Джо Наваро, Тони Сиара Пойнтър
Опасните личности (13) (Профайлър от ФБР учи как да разпознавате и да се защитавате от зловредни личности)

Взаимоотношения с нарцистичната личност

Нарцисистите не умеят да изразяват любов така, както я разбираме ние. За тях тя е условна или върви с определени изисквания; с други думи, „ще направя това за теб, но очаквам определени неща в замяна“. За нарцисиста любовта е quid pro quo: нещо срещу нещо. Тя не е алтруистична.

Хора, което са били романтично увлечени по нарцисист, често ми казват, че в началото са били омагьосани от чара, от интелигентността, вниманието и щедрите му жестове — подобно на описанието, което дадох на първоначалното ухажване на Хенри Хил към Карън във филма „Добри момчета“. Всички ние сме податливи на харизмата и чара на нарцисистите. Но веднъж щом човек се посвети на нарцистична личност, чарът бързо избледнява и оставя в невъзможност да припознаем очарователната личност, която сме познавали, в равнодушния, манипулативен партньор, който виждаме в момента.

У дома такъв човек, когато влезе през вратата, може да изисква всички да изоставят заниманията си. Ако е съпруг или съпруга, който си стои у дома, цялото ви съществуване ще се върти около обслужването на нуждите му. И каквото и да направите, никога няма да е достатъчно.

Нарцистичният партньор никога не е доволен от външния ви вид, от навиците, вкусовете, дейностите и способностите ви. Критиките могат да варират от онзи характерен неодобрителен поглед — през мърморене до обиди насаме или на публично място. Попитах една жена колко често я критикува съпругът й. Отговорът беше отрезвяващ: „Всеки ден. Всеки божи ден от живота ми с него. Никога не направих нещо правилно в неговите очи, а той научи и децата да ме критикуват и да ми се присмиват“.

Един мой приятел, вече разведен, ми разказа как прекарал часове в търсене на най-подходящия подарък за бившата си съпруга. Когато най-накрая й го подарил, тя го захвърлила на барплота и казала „Благодаря“, сякаш й е подал чаша вода. Той ми каза, че дори не го разопаковала. Това изглежда като дреболия, но през годините тя се държала по този начин толкова често, че станало ясно, че изобщо не я било грижа за него, а — както установил по други канали — се интересувала само как да напредне (използвала го като трамплин за кариерата си). Този вид пренебрежение е типичен за нарцистичните личности. Искате да накарате някого да се почувства безполезен? Подценявайте усилията му, не зачитайте добрата му воля, не се интересувайте от него. Ето така постъпва нарцистичната личност, а това е болезнено.

Нуждата на нарцистичната личност да изглежда добре на всяка цена може да има опустошителни последици за останалите. Това се случило с Мириам, която потърси помощта на ФБР, защото съпругът й се преселил отвъд океана и я оставил без средства. Тя искаше ФБР да го открие и да конфискува парите, които той взел от общата им банкова сметка. Според Мириам съпругът й бил обсебен от манията да купува все по-скъпи къщи в по-добри квартали, по-хубави коли и по-скъпи бижута, настоявайки на членството си в два местни елитни клуба. Тя каза, че се усетила, че нещо не е наред, когато той започнал да иска от нея да пести от излизания, летни почивки, дрехи за децата и разходи за храна. Това било последната капка. Той продължавал да харчи почти 3 000 долара месечно за клубни такси, а същевременно я карал да ограничава разходите си. Накрая тя му поставила въпроса ребром, тъй като не работела и искала да знае какво всъщност става. Той се обърнал към нея и небрежно казал: „Разорени сме“. В банковата им сметка не били останали никакви пари.

Въпреки че дължал милиони, нарцистичната му нужда да поддържа публичния си имидж налагала той да продължава да ходи на фризьор и на маникюр всяка седмица, както и да поддържа членството си в два клуба, докато Мириам пестяла от храна и получавала „тревожни и панически пристъпи“.

Накрая той просто я напуснал — избягал от страната и я оставил без никаква представа къде е отишъл, без пукната пара и потънала в дългове заради кредити, които били изтеглили заедно. Всяко следващо телефонно обаждане от събирач на дългове или адвокат я карали да проумее, че коравосърдечието му е бездънно. Когато накрая го проследила и го открила отвъд океана, отговорът му бил: „Не ти дължа нищо. Години наред я караше доста сносно благодарение на мен. Живееше в затворен комплекс. Би трябвало да си ми благодарна“.

Историята на Ким е също толкова тъжна, но по свой начин. Тя ме заговори на събитие, на което изнасях лекция, и ме помоли да поговорим за личен проблем. Беше се омъжила за човек, по-възрастен от нея с 9 години — човек с големи планове, който я преследвал с такава упоритост, че накрая тя и родителите й се поддали, очаровани от „ентусиазма“ и „упоритостта“ му, както и от грандиозните му планове за живота им заедно.

Но щом веднъж се оженили, каза ми тя, той вече не бил доволен от нищо. Първо започнал да я обижда насаме, наричал я „невежа, тъпа, глупава“, но не след дълго започнал да го прави и публично, карайки я да се срамува. Обвинявал я за провалите си в политиката, без да проумява, както по-късно осъзнали тя и родителите й, че той е просто въздух под налягане, неспособен и нежелаещ да постигне каквото и да било от това, което си е наумил.

Приятелите й се отдръпнали, тъй като той не одобрявал хората, които „не са на ниво“ и правел гостуванията им неприятни. Каза ми, че повече от 10 години не са й идвали приятели на гости и че рядко излизала, за да не натрапва на околните личността му и проблемните им отношения.

Когато децата й растели, той непрекъснато ги наказвал с бой, а тя не желаела да се намесва, освен когато „ги удряше прекалено силно“. През повечето време си затваряла очите за пороя от укори, защото, както се изрази тя, болката от това да се разправя с него „не си струвала“. Вече нямала, както сама каза, „нищо, за което да се бори, и нищо, което да защитава“.

Ким е била тормозена не с юмруци или с пръчка, а с непрекъснат сарказъм и унижения. Нейни снимки отпреди двадесет години я показват жизнерадостна, красива, щастлива и сияйна. Но когато се срещнах с нея, тя беше към петдесетте и беше повехнала емоционално и физически, а лицето й отразяваше живота, който беше водила, откак беше станала на 22. Изглеждаше смачкана. И Ким, и Мириам, всяка по свой начин, ми казаха едно и също нещо: „Само ако знаех за какво да внимавам…“.

Като родител нарцистичната личност няма емоционалния капацитет да бъде истински щедра към децата. Точно както нарцисистът идеализира себе си, той може да очаква перфектност от децата, притискайки ги да бъдат най-добрите, дори в неща, които не им се харесват или не им се удават (но може да се стараят наистина много в опит да спечелят одобрението на родителя си), и непрекъснато да вдига летвата („Защо не получи шестица?“, „Жалко, че не влезе в университет.“, „Знам, че можеш да се справиш по-добре“). Представете си типичната майка на дете актьор, побеснелият баща на детски футболен мач, родителят, който смята неуспеха на детето си да влезе в университет или да бъде прието в някой клуб за свой собствен провал.

Такива родители могат да използват децата си като инструмент, чрез който те самите да се сдобият със слава и богатство, например притискайки децата си да печелят конкурси за красота или спортни състезания, да участват в телевизионни предавания или да се занимават с други публични или доходоносни дейности. Такива хора биха се заклели, че го правят за доброто на детето си, но никога не биха признали нарцистичната си наслада от споделената слава. За нарцистичните личности е важно накрая да попаднат в светлината на прожекторите, дори ако тя трябва първо да мине през децата им — но никога не трябва да угасва.

На поведенческите ми семинари една жена сподели, че като състезателка по атлетика била толкова травмирана от безмилостния натиск от страна на нарцистичната си майка, че когато пораснала, прекъснала всякакви отношения с нея. Чувството, че е била използвана, отворило емоционална пропаст между двете.

Ако децата се провалят в това да бъдат перфектните спортисти, ученолюбиви, красиви или послушни, нарцистичният родител започва да се дистанцира от тях. Накрая може да започне да гледа на детето си като на товар, а не като на източник на радост.

Някои нарцистични родители гледат на децата като на удобна работна ръка. Карлина е такава майка. Когато станала на 50 години, тя започнала да осиновява деца от така наречените от нея нисши класи, които карала да се трудят в дома й. Казвала им, дори в присъствието на външни хора, че трябвало да се грижат за нея на старини, защото тя ги била „спасила“ и това било техен „дълг“. Наистина е тъжно как някои хора унижават околните, особено нарцистичните личности. Накрая според клиничния психолог, назначен от държавата да работи по случая, въпросните осиновени деца успели да се еманципират от тази изключително себична жена. Но те са страдали. Както казало едно от осиновените момичета на назначения й от съда адвокат: „Дори в сиропиталището беше по-добре — там не ме обичаха, но поне не ме караха да се чувствам като робиня“.

А вие си мислехте, че „Пепеляшка“ е приказка.

Понякога е и по-зле. Има неразказани случаи на деца, оставяни без храна или медицинска помощ, защото нарцистичните им родители не желаят да бъдат притеснявани или не се чувстват задължени да им ги осигурят. Децата биват връзвани за леглото, заключвани в стаи, давани за осиновяване и дори убивани.

На човек му се къса сърцето да вижда как децата отчаяно продължават да търсят внимание от нарцистичния родител, дори и то да е само няколко минути днес, няколко часа друг път, без да разбират, че този родител не може да ги обича така, както те копнеят да бъдат обичани. Когато пораснат, осъзнават колко малко им е давано, на каква цена и при какви условия. Всички проблеми, които имат, ще бъдат посрещани с безразличие или с някаква версия на „Преживей го“, „Не е чак толкова зле“ или „Недей да се правиш на жертва — това не е нищо в сравнение с преживяното от мен“.

Аманда все още носи емоционалните белези от това, че е раснала с нарцистична майка. Тя ми писа, търсейки съвет, тъй като беше чела някои от книгите ми. Ако я попитате, тя веднага ще ви каже, че „никога не се е чувствала обичана“ като дете. Никога. Колко ли е ужасно това? Струвало й се, че никога не може да зарадва майка си или да направи нещо като хората. Майка й непрестанно я разпитвала, поставяла всичко под съмнение и нареждала; никога не й задавала въпроси, не се интересувала истински и не проявявала особено внимание към нуждите и желанията й. Тя се зачуди на глас защо се чувства толкова празна. Всичко идва от начина, по който са се отнасяли с нея — сякаш е нищожество.

Аманда ми припомни, че тези рани от детството се отварят непрекъснато: какъв е подходящият подарък за Деня на майката за човек, който критикува всичко? Какво да напишеш на картичката за рождения ден на бащата, който не се е интересувал от теб? Ако се преместиш да живееш другаде, колко често да посещаваш човек, който не те е зачитал или не ти е показвал любовта си? Ще поемеш ли ангажимента да се грижиш за него на старини? Какво да кажеш и да направиш на погребението на този родител? Би ли отишъл изобщо?

Понякога родители, които не познават никакви граници, отглеждат дете, което също няма граници, и го презадоволяват като самите себе си. Така детето интернализира нарцисизма на родителя и той се предава от поколение на поколение. Да, децата могат да бъдат научени на безразличие от родителите си. Те израстват, без да изпитват състрадание или уважение към околните. Човек може да възпита едно дете да се държи зле и да унижава другите, когато самото то смята, че всичко му е позволено. Тогава не е изненадващо такива индивиди да се превърнат в насилници в младостта си или като възрастни. Няма как да очакваш да цъфнат цветя, ако си посял и поливал бурени.