста из въздуха воал от първична сила като широк сребрист водопад без река под него. Влачейки сребърната нишка, Невин бавно се зарея нагоре, докато стигна на стотина метра от тялото си. В далечината армията разливаше огненото зарево на преплетени аури, докато хората обикаляха насам-натам. Различаваха се отделни багри, но преобладаваше кървавочервеният цвят на типичните убийци. За Невин това бе грозна гледка, но сега търсеше друга подобна. Издигна се още по-високо, после полетя над пейзажа, окъпан в студено синкаво сияние.

Когато се отправи на север, Дивите дойдоха да го посрещнат. Тук, в своята родна стихия, те нямаха тела, а само красиви искрящи снопчета от разноцветни светлини. Понякога се пречупваха като блясък на ярка звезда, друг път се свиваха в едва забележими мислещи пламъчета. Докато Невин се носеше в своето светлинно тяло, Дивите кръжаха край него като чайки около кораб. Колкото и да ги обичаше, сега те бяха пречка. Ако Лодлейн случайно беше в ефирната плоскост, щеше отдалече да забележи тази светеща армия. Когато Невин им нареди да се махнат, Дивите послушно избягаха.

След известно време — поне доколкото може да се измерва времето в ефира — Невин зърна на една поляна встрани от пътя си искрящ светлинен купол. Той зави и увисна над него. Бледият сребрист свод покриваше около четири декара и беше белязан на върха и по четирите основни посоки с пламтящи разноцветни петоъгълници, в които се виждаха знаците на стихиите — общо взето доста самонадеяни и претенциозни варианти на обикновения астрален печат. Без съмнение отдолу беше армията на Корбин. Куполът подсказа на Невин какъв страх изпитва Лодлейн пред Адерин, та да си осигурява убежище с подобни усилия. Старецът плъзна над горния петоъгълник, в който сияеше бледият пурпурен знак на Ефира.

— В името на Кралете, пропусни ме да мина.

Петоъгълникът се вдигна като корабен люк. Невин бавно слезе надолу през отвора. Опасяваше се, че Лодлейн е усетил идването му и ще го предизвика на бой, но не видя под себе си нищо, освен гъмжилото от пулсираща червенина на войската. Спусна се толкова ниско, че почна да различава преплетените аури на хора и коне, ала бе невъзможно да ги преброи. Родри трябваше да се задоволи с информацията, че армията на Корбин е приблизително колкото неговата.

Както се рееше насам-натам, Невин зърна две отделни фигури и се приближи да ги огледа. Едната аура беше кървавочервена с по-тъмни жилки и се въртеше неравномерно около тялото в нея. Тънка нишка от бледа светлина я свързваше с другата — набъбваща, пулсираща маса, която пред очите му смени цвета си от златист на отровно зелен. Невин веднага се досети, че червената аура принадлежи на Корбин, омагьосан и свързан с Лодлейн. Аурата на Лодлейн стана кафява, напръскана със златисто, после набъбна още и изведнъж се сви. Ах, богове, помисли Невин, толкова е затънал, че само по чудо още не е загубил деомера си. Погледа още няколко минути, но не забеляза в аурата и следа от черните силови линии, които биха означавали, че Лодлейн работи за черния деомер.

Измъкна се обратно през печата и го затвори след себе си, после полетя назад с цялата бързина, на която беше способен. Сребристата нишка водеше право към тялото му. Вече бе минал половината път, когато Дивите се зададоха насреща и изплашено литнаха наоколо като ято пулсиращи, пърхащи светлинки. Той спря и се опита да проумее какво искат да му кажат. Тъй като те не говореха с думи, а с потоци от чувства, Невин разбра само, че докато е бил в купола, нещо ги е изплашило до смърт. Благодари им за предупреждението — ако наистина беше предупреждение — и продължи по-нататък. Най-сетне видя ясната златиста аура на Адерин и собственото си тяло като куп мъртва материя. Плъзна се надолу по сребърната нишка, докато увисна съвсем ниско, после се отпусна и позволи на съзнанието да последва зова на плътта. Отново чу рязко щракване и изведнъж видя през телесните си очи как Адерин стои до него. Невин пое в себе си светлинното тяло, плесна три път с длан по земята в знак, че е свършил, след това се надигна и седна.

— Откри ли го? — запита Адерин.

— Да. — Невин се поколеба, но нямаше заобиколен начин да поднесе новината. — Прав беше, приятелю. Лодлейн е луд, луд за връзване.

Адерин се разплака на глас като елф. Невин го потупа по рамото и се помъчи да измисли някакви утешителни слова. Но нямаше какво да каже. В края на краищата, Лодлейн беше единственият син на Адерин.

 

Лорд Корбин пиеше пиво от дървена чаша и гледаше Лодлейн с безрезервната преданост на вярно псе. Чернокос и синеок, Корбин някога бе считан за красавец, но сега под очите му провисваха торбички, а по бузите му тъмнееше мрежа от тънки пурпурни линии. Лодлейн го ненавиждаше, но знаеше, че е удобен инструмент, тъй като имаше свои причини да желае смъртта на Родри Мелуейд. Гласът от мрака бе обещал, че ако Родри умре, не след дълго хора и елфи ще почнат да се избиват по границата. Лодлейн пазеше тази надежда като безценен камък.

— Щом хората привършат с обяда — каза Корбин, — тръгваме подир него. Сега са с обоз, тъй че ще се движат по-бавно.

Лодлейн понечи да отговори, но изневиделица мракът обгърна съзнанието му. За пръв път идваше неканен и Лодлейн изпита ужас.

„Не бой се. Аз съм твой приятел и идвам да те предупредя. Някой те шпионираше. Беше отворил астралния печат. Пази се. Бъди нащрек.“

Гласът и мракът изчезнаха тъй бързо, че Корбин явно не забеляза нищо.

— Одобряваш ли плана, съветнико? — запита той.

— Одобрявам го. — Лодлейн рязко се изправи и пъхна ръце в джобовете на бригите си, за да скрие треперенето им. — Знам, че по военните въпроси винаги мога за разчитам на теб.

Без да каже повече нито дума, той обърна гръб на озадачения Корбин и се отдалечи към границата на площта, закрита от астралния купол. Но беше твърде потресен, за да се занимава с проверка на печатите. За пръв път му хрумна да се запита кой ли говори от мрака.

 

Насядали плътно по пейките, прави покрай стените, с халби пиво в ръцете, сред глъчка от смях и шеги, сто осемдесет и седем души се бяха натъпкали в голямата зала на Дън Канобейн. Петдесет от тях бяха охраната, която остави Слигин, а останалите придружаваха благородниците, седнали при Ловиан на почетната маса — Едар, Комер и Гурин. Ловиан никога не се бе съмнявала във верността на Едар, но приятно се изненада, когато другите двама пристигнаха пред портите на крепостта. Слугите бързаха да разчистят остатъците от обяда и да поднесат медовина. Най-сетне Едар — кокалест рус младеж на около двайсет години — изрече онова, което си мислеха всички:

— Щом Кенид още не е дошъл, ваша светлост, значи няма да дойде и същото се отнася до Дромик и Кинван.

— Така е — каза Ловиан. — Е, Кинван има най-малката войска в целия ран. Нека иде при тях, не ме е грижа.

Лордовете се ухилиха и вдигнаха чаши към нея. Ненадейно дотича Карадок, следван от млад сребърен кинжал.

— Вести от лорд Родри, милейди.

Сребърният кинжал коленичи и измъкна навития пергамент от пазвата си. Докато поемаше свитъка, Ловиан забеляза гладкото му лице и се зачуди как е могло тъй младо момче да си навлече този позорен занаят.

— Каро, отведи момъка при войниците и го нахрани, после доведи писаря.

Ловиан можеше да прочете посланието и сама, но това би наскърбило придворния писар. Когато дотича, той разтръска свитъка и се изкашля няколко пъти, докато лордовете се привеждаха напред, за да чуят по-добре. Родри бе описал най-подробно битката при стария дън и нареждаше на подкрепленията да тръгнат на северозапад към мястото за среща. Самият той се движел покрай един приток на Брог, опитвайки да заобиколи армията на Корбин.

Сред звън на мечове и шумолене на отместени столове, лордовете се изправиха да изпълнят заповедта. Писарят се наведе към Ловиан и прошепна:

— Ваша светлост, накрая има лично послание. От Невин.

Ловиан грабна пергамента.

„Скъпа ми Лова — гласеше бележката. — Макар че положението е сериозно, имам основания за надежда. Нашият деомерски враг е обезумял дотам, че просто се чудя как изобщо може да представлява заплаха. Гарантирам, че двамата с Адерин ще опазим Родри. Мога ли да те помоля за една добрина? Сребърният кинжал, който носи тази вест, не е момче, както изглежда, а девойка и аз много държа на нея. Би ли я подслонила? Твой покорен слуга, Невин.“

— О, богове! — разсмя се Ловиан. — Каро, бягай да доведеш сребърния кинжал. Кажи на момичето да си вземе обяда и да дойде на моята маса.

— Момичето ли, ваша светлост?

— Точно така. Май съм взела да ослепявам на стари години.

Когато сребърният кинжал пристигна на нейната маса с чиния хляб и печено месо, Ловиан видя, че наистина е девойка и при това твърде красива. Представи се с името Джил, дъщеря на Кълин от Кермор.

— Гледай ти колко интересно! Значи си дъщеря на онзи прославен боец. Отдавна ли познаваш Невин, дете?

— Едва от няколко дни, ваша светлост, но да си кажа правичката, въпреки целия му деомер, никога не съм срещала по-приятен човек.

— И аз си помислих така, когато го срещнах за пръв път. Хайде, дояж си сега. Като изпратим войската, ще те изкъпем и ще ти потърсим стая в женските покои.

Когато излязоха на двора, конниците вече се подреждаха в походна колона, а каруцарите се наместваха по колите. Всички лордове в тиеринството бяха длъжни да осигурят на Ловиан войската си с пълно бойно снаряжение за четирийсет дни в годината — и нито ден повече. С натежало сърце тя се запита дали Корбин няма да проточи войната нарочно, та да я принуди да плаща. Разбира се, Слигин щеше да се сражава на свои разноски докато е необходимо. Но в останалите се съмняваше, макар да се бяха събрали около нея с всички признаци на уважение.

— Докато се срещнете с Родри — обяви Ловиан, — кадвридок ще ви бъде Едар.

— Благодаря за доверието, ваша светлост — поклони се Едар. — Щом ги открием, незабавно ще пратя вестоносец. Дано да е по-скоро.

— Дано. И нека боговете ви закрилят.

Застанали на вратата на броха, Ловиан и Джил гледаха как дългата походна колона се изнизва през портите.

— Щом си яздила с Кълин, сигурно тази сцена ти е позната.

— Да, ваша светлост, и всеки път ми прилошава от страх, като се запитам дали отново ще зърна тате.

Ловиан изведнъж се потресе от мисълта какъв живот е водила тази девойка по дългите пътища, без роднини, при които да се прибере, ако баща й загине. Стомахът й се сви. За нея самата никога не бе имало значение какво ще се случи със съпруга й — дори и в най-лошия случай винаги можеше да разчита на закрила от клана. Пресегна се и стисна изцапаната ръка на Джил.

— Успокой се, дете. Сега си на сигурно място. Дори и само заради Невин щях да те подслоня, но не бих била никаква благородничка, ако си позволявах да изоставям сираците на хора, загинали заради мен. Каквото и да се случи, ще имаш място в моята свита.

Джил се разтрепера от глава до пети.

— Не съм срещала по-щедър благородник от ваша светлост. Ако някой ден ви потрябва помощ, моят меч е на ваше разположение.

Това бе тъй мъжки начин за изразяване на благодарност, че Ловиан едва удържа смеха си.

— Нека се молим нещата да не стигнат дотам. Все пак благодаря от сърце.

 

— Значи Корбин захапа въдицата? — запита Родри.

— Да — отвърна Невин. — Открих армията му по-далече на изток, отколкото предполагах. Няма съмнение, завили са на север, за да ви последват.

— Великолепно. — Родри се озърна към слънцето. Едва минаваше пладне. — Какво става с хората от Канобейн?

— На път са. Адерин ще каже на вашия вестоносец точно къде да ги намери.

— Незабавно ще пратя човек. Благодаря.

След като вестоносецът потегли, Родри отведе войската още една-две мили на юг, после реши да спрат на лагер и да изчакат подкрепленията, които според Адерин бяха изоставили обоза и напредваха бързо. Чувстваше се същински неблагодарник, но не можеше да прогони мисълта, че макар и полезна, тази деомерска помощ никак не му е приятна. Без съмнение другите благородници бяха на същото мнение. Когато ги застигна привечер, Едар още ругаеше от изненада колко лесно го е намерил пратеникът.

— Най-напред си помислих, че е някаква измама на Корбин — заяви той. — Обаче Комер разпозна войника.

— Е, доста странни работи стават напоследък. Хайде, вземи си нещо за хапване и ще ти разкажа.

Докато благородниците вечеряха край лагерния огън, Родри имаше неприятната задача да убеди новите си съюзници, че слуховете за деомер са от верни по-верни. С подкрепата на Слигин това се оказа малко по-лесно, защото никой не бе чувал Слигин някога да е проявил и капка въображение. Дълго време всички седяха мълчаливо — благородниците бяха потресени не по-малко от обикновените войници. Родри се чудеше защо никой от тях — включително и самият той — не изпитва облекчение от мисълта, че деомерът е на тяхна страна. Накрая осъзна, че всички се чувстват дребни и незначителни като обикновени камъчета върху игралната дъска на деомера. От седмици насам Родри смяташе себе си за център на бунта, а своята смърт — за върховна цел на враговете. Сега и той бе станал незначително камъче, само ход от играта между Лодлейн и Адерин.

Тази нощ, дълго след като другите лордове се бяха прибрали по шатрите, Родри слезе към брега на потока. Виждаше отлично в светлината на звездите и лунния сърп — имаше тази странна дарба още от детски години, ала не я споделяше с никого. Часовите обикаляха напред-назад из ливадата около спящия лагер. Сребристият поток се пенеше и бълбукаше между камъните. През целия ден Родри бе усещал мъчително предчувствие и сега то отново го стисна в студените си пръсти. Нещо щеше да му се случи, нещо решително и непоправимо — а за боец като него то можеше да е само едно. Не искаше да умира. Струваше му се адски нечестно да умре, щом смъртта му нямаше да означава нищо друго, освен че Лодлейн прескача едно от камъчетата на Адерин и го сваля от дъската.

Когато чу зад себе си шум, той рязко се завъртя с полуизваден меч, но човекът се оказа Кълин, който малко несигурно крачеше из тъмнината.

— Чудех се кой ли броди по нощите, милорд. На стража съм, нали разбирате. Има ли нещо?

— Нищо. Мислех си за играта карноик. Играеш ли я, сребърен кинжал?

— Случва ми се сегиз-тогиз, милорд. Не е кой знае колко трудна.

— Тъй ли мислиш? Е, като свърши тая война, ще трябва някой ден да седнем двамата, та да ми покажеш какво знаеш.

Кълин се усмихна за миг, сякаш се чудеше дали ще доживеят до това време. Родри отново усети предчувствието и стомахът му се сви на топка. Щеше да му се случи нещо безвъзвратно — нещо, което бе водило целия му живот към този миг и към Кълин от Кермор.

— Аз по-добре да се връщам, милорд.

— Прав си. Слушай, Кълин, утре ела да яздиш при мен начело на колоната.

— Какво? Чакайте, тая чест е прекалена за човек като мен.

— Не е, пъклото да го вземе! Да не би някой от благородниците да е предложил да язди до мен в битката? Отсега нататък ти ще ме придружаваш и в похода, и на трапезата.

 

По-късно същата нощ Невин усети как по гръбнака му плъзва студената, лепкава тръпка на деомерското предупреждение и мигновено се събуди. Първата му мисъл бе, че Корбин е решил да предприеме нощна атака срещу лагера. Кръстоса ръце на гърдите си и изпадна в транс, за да разузнае наоколо. Светлинното му тяло се извиси над бивака, озарен смътно от спокойните аури на спящите хора. Горе, сред тъмносинята светлина на ефирната нощ, звездите пламтяха като огромни сребристи сфери от чиста енергия. Огледа се надалеч, но из горите и ливадите чак до хоризонта не помръдваше нищо живо освен няколко елена.

Щом опасността не идваше от Корбин, тогава оставаше Лодлейн. Невин насочи вниманието си към ефирната плоскост и зърна далече над себе си нещо дребно, като самотно огнено езиче. Знаеше, че Лодлейн е обучен да възприема в тази област не човешка, а елфическа форма — огромен сребърен пламък. Със зловеща усмивка Невин се стрелна нагоре, но пламъкът незабавно побягна през въртопите и теченията на синята нощ. И все пак навярно би успял да го настигне, ако не бе забелязал по-интересна цел. Далече зад лодлейн се носеше един от Дивите — странно, уродливо снопче от тъмни линии и мътно сияние. Невин призова светлината и изтъка мрежа от податливата ефирна субстанция, после се спусна подир съществото.

С ужасена въздишка то побягна от него, но Невин призова Дивите, които налетяха на рояк срещу беглеца, обгърнаха го, изтласкаха го обратно и накрая го изхвърлиха тъй, че да попадне право в мрежата. Съществото пулсираше, примигваше, бореше се със силовите линии, ала мрежата издържа и то се озова хванато като риба. Сега идваше най-сложното. Стиснал здраво мятащия се пленник, Невин полетя обратно към тялото си. Слезе ниско, пребори се със зова на плътта и запази съзнание през цялото време на преобразяване. Усилието беше мъчително; вместо да хлътне надолу и да се събуди, той усети сливането със всяка кост и всяка вена, докато отново навлизаше в собственото си тяло. Ала въпреки болката продължи да стиска и накрая привлече подир себе си ефирната мрежа със заловения Див.

Надигна се, седна и откри, че в ръцете му се мята крайно любопитна плячка. Във физическата плоскост съществото приличаше на джудже, но далеч по-уродливо и грозно от другите — провиснали криви рамене, тромави крачета, грамадни длани и злобно пъпчиво личице с малки очички и дълги щръкнали зъби.

— Някой те е направил такова, нали? Някой те е измъчвал с много странни магии.

Вцепенено от ужас, джуджето провисна като парцал в ръцете му. Невин излъчи към него чувствата си — дълбока жалост, съчувствие и дори мъничко обич към това същество, обезобразено против волята си. Когато го пусна, джуджето се хвърли в прегръдките му.

— Не бой се, вече си в безопасност. Никога няма да се завърнеш при своя господар. Лодлейн ли беше?

Джуджето го погледна и поклати глава.

— Не е ли бил той? Колко интересно! Ела с мен, малко братче. Ще призова твоя крал в тукашната плоскост. Мисля, че така е по-сигурно.

С джуджето върху рамото си, Невин напусна спящия лагер и се отдалечи на уединено място, където можеше да седне и да работи, без да го забележат. Изгради в съзнанието си пламтящ петоъгълник от синя светлина, после изнесе образа навън, докато пред него сякаш наистина пламна искряща звезда, висока един човешки ръст. Джуджето също я видя и зяпна смаяно, докато Невин бавно напяваше тайните имена на Краля на Земния елемент. В рамките на звездата се завихри бледа сребриста светлина, каквато никога не е огрявала земи и морета, а сред нея изникна фигура със смътни елфически очертания, но сиянието й беше тъй силно, че точната форма не можеше да се различи.

— Някой от моя народ е измъчвал този малък брат — високо изрече Невин. — Ще го вземеш ли под своя закрила?

Отговорът отекна в мислите му:

„Ще го взема и ти благодаря, Господарю на нас Петимата, Господарю на Ефира.“

Когато фигурата протегна сияйни ръце, джуджето хукна напред и се хвърли в обятията на Краля. Сребристата светлина изчезна; остана само синята звезда, която Невин постепенно изтри. След това се изправи и трикратно тропна по земята, за да сложи край на ритуала.

— Както би казал Кълин, фъшкии и то на камари — сподели той с нощния вятър.

Побърза обратно към лагера, за да събуди Адерин. Знаеше, че само майстор на черния деомер би могъл да обезобрази джуджето по този начин. Негодникът имаше да се чуди защо ли не се е завърнал малкият му пратеник. Но оставаше най-важният въпрос: защо черният деомер шпионираше Лодлейн?

 

На сутринта Родри не забрави да покани Кълин начело на колоната, макар че Передир и Даумир подхвърляха злобни забележки за сребърните кинжали. Армията потегли на североизток и след една-две мили достигна първите населени области на Елдид. Пътищата криволичеха безразборно между оградени ниви, стопанства, пасища, гори и ливади. Тъй за селяните като нямаше закон, според който цялото наследство да преминава към най-големия син, земите бяха разделени на безброй участъци, което правеше невъзможно движението по права линия. По пладне спряха на почивка сред някакъв пущинак между две триъгълни ниви, засадени със зеле и ряпа.

Докато Кълин и Родри си поделяха парче солено месо и содена питка, Адерин дотича и тревожно съобщи:

— Господарю кадвридок, армията на Корбин зави на юг. Спряха на три мили от нас.

— Много добре. Значи и на тях им е дошло до гуша от тая проклета игра на криеница.

Родри подхвърли месото на Кълин и се изправи, усещайки мъчително как всички лордове отправят погледи към него в очакване на заповеди.

— Оставяме обоза тук с охрана от копиеносци. Всички други да се приготвят за бой и потегляме срещу противника. Щом чак толкова им се иска да ми излязат насреща, нека им дадем тая възможност.

С радостни възгласи всички приветстваха онова, което смятаха за смелост, без да подозират, че Родри просто иска да срещне смъртта и да се отърве веднъж завинаги. Може би само Кълин се досещаше какво става в душата му, защото изглеждаше разсеян, като че мислеше за нещо съвсем друго.

Благодарение на подробните вести на Адерин, Родри знаеше как точно да разположи войската. Корбин водеше своите хора по пътя — право напред, доколкото бе възможно; стигнеше ли се до битка, деверийците не обичаха да кръжат и да се спотайват. На една миля северно пътят пресичаше голямо пасище. Докато армията напредваше с трополене и звън, стреснатите селяци гледаха откъм нивите и се разбягваха по-далече от пътя. Когато наближиха пасището, вече не се виждаше нито една крава. В многовековния опит на селяните имаше и известни военни познания.

Родри подреди своите хора в една редица с формата на полумесец, обърнат към пътя. Лично обиколи от край до край да провери как са застанали отделните отряди. Макар и млад, той участваше в сражения още от четиринайсетгодишна възраст и бе получил безмилостно военно обучение от баща си и чичовците. Когато стигна до левия фланг, завари там двамата западняци, облечени с взети назаем ризници и стиснали къси лъкове. Конете им бяха без юзди.

— Тъй — каза Родри. — Виждам, че знаете да се движите в строй, а сигурно и умеете да се сражавате с тия лъкове.

— О, всъщност това са ловджийски оръжия — широко се усмихна Калондериел. — Много ще ми е интересно да видя дали подхождат и за война.

— Какво? Слушайте, щом никога не сте влизали в подобна схватка, няма нищо позорно, ако останете настрани.

— Има. Позорно е и още как. Искам да отмъстя за убития си приятел.

Дженантар решително кимна.

— Тогава дано ви закрилят боговете на вашия народ. Възхищавам се от храбростта ви.

Родри бавно се върна назад и зае място в центъра, между Кълин отляво и Кейнрид отдясно. Честта изискваше Корбин да бъде начело на атакуващия клин, тъй че двамата пълководци щяха да се срещнат, докато наоколо им войниците влизат в сражение. Над полето настана тишина, нарушавана само от потропване на коне и подрънкване на ризници. Всички се бяха унесли в мисли. Сега, когато Уирдът му наближаваше, Родри се почувства съвършено спокоен, само дето никога не бе виждал тъй красив следобед. Всяко стръкче трева из ливадата изглеждаше невероятно зелено, а слънчевите лъчи бяха поразително златни. Далечните дървета приличаха на зелено кадифе под сапфиреното небе. Струваше му се жалко да напуска всичко това заради сенчестите Отвъдни земи. Сетне той зърна в далечината над пътя облак прах. Наведе се и измъкна копието от калъфа до десния си крак.

— Ето ги, идват!

Макар че още не виждаха нищо, хората приеха думите му на вяра и по цялата редица блеснаха остриета на копия. Щитовете се донаместваха, мечовете излизаха наполовина от ножниците, конете танцуваха на място, усетили предстоящата битка по настроението на ездачите си. Прашният облак наближаваше и набъбваше като дим от пожар, плъзнал по пътя. Родри забрави своята увереност, че ще умре. Усети как широка усмивка прорязва лицето му от ухо до ухо. Обземаше го войнствено нетърпение и тялото му сякаш олекна като перце.

Когато останаха само петстотин метра, армията на Корбин разкъса походната колона и за момент се превърна в безредна тълпа, за да оформи клин. Родри се изкиска, като видя най-отпред да излизат зелено-кафяви щитове — войската на Корбин. Скоро щеше да срещне в открит двубой човека, който се бе разбунтувал срещу неговата власт. Колкото до останалото, насреща имаше около триста войници, тъй че боят щеше да бъде сравнително равностоен. Наоколо армията нетърпеливо пристъпи една-две крачки напред, но не разкъса строя. Най-сетне откъм врага долетя песента на сребърни рогове. С бойни крясъци хората на Корбин препуснаха в атака.

Обгърнати в облаци прах, те идваха все по-близо и по-близо, докато изведнъж се врязаха в полумесеца. родри се изправи на стремето, метна копието си високо над тълпата, после изтегли меча. Копията се издигнаха, проблеснаха и се посипаха безразборно над хората на Корбин, които отвърнаха със същото. Родри отби с щита си едно падащо копие, после пришпори коня и се устреми право срещу ездача начело. С пронизителни бойни викове войниците му полетяха напред, сближавайки фланговете, за да сключат смъртоносен обръч.

Родри избухна в смях — онзи бълбукащ, задавен, свиреп смях, който винаги го обземаше на полесражението. Чуваше се как вие като безумец, докато наближаваше към челния конник. Гмурна се под неточния удар, замахна с меча, улучи ръката на врага и изведнъж осъзна, че срещу него не е Корбин, а най-обикновен войник. Отби нов удар отгоре и рискува да се озърне — беше в капан, а наоколо нямаше и следа от Корбин. Враговете изникваха от всички страни, блъскаха се, за да го стегнат в плътен обръч. Родри отчаяно завъртя коня, усети как по ризницата му изотзад застърга меч и препусна право срещу един млад войник. Момчето не издържа и отстъпи; вече почти бе пробил… ала в този момент нови противници преградиха пролуката. Смехът му прерасна в див вой, когато разбра как изящно са го хванали в капана на бойната чест — като патица на примамка.

— Родри! — отекна нейде съвсем наблизо гласът на Кълин.

Завъртя коня си тъкмо навреме, за да види как сребърният кинжал разкъсва вражеския обръч и застава до него, обърнат към опашката на коня му, за да се отбраняват взаимно.

— Отбивай! — изкрещя Кълин. — Не удряй, само отбивай!

Родри се подчини. Въртеше се на седлото, привеждаше се, отбиваше с щита и меча, за да опази живота си. По рамото му изскърца меч, той се завъртя и отби нов удар с щита. Дървото изпращя. Блеснала стомана полетя към лицето му; пресрещна я с меча. За миг двете остриета застинаха, притиснати едно срещу друго; после някой го удари в гръб и трябваше да се отдръпне. Родри се завъртя и едва успя да поеме удара с щита си; дървото пак изпращя и се разцепи до средата. През дивия си смях и бойните викове чу как хората му крещят: „Към Родри! Към Родри!“. Изведнъж човекът пред него се опита да завърти коня си. Войската на Канобейн почваше да си пробива път. Родри нямаше време да използва преимуществото. Отби с меча удар отстрани, после се завъртя в седлото да пресрещне друг с щита. Двете пукнатини се сляха и половината щит падна на земята.

Родри закрещя като призрак и продължи да отбива с остатъка от щита. Внезапно конят отдясно се вдигна на задни крака и изцвили с онзи зловещ, почти човешки глас, който доблестните създания издават само в предсмъртна агония. Докато животното падаше, Кейнрид уби ездача му в гръб. Зад него Амир сечеше като обезумял и двамата си пробиха път до Родри.

— Милорд! — изрева Родри. — След мен!

Родри завъртя коня си, докато Кейнрид и Амир заставаха зад него. Но не желаеше да следва когото и да било. Пришпори коня си покрай Кълин, приведе глава под нечий удар и на свой ред посече врага отдясно. Тромавият войник не успя да отбие. Мечът го улучи в ребрата и той с дрезгав стон се олюля на седлото. Родри замахна повторно и зашеметеният ездач се свлече под копитата на съседния кон. Конят подскочи, разкъса редицата и сега можеха да се придвижат напред, да си разчистят с мечове път през тълпата, докато войската на Канобейн натискаше от другата страна.

Бавно и мъчително, едва ли не с чисто усилие на волята, те тласкаха конете си напред, привеждаха се, отскачаха, мушкаха най-близкия враг, а хората на Корбин се мъчеха да отблъснат Кълин и удряха само по Родри. Сребърният кинжал се биеше мълчаливо и сякаш скучаеше, докато замахваше и отбиваше със страховита лекота, като че бе някаква природна стихия, ураганен вятър сред тази крещяща, ругаеща тълпа.

Вече почти бяха преминали, когато изотзад някой се промъкна край Кейнрид и жестоко посече коня на Родри. С диво цвилене животното се изправи на задни крака. Родри разбра, че вече е мъртво; измъкна крака от стремената и падайки захвърли настрани парчето от щита. Прелетя през главата на коня и докато се премяташе, спокойно осъзна, че е обречен. Едно копито го улучи в гърба и за момент дъхът му спря. Наоколо се раздаваха писъци и войнствени викове; не виждаше нищо друго, освен конски крака. Пъшкайки от болка, той се надигна на коляно и едва успя да избегне ритник в главата. Чу как Кълин крещи на някого да се отдръпне и чак сега осъзна, че е между конете на собствените си хора. Нов ритник го закачи по рамото.

Внезапно някой го сграбчи и го изправи на крака. Родри се завъртя и залитна към рамото на Кълин. Обезумял кон подскочи и едва не се стовари върху тях. В последния момент Кълин дръпна Родри настрани, после го блъсна към коня си.

— Можеш ли да яздиш? — изкрещя сребърният кинжал.

Задъхан, Родри с усилие се изкатери на седлото. Отпред хората му сечаха свирепо и врагът бавно отстъпваше. Разтрепераният кон се въртеше изплашено, но Родри го овладя, после измъкна крак от стремето, за да може Кълин да яхне зад него. Сребърният кинжал го прегърна през кръста и хвана юздите. През крясъците долетя песен на сребърен рог — сигнал за отстъпление. Първата мисъл на Родри бе, че са загубили сражението; после си спомни, че този път кадвридок е самият той, значи рогът беше на Корбин. Битката се разпадна, враговете отстъпиха и побягнаха.

— Кейнрид! — изрева Родри. — Дай сигнал за сбор!

Ръката на Кълин го пристегна още по-здраво през кръста.

— Милорд! Кейнрид е мъртъв.

За момент съзнанието му просто отказа да възприеме вестта.

— Родри! — Кълин го разтръска с всичка сила. — Подай сигнала.

Родри откачи рога от пояса си, но не засвири. Накрая Кълин го изтръгна от ръцете му и подаде сигнал за сбор. Родри избърса сълзите си с опакото на бойната ръкавица. Чак сега усети, че се превива от болка.

 

— Само два пръста надясно и копитото е щяло да му пречупи гръбнака — каза Невин. — Два пръста по-долу и щеше да остане без бъбрек. Нашият кадвридок е късметлия като сребърен кинжал.

Кълин кимна. Гол до кръста, Родри лежеше по очи върху каруцата, която Невин използваше вместо болница. На гърба му бе изскочила синьо-червена подутина колкото ябълка.

— Е, билкарю, направо се чудя, че няма счупени ребра.

— И аз.

Родри извъртя глава да ги погледне. По ръцете и раменете му имаше още много синини и ранички там, където вражеските мечове бяха набили брънките на ризницата дълбоко в кожата. Кълин често си мислеше колко е странно, че бардовете описват как бойците се кълцат на парчета, а всъщност хората просто се пребиваха до смърт с мечовете.

— Няма какво да ме глезите като дърта бабичка — отсече Родри. — Първо се погрижете за тежко ранените.

— Глупости. В тая армия има трима хирурзи, а и Адерин не е по-лош билкар от мен. Освен това битката беше кървава само около вас, милорд.

Кълин тихичко подсвирна, защото едва сега разбираше какво е станало. Невин се разрови из пакетите билки в каруцата, сипа нещо в хаванчето и наля вода от котлето, което кипеше на близкия огън.

— Ще ви направя компрес за отока. Докато не го свалим, не бива да яздите. Ами ти, сребърен кинжал? Не се ли нуждаеш от услугите ми?

— Не, благодаря. Като бойци ония палета на Корбин не струват и свинска пръдня.

— Все тъй скромен, а? — подхвърли Родри. — Не го слушай, Невин. Много добре знам, че без него щях да съм мъртъв.

Невин рязко вдигна глава и се вгледа в очите на сребърния кинжал. Кълин имаше чувството, че този взор прониква до дъното на душата му като нажежено желязо, кара го да си припомни някаква стара вина или позор, ала когато се опита да разбере нещо повече, споменът избледня и изчезна.

— Значи днес си сторил добро дело, Кълин от Кермор — тихо изрече Невин. — Ще видим дали Родри знае как да плати дълга си.

— Не искам никакво плащане — изръмжа Кълин. — Знам, че съм прост сребърен кинжал, но тоя път не се бих за пари.

— Не това имах предвид.

Кълин вирна глава и се отдалечи. Не приемаше подигравки от никого, та бил той и майстор на деомера.

Постепенно армията се сбираше около обоза. Кълин тъкмо отиваше да избърше коня си, когато го догони лорд Слигин. Ризницата на негово благородие беше изпръскана с кръв, а мустакът му провисваше от пот.

— Видях как измъкна Родри от схватката. Благодаря ти, сребърен кинжал.

— Няма защо, милорд. Обещах да го пазя.

— Ха! Не един доблестен воин си е забравял клетвата, като опре да скочи от седлото насред сражение. Кълна се в задниците на боговете, човече, ти имаш повече чест от онзи скапан Корбин. — Слигин яростно повиши глас. — Видя ли какво стана? Ама че страхливец! Долна селяшка измама — да подлъже Родри по тоя начин! Какво безчестие! Слава на боговете, че ти се досети навреме.

— Не съм се досетил, милорд. Очаквах нещо подобно.

Слигин зяпна от изненада.

— Щом един лорд е готов да избие търговски керван, за да подмами врага си, значи няма чувство за чест — продължи Кълин. — Затова когато Родри препусна в атака, аз бях плътно зад него.

Вечерта лордовете се събраха на военен съвет и Передир лично покани Кълин да вземе участие. Макар и трудно, Родри вече можеше да ходи и да сяда, но сребърният кинжал знаеше от опит, че на следващия ден ще е схванат като меч. С нарастваща ярост Кълин и Родри изслушаха как другите лордове разказват за битката. Никой от тях не бе нападнат, никой не бе срещнал сериозна заплаха; враговете просто им бяха преградили пътя, за да не помогнат на Родри.

— Най-много ме мъчи това — каза Родри, — че изобщо не зърнах Корбин на полесражението. Жалък страхливец!

— Не е било от страх — каза Передир. — Просто не е искал да убие лично брата на гуербрета и сина на лейди Ловиан. Така когато се дойде до преговори, ще може да заяви, че смъртта ви е чиста случайност.

— А той иска точно това, проклет да е заедно с топките си — намеси се Слигин. — Ще напада докато някой убие кадвридока, после тутакси ще помоли за мир.

— Разрешете, милорди — каза Кълин. — Щом е тъй, остава ни само едно — да убием Корбин, преди да е замолил за каквото и да било.

— Адски си прав! — изръмжа Слигин. — Като види човек разпенено псе, не вика скапания кучкар, ами направо му сече главата.

Насядаха по-близо един до друг, за да обсъдят плана. Решиха при следващата битка лордовете да яздят в плътна формация около Родри, водени от Кълин и Слигин. Съпроводени от най-добрите бойци, щяха да обикалят полесражението, докато се натъкнат на Корбин.

— И се обзалагам, че ще го открием най-отзад — каза Едар. — Ще заръчам на хората си да се бият на кръв. Стига толкова танци и задявки. Време е ония да разберат подир какъв човек са тръгнали.

Слигин стана и се разсмя зловещо.

— Отивам да поговоря с моя капитан. Предлагам да сторите същото.

Докато лордовете се разотиваха, Родри задържа Кълин и нареди на слугата си да донесе медовина в дървени чаши. Известно време пиха на едри глътки, гледайки мълчаливо огъня.

— Господарю кадвридок — обади се Кълин накрая. — Не е безчестие да си вземете телохранител, когато някой се опитва да ви убие.

— О, не това ме тормози. — Родри помълча и отпи нова глътка. — Мислех за Кейнрид. Амир ми каза, че Кейно го пратил напред и останал да ме прикрива. Знаел е какво го очаква.

— Вярно. Дал е клетва да умре за вас и устоя на думата си.

— Проклятие! — Родри се завъртя към него и в очите му блестяха сълзи. — Не разбираш ли, че тъкмо това е най-лошото? Та аз за пръв път предвождам войска. О, винаги съм бил лорд Родри, но само като капитан на баща си или помощник на Рийс. В много битки съм яздил, но никой не е умирал заради мен. По-скоро от мен се очакваше да умра за някого.

— Никога не съм срещал друг благородник, който да се измъчва за подобни неща.

— Пъклото да ги вземе тогава! Проклятие, защо му трябваше на вуйчо да се завира под меча? Не съм му искал скапаното владение.

— Сигурен съм, че утре ще мислите другояче, ваше благородие.

— О, несъмнено. — Родри мрачно се загледа в чашата си. — Все едно, проклет да съм, ако оставя Рийс да докопа земите.

— Знам, че нямам правото да питам, но чак толкова зъл човек ли е брат ви?

— Ни най-малко, стига да не става дума за мен. О, иначе е справедлив, щедър и храбър… с две думи, същински образец за благородник, додето нещата не опрат до брат му. Да пукна, ако знам защо ме мрази толкова много.

Кълин долови в гласа на младежа не само гняв, но и болка.

— Е, милорд, и с моя по-голям брат беше същото. Останехме ли насаме, все гледаше да ме цапардоса, а пък мама вечно беше на моя страна и това още повече го ядосваше.

— Мътните да го вземат! — Родри погледна сребърния кинжал със смутена усмивка. — Естествено, че и ти си имал клан, нали? А аз досега май си въобразявах, че си нещо като дъжда и вятъра, дето вечно бродят из цялото кралство.

— Нищо подобно. — Кълин сдържано отпи глътка медовина. — Баща ми беше корабостроител в Кермор и не съм виждал по-голям пияница и негодник от него. Между нас казано, май повече бягах от него, отколкото от юмруците на брат си. А когато най-сетне ни стори добрината да умре от препиване, жреците на Бел намериха на майка ми работа в гуербретската кухня. Тъй че израснах в дъна.

— Там ли те научиха да се биеш?

— Там. Капитанът на войската се съжали над едно мърляво хлапе, дето вечно размахваше пръчки и ги наричаше мечове. — Кълин прогони растящото чувство на срам с нова глътка медовина. — Той беше добър човек, само че аз не оправдах доверието му.

Родри слушаше с напрегнато любопитство. Кълин остави празната чаша и стана.

— Късно е вече, господарю кадвридок. Ако ми простите волността, мисля, че е време да си лягаме.

И преди Родри да го спре, той побърза да се отдалечи.

 

Дори и за девериец лорд Новек беше висок — почти два метра могъщи мускули и едри кости. А тази вечер беше и разгневен. Застанал със скръстени ръце малко настрани, той гледаше яростно как Корбин и другите благородници обсъждат бойните планове. Лодлейн тревожно го държеше под око. Най-сетне лордът изръмжа злобна ругатня и пристъпи напред.

— Не ми харесва това — озъби се той. — До гуша ми дойде от вонящото ви безчестие. Не искам повече хитрини като днешната.

Другите се завъртяха към него и в очите им проблесна вина.

— Като мъже ли ще се бием, или като смрадливи селяндури?

— Е, хайде сега — пристъпи към него лорд Кенид, възпълен мъж с гъсти прошарени мустаци. — Кое е по-безчестно — да използваме ума, с който са ни надарили боговете, или да убиваме благородници, когато с тях нямаме никаква вражда?

— Правилно — вметна Корбин. — Враждата ни е само с Родри и с никой друг.

— Що не хванеш шопара за топките? — ядно отвърна Новек. — Страх те е да не се намеси гуербретът, там е цялата работа. Казвам ви, не ми харесва да се промъкваме като глутница дръгливи псета около градско бунище.

Засегнати от думите на Новек, по-младите лордове се колебаеха, а дори Корбин и Кенид не смееха да го погледнат в очите. Лодлейн изстреля от аурата си силова линия и шибна с нея аурата на Новек, както дете върти пумпал с камшик. Лордът леко се олюля и очите му станаха безизразни.

— Но милорд — примирително изрече Лодлейн, — ако провлачим тази война, може по грешка да загинат хора като Слигин и Передир. Би било жалко да се стигне дотам.

— Жалко, наистина — бавно проговори Новек, без следа от предишната ярост. — Съгласен съм, съветнико. Планът е добър.

— Значи никой не възразява? — побърза да се намеси Корбин. — Чудесно. Вървете да съобщите заповедите на капитаните си.

Когато военният съвет свърши, Лодлейн се измъкна, без да го забележи Корбин. Не би понесъл да седи и да пие с тоя смрадлив благородник. Докато крачеше през лагера, той забеляза, че войниците го гледат крадешком и тайно кръстосват пръсти в знак против уроки. Бояха се от него, тия крастави псета, и така трябваше да бъде — нека треперят пред Лодлейн Всемогъщи, Повелител на Въздушните сили! В края на лагера спря и се замисли. Колкото и да му се искаше да напусне армията поне за малко, той просто не смееше да остава сам, когато Адерин бе тъй наблизо. Накрая се върна в шатрата си, прогони слугата и легна върху завивките, без да се съблича.

Отвън долиташе смехът на минаващи войници и звънтенето на оръжията им. Някога умееше да прогонва досадните звуци; сега те го докарваха до лудост. Стиснал юмруци и зъби, той лежеше и се тресеше в отчаяно усилие да затвори съзнанието си и да повика съня. Не искаше да търси помощ от мрака. Изведнъж го обзе страх — страх от онзи глас, който щеше да се влее мазно в главата му.

Ала накрая гласът все пак дойде. Отначало го зърна като въображаема черна точица; след това тя почна да се раздува. Лодлейн се бореше с нея, опита се да призове светлината, да прогони мрака с ритуални проклятия и жестове, но петното неумолимо растеше, набъбваше, докато го обгърна непрогледна тъма, от която гласът заговори кротко и търпеливо.

„Защо се боиш от мен тъкмо ти, Лодлейн Всемогъщи, най-велик сред всички майстори на деомера? Та аз само искам да ти помогна, да бъда твой приятел и съюзник. Дойдох да скърбя заедно с теб, че тъй хитроумният план се провали. Днес почти щеше да хванеш Родри в капана.“

„Кой си ти?“

„Приятел и нищо повече. Нося ти вест. Онзи сребърен кинжал е ключът към всичко. Трябва да го убиеш, преди да унищожиш Родри. Размишлявах дълбоко, приятелю мой, и открих, че тук са замесени силите на Уирда.“

„Добре, но кой си ти?“

Гласът се изкиска тихо. Мракът изчезна. Лодлейн дълго лежа изпотен, благославяйки онова, което току-що бе проклинал — нормалните човешки звуци на армията около него. После стана, излезе от шатрата и отиде да потърси капитана на Корбин. Искаше да му даде специални нареждания за онзи проклет сребърен кинжал.

 

Кълин изведнъж се събуди и откри, че Слигин е клекнал до него. По звездите разбра, че наближава утрото.

— Старият Невин ме вдигна преди малко — каза Слигин. — Армията на Корбин се готви за път. Тия безчестни отрепки се канят да ни нападнат призори.

— А, така ли било? Тогава, милорд, най-добре ще е и ние да им подготвим изненада.

Когато обясни какво има предвид, Слигин се разсмя гръмогласно и разбуди половината лагер. Каруците на обоза вече бяха подредени в кръг около конете на стотина метра от армията. Половината войници подготвиха животните, останалите наслагаха под одеялата дисаги и торби тъй, че да приличат на спящи хора. После въоръжени и готови за бой, всички приклекнаха край конете си в пръстена от каруци. Най-отвътре се гушеха слуги и помощници; отпред стояха копиеносците, готови да запълнят отвора след като изскочи конницата.

Докато из небето се разливаше мека сивота като козина на къртица, Кълин зае място до Слигин. В хладното утро вражеската армия идваше все по-близо през ливадата. Сред хората на Родри шепнешком плъзна заповед: готови за атака!

В средата на ливадата вражеската колона спря за момент, после се разгърна за нападението. Кълин взе да се пита дали не са надушили хитрината; ако лагерът наистина спеше, някой вече щеше да се събуди от далечното дрънкане на оръжие. Армията пристъпи, премина в тръс, идваше все по-напред и по-напред — и изведнъж под звуците на рогове и бойни крясъци редицата препусна в бесен галоп право срещу онова, което приличаше на спящ лагер. Копията излетяха и се посипаха над фалшивите тела по земята.

— Сега! — изкрещя Родри.

С блъсканица и ругатни в теснотията цялата войска се метна на седлата. Крещейки до прегракване, Слигин поведе отряда на благородниците, а подир тях се спуснаха всички останали в колона по четирима. Отпред слисаните противници сипеха люти псувни и се опитваха да удържат устрема си, за да пресрещнат ненадейния удар. Конете цвилеха, вдигаха се на задни крака, хората надаваха отчаяни викове и след минута армията на Корбин се превърна в безредна тълпа.

— Към Корбин! — изрева Кълин и хвърли поглед назад, за да се увери, че Родри е на сигурно място между охраната.

Докато двете армии се сблъскваха, Слигин поведе отряда към покрайнините на схватката. Сред викове и безумно цвилене въоръжените редици се врязаха една в друга като преплетени пръсти. Конниците завиха обратно и битката се разпадна на множество малки схватки и отделни двубой. Кълин следваше плътно Слигин, който водеше отряда из полесражението. Изведнъж Слигин изрева победоносно и пришпори коня в галоп. Изненадан, Кълин изостана леко, докато лордът препускаше към целта си — вражески конник със зелено-кафяв щит. Сред глъчката избухна безумният смях на Родри и цялата група се понесе подир Слигин.

Кълин подкара в галоп след останалите, но някакъв войник на черен жребец пресече пътя му и се насочи право насреща. Докато опитваше да го заобиколи, сребърният кинжал зърна под шлема на противника подпухнали очи и набола четина. Двамата замахнаха едновременно, отбиха, размениха още един удар. Врагът крещеше ругатни, Кълин се биеше невъзмутимо и продължаваше да отблъсква меча му, докато накрая вбесеният войник замахна толкова силно, че остави дясната си страна непокрита. Кълин пое удара с щита и жестоко посече противника през дясната ръка. Раздаде се пукот на кост и изпод ризницата бликна кръв. Ръмжейки от болка, врагът изтърва меча и се опита да завърти коня. Кълин го остави да избяга. Искаше да се добере до Корбин.

Отпред отрядът на Слигин бе обкръжил Корбин и неколцина войници, които храбро отбраняваха господаря си. Кълин видя как се задава нова група с кафяво-зелени щитове и препусна нататък.

— Милорд Слигин! Флангът!

Но враговете препуснаха не към Слигин, а срещу него. Кълин едва успя да обърне коня и да пресрещне атаката, преди да попадне в обръч.

— Сребърният кинжал! Убийте го!

Нямаше време да се пита защо нападат един прост сребърен кинжал, сякаш е знатен благородник. Върху лявото му рамо се стовари удар, човекът отпред се готвеше да го намушка. Кълин отби в последния миг, отдръпна се и посече войника отдясно. Те можеха да го нападат по четирима наведнъж и не му оставаше нищо друго, освен да отскача, да се привежда и да сече слепешком. Пое нов удар с щита си и дървото се пропука; после огнена болка го проряза отляво в ребрата. През крясъците на битката чу как дивият смях на Родри идва все по-близо.

Задъхан от болка, Кълин уби човека пред себе си с удар в гърлото, който премаза гръкляна му и го повали от коня, но на негово място незабавно изникна друг. Лявата му ръка изпращя и сякаш се обгърна в пламъци. Той се завъртя на седлото и се опита да отбие, но щитът опъна счупената ръка назад. Захвърли го с ругатня и отби удар отдясно. Смехът на Родри ставаше все по-силен, ала все още бе твърде далеч.

Изведнъж войникът отляво изпищя и конят му рухна мъртъв. Нещо се стрелна във въздуха край лицето на Кълин. Стрелата прониза ризницата на врага отдясно и бликна кръв. Човекът се опита да отстъпи, но друга стрела го улучи в гърба и той с крясък падна от седлото. Тълпата се пръсна, удари на бяг, ала попадна право срещу връхлитащия отряд на Родри. В последен миг на прояснение Кълин видя как Дженантар препуска с изпънат лък в ръцете. После изтърва меча и опита да се вкопчи в седлото, но ръкавиците бяха хлъзгави от собствената му кръв. Докато ги гледаше смаяно, отнякъде долетя мрак и той се свлече край шията на коня.

Сякаш се мъчеше да изплува към повърхността на дълбока синя река. От време на време почти успяваше; виждаше пред себе си светлина и чуваше нещо, което напомняше гласа на Невин, но всеки път мощен въртоп го засмукваше пак надолу, където почваше да се дави, обгърнат от синевата. Изведнъж чу как някой го подиграва с тънък, сладникав глас, който мазно нахлуваше в съзнанието му. Гласът сякаш идваше от вихрената синя мъгла около него. В този момент забеляза блестяща сребриста нишка, която излизаше от странно безплътното му тяло и се спускаше нейде… нейде надолу. Не виждаше края й. Обгърна го нова вълна от трептяща, задавяща синева. Гласът подиграваше да се лее, да се подиграва и да го нарича мъртвец.

Внезапно видя Невин… или по-скоро бледото му изображение — призрак, сянка? В тази странна форма старецът крачеше насреща му и когато наближи, почна да пее на някакъв странен език. Синята река вече течеше по-бавно, сетне спря съвсем. Невин пристъпи до него и хвана ръката му.

И изведнъж Кълин се опомни. Невин, само че вече в плът и кръв, стоеше наблизо под лъчите на яркото слънце. Въпреки цялата си воинска храброст, Кълин изстена, защото го прониза огнена болка в рамото и ребрата. Когато опита да се раздвижи, дървените шини около дясната му ръка изтракаха по дъното на каруцата.

— По-полека, приятелю — каза Невин. — Не мърдай.

— Вода…

Някой внимателно го повдигна, после поднесе към устните му чаша вода. Той я изгълта жадно.

— Искаш ли още? — запита Родри.

— Искам.

Родри му помогна да изпие още една чаша, след това избърса лицето му с влажен парцал.

— Опитах да се добера навреме — каза младежът. — Повярвай, моля те… опитах да стигна до теб.

— Знам — отвърна Кълин, леко озадачен от вълнението му. — Какво стана с Корбин?

— Избяга. Не мисли сега за това.

Слънчевото небе се завъртя и литна настрани. Отново пропадна в мрак, но сега просто спеше.

 

Докато слугите отнасяха Кълин и полагаха върху каруцата следващия ранен, Невин изплакна окървавените си ръце в кофа вода. Единствено той знаеше каква жестока борба бе водил, за да спаси сребърния кинжал; сам се изумяваше, че е успял да изпадне в транс и същевременно да остане прав. Малко зелено духче клечеше наблизо и замислено го гледаше как избърсва ръце с парче чисто платно. Невин се озърна и му прошепна:

— Добре, че му предупреди. Благодаря ти, благодаря и на твоите приятели.

Духчето се ухили, разкривайки дълги и остри зъбки, после изчезна. Ако Дивите не го бяха предупредили, Невин навярно нямаше да усети, че от външните плоскости някой се опитва да изтегли ефирния двойник на Кълин от тялото и после да прекъсне сребърната нишка, която го свързваше с живота. Не Лодлейн, а някой друг, обгърнат в зловонието на черни мисли — човекът, който помагаше на Лодлейн или само се криеше зад него.

— На костелив орех си налетял, драги негоднико — изрече Невин. — Вече знам, че си тук и следващия път ще те разпозная.

 

Малко преди разсъмване Джил се събуди, повъртя се неспокойно в леглото, после стана и се облече. Когато слезе в голямата зала, сънените слуги изнасяха пепелта от огнището и раздухваха тлеещата жарава. Лейди Ловиан вече седеше на почетната маса. Джил се поклони и владетелката й махна да седне до нея.

— Какво става, дете? И на теб ли не ти се спи?

— Да, ваша светлост. Винаги е така, когато тате замине на война.

Една слугиня дотича и сложи пред тях панички с топла ечемичена каша и масло. Докато Джил и Ловиан закусваха, войниците от охраната взеха да идват на групички по двама-трима, като се прозяваха и закачаха слугините. Някой от тях навярно се препъна, защото изотзад долетя дрънченето на ножница върху дърво. Джил понечи за погледне натам, но звукът прозвуча отново и отново като камбанен звън, закънтя все по-мощно, докато се превърна в грохот на сражение, сред който звънтеше меч върху щит, цвилеха коне, раздаваха се писъци и ругатни. Тя чу собствения си глас да бъбри несвързано за онова, което вижда

и наистина виждаше битката да се разстила далече долу, сякаш летеше над нея като чайка по вятъра. Родри се мъчеше да си пробие път през тълпата около някакъв конник и се смееше диво, обезумял като берсеркер, докато сечеше и отбиваше ударите с окървавен меч. Човекът сред тълпата едва имаше сили да замахва; отчаяно се завъртя на седлото. Кълин. Джил чу как гласът й се извисява в ридаещ писък, когато стрелите на Дженантар засвистяха покрай баща й и почнаха да повалят враговете един по един. Най-сетне родри си проби път и скочи от коня тъкмо навреме, за да подхване падащия Кълин

и ревът на битката постепенно заглъхна сред собствените й ридания и тревожния глас на Ловиан, която крещеше нещо на слугините. Джил погледна право в лицето на Ловиан и чак сега разбра, че нейна светлост я е хванала здраво в прегръдките си. Над тях се привеждаше Дугин, капитанът на охраната.

— Ваша светлост! — тревожно възкликна той. — Какво…

— Деомер, глупчо! — отвърна Ловиан. — Какво друго очакваш, щом е приятелка на Невин и тъй нататък?

Сълзите на Джил изведнъж пресъхнаха, прогонени от леденото разбиране, че Ловиан казва истината. Цялата се тресеше като трепетлика под вятъра. Една слугиня дотича с чаша бъзово вино и Ловиан я накара да го изпие.

— Джил, мъртъв ли е баща ти?

— Не, но е на косъм от смъртта. Ваша светлост, умолявам ви, трябва да отида при него. Ами ако умре, без да си кажем сбогом?

— Виж какво, душата ми се къса за теб, но няма да можеш да намериш армията.

— Няма ли, ваша светлост?

Ловиан потръпна и премълча.

— Освен това — продължи Джил — битката беше тежка. Лорд Родри ще се нуждае от всеки човек, който можете да отделите от охраната. Знам, че мога да ги отведа право при него, наистина знам. Войската е само на двайсет мили оттук. Моля ви, ваша светлост.

Ловиан въздъхна, стана от пейката и плъзна треперещи пръсти по косата си.

— Добре тогава — изрече тя най-сетне. — Дугин, трийсет души веднага да се подготвят за път.

Докато тичаше към стаята си за багажа, Джил проклинаше своя Уирд, мразеше себе си, мразеше и деомера задето я бе обладал. Но заради скъпия си баща беше готова да използва всяко оръжие.

 

Понякога Родри сам се изненадваше от дълбините на своята гордост. Гърбът го болеше тъй жестоко след вчерашните контузии, че едва се държеше на крака, а след като пристъпът на безумие бе отминал, усещаше мястото на всеки днешен удар, но въпреки това се застави да придружи Слигин на обиколка из печалния лагер. Войниците изнасяха трупове от полесражението. Отвсякъде долитаха яростните им ругатни, когато разпознаваха някой мъртъв приятел. Трябваше да видят, че техният кадвридок е невредим.

— Победа ли да го наречем или не? — запита Родри.

— Все пак Корбин избяга, нали?

Близо до обоза Дженантар и Калондериел стояха на стража при пленниците, които бяха насядали на групички по двама-трима, за да търсят взаимна утеха. Повечето имаха рани, но трябваше да изчакат докато хирурзите привършат с бойците на Родри.

— Нещо ново за Кълин? — запита Дженантар.

— Все същото. — Родри уморено разтърка лицето си. — Идвам да ти благодаря.

— Няма защо. Той стори всичко възможно, за да спаси един мой приятел. Щях да пусна още няколко стрели, но се страхувах да не улуча твоите хора. Всъщност без малко да убия Кълин.

— По-добре ти, отколкото някой от ония мръсници.

— Е, в крайна сметка успя да го измъкнеш, нали? — Слигин бащински потупа Родри по рамото. — Другото няма значение. Сега всичко е в ръцете на боговете.

Родри кимна. Не беше наясно дори и за себе си защо му се бе сторило толкова важно тъкмо той да спаси живота на Кълин. Трябваше да го измъкне от схватката, за да няма неизплатен дълг между двамата. Това беше важно, може би най-важното нещо в живота му — да не си дължат нищо… и все пак не разбираше защо.

Цял оплескан в кръв, Адерин изтича наблизо, следван от двама слуги, натоварени с билки и превръзки.

— Погрижихме се за всички ранени, господарю кадвридок. Но Невин заръча да ви предам, че лорд Даумир е издъхнал преди малко.

Родри отметна глава и изкрещя. Ето че заради него бе загинал и благородник. Слигин впи пръсти в рамото му и тихичко изруга.

— Сега ще се погрижа за пленниците — каза Адерин.

Той кимна на слугите и се отдалечи да търси най-тежко ранените.

— Ах, пъклото да го вземе — каза Дженантар. — Още не ми е ясно как се измъкна Корбин. Сигурен бях, че вие и Даумир го държите в капан.

— Аз също. — Слигин тръсна глава с ярост и недоумение. — Гнусен, гаден, скапан късмет, това си беше. Един куп дреболии, като например дето се строши мечът на Даумир. А после онзи кон падна пред моя и не успях да мина напред. Лош късмет, много лош.

Един от пленниците се разсмя истерично и промърмори нещо. Когато Родри се завъртя, човекът се сви и вдигна ръка пред лицето си. Русата му коса беше покрита със спечена кръв.

— Не бия ранени хора — каза Родри. — На какво се смееше?

— Прощавайте, стана без да искам. Само че не е било късмет, дето господарят избяга. Кълна се в боговете, никога няма да убиете Корбин! Заради онзи проклет магьосник. Разбирате ли, той обяви пророчество.

— Какво?

— Лодлейн обяви пророчество. Видял го е в магическия си камък. — Пленникът помълча и облиза пресъхналите си устни. — Каза, че лорд Корбин може да бъде убит само с меч, но не ще загине от ръката на простосмъртен. Видяхте какво стана днес. Сигурно е вярно.

Червендалестото лице на Слигин пребледня. Адерин наостри ухо.

— Адерин, има ли нещо вярно в това? — запита Родри.

— Момчето не ви лъже, милорд. Значи Лодлейн наистина е изрекъл пророчество.

— Не това имах предвид.

— Нима ваше благородие иска да му кажа, че пророчеството е вярно?

— Ако не беше, отдавна да си ми казал, че е фалшиво.

Адерин жално въздъхна.

— Дал съм обет никога да не лъжа, но понякога ужасно съжалявам.

Родри се завъртя и слепешком закрачи настрани. Усещаше как смъртта е положила тежка десница върху плещите му и пристъпва до него. Слигин го догони в покрайнините на лагера.

— Я стига. Не вярвам и думица от тия глупости. Пък и да е вярно, няма значение. Куп фъшкии, мен ако питаш.

— Тъй ли? Щом Адерин може да се превръща в бухал, защо да не може и да разпознава пророчества?

Слигин понечи да каже нещо, после извърна глава и яростно захапа мустака си.

— Адски странно е това чувство, да знаеш, че деомерът те обрича на гибел — продължи Родри. — А съм обречен, дума да няма. Когато Корбин реши да си пробие път към мен, никой не ще го удържи. Влезем ли в двубой, няма да мога да го убие.

— Значи остава само едно, а? Да те върнем в Канобейн.

— Никога! Каква полза от живота, ако трябва да нося позор до края на дните си?

Изведнъж Родри усети как от гърлото му бликва безумния смях. Той отметна глава и продължи да се киска, докато Слигин не го разтръска с всичка сила.

До края на деня новината обиколи целия лагер. Родри никога не бе виждал бойния дух да се разпада тъй бързо, като бучка пръст, стисната в шепа. Не беше приятна гледка. Благородниците беснееха и псуваха като Слигин, но гледаха Родри с ужас и състрадание. Той обиколи из лагера и се постара да поговори лично с всеки войник, като се надяваше по този начин да прогони тежкия, почти осезаем страх. Отначало някои бойци се опитваха да вземат нещата на шега, но след пладне вече взеха да го избягват като прокажен, като прокълнат от боговете, който може да ги зарази с нещастието си.

За да им спести тревогите, Родри отиде към края на лагера заедно с Амир, единственият войник, който продължаваше да се радва на компанията му. Рус и простоват на вид, шестнайсетгодишният младеж все още се считаше за новобранец, но имаше повече доблест от другите.

— Милорд, когато пак излезем срещу Корбин, ще се бия до вас. Заклел съм се да ви последвам в Отвъдното и ще го сторя.

— Цена доблестта ти, но не е необходимо. Смятам да призова Корбин на двубой, та да свършим веднъж завинаги.

— Какво?

— Добре ме чу. Проклятие, защо трябва всички вие да загинете за една безнадеждна кауза? Не можем да убием Корбин. Добре тогава, щом той ме убие, с бунта е свършено.

Амир го погледна с просълзени очи.

— И да ме помниш с добро, чу ли? — каза Родри.

Амир беззвучно размърда устни и се отдръпна. Родри се загледа към пътя и изведнъж забеляза далече на юг групичка конници. Изчака докато предположи, че вече и Амир ще ги види, после посочи нататък. Когато отрядът наближи, Родри разпозна цветовете на щитовете — ездачите бяха от войската на неговите съюзници, а начело препускаше Джил.

— Кълна се в хълмовете, та това е стражата от Канобейн! Какво дирят насам?

Щом скочи от седлото, Джил му даде отговора на този въпрос.

— Подкрепления, милорд. Зърнах битката във видение — знаете, че не говоря глупости, защото е имало битка, нали? В името на Богинята, къде е баща ми?

Амир се разкикоти тъй гръмко, че Родри трябваше да го разтръска.

— Стегни се! След толкова деомер можем спокойно да приемем и още мъничко.

— Не е това, милорд. Джил!

— Какво? Разбира се, че е Джил. Имам очи да я видя.

— Не, милорд. Погледнете я… погледнете Джил. Значи Корбин нямало да загине от ръката на простосмъртен, а? Ами от ръката на простосмъртна?

Пъхнала палци под колана си, Джил се мръщеше насреща им, сякаш ги мислеше за полудели. Стойката и движенията й бяха толкова мъжки, че Родри изведнъж разбра какво иска да каже Амир. Той отметна глава и нададе оглушителен смях. Накрая Джил не издържа.

— В името на всички богове и съпругите им! Да не би целият лагер да се е побъркал?

— Извинявай. Веднага ще те отведа при баща ти, но Джил, о, Джил, би трябвало да се просна и да ти целувам краката.

— Да не са ви ударили по главата, господарю кадвридок? Каква е тая история?

— Ще ти обясня след като видиш Кълин. Сребърен кинжал, искам да те наема.

 

Вместо да остави Кълин навън между ранените, Родри бе настанил в своята шатра човека, който спаси живота му. Когато Джил влезе, баща й спеше, отпуснал шинираната лява ръка върху завивките. По косата му се тъмнееше засъхнала кръв. Джил коленичи до него и тихо заплака. Когато плъзна ръка по главата му, той въздъхна насън и се обърна към нея.

— Джил! — Невин бе отметнал завесата на входа. — Чух, че си дошла.

— Естествено. Ти какво си мислеше — че може да ранят тате, без да усетя?

Невин се усмихна за миг и коленичи до нея.

— Отговори ми искрено — каза Джил. — Ще умре ли?

Невин се замисли за толкова дълго, че сърцето й изтръпна.

— Не ми се вярва — каза накрая билкарят. — По-честно не бих могъл да отговоря. Малко остана да ми умре в ръцете, но това беше от шока и вече отмина. Татко ти е много, много силен човек, но има дълбока рана в ребрата и ако се възпали…

Той не довърши. Джил седна върху петите си и се зачуди защо е така изтръпнала, сякаш изобщо няма тяло.

— Няма да се събуди скоро — продължи Невин. — Родри иска да поговори с теб. Аз… не, по-добре да го чуеш от него. Аз ще стоя при Кълин, докато се върнеш.

Джил се измъкна навън и попадна сред гъста тълпа. Цялата армия бе обкръжила шатрата в безмълвен обръч. Всички я гледаха някак странно — едва ли не с благоговение, сякаш самата богиня Епона бе дошла да ги навести — ала никой не проговаряше. Когато Амир дойде да я отведе при Родри, хората ги последваха мълчаливо като войска от мъртъвци. Благородниците стояха край шатрата на Слигин и я гледаха тъй напрегнато, че й се прииска да избяга. Родри се поклони.

— Вярвам, че знаеш да въртиш този меч, който носиш на кръста си. Мислила ли си някога да го извадиш в сражение?

— Много пъти, милорд, но тате ми забранява.

— Този път няма да има възможност — промърмори Едар.

— Слушайте, милорди — изненада се Джил. — Чак толкова зле ли ви превъзхожда врагът?

— В никакъв случай. — Родри помълча и прехапа устни. — Трябва да ти кажа нещо адски странно.

— Я стига! — Слигин пристъпи напред. — Първо кажете доколко умее да се бие това момиче. Не бих пратил на смърт една беззащитна жена, та ако ще всички да измрем. Въпрос на чест, разбрахте ли?

Джил се озърна и видя, че отстрани слугите чакат да поднесат обяда на благородниците.

— Милорд Слигин, вие сте самото олицетворение на честта — каза тя. — Но ще бъдете ли така добър да ми донесете една от онези ябълки?

Слигин озадачено вдигна рамене и изпълни молбата й.

— Ако обичате, милорд, застанете зад мен — продължи Джил, — пребройте до три и хвърлете ябълката нагоре.

Тя извади меча, отпусна го и зачака. Щом чу думата „три“, рязко се завъртя, мечът проблесна и падащата ябълка изпълни цялото й полезрение. Без да се цели съзнателно, Джил я улучи точно в средата. Двете еднакви половинки паднаха в нозете на Слигин. Войнишките редици се люшнаха напред и възторжено закрещяха нейното име, докато накрая Родри успя да въдвори тишина.

— Пъклото да ме вземе! — изруга Слигин. — Май и аз не бих го направил, а? Хубава работа!

— Благодаря, милорд — отвърна Джил. — но не ме карайте да се възгордявам. Баща ми щеше да я нацепи на четвъртинки.

Родри се разсмя, но в очите му блестеше безумна радост.

— И защо искате да тръгна на бой? — запита Джил.

— Заради деомера, сребърен кинжал. Лодлейн е обявил пророчество за Корбин и Адерин призна, че е вярно. Пророчеството гласи: Корбин може да бъде убит само с меч, но не ще загине от ръката на простосмъртен.

— Охо! Винаги казват, че деомерското пророчество е като двуостър меч. — Джил вдигна своя, сякаш за доказателство. — Реже и оттук, и оттам.

Възторженият рев на армията я блъсна в главата като силна медовина. Слигин се разкрещя и хората със смях и шеги се разпръснаха към лагерните огньове. Джил прибра меча, после се обърна към Родри, който държеше в ръка символичния сребърник.

— Вземеш ли тази монета, даваш клетва да загинеш за мен, ако се наложи. Наистина ли го искаш, Джил? Не бих се унижил да моля.

— Точно затова ще я взема. — Джил протегна ръка. — Но ако убия Корбин, ще ми дадете един от онези западняшки коне, които видях в табуна ви.

Родри със смях пусна монетата в шепата й.

— Имаш го. Вече няма и капка съмнение, че наистина си сребърен кинжал.

Докато прибираше монетата, Джил вдигна очи към лицето на Родри и погледите им се срещнаха. Изведнъж тя осъзна, че го познава до дъното на душата си, че нейде, неизвестно точно къде, е виждала хиляди пъти тая негова безумна усмивка на берсеркер. Родри като че също я разпозна, защото внезапно усмивката му избледня и той се взря дълбоко в очите й, сякаш се мъчеше да разчете там някаква тайна. После рязко извърна глава и кимна на слугите.

— Донесете медовина! Да пием за моята отмъстителка.

— Какво? — сепна се Слигин.

— Е, кълна се в боговете и задниците на конете им — изрече Родри и безумната усмивка пак се появи върху лицето му. — Да не мислиш, че бих молил едно момиче да ми спасява живота? Ще проправя на Джил път към Корбин, който несъмнено ще ме убие, после тя ще убие него и край на бунта.

Благородниците се разкрещяха до прегракване, опитвайки да го разубедят, но Родри гледаше като луд и не искаше да отстъпва. Джил дръпна един слуга.

— Бягай да доведеш Невин. Той е в шатрата на господаря ти.

 

Докато тичаше подир слугата, Невин ругаеше Родри от дън душа. Макар че сърцето му се свиваше при мисълта да изпрати Джил на война, той знаеше, че не би могъл да я спре. Но поне бе очаквал от Родри благоразумието да се осланя на нейната закрила. Когато стигна до спорещата тълпа, завари Джил малко настрани. Очите й го умоляваха за помощ.

— Какви са тия глупави детски капризи? — кресна Невин на Родри. — Я напрегни малко ума, с който си се родил!

Родри вирна глава.

— Умът няма нищо общо. Това е въпрос на чест. Мога да помоля една жена да убие бунтовника, щом няма надежда сам да се справя, но бих живял в позор, ако я помоля да ми спаси и кожата.

— Струва ми се, господарю кадвридок, че като се опре до чест, почвате да цепите косъма на две.

— Тъй ли? В жилите ми тече кръвта на Мелуейд и всеки благородник в кралството познава честта на моя клан. Проклет да съм, ако допусна и най-дребно петно върху това име.

Родри се изпъчи с ръце на кръста и го огледа предизвикателно. Невин изръмжа от отчаяние.

— Напомняте ми за една стара поговорка. Почне ли някой Мелуейд да приказва за чест, трима богове едва ще му удържат езика.

— Ами тогава по-скоро ги викай на помощ.

Невин сграбчи младежа за ризата и го разтръска.

— Чуй ме внимателно, Родри Мелуейд. Тук става дума за нещо по-ценно от проклетата ти чест! Забрави ли деомера?

Родри леко пребледня.

— Виждам, че си забравил — продължи Невин. — Твоят Уирд е обвързан с Уирда на цял Елдид. Деомерът те е белязал още откакто си се родил, глупецо недорасъл! За какво си мислиш, че се мотая с години около твоя дворец? Проклятие, няма да те оставя да похабиш живота си, та ако ще и да те омагьосам!

Родри се разтрепера.

— Помисли! — отсече Невин. — Кое е по-голямо безчестие: да оставиш Джил да свърши онова, за което я е довел деомерът, или да навлечеш върху Елдид някаква страшна беда само защото инатът не ти позволява да приемеш спокойно Уирда си?

Родри извърна глава и се огледа насам-натам, сякаш диреше подкрепа от изплашените лордове наоколо. Когато Невин го пусна, той побърза да отстъпи назад.

— Или ще ми се закълнеш в честта на Мелуейд, че смяташ да отбраняваш живота си — спокойно изрече старецът, — или ще взема необходимите мерки още сега.

— Кълна се.

— В честта на Мелуейд?

— В честта на Мелуейд.

— Добре. Тогава ще ви оставя да се нахраните, милорд. Джил, ела с мен.

Когато Невин се отдалечи, стресната Джил изтича след него, без дори да се сети за неподчинение.

— Дотук с ината на Родри. Искрено се радвам, че ти хрумна да ме повикаш.

— Помислих си, че сигурно ще знаеш какво да му речеш, но откровено казано, не съм и подозирала, че има толкова велик Уирд. Слушай, наистина ли деомерът ме е довел тук точно сега?

— Естествено. Нима се съмняваш?

Джил спря и го зяпна.

— Знам, че сигурно сърцето ти се свива като слушаш всички тия странни неща, дете мое. Но за тях имаме грижата аз и Адерин. Върви да се погрижиш за баща си. След малко ще дойда и аз да го видя.

Джил хукна тъй бързо, че Невин разбра колко се бои. Много би искал да я успокои, но го чакаха изключително важни дела.

Здрачът вече се превръщаше в нощ и астралните приливи, които влияят върху силовите потоци в ефирната плоскост, бяха стихнали след преминаването от царството на Огъня към нощните владения на Водата. Невин намери Адерин и двамата напуснаха лагера. На около половин миля имаше горичка, която щеше да им осигури необходимото уединение.

— Мислиш ли, че врагът наистина ще рискува да дойде на разузнаване? — запита Адерин. — В края на краищата, днес вече е усетил твоята сила.

— Но не успя да ме огледа както трябва. Още щом почнах заклинанията, избяга като попарен. Е, не знам, разбира се, но смятам да бъда нащрек.

— Несъмнено така ще е най-добре. Значи си бил прав и наистина е замесен черният деомер.

— Не знам доколко е замесен. Предполагам, че този негодник се опитва да работи подмолно. Или по-скоро опитваше се. Но днес всичко лъсна наяве.

— И защо ли му е трябвало да убива сребърния кинжал? Бих казал, че е под неговото достойнство да се занимава с Кълин.

— Аз също. — Невин се позамисли. — Мога само да предполагам, че стори това защото Кълин е най-добрият телохранител за Родри. Слушай, от самото начало си беше ясно, че смъртта на Родри е единствена цел на бунта. Ония лордове може да си въобразяват, че го правят заради проклетите данъци, но всъщност са просто инструменти в лапите на черния майстор. Почти съм уверен, че и Лодлейн не е нищо повече от маша. Нали ти си обучавал момчето. Има ли силата да изрече истинско пророчество за смъртта на Корбин?

— Не.

— Е, тогава откъде го е взел? Обзалагам се, че някой му е казал. И още нещо. Лодлейн не може да знае, че Родри е изключително ценен за Уирда на Елдид, пък и няма причини да го убива. Мисля, че истинският ни враг неусетно е обработвал момчето от месеци насам, използвал го е като пръчка, за да разбърка зловонното блато.

— А защо ще желае черният майстор смъртта на Родри?

Невин се усмихна мрачно.

— Не знам. Тук той има предимство пред нас. Нали тъкмо черният деомер вечно си блъска главата над Уирда и бъдещето, а не хора като нас, които се уповават на Светлината. Аз се задоволявам да чакам от Великите нови поличби за Уирда на Родри и знам, че всичко ще се разкрие, когато му дойде времето. Обзалагам се, че нашият враг непрекъснато разсъждава и рови из забранените тайни, затова сигурно има твърде основателни причини да отстрани Родри от пътя си. Каквито и да са те, явно не вещаят нищо добро за Елдид.

Адерин бавно кимна. Лицето му не се различаваше в мрака, но безсилно отпуснатите плещи издаваха дълбока скръб.

Когато стигнаха до горичката, двамата намериха поляна в покрайнините й. Невин легна, изпадна в транс и се прехвърли в светлинното тяло. Бавно започна да се издига по спирала над червеникавата растителна аура на дърветата, докато златистото сияние на Адерин се превърна в неясна искрица далече под него. Тъй високо над земята ефирната плоскост беше странно и малко зловещо място. Далеч от присъствието на живи създания синята светлина се носеше на потоци и облаци; понякога ставаше гъста като морска мъгла, сетне рязко се разсейваше, разкривайки сребристия звезден блясък.

Невин не знаеше колко време е минало, ала най-сетне видя онова, което очакваше. Далече на изток се появи ято Диви, кръжащи около нещо в средата, сякаш любопитно наблюдаваха някакъв чужденец в своята плоскост. Изведнъж те изчезнаха — или от страх, или защото пришълецът знаеше как да ги прогони. Невин призова своите приятели измежду Дивите и ги изпрати да объркат предполагаемия враг (със строга заръка да се държат на разстояние), после полетя след тях. Хитростта се оказа успешна; неприятелят го забеляза едва когато беше съвсем наблизо.

И наистина бе неприятел. Никой, освен последовател на черния деомер, не би си избрал тъй натруфено и претенциозно светлинно тяло: фигура в черни одежди с ниско прихлупена качулка, отрупана от глава до пети със сигли и магически знаци, а вместо пояс препасана с ивица мрак, от която висяха две отсечени глави. Фигурата отстъпи назад, после нерешително увисна в пространството. Невин смътно различи под качулката лице, две очи, през които пламтеше светлината на душата и уста, която мърдаше непрестанно, изричайки беззвучни слова. Който и да беше в това тяло, очевидно говореше автоматично и предаваше сведения на някого.

„Чирак си, нали? — излъчи Невин мисъл към неговото съзнание. — Нима господарят ти е толкова страхлив, че не смее да се изпречи пред мен?“

Фигурата побягна, но спря веднага, щом Невин се впусна след нея. По ужаса в очите на чирака старецът разбра, че господарят му го принуждава да спре и да се бие.

„Кой си ти?“ — долетя откъм чирака плаха мисъл.

Невин се поколеба, сетне реши, че истината е най-подходяща тояга срещу подобни псета.

„Кажи на господаря си, че в тази плоскост ме знаят като Властелин на Ефира, но долу съм никой.“

Видя как устните пак се раздвижиха; после откъм чирака лъхна вълна на ужас. Светлинното тяло залитна настрани, катурна се, после започна да се разпада. Качулката се отметна, от черните одежди останаха само парцали. Пред Невин отчаяно се мяташе простичкият ефирен двойник на младо момче, а сребърната нишка, която би трябвало да го свързва с тялото, висеше разкъсана под пъпа. Господарят бе предпочел да убие чирака си, за да не бъде проследен до тайното им убежище.

„Нещастен глупец! — помисли Невин. — Виждаш ли сега кому си се доверявал? Имаш един последен шанс да се разкаеш. Умолявам те, призови Светлината и незабавно се отречи от Черната пътека!“

Чиракът отвърна с изблик на дива ярост и побягна. Препъваше се, пропадаше, ала летеше все по-високо и по-високо сред облаците синя светлина. С болка на сърцето Невин го изостави. Много искаше да спаси тази душа, но скоро Властелините на Уирда щяха да хванат чирака и въпреки всичките му крясъци и ритници да го отмъкнат към лъчезарната зала. А какво щяха да отсъдят, вече не зависеше от Невин.

Старецът се върна по сребристата нишка към тялото си, вмъкна се вътре и трикратно плесна по земята в знак, че е свършил. Когато се надигна, Адерин клекна до него и внимателно изслуша разказа му.

— Мисля, че нашият враг те познава добре — каза той накрая.

— Така изглежда. Е, за онзи чирак е по-добре, че умря. Поне няма да затъне по-надълбоко в черното тресавище.

— Прав си. Хм… Щом господарят толкова се бои от теб, едва ли ще дойде насам тази нощ.

— Не би и могъл. Загубата на чирак е тежък удар за такъв като него. Разбираш ли, те буквално се хранят от учениците си чрез ефирна връзка. Обзалагам се, че в момента трепери и едва се държи на крака. Добре.

Адерин потръпна. Както повечето елдидски майстори на деомера, той рядко се бе сблъсквал с поклонниците на черното изкуство. Но Невин беше Властелин на Ефира, длъжен да бди на стража над душата на кралството и непрестанно да се озърта в търсене на нечестиви деяния, за които малцина изобщо знаеха, че съществуват. Той стана и изтупа сухите листа от дрехите си.

— Да се връщаме в лагера. Искам да сложа специален печат над аурата на Родри.

 

На няколко мили от тях Лодлейн лежеше в шатрата и се мъчеше да заспи. Мяташе се насам-натам, мълчаливо проклинаше хората, които шумяха навън и дори се зачуди дали да не се напие до припадък. Беше толкова изтощен, че тялото му тежеше като чувал с камъни, но щом почнеше да се унася, веднага го стряскаше тревожна мисъл или образ. Накрая той се предаде и опита да призове мрака. Представи си черната точка, после й заповяда да се разрасне. Вместо това тя просто изчезна. Продължи да опитва час подир час, ала мракът не идваше.

 

— Ще трябва да дадем на хората един ден почивка в лагера — каза Слигин. — Нищо друго не ни остава, нали? Вчерашният бой им дойде множко.

— Прав си — отвърна Родри. — Но сърцето ме боли, че трябва да седим със скръстени ръце, когато Корбин е тъй наблизо и вече имаме Джил.

— Утре ще дойде краят — намеси се Передир. — И Корбин няма накъде да мърда. Загубите му са по-тежки от нашите.

В хладното, мъгливо утро благородниците се бяха събрали на закуска и военен съвет едновременно. Адерин им бе казал, че обезсърчената вражеска армия е спряла на около пет мили северно — съвсем кратък преход за конницата, но Родри знаеше, че Слигин е прав.

След като съветът привърши, Родри се зае с тъжната задача да напише писмо, което да изпрати с тялото на лорд Даумир. Неговите и вражеските мъртъвци вече бяха погребани на полесражението. Когато отнесе писмото на слугата, който щеше да придружи покойника, завари край шатрата да го чака войската на Даумир. Капитан Мейр коленичи пред него.

— Имаме молба, господарю кадвридок — каза той. — По обичай се полага да си тръгнем заедно с нашия повелител. Разрешете ни да останем. Искаме да отмъстим, милорд.

Родри се поколеба. Строго погледнато, тези хора вече воюваха за деветгодишния син на Даумир и би трябвало да се посъветва с него преди подобно нарушение на обичая.

— Молим ви, милорд — продължи Мейр. — Нашият господар загина от деомер, сега искаме да помогнем на деомера да погуби Корбин. Знам, мислите си за момчето на господаря, но кой син не би желал да отмъсти за баща си?

— Добре казано. Щом е тъй, приемам. Движете се с моите хора и ще знаете, че яздите право към Корбин.

Войниците нададоха радостни възгласи.

След като изпроводи тялото на Даумир със скромната почетна стража от двама ранени бойци, Родри се върна към шатрата си да види как е Кълин. По пътя срещна Невин, натоварен с билки.

— Тъкмо се канех да сменя превръзките на Кълин — каза старецът. — Ако искаш да разговаряш с него, ще трябва да поизчакаш. И слушай, момко, не искам да му казваш какво е замислила Джил. Още е твърде слаб за такава вест.

— Добре. Боговете са ми свидетели, че изобщо не съм се питал какво ще си помисли за тази история.

— Тъй ли? Струва си да поразмислите от време на време, ваше благородие.

— Добре де, ами какво ще стане, като запита за нея в деня на битката и разбере, че я няма?

— О, той сам се погрижи за това. Кълна се, този човек има мечешки инат. Когато се събуди тази сутрин, беше страшно щастлив, че я вижда, а след миг й заповяда да се връща в Канобейн, додето не я е сполетяло нещо.

— Много благородно от негова страна. Да се лиши от дъщеря си, след като толкова я обича.

— Вярно обича я. — Странно, но Невин изглеждаше разтревожен. — О, да, много я обича.

Родри последва Невин към шатрата с надеждата, че Джил ще използва момента, за да си потърси закуска. И наистина, малко след като старецът влезе, тя се измъкна навън. Първо отидоха до обоза, откъдето Родри взе малко храна, после се отдалечиха от лагера през слънчевата ливада. Докато сядаха един до друг, Родри си помисли, че не е желал никоя друга жена толкова силно, колкото Джил. От време на време тя се усмихваше и това подхранваше надеждите му.

— Знаеш ли, Джил — каза накрая Родри, — ти наистина си ястреб, а сърцето ми е като птичка в твоите нокти.

— О, милорд, та вие почти не ме познавате.

— Много ли време е нужно на ястреба, за да сграбчи своята плячка?

Джил го погледна смаяно, сякаш не вярваше на ушите си. Усмихнат, Родри се премести малко по-близо.

— Е, хайде де. Сигурно знаеш колко си красива. Обзалагам се, че навсякъде по дългия път мъжете въздишат, щом те зърнат.

— Може и да са въздишали, но никой не е посмял да ми го каже. Тате имаше тая грижа. Освен това, ако наистина мъжете са въздишали по мен, в което дълбоко се съмнявам, то и вие сте разплакал доста девойки. Какво ще речете за сапунджийската щерка?

— О, проклятие, откъде знаеш за нея?

— Милейди вашата майка не пропусна да ми го каже, докато бях в Канобейн.

— Мътните да я вземат! Какво… защо…

— Тя подчерта, че и аз съм красива, а навярно познава доста добре ваше благородие. Може и да съм сребърен кинжал, милорд, но си печеля хляба само по един начин.

Родри се изчерви.

— О, богове — избъбри накрая той. — Сигурно ме презираш.

— Не, просто не ми се ще да ви родя незаконно дете.

Родри се превъртя по корем и заби поглед в тревата, която изведнъж бе станала крайно интересна.

— Невин ми заръча като потеглим, да спя при Адерин — добави Джил. — Смятам да го послушам.

— Добре де, каза каквото имаше за казване. Не наливай оцет в раните, ако обичаш.

Родри я чу как става и се отдалечава. Дълго лежа в тревата, като се питаше смаяно как тъй е готов да се разплаче заради момиче, което почти не познава.

 

След като се бе погрижил за ранения, Невин вървеше обратно към обоза, когато чу Джил да го вика. Докато я изчакваше, той забеляза, че всички войници се озъртат към нея. Някои ставаха и се покланяха, други подвикваха името й като молитва. Осъзна, че за тях тя се е превърнала в деомерски талисман — и то най-сетне простичък, разбираем след толкова страховити събития. Осъзна още, че ако се поддаде на изкушението да не я пусне на бой, Родри ще се изправи пред метеж в собствената си армия. Ех, ако Калондериел или Дженантар бяха обучени да се бият с меч, горчиво помисли Невин. Но знаеше, че тия стрелци нямат никакъв шанс срещу боец като Корбин. Наистина, мечът в елфическа ръка също би унищожил пророчеството на Лодлейн, ала вече нямаше време да търсят от западните области обучен елф.

— Да поговорим ли искаш, дете? — запита Невин, когато Джил го настигна. — Да не се е случило нещо с баща ти?

— Не, нищо му няма… искам да кажа, че не е по-зле. Просто ми се ще да поговоря с теб насаме.

Минаха покрай каруците и се отдалечиха в ливадата, където нямаше кой да ги чуе. Джил очевидно бе разтревожена, но дълго мълча и гледа в земята, докато най-сетне изтърси на един дъх:

— Питал ли си се как разбрах, че тате е ранен? Е, зърнах тая проклета битка във видение — ей-така, изневиделица.

Невин неволно ахна; бе предполагал, че просто е имала предчувствие за опасността.

— Ще ми се случват ли още такива неща? — запита тя с треперещ глас. — Не ги искам. Не ми трябва деомер. Откакто се помня, все ме тормози, а пък не съм го искала. Може да е много подходящ за човек като теб, но на мен не ми трябва.

— Никой не би те накарал насила да приемеш деомера. — Невин се ненавиждаше за горчивите истини, които изричаше, но обетът го задължаваше да говори. — Ти несъмнено притежаваш природна дарба, но ако не я развиеш, тя просто ще залинее, също както би станало с нозете ти, ако престанеш да ходиш.

Тя се усмихна с такова облекчение, че в сърцето му пламна болка. После пак се навъси.

— Ами Дивите? Ще престана ли да ги виждам?

— О, несъмнено. Знаеш ли, много деца виждат Дивите, но някъде към десетата си година губят тази дарба. Просто е странно, че още ги виждаш, без да си обучена.

— Не искам да ги загубя. Те ми бяха единствените приятели по дългия път.

В гласа й трептеше болка от спомена за самотата и в този миг едновременно приличаше на девойка и на жена, прекрачваща отвъд прага на детството.

— Е, Джил, изборът си е твой. Никой не може да реши вместо теб — нито татко ти, нито аз.

Тя кимна, разбута тревата с връхчето на ботуша си, после изведнъж се завъртя и хукна към лагера. Невин се загледа след нея, проклинайки и Джил, и собствения си Уирд. Строго си напомни, че всъщност тя е обикновена девойка, изплашена и объркана от това внезапно нахлуване на деомера в нейния живот. Макар че обетът му забраняваше да спори и умолява, можеше да стане неин приятел и след време тя щеше да разбере, че по своему деомерът е нещо напълно естествено… или поне така се надяваше Невин. Докато вървеше обратно към лагера, той усети непосилна умора и се запита дали някога ще изкупи вината си като я насочи към деомера и нейния истински Уирд. Не толкова заради себе си, колкото заради Джил, искаше тя да проумее, че никога не ще бъде щастлива, ако не използва безценната си дарба.

Когато се прибра в лагера, видя Джил да седи при Дженантар и Калондериел. Щом инстинктивно бе потърсила утеха от двамата елфи, значи нямаше повод за отчаяние. Като се смееше тихичко, той тръгна да потърси Адерин.

 

Твърдо решена да прогони Невин от мислите си, Джил гледаше как Дженантар играят някаква сложна игра, донякъде наподобяваща деверийските зарове. Вместо кубчета използваха малки дървени пирамидки с различен цвят от всяка страна. Разтърсваха ги в шепа, после ги пускаха на земята. Според подреждането и бройката на различните цветове се определяше кой печели. Накрая Дженантар прибра пирамидките в кожена кесийка.

— Държим се ужасно невъзпитано с Джил.

— Ха! — възкликна Калондериел. — То се видя кой губи. Но наистина, Джил, много се радвам да те видя. Как е баща ти днес?

— Не е зле. Невин казва, че бил много по-добре, отколкото можело да се очаква.

— Чудесна новина — зарадва се Дженантар. — Съжалявам само, че не бях по-бърз с лъка.

Джил тъжно кимна и се запита как ли ще излъже тежко ранения си баща, макар че желаеше тази възможност да влезе в сражение повече от всичко друго на света.

— Охо! — обади се Калондериел. — Ето че идва и нашият кръглоух кадвридок. Бас държа, че знам с кого иска да си каже две приказки.

Джил погледна как Родри се приближава — наистина гледаше право към нея с топла усмивка на красивото си лице. Понякога го ненавиждаше задето е толкова хубав; такъв мъж не се пренебрегва с лека ръка. Тя и Дженантар се изправиха на крака, но Калондериел предизвикателно остана да седи на тревата. Родри се завъртя към него и усмивката му изчезна.

— Когато идва твоят кадвридок, трябва да станеш прав.

— О, тъй ли било? — запита Калондериел. — И какво те кара да мислиш, че съм под твоите заповеди?

— Или си под моите заповеди, или веднага напускаш армията.

Калондериел се изправи с подчертано бавни движения, но без никакъв признак на уважение застана с ръце на кръста.

— Слушай, момко. Запази това елдидско високомерие за другите от смрадливото ти племе. Дойдох тук с Мъдреца от Запада и то само защото той ме помоли.

— Не ме интересува с кого си дошъл. Сега си тук и ще изпълняваш моите заповеди или си тръгваш.

Дженантар въздъхна раздразнено, после промърмори на елфически нещо, но Калондериел не му отговори. Двамата с Родри стояха настръхнали един срещу друг и се гледаха втренчено, без да мигат. Джил искаше да изрече някоя успокояваща дума, но изведнъж нещо твърде подобно на деомер й подсказа, че за Родри е изключително важно да спечели уважението на елфа… и то не само заради армейската дисциплина.

— Ако толкова ти е накипяло, кръглоухо хлапе — каза накрая Калондериел, — дай да си разчистим сметките още тук и сега.

— Хей! — подвикна Дженантар и пристъпи напред. — Той не знае как се бият мъжете по нашия край.

— Не знам ли? — Родри се ухили зловещо. — Вуйчо ми охотно приемаше западняци в двореца си, тъй че добре познавам вашите обичаи. Както кажеш, Кало.

Сред растящата тълпа двамата се съблякоха до кръста и застанаха един срещу друг — Калондериел с ножа си, а Родри с този на Дженантар, тъй като собственият му кинжал се оказа твърде къс. Сърцето на Джил туптеше тревожно; тя виждаше синините по гърба на Родри и знаеше, че контузиите ще забавят движенията му.

Калондериел и Родри започнаха да кръжат, леко приведени напред, съсредоточени и мълчаливи. Родри изпробва лъжлив удар; Калондериел отскочи и замахна; Родри едва успя да се изплъзне изпод ножа. Отново обикаляха — бавно, очи в очи — докато ненадейно Калондериел се стрелна напред, Родри отстъпи изящно и нападна отстрани. Калондериел нанесе удар отдолу, но лявата ръка на Родри полетя толкова бързо, че Джил едва я видя как хвана десницата на елфа и я тласна нагоре. В същия миг ножът проблесна под слънчевите лъчи… и потъмня от кръв. Калондериел отскочи назад и от тънката драскотина по ребрата му протекоха алени капки.

— Под моите заповеди ли си? — изръмжа Родри.

— Да. — Калондериел отпусна ножа. — Да… господарю кадвридок.

Под възторжените възгласи на войниците Родри избърса ножа в бригите си, подаде го на Дженантар после вдигна ризата си и се отдалечи. Гледайки подир него, Джил осъзна, че колкото и да харесва Калондериел, победата на Родри я радва, а поражението му би я наскърбило дълбоко. Със странно чувство на вина тя се обърна към елфа, който бършеше раната с ризата си под подигравателния поглед на Дженантар.

— Тоя младок е доста бърз за кръглоух — подхвърли Калондериел.

— Така е — отсече Дженантар. — А сега би ли си прибрал бъбривия език зад зъбите? Май си забравил, че Адерин заръча да не създаваме неприятности.

— Не съм забравил, но не мога да приема команди от човек, който е по-слаб от мен.

— Е, да, и ти имаш право. — Дженантар се обърна към Джил. — Нашият Калондериел също е нещо като кадвридок. Сигурно не е лесно да приемаш чужди заповеди, когато си свикнал да командваш стотици стрелци.

— Особено пък от кръглоух — намеси се Калондериел. — Инак съм съвсем кротък — не ти ли търпя проклетото нахалство от толкова време?

Дженантар се разсмя.

— Може и да си кадвридок — каза Джил, — обаче най-добре иди да покажеш тая рана на Адерин.

— О, това е само драскотина. Родри си удържа ръката. Наистина никак не е лош за кръглоух. А освен това бухалът пак отлетя на разузнаване. Безпокои го близостта на бунтовниците.

 

Кървава река течеше през лагера на Корбин, лееше се бавна и лепкава покрай шатрите, плискаше се около хората и конете. Макар да знаеше, че това е само изтървано видение, Лодлейн дълго не успя да го прогони и дори когато реката отстъпи, зад нея сякаш останаха ръждиви петна по всичко, което бе докоснала. Той пъхна ръце между бедрата си, за да удържи треперенето им и опита да се съсредоточи върху дебатите на военния съвет. Благородниците спореха за нещо, но сякаш невидим вятър отнасяше думите им. Накрая Лодлейн стана и си излезе. Докато крачеше през лагера, усети как враждебните погледи на хората се забиват в гърба му като кинжали.

За щастие в шатрата му беше прохладно и тихо. Изтощените и обезсърчени войници не вдигаха много шум. Лодлейн се просна върху завивките и почна да диша дълбоко и бавно, докато ръцете му се успокоиха. Трябваше да призове мрака. Неканените видения му показваха, че всичко се разпада и той знаеше, че само в мрака ще намери сила, която да му помогне. Затвори очи, отпусна се докрай, представи си тъмата и я призова. Но образът си остана само в мислите му; не долови мощ и мракът не се появи. Опита отново и отново, ала не успя да призове дори черната точица, от която израстваше истинската тъма.

Внезапно разбра: беше изоставен. Загадъчният и неканен съюзник си бе отишъл безвъзвратно. Той отвори очи и откри, че е разтреперан и потен. За момент се почувства объркан като дете, което е заспало в майчиния скут, а се събужда в непознато легло. Какво бе сторил, защо се бе забъркал в този жалък бунт, когато трябваше да се измъква, с цялата възможна бързина да бяга на изток, колкото се може по-далече от Адерин? Изведнъж си спомни убийството, спомни си елфа, когото бе заклал над магическия камък. Адерин беше само на няколко мили оттук и носеше възмездие. Как бе могъл да забрави? Отново се сети за онзи рус, грубоват девериец, с когото се бяха запознали по пътя. Тъкмо той убеди Лодлейн да подири закрила в Дън Бръдлин — онзи човек, който се представяше за търговец и една вечер надникна дълбоко в очите му… а сетне спомените чезнеха в сивата мъгла на магията.

Едва сега Лодлейн осъзна колко жестоко е бил омагьосан и то за дълги месеци. Захлупи се по очи и зарида във възглавницата.

Постепенно усети шума навън. Звукът отдавна минаваше нейде покрай съзнанието му, но накрая стана толкова силен, че го изтръгна от унеса. Край шатрата отекваха гневни гласове, тичаха хора, трополяха коне. Сигурно беше нападение. Лодлейн се надигна и в този момент Корбин отметна завесата на входа.

— Ето къде си бил! — кресна лордът. — Помогни ми, проклетнико! Не се спотайвай тук като бито псе!

— Мери си думите като говориш с мен! Какво толкова е станало?

— Кенид и Кинван събират хората си. Искат да избягат от бунта.

Лодлейн изруга и го последва. Сърцето му се свиваше от ужас, но знаеше, че вече не може да им попречи с нищо, след като мракът го бе изоставил.

 

Невин седеше в сянката на каруцата. Тъй като беше затворил очи и не помръдваше, слугите очевидно смятаха, че старецът дреме, защото разговаряха шепнешком. Всъщност не спеше, а бе потънал в дълбок размисъл и дори да крещяха, пак нямаше да нарушат покоя на добре обученото му съзнание. Мислено създаде изображението на шестолъчна звезда от два преплетени триъгълника, червен и син, после си послужи с нея така, както някой по-неопитен в деомера би използвал магически кристал. В центъра на звездата се появяваха и изчезваха образи, мисловни отражения от астралната плоскост, която обгръща ефирната, също както тя на свой ред обгръща физическата. Там мислите и представите придобиват свой собствен живот, затова астралната плоскост съхранява спомена за всяко събитие, станало на по-ниските равнища.

Из тази необятна съкровищница Невин търсеше следи от черния майстор, който сега се превръщаше в най-опасен и безмилостен враг. Тъй като събитието бе станало съвсем неотдавна, старецът лесно успя да събере образи от последната битка — объркани, примигващи и преплетени видения. След като ги подреди, той откри как Кълин отчаяно размахва меча срещу тълпата от врагове. Запечата картината в мислите си, после я използва като семе, около което израснаха нови картини, също както около дребна прашинка се сгъстява дъждовната капка. Накрая видя онова, което търсеше. Сред звездата изниква петно от тръпнещ, безформен мрак, увиснал в ефирната плоскост високо над битката. Когато Невин се помъчи да го придвижи по-близо, петното изчезна. Черният майстор умееше да прикрива следите си.

Леко раздразнен, Невин излезе от унеса. Не бе очаквал да открие кой знае какво, но все пак имаше известни надежди. Стана, разкърши се и се запита какво да предприеме сега, но в този момент зърна Адерин да тича с всичка сила към шатрите на благородниците. Очевидно носеше важни вести и Невин се втурна след него.

 

Когато Адерин пристигна, Родри седеше пред шатрата заедно със Слигин и Передир.

— Милорд, Корбин е вдигнал лагера и се отправя на север. Видях го на десет мили оттук.

— Ах, да му изсъхнат топките дано! — Родри скочи на крака. — Да не би да бяга към дъна си?

— Така изглежда и с него са не повече от стотина бойци. Различих само два вида щитове: зелено-кафявите на Корбин и червен щит с черна стрела.

— Хората на Новек — обади се Слигин. — Значи другите му съюзници са го напуснали, а? Това е най-добрата новина от седмици насам.

— Няма грешка, Корбин бяга към дъна си — каза Родри. — Ще трябва да го догоним. Проклет да съм, ако го оставя сега да помоли за мир, а в никакъв случай не бихме могли да превземем Дън Бръдлин. Слушайте, ако изоставим обоза, до довечера ще го настигнем.

— В друг случай бих се съгласил — каза Передир. — Но Лодлейн ще разбере какво сме замислили. Корбин ще има време да избере удобна позиция, а ние ще трябва да го нападнем с изтощени коне.

Родри искаше да го изругае, но разбираше, че е прав.

— Добре тогава. Днес тръгваме подир него, а утре ще се опитаме да го настигнем. — Като се озърна, Родри забеляза, че Невин стои наблизо и внимателно слуша. — Чуйте, добри ми сър, като потеглим утре, вие и Адерин непременно трябва да яздите до мен.

— О, Адерин може да язди където си иска — отвърна Невин. — Но аз ще придружа ранените до Дън Гуербин.

— Какво?

— Слушай, момко, не съм ти го казвал преди, но зад гърба ти дебне далеч по-опасен враг от Лодлейн. Мисля да предприема… отвличаща маневра ли го наричате? Адерин може сам да се справи с Лодлейн, а и по право му се полага лично да стори това.

Невин си тръгна преди Родри да възрази, а младият лорд усети, че макар и да е кадвридок, не би било благоразумно да се налага.

Докато армията се нахрани, събере багажа и потегли, мина цял час и Родри кипеше от нетърпение. Прати слугите да помагат и сам оседла коня си, после заръча да повикат Джил. Отведе я до каруцата, натоварена с оръжията на убити бойци. За негов ужас се оказа, че тя никога не е носила ризница.

— О, богове, как ще се биеш, като не си свикнала с тежестта?

— Значи трябва да свикна по-бързо, милорд.

— Дано да успееш, но дълбоко се тревожа. Ах, кълна се в косматия черен задник на Адския властелин, защо ли ми трябваше да те взимам?

— Тъй е повелил Уирдът, а освен това непременно ще убия Корбин, та дори и да загина до него.

Джил говореше толкова спокойно, че Родри едва не заплака от срам задето я подлага на опасност чрез своя Уирд. Остави я да си избере ризница и шлем, после се отправи към табуна. Между резервните коне имаше един чудесен, наистина златист западняшки жребец на име Изгрев. Тъкмо защото беше толкова ценен, Родри го пазеше от битките, но сега бе решил да даде коня на Джил. Оседла жребеца грижливо и го поведе към обоза. Сърцето му отново се сви, когато видя Джил да чака, облечена с ризница, над която се разливаха златните й коси. Беше толкова красива, а може би Уирдът му я обричаше на смърт. Тя го посрещна с дяволита усмивка.

— Прав бяхте за тежестта. О, богове, никога не съм предполагала, че ризниците са толкова тежки.

— Така си е, сигурно има поне десетина кила. — Той й подаде юздите. — Е, сребърен кинжал, ето ти обещания кон.

— Много сте щедър, ваше благородие.

— Не е до щедрост. Проклятие, щом ще се моля на жена да ме пази, нека поне язди най-добрия кон в цялата армия.

Джил леко го погали по бузата.

— Родри, бих те презирала, ако не се срамуваше от това, обаче ако ми забраниш да се бия за теб, значи си пълен глупак.

Той изви глава и целуна пръстите й.

— Тогава се подчинявам, милейди, и ще живея.

После бързо се отдалечи, а обърканите мисли в главата му летяха насам-натам като листа под есенен вихър, разкъсвани между копнежа по нея и страха за живота й.

Най-сетне армията бе готова за поход. Сам начело на колоната, Родри поведе съюзниците си на север по пътя, който лъкатушеше през горички и ниви, отчайващо се разтегляше покрай чифлици и пресичаше села, за които в този момент нетърпеливият кадвридок бе готов да се закълне, че нарочно изникват право насреща му. Утешаваше го единствено мисълта, че Корбин води ранените си бойци и навярно пътува още по-бавно. Късно следобед зърна край пътя да лежат два трупа — тежко ранени войници, загинали по време на отстъплението. Родри спря колоната и Слигин го настигна.

— Горките негодници — подхвърли той.

— Е, да. Чудя се колко ли още има да видим. Корбин май адски се е отчаял.

— И с право, нали? Смъртта го гони по петите.

Колкото и да бързаше, Родри заповяда на своите хора да увият покойниците в одеяла и да ги натоварят на една от каруците. Вечерта щяха да ги погребат достойно.

 

Късно след залез слънце пратеникът на Родри пристигна в Дън Канобейн. Нетърпеливи да узнаят новините, хората от гарнизона се струпаха наоколо, докато писарят четеше на висок глас. Когато чу за смъртта на Даумир, Ловиан изстена.

— Сърцето ми се къса от тая вест. Той беше добър и верен благородник. — Тя помълча и се замисли. — Утре потегляме всички. Щом Корбин бяга като лисица към бърлогата си, значи няма опасност да ме нападне. Хора, ще придружите мен и моите дами до Дън Гуербин, после отивате при армията.

Гарнизонът нададе радостни възгласи. Даниан озадачено вдигна вежди.

— Искам да бъда по-близо до сраженията — обясни Ловиан. — Щом съюзниците на Корбин са го напуснали, значи ще трябва поотделно за молят за мир. Държа да ги приема в Дън Гуербин. Кой знае дали Рийс вече не е решил също да чака там, за в случай, че им се наложи пряко да преговарят с него.

— Да, нищо чудно. Съвсем бях забравила за Рийс.

— Аз обаче не мога да го забравя и за минута от тия проклети дни.

 

След като армията пое подир Корбин, Невин си легна и спа цял следобед. Събуди се едва привечер, за да се погрижи за ранените. Щом падна мрак, той напусна лагера и тръгна към горичката. Беше казал на Родри чистата истина — искаше да предприеме отвличаща маневра, а за целта трябваше да е близо до младия лорд, докато черният майстор можеше да напада и отдалече. Всъщност дори не се съмняваше, че физическото тяло на противника наистина е много далече, за да има време за бягство, ако решат да изпратят срещу него въоръжен отряд.

Скрит далече навътре между дърветата, Невин изпадна в транс и премина в ефирната плоскост. По-бърз от птица, той полетя на север, докато зърна под себе си преплетената сияеща маса от аурите на войската. Увисна на стража над нея и час подир час продължи да кръжи насам-натам. Най-сетне неуловимото време наближи към полунощ, когато астралният прилив на Водата отстъпваше пред силите на Земята и през ефира плъзваха синкави вихри. Невин се бореше с тях, за да устои на място като плувец сред бурно море.

Ако черният майстор се решеше на тази отчаяна дързост, сега бе идеалният момент за нападение. Невин слезе ниско над земята, където теченията бяха по-слаби. От време на време се издигаше срещу вълните, за да огледа отвисоко, после пак се гмурваше надолу. Постепенно приливът стана по-лек и плавен; въртопите и теченията отслабнаха. Точно в този миг старецът зърна как някой идва насреща, но това се оказа Адерин, облечен като него в простичко светлинно тяло.

„Как е?“ — долетя мисълта на Адерин.

„Засега скучно. Няма и помен от нашия враг.“

„И аз не видях нищо. Рискувах да отскоча в този вид до лагера на Корбин. Лодлейн не посмя да ме нападне.“

При тази мисъл откъм Адерин лъхна вълна от скръб — почти физически осезаема в странните простори на ефирната плоскост.

„Представи си, че е мъртъв, приятелю. — Невин се постара да вложи в тази мисъл цялото си дружеско съчувствие. — Оплачи го и се помъчи да забравиш.“

„Да, нищо друго не ми остава.“

Адерин рязко се обърна и полетя по сребърната нишка надолу към тялото си.

Невин остана на стража през цялата нощ, докато накрая, малко преди разсъмване, отново се зададе ефирният прилив. Тъй като никой от черните майстори не можеше да върши магии под приливите на Ефира и Въздуха, Невин се завърна в тялото си. Вървейки обратно към лагера, той размишляваше за тази дълга и скучна нощ. Може би черният майстор просто изчакваше вниманието му да отслабне — да, възможно, но твърде невероятно. Невин съсредоточи цялото си внимание върху врага, представи си всички зловещи дела, които би могъл да извърши, ала не усети дори най-лека тръпка на деомерско предупреждение. Поради това стигна до заключението, че черният майстор завинаги е напуснал полесражението.

— Трябваше да сторя същото и да си спестя една скучна нощ — високо изрече той. — Но не съм си и помислял, че ще се предаде толкова лесно.

Изведнъж се разсмя на собствената си наивност. Толкова бе свикнал със своето могъщество, че забравяше колко ужасяващо може да изглежда за човек, който има сериозни причини да се бои от него.

 

Предната нощ армията на Родри бе лагерувала сред една общинска мера на около половин миля от някакво село. Макар че Родри стана още по тъмно и се разкрещя да тръгват, наложи се да изчакат още час просто защото конете трябваше да привършат с пашата. Джил предположи, че Корбин вече пътува; той можеше да поеме риска да съсипе конете си, защото отиваше към своя дън.

Когато отиде да си вземе дажбата, Адерин я помоли да се разходят настрани. Наблизо беше селското езерце, укрито зад гъст върбалак и двамата се усамотиха между дърветата. Адерин с въздишка седна върху един паднал дънер. Идващото утро подчертаваше бръчките около очите му и личеше колко е изморен.

— Не се обиждай, Джил, но наистина ли смяташ, че можеш да победиш Корбин? Не бих искал да загинеш в безнадеждна схватка. Остави другото, но Невин никога няма да ми го прости, а гневът му съвсем не е за пренебрегване.

— О, напълно ти вярвам. Но ако е сам срещу мен, мисля, че ще се справя. Доколкото разбрах от Родри, той е стар, бавен и затлъстял. Ако го накарам да се размърда, скоро ще капне.

— Стар ли? Мислех, че е само на трийсет и осем.

— Е, не се засягай, обаче за боец това е преклонна възраст.

— Сигурно. Аз…

Изведнъж горичката около тях помръкна. Адерин скочи на крака и изруга. През ясното небе изведнъж бе плъзнала плътна маса от сиви дъждовни облаци. Бурен вятър налетя над върбите и наоколо се разхвърчаха листа. В далечината затрещяха гръмотевици.

— Лодлейн ли стои зад това? — запита Джил.

— Кой друг? Нищо, ще се оправя. Бягай, дете… конете!

Под сянката на прииждащите облаци, от които се носеше студеният мирис на дъжд, Джил хукна назад и завари лагера в паника — войниците ругаеха, лордовете и капитаните търчаха насам-натам и крещяха заповеди, конете изплашено се дърпаха от поводите. Точно когато достигна табуна, съвсем наблизо се стовари с трясък първата синкава мълния. Конете запръхтяха, зацвилиха и почнаха да се дърпат още по-отчаяно. Падна нова светкавица; посипаха се едри дъждовни капки. Джил сграбчи юздата на най-близкия кон само миг преди да избяга. Наоколо ругаещите войници вършеха същото. Родри дотича и хвана съседния кон.

— Приготви се да бягаш! Побеснеят ли, пускай юздата и се спасявай както можеш!

Налетя нов порив на вятъра и дъждът ги обля като из ведро. Конете мятаха глави и подскачаха, а хората дърпаха юздите и кротко бъбреха каквото им дойде на ум, за да ги успокоят. Но мълниите изведнъж спряха, сякаш бог Тарн бе изтръгнал оръжието от ръцете на Лодлейн. След още няколко минути дъждът престана със зловеща внезапност. Когато вдигна очи, Джил видя как мощен вятър разкъсва парцаливите облаци. За момент изглеждаше, че те отново ще се съберат, както би станало при истинска буря, но късчето синьо небе отгоре упорито оставаше чисто, после бързо се разшири, сякаш невидим великан разчистваше с метла небосвода от разсипано брашно.

— О, богове — прошепна Родри. — Деомер.

Последните облаци изчезнаха. Не отминаха по вятъра, нито пък се разсеяха постепенно; просто изведнъж се стопиха и изчезнаха без следа. Джил потрепера.

Но макар че Адерин бе прогонил бурята, тя все пак задържа армията. Трябваше да преподредят мокрите провизии, да изстискат подгизналите одеяла, да изсушат влажните ризници, да успокоят подплашените коне. Потеглиха цял час по-късно, отколкото трябваше — а това означаваше още три мили преднина за Корбин.

— Ще изоставим обоза — отсече Родри. — Джил, ела да яздиш до мен. Тръгваме да догоним онзи негодник.

Когато Джил зае място в колоната, сърцето й се разтуптя от страх. Макар да не го бе признала пред Адерин, знаеше, че непривичната тежест на ризницата ще забавя движенията й, а тъкмо бързината беше нейното най-силно оръжие в схватките. Протритите й рамене пламтяха като от огън. Но когато Родри отправи към нея безумната си усмивка, тя също се усмихна и гордо отметна глава. За нищо на света не би му показала, че се страхува!

Армията потегли, като редуваше хода с тръс, което означаваше, че ще изминават по пет мили в час срещу три за Корбин. Джил непрестанно се оглеждаше и няколко мили по-нататък зърна високо в небето над тях да кръжи ястреб. Стомахът й се сви. Малко по-късно ястребът отлетя право на север. Продължиха напред покрай чифлици, където селяците се укриваха зад плътно залостени врати от гнева на воюващите лордове, през ниви, горички и ливади. Джил реши, че дори смъртта в бой е за предпочитане пред този лепкав страх, който не я напускаше.

И все пак накрая Корбин успя да им избяга. Стигнаха до едно стърнище, сред което видяха каруци с провизии, десетина ранени коне и четиринайсет ранени войници, изоставени от господаря си на произвола на съдбата. Корбин бе зарязал всичко, което можеше да го забави и се спасяваше с бягство към Дън Бръдлин.

— Ах, фъшкии на камари! — изръмжа Родри. — Вече няма да ги догоним. — Той се отпусна уморено на седлото, после въздъхна и вдигна глава. — Е, станалото — станало, нали? Да видим поне какво може да сторим за тия клетници. Обозът и хирурзите скоро ще ни настигнат.

Докато слизаше, Джил си помисли, че никога не е срещала толкова доблестен благородник. Двамата се отправиха към импровизирания лагер, където ранените лежаха на голата земя и трепереха под мокрите си завивки. Бурята на Лодлейн не ги бе пощадила. На една от каруците се подпираше войник с шинирана ръка и окървавена превръзка около челото. Когато видя Родри, по лицето му бликнаха две струйки сълзи.

— Как ти е името, момко? — запита Родри. — И откога сте тук.

— Ланик, милорд. Тук сме от снощи. На това място лагерувахме, после ни изоставиха.

— Не ви ли предложиха поне някакъв избор?

— Не, милорд, поне на другите не предложиха. Казах, че ще остана при тях. Аз поне се държа на крака и криво-ляво опитвам да ги нахраня. — Ланик помълча и се вгледа в Родри с очи, замъглени от болка. — Магьосникът е виновен, милорд. лорд Корбин никога не би ни изоставил, обаче Лодлейн го принуди. С очите си видях. О, богове, по-добре да съм ваш пленник, отколкото да стоя в крепостта с онзи смрадлив магьосник.

— Боговете да ни помагат! — възкликна Джил. — Ни най-малко не те упреквам.

Когато чу гласа й, Ланик изхлипа:

— Девойка. Девойка с меч.

И той се разрида.

Един час по-късно се дотътри и обозът. Родри прати двамата свободни хирурзи да сторят каквото могат за хората на Корбин, но повика Адерин да вземе участие във военния съвет. Лордовете унило застанаха в кръг и се загледаха в калната земя.

— Е, свърши се тя — каза Слигин. — Поне да идем и да го обсадим, а? Това е въпрос на чест.

— Прав си — отвърна Родри. — Ах, пъклото да го вземе, сигурно вече е пратил към Рийс вестоносци с молба да се намеси. Не бих понесъл проклетият ми брат да ме прогони както се пъдят псета от дивеча.

— Тъй ли, милорд? — намеси се Адерин. — Ами ако вестоносците изобщо не стигнат до него?

Всички лордове се извърнаха да погледнат този крехък старец, надарен с невъобразимо могъщество.

— Трябва да спрем Лодлейн и то незабавно. Мислите ли, че гуербрет Рийс ще ни повярва, ако му кажем, че бунтът е предизвикан чрез деомер? Не, разбира се. А на съда Лодлейн ще се размине само с кръвен данък за убития и ще може свободно да твори нови злини.

— Добре де — каза Родри. — Но дори и да заловим пратениците, ако не ги убием, те ще се оплачат на Рийс. А да пукна, ако си позволя да убия беззащитни хора.

— Дори не бих помислил да ви предложа подобно нещо — лукаво се усмихна Адерин. — Оставете ги на мен, господарю кадвридок. Косъм няма да падне от главите им, но и Рийс не ще получи посланието от Корбин. Обещавам ви.

 

Каруците с ранените се движеха бавно и често спираха, за да си починат хората. Към пладне се задържаха по-дълго, докато Невин и хирургът се мъчеха да сторят за войниците каквото могат. Невин тъкмо бе откраднал малко време, за да похапне, когато усети мисления зов на Адерин. Отдалечи се към близкото поточе и впи поглед в слънчевите отблясъци по водата. Образът на приятеля му изникна почти веднага.

„Настигнахте ли Корбин?“ — запита мислено Невин.

„Не, проклет да е. Ще се укрепи в своя дън. Ти познаваш елдидската политика доста по-добре от мен. Да речем, че Корбин реши да изпрати отчаян призив към някой съюзник да му помогне в пробива на обсадата. Кого би избрал?“

„Я стига, наистина ли го мислиш за толкова глупав? Би трябвало да прати на Рийс вестоносци с молба за мир.“

В очите на Адерин заиграха лукави пламъчета.

„Сигурно. Но все пак би ли ми отговорил на въпроса? Ще ти обясня по-късно, когато имам повече време.“

„Добре тогава. Чакай да помисля. Така… Талид от Белглейд ще да е, няма кой друг.“

„Благодаря ти.“

После образът изчезна, а Невин остана да се чуди какво ли си е наумил старият му ученик.

 

Тъй като лорд Корбин получаваше доста пари от такси за моста над Делондериел, Дън Бръдлин беше солидна крепост с високи каменни стени, зад които спокойно можеше да се настани гарнизон от стотина души. Макар че обикновено мразеше да стои вътре, тази вечер Лодлейн изпита искрена радост, когато най-сетне се добраха дотам. Докато остатъците от армията бавно се тътреха през портата, той хвърли юздите на един слуга и изтича към своята стая на най-горния етаж. Дръпна капаците на прозорците в спалнята и подаде глава навън да вдъхне прохладния вечерен въздух. Беше толкова изтощен, че му се плачеше.

За всичко е виновен Адерин, каза си той, да, негова е вината, че не ме остави да им пратя буря, както желаех. Е, може старецът да е спечелил първата битка, но ще има и други сражения.

— Още не съм победен! — изръмжа Лодлейн на елфически език. — Никой не ще победи Лодлейн Всемогъщи, Повелителя на Въздушните сили!

Но когато обърна гръб на прозореца, видя Адерин да стои насред стаята. Образът беше тъй ясен, че Лодлейн извика от страх да не би старецът наистина да е влязъл при него. Едва когато фигурата леко потръпна, той разбра, че е само видение — бе забравил да сложи астрални печати над дъна.

„Момко, сине мой, моля те да ме изслушаш. Все още имаш един последен шанс. Знам, че някой злоупотребява с теб и те използва. Спри и се покай още сега. Ако още хора загинат заради теб, вече няма да има прошка. Предай се, докато можем да ти помогнем.“

Адерин изглеждаше тъй сломен, че Лодлейн изхлипа. Баща му бе дошъл да предложи прошка; баща му през цялото време бе знаел онова, което той откри съвсем наскоро — че са го омагьосали, че е бил толкова глупав да се остави в ръцете на таен неприятел.

„Умолявам те, момко“ — настоя Адерин.

Срам, унижение, ненавист към самия себе си — всички тия чувства се надигнаха, задушиха го, превърнаха се в зловонен пушек, който изпълни стаята и замъгли образа на Адерин. Лодлейн искаше да заплаче, да протегне ръце към баща си, но пушекът го задавяше. Изведнъж той се разтрепера от ярост и бясно изкрещя:

— Махай се! Махай се! Не ми трябва твоята помощ!

Лодлейн събра цялата си мощ и хвърли насреща му поток от чиста енергия, преграда от огнена светлина, но още преди да го улучи, образът вече беше изчезнал. Тогава падна на колене и заплака сред лютивия, мръсен пушек, който се разчисти сам, струйка по струйка.

Мина много време, преди да се овладее. Стана и се дотътри до масичката, където имаше кана с медовина и чаша, наля си догоре и изгълта питието на един дъх. Изведнъж самотата стана непоносима. Без дори да остави чашата, той изтича от стаята и се втурна надолу по спиралното стълбище.

В голямата зала на лорд Корбин беше горещо, задимено и шумно от гласовете на войниците, които седяха по масите, стояха край стените, разговаряха тихичко или просто пиеха пиво с такова настървение, че слугите едва смогваха да донесат нови халби. Лодлейн седна на обичайното си място вдясно от Корбин. Отсреща Новек го погледна с изцъклени очи. Макар че бе изтървал останалите, Лодлейн все още успяваше да поддържа този лорд под властта на магията си. Корбин ядеше парче свинско печено, като захапваше края и режеше късове с мазния си кинжал.

— Радвам се, че слезе, съветнико — каза Новек. — Тъкмо си говорехме с твоя господар, че трябва да пратим при гуербрета вестоносци с молба за мир.

— Той ще предложи прилични условия — високо изрече Корбин със зле разигран оптимизъм. — Но трябва да изпратим хората още тази нощ. Обзалагам се, че утре Родри ще ни обсади.

Двамата втренчиха въпросителни погледи срещу Лодлейн.

— Естествено — сопна се той. — Нима ви трябва деомер, за да разберете очевидното?

Лордовете покорно кимнаха. Корбин пак захапа месото и си отряза ново парче.

— Трябва да знаем точно къде е Родри — каза Новек. — Не можем да си позволим риска пратениците да налетят право на него.

Корбин кимна и се оригна. Лодлейн усети, че повече няма да издържи.

— Веднага ще се погрижа за това.

Докато бързаше нагоре към стаята си, той се потеше от страх. Прекалено силно се боеше от Адерин, за да разузнае през ефирната плоскост, а това означаваше, че ще трябва да лети. Но и всеки опит за преобразяване, когато човек е изтощен, беше твърде опасен. След като влезе в стаята, той запали фенера с едно щракване на пръстите. Пламъчето бликна веднага и това го поуспокои. Все още имаше мощ, повече мощ, отколкото можеха да си въобразят тия кръглоухи псета — той, Лодлейн Всемогъщи! Смъкна дрехите си и ги захвърли на леглото. Дори и най-могъщите майстори на деомера не можеха да преобразяват мъртва материя, каквато е например платното.

Лодлейн положи ръце върху перваза на прозореца и се загледа в звездното небе, докато го обзе пълно спокойствие. Усети как мощта му бавно расте, предпазливо продължи да призовава нови и нови сили, докато съзнанието му сякаш се превърна в могъща река. Мислено си представи образа на грамадния червен ястреб, горделив и жесток, сетне го изтласка навън, върху перваза между ръцете си. Засега ястребът съществуваше само във въображението на Лодлейн и пак чрез въображение той прехвърли съзнанието си в птицата. Беше прекарал дълги години в тежки и скучни упражнения на ума, които му позволяваха да си представи, че стои върху перваза и гледа надолу през очите на ястреба. Поддържайки съзнанието си неотклонно насочено към птицата, той пропя заповедното слово — простичко хипнотично заклинание, което му отваряше вратата към ефирната плоскост. Когато видя как гледката долу се обгръща в студена синкава светлина, Лодлейн разбра, че е прехвърлил съзнанието си на по-горно ниво.

В този момент нещата вече надхвърляха границите на обикновеното въображение. Когато се обърна, видя тялото си да лежи на пода, свързано с ястреба чрез сребриста нишка. Сега можеше да се носи из ефира, използвайки ястреба като светлинно тяло, но си беше наумил нещо далеч по-опасно. Мислено пропя втора поредица от слова, известни само на Елкион Лакар, и видя как устните на човешкото тяло потрепват ритмично. Когато разкърши крилете на ястреба, ръцете под него се надигнаха. Сега идваше най-трудното. Ефирният двойник на всеки човек е като матрица, която удържа и оформя плътта; ако двойникът е достатъчно силен, плътта ще му се подчини. Лодлейн запя, напрегна се, подчини цялата си мощ на онова въображение, което е нещо повече от въображение и накрая с един последен напевен крясък ефирният двойник привлече материята в новия й калъп.

Човекът Лодлейн бе изчезнал от стаята. Само ястребът стоеше на перваза и разперваше гордо криле. С дрезгав победоносен вик Лодлейн се хвърли в нощта и излетя над дъна. Той обичаше полета, обичаше пълната свобода да се рее по вятъра, обичаше гледката отвисоко, когато всяка крепост и всяка къща прилича на нищожна играчка, захвърлена от нехайна детска ръка. Макар и в тялото на ястреб, Лодлейн запазваше ефирното зрение, което бе тъй важно за преобразяването. В синкавата нощ под него мъждукаше червената аура на живата растителност. Тук-там се мяркаха жълтите петна на сгушени една до друга крави. Следвайки студената черна ивица на пътя, Лодлейн полетя на юг, докато най-сетне зърна светла преплетена маса от аури, която трябваше да е армията на Родри.

Издигна се по-нависоко, после описа плавен кръг над лагера. Напрегнатият му ум диреше из ефира следи от деомера на Адерин. Когато не откри нищо, той предположи, че старецът спи или си прахосва времето с грижи за ранените. Сетне чу звук — глухия скръбен крясък на бухал. Стреснат, Лодлейн отчаяно размаха криле срещу вятъра и се издигна още по-високо. Зърна далече под себе си да потрепва някакво светло петно и измежду дърветата излетя огромен сребрист бухал. Обзе го непреодолим ужас. Лодлейн се обърна по вятъра, напрегна криле и с всички сили полетя към дъна, докато усети, че е оставил далече назад по-бавната птица. Ала макар че се добра до дъна без повече премеждия, докато кацаше на перваза, чу зад себе си — или поне така му се стори — от нощта да долита тих крясък, изпълнен с печал.

 

Към пладне на следващия ден армията навлезе във владенията на Корбин. Вратите на всички чифлици бяха плътно залостени и по дворовете не се мяркаше дори пиле. Селяните знаеха от горчив опит, че и войниците на най-доблестния благородник безцеремонно задигат каквото им падне под ръка.

Дънът на Корбин се издигаше върху неголяма изкуствена могила сред просторно пасище, но когато армията пристигна, наоколо не се виждаше нито една от кравите на негово благородие. Изоставиха обоза и продължиха напред в пълна готовност да отблъснат евентуален опит на Корбин за разкъсване на обсадата, но тежката обкована порта се оказа здраво затворена. Иззад зъберите на крепостната стена надничаха войници. Над броха предизвикателно се развяваше зеленото знаме на Корбин. Родри заповяда на хората си да се разпръснат и да обкръжат крепостта. Обсадата бе започнала.

Каруците тъкмо пристигаха, когато Корбин изпрати парламентьор. Престарелият шамбелан Греймин трепереше цял, макар че носеше украсения жезъл, който би спасил живота му дори и от най-кръвожадния лорд в Девери. Когато видя достолепния старец да пъхти по надолнището, Родри скочи от седлото и учтиво направи няколко крачки насреща… но бе достатъчно предпазлив да остане на повече от една стрела разстояние.

— Поздравявам ви, лорд Родри. Господарят Корбин настоява да се оттеглите от земите му.

— Предай на господаря си, че любезно отказвам да изпълня молбата му. Той е бунтовник и съм го обявил извън законите.

— Тъй ли? — Греймин нервно облиза устни. — Трябва да ви кажа, че в момента нашите вестоносци вече препускат към гуербрет Рийс, за да го помолят за намеса във военните действия.

— Тогава ще чакам тук с армията си до пристигането на негово превъзходителство. Смятайте се за обсадени докато лично гуербретът не ми заповяда да се оттегля. Освен това предай на господаря си, че е приютил и взел за съветник един убиец на име Лодлейн. Настоявам този човек незабавно да ми се предаде, за да бъде осъден.

Греймин примига и се разтрепера още по-силно.

— Водя свидетели на престъпленията му — продължи Родри. — Ако Лодлейн не ми бъде предаден до залез слънце, значи господарят ти упорства в своя престъпен бунт. И още нещо, добри ми пратенико. Макар че твърдо съм решил да продължавам войната срещу Корбин, предлагам прошка на Новек и неговите бойци. Трябва само да излязат и да ме помолят.

Греймин се завъртя и побягна с цялата бързина на немощните си нозе. Родри избухна в смях, после отиде и даде заповед на войската да се разположи и да пристъпи към копаене на укрепления.

Естествено, нощта дойде без да им предадат Лодлейн, но по това време армията вече се бе окопала. Каруците бяха подредени в кръг зад плитък изкоп и земен вал. Въоръжени патрули непрестанно обикаляха около могилата, за да предотвратят всеки опит за бягство. Когато войниците седнаха на заслужена вечеря, Родри и Слигин минаха на проверка из лагера.

— Чудя се дали изобщо имаше смисъл да вършим всичко това — мрачно каза Слигин. — Лесно му е на Адерин да приказва, че щял да спре вестоносците, но какво може да стори? Нещо не си го представям да ги заколи по пътя, а?

— Вече се нагледах на толкова деомер, че съм готов да повярвам какво ли не. Да изчакаме и ще видим.

Не се наложи да чакат дълго. Около пладне на следващия ден един войник дотича при Родри с новината, че край лагера чака някакъв благородник с охрана от дванайсет бойци. Лордът се оказа Талид от Белглейд, който беше пряк васал на гуербрета. Тъй като можеше да се предполага само, че е дошъл с вести от Рийс, Родри ругаеше мислено, но му се поклони най-учтиво. Талид беше едър мъж на около четирийсет години с лукаво присвити зелени очи.

— Какво ви води насам, милорд?

— Много странна история. — Талид се обърна и махна на своите хора. — Доведете пленниците.

Когато доведоха двамата пленници, Родри ги позна — бяха от войската на Корбин. Те коленичиха пред нозете му и унило забиха погледи в земята.

— Знаете ли, че сестра ми е съпруга на Корбин? — запита Талид.

— Не знаех. Предайте й моите съболезнования.

Талид леко се усмихна.

— По-точно би трябвало да кажа, че беше негова съпруга. Когато пристигна при мен с още няколко жени в началото на тая проклета война, дадох клетва, че вече никога не ще се върне при онзи скапан негодник, дори и да не го обесите. Той я е подлудил, направо я е побъркал! Само едно бръщолеви, горката — че навсякъде се спотайвали зли магьосници и духовете били обладали Корбин. Направо непоносимо.

— Ах, кълна се във всички адове! — Родри усърдно се престори на потресен от ужас. — Какво нещастие!

— И аз тъй мисля. Е, снощи пък тия двамата пристигнаха с вест от Корбин, който най-любезно ме моли да събера армия и да пробия обсадата.

Родри подсвирна от изненада.

— Адски сте прав! — отсече Талид. — Сякаш съм толкова наивен, та да наруша мира от името на гуербрета и да се меся в нещо, дето изобщо не ме засяга, особено след като се е отнесъл така към собствената ми сестра! Ако ваше благородие не възразява, ще отведа тия двама войници при Рийс, за да му обясня какво е станало. Разбирате ли, Корбин не е изпратил писмо, тъй че ми трябват техните показания.

— На драго сърце. Само ще ви помоля за разрешение да ги покажа пред дъна преди да си тръгнете, та Корбин да повярва, че съм ги хванал.

 

Събраха се в покоите на Корбин, за да обсъдят новината насаме. Новек седеше на перваза, Корбин крачеше напред-назад, а Лодлейн се бе настанил на един стол и усърдно се преструваше на спокоен и уверен в бъдещия успех. Новек сумтеше като прасе и непрестанно потриваше мустак с опакото на китката си.

— Адска глупост е било да се обръщаш към Талид — изръмжа той.

— Не съм се обръщал към него! — кресна Корбин. — Не можеш ли да си го набиеш веднъж завинаги в тъпата тиква? Никаква вест не съм пращал на Талид. Пратих ония двамата в Аберуин да молят за мир, точно както бяхме решили.

Лодлейн изруга на елфически.

— Предател — продължи Корбин. — В дъна сигурно има предател, който отлично си дава сметка за настроението на Талид.

— И кой може да е тоя предател? — запита Новек. — Тук няма никой освен твоите и моите хора, а нещо не си ги представям ония двамата да са го решили на своя глава.

— Точно така. — Корбин спря и се завъртя към него. — И аз се чудех. На кого от двама ни предложиха прошка?

Когато ръката на Новек плъзна към меча, Лодлейн скочи и застана между двамата.

— Не ставайте глупаци — кресна той. — Никак не е било трудно хората на Родри да пресрещнат пратениците и да ги подкупят.

Корбин въздъхна и подаде ръка на Новек.

— Извинявай. Не съм на себе си.

— И аз. — Новек стисна ръката му. — Е, разлятото пиво не се връща, нали? Въпросът е какво да правим сега.

— Още не съм загубил надежда — отвърна Корбин и се усмихна угоднически на Лодлейн. — Може би има и друг начин да изпратим посланието… без коне.

Лодлейн усети как по гърба му избива пот. Отвън Адерин само чакаше и го дебнеше кога ще се опита да избяга.

— Може би. — Той се усмихна насила. — Досега ваше благородие винаги е бил доволен от моите хитрини.

Корбин се усмихна. Новек плъзна пръсти през мустаците си, сякаш възнамеряваше да ги оскубе.

— Ако разрешите, милорди — продължи Лодлейн, — ще се оттегля в стаята си, за да обсъдя проблема.

Без да изчаква отговор, той изтича нагоре, залости вратата зад себе си и се просна на леглото. Намекът, че Родри е подкупил вестоносците, беше само празна приказка, предназначена да вдигне малко духа на двамата лордове. Знаеше, че зад цялата работа трябва да стои Адерин. За стареца не представляваше никаква трудност да омагьоса войниците и да вкара в главите им съвършено ясен спомен как Корбин заръчва да отнесат посланието му до Талид. Те нямаха начин да открият, че споменът е просто измамен сън.

Лодлейн стана и неспокойно пристъпи към прозореца. Може би имаше надежда да се добере до гуербрета. Можеше да сложи писмото на Корбин и малко дрехи в торба, която ястребът с лекота би носил в ноктите си, а след това да се изплъзне от Адерин и да отлети до Аберуин. Да се измъкне някак. Но от гърлото му излетя истеричен смях, защото знаеше, че колкото и бързо да полети, Адерин ще го следва по петите. Разбира се, освен ако успееше преди това да убие стареца. Той вкопчи пръсти в перваза. Да убие собствения си баща — о, богове, нима бе паднал толкова ниско?

Отново се просна на леглото. През целия следобед остана да лежи, а умът му бушуваше като море, подмятано между стихиите на вятъра и прилива.

 

Тъй като не бе изключено след провала на пратениците си Корбин да предприеме отчаян опит за пробив, този ден всички в лагера на Родри се движеха въоръжени. Джил отиде при Калондериел и Дженантар, които стояха на стража до конете с лъкове в ръце. Часовете се влачеха бавно и накрая дори шегите на двамата елфи взеха да се изчерпват.

— Знаеш ли, Джил — каза Дженантар. — Откакто лорд Родри се счепка с нашия Кало, все си мисля за него. Имаше нещо подозрително в бързината и самите му движения. Би ли сторила нещо за мен? Опитай се да го накараш да докосне твоя сребърен кинжал. Обзалагам се, че ще просветне.

— Как беше старата поговорка? — усмихна се Джил. — Елфическа кръв в елдидски вени.

— Охо! — обади се Калондериел. — Ти знаеш и да мислиш, девойче, за разлика от смрадливите кръглоухи.

— Бъди така добър да не използваш тая дума — сопна се Дженантар. — Не е твърде учтива, особено пред Джил.

— Чакай сега, Джил може и да има кръгли уши — отвърна Калондериел и посочи с лъка си. — Обаче не е кръглоуха. Между двете неща има голяма разлика.

Дженантар изръмжа като куче.

— Добре де. Няма повече да осквернявам острите ти уши с тая дума. — Калондериел отскочи от шеговития удар на приятеля си. — Но наистина, Джил, вземи да провериш какво ще стане, когато Родри хване кинжала.

— Ще се постарая — отвърна Джил, която също бе сериозно заинтригувана. — И то колкото се може по-скоро.

Вече се свечеряваше и падащият здрач слагаше край на опасността от пробив. Когато Родри освободи стражата, Джил и двамата елфи се върнаха в лагера. Тъй като всички очакваха дълга обсада, западняците бяха разпънали шатрата, която носеха между багажа си. Тя беше красива, широка около три метра и почти толкова висока, направена от червена кожа с тъй чудесно изрисувани изображения на бягащи през гората елени, че Джил не би се учудила, ако животните извърнеха глави да я погледнат. Дженантар изтича да вземе дажби за тримата, а Калондериел помогна на Джил да свали ризницата. Стори й се, че изведнъж е олекнала като перце.

— Моля се на всички небесни богове Корбин да не нападне преди да съм свикнала с тая проклета железария.

— Аз също. — Калондериел изглеждаше искрено разтревожен. — Ако те болят раменете, може да помолиш Адерин за някакъв мехлем.

— Знаеш ли, май ще го направя.

Адерин наистина имаше някаква ароматна мазна смес, от която болката поотслабна. Джил се усамоти в шатрата и натри ухаещия на мента мехлем по раменете и горната част на ръцете си, после седна да отпочине. Сега, след като бе видяла грубата военна действителност, тя с ужас си мислеше, че баща й е бил прав. За нея просто нямаше място сред крясъците, блъсканицата и бъркотията на едно истинско сражение.

— Вече е късно да се измъквам — подхвърли тя на сивото джудже. — По-добре смърт, отколкото позор.

Джуджето безгрижно се прозина. То навярно нямаше ни най-малка представа какво точно означава смъртта.

— Джил — долетя отвън гласът на Родри. — Там ли си?

— Да, милорд. Ей-сега ще изляза.

Но вместо това Родри се вмъкна точно в мига, когато тя надяваше ризата си, и се ухили победоносно, че я заварва сама. Докато сядаше до нея, джуджето му се озъби беззвучно.

— Тази шатра е великолепна. Исках да я видя отвътре.

— Не знаех, че господарят кадвридок проявява чак такъв интерес към няколко кола и две-три кожени възглавници.

— Дори много голям интерес. — Родри се премести малко по-близо. — Знаеш ли, бих казал, че никога не съм виждал по-хубави възглавници.

Джуджето скочи и го зашлеви през лицето. Родри изруга и се огледа да види откъде е дошъл ударът, но джуджето вече бе скочило върху гърба му и го скубеше с пълни шепи. С изненадан възглас младият лорд размаха ръце срещу невидимия враг.

— Престани! — кресна Джил.

Джуджето изсъска и изчезна. Родри тревожно опипа косата си.

— В името на всички богове, какво беше това?

— Откъде да знам? Гърчове ли имате? Може би трябва да се посъветвате с Адерин.

— Не ме занасяй. — Родри я сграбчи за китките. — Адски добре знаеш какво стана. Иначе защо викна „престани“?

Джил извъртя ръце, изтръгна се и се опита да скочи, но той я дръпна надолу за раменете. За момент двамата се сборичкаха, после Джил се разкиска и го остави да победи.

— Отговори ми — настоя Родри с усмивка. — Какво беше?

— Добре, щом настояваш. Беше един от Дивите и май ме ревнува.

Родри я пусна и седна назад.

— Да не си се побъркала?

— Сам го усети как те скубеше, нали?

По красивото лице на Родри се изписа такава погнуса, че тя изведнъж го намрази. Измъкна сребърния кинжал и поднесе острието към него. От среброто заструи сияние.

— Охо! На туй му се вика елфическа кръв в елдидски вени! Аз може и да виждам Дивите, обаче ти си наполовина елф.

Когато Родри дръпна кинжала от ръцете й, острието пламна по-ярко от цял полилей със свещи. Той изруга и взе да го върти насам-натам, а Джил се разсмя.

— В кинжала е вградена магия. Среброто свети в близост до Елкион Лакар — а именно това са западняците. Половината ти кръв е тяхна, кълна се.

— Затваряй си устата. — Родри захвърли кинжала. — И недей да ми се смееш.

Естествено, тази заповед само я накара да се разсмее още по-силно. Родри сграбчи Джил за раменете и я разтръска тъй грубо, че тя му удари плесница.

— Ах, малка проклетнице!

Двамата се сблъскаха с ругатни и почнаха да се боричкат като зверчета, но тук вече не минаваха бойни хватки и силата на Родри надделя. Накрая той я повали по гръб, отпусна се отгоре и се усмихна само на няколко пръста от лицето й.

— Предаваш ли се?

— Не се предавам.

Той сведе глава и я целуна. За пръв път я целуваше мъж и докосването сякаш опари устните й, като че цяла изгаряше от жажда и само целувките на Родри можеха да я утолят. Тя преметна ръка през шията му и отново го целуна с жадно отворена уста.

— Извинете ме, господарю кадвридок — изрече Адерин. — Но дали е разумно?

Джил изписка, блъсна Родри настрани и седна. Адерин стоеше над тях със скръстени ръце и лицето му беше сурово. Родри се изчерви и също седна, приглаждайки ризата си.

— Като чух тоя шум вътре — продължи Адерин с подчертана строгост, — помислих си, че ще трябва да разтървавам някого. Вие какво, да не сте се побъркали като мартенски котараци? Джил, отговарям за теб и пред Невин, и пред баща ти. Не ми се ще да заставам пред когото и да било от тях, когато е ядосан.

Джил също не изпитваше подобно желание. От срам й се искаше да се стопи като пролетен сняг и да потъне в земята. Родри се усмихна глуповато и вдигна сребърния кинжал който веднага припламна в ръцете му.

— Знам какво ще речеш, добри ми Адерин — каза Родри, като въртеше нервно кинжала между пръстите си. — И ще си прав. Позорно би било да обезчестя насред армейски лагер жената, която обичам. Не съм имал подобно намерение.

— Понякога — заяви Адерин, — искрено съжалявам, че не мога да превръщам хората в жаби! Трудничко ми е да повярвам на тия красиви слова. Аз…

Изведнъж той млъкна и се вторачи в кинжала. Навярно толкова е привикнал с деомера, помисли Джил, че едва сега забелязва магията в острието.

— Тъй! Странни неща стават с елфическата кръв. В някой клан може да прескача поколение след поколение и изведнъж цялата да се събере у някого.

— Какво? — възкликна Родри с изтънял глас. — Какви проклети глупости…

— Никакви глупости. Джил, вземи си кинжала. Идваш с мен. Колкото до вас, милорд, помислете си. Знам, че изненадата не е малка, но вие сте точно толкова близък с Елкион Лакар, колкото и с клана Мелуейд.

 

Същата вечер каруците с ранените и пленниците стигнаха до Дън Гуербин. Дънът се издигаше върху гребена на хълма над едно малко градче, израсло около постоянната резиденция на тиерина. Зад крепостните стени имаше троен брох и цяло селце от колиби и бараки. Невин със задоволство научи, че Ловиан вече е пристигнала, но през първите няколко часа не му остана време да поговори с нея. Заедно с хирурга трябваше да се погрижи за настаняването на ранените в казармата, да смени всички превръзки и накрая да се изкъпе, преди да отиде в голямата зала. На вратата срещна шамбелана лорд Гуинвед — много пъргав и опитен мъж, макар че преди години бе загубил дясната си ръка в сражение.

— Изпълних заповедта на Родри за сребърния кинжал. Намерихме му отделна стая в броха и хирургът вече го прегледа.

— Чудесно. След малко и аз ще го навестя. Къде ми определихте място за вечеря?

— На почетната маса, разбира се. Нейна светлост е тук и иска да поговори с вас.

Голямата зала на Ловиан беше широка повече от трийсет метра. По стените между прозорците висяха гоблени, а подът беше покрит със спретнати тръстикови рогозки. Ловиан се изправи да посрещне Невин и го настани от дясната си страна. Тъй като всички други отдавна бяха привършили с вечерята, един слуга му донесе чиния свинско печено със зеле и халба тъмно пиво.

— Невин — каза Ловиан. — Къде е Джил? Вече от няколко души чувам, че била с армията, но това не може да е истина.

— Вярно е, за съжаление. А чу ли за деомерското пророчество? И това е вярно.

— О, богове! Мислех, че всички са се побъркали. — Ловиан се пресегна към халбата му и отпи глътка пиво. — Искрено ти казвам, безпокоя се за Джил не по-малко, отколкото за Родри. Странно е, като си помисля колко кратко сме общували, но наистина не съм срещала по-приятно момиче.

Невин само се усмихна и си помисли, че съвсем не е странно, като се има предвид колко здраво са били обвързани Уирдовете на Джил и Ловиан през няколко предишни живота.

След като свърши с вечерята, той се изкачи към стаята си в една от страничните кули. Пажът вече бе донесъл кана вода и в камината пламтеше огън, за да прогони влагата от каменните стени. Невин отвори капаците на прозореца, за да влезе чист въздух после застана пред жаравата и помисли за Адерин. След няколко минути образът на стария му приятел увисна над огъня.

„Канех се да те потърся след малко — помисли Адерин. — Току-що открих нещо интересно. Видях младия Родри да държи сребърния кинжал на Джил и острието сияеше като огън. Всичката елфическа кръв на клана Мелуейд се е събрала у него.“

„Ах, богове! Ами разбира се! Трябваше да се досетя още преди години. Това обяснява редица странни неща около момчето.“

„Понякога трудно се забелязва. Сигурно затова джуджетата са измислили този деомер за среброто си. Сега съм по-загрижен за живота на момчето от когато и да било. Настане ли време за помирение между елфи и хора, ще бъде много полезно Родри да е тиерин по западната граница.“

„И още как! Отдавна усещам странни поличби около него и се чудя дали тъкмо това не е причината.“

„Нищо чудно. Сега се питам дали елфическата кръв на Родри не е привлякла интереса на нашия черен враг.“

„Тъй ли? Защо?“

Озадачен, Адерин се поколеба.

„Не знам — отвърна накрая той. — Просто така ми хрумна.“

„Тогава си струва да поразмислиш над тази идея. Може би си получил послание.“

Когато разговорът им свърши, Невин закрачи напред-назад, като се питаше дали наистина Родри е човекът, белязан да сложи край на древната вражда между елфи и хора. За Великите — Властелините на Уирда и Властелините на Светлината — е извънредно трудно да се свързват със своите земни служители просто защото тези безплътни същества обитават една плоскост, безкрайно отдалечена от физическата и много по-близка до интимната същност на вселената, отколкото астралната плоскост. Ако някой от тях желае да изпрати послание, трябва да разработи свой собствен деомер, като най-напред изгради мисловна форма, която донякъде съответства на светлинното тяло, използвано от майсторите на деомера, после чрез нея да се спусне надолу през плоскостите до най-ниското ниво, което може да достигне подобно същество. Оттам може или да насочи първичните духове, за да предизвикат определени ефекти, като например гръмотевица от ясно небе, или да изпраща образи, чувства, а при пределно усилие и кратки мисли в съзнанието на хора, владеещи деомера. Ако някой от Великите бе положил толкова много усилия, за да прати на Адерин вест за елфическия произход на Родри, значи наистина ставаше дума за нещо извънредно важно.

Размишлявайки над това, Невин стигна до извода, че вероятно черният деомер има интерес да осуети мира по елфическите граници просто защото ония, които вървят по мрачните пътища, са в безопасност именно през размирните времена, когато лордовете нямат време да слушат приказки за някакви си странни хора, вършещи странни неща из далечни и потайни кътчета. И все пак причината му се стори недостатъчна. За разлика от злите магьосници в песните на бардовете, които извличат удоволствие от чуждите беди и страдания, последователите на черния деомер никога не пристъпват към пряко действие без най-сериозни основания. Ако някой черен майстор желаеше смъртта на Родри, то причината трябваше да се крие в това, че младият лорд представлява конкретна заплаха за него или съучастниците му. Цялата история бе крайно озадачаваща и Невин знаеше, че ако иска да я разплете, тепърва му предстоят дълги и трудни размисли. Сигурен бе, че всъщност знае много повече, отколкото предполага и че причината за събитията може би се корени в собственото му минало или в предишните съществувания на хората, за които се грижеше.

— Толкова съм стар и уморен…

Всеки път щом погледнеше назад към живота си, спомените бяха преплетени и наблъскани плътно един до друг, сякаш гледаше откъм опакото на гоблен и се мъчеше да разгадае какво е изобразено отпред. Той просто не бе имал възможността да си избистри нещата по време на състоянието, наречено смърт, когато опитът от един цял живот се пресява и сбива до ясни, конкретни зрънца от опит. Сега за него всичко се сливаше и замъгляваше, тъй че понякога едва успяваше да си припомни имената на хората, които преди време бяха тъй важни за него, камо ли пък защо са били важни — ценното просто се губеше сред море от незначителни подробности. Друг път, когато се опитваше да вземе важно решение, спомените го обсаждаха тъй плътно, че само с огромно усилие се заставяше да пристъпи към действие. Всяка възможна постъпка мигновено подсказваше три-четири различни резултата, които се бяха случвали в миналото или биха могли да се случат. Всеки факт се оценяваше по стотици начини като в откъс от бардекска поема, където се трупат прилагателно върху прилагателно, додето напълно затрупат нещастното самотно съществително. Всъщност, докато размишляваше тази вечер, Невин откри, че мисли почти като елф.

— Тъй да е. Не става по моя воля, а по волята на светлината.

За щастие чакаше го твърде много работа, тъй че не му остана време за мрачни размисли. Той събра запасите си от билки и отиде да види Кълин. Завари го да лежи буден, подпрян на възглавниците. Един слуга палеше сребърния стенен свещник.

— Невин! — гневно възкликна Кълин. — Току-що узнах… о, богове, как можа да ме излъжеш така?

Ясно бе за какво говори.

— Кой ти каза, че тя е с армията?

— Онзи проклет хирург. Ах, богове, голям късмет има, че още не мога да ставам, инак щях да му откъсна главата. Как можахте да ме излъжете?

— Нищо не можех да сторя. Тя твърдо бе решила да тръгне, а не исках да се тревожиш.

Кълин тихо изръмжа. Беше готов да се разплаче.

— Онзи дърдорко каза ли ти и за пророчеството?

Кълин кимна.

— Най вероятно тя ще убие Корбин — продължи Невин. — Цялата работа ми намирисва на Уирд, а Джил все пак е твоя дъщеря.

— Тя никога не е влизала в битка. Как можа Родри… аз му спасих проклетия живот, а ето как се отплаща. Кълна се, че ако Джил загине, ще го убия. Хич не се интересувам какво ще ме прави после гадният му клан. Ще го убия.

В устата на някой друг това би прозвучало като празна заплаха, но Кълин от Кермор говореше чистата истина. Невин усети как неприятностите надвисват над всички им като ураганна вълна.

— Мислех си, че момчето ми допада — продължаваше Кълин. — Дори бях такъв глупак да си въобразя, че го почитам.

— Тихо! Вече нищо не можеш да промениш, само ще се изтормозиш.

— Затваряй си устата, старче. Свинска пръдня не давам за твоя деомер. Просто си затваряй устата.

В този момент сребърният кинжал толкова приличаше на Герейнт, че Невин едва не го удари. Но веднага побърза строго да си припомни, че Кълин има точно толкова общо с Герейнт, колкото самият той с някогашния принц Галрион.

— Искаш или не искаш, ще ти прегледам раната.

— Преглеждай я. Само си затваряй устата.

Кълин затвори очи и притисна лице във възглавницата. Докато развързваше торбата с билки, Невин се замисли за идващите неприятности. Рано или късно Кълин щеше да открие, че Родри и Джил се обичат до полуда. Дали щеше да изпадне в ярост и да убие най-важния човек за бъдещето на Елдид? Ами Джил? Щеше ли да я отблъсне от деомера? Щеше ли някой ден да опетни своята чест, както бе сторил Герейнт?

— Хайде де! — сопна се Кълин. — Какво чакаш?

— Ей-сега. Само да извадя чиста превръзка.

И в този момент Невин се сблъска с най-жестоката съблазън, с най-суровото изпитание на своя деомерски живот, който неведнъж го бе изправял пред тежък избор. Когато свали от ребрата на Кълин зле направената превръзка на хирурга, той незабавно видя, че е започнало възпаление. Признаците бяха съвсем незначителни — едва забележимо подуване по краищата на разкъсаната плът, съвсем лека червенина… нещо, което само той би могъл да открие. Очевидно хирургът не бе видял нищо особено. Ако решеше, можеше да пренебрегне това. Само за тази нощ, а до утрешното посещение на хирурга възпалението щеше да е проникнало тъй дълбоко, че и Невин не би могъл да го спре. Можеше просто да остави Герейнт да умре. Копнежът за мъст пламна като огън из цялото му тяло.

— Пъклото да те вземе — изръмжа Кълин. — Стига си се мотал!

— Я млъквай! Работата е сериозна. Не ми харесва видът на тая рана. Сети ли се онзи хирург да си измие смрадливите ръце?

— Не — каза Кълин. — Аз поне не го видях.

— Проклети глупаци! Защо не ми вярват като казвам, че вредоносните течности се задържат по мръсните им лапи? Извинявай, момко, обаче ще трябва да махна шевовете и да промия отвътре с медовина.

Кълин обърна глава към него и стори последното нещо, което би очаквал Невин в този момент — усмихна се.

— Давай. Болката поне ще прогони тия проклети мисли за Джил.

 

— Чудя се колко ли още ще си траят вътре, а? — подхвърли Слигин. — Проклятие, крайно време е или да се предадат, или да опитат пробив.

— Корбин няма да се предаде — отвърна Родри. — Знае, че ще го обеся на собствената му порта.

Слигин кимна и засука мустак. Двамата седяха на конете си близо до лагера и гледаха нагоре към дъна, където свежият утринен ветрец развяваше зеленото знаме.

— Моля се на всички богове Новек да приеме предложената прошка — продължи Родри.

— Стига онзи гаден магьосник да го остави, нали? Слушай, Адерин ми каза, че и той пазел дъна по някакъв свой начин. Щял веднага да разбера, ако хората на Корбин се приготвят за пробив. — Слигин тръсна глава с гневно недоумение. — И майтап си прави с мен отгоре на всичко. Как ще разбереш, викам му, с магически кристал или нещо подобно ли? А, не, казва, Дивите ще ме предупредят. Дивите, а? Върви после, че се разправяй с вълшебници.

Родри се усмихна насила. Нямаше ни най-малко желание да обяснява на Слигин, че Дивите наистина съществуват. Искаше му се да повярва, че Джил и Адерин просто са се пошегували с него, но сам бе усетил как нещо го дърпа за косата. Както мислеше за това, той изведнъж си припомни, че Адерин е дал обет да не лъже — следователно бе чиста истина, че западняците всъщност са легендарните Елкион Лакар, а самият той е наполовина техен сънародник. Елфическа кръв в елдидски вени. В този миг Родри ненавиждаше древната поговорка.

Горещият ден бавно отмина, без Корбин да предприеме каквото и да било. На вечеря благородниците насядаха заедно и се чудеха защо бунтовникът отлага неизбежното. Имаше само един отговор — че се надява магьосникът някак да го измъкне от кашата. Кой знае, може би Лодлейн разполагаше с магически начини да прати послание до Рийс.

— Адерин ще му попречи — заяви Родри.

— Надявай се… — мрачно отвърна Едар. — Знае ли някой какво може и какво не може деомерът?

Кой знае защо, никой не се нае просто да попита Адерин и военният съвет приключи с тревожно мълчание. Родри си взе чиста риза и отиде надолу по потока да се изкъпе. Уверено се отдалечи от лагера под звездните лъчи, смъкна дрехите и се хвърли в прохладната вода. Чистотата донякъде успокои нервите му, но докато се обличаше, зърна двамата западняци да крачат из мрака със същата сигурна стъпка. Калондериел се разсмя и му подвикна:

— Чистник като елф, а?

— Проклятие! Да не би Джил да се е раздрънкала?

— Естествено — обади се Дженантар. — Нали ние я пратихме да провери. Бях забелязал туй-онуй и взех да си задавам въпроси за теб, момко.

Родри го огледа внимателно. Също като всеки нормален човек, той не различаваше цветовете под звездната светлина и му се губеха някои дребни подробности, но въпреки това ясно забелязваше определено сходство между себе си и Дженантар в стройното телосложение и дългите пръсти. Макар че западняците бяха мускулести, и двамата имаха фигури като неговата — широки рамене, тясна талия и също тъй тесни бедра.

— Наскърбява ли те мисълта, че в клана ти има чужда кръв?

— Ще излъжа, ако отрека — каза Родри. — Но не бих искал да ви обидя.

— Няма нищо обидно — отвърна Калондериел. — Слушай, днес се позамислих и ако си спомням правилно преданията, една от нашите жени е избягала с някакъв лорд Пертик Мелуейд.

— Това е бил първият Мелуейд, който станал гуербрет на Аберуин — поясни Родри. — Сега съжалявам, че не слушах по-внимателно дългите разкази на барда за родословното дърво на моите прадеди. Изведнъж темата почва да ми се струва не чак толкова скучна.

Двамата се разсмяха и Калондериел шеговито го тупна по рамото.

— Ела при нашия огън — предложи Дженантар. — От доста време пазим един мех медовина, но моментът ми се струва подходящ да го отворим.

— Обзалагам се, че винаги си оставал на крак, докато другите се въргалят пияни под масата — добави Калондериел.

— Вярно. И това ли споделям с вас?

— Ами че то е една от най-добрите черти на Елкион Лакар. Поне според мен.

Елфическата медовина се оказа двойно по-силна от човешката разновидност, но същевременно по-приятна на вкус и по-пивка. Седнали край огъня, тримата мълчаливо прехвърляха меха от ръка на ръка, докато накрая Родри реши, че харесва новите си сънародници. Открай време знаеше, че не е като другите хора, а сега разбираше причината за това. Приятно бе да знае, че все пак има причина.

— Къде е Джил? — запита той най-сетне.

— На стража — отговори Калондериел.

— О, пъклото да го вземе, не е била длъжна.

— Тя настоя — намеси се Дженантар. — Казва, че на един сребърен кинжал не му отивало да се излежава като лорд.

— И без съмнение господарят кадвридок — подхвана Калондериел — скоро ще провери нощната стража да види дали някой не е заспал на пост.

— Затваряй си устата — скастри го Родри. — Или искаш още един двубой?

— След толкова медовина най-много да се катурнем в огъня. Извинявай, шегувах се.

Сред дружеско мълчание мехът продължи да обикаля от ръка на ръка. Ами Джил, запита се Родри. Какво щеше да стане, ако успееше да я прелъсти? Не можеше да се ожени за нея; рано или късно тя щеше да забременее като Олуен и просто да се превърне в поредната жена, чийто живот е съсипал. И то жена, рискувала живота си заради него. Може да беше от медовината, но не той изведнъж ясно разбра, че обича Джил твърде много, за да я опозори по такъв начин — че тъкмо заради обичта си е готов да се откаже от нея. Щеше да се отнася към момичето като към жрица на Луната, която стои тъй високо над мъжката похот, че всяко нечисто посегателство означава смърт.

Ала докато вървеше към шатрата си, Родри видя Джил да се завръща от поста. За миг го обзе тъй непоносимо желание, че дъхът му спря. Винаги се бе надсмивал на песните, в които мъжете умират от копнеж по жена, но тази нощ почти бе готов да им повярва. С усилие на волята се завъртя и изчезна в мрака, преди Джил да го забележи. Страхуваше се от онова, което би извършил, ако тя го окуражеше макар и само с една дума.

 

Във всяка болест настава момент, когато страдалецът усеща не толкова самото оздравяване, колкото надеждата, че рано или късно ще оздравее. За Кълин този момент дойде привечер, когато се събуди и откри ума си избистрен за пръв път, откакто го раниха. Болката се бе отдалечила, сякаш раната в ребрата стоеше някъде настрани от тялото му, а счупената ръка под шините само го сърбеше. За пръв път забеляза наистина какъв разкош го обкръжава — самостоятелна стая, легло с богато бродирани завеси, изящен скрин, върху който някой бе оставил меча му и сребърния кинжал. Грижеха се за него като за истински благородник — навярно защото бе спасил живота на Родри. Той се отпусна неподвижно и се помъчи да реши дали съжалява сега за това.

По някое време се появи Невин със своята лечителска торба.

— Пак ли ще ми промиваш раната?

— Надявам се, че не. — Невин се усмихна леко. — Започвам да разбирам защо си се прославил. Ти си първият човек, когото виждам да не крещи, когато наливам медовина в раната.

При спомена за мъчението Кълин въздъхна. За да запази мълчание бе трябвало да напрегне и последната си капка воля. Невин му сипа вода от сребърната кана.

— Помниш ли как ме ругаеше снощи?

— Да, и се извинявам. Не си виновен, че Джил замина на тая проклета война. Чакай, мога и сам да държа чашата.

— Добре. Ще трябва да се раздвижиш, за да си възвърнеш силите.

— И аз тъй мисля.

В гласа на Кълин звучеше злобна закана. Невин му подаде чашата и въпросително повдигна вежди.

— Онова, за Родри, го казах сериозно. Не беше само приумица на болник.

— Не се и съмнявам. А може ли най-смирено да ти препоръчам първо да видиш дали ще я убият, а чак след това да мислиш за отмъщение? Тя е напълно способна да победи Корбин. Ако не вярвах, за нищо на света не бих я пуснал.

Кълин жадно отпи глътка вода.

— След колко време ще мога да се бия?

— Най-рано след няколко месеца. След като заздравее лявата ти ръка, ще трябва да възстановиш мускулите.

— Ах, да му се не види! А кога ще мога да стана и сам да се грижа за себе си?

— О, много по-скоро. Утре смятам да видим как ще направиш няколко крачки.

— Добре. Щом се пооправя, незабавно напускам тази стая. Не искам никакви добрини от онзи негодник. Адски съжалявам, че не ме захвърлиха в казармата с останалите войници.

— О, богове! Геро, кълна се, че на тоя свят няма по-упорит човек от теб.

— Как ме нарече?

Кълин изпита леко злорадство, като видя стария вълшебник напълно слисан. По бузите на Невин дори плъзна бледа руменина.

— Извинявай. Днес през ръцете ми минаха толкова хора, че вече не различавам с кого разговарям.

— Сигурно. Няма защо да се извиняваш.

За голямо облекчение на Кълин, докато сменяше превръзката, старецът обяви раната за напълно изчистена. После заръча на пажа да донесе хляб и мляко.

— Обясни ми едно — каза Кълин, докато се хранеше. — Много съм изненадан, че самолюбив благородник като Родри е позволил на Джил да се сражава вместо него. Защо я взе във войската?

— Заради деомера. И заради самата Джил. След като тя чу пророчеството, не знам дали някой друг освен Адския властелин би могъл да я прогони от армията. Знаеш колко си мечтаят за бойна слава всички млади момчета, приятелю, а тя не им отстъпва. Помисли си за това, преди да отсечеш главата на Родри.

— Понякога Джил се дължи като последно глупаче. О, богове, какво ли да очаквам, като цял живот я мъкна със себе си? Добре де. Ще си помисля, обаче ако я убият…

Той не довърши. Невин вдигна очи към тавана, сякаш призоваваше боговете да видят ината му, после си събра нещата и мълчаливо излезе. Кълин дълго лежа буден, като си мислеше с надежда, че обсадата може и да се проточи. Току-виж минало достатъчно време, за да оздравее и да измъкне Джил преди сражението. Въпреки цялата си ярост, би изпитал болка, ако се наложеше да убие младия Родри. Той се навъси при спомена как отчаяно се сражаваше Родри, за да го измъкне от схватката — него, някакъв си презрян сребърен кинжал. Мнозина лордове не виждаха в смъртта на един сребърен кинжал нищо друго, освен удобен начин да си спестят някой и друг сребърник. И все пак, ако Джил загинеше… при тая мисъл Кълин пророни няколко сълзи и засрамено побърза да ги изтрие.

 

Писмото от Рийс беше кратко и вбесяващо.

„Милейди, разбрах, че вашият кадвридок все още държи под обсада Дън Бръдлин. Тъй като лорд Талид ми представи доказателства за продължаващата измяна на лорд Корбин, позволявам ви по свой избор да решите въпроса с военни средства. Нека ви предупредя, че дори една евентуална победа не ще усмири докрай недоволството, докато Родри е ваш наследник.“

Ловиан смачка пергамента на топка. Изкушаваше се да го захвърли в лицето на пратеника, но в края на краищата младият войник не беше виновен, че господарят му е отвратително надменно говедо.

— Виждам, че сте недоволна, милейди — каза Невин.

Ловиан изсумтя, разгъна пергамента и му го подаде.

— Свободен си — каза тя на вестоносеца. — Иди да пийнеш с моите хора. Скоро ще ти предам отговора.

Момчето скочи на крака и побърза да избяга от нейния гняв. Невин прочете посланието, въздъхна и го върна на Ловиан.

— Рийс дълбоко греши за недоволството — каза той. — В тази война Родри доказа колко струва.

— Естествено. Рийс просто иска да ме ядоса и да спаси скапаната си гордост. Между нас казано, стори го напълно успешно.

В голямата зала царуваше необичайна тишина. На мястото, предвидено за двеста души, седяха само десетина от по-леко ранените.

— Мислиш ли, че би трябвало да помоля Рийс за намеса? — попита Ловиан. — Сърцето ми се къса, като помисля, че ще загинат още хора.

— И моето, но хората вече харесват Родри и ако Рийс намери начин да го лиши от наследство, пак ще започне недоволство. Това може да доведе до нов бунт и още по-големи нещастия.

— Прав си. — Ловиан грижливо сгъна пергамента и го прибра в подгъва на роклята си. — Ще се успокоя, после ще пратя на Рийс отговор, че намесата му не е необходима.

 

Обсадата на Дън Бръдлин се превърна в рутина — скучна и в същото време напрегната. Тъй като Корбин можеше да нападне всеки момент, всички се движеха въоръжени и готови за бой, но нямаха какво да правят, освен да доизлъскват оръжията, да яздят безцелно около дъна и да се забавляват с безкрайни игри на зарове. Макар че Джил се мъчеше да избягва Родри, в теснотията на лагера това се оказа невъзможно. Понякога отиваше да си вземе дажбата и го заварваше между каруците, друг път се сблъскваше с него на връщане от табуна, където ходеше да се грижи за Изгрев. При тия случайни срещи той най-често мълчеше и не се опитваше да я задържи, но от време на време тя го поглеждаше и усещаше, че се дави в синевата на неговите очи.

На седмия ден от началото на обсадата Джил имаше чувството, че ще полудее от това непрестанно очакване. Както призна пред Адерин същата вечер, просто се страхуваше.

— Тате казва, че всеки човек с капка мозък в главата се страхува преди битка. Е, това би трябвало да ме утешава. Поне имах време да свикна с проклетата ризница. Днес тренирах с Амир и тежестта вече не ми пречи.

— Много добре. Отдавна чаках да го чуя.

Джил усети по гърба си студена тръпка.

— Лодлейн е ключът към всичко — продължи Адерин. — Корбин е омагьосан толкова отдавна, че без Лодлейн няма да издържи и ще се предаде, или ще направи опит за пробив. Вече помолих Дженантар и Калондериел да ми помогнат да убием Лодлейн. Ще дойдеш ли с нас, когато тръгнем на лов за ястреба?

— Да, непременно, но как ще стигнем до него?

— Ще накарам Лодлейн да излети. Обзалагам се, че мога да го подмамя, защото го познавам много добре. — Старецът бавно се изправи. — Може и да не стане веднага, но все пак се обзалагам, че накрая ще дойде при нас.

След като Адерин се отдалечи, Джил остана до огъня и се зачуди какъв ли странен деомер ще използва, за да подмами врага си навън. Все още размишляваше над това, когато Родри пристъпи откъм сенките безшумно като елф и седна до нея. Сърцето й заподскача от неволното докосване на ръкава му.

— Кажи ми нещо. Сигурна ли си, че Невин говореше истината, когато каза, че Уирдът ми е обвързан с Уирда на цял Елдид?

— Сигурна съм. Родри, пак ли се тормозиш, че оставяш на жена да се бие вместо теб?

— Е, та кой мъж не би се тормозил? Но не ми е само до честолюбието. Непоносима е мисълта, че може да пострадаш. По-скоро бих предпочел бардовете да ме осмиват, отколкото да рискувам и малкото ти пръстче.

— Да не сте пил медовина, ваше благородие?

— О, не ми се прави на непристъпна дама! Обичаш ме и знаеш, че те обичам.

Джил стана, хвърли едно дърво в огъня и се загледа как Дивите танцуват по сухата кора сред лумналите пламъци. Малко по-късно чу Родри да се изправя зад гърба й.

— Джил… Знам, че не мога да ти предложа нищо друго, освен злочестина. Права си да ме отбягваш.

Джил мълчеше.

— Моля те — продължи Родри. — Искам само да чуя, че ме обичаш. Кажи го един-единствен път и ще се задоволя с това.

Той я прегърна изотзад и привлече тялото й към себе си. Опияняващото спокойствие на простичкия човешки допир я блъсна в главата като медовина.

— Обичам те. Обичам те с цялото си сърце.

За миг ръцете му я стиснаха още по-силно; после се отдръпнаха. Докато Родри се отдалечаваше, тя втренчи поглед към огъня, защото знаеше, че ако го види как си отива, ще се разплаче.

 

— Както виждам нещата, имаме една последна надежда — каза Новек. — Рийс мрази проклетия си брат толкова силно, че може да се намеси просто за да го посрами.

— Така си е — потвърди Корбин.

Когато двамата погледнаха към него, Лодлейн само сви рамене. Бяха обсадени вече от осем дни — осем смрадливи дни през горещата, сушава есен, осем дни живот зад каменни стени — истинска мъка за човек, свикнал да язди на воля по земите на Елкион Лакар. Искаше му се да им прехвърли част от страданията си, като каже горчивата истина, но преди това трябваше да бъде готов с плана за бягство. Ако изобщо имаше как да избяга.

— Естествено, обработвам мислите на гуербрета — безсрамно излъга той. — Но положението не е лесно за него. Съветниците му са против каквато и да било намеса.

— О, богове! — възкликна Новек. — Бойният дух съвсем ще се скапе. Не можеш ли да избързаш?

— Деомерът изисква време.

— Тъй ли бе, просяк скапан? А преди много бързаше да ни забъркаш в тая каша.

Лодлейн го погледна втренчено. Изстреля от аурата си светъл лъч и шибна аурата на лорда. Новек изцъкли очи.

— Не обичам да ме ругаят.

— Разбира се — прошепна Новек. — Хиляди извинения.

Лодлейн шибна аурата му още веднъж, после го остави на мира.

— Освен това ви уверявам, че сериозно мисля за бойния дух. Без съмнение ще успея да уверя хората в нашата крайна победа.

Лодлейн стана, поклони се и излезе от стаята. Трябваше да остане насаме, за да размисли. Искаше му се да призове огъня и да изпепели до основи тоя смрадлив дън. Той щеше да избяга; можеше да сложи в торба дрехите си и малко пари, а после да отлети на воля. Все нейде щеше да му попадне друг лорд за омагьосване — нейде далече на изток, където Адерин нямаше да го намери.

— Ще те гоня, момко — изрече Адерин. — Дори и накрай света.

Лодлейн тихо изписка и се обърна, но коридорът бе пуст. И все пак присъствието на Адерин пропиваше всичко наоколо като мирис на дим в празно огнище.

— Рано или късно — продължи гласът на стареца — ще дойда при теб, или ти ще трябва да излезеш. Рано или късно ще се изправим очи в очи.

Чувството за чуждо присъствие се разсея. Лодлейн изтича към стаята и затръшна вратата зад себе си. Не можеше да избяга; дълбоко в сърцето му чезнеха последните искрици надежда, че Адерин ще му прости както толкова пъти досега.

— Значи трябва да победя.

Ако Адерин беше мъртъв, Лодлейн можеше не само да прати вест до гуербрета, но и да стори още много неща. Например да прати огън в шатрите на Родри, мухъл по запасите, болести по хората и конете му, докато накрая предизвика такава паника, че войниците да се разбягат и армията да се стопи като пролетен сняг. Ако Адерин беше мъртъв. Ако…

Към средата на следобеда Лодлейн застана до прозореца и се опита да призове буря. Ако не друго, поне щеше да се похвали пред Корбин и Новек, че е намокрил проклетата армия на Родри. Той повика първичните духове на Въздуха и Водата, назова ги с могъщи имена и видя как в небето почват да се сгъстяват тежки облаци. Покорна на неговата повеля, бурята прииждаше вълна подир вълна, вятърът се засили. Но изведнъж поривите му секнаха и небето взе да се разчиства. Лодлейн се напрегна, изруга духовете и продължи да се бори, додето накрая видя през небето да крачи един от Кралете. Огромен и наметнат с буреносна мантия, Кралят имаше фигура като на елф, изтъкана от сребристо сияние, а наоколо му се люшкаше ефирна колона от златни лъчи. Той размаха ръка и духовете побягнаха надалече, вече недосегаеми за Лодлейн.

Лодлейн се отпусна на перваза и заплака, защото знаеше, че Адерин е призовал Краля. Спомни си как някога стоеше до Адерин и старецът го представи на всемогъщите властители като свой бъдещ заместник. А сега беше изгнаник, недостоен дори за презрението им.

Трябваше му почти час, за да събере сили и да напусне стаята. Докато слизаше надолу по стълбата, видя, че насреща му се задава Адерин. Лодлейн подпря длан върху стената и застина като вкаменен, а баща му идваше все по-близо. Адерин го изгледа с презрителна усмивка, сякаш искаше да каже, че по всяко време може да разкъса неговите печати и да влезе където си пожелае. После видението изчезна.

Лодлейн се втурна към шума и човешкото присъствие в голямата зала. Докато вечеряше, из главата му се въртяха мисли за убийство.

 

Късно същата вечер Джил и двамата елфи играеха на зарове и се ругаеха най-ожесточено, когато към тях пристъпи Адерин. Носеше две дълги стрели.

— Време е. Кой ще вземе стрелите?

— Аз — каза Дженантар.

— Да, без съмнение отмъщението се пада на теб — кимна Калондериел. — Ако потрябва, ще имам готовност да те подкрепя с обикновени стрели.

Едва сега Джил забеляза, че двете стрели са със сребърни остриета.

— Джил — продължи Адерин, — ако Дженантар повали птицата, може би ще се наложи да я довършиш на земята. Използвай само сребърния кинжал и нищо друго.

— Добре. Значи старата легенда е вярна, нали? Само сребро може да нарани майстор на деомера.

— О, стоманата може да прониже плътта ни също тъй лесно, както тази на всеки друг. Ястребът би загинал и от обикновен меч. Но ако го убие сребро, след смъртта тялото му ще си възвърне човешката форма.

Адерин ги поведе по пътя, огрян от неясните лъчи на младата луна. Минаха покрай два чифлика с плътно залостени врати и на около миля от лагера стигнаха до ливада, край която се тъмнееше дъбова горичка.

— Скрийте се под дърветата — нареди Адерин. — Аз ще го предизвикам. И моля ви, бъдете готови. Той лети много по-бързо от мен.

Адерин се изкачи на най-ниското дърво и потърси удобно местенце между клоните, за да свали дрехите си. Джил смътно виждаше през листата присвития му, черен силует. Стори й се, че забелязва до него неясно просветващи очертания на бухал; изведнъж около птицата и стареца припламна синкаво сияние. Човекът бе изчезнал. На негово място сребристият бухал разперваше криле за полет. С глух крясък птицата се хвърли напред, размаха криле и бавно полетя през мрака. Джил ахна.

— Колкото и да съм го виждал, всеки път ми настръхва косата — подхвърли Калондериел.

Дженантар положи първата стрела на тетивата. Луната бавно пълзеше нагоре по небосвода. Джил не откъсваше поглед от звездното небе над дъна, но Калондериел ги видя пръв.

— Вижте!

Дженантар вдигна лъка и опъна тетивата, но мина още минута, преди Джил да види черното петънце на фона на звездите — бухалът отчаяно размахваше криле и се стремеше към тях. Изведнъж забеляза как още една птица се спусна стремглаво от висините, люшна се, зави и едва не сграбчи бухала. Сетне двете птици се стрелнаха право към дърветата, но ястребът беше много по-бърз. Мърморейки тихичко, Дженантар стоеше като вкаменен и чакаше разстоянието да намалее. Птиците идваха все по-близо, ала ястребът вече догонваше бухала. Дженантар изруга, пусна стрелата… и не улучи. Ястребът връхлетя отгоре, сграбчи бухала и двете птици се счепкаха във въздуха.

Биеха се като истински хищни птици — връхлитаха един върху друг високо във въздуха, удряха с нокти и клюнове, падаха, после се разделяха и започваха да кръжат, набирайки височина за нов сблъсък. Джил чу как ястребът пищи от ярост всеки път, щом умореният бухал му се изплъзваше. От време на време към земята падаше по някое грамадно перо, посребрено от лунните лъчи. Джил и Дженантар изтичаха на ливадата под схватката, но елфът още не смееше да стреля — боеше се да не улучи бухала.

Уморени от тази неестествена схватка, двете птици слизаха все по-надолу и вече не се издигаха тъй високо за поредния сблъсък. Блъскаха, драскаха, кълвяха се, слизаха и пак литваха с плясък. Бухалът бе на предела на силите си — личеше по бавните му движения.

— Адерин! — изкрещя Джил. — Надолу! Слизай надолу!

Без да обръща внимание на гласа й, ястребът се извиси, връхлетя и сграбчи бухала. Падаха все по-надолу и по-надолу, но този път бухалът сякаш нямаше намерение да се отскубва, само продължаваше да кълве яростно с клюна си. Джил пристъпи напред и трепетно зачака с кинжал в ръката — знаеше, че ще има само една възможност — после се втурна през ливадата, подскочи и замахна срещу ястреба. Докато падаше на колене в тревата, див писък й подсказа, че е улучила. Усети полъха на могъщи криле — бухалът се бе изтръгнал от схватката и полетя настрани само миг преди да се забие в земята. Джил се надигна и в този момент звънна лъкът на Дженантар.

Пронизан право в гърдите, ястребът изпищя още веднъж и започна да пада. Обгърнато от синьо сияние, тялото му се променяше, тъй че в един ужасен миг Джил видя нещо средно между човек и птица, по което се преливаха пера и плът. После трупът се стовари долу с тъп и страховит, но иначе съвсем обикновен звук. Бухалът нададе дълъг печален крясък и кацна в тревата. Птичият образ мигновено изчезна и на негово място се появи клекналият Адерин, цял покрит с дълги кървави драскотини. Джил изтича към стареца.

— Трябва да те превържем!

Адерин поклати глава, надигна се с усилие и подпря ръка върху рамото на Джил. Тя му помогна да се дотътри до двамата елфи, които стояха край мъртвия Лодлейн. Трупът лежеше по гръб, леко извит. По лицето му тъмнееха драскотини, на бедрото зееше дълбока рана от кинжал, а от гърдите му стърчеше сребърната стрела. Адерин вдигна ръце към небето.

— Свърши се. Нека отиде на съд в лъчезарната зала. Всичко е свършено.

От ясното звездно небе над ливадата долетяха три гръмотевици. Джил изпищя и кръвта й застина в жилите. Адерин бавно отпусна ръце и се вгледа в мъртвеца. Дори и в неясното лунно сияние Джил различи, че полага отчаяни усилия да се овладее. Дженантар прегърна стареца през раменете, тихо зашепна нещо на елфически и го поведе към дърветата.

— Да отнесем в лагера тая мърша. — Калондериел презрително подритна главата на Лодлейн. — Гледката сигурно ще зарадва нашия кадвридок.

Докато се привеждаха да вдигнат трупа, Джил чу откъм дърветата протяжния скръбен вой на Адерин. Стенанието се повтаряше в тъй трескав и болезнен ритъм, че тя въздъхна от облекчение, когато звукът заглъхна в далечината. Беше изумена от подобна скръб за неприятеля и можеше само да предполага, че има нещо вярно в старите легенди, според които общата работа над деомера създавала нерушими връзки между хората.

Когато се домъкнаха до лагера с товара си, един от стражите разпозна Лодлейн и изкрещя името му. Незабавно цялата армия скочи на крак. Благородници и прости войници се струпаха безразборно наоколо и със смях взеха се тупат по гърбовете, щом трупът падна в нозете на Родри.

— Значи това псе кърви като най-обикновен човек, нали? — извика младият лорд. — Е, хора, какво ще речете сега за проклетия му деомер?

Армията отвърна с дюдюкане и псувни. Родри вдигна ръка за тишина.

— От моя страна би било почтено да върна съветника при господаря му, нали така? Чудя се какво ли ще си помисли онзи смрадлив пор, като го види?

Войниците се разсмяха и нададоха възторжени крясъци. Джил погледна към мрачния дън и се запита дали Корбин и неговите хора чуват глъчката. Някакво хладно деомерско предчувствие й подсказа, че утре ще е денят на битката. Единственият начин Корбин и Новек да спасят поне частица от загубената си чест бе да излязат навън и да умрат.

 

Късно тази нощ Невин опита да се свърже с Адерин. Усещаше съзнанието на стария си ученик — разкъсано, смазано от скръб, изпълнено с такава болка, че от собствените му очи бликнаха сълзи. Прекрати опитите и остави Адерин насаме със страданието. По-късно щеше да има време за разговори и подробности, но вече знаеше най-важното — Лодлейн беше мъртъв. Невин остави мангала, отвори капаците на прозореца и се загледа в нощта.

Далече под него градчето Дън Гуербин тънеше в мрак и безмълвие. Някъде излая куче; в един двор просветна фенер и след малко изгасна. Невин изпита дълбока благодарност, че спящите хора никога нямаше да узнаят какви невероятни заплахи са надвисвали над тях и техните господари. През последната седмица се бе свързал с другите майстори на деомера, пръснати като рехава мрежа из цялото кралство. Неколцина потвърдиха, че са усетили следи от черен деомер и сега всички бяха нащрек. Скоро Невин щеше да чуе новини за бягащия си враг. Поне така се надяваше, защото искаше час по-скоро да предприеме нещо срещу него.

— А утре възелът ще се разплете — сподели той със звездното небе. — О, богове, пазете моята Джил.

 

Лагерът бе вдигнат, колите на обоза отстъпиха назад към края на ливадата. В изгряващото утро бойците седяха върху конете си пред Дън Бръдлин и чакаха. Като последен благороден жест спрямо противника, Родри бе разположил своите хора малко по-далече, та Корбин да изведе цялата си войска преди началото на боя. Отстрани Джил яздеше между него и Слигин. Зад тях чакаше отряд от копиеносци, готови да защитят своята деомерска отмъстителка.

— Не забравяй заповедите — обърна се Родри към Джил. — Изчакай да ти пробием път към Корбин. После е твой.

Джил се усмихна. Сега, когато часът наближаваше, страхът й бе нейде далече, от него оставаше само лек хлад в корема. Нетърпелив и готов за схватката, Изгрев пристъпваше от крак на крак. Изведнъж вятърът донесе откъм дъна песента на сребърни рогове. Джил дръпна качулката на ризницата върху дебелата плетена шапка, сложи отгоре шлема и намести щита пред себе си, докато наоколо копията се люшкаха и заемаха бойна позиция. Далечните рогове запяха отново и тя изтегли меча.

Портите на Дън Бръдлин се разтвориха с глухо скърцане. С лорд Передир начело, основната част от армията на Родри се люшна напред, спря за момент, после препусна в атака, докато вражеските вълни се изсипваха от крепостта, завиваха и се разтегляха в нестройна редица, за да посрещнат удара. Облак метателни копия описа в небето висока дъга и над ливадата избухнаха войнствени крясъци.

— Заемете позиция! — изкрещя Родри на хората от своя отряд.

Бойците обкръжиха Джил, но се държаха на няколко крачки разстояние, за да й оставят свободно пространство, когато започне битката. Тя се изправи на стремето и огледа полето, над което вече се вдигаха гъсти облаци прах. Новек и хората на Корбин се биеха храбро, разделени на двойки — бяха спрели конете си хълбок до хълбок, но обърнати в различни посоки, и сечаха прииждащия противник. Джил зърна Передир в центъра на свирепата схватка близо до Новек. Шумът бе ужасяващ; кой знае защо, не бе очаквала от сражението тъй оглушителен звън и крясъци.

— Там! — изрева Слигин. — Ето го, излиза от портата!

Разпознаха го по зеления щит със сребърен ръб. Корбин препускаше на черен жребец, следван от група бойци. С пронизителен крясък Родри поведе напред своя отряд. Изведнъж той се разсмя — звук на хладна, свирепа ярост, долетял сякаш направо от дивите времена на Зората. Отрядът се устреми в галоп и нахълта сред схватката. Въртяха се, криволичеха, сечаха с лудешки викове, за да си пробият път към Корбин и Джил се чувстваше като сухо листо, понесено от течението.

Пред нея Родри се задавяше от безумен смях и Джил зърна как окървавеният му меч проблясва под слънцето. През подскачащата, кипяща маса от хора и коне едва го различаваше — двама от войниците на Корбин връхлитаха насреща, а Слигин се мъчеше да застане до него. Накъдето и да погледнеше, виждаше само ругаещи, удрящи хора; в безуспешен опит да се отдръпнат, изплашените коне се изправяха на задни крака. Изведнъж в задавения смях на Родри се вля тъй диво веселие, че Джил инстинктивно усети — заплашваше го смъртна опасност. Тя рискува да се изправи на стремето и забеляза как хората на Корбин се отдръпват, за да сторят път на господаря си. Той искаше да предприеме един последен опит да убие Родри и никой друг освен Джил не можеше да му попречи.

В този миг Джил обезумя. Кървава мъгла обагри света; от гърлото й избликна боен вик; вече не бе в състояние да разсъждава. Тя завъртя Изгрев, изплъзна се от смаяната охрана и препусна право към Родри, като сечеше, отбиваше и продължаваше да крещи. Когато някакъв мъж върху дорест кон се опита да застане на пътя й, Джил го атакува — това бе война на нерви и тя спечели, защото онзи отби настрани. Със съвършено движение Изгрев последва противника и Джил му нанесе удар отстрани, който го подметна в седлото. Преди човекът да се защити, тя завъртя меча обратно и го улучи в лицето. С пронизителен писък войникът рухна под копитата на собствения си кон.

Докато препънатият жребец рухваше на земята, Изгрев без команда прескочи през него и Джил се озова отвъд вражеската редица, вляво от Родри. Сред тълпата отсреща се мярна зелен щит със сребрист ръб. Докато отбиваше удар отстрани, Джил зърна лицето на Корбин — потен и озъбен, той замахваше срещу Слигин. Раненият Слигин изтърва меча и се вкопчи в седлото; следващият удар щеше да го довърши, но в този миг Джил изкрещя и плесна коня на Слигин с плоското на меча, за да отскочи назад. Един от бойците грабна юздите и побягна с господаря си.

— Корбин! — провикна се Джил. — Приготви се да срещнеш Уирда си!

Той я чу. Отметна глава и извърна очи към нея. Макар да бе покрита с пот и прахоляк, Корбин несъмнено разбра, че е жена, защото застина за част от секундата. Крещейки най-гнусните ругатни, които някога бе чувала, Джил отби удар отстрани и се устреми право към него. Изведнъж той завъртя коня и побягна, като разблъскваше собствените си хора. Един от тях изскочи пред Джил, за да прикрие отстъплението му.

— Страхливец!

Гласът й секна от ярост. Вече почти не се сещаше да отбива — само сечеше, удряше и се мъчеше да повали конника пред себе си. Внезапно той не издържа, врътна се и препусна позорно подир господаря си. Изгрев прескочи един мъртъв кон и тълпата остана назад. Под надвисналия прашен облак битката бушуваше из цялата ливада. Тук-там се сражаваха групички около един или друг лорд; разпръснати бойци влизаха в отделни двубои по всички краища на пасището; ранени мъже се щураха безцелно насам-натам. Далече отпред черният кон на Корбин бягаше от битката.

— Копеле. Изгрев, настигни го!

Западняшкият жребец се стрелна в шеметен галоп, сякаш и той бе забелязал врага. Прескачаха трупове, заобикаляха схватки и продължаваха да се носят напред, рискувайки всеки момент да си строшат вратовете по неравното поле. Сред дивия шум на сражението Корбин едва ли щеше да ги чуе, преди да е станало твърде късно, ала когато вече го догонваха и Изгрев ускори бяг със сетни сили, някакъв зъл демон накара врага да се озърне. Той замахна с плоското на меча си и черният жребец препусна още по-бързо.

— Спри! — изкрещя Джил. — Страхливец!

Изгрев се сниши и опита да догони противника, но по тялото му се стичаха парцали разпенена пот и отпочиналият черен кон неумолимо продължаваше да се откъсва. Разплакана от яд, Джил намали ход. Корбин щеше да се измъкне само защото беше гаден страхливец. Ненадейно черният кон диво подскочи, размахвайки предни крака, сетне рухна с елфическа стрела в гърлото. Корбин едва успя да се изтъркули от седлото и с усилие стана на крака, като търсеше пипнешком меча си. Джил избухна в безумен смях, скочи на земята и се втурна към него. С крайчеца на окото си зърна Калондериел да препуска към тях.

С щит и меч в ръцете, Корбин леко се приведе напред и зае бойна стойка. Под кората от пот и прах лицето му беше мъртвешки бледо. Джил изкрещя свирепо, хвърли се в лъжлива атака, после стовари меча. Той едва успя да поеме удара с щита.

— О, знам да се бия, нали? — викна Джил. — Сега ще умреш, Корбин. Е, още ли ти харесват деомерските пророчества?

Когато той нанесе ответен удар, тя отби с лекота — беше далеч по-бърза от него — и замахна отстрани. През левия ръкав на ризницата му бликна кръв. Джил веднага отскочи и парира следващия тромав удар. Лъжлива атака, отскок, нова лъжлива атака — вече не му оставаше друг избор, освен да отстъпи крачка назад, после още една и още една, докато се озова заклещен между нея и мъртвия си кон. Корбин нададе боен вик, дръпна се настрани и се препъна. Джил улучи с върха на меча откритото му лице. По бузата на Корбин плъзна алена струйка.

— За Родри! — изкрещя Джил и се хвърли напред.

Мечът се впи право в гърдите му и разкъса ризницата. Острието потъна дълбоко, точно под гръдната кост. Когато Джил го издърпа, Корбин рухна на колене и я погледна изотдолу, а по устните му се пукаха кървави мехурчета. После той се прегъна на две и издъхна в нозете й.

— Добър удар! — подвикна Калондериел.

Все още обзета от безумие, Джил се завъртя и го видя да слиза от коня. Гледаше я боязливо, с разширени от страх котешки очи и не смееше да пристъпи наблизо.

— Джил, знаеш ли кой съм?

— Знам. Можеш да дойдеш.

Тя се обърна към трупа и видя сянката на Корбин — бледосинкав човешки силует с неговото лице. Фигурата висеше над мъртвеца, мърдаше беззвучно устни и я гледаше с безумен ужас в очите. Джил изпищя.

Калондериел я сграбчи за ръката.

— Какво има?

— Сянката му. Не виждаш ли?

— Какво? Там няма нищо.

Корбин я гледаше с укор и див страх. Устата му продължаваше да се движи, като че умоляваше за нещо. Калондериел метна ръка около раменете й и насила я дръпна настрани.

— Трябва да идем при Адерин.

Безумието изгасна изведнъж, като духнато пламъче на свещ. Джил се вкопчи в елфа и зарида.

 

Битката бе приключила. С меч в ръка Родри препускаше из полето и крещеше заповеди на своите войници. Те започнаха да слизат от конете и докато едни отвеждаха изтощените животни, други тръгваха да дирят ранени сред мъртъвците. Передир и Едар се зададоха срещу Родри.

— Видяхте ли Джил? — викна им той.

— Аз я видях — отвърна Передир. — Корбин е мъртъв, няма съмнение. Видях онзи западняк, Калондериел, да води Джил към хирурзите. Плачеше, но се държеше на крака.

— О, богове, ранена е! — Родри усети, че на гърлото му засяда буца. — Сигурно ще си речете, че не съм никакъв мъж, дето оставям една девойка да поеме удара, предназначен за мен.

— Млъквай! — кресна Едар. — Ти нямаше никакъв избор.

— Слушайте, господарю кадвридок — намеси се Едар. — Първо елате да погледнете Корбин, пък после да видим дали още ще се срамувате, че сте пуснал в сражение една клета и крехка девойка.

Щом скочи от коня до трупа на Корбин, Родри разбра какво е имал предвид Передир. С един удар Джил бе успяла да разкъса здравата ризница и да наниже противника като пиле на шиш.

— Проклятие! — прошепна той. — Наистина ли тя го е сторила?

— Видях я с очите си, инак нямаше да повярвам — отвърна Передир. — И се смееше през цялото време.

Родри откри Джил край каруцата, където Адерин превързваше ранените. Седеше, облегнала гръб на колелото и гледаше безжизнено в пустотата. Когато Родри коленичи пред нея, тя не изрече нито дума.

— Къде си ранена?

— Никъде. Дори драскотина нямам.

— Тогава какво ти е?

— Не знам. Наистина не знам.

Друг отговор не успя да изкопчи, докато Адерин не привърши с ранените. Все още изтощен от снощната схватка, старецът се отдръпна настрани и загледа как слугите мият с кофи вода окървавената каруца. После хвана Джил за ръката.

— Ранена ли си?

— Не. — Изведнъж Джил пребледня и от устата й се посипаха задъхани думи. — Видях сянката му, на Корбин, искам да кажа. Убих го, а после видях как стои над трупа. Целият беше син и… о, богове, как гледаше само!

Родри изстина, но Адерин кимна спокойно.

— Била си обзета от бойно безумие. Чух как си разкъсала ризницата на Корбин. Би ли могла да го сториш и сега, след като се успокои, дете мое?

— В никакъв случай! Сама не вярвам, че го направих.

— Точно така. Било е от пристъпа. Не го разбирам добре, но изглежда, че това състояние някак нарушава равновесието на телесните течности… вероятно създава излишък на огнена течност в кръвта. Надарило те е със свръхестествена сила и ти е позволило да виждаш неща, които обикновено остават скрити.

— Значи наистина е имало сянка? Мислех, че съм полудяла.

— Не си. — Адерин грижливо подбираше всяка дума. — Онова, което наричаш сянка, всъщност е истинското аз на човека, онази негова част, която се крие в тялото и поддържа живота, ума и съзнанието. Когато тялото бъде безвъзвратно увредено, този ефирен двойник, както го нарича деомерът, се оттегля. Ти просто си видяла самия Корбин, крайно изумен от факта, че е мъртъв.

Джил сякаш искаше да каже нещо, но изведнъж хукна като подплашено жребче между каруците. Когато Родри се накани да я последва, Адерин го хвана за ръката.

— Остави я. Сега трябва да бъде сама.

— Без съмнение. Само като те слушах да говориш за това, цял настръхнах. Слушай, Адерин, понякога и аз ставам берсеркер, но не съм видял ничия сянка.

— Уирдът не те е белязал за деомера като нея. Помни това, Родри Мелуейд, Джил е белязана за деомера.

Изведнъж Родри изпита страх от този крехък, изморен старец. Смънка някакво извинение и побърза да се отдалечи.

 

Облечена в тежка ризница и изтощена от битката, Джил не успя да избяга далече. Измъкна се от обоза, изтича надолу покрай потока, после се препъна във високата трева и задъхана падна на колене. Просна се по очи и разпери ръце, сякаш търсеше майчина прегръдка от топлата земя. Дивите се струпаха наоколо; сивото джудже изникна от въздуха и нежно я погали по косата с кривите си пръсти. Накрая Джил седна и се загледа през ливадата към дъна на Корбин, където сваляха зеленото знаме. Мина й зловещата мисъл, че сянката на Корбин броди из залите и опитва да се прибере у дома. Тя едва не повърна.

— Дотук с бойната слава. Дано повече никога не тръгна на война.

По-късно щеше да разбере колко нелепо е постъпила, но в момента не можеше да мисли за нищо друго, освен че иска да се изкъпе. Смъкна ризницата и дрехите си, после се хвърли в плиткия поток. Докато се търкаше с шепи пясък от дъното, сивото джудже клечеше в тревата и я гледаше.

— Трябва ми чиста риза. В дисагите е.

Джуджето кимна и изчезна. Когато се върна, влачеше подир себе си ризата, която вече не беше чак толкова чиста, но поне не вонеше на пот и чужда кръв. Джил се облече и нави ризницата на топка. Макар че бе почистила меча си, захвана се да го търка отново, докато твърдо се увери, че не е останала и следа от кръвта на Корбин. После седна на тревата до джуджето, без да мисли за нищо и остана така докато Дженантар дойде да я потърси.

— Къде се губиш толкова часове?

Джил с изненада откри, че слънцето клони към залез и дънът хвърля дълга, черна сянка над ливадата.

— Слушай, Джил. Недей да се тормозиш задето уби Корбин. Ако някой заслужаваше да умре, това е тъкмо той.

— Не е там работата. Просто това, че го видях… Ах, кълна се в косматия черен задник на Адския властелин, и аз не знам какво ми става.

Джил захвърли ризницата в една каруца и тръгна към дъна; попътно Дженантар и обясни, че ранените вече са настанени в казармата на Корбин, а победителите пият медовина в голямата зала. Когато влезе в двора, тя изпита странно чувство. Дни наред това място бе по-недостъпно и от луната, а ето че днес крачеше из него като завоевател. Из препълнената зала кънтеше оглушителна глъчка. Макар че Джил опита да се вмъкне незабелязано, пет-шест войници я видяха и разбутаха съседите си. Шумът бавно заглъхна, докато хората един след друг се обръщаха към своята деомерска отмъстителка. Родри се изправи от почетното място.

— Ела да седнеш тук. Докоснатите от боговете заслужават всяка чест, която мога да им окажа.

Когато Джил тръгна към него, из залата избухна възторжен рев. Докосната от боговете — да, навярно трябваше да я възприемат така, като любимка на един или друг бог, за да не признаят, че е просто жена, която може да се сражава като мъж. Ала каквато и да бе причината, те наистина се прекланяха пред нея и изведнъж чувството за величие я накара да се разсмее. Благородниците се поклониха пред нея; сам Родри наля чаша медовина и я поднесе като паж.

— Свършено е с бунтовниците. Ти заслужи заплатата си, сребърен кинжал.

Джил се разсмя и вдигна чашата за наздравица.

— Благодаря, че ми позволихте да я заслужа, милорд. Не знам как щях да застана пред Невин, ако се бях върнала жива, но без вас.

Пребледнели от страх, слугите на Корбин се заеха да поднесат пиршество от запасите на мъртвия си господар. На трапезата благородниците оживено обсъждаха как би могла да се разпореди Ловиан със земите на Корбин и Новек. Изглежда, в клана Клу Кок имаше доста дребни благородници, закопнели за нови владения. Наоколо медовината се лееше и Джил откри, че й става все по-скучно да слуша за достойнствата на разни братовчеди. Можеше да мисли единствено за Родри, който седеше тъй близо до нея. От време на време той я стрелваше със зажаднял поглед. Джил го желаеше толкова силно, че я обзе срам — нима щеше да се превърне в уличница, мислеща само за мъжки прегръдки?

Решително си повтаряше всяка горчива истина: той е прекалено високопоставен за нея; ще й направи дете, а после ще я зареже; и най-страшното — баща й ще я насини от бой. Ала изведнъж нещо сякаш прещрака в главата й. На това пиршество тя бе победителката. Бе рискувала живота си за всички тия благородници. Получаваше кон за награда — много добре, но в името на боговете, защо да не вземе и онова, което най-силно желаеше? Като обзета от нов пристъп на безумие, тя извърна глава към Родри, усмихна се и продължи да се усмихва, докато той млъкна, прикован към всеки неин жест и поглед.

Накрая войниците млъкнаха, зашеметени от пиене. Джил помоли лордовете да я извинят и излезе от залата с Адерин. Отведе стареца до шатрата на елфите, настани го удобно и се просна върху завивките си. Дълго лежа будна, слушайки как хората се тътрят един по един към лагера. Когато се възцари тишина, тя стана и се измъкна, без да събужда Адерин. Пред шатрата на Родри спря, но само за миг, сетне отметна завесата и се вмъкна под нея. Чу как Родри се надига в мрака със сънливо ръмжене. Пристъпи напред и седна до него.

— Джил! Какво търсиш тук?

— А ти как мислиш?

— Ти си полудяла. Бягай, преди да съм опозорил и двама ни.

Когато тя го погали по лицето, Родри застина като вкаменен.

— Престани! Не съм от камък.

— И аз. Защо да нямаме поне една-едничка нощ?

Той не отвърна нищо. Джил смъкна ризата и я захвърли на земята. Родри се завъртя, сграбчи раменете й, дръпна я към себе си и я целуна тъй жадно, че за миг тя се изплаши — беше много по-силен от нея. Дланите му плъзнаха по голия й гръб, завъртяха я и той продължи да я обсипва с целувки. Джил се почувства омекнала и немощна като парцалена кукла, изцяло в негова власт, но когато треперещите му пръсти я погалиха по гърдите, тя усети как в тялото й пламва страст не по-слаба от неговата. Преметна ръце около шията му и сама го целуна, докато той я полагаше върху завивките. Последните й страхове изчезнаха като догаряща пепел от есенно листо.

 

А далече от тях в Дън Гуербин спящият Невин внезапно подскочи и разбра какво се е случило.

— Ах, тия млади глупци! Е, дано поне имат благоразумието да го укрият от Кълин.