Дейвид Хеър
Кръвта на мага (5)

3.
Стандартите на Норос

Маговете

Благословени са маговете, наследници на Кориний, и Благословените Триста, божествено дарени със сила и получили власт над земята и небето.

Свещена книга на корианството

 

 

Шайтан, о, какво си сторил ти? Опропасти земята и небето с духове и демони зли и ги пусна да пъплят под нозете ни. Унищожи почвата и отрови кладенците. А за участ най-коварна, твоето зло придоби плът, а от нея пръкнаха се рондийските магове.

Ямид Умафи, божествен председател на Събора, 926 г.

Норостийн, Норос, континента Юрос

октен, 927 г.

девет месеца до Лунния отлив

Норостийн, столица на Норос се простираше върху високо планинско плато, на север от Алпите, в близост до студеноводно бистро езеро, което покриваше половината от стария град, озовал се на дъното му, когато общинските власти изградили бентове на реката, за да подобрят водното снабдяване. Говореше се, че долу, в наводнените гробища, витаят духове, стари привидения, които повличат непредпазливите в своите влажни вечни домове. В дните, когато нивото на водите му бе ниско, и дъждът не ги бе размътил, в дълбочините се виждаха стари сгради. Но днес не беше един от тези дни: дъждът се лееше из ведро, като че ли за да развали честванията около Дарклайт, религиозен фестивал, който при корианството заместваше стария свещен солански празник Сауин. Поройни валежи наводняваха площадите и изгасяха много от запалените на открито огньове. Покритите с борова смола факли съскаха сърдито.

Окаляни маси се тълпяха пред катедралата, подгизнали, потни и със зачервени очи, чакаха обедната служба. Носещите магьосническа кръв бяха допускани вътре, но останалото простолюдие трябваше да следи бдението от площада, молейки се не толкова за божествена закрила, колкото просто дъждът да поспре. Джебчии се провираха между тълпите, а пияници все още се олюляваха, неизтрезняли от празненствата от предишната нощ, и пикаеха където сварят, най-често върху краката на човека пред тях. Млади мъже ходеха наперено и хвърляха скрити погледи на момичетата наоколо. Цялата тълпа бе като море от бледа плът, мазна кестенява коса, бели бонета и зелени филцови шапки. Из площада спонтанно се понасяха хорови традиционни песни, песни за Бунта, за планинските кралства, стари народни песни. Безобидни сбивания занимаваха вниманието на стражите. Въздухът бе наситен мирис на пот и бира, пушекът от сергиите с храна се смесваше с ръмежа, но събралото се множество бе в добро настроение.

Благородниците чакаха в двора на Кметството. След броени минути губернаторът щеше да ги поведе в процесия през тълпите към катедралата. Бяха се събрали земевладелци, най-богатите търговци и най-първо и най-вече, магьосническите семейства от Норостийн, не че бяха толкова много; в Норос не се бяха заселили много от наследниците на Благословените, а и Бунтът бе взел много жертви. Сега под навеса се бяха струпали около седемдесет възрастни магове. Няколко младежи се перчеха с гностични защити срещу дъжда, а едно момиче правеше причудливи водни форми от ситния дъжд и забавляваше приятелите си. Във въздуха се носеше смях, но и напрежение: младите магове винаги търсеха възможност да покажат надмощие над по-слаби опоненти.

Дребен, мургав и кльощав младеж се провираше между хората в двора, като отмяташе от лицето си мокри кичури черна коса. Цветът на кожата му го отличаваше като чужденец. Усиленият брътвеж и топлината от струпалите се нагъсто хора се стоварваха като вълна върху него, но той успяваше да премине покрай най-превъзбудените младежи без да привлече ненужно внимание. Вгледа се в най-тъмните ниши на двора, където се скатаваха най-непопулярните от децата на маговете, и откри човека, когото търсеше. Шмугна се до една длъгнеста фигура, от чийто дълъг и слаб нос се стичаше капка вода или сопол. Към едно навъсено бледо лице бе прилепнала тънка червеникавокафява коса.

— Аларон! — мургавият новодошъл поздрави приятеля си и развя под течащия му нос малка плетена кошница, пълна с все още парещи сладки кифлички.

И двамата бяха облечени в тоги на „Турм Заубърин“, гностическия колеж на Норостийн само за момчета.

— Струваха ми само три феника! Rukka hel — тези фестивални цени! — Той си взе една, погълна я цялата и подаде кошницата на приятеля си. — Бива си ги търговците, а? — добави той многозначително.

— Благодаря, Рамон — Аларон Мърсър се ухили престорено.

Собственият му баща, Ван Мърсър, беше търговец; видя го малко по-далече от тях да си говори с Джостин Уебър. Аларон излапа лакомо кифличката и се огледа.

— Каква загуба на време. Нали осъзнаваш, че службата ще е поне три часа?

— Поне ще сме вътре — отбеляза Рамон. — Обикновените хора са принудени да стоят на дъжда цял следобед — дори не могат да седнат — той се озърна, досущ като пор, надзъртащ от дупката си в земята.

Рамон Сенсини беше потаен млад мъж, син на рондийски маг (за когото никога не говореше) и момиче от една механа в Силация. Пазачите на „Турм Заубърин“ първоначално не му бяха разрешили да влезе, въпреки че разполагаше с достатъчно средства, за да се запише, но впоследствие показа на директора едно писмо, с което го допуснаха.

Както винаги, на Аларон отново му бе влязъл бръмбар в главата дори и за празника:

— Знаеш ли, че всяко соланско честване е заместено с някакъв глупав кориански ритуал. Представяш ли си какво безочие? А дори няма никакви доказателства, че гносисът е свързан по какъвто и да е начин с Кор! И Йохан Корин всъщност се е родил като солански последовател! Защо никой не помни тези неща? Прочетох в една книга, че…

— Шшт, Аларон! Съгласен съм, но да говориш така е богохулство — каза Рамон с пръст на устните си и му посочи едно момиче недалеч от тях. — Я виж, ето я и Джина Уебър. Нямаше ли да ви сгодяват с нея?

— Не! — тросна се кисело Аларон — Не и ако въобще ме питат, всъщност.

— А, няма да те питат — добави Рамон без никакво съчувствие.

Аларон надзърна към пищното русо момиче, вкопчило се в ръката на Джостин Уебър. Баща му Ван се опита да го подкани с ръка да отиде при тях.

— Няма да говоря с тази глупава доячка — измърмори той, като се престори, че не го забелязва. Погледна към Рамон: — Не мога да повярвам, че си купил само четири кифлички за три феника — това е тройно повече от нормалната им цена. А аз си мислех, че силацианците знаят как да се пазарят!

Рамон се усмихна горчиво:

— Пазарих се, и още как! Никой друг не успя да купи повече от една за един феник, така че брой ни за късметлии.

Избухна силна музика от безброй тромпети и всякакви разговори станаха невъзможни. Губернаторът Белоний Вълт се появи на вратите на кметството и заслиза по стълбите, придружен от тихи, равнодушни приветствия. Около двайсетина магове, рондйиски части от окупационните войски, го последваха. Аларон си спомняше, че през предишни години хората се бяха присмивали шумно на губернатор Вълт, но отцепническите гласове се чуваха все по-слабо сега, а управникът им бе установил напълно властническата си позиция. Не всички, разбира се, го одобряваха, но в последно време не бе нито изгодно, нито безопасно да го изразят гласно.

— Я гледай, лорд Страхливец от Локхазан — промърмори Аларон на Рамон, спомняйки си добрите стари времена.

Вълт се качи на кон и поведе процесията извън двора на Кметството. Шумът на площада изведнъж се усили, но притихна, когато дъждът започна да се усилва, и студът разтърси вкупом трийсет хиляди души.

Аларон си избърса носа в ръкава.

— Добре, хайде да приключваме с това.

След управниците на града вървяха маговете, благословените от Кор, носители на гносиса. В катедралата за тях имаше запазени места на първите редици, както и за стотина ученици, предимно от Норос, но също така и за такива от Верелон, Шлесен, и колкото и необичайно да звучеше, за един силацианец — Рамон. Възрастта им беше между дванайсет до осемнайсет години, като всеки випуск се състоеше от девет или десет души — все пак „Турм Заубърин“ беше както изключително скъпо училище, така и изключително само за момчета. Момичетата магове посещаваха извънградския арканум манастир и всички присъстваха днес, държани строго под око, но въпреки това оглеждащи момчетата с интерес — учениците от Турм Заубърин бяха добра плячка, много по-добра, отколкото онези бедняци от провинциалните аркануми.

Випускът на Аларон беше още по-малоброен, завещан пряко от Бунта. Освен него и Рамон имаше само още петима — Сет Корион, Франсис Доробон, Малворн Андеварион, Борон Фънт и Грон Кол. Единствено Фънт и Кол бяха от Норос, останалите бяха тук, защото настойниците им бяха част от рондийските окупационни сили. Всички от тях, освен Кол, бяха чистокръвни, наричаха се „Чистите“ и се отнасяха с Аларон и Рамон като с парцали.

Малворн, най-вещият от тях, вдигна надменно вежди, докато се включваха в процесията:

— Я виж ти какво е изпълзяло изпод настилката. Къде се губиш, Мърсър, да не продаваш питки на пазара?

Франсис Доробон се изкикоти:

— Да, разкарай се, Мърсър. Мястото ти е най-отзад — предполагаше се, че Доробон е законният крал на някаква си област в Антиопия.

Направо да си го взимат, помисли си Аларон, лошо им се пише на бедните езичнически нещастници. Макар и неохотно, трябваше да признае, че Малворн е както талантлив, така и със силна кръв. Последното трудно можеше да се каже за Доробон, а също така и за Сет Корион, син на всеизвестен генерал. Борон Фънт беше едър младеж, на чието чело сякаш бе изписано „свещеник“, а Кол — той си беше слузеста форма на човекоподобно.

Аларон измърмори нещо под носа си и се опита да мине покрай тях, но Малворн стовари тежката си ръка на рамото му. Беше поразително красив, излъчваше елегантен чар, с едра челюст и загар на кожата, които го правеха да изглежда с години по-голям. Черната му коса се извиваше в къдрици около ушите, а сивите му очи бяха непреклонни.

— Ей, Мърсър, виждам, че онази кучка Уебър все още се опитва да убеди баща ти да ви сгоди. Жалко, че вече не е девственица. Чукнах й прозорчето миналата година. А да знаеш как плака. Беше много трогателно.

— Гледай си работата, Малворн — озъби се Аларон и избута ръката му.

Малворн се опита да го удари, гностични искри започнаха да проблясват помежду им, когато защитите им се отъркваха една в друга, а тълпата около тях се загледа с интерес в зрелището. Преди обаче боят да се разрази, маг с изражение на ястреб и дълга черна коса се намеси.

— Достатъчно! Колко пъти ще те предупреждавам, Мърсър?

— Съжалявам, магистър Файръл — Аларон сведе глава, кипейки от гняв. Файръл винаги е на страната на Малворн!

Рамон издърпа Аларон за ръката, далеч от подсмихващите им се съученици, като се опитваше да го удържи, когато кръглоликият Грон Кол се изплю в него, уверен, че няма да посмее да му отвърне пред Файръл.

Какъв прекрасен пример за благословени магове сме само!, мислеше си той като се връщаше обратно в процесията.

Преминаването на площада беше подчертано неприятно, а хората от простолюдието ги зяпаха с примесени страх и завист в очите. Момичетата се задяваха с тях, знаейки, че да родиш дете на маг беше сигурен път към замогване. Младите мъже, изпълнени с ревност пред нещо, което знаеха, че никога няма да притежават, гледаха заплашително и сърдито. Гражданите, които искрено вярваха, че маговете са създания, богопомазани от Самия Кор, се втурваха да целуват мантиите им, да се докоснат до децата им, да дадат своята и да получат тяхната благословия. Всичко това караше Аларон да настръхне.

Бедните глупаци, гледат на нас като на някакво свещено братство, благословено от божествата. Може би и самият Аларон беше смятал така преди време, но седем години сред „чистокръвните“ напълно бяха разрушили тази представа. Какъв абсурд! По-скоро сме като някоя глутница вълци. Той ненавиждаше всекиго от чистокръвните и то по най-различни причини. Малворн Андеварион бе привлекателен и надарен, много по-способен отколкото Аларон можеше и да си мечтае да бъде — а и притежаваше хъс, какъвто нямаше у никого другиго от приятелите му. Семейство Андеварион преминаваше през тежки времена и Малворн беше тяхното единствено спасение. Полагаше много усилия в колежа, както всички останали, но изгаряше от чувство за съревнование, което означава, че не спираше да мачка останалите, дори Франсис Доробон, евентуален бъдещ крал, или пък Сет Корион, син на най-великия генерал на Юрос, само за да покаже, че именно той, Малворн е Алфата. Най-много удоволствие на Малворн обаче доставяше това да тормози Аларон и затова и Аларон го мразеше също толкова, колкото и му завиждаше. Презираше и Доробон заради непрекъснатото му самодоволно дрънкане за неговата съдба, неговите права и неговите привилегии. Никоя сребърна лъжица не бе достатъчно добре лъсната за принца, който се оплакваше непрестанно, докато дори приятелите му не започваха да се дразнят.

Рамон наричаше Сет Корион „Недостатъчния син“. Магистър Хаут, учителят по история, беше отбелязал веднъж, че великите мъже често имат слабохарактерни синове, които не съумяват да поемат умело делата им след смъртта, и Рамон непрестанно припомняше заядливо на Сет тази история, без значение колко удари понасяше за това всеки път.

Борон Фънт беше престорено набожен проповедник, който постоянно се подмазваше на учителя по религия и порицаваше останалите, а най-вече Аларон, за предполагаемите им морални провинения. Ядеше по седем пъти на ден и се обличаше в широки като шатра мантии. А що се отнася до Грон Кол — той беше от момчетата, които изпробваха огнените си заклинания върху малки животинки.

Не беше най-приятната група, с която да споделиш седем години от живота си, но беше поносимо, благодарение единствено на приятелството му с Рамон и уикендите, прекарани у дома, но вече му се виждаше краят. Завършването им беше след пет седмици. Идната седмица започваха изпитите и след четиридесет дни той щеше да държи в ръце собствения си амулет, като един напълно завършен маг. Тогава щеше да се включи в Похода и да направи цяло състояние.

Аларон се разведри при тази мисъл и съумя да запази самообладание, когато Фънт и Доробон го изблъскаха на влизане в катедралата. Успя да стигне до мястото си, без да го спънат за пореден път, където се сгуши до Рамон. Тогава се появи магистър Файръл и Аларон се подготви да бъде смъмрен, но вместо това, учителят направи жест на петимата чистокръвни да го последват. Аларон се озадачи, но хубавото беше, че с Рамон нямаше да им се наложи да са близо до тях.

Следващите няколко часа проповеди и песнопения бяха същинско мъчение. Аларон се беше повлиял до голяма степен от равнодушието на баща си към религията и циничните възгледи на Рамон и съответно беше сметнал, че Кор е просто една лъжа, поддържана от маговете — той самият определено не беше виждал ангел през живота си, а когато използваше гносиса, усещаше единствено собствената си пот. Никога не се бе чувствал като „божествен“. Знаеше, че подобни мисли са недопустима ерес, която, изречена на глас, би могла да доведе до изключването му от училище, затова и ги запази за себе си и задържа главата си покорно сведена, докато отзвукът от молитвите отекваше из катедралата.

— Благословени да са маговете, докоснати от Кор, носителите на Светлината. Нека Свещеният Кор запази тяхната мощ.

— Благословен да е Светият Кориний, дарителят на Светлина, на мъдрост в сърцата ни; нека неговият облик огрява пътя ни към рая.

— Благословен да е Кор, Светата Църква, пазителят на Истинската вяра, неговата светлина озарява мракът на езичниците.

— Благословени да са Къркгард, Рицарите на Верния път; нека остриетата на Амтех треперят пред тяхната сила.

— Проклета да е Кориния, сестра и изменница на Кориний. Нека всяка жена се покае за грешните й деяния.

Аларон долови, че Джина Уебър го гледа и се зачуди, дали наистина Малворн я бе обезчестил, както твърдеше. Най-вероятно лъжеше; не беше толкова лесно да хванеш момиче насаме… Но пък от друга страна, очевидно Малворн можеше да прави каквото си поиска — и определено беше способен да оскверни едно момиче от чиста злоба.

Е, това решава всичко. Нямам никакъв интерес към неговите използвани носни кърпички.

Старият свещеник приключи обръщението си като приветства губернатор Белоний Вълт. С баща като Ван и приятел като Рамон, Аларон винаги бе насърчаван да проявява ревностен интерес към политиката. Вълт беше добре познат на всички: чистокръвен маг от древно семейство, назначен по политическа линия за генерал по време на Бунта, въпреки неодобрението на всеизвестния генерал Роблър, а след това отстранен от елитните войски на легендарния военачалник. Тъкмо армията на Вълт трябвало да пази тила на Роблър, когато се предала позорно без бой при Локхазан и с това ускорила поражението на Норос. Някои казваха, че Вълт е изменил на общото дело, че в своето предателство се е продал на рондийците. Бяха отправени искания за задържането му. Други твърдяха, че войната вече е била загубена, че Вълт е спасил много човешки животи и е постлал пътя към мира, дори и с цената на това да погуби собствената си репутация. Какъв беше той тогава: опитен държавник или предател? Благодарните родители, посрещнали синовете си от затворническите лагери отново у дома след войната, го почитаха, но други, и особено тези, загубили децата си безвъзмездно, не бяха толкова милостиви.

Вълт имаше сребристи коси, като от коприна, и елегантна брада. Движенията му бяха гъвкави като на котка, а гласът му, когато проговори — изкусителен:

— Граждани на Норос, думите, който изричам днес, се носят във всеки един град, всяко селце на тази велика империя — от Ронделмар през Аргънди и Лантрис, до Верелон, Шлесен и далеч до Понтус. Този призив е от историческо значение, тъй като се отнася до приближаващия Поход.

Сред тълпата закипя приглушено боботене, след което настана тишина. Аларон дочуваше дъжда отвън, понесен от слаб, свистящ вятър. Гласът на Вълт отекваше в катедралата и се разнасяше повторно навън.

— Това са думите на Негово превъзходителство, император Констант Сакрекьор:

„Народе той, любим. Вие сте моите деца и аз съм вашият баща, изпратен тук от нашия Отец горе в небесата. Аз съм вашият император. И говоря с гласа на Кор.

Думите на Кор са като пътеводни звезди за мореплавателя, те задвижват нашата велика империя през всички тези години. Тъй като няма място за заблуда, че ние сме един народ. Въпреки че някои ще се вгледат в хората от Ронделмар, Брича, Аргънди, Норос, Шлесен или където и да е по огромните територии на империята, и ще видят различия, аз, вашият баща, виждам само сходствата. Въпреки разнородните езици и култури, ние сме един народ.

Защото аз се вгледах в Тъмния континент и там видях какво не сме ние.

Ние не сме езичници. Ние сме децата на Кор, единствения истински Бог.

Не сме тъмнокожи като родените в мизерия на Изток. Белотата на кожата ни е знак за чистотата на душите ни.

Ние не сме варвари, които имат колкото си поискат жени, които управляват деспотично от своите разкошни палати, докато девет-десети от населението спи под открито небе. Не сме езичници, които се обличат прелъстително и създават идолите си от божества-зверове, родени от тъмни фантазии. Казано накратко, ние не сме като тях.

Всички вие знаете, че с Антиопия сме във война. Поведохме два похода, за да накажем неверниците и два пъти отбелязахме велики победи.

Само след девет месеца ще настъпи Лунният отлив и мостът Левиатан отново ще се издигне от морето. За пореден път ще се понесем в марш и стоманата на Юрос ще зазвънти над Антиопия. За пореден път рицарите от Къркгард ще развеят флага на Кор над Тъмните земи.

Всяка утрин братята ни в крепостта в Йебусалим следят за наши кораби в небето, които им носят боеприпаси. Всеки ден изтласкват езичниците от стените си. Потребностите им са огромни. За това и се обръщам към вас, мои братя на Кор: нека голямата мобилизация започне! Нека се съберем отново и се отправим към Понтус. Нека отново стъпим на Моста на лунните приливи и отливи с песни на Кор на уста. Нека занесем благословена почивка на синовете си, които дори в този момент се сражават в Йебусалим. Нека дадем кръвта, волята и парите си, за да направим Третия поход най-велик и славен от всички. Нека Третият поход започне! Това е божията воля!“

— Това изрече нашият Предводител, божият император от Палас, Констант Сакрекьор.

Вълт направи пауза за аплодисменти, които отначало бяха колебливи, но постепенно се разгорещиха, когато войниците по Площада на катедралата започнаха да удрят с копия по щитовете си, а човешкият рев се възнесе над тътена им. Вълт се усмихна доволно от амвона, наслаждавайки се на мига. След минута, когато шумът започна да утихва, той повдигна ръка и отново настана тишина, или поне вътре в катедралата. Навън, вълнението на подгизналата от дъжда тълпа не стихна, докато той не започна да говори отново.

— Народе на Норостийн, това са думите на императора: призив за въоръжаване от устата на Самия Кор. Какво друго можем да сторим, освен да се вслушаме в него? — той се наведе напред: — На Урте има една истинска война и тя е вечна. Това е войната между Доброто и Злото: борбата на Кор с неправедните идоли на езичниците. Затова и бе издигнат мостът — за да пребъде Кор! И ако някой от вас се усъмни, че тази война не е справедлива, че приятелството с неверниците е възможно, нека да се вслуша в следните факти. Първо, не ние, а те нанесоха първия удар, посякоха търговците от Йебусалим. Нашата битка е правдива! Второ, както пише и в Свещената книга на корианството, списана от книжниците на самите благословени Триста, само тези, които следват Кор, са достойни за Рая. Затова и езичниците трябва да бъдат погубени! Трето, тук в Юрос съществува извор на сила, която поставя на колене тирани, деспоти и свещеници-самозванци. Гносисът е мощта на нашия народ, дарът на Кор, наградата за саможертвата на Кориний. Казвам ви като един от наследниците на Благословените Триста: ние единствени владеем гносиса. Езическите богове не са дарили хората си с подобна дарба; неверниците не притежават такава защита и тъкмо това е доказателството за нашата праведност, оръдието на нашата суверенна власт. В ръцете на маговете, гносисът ще озари пътя към победата и подсигури мястото ни в Рая.

Тук Вълт трябваше да завърши, заглушен от тропота на железни тояги върху каменни плочи и на оръжия върху щитове. Аларон се огледа наоколо в сивата катедрала и в хорските лица около него, всички бяха въвлечени в общия изблик на патриотизъм. Той хвърли бърз поглед назад към баща си. По вида му изглеждаше, че Ван Мърсър заявява гръмогласно одобрението си, но Аларон познаваше добре баща си. „Наблюдавай очите“, казваше винаги той. Сега той смигна на Аларон, чиито устни се разтеглиха в лека усмивка, и който също се включи в овациите, в случай, че някой от учителите го наблюдаваше.

Когато врявата поутихна достатъчно, Вълт съобщи, че набирането на войници за легионите ще започне същия следобед на площада, за да се попълни всяка норосийска войскова част и да се сформират още пет нови. Изглеждаше, че церемонията вече е приключила, но в качеството си на изкусен говорител, той бе запазил най-добрия си номер за накрая. Той махна с ръка и изрече:

— Дар от Негово най-ярко Светейшество император Констант за неговите прескъпи поданици на Норос — всички притаиха дъх, докато Вълт се подсмихваше великодушно и отново изжестикулира с дясната си ръка.

Безупречно великолепен, иззад една колона се появи Малворн Андеварион, носейки знамето на Деветия легион на Норос, обичаните от всички „Планински котки“ под командването на генерал Роблър, едно от многото изгубени по време на Бунта. Тълпата ахна. Малворн пристъпи най-отпред, а мнозинството първо замлъкна със зейнали уста, а след това нададе най-силния и най-истинския за деня вик на одобрение. Аларон погледна към баща си, но този път радостта му бе искрена: Ван Мърсър сам се бе сражавал тъкмо под този флаг. Зад Малворн се появиха Франсис Доробон, понесъл „Сребърния ястреб“ на Четвърти норосийски легион, Грон Кол със „Сивия вълк“ на Трети легион и Борон Фънт с „Алпенфльор“ на Осми легион в ръце. Най-отзад Сет Корион върна на народа на Норос и „Уейстар“, знамето на легиона на Вълт — Втори норосийски легион, загубено при Локхазан.

Когато петимата младежи понесоха флаговете навън, по стъпалата на катедралата, дъждът и студът бяха неминуемо забравени. Достойнството на Норостийн беше възстановено; императорът наистина ги обичаше, тях, неговите верни поданици. Ван Мърсър вече смело плачеше на глас, последваха го и много други от възрастните мъже — ветераните, осъзна Аларон. Това бяха техните знамена.

От тук нататък Вълт си знаеше добре работата. Тълпата го приветстваше с радостни викове, докато той застана редом с флаговете на стълбите и загледа как мъжете се запрепираха да са първи на опашката за набиране на войници. Настани се истинска празнична атмосфера и макар че дъждът продължи да се излива като из ведро, никой не се смущаваше. Петимата ученици, които носеха знамената, попаднаха в общите хвалебствия и Аларон дочу как възрастните ги наричаха „нашата гордост“ или „надеждата на Норос“, въпреки че трима от тях не бяха родени на норосийска земя. Дори двамата с Рамон за кратко се превърнаха във второстепенни знаменитости, докато вървяха на площада и млади мъже ги разпитваха към кой легион ще се запишат. Постояха наоколо за кратко, но цялото внимание започна да ги изтощава, а Рамон все повече се дразнеше на прекалената демонстративност на патриотизъм.

— Най-вероятно тези малоумници са се въодушевили така и по време на Бунта и виж само до къде ни е довело това — измърмори той.

Веднага щом намериха Ван Мърсър сред тълпата, двамата го накараха да си ходят.

— Тате, как ти се стори речта на губернатора? — попита Аларон по пътя за вкъщи. На следващия ден с Рамон трябваше да са отново в колежа, но днес им бе разрешено да останат по домовете си.

Ван Мърсър поглади брадичката си. Беше висок, и въпреки съвсем лекото наедряване в областта на корема си, все още силен мъж, който навлизаше в средна възраст.

— Знам добре какво е моето мнение. А ти, синко, какво мислиш?

Баща му винаги го беше учил да има собствено мнение. Аларон събра мислите си.

— Добре, Вълт каза, че императорът ни обича — но ние се вдигнахме на бунт преди няма и няколко години, как може да ни обича?

— Обзалагам се, че обича да събира данъците ви — обади се Рамон.

— Ти си бил в Кеш, тате — винаги си разказвал, че хората там много приличат на нас, и че човешката добрина не се измерва с цвета на кожата. Но магистър Файръл твърди, че когато две раси се сблъскат, се сражават докато едната от тях не е напълно унищожена. Казва, че такъв е законът на природата — Аларон сбърчи нос с отвращение.

— За такива неща ли плащам да ви учат? — Ван поклати глава с огорчение — Ти какво мислиш?

Аларон се замисли за момент.

— Не знам… Въпреки че някои казват, че сме се сдобили с гносиса си по повелята на Кор, пределно ясно е, че всъщност е нещо, с което се раждаме. Не съм срещал много магове, които могат да се нарекат светци — добави той, мислейки си за Малворн и приятелчетата му.

— А даряването на възвърнатите знамена беше просто тактика, с която да си подсигурят набирането на армия — каза Рамон, а изпълнените му с живот очи засияха. — Никой от Норос на практика не участваше в последния Поход.

— Така че наистина — заключи Аларон — всичко беше просто едно голямо представление, с което да увеличат бройките си. Но защо въобще императорът е решил да изпрати войските си от другата страна на моста през 904-та, тате? Не е ли изкарвал цяло състояние от данъците и таксите на търговците?

Ван изпусна кълбо димът лулата си.

— Какво ви казват в училище? — попита той, отново отговори с въпрос на въпроса му.

— Казват ни, че императорът е получил видение, изпратено му от Кор, че трябва да спаси света от езичниците — изсумтя Рамон.

Ван се усмихна бегло:

— Това е най-старата стратегия на земята: обяви своя Бог за единствен на света и враговете ти на момента ще станат зли същества. Бях там в онзи ден, когато първите въздушни кораби се появиха над Йебусалим. Никога няма да го забравя.

И никога няма да разкажеш за него, помисли си Аларон. Това беше денят, в който съпругата му, майка на Аларон, бе ослепяла.

Но за негово учудване Ван продължи:

— Капитаните на корабите ни съобщиха, че султанът събира своя армия, която да изпрати към моста — казаха ни, че са тук, за да защитят търговците ни от сигурна смърт. Не знаехме дали казват истината, но, в действителност, това бяха първите години, в които разорени семейства на магове започнаха да женят децата си в търговски фамилии, в замяна на зестра с щедри размери. Благодарение на обмена с Изтока, много търговци бяха забогатели значително и традиционният ред в обществото бе на път да се разпадне. Някои вярваха, че разрушаването на източната търговия е единственият начин този процес да се забави или прекрати.

Аларон се надяваше на още, но баща му замлъкна и те продължиха по пътя си в пълна тишина, Рамон смучеше някакви твърди захарни бонбони, а Ван пушеше лулата си. Аларон опита да си представи какво ли е било в Кеш, когато баща му е срещнал майка му, влюбили са се и е спасил живота й.

 

 

— Мърсър! Внимавай в час! — изръмжа Файръл.

Аларон се окопити. По дяволите.

— Извинявам се, сър, опитвах се да си спомня формулата за изчисляване на вектори.

Двамата с Рамон бяха прекарали почти цялата нощ в разговори и мечти за бъдещето им след завършването, но сега отново бяха в мрачната, покрита с мъх сграда на колежа. „Турм Заубърин“ се помещаваше в древен замък на поне четиристотин години. Файръл, най-неприятният му учител, беше качил крака на бюрото си и подхвърляше напосоки въпроси за преговор към целия клас. Аларон не го бе слушал известно време.

— Добър опит, господин Мърсър — подсмихна се Файръл, — но преговорихме висшата математика още предния час. Сега сме на теория на магията.

Сега я втасах.

— Налага ли се да повторя въпроса си? — петимата чистокръвни се изкикотиха. Рамон се облегна назад, клатейки глава.

Аларон се изчерви и сведе глава:

— Да, моля, сър. Съжалявам, сър.

Файръл извъртя очи и приглади черната си козя брадичка.

— Добре, така да бъде. Правим преговор за изпитите — спомняш си за тях, нали? Въпросът ми към теб беше много прост — да изброиш четирите типа гносис и да обясниш какво ги определя. Мислите ли, че ще успеете да се справите, господин Мърсър?

Аларон въздъхна с облекчение. Ох, добре, това е лесно. Изправи се и започна:

— Съществуват четири проявления на гносиса. Първото е чародейството, което се занимава с осезаемото и неодушевеното: с елементите. Четирите учения на чародейството са Огън, Вода, Земя и Въздух. След него идва херметическата магия: осезаемото и одухотвореното; разглежда живите същества, нас самите и околните. Четирите херметически учения са изцеляване, морфизъм — умението да променяш формата си, анимизъм и силванизъм — природната магия. Третото — теургията обхваща неосезаемото и одухотвореното, състои се в използването на гносиса за усилването на невидими сили като укрепването на собствения си гносис, лекуването на душевното състояние на живите, изцеряването на лудостта, умиротворяването или емоционалното манипулиране на хората. Четирите учения на теургията са спиритуализъм, мистицизъм, хипнотизъм и илюзионизъм. Последното проявление е магьосничеството, то се занимава с неосезаемото и неодушевеното; гносисът се използва за връзка със света на душите — или с други думи, света на мъртвите — с цел да увеличим силите си, да разберем повече за миналото, бъдещето или настоящето. Четирите учения на магьосничеството са вещерство, ясновидство, пророкуване и некромантия.

Файръл се обърна към Борон Фънт и измърмори недоволно:

— Мърсър звучи, сякаш рецитира по учебник. Борон, кажи ми какво пропусна да каже той за магьосничеството — наричаше само чистокръвните със собствените им имена.

Фънт се изпъчи важно:

— Той каза, че духовете са единствено мъртви същности, учителю. Пропусна да каже за ангелите на Бога и дяволите на Ада.

Защото не вярвам, в тях, промърмори си под носа Аларон.

— Много добре, Борон — усмихна се Файръл. — Малворн, разкажи ми за вродената предразположеност като дадеш пример със себе си.

Малворн се изправи и почти притвори очи, като заговори:

— Всеки маг е различен: ученията, в които сме най-добри, се определят от личностните ни качества. Повечето от нас притежават по-висока предразположеност към едно или повече от четирите проявления на гносиса. Също така, обикновено всеки от нас проявява една основна наклонност, по-силна от всички други. Моят основен елемент е Огънят и съм най-добър в чародейството и управлението на херметическия гносис.

Файръл кимаше одобрително, обичайното му поведение, когато Малворн се изказваше.

— Много добре, Малворн — каза той и се обърна към следващия си любим ученик. — Грон, какво означава кръвен ранг?

Грон Кол приглади тънката си мазна коса.

— Кръвните рангове са обозначени от шести до първи. Първият ранг са чистокръвните, преки потомци на Първонаследниците или деца на двама чистокръвни. Вторият ранг са тези с три-четвърти магьосническа кръв; трети имат наполовина чиста кръв, четвърти — една-четвърт, пети — една-осма и шести — една-шестнайсета. Няма по-нисък ранг от шести, защото при по-малко от една-шестнайсета магьосническа кръв, човек няма способността да използва гносиса — направи пауза и продължи, — над всички стоят Първонаследниците, Благословените Триста, родоначалници на всички магове.

— Отлично — възкликна Файръл. — А какво е съотношението между отделните кръвни рангове?

— Всеки, грубо изчислено, по сила е равен на квадрата на предходния, сър. Ако вземем четвърти ранг за основа, трети, или наполовина чистокръвните, са двойно по-силни, чистокръвният е четири пъти по-силен, а един Първонаследник ще бъде шестнадесет пъти по-силен.

— Което означава, че всеки от нас, чистокръвните, е ценен колкото поне четирима като Мърсър — отбеляза Малворн бодро, като махна с ръка към Аларон, — и колкото шестнайсетина като Сенсини.

Аларон кипеше от яд, а Рамон просто сви рамене.

— Сет — Файръл се обърна с ленив жест — какво може да се направи, за да се подобрят силите ни?

Сет Корион беше едър и набит, със спокойно изражение и с къси руси коси. Всички имаха високи очаквания за него, единственият законен син на всеизвестния генерал Калтъс Корион, но той се оказа отрепка: страхлив маг и боец. Не беше проявил никакво стратегическо и тактическо мислене, което учителите смятаха, че ще му е вродено. Единственото нещо, в което беше добър, бе изцеляването, което, според момчетата, беше „магия за жени“. Сред останалите чистокръвни, Сет винаги бе най-лесно подиграваният.

— Има различни нива на умение, талант и екипировка, сър. Лошо екипиран, неспособен или слабо подготвен маг е много по-слаб от един добре екипиран, умел и добре обучен маг.

— За щастие, ние сме отлични във всичко, сър — добави Франсис Доробон наперено. Тъмната му коса беше зализана назад, над горната му устна избиваха редки мустаци, с които светлата му кожа изглеждаше още по-бледа. Носеше пръстени и диамантени украшения и обичаше да подхвърля кратки фрази на римонски в разговорите си, за да напомня, че е законният крал на Джавон, формално римонска държава, макар че се разполагаше на територията на Антиопия. Вдигна ръка, излагайки на показ огромен диамантен пръстен на средния си пръст. — Това е примо амулет.

На учениците бе разрешено да притежават амулети, но не и да ги използват извън клас преди да завършат успешно. Амулетът на Аларон беше един скромен кристал, а на Рамон беше дори по-окаян. Аларон знаеше, че баща му се опитва да му купи по-добър, но качествените бяха рядкост и скъпи.

Файръл плесна с ръце:

— Чудесно. Следващата седмица започват изпитите ви. Ще се проверяват всички аспекти на приложението ви на гносиса, както и обикновените ви академични познания, за да можем да преценим дали заслужавате правото да сте магове и да служите на обществото като такива — погледът му се спря на чистокръвните. — За мен беше удоволствие да преподавам на по-голямата част от вас — извърна за кратко надменно очи към Аларон и Рамон и отново погледна чистокръвните. — Желая ви успех през идните седмици.

Малворн се изправи.

— Сър, за нас беше чест да се учим от вас — каза той с изящен поклон. — Аз лично винаги ще пазя жив спомена за вас, докато поразявам езичниците.

Файръл се преизпълни с гордост, докато другите чистокръвни последваха примера на Малворн и всеки вземаше думата, за да го похвали или да му благодари.

Аларон и Рамон се измъкнаха незабелязано.

 

 

— Малворн финаги праи така. Чудя се как фъобще се побира огромното му его ф стаята. А Файръл постоянно го поощряфа. Писна ми от тофа място!

Аларон се суетеше около разцепената си устна от спречкването си с Малворн в междучасието. Щипеше ужасно, но нито той, нито Рамон бяха особено добри в изцеляването. Оставаха само три дни до края на училище, а той се чувстваше напълно отчаян — разбира се, както винаги, не бе успял и с пръст да докосне Малворн. Беше може би най-окаяният побойник в историята на колежа им. По-малките ученици, повечето от същата пасмина като Малворн, открито му се присмиваха.

Седна на малката тераса на стаята, която делеше с Рамон, който се настани до него и се загледа начумерено към града, докато мракът се спускаше. Въздухът бе студен, но поне убиваше миризмата от отпадъчните ями долу, от тази страна на сградата — разбира се, стаите на чистокръвните бяха от другата страна, откъм която залязваше слънцето, с изглед към градините. Всеки имаше собствена стая, четири пъти по-голяма от тази на Аларон и Рамон.

Аларон първи съзря внушителните форми в небето, тъмни силуети на североизток, три черни точици, които постепенно нарастваха. Вдигна пръст, за да ги посочи на Рамон.

— Въздушни кораби — прошепна Рамон, — търговци най-вероятно от Верелон, или от Понтус — очите му блестяха.

Всички момчета си мечтаеха за летящите машини. Двамата ги наблюдаваха как се приближават, платната им се издуваха, а пасатът ги понесе от долината Брекайлен по протежението на реката към Норостийн. Омагьосаните им крилати корпуси бяха боядисани и украсени с най-причудливи шарки, носовете им бяха с форма на орел или змей, а от високите мачти се спускаха брезентови платна. Аленочервен флаг се развяваше над тях.

— Сигурно са от Понтус.

Гледаха в тих захлас как корабите завиват към площадките за акостиране, разположени под хълма Бейконтор. Корпусите на корабите бяха извити, за да се намали съпротивлението на вятъра, и бяха снабдени със сгъваеми скоби за кацане. Магията над киловете и корпуса задържаше конструкцията във въздуха и макар въздушният гносис да даваше живот на кораба, вятърът беше този, който го задвижва. Чрез въздушното чародейство можеха да се оформят ветровете, а кораб, който бе добре управляван от силен въздушен чародей, можеше дори да се носи срещу вятъра, но за това бяха необходими изключителни умения и издръжливост.

Всички обучаващи се магове се учеха да задвижват малки лодки — скифове. Аларон се справяше едва-едва, но Рамон беше развил истински умения, въпреки слабата си магьосническа кръв. Ван Мърсър се бе надявал отчаяно, че Аларон ще може да построи и управлява търговски кораб за него, но основната му елементна заложба се бе оказала огънят, а и бе доказано доста слаб въздушен маг. Казваха му, че е по-подходящ за кариера на военен. Учителите му твърдяха, че притежава дарба в магьосничеството, но то го плашеше до смърт. Призраци и духове… Ужас!

Рамон хвърли поглед към него:

— Ти не трябваше ли да си тръгнал вече към Ким? Тази вечер е твой ред.

Аларон се замисли. Устната му беше подута, челюстта и ребрата го боляха и беше ужасно потиснат. Знаеше обаче, че усмивката на Ким ще повдигне настроението му, макар че шансовете му да си я издейства бяха почти невъзможни. Въпреки това, беше негов ред…

Когато преди години Рамон се появи в колежа, той доведе със себе си едно дребно, невъзмутимо номадско момиче, с големи искрящи очи, аленочервени устни и канелена кожа. Още с първия поглед, Аларон се бе влюбил безнадеждно в нея. Рамон я представи като Кимбели ди Реджия; тя също била дете на маг, но от „Сейнт Ивет“, женския арканум колеж на Норостийн, не искали да я приемат и затова живеела в римонски лагер извън града. Ако двамата не й бяха помогнали, тя никога нямаше да се научи да използва силите си. По думите на Рамон, Ким избягала от майка си, родителя й с магьоснически произход, което звучеше изключително романтично на Аларон, а тежката й съдба отзвучаваше в чувството му за справедливост, затова не беше необходимо много, за да го убедиш да помогне с обучението й. През последните седем години двамата се редуваха да се измъкват след вечеря и да се срещат с нея при стария портал на разрушената градска крепостна стена.

Аларон обожаваше вечерите с нея. Въпреки че пораждаха у него само мъки и чувство на безсилие, той за нищо на света не би искал да пропусне срещата им.

— Разфира се, че ще отида. Фсе пак е последният ми път — замисли се той за миг. — Знаеш ли, след като зафършим, ти ще се фърнеш в Силация, а Ким кой знае къде ли ще отиде? Може никога повече да не се фидим. Татко иска да му помагам ф бизнеса и да се оженя. Може дори и да не успея да участфам в Похода.

— Още по-добре за теб — отбеляза Рамон. — Повярвай ми, не би искал да си част от него — банда чистокръвни, които избиват безброй кеши и дхаси. По-добре да не се забъркваш в това.

— Но фсички ще са там… — Аларон въздъхна тежко. — Фсички останали.

Рамон сви рамене равнодушно:

— Войната е надценена, amici.

— Ехх — Аларон се изправи и се протегна. — По-добре да тръгфам — заяви той, — Ким ще се чуди къде съм.

 

 

Аларон откри Ким на обичайното място в една порутена колиба откъм старите стени, където вонеше на урина и изгнило. Беше сгушена в кафяво одеяло, а главата си беше увила с голям шал. Беше запалила огън, достатъчно малък, за да не предизвика вниманието на някой преминаващ нощен пазач, но и съвсем недостатъчно голям, за да може да топли. Забавляваше се като изстрелваше малки лъчи енергия в крепостната стена, които оставяха следи от изгорено и странен металически дъх във въздуха. Такива лъчи бяха основното оръжие на маговете, достатъчно смъртоносно, използвано срещу обикновен човек, но лесно за отклоняване от всеки друг носител на гносиса.

— Пак ли те набиха? — попита тя, поглеждайки към разкървавената му устна — Дай да видя — беше неприятен факт, но веднъж, когато Ким схванеше принципа на това, на което я учеха, често ставаше по-добра и от двама им. Аларон подозираше, че тайнствената й майка — Ким никога не говореше за нея — е била много силна, и на Ким просто й бе вродено. Честите сбивания на Аларон с Малворн й осигуряваха множество възможности да упражнява изцелителните си сили.

Той затвори очи, потрепвайки, докато тя напипваше и побутваше, след което насочи болезнен сноп от гностична енергия в раната му, който намали отока и затвори цепнатото.

— Така, ще ти мине за няколко дни. Глупчо. Не те ли е пребивал достатъчно за цял живот вече? — рядко се случваше седмица, в която да не се стигне до сблъсък с Малворн или на площадката за тренировки с оръжие, или в някой коридор или задна стаичка. Просто не можеше да сдържи гнева си, когато беше около чистокръвните.

— Благодаря — каза той, прокарвайки език по заздравялата рана. Опита се да й стисне ръката, но тя го игнорира умело, преструвайки се, че не го забелязва.

— И така — каза тя, — това е последният ми урок с теб. От утре ще започнат изпитите ви и аз ще трябва да си търся други начини да уча.

— Можем да продължим след изпитите — предложи той, — тогава ще сме се дипломирали; ще можем да се срещаме открито.

Тя поклати глава:

— Керванът ни тръгва във фригтък, трябва да стигнем Лантрис преди да започнат снеговете.

— Ще се върнеш ли напролет? — осъзна, че не може да се престори на незаинтересован.

— Може би. Кой знае — тя се наведе към него, с изражение, изпълнено с желание. — Какви нови неща ще ми покажеш?

В следващите два часа, той й преподаде нови бойни упражнения, които сам бе научил от последния път, когато се видяха, и се върнаха към тренираното от предишни пъти, като, както обикновено, тя вече го бе надминала и в крайна сметка му помогна също толкова, колкото той й помагаше на нея. Аларон се надяваше, че един ден ще е нещо повече от просто един механично повтарящ заученото маг, но все още не бе достигнал това ниво. Опита се да демонстрира манипулиране на огнени форми, но пламъците изпращяха и изчезнаха с обезкуражаващ пукот.

— Остави се на естествения поток, Аларон — смъмри го тя. — Толкова си напрегнат — трябва да се отпуснеш, да оставиш енергията да тече в теб като вода.

— Не мога! — изстена той. — Просто не мога.

— Та ти си маг — остави го да ти дойде отвътре!

— Не ми идва отвътре, нямаш представа колко неестествено се чувствам — оплака се той обезсърчено. Беше изморен и се чувстваше непохватен. Навън луната беше изгряла, величественият й сърп покриваше половината небе. Изглеждаше толкова близка и осезаема, много по-близо от Ким със сигурност. Римонското момиче проследи погледа му, потрепери и придърпа шала на главата си. Огромната тежест на луната, надвиснала от небето над тях, винаги й бе изглеждала подозрително.

— Хайде, тръгвай. Прекалено си изморен, за да продължаваме. Отивай си вкъщи.

Той знаеше, че тя е права, но да каже сега лека нощ… Така щеше да затвори вратата към толкова много блянове. Поколеба се, но тя вече стоеше, повдигнала прогниващия кожен плат, който служеше за импровизирана врата. Трябваше да се смири, чувствайки се още по-жалък.

— И така — след седем години — това е краят за нас двамата. Не знам как да ти се отблагодаря за добрината ти да ме обучаваш.

Аларон се опита да измисли нещо красиво, остроумно и романтично, но вместо това мълчеше. Тя притисна кокалестия си пръст към устните му.

— Шшшт.

Постави нещо в ръката му и той сведе поглед към него: меден талисман във формата на роза. Римонската роза. Той го стисна силно и изведнъж осъзна, че плаче.

— Уф, Аларон, идиот такъв! — Ким се приближи до него, целуна го леко по бузата и вече беше на няколко крачки от него, две, четири, десет, докато сенките на старата стена не я погълнаха и тя изчезна от погледа му. Може би завинаги.

 

 

Директорът държа речта си през последния ден от учебната година. Останалите ученици вече се бяха прибрали по домовете си и обикновено шумната стара сграда сега беше необичайно безжизнена. Директорът Люсиен Гавий беше там по политическо назначение, лично одобрено от самия губернатор Вълт, измъкнат от класната стая, където според Аларон винаги е бил едно бездушно мекотело. Гавий постоянно бърбореше за предстоящите изпити, но учениците вече знаеха какво да очакват. Оставаха четири седмици от месец новелеве и всяка им готвеше поредица от тестове. Първата беше академична: история, теология, висша математика и, разбира се, рондийски, за да се установи, че могат да четат и пишат. Математиката ще е най-гадна, мислеше си Аларон, но най-съществената част ги очакваше следващия фригтък, когато щяха да представят дипломните си работи. Щяха да присъстват и работодатели, и учени. С тях, те имаха възможността да допринесат към знанието на магьосническата общност; мнозина ги смятаха за най-важната част от изпитите.

Втората седмица щеше да изпита уменията им като магове в битка. Те щяха да покажат вещината си в ракетното снаряжение и ездата, щяха да се изправят срещу войници, избрани специално от редиците на Стражата, които дори и да използваха затъпени оръжия, знаеха добре какво вършат. Цялата седмица щеше да е страшно натоварена, изтощителна и опасна.

През третата и четвъртата седмица щяха да подложат на тест управлението им на гносиса: първо, основна енергийна манипулация и теория, херметически и теургичен гносис, а най-накрая — чародейство и магьосничество. Всички учители участваха в изпитите и много хора щяха да наблюдават, включително и надзиратели от Къркгард, Волсай, Легионите, Арканума и Градската стража, както и частни лица, които наемаха магове: търговци, които търсят охрана, училища, набиращи преподаватели. Това беше тяхната витрина; бъдещето им щеше или да се извая на нея, или да бъде разбито на парченца от представянето им.

Бъдещето на Малворн, Франсис и Сет беше подсигурено по рождение, Грон Кол и Борон Фънт също произлизаха от силни родове. Като чуждоземец, Рамон можеше да се дипломира единствено ако се закълнеше във вярна служба в легионите, въпреки че щеше да се завърне в силацианското си селце като важна личност, може би единственият маг в околността, тъй като римонските магове бяха рядкост.

За Аларон, просто поредният градски маг без знатно потекло или благородническа кръв, щеше да е по-трудно. Многобройни бяха четвъртаците, често родени незаконно, и обикновено свършваха на предните редици в битките, мишена за всеки вражески арбалет или лък, не особено симпатични и на собствените си редици в строя. Много не оцеляваха за дълго. Ван Мърсър искаше синът му да остане изцяло настрана от легионите; винаги се бе опитвал да събуди интерес у него към вълнуващата търговия, но когато Аларон мечтаеше за бъдещето, той копнееше за велики дела и героизъм в битки — слава и признание. Искаше одобрението на връстниците си и уважение от чистокръвните… и едно определено римонско момиче до себе си.