Дейвид Хеър
Кръвта на мага (19)

17.
Пустинни бури

Ингаширци

Докато орат селяните земи безплодни, хора чужди ги наблюдават, притаили се край възвишенията. И в уречения благосклонен час, наблюдаващите ще връхлетят отгоре и ще изтребят селяните, ще се превърнат в господарите на техните земи. И така след това бавно ще забравят откъде са придошли, докато във възвишенията събират се нови наблюдатели…

Петият пазител, Наблюдения на Антиопия, 872 г.

От северен Лакх към Кеш и Йебусалим, континента Антиопия

от шаввал (октен), 927 г. до сафар (фебрю), 928 г.

девет-пет месеца до Лунния отлив

Край лагера изтрополи керван и за броени секунди бе обграден от млади мъже, борещи се като чакали за дребните торбички, които войниците им подхвърляха. Някой се опита да се покатери отгоре, пое удар с тъпата част на копие в лицето и се стовари назад сред безмилостния наплив. Казим се бореше не по-малко ожесточено от другите. Последният път, когато сложи залък в устата си, бе преди два дни — малко каша от нахут. Цапардоса в тила едно момче и отмъкна дяла му, след което си проправи път напред, за да грабне още три малки торбички от кервана, залягайки, точно когато копието профуча покрай главата му. След това се олюля вън от тълпата, забивайки крак в корема на един от онези, които дебнеха по края, за да нападнат зашеметените победители от мелето, когато се измъкнат.

Каквото и да бе очаквал от шихада, определено не беше това. Бяха изминали три седмици, откакто се включиха в похода. Около четири дни вървяха на север посред сухата горещина на зимата, просейки си храна и място за спане по пътя. Отначало хората бяха щедри, тъй като вярата в Амтех бе основна в земите на северен Лакх. Щедро се отдаваше „Благословията на Ахм“ — сух хляб и съдинки от листа, пълни с даал супа и свежа кладенчова вода. Но когато три дни по-късно пристигнаха край първия си открит лагер, хаосът обгърна малочислената им група. Харун отиде да потърси проповедниците, за да попита какво се случва, докато Джай и Казим търсеха храна и вода. Единствените провизии обаче се пазеха в кервани, охранявани от организирана група войници. Кльощав мъж, който бе стоял там повече от седмица, предупреди Казим да не ги приближава.

— Не ги е грижа дали гладуваме — изръмжа той.

— Но сега е шихадът! — извика учудено Казим.

— Кажи го на войниците и виж докъде ще те докара — засмя се мрачно мъжът. — Исках единствено да избивам рондийци, но както е тръгнало, няма да оцелеем, за да стигнем до там.

Казим все пак отиде да говори с войниците. Всички носеха метални ризници и куполовидни шлемове с шипове и държаха извити мечове. Брадите им бяха сплетени в плитки, а очите им — досущ като малки парченца горящи въглени. Бяха наемници от Кеш, служещи на моголите, а сега печаха пилета на огньовете си и се наливаха с фени.

Един от тях, капитан, се зададе да го посрещне. Лицето му беше белязано и изглеждаше отегчен от целия свят.

— Разкарай се, дребно лайно такова! — сопна се той, а наоколо избухна общ смях.

— Но ние нямаме никаква храна — възпротиви се Казим, — а вашата е в изобилие.

Капитанът отхапа огромно парче месо и преглътна.

— Да, така е — съгласи се. — И няма и да имате. А сега се махай, mata chod, копеленце такова.

Казим не помръдна. На ръст беше колкото войника, а бе по-здрав от него. Той обаче имаше меч. Погледът му се плъзна към мъжете зад него. Всички те бяха въоръжени и щяха да заемат страната на войника, ако настанеше бой. Не е добра идея. Той се отдръпна леко, след това опита за последен път:

— Моля ви, сър, пиле… имам рупали.

Капитанът се изкикоти:

— Имам рупали — повтори той подигравателно. — Едно пиле ли? Добре, да кажем тогава сто рупала, става ли?

— Сто рупала! У дома мога да си купя десет пилета за толкова пари!

— Тогава си ходи вкъщи! — капитанът се обърна да си ходи.

— Добре, ще ви дам сто рупала.

Войникът се подсмихна злобно.

— Цената се качи. Вече е двеста рупала.

Казим го изгледа кръвнишки, а стомахът му изкъркори при мириса на печените пилета.

— Добре, двеста.

Капитанът свали едно от пилетата на шиш от огъня и го донесе.

— Първо парите — заяви той, размахвайки пилето, сякаш дразнеше някое животно пред себе си.

Казим се бореше вътрешно да запази самообладание. Подаде парите, всичките, които имаше, капитанът ги грабна и хвърли пилето на земята. Интуитивно Казим се хвърли да го хване, а Джай извика:

— Каз…!

Ботушът на капитана се разби в челюстта на Казим, а пред очите му засвяткаха звезди. Усети как полетя стремглаво назад в празното нищо.

 

 

Когато се съвзе, челюстта му пулсираше от болка, но изглежда не беше счупена. Отвори очи и се огледа замаяно. Джай клечеше над него. Сигурно бе лежал не повече от няколко секунди, тъй като капитанът все още стоеше, хилейки се над него. Казим го изгледа свирепо, запомняйки добре лицето му.

— Да вървим — подшушна му Джай, като държеше изцапаното пиле.

Препирнята бе събрала наблюдатели — парцаливи мъже, точещи лиги по пилето.

Казим мерна една скършена пръчка, подаваща се от разгорял се огън наблизо, дръпна я и се изправи олюлявайки се на крака.

— Стой зад мен — изсъска той на Джай и тръгна решително напред. Само да посмеят, ще изядат тази пръчка в лицето. Но никой не тръгна към тях, разбутаха се леко, да ги пропуснат покрай себе си и се загледаха гладно подире им. Разделиха пилето с Харун, но Казим си отдели най-голямото парче за себе си. Аз съм воинът тук, каза си наум. Трябва да съм силен.

През следващите шест дни единствената им храна беше малко хляб, изпросен от стопанските владения наблизо. Войниците винаги вадеха мечовете си, когато ги доближаваха. Някои от тях построиха Дом ал-Ахм от стари тухли, висок до кръста им, с разни съдове за кубета, а Харун и останалите ученици поведоха молитви пред него. Молеха се за победа над неверниците, но все повече преобладаваха тъкмо молитвите за храна.

Тогава започнаха да пристигат керваните. Поначало имаше само три коли, които трябваше да нахранят осем хиляди души, от които осемдесет процента не успяха да хапнат нищо през първия ден, но постепенно пристигаха все повече провизии и най-сетне всички можеха да почувстват поне малък прилив на сили. Докато зимното слънце ги изгаряше, дезертьорствата продължаваха едно след друго, започнаха и ожесточени разговори за нахлуване в лагера ни войниците, но всички знаеха добре, че това би било чисто самоубийство. Пред тях оставаха два избора: или да се молят и да преживяват някак, или да се върнат у дома.

Най-сетне, след поредната седмица отчаяна борба за храна, капитанът, който бе сритал Казим, дойде на кон в центъра на лагера им. Нямаше специални отходни места, а водата едва стигаше за пиене, така че никой не се къпеше. Мнозина бяха болни. Навсякъде смърдеше на урина и изпражнения.

Капитанът сбърчи нос и обобщи, че ще се отправят на север.

— Славата ни очаква! — изкрещя той с насмешка в очите, докато погледът му преминаваше по парцаливите походници.

— Това са изпитания за характера ни — обяви Харун, докато всички се изправяха нестабилно на крака. — Раят никога не е заслужен без страдание — беше болен вече повече от три дни. Очите му жълтееха.

Движението беше по-добре от стоенето на едно място. Войниците ограбваха стопанствата, покрай които преминаваха, принуждаваха земевладелците да готвят за преминаващите походници, отвличаха и изнасилваха по-младите момичета от техните земи. Всеки, който окажеше съпротива, беше пробождан на копие и захвърлен на улицата. Гневът на Казим, Джай и Харун нарастваше с всяка тяхна стъпка. Това е шихадът, крещяха си вътрешно, но убеждението в думите отслабваше всеки път, когато към тях се приближаваха войниците със злобен поглед в търсене на забавление. Хиляди пъти Казим се замисли да се върне обратно, но Рамита беше някъде напред и той не можеше да я остави.

Вместо това той насочи неприязънта си към войниците и най-вече към Джамил, онзи, който го бе ритнал и унижил. Всеки път, когато погледнеше Казим, той се подсмихваше злобно и се преструваше, че отхапва от бутче. Войниците от групата му го боготворяха, но за Казим той беше самото въплъщение на Шайтан.

Километър след километър пътят преминаваше неусетно в прах и безкрайно вървене. Споходи ги диария и често клечаха в редица до пътя и серяха вода. Поддържаше ги мрачният хумор на останалите походници — шегуваха се с кървящите си крака, бушуващите им се черва и гранясалата вода. Казим и приятелите му обаче стояха настрана от изнасилванията.

— Не сме някакви животни — заяви Харун. — Другите може и да са забравили кои са и за какво са тук, но ние не сме.

Докато вървяха, Харун заговаряше хората около тях, разпитваше за историите им. Изненадващо много от тях бяха омалисти, преминали към амтехианската вяра: хора без дом и семейство в търсене на приятелство или богатства, или просто храна.

Никой от тях не бе виждал рондиец през живота си или пък таеше лична омраза към тях, но всички бързаха да добавят, че „неверниците са откраднали Свещения град“ и затова трябва да умрат. Слушаха покорно набожните порицания на Харун за дълга, но продължаваха да крадат и изнасилват по пътя им на север без капка разкаяние. Бяха пощадени единствено големите градове със собствени гарнизони, макар че и покрай тях насилието не липсваше.

Навсякъде, където преминеха, Казим разпитваше дали не са видели да преминава един възрастен феранг с две жени от Лакх и в няколко от селата и градчетата хората си спомняха кервана им, прекосил околностите преди повече от месец. Някакъв възрастен мъж, който пушеше покрай един кладенец, дори му каза, че най-вероятно вече са преминали от другата страна на кешската пустиня. Старецът му предложи да си дръпне малко от ганджата му, докато наблюдаваше как отпочиващите си походници лежат наоколо като пострадали от война.

— Ще изоставаш все повече всеки ден, ако пътуваш с тези тук — отбеляза той.

— Ще победим рондийците за вас, добри човече — рязко отсече Казим.

— Успех, момче. Съмнявам се да им треперят гащите от тази мисъл.

Казим се загледа в проснатите си на земята спътници, търсейки начин да отвърне язвително, но се отказа. Този дърт нещастник сигурно е прав.

 

 

Колоната им продължаваше да се влачи напред в последвалите седмици, едва изминавайки повече от няколко километра на ден. Преминаха покрай най-северните градове Латаклар и Канкритипур, но се спряха покрай река Сабинати, изкъпаха се в мътните й води и пиха до насита — след което дизентерията покоси много от тях. Крокодилите се погрижиха и за още няколко.

Казим, Джай и Харун се отърваха невредими, като успяха да се покачат във фургона с провизии, който следваше Джамил и хората му — едни от най-охранените войници, които бяха виждали, и съумяха да преживеят до края на огромната пустиня в доста по-добро състояние от повечето си спътници. Подслушваха как Джамил поучава хората си за пустинята: казваше им, че най-големият им враг няма да са разбойниците, а горещината, която ще нагрее така силно броните им, че да могат да си опържат яйца на тях. Вода нямаше да има, така че трябваше да си я носят.

Харун пресметна, че им остават още само хиляда манерки с вода, а над три хиляди души се подготвяха да пресекат пустинята: затова и тримата се подсигуриха: по тъмно Казим нападна един немощно изглеждащ спътник и открадна манерката му, Джай последва примера му, а Харун получи манерката на един от умиращите в замяна за молитвите си. Това ги постави в по-изгодна позиция от останалите, но храната щеше да стигне едва за една трета от тях, а войниците държаха оръжията заключени в своите фургони — казаха им, че ще им ги раздадат, когато стигнат Кеш. Хитри са, помисли си Казим, защото ако имахме оръжия сега, всичките до един щяха да са мъртви. На походниците не се полагаха и палатки, униформи или ботуши, само войниците разполагаха с тях.

Ще извадим късмет, ако въобще стигнем до Йебусалим, мислеше си мрачно Казим, загледан в пустинята, в гарваните, лешоядите и каните, кръжащи над главите им. Самите те прибягваха до печени гущери и малки змии, налагаше се вече да поемат на път, в противен случай щяха да свършат цялата си дажба, подготвена за прекосяването на пустинята — но все така не помръдваха, а причината бе напълно ясна: кичил се на камила, един ингаширски разузнавач ги наблюдаваше от високите скали на северозапад. Войниците се страхуваха да потеглят, докато разбойниците наблюдават зорко всяко тяхно движение.

— Не виждам да имаме голям избор — отбеляза Казим. — Ингаширците ще ни намерят, каквото и да направим. Какво ще им стане, ако поне ни раздадат копия?

— Ще пребъде божията воля — изрече категорично и напевно Харун, както винаги.

Набожността му започваше да ги дразни, но това важеше за всичко в сегашното им положение. Казим погледна Джай, който се бе умълчал доста през последните две седмици. И подозираше защо — приятелят му винаги бе успявал да им донесе вода… а и беше доста хубаво момче. Носеха се и слухове за някои от капитаните — но пък водата там се равняваше на живота… Не трябваше да е така.

 

 

Потеглиха на следващата вечер под прикритието на мрака и, разбира се, бе пълен провал. Без главни, които да осветяват пътя им, забравиха половината от мунициите си и нито една от частите в колоната им не си беше на мястото в редицата. По следата от животински и човешки изпражнения, която оставяха след себе си, можеше да ги открие и някой слепец, а какво оставаше за един ингаширски разузнавач.

— Може би след всичкото това наторяване, пустинята ще разцъфти — шегуваше се отегчено Харун.

До заранта дузина ингаширци наблюдаваха колоната им и се оттегляха надменно в тръс, щом войниците се опитаха да насочат конете си към тях. Хищни птици кръжаха в небето с безспирни крясъци. Пясъкът се промъкваше във всяка дреха, в устите, ноздрите, ушите и косата. На Казим му се струваше, че сере чакъл, толкова бе загрубял задникът му.

Походниците бързо започнаха да изнемогват. През първия ден отваряха място във фургоните за припадналите, но на следващия вече просто ги оставяха. Казим ненавиждаше начина, по който се отказваха, ненавиждаше и наблюдаващите ингаширци — високомерни и недостижими, но най-вече ненавиждаше войниците, на които въобще не им пукаше за тях. Надяваше се някой ингаширски стрелец да прониже Джамил и всичките му самодоволни хора, но номадското племе стоеше настрана, а след две седмици напълно изчезна от погледа им, което окуражи всички пътници. Когато угнетението от чувството, че те наблюдават, отмина, мъжете поеха по-бавно и спокойно, превъзнасяйки се какво са щели да направят, ако номадите се бяха приближили.

Харун издърпа Казим настрани:

— Ингаширците са все още там, дори и да не ги виждаме. Бъди нащрек, братко — каза той и тикна нещо твърдо и хладно в ръката на Казим — извит кинжал. — Даде ми го един войник. Не познавам някой по-достоен от теб, който да го получи, мой смели братко.

Казим издърпа Харун в бърза прегръдка.

— Благодаря ти, братко. Благодаря ти от сърце — очите му обаче затърсиха Джамил, а не ингаширците.

 

 

Ингаширското племе атакува след три дни, на седемнайсетия ден от прехода им, след поредната нощ под нощното небе и наедряващата луна, в момент, в който не можеха да поемат обратно, а следващият оазис беше далеч пред тях. Нападнаха на зазоряване, когато походниците щяха да издигнат лагера си за деня. Стражата им бе изморена и оклюмала, мъжете бяха изтощени, гладни и жадни. Ингаширците се зададоха откъм изгряващото слънце, за да са по-трудно забележими, а и за да блести то в очите на защитниците стрелци. Атаката им бе напълно съвършена, като извадена от някой учебник по военно дело.

Час преди нападението, Казим бе изостанал след третия фургон със запаси, заедно с цяла тълпа мъже, които искаха да си подсигурят храна. Физиономиите около него бяха помръкнали от предпазливост. Сухият вятър, издигнал се от север, запращаше в лицата им парещи пориви, пълни с пясък и всеки мъж уви шал около главата си, ограничавайки видимостта си. Когато източното небе се просветли и луната потъна на запад, войниците започнаха да им подвикват да спрат, а Казим си проби път към фургоните. Всички около него се бутаха, но никой не се блъсна в него, дори и онези, които се движеха на групи — всички се бояха от бързината и свирепостта му.

Младо момче от Канкритипур с малки светещи очи посочи към изгряващото слънце:

— Какво е това?

— Кое какво е? — отвърна с въпрос някой, а лъчите червена светлина пронизаха мрака и всички вдигнаха ръце към очите си.

— Мисля, че видях нещо да се движи там — продължи да настоява момчето. — Виждате ли?

Казим напрегна очи: ято птици бе изпълнило небето, огромен черен облак. Той премигна невярващо, когато птиците се извиха и спуснаха право към тях. Не са птици, а стрели!

— Пазете се! — извика някой, но всички бяха застинали на място с отворена уста в любопитно недоумение.

Казим се хвърли зад редица непомръдващи мъже.

Стрела прониза момчето от Канкритипур в гърдите, блесна през гърба му и го застопори към земята, а то се свлече, махайки безпомощно с ръце и ритайки с крака като захвърлена кукла. Останалите стрели от вълната покосиха по-голямата част от редиците им, пронизвайки мъжете в гърдите или корема, крайниците, очите и устите им. Трима пред Казим се свлякоха — един умря тихо, пронизан в сърцето, а другите двама пищяха, стиснали здраво някой от крайниците си. Настъпи мигновено затишие, след което още една вълна от стрели долетя и пустинната земя се разтресе от ритмичния тропот на копита. Колоната им се разпръсна, походниците се втурнаха на запад или затърсиха убежище. Казим изтича до най-близкия фургон, натъпка малки торбички с леща в кесията на колана си и издърпа манерката от ръцете на водача, който бе полегнал настрани на седлото, а от гърдите му стърчеше стрела. Два от конете бяха повалени.

Полетяха още стрели, а от изток избухна силен вик — ингаширците бяха готови за атака.

Казим пресметна, че докато сърцето му отбележи шейсет удара, номадите вече ще са го застигнали. Грабна малко осолено месо и приклекнал ниско, изтича обратно към мястото, където за последно бе видял Джай и Харун.

— Джай! — извика той, а тропотът на копита от изток ставаше все по-силен.

Войниците образуваха редица, насочена към нападателите. Поредната вълна от стрели се изсипа върху тях и те се разколебаха.

— Харун!

Някой, приклекнал зад един от фургоните, му махна: беше Джай. Казим се затича към него, разбутвайки настрани мъжете, втурнали се в обратната посока. Стрелите тук бяха случайни, тъй като разбойниците съсредоточаваха атаките си върху войниците. Земята вече гъмжеше от мъртви и ранени, а останалите походници волю-неволю се отправяха презглава на запад.

Казим скочи върху фургона, зад който Джай се криеше — водачът му го нямаше, но конете бяха здрави и се държаха на крака. Той грабна юздите и изкрещя към Джай и Харун:

— Качвайте се, братя!

Зловещият силен вой на ингаширците се усилваше. Казим плесна конете с камшик и фургонът се задвижи, тъкмо когато първите ингаширци, целите в бяло и върху бели коне, превалиха хребета и се спуснаха надолу по хълма, замахвайки със завитите си мечове и надигайки вик до Ахм. Оредяла колона от войници стоеше между тях и фургона на Казим. Той се надяваше да се справят с ингаширците също толкова добре, колкото се справяха с тормоза над собствените си хора.

— Всеки да напълни по една торба с храна за трима ни! — извика той през рамо. — Бъдете готови да скочите, ако ни се наложи!

Шибна конете да преминат в тръс и ги насочи на запад.

Някъде зад него се разнесе женски писък и Казим се обърна учудено. Харун повдигна едно одеяло и под него намериха младо момиче, свито на топка. Нямаше време за размишления. Казим пришпори конете, докато ингаширците летяха право към очакващите войници, но защитата им бе прекалено малобройна и нарядко разположена. Номадите се врязаха в тях като стрела през мек плат. Малкото оцелели се опитаха да сформират купчинки, насочили копията си навън. Номадските стрелци се прицелваха в тях от упор, но повечето продължаваха с конете си напред в търсене на по-лесна плячка. Неколцина съзряха движещия се фургон и се спуснаха към него.

Казим очакваше стрелите им да ги уцелят всеки момент и несъзнателно се приведе ниско напред. Конете напредваха бавно в меките пясъци, а колелата потъваха неудържимо. Дочу се отново крясъкът на момичето, този път последван от Джай и молитвите на Харун, когато се натресоха в някакъв бягащ на пътя човек и го прегазиха със звучно изхрущяване. Казим шибна по-силно конете и те започнаха да се изравняват с побягналите походници, когато общ вик на ужас се разнесе отпред и първо един, а после и други се обърнаха и се затичаха към тях, захвърляйки нищожните си товари.

— Обкръжени сме! — изрева някой.

— Идват и от запад — извика Харун в ухото на Казим. — Завий на юг! — след това се покачи отпред и хвана юздите. — Аз ще карам, Казим, ти трябва да се биеш!

Казим се търкулна отзад във фургона и в този момент някакъв непознат се опита да скочи при тях. Беше от походниците, но Казим го срита с ботуша си в лицето и той изчезна. Момичето се притискаше безмълвно към Джай, по лицето му се четеше ужас. Изведнъж погледът й се спря над нещо зад Казим, който се извъртя, тъкмо когато един от ингаширските разбойници ги изравни, вдигнал меча си към Харун. Без да се замисли, Казим скочи напред и изби удара на острието с кинжала си. Иззвънтя стомана, ръката му се разтресе вкочанена и той едва не изпусна хвата си върху оръжието. Дребните очи на противника му се съсредоточиха върху него и по тялото му се разнесе лека тръпка — това беше истинската битка, на живот и смърт. Мечът замахна към него, но той се отдръпна и го пропусна покрай себе си и се хвърли колкото може по-напред, забивайки кинжала до дръжката в ръката на ездача. Последва стон от болка и извитият меч падна от увисналата ръка на разбойника на седалката във фургона. Казим хвана мъжа за ръкава и го дръпна и той се свлече с писък от коня си под колелата на фургона. Харун и Джай се хвърлиха настрани, за да не се преобърне колата, поизправяйки я, тъкмо когато зад тях се появи втори ездач.

Казим грабна падналия меч. Хвърли кинжала на Джай и скочи в края на фургона. Приземи се на коляно с меча напред, готов да поеме удар, а Харун зави на юг. Вторият ингаширец ги настигна и атакува. Казим парира два силни удара, след което замахна, но не уцели и едва не загуби равновесие. Последваха още удари в острието му, когато фургонът се разтресе и той загуби равновесие. За миг бе напълно безпомощен и тогава момичето ги изуми като захвърли една торба по номада, която почти го събори от седлото му. Джай нададе боен вик, когато войник на кон се зададе зад зашеметения разбойник и замахна към гърба му. Номадът изскимтя и се понесе към земята.

Войникът се понесе в тръс до фургона. Беше Джамил — капитанът ги обхвана с поглед и за тяхно изумление изкрещя:

— Казим Макани, стойте наблизо!

Тогава още един номад нападна, при което Джамил се извъртя и отби удара му. Капитанът се биеше умело, а от острието му отблясваха сини искри, когато металът иззвънтеше.

Младо лакхско момче се затича след тях и скочи върху стъпенката отзад на фургона.

— Помощ, помощ! — изрева то, издърпвайки се вътре, забавяйки скоростта им още повече, но в този миг един номад прониза момчето с копие в гърба — бликна кръв, а то се разпищя, изпадайки от фургона: поредното мъртво тяло върху пустинната земя. Номадът изликува дивашки и пришпори коня си, за да ги изравни, но запази разстояние. Със злобна усмивка, той извади лъка си.

— Харун! — изкрещя Казим, но преди разбойникът да успее да стреля, Джай замахна и с хвърляне, по-добро от всичките му представяния на каликити игрището у дома, запрати кинжала, забивайки го право в рамото му.

Мъжът изрева и се отдръпна. Нахлуха сред тълпа от техни спътници и пред тях се разстлаха открити пясъци. Застанаха на края на колоната им, а зад тях объркана върволица от невъоръжени мъже се разбяга напосоки, в пълен смут, обречени.

Казим плесна Харун по рамото:

— Да вървим! Тези тук са вече пътници!

Харун изплющя с камшика и отново набраха скорост — в този момент един ездач от тълпата се понесе в тръс към тях.

— Давай, Харун! По-бързо! — изкрещя Казим, вгледан в преследващия ги ездач.

Харун шибна конете нагоре по едно леко възвишение, след което навлязоха в долчина, а битката остана зад тях, далеч от погледа, макар че писъците на приклещените и ранените отекваха ясно. Ездачът изкачи възвишението и се спусна към тях. Беше Джамил. Казим се изплю и се подготви да се бие.

Бяха на поне двеста метра на юг от разярилата се битка, когато капитанът ги настигна. Дясната му ръка бе порязана и извитият му меч висеше отпуснато надолу. Погледът му падна върху момичето.

— Момичето е мое, пилешко момче — изрева той.

— Ела си я вземи тогава! — озъби му се Казим.

Войникът се приближи, трепвайки от болка, докато вдигаше меча си.

— Не бъди глупав, Казим Макани — изскърца той през зъби.

— Няма да ти я дадем, лайно такова!

Харун забави фургона:

— Престанете, спрете — тук всички сме братя! — изкрещя той. — Врагът остана там назад — той дръпна юздите и конете спряха на място. — Всички тук сме братя, моля ви, приберете оръжията си! — за първи път Казим виждаше приятеля си да плаче заради шихада.

Сведе поглед към момичето, което хлипаше, вкопчило се в Джай. Беше пълничка и нежна, напълно не на място тук.

— Каква ти е пък на теб? — озъби се той към Джамил.

— Моя е и точка. Пуснете я.

Казим не помръдваше, вдигнал меча си непоколебимо. Знаеше, че може да се справи с войника и копнееше да го направи.

— Разкарай се, Джамил. Не те искаме тук и не си ни нужен. Махай се, преди да са дошли ингаширците.

— Ако някой я докосне, всички ще умрете.

— Гледай си работата, грозно копеле такова.

Помисли си, че войникът ще ги нападне, но нищо не се случи. Бясно намръщен, Джамил извъртя коня си и се понесе в тръс на запад. Наблюдаваха го, докато не се изгуби от погледите им. Тогава предприеха бързи действия. Казим и Джай разпрегнаха конете и ги натовариха с провизии — храна, скъпоценна вода и одеяла, след това качиха момичето на един от тях и поведоха останалите. Поеха на югозапад, където сенките все още надвисваха над долината, а пясъкът бе по-твърд. Зад тях все още отекваха далечни писъци, докато ингаширците преследваха последните живи от колоната им. След няколко часа достигнаха каменист път, който щеше да покрие следите им, а малко след това попаднаха на ниска долина, където да се скрият за остатъка от деня, чудейки се какво точно на Урте им бе помогнало да оцелеят досега.

 

 

Никой не се появи близо до тях докато слънцето все още грееше и когато падна здрач те се раздвижиха. Прегърнал през рамо момичето, Джай не се откъсна от него през целия ден, а то не проговори, но успяваше да излее река от сълзи, ако той не беше наблизо да го утеши. Харун спря да се моли, да пита Ахм защо бе допуснал собствените му воини да бъдат унищожени. Постоянното му мънкане бавно побъркваше Казим, но той сдържаше яда си. Бяха изплашени до един, а кой друг можеше да ги отведе в безопасност, ако не Самият Ахм?

— Не сме ли ние твои деца, о, Велики? — стенеше горчиво Харун. — Ингаширците почитат ли те поне малко, колкото нас? — до свечеряване лицето му придоби студен израз. — Беше ни даден пример — каза той на Казим. — Даде ни се нагледен урок по падение. Трябва да си направим изводите.

Казим не бе чувал по-добър начин за омаловажаване на случилото се от този, но сега го занимаваха по-практични въпроси като: а сега накъде? На север към непознатото или на юг, макар че това означаваше да сложи край на мечтите си? Как можеха да избегнат ингаширците? Щяха ли да им стигнат водата и храната? Кога бе по-добре да пътуват — през нощта или през деня? А отговорът му на всеки от тези въпроси беше: „Не знам.“

Поне засега имаха храна — хапнаха от задигнатите от фургона студено изсушено месо и сух хляб, като ги прокараха с арак и вода от малките манерки. И най-хубавата гозба на Танува Анкшаран не можеше да се мери с този чудесен пир от заграбена храна.

— Какво ще правим сега? — Казим попита Харун след това.

Младият скриптуалист се люлееше напред-назад на хълбоци, притиснал колене към гърдите си:

— Не зная, братко. Разумът ми ми подсказва, че трябва да се върнем на юг и да потърсим възмездие за тези ужасни загуби — повече от три хиляди мъже — недохранени, обезсилени и невъоръжени, хвърлени в суровата пустиня, само за да ги унищожат номадите ли? Непоносимо е — къде бе защитата ни? Къде бяха водачите ни? Защо не ни дадоха оръжие и защо не ни обучиха да се бием в Лакх преди да заминем? Защо толкова много от нашите братя трябваше да умрат в нищета? — обезумял от яд, Харун ръгаше земята с ножа си, сякаш изливаше мъката и гнева си в пясъка. — Ингаширците ще наблюдават пътя обратно. Не разполагаме с достатъчно храна, за да се върнем. Чух снощи един от войниците да казва, че до следващия оазис остават шест дни на север. Може би можем да го открием? Знам само едно: Ахм пощади трима ни — погледът му се спря върху момичето. — Може би дори четирима ни сред всички онези хора. Ако някога сте се съмнявали в него, захвърлете съмненията си сега. Ахм е с нас и ще ни поведе.

Казим погледна Джай, който бе обвил непохватно ръка около нежното лакхско момиче с големи влажни очи, родено не за пустини и опасност. Беше се вкопчило в него, сякаш Джай бе нейният личен месия.

— Искам да се върна вкъщи — простена нещастно Джай.

Казим пое дълбоко дъх:

— И аз искам, братко. Но тръгнах да спася Рамита от онзи демон феранг. Ако Ахм е с мен, няма да се проваля.

Из каменистата долчина се разнесе ироничен кикот и Казим скочи на крака, въртейки се напосоки като замахваше с новата си сабя.

От сенките в покрайнините на долината един камък се раздвижи и прие формата на Джамил.

— За какъв демон говориш, Казим Макани? — мечът му бе прибран в ножницата и той се движеше свободно, без следа от раните му от сутринта.

Как е дошъл тук? От кога? Казим насочи острието си към него:

— Стой настрана от нас!

— Тихо, момче, искаш ингаширците и теб ли да разкъсат? — Джамил се приближи, разперил ръце. — Виж, идвам с мир. Тук съм, за да ви помогна.

Казим пристъпи към него.

— Лъжец! Тук си, за да ни откраднеш водата и да отведеш това момиче. То дори не може да говори от уплах, лайнар такъв!

Джамил застина на място.

— Грешно ме обвиняваш, момче, нищо не съм направил на момичето. Намерих я така през втория ден в пустинята. Някакви глупаци я бяха задигнали по пътя и я малтретираха. Оттогава я закрилям. И не съм дошъл да крада. Може и да не ми повярваш, но те търсех. Кой мислиш даваше на Джай вода по време на похода? Кой предупреждаваше най-злобните походници да те оставят на мира? Наблюдавам те още преди да се запознаем.

— Срита ме в главата!

Джамил сви рамене:

— Заповядаха ми да те наблюдавам, без да се издавам. Но всъщност не ме е грижа вярваш ли ми, или не. Ако искаш да оцелееш, ще тръгнеш с мен — след това погледна Джай. — А ако приятелят ти злоупотреби с момичето, ще го изкормя.

— Джай не би наранил никое момиче — изстреля Казим и махна отпращащо с ръка. — Не си ни притрябвал.

Джамил се изсмя сухо:

— Така ли било? Нямате никаква представа накъде да тръгнете или дори как да яздите конете си. Бих казал, че отчаяно ви трябвам. Хайде, може би и набожното ти приятелче ще ни прочете проповед как Ахм ме е изпратил, за да ви напътствам. Не би и могъл да изпрати по-добър от мен — живял съм сред ингаширците и познавам пустинята. Мога да ви прекарам през нея и да ви отведа в Йебусалим.

— Но защо си се загрижил за нас?

Той сви рамене:

— Такива са ми заповедите. А и заради баща ти.

Казим зяпна в недоумение:

— Моя баща?

— Да, Казим, син на Раз Макани. Благодетелят ми ми заръча да те потърся по време на похода, като тръгнете от Баранаси — той сложи ръка на дръжката на меча си. — Знам защо си тръгнал, знам дори и името на „демона“, който е откраднал момичето ти.

Казим потръпна от страх и вълнение. Кой е този Джамил?

— Трябва да спася Рамита! — изрева той.

— Точно така. И аз мога да ти помогна — ако ми позволиш.

Казим погледна Джай:

— Вярно ли е, че ти е давал вода?

Джай кимна засрамено:

— Каза ми да не ти казвам.

Казим се обърна отново към Джамил:

— Как можем да ти вярваме?

Джамил сви рамене, издърпа меча си и го запрати в пясъка вдясно от Казим. Направи същото и с кинжала си.

— Така добре ли е? Задръж ги, докато си готов да ми се довериш.

— Не си ги очаквай обратно скоро — Казим въздъхна. — Каза, че знаеш името на рондиеца, който отведе Рамита?

— Да знам го, но ще ти го кажа, когато стигнем Йебусалим.

Казим се наежи:

— Кажи ми го сега!

— Когато сме в Йебусалим — Джамил повтори непреклонно, — и не по-рано от тогава. Не подлежи на обсъждане. Това е последната ми дума по въпроса — той стоеше в очакване, лицето му бе лишено от емоция.

Казим изсумтя безпомощно и погледна Харун, който поклати предупредително глава.

— Добре — въздъхна той. — Можеш да ни поведеш засега.

Джамил се поклони подигравателно. Всички се вгледаха в него, очаквайки да определи посоката. Накрая Харун го попита:

— Е, капитане, накъде да вървим?

Джамил се усмихна леко:

— Все още никъде. Трябва доста да понаучите преди да можете да тръгнете из тази пустиня.

 

 

Джамил ги задържа в долчината два дни, докато прецени, че са готови и че ингаширците са си отишли. През деня ги учеше как да слагат оглавници на конете и как да ги яздят из долината, като винаги заглушаваше тропота на копитата им. Беше строг относно детайлите — лошо поставено одеяло върху коня или зле заглушено копито. Джай и Харун бяха напълно ужасени от него, но Казим изпитваше по-скоро смущение, отколкото страх. Искаше да разбере името на похитителя на Рамита и това го изяждаше отвътре.

Момичето предимно спеше и се плашеше от всеки, който я доближи без Джай. Единствено той можеше да я придума да яде или да пие, а през нощта тя се сгушваше в него, с което го смущаваше и засрамваше.

— Как можа да се случи подобно нещо? — Харун попита Джамил с разочарование на втората вечер. — Цял живот съм слушал за великите шихади: огромни армии от мъже, обединени от обичта си към Бога, потеглили в едно, за да пречистят земята от неверниците. Но това, което видяхме, беше ужасяващо. Колко ли ни се смеят рондийците!

Джамил не можеше да му предложи думи на утеха.

— Обвини моголите от Лакх, ако искаш, или пък Салим, султана на Кеш. Или пък фанатиците, които дори и един бардак не могат да организират — той се изплю. — Съборът се обяви за шихад, но Салим отказва на моголите да придвижат армиите си към Кеш — разбира се, по време на Втория поход моголите опустошиха Южен Кеш, така че не можеш да го виниш за това. Кеш и Лакх са водели много повече войни помежду си, отколкото срещу белокожите, и омразата се корени дълбоко. Аз самият посякох повече лакхси, отколкото рондийци през последните два похода.

Казим се замисли на колко ли години беше този човек, със сигурност поне на четиридесет, щом се е бил и в двата похода, и все пак изглеждаше по-млад.

Джамил продължи:

— Армиите на Салим са затворили основните пътища и моголите недоволстват, но проповедниците от храмовете на Ахм в Лакх искаха да се направят на важни, затова се обявиха „на оръжие“, въпреки че откликнаха само хора като вас — необучени, зле екипирани, без заделени провизии или запаси от храна. И понеже не можете да преминете през източните пустини, защото хората на Салим са завардили най-добрите пътища, някой глупак е решил, че походниците ще преминат през западните пустини, точно под носа на ингаширците!

— Страшен умник! На никого не се даде оръжие, защото може да се разбунтува. Всяка колона се разделя на по няколко хиляди, за да могат да се осигурят провизиите, но пък така са достатъчно малобройни, че да могат ингаширците да ги затрият един по един. Знаете ли, че сте третата колона, тръгнала на път, за тази зима? Доколкото знам, никой не е пристигал. А ингаширците се хилят като чакали.

Заровил глава между коленете си, Харун вдигна поглед нагоре:

— Правиш го да звучи толкова безнадеждно.

— То е безнадеждно — отбеляза Джамил. — Докато моголецът Тарик не спре да се муси и се споразумее със Салим, нищо не може да се направи. Мъжете пристигат, местните региони не могат да ги издържат, и в крайна сметка са запратени в пустинята, да се оправят както могат. А и Тарик е на четиринайсет, така че не можем да очакваме някое зряло решение от него в близкото бъдеще — той се наведе напред. — В интерес на истината, Лакх се управлява от везир Ханук, а той не е от тези, които ще се разтревожат за някакви си бедни лакхски амтехиани, изчезнали сред пясъците. Все пак той самият е омалист и иска Лакх да се изчисти от амтехианите — той разпери ръце. — Така че виждате, мои млади приятели, че ако искаме да оцелеем, разчитаме единствено на себе си — той обърна поглед към Харун. — Не губи вяра, млади скриптуалисте. Ахм пази най-вече тези, които се пазят сами. Ще успеем, ако правите каквото ви кажа.

Казим бе свел поглед към краката си. Разказът на войника описваше напълно различен свят от този, който си бе представял — свят на властници с възвишени цели и благородни намерения, но пък съвпадаше напълно със света, с който се бе сблъскал по време на похода — гнусен, жалък и безмилостен, безсмислен.

— Кой си ти, Джамил? Откъде знаеш всички тези неща?

— Аз съм просто един амтехианин, пилешко момче. Живял съм по много места, по волята на меча и на разума си. Моголската армия беше приятно място и то не за първи път. Важното е да знаете, че господарите ми ви мислят доброто — той вдигна поглед към звездите. — Наспете се добре. Ще станем преди изгрев и ще яздим цял ден.

— Ще пътуваме през деня? — попита Казим учудено.

— Точно така. Всъщност най-безопасното време за пътуване е през деня, когато ингаширците спят.

Станаха призори. Великолепно и далечно, слънцето обагряше източното небе в червено и златисто. Нямаше вятър или облаци, въздухът беше сух, но чист. Придържаха се към ниските места, и Джамил се отделяше от време на време, за да проучи терена напред, но от номадите нямаше и следа, дори и по превърналата се в сцена на клането местност, където стотици чакали и лешояди се биеха за разпръснатите по земята тела. Когато наближи пладне, те слязоха от конете и тръгнаха редом с тях, заглушили копитата им. Не видяха нито един ингаширец този ден, нито на следващия, а в следобеда на третия свалиха меките заглушители от копитата на конете и се понесоха в тръс. Безмълвното момиче уви ръце около гърдите на Джай и се притисна към гърба му, но освен лек писък в първия миг, когато се понесоха в тръс, от гърлото й не се откъсна друг звук.

Казим започна да вижда виеща се диря от движението на змии или паяжини, опънати между големите скали — все следи на живот в пустинята, които не бе забелязвал, докато вървеше с хилядите си спътници в шихада. Малки птички ги следваха, пърхайки около тях, докато ловят мухи. А мухи имаше доста.

Молеха се по пет пъти на ден. Джамил се присъедини, а Харун цитираше по памет проповеди, с които да ги направлява. Момичето гледаше притихнало, очите й следяха Джай където и да отидеше. Един ден, когато се подготвяха за обедна дрямка, Джамил подшушна нещо в ухото на Джай и след това двамата направиха на момичето малка кръвна палатка, окичена с червени панделки. То обаче не искаше да се отдели от Джай и склони да влезе в нея чак, когато той постели одеялото си близо до входа й, където можеше да го вижда. Джай мислеше да се ожени за някоя от безмозъчните клюкарки, които се навъртаха често на пазара в Аруна Нагар, а сега се грижеше за това безпомощно момиче сякаш му бе по-голям брат. Явно и твоят живот няма да се подреди както си искал, братко, мислеше си Казим. На закуска сложи ръка върху рамото му:

— Как си, братко?

— Уплашен до смърт — призна си Джай, — но трябва да се грижа за Кайта.

— Така ли се казва?

— Понякога ми проговаря по малко. Обещах й, че ще се грижа за нея — той поизправи рамене. — Така че явно нямам друг избор — в гласа му имаше едва доловима нотка на съжаление, на тихо отричане от мечтите, но не и пълното им захвърляне.

Казим го прегърна:

— Аз също ще се грижа за нея, братко. Ще се отнасям с нея като с моя сестра.

Той огледа Джай от глава до пети — бе отслабнал, а брадата и мустаците му бяха избуяли. Изглеждаше пораснал. Задобряваше и в използването на сабята. Всяка нощ преди лягане тренираха, а Джамил изглежда бе доволен от тях — не че някога им го каза.

— Сега сте като истински лакхски воини. Рондийците ще треперят от страх!

Устните на Джай се разкривиха хладно:

— Не ми пука за рондийците. Искам само да намерим Мита и Хурия и да ги приберем у дома. И да се грижа за Кайта, разбира се. Тя е от едно село близо до Тешлолабад. Можем да я върнем при семейството й по пътя на юг.

— Дано да е така лесно, братко.

 

 

Единствените хора, които срещнаха, бяха трима ингаширци, които се появиха пред тях една сутрин като някакви привидения. Джамил ги приближи и заговори на техния език и разбойниците ги оставиха да преминат. Казим хвърляше погледи зад гърба им през остатъка от деня, но не изглеждаше да ги следят. Джамил го видя, че се оглежда назад и го поздрави за предпазливостта му, но добави:

— По-добре гледай напред, момче. Ингаширците предпочитат да причакват жертвите си, а не да ги преследват. Ела с мен, ще ти покажа няколко умения за оцеляване.

И така той последва воина и научи много за проучването на пътя — как да разчита терена и да го използва, за да достига високите местности незабелязано. Как да следи откъде минават и къде избягват да ходят птиците. Какви бяха знаците, които да търси в пясъка и камъните. Как да разбере от колко време стои едно угаснало огнище или как да узнае кога има вода наблизо.

На запад ингаширските възвишения се стелеха голи и кафяви. В ясен ден над и отвъд тях можеха да се видят снежните върхове на планините. На изток хоризонтът беше равен и пуст.

В продължение на сто дни и в разговори с Ахм и Шайтан, Пророкът бе извървял тази пустош. Казим знаеше преданието за Великото изкушение и потръпваше при мисълта, че тъкмо в този миг може би следваха стъпките на Пророка, но когато разказа на Джамил, той просто изсумтя. Той бе вперил поглед в северния небосклон, където се прокрадваше слаба, кафеникаво-лилава тъмнина. Излезе лек, парлив вятър, а небето опустя напълно.

— Ще се върнем към последната долина, която прекосихме, и там ще изчакаме останалите — каза той. — Няма да продължаваме повече напред днес или дори утре. Ако не греша, мисля, че се задава пясъчна буря.

Те проследиха обратно стъпките си към предишното пресъхнало речно корито, сгушено между високи скалисти брегове. С бързи движения те разтовариха конете и ги завързаха наблизо, след което Джамил заръча на Казим да забие няколко дървени тояги надлъжно на земята, които да послужат за подпора към речните насипи и към които да прикрепят кожената си палатка. Докато другите трима пристигнат, вятърът вече започваше да реже. Джамил се суетеше наоколо: притисна конете да полегнат на колене и ги покри, опъна палатки от одеяла и вързопи, полегнали към речните брегове.

— Но ако завали, речното корито ще се напълни! — извика Харун притеснено.

Джамил се засмя горчиво:

— В близките седем месеца тук няма да завали, скриптуалисте. Недей много да приказваш, а действай!

Джамил опъна още една палатка и бутна момичето вътре. След това тикна малко храна в ръцете на Джай и го избута след него с нареждането:

— Запечатай изхода!

Вятърът започна да вие, подплашвайки конете също толкова, колкото и тях самите.

— Няма ли конете да избягат така? — извика Казим.

— Къде ще ходят? — провикна се в отговор Джамил. — Ще стоят мирни, не се притеснявай. Разпредели храната и водата. Ще си заедно със скриптуалиста. Молете се здраво!

Пясъкът започна да ги шиба по лицето, парливите му пориви ги олюляваха, но вече почти бяха привършили. Харун покриваше последните отвори с парцали. Казим долази до него. Джай им махна от отвора на палатката си и я затвори здраво, придърпвайки въжетата. Джамил пристъпи бавно към тях и сложи нещо в ръцете на Казим — лопата.

— Стойте вътре и всичко ще е наред, по волята на Ахм — извика той и изчезна.

Казим завърза здраво отвора.

Палатката се тресеше от вятъра, от който се процеждаше заплашителен вой. Казим бе притиснат към Харун. Младият скриптуалист го погледна и измъкна една манерка. Отпи една глътки и я тикна под носа на Казим, а сладкият аромат на арак изпълни ноздрите му.

— Няма да е чак толкова зле тук вътре, братко — извика Харун и опря гръб в стената на речното корито. — Един ден Ахм ще ме е усъвършенствал така, че няма да имам нужда от подобни земни наслади. Но за щастие този ден все още е далеч във времето.

Казим се настани до него и прие една глътка. Горчивата течност се стече парливо по гърлото му. Джамил беше казал, че бурята може да продължи с дни. Воят на вятъра беше толкова силен, че не се чуваха, ако говорят, и докато палатките удържаха на поривите му, единственото, което им оставаше, бе да се молят или спят. Или да пият.

— Харун, правилно ли постъпих, когато ни нападнаха? — попита Казим малко по-късно, когато свистенето отвън утихна за кратко.

Харун премигна недоумяващо:

— Та ти ни спаси, Казим. Беше невероятен.

— Не се чувствам като такъв. Да, убих един от разбойниците, издърпах го под колелата на фургона, но също така убих и един от нашите и изхвърлих друг събрат, за да не ни забавя. Така погубих един враг и двама приятели — всъщност досега в шихада съм убил трима амтехиани, а ако броим и мъжете, чиято храна откраднах, сигурно ще станат много повече. Дали Ахм някога ще ми прости?

— Братко, ти си добър човек — отвърна Харун. — А няма как да си възвърнеш жената, ако си мъртъв. Ахм те обича, Казим Макани, това го знам със сигурност. Но нека се помолим, за да ти е мир и на душата.

И така те се помолиха, и мир наистина дойде, но както винаги, съзнанието на Казим не можеше да се задържи задълго върху възвишените неща. Той беше жив, а много други бяха умрели. Трябва да продължиш напред, каза си той. Не задълбавай в такива мисли. Той се излегна в очакване да премине бурята и му се прииска да може да се смени с Джай сега, да има и той до себе си нежно женско тяло, в което да се притисне. Малък късметлия!

Макар че може би Кайта нямаше такива намерения и за Джай беше още по-тежко, затворен с момиче, което не му се дава, знаейки, че Джамил ще го изкорми, ако си позволи да я насили — не че Джай някога би насилил което и да е момиче. Така че вероятно сега приятелят му си лежеше с надървен член и се чудеше какво да го прави. Казим се ухили при тази мисъл.

Навън воят стана оглушителен. Пясъкът шибаше по палатките им и ги разтърсваше, но някак засега те се държаха. Когато им се налагаше да пикаят или серат, използваха ъгъла от към подветрената страна и хвърляха пръст отгоре. Джамил бе оставил малка дупка, така че миризмата не успя да стане непоносима. Въпреки че беше пладне, мътно кафявият мрак създаваше усещане за здрач. Нямаше какво да правят, затова си разделиха арака, докато не свърши и най-сетне, замаяни и отегчени, усетиха умората и заспаха.

 

 

Неизвестно колко по-късно, Казим се разбуди от тесен лъч светлина, процеждащ се през малката дупка, оставена, за да влиза въздух. Отвън се чуваше проницателният писък на кани и тихото цвилене на конете. Въздухът в палатката бе кисел, а Харун мърмореше нещо насън. Той погледна спиритуалиста — брадата му бе по-буйна откакто го бе видял за първи път, падаше на къдрици до ключиците му. Белите му одежди бяха оръфани и с жълти петна под мишниците. Почувства се странно, като се замисли, че се бяха срещнали едва преди няколко месеца. Усещаше, че го познава от цяла вечност.

Казим потри собствената си силно набола брада. Зачуди се дали Рамита ще го хареса така, или ще го тормози да се обръсне. Представи си лицето й, замисли се къде ли се намира тя сега. Дали все още мислеше за него, както той за нея, или вече бе заченала, бе потънала в собствените си грижи?

Казим се отърси от тези тъжни мисли и разгледа отвора на палатката. Усети, че отпред пясъкът се бе натрупал почти до половината й, затова развърза горната страна и изпълзя над насипа. Краката го боляха от дългото пребиване на тясно, а когато ги изправи, беше направо мъчително. Навън, слънцето бе заслепяващо, но вятърът беше стихнал. Пясъкът се бе натрупал на купчини навсякъде, а в далечния си край пресъхналото корито се бе напълнило почти до ръба, но тъй като Джамил ги настани на завет, те се бяха отървали много по-леко. Сега той оседлаваше един от конете. Усмихна се с искрена топлина и поздрави:

— Сал’Ахм!

Казим се огледа. Слънцето стоеше ниско от лявата им страна, накъдето трябваше да е изток, ако в момента бе сутрин.

— Всичко наред ли е?

— Да. Събуди останалите, трябва да ядем — той му посочи малък огън, на който от тенекиена кутия се вдигаше пара и стомахът на Казим изръмжа от глад.

Задвижен от мисълта за храна, Казим събуди Харун и закрачи тежко към все още затворената палатка на Джай. Надникна през дупката за отдушник. Очите на Джай бяха затворени. Момичето лежеше на гърдите му, а косите й се спускаха по голото й рамо. И тя спеше. Казим подуши миризмата на пот и телесни течности и си каза наум: Приятелят ми е един гаден късметлия, след което се провикна:

— Джай, ставайте!

Момчето отвори очи и надникна през дупката:

— Буден съм — прошепна той с усмивка на озадачено доволство.

— Тогава си вдигай задника да свършиш малко работа! — отвърна Казим. — Освен ако не си толкова отпаднал от чукане, че не можеш да ходиш?

— Идвам след пет минути — обобщи Джай, прокарвайки пръсти през косите на Кайта. Тя се размърда и измърмори нещо гърлено. — Или може би десет.

 

 

Пътят им се виеше на север, а луната постепенно намаляваше и чезнеше от нощното небе. Изминаваха седмици, а дните бяха все едни и същи. Макар запасите им да намаляваха, Джамил установи стриктно разпределение и така не успяха да свършат напълно. Капитанът вече не вървеше напред да проучва терена, според него вече нямаше нужда от това. Земята вече бе камениста, а пясъкът по-едър и малки бодливи храстчета никнеха, закътани между скалите. Дебели черно-сини мухи бръмчаха непрестанно около тях, но стояха далеч от Джамил. Това не бе единственото необичайно нещо, което Казим бе забелязал в него — понякога от палатката му се процеждаше бледа синя светлина, а понякога се дочуваше как води сам едностранни разговори. Но бе спазил обещанието си да ги поведе безопасно и вече се отнасяше много по-почтително с тях. Когато все още наричаше Казим „пилешко момче“, го правеше, за да го дразни.

Досега Казим не бе усещал подобна близост към някого. Заедно те бяха оцелели през клането и пясъчната буря, бяха прекосили пустинята. Молеха се и ядяха заедно и, въпреки че само Джай можеше да оправя Кайта, никой не се оплакваше. Момичето вече им готвеше, а фигурата му ставаше все по-стройна, превръщаше се в жена. Разбира се, коремът й като нищо щеше да се издуе, ако Джай не беше внимателен. Казим го предупреди, докато водеха конете към един кален поток, който Джамил им бе посочил.

— Тя кърви по тъмна луна — обясни му Джай. — Така че бяхме внимателни миналата седмица. Скоро отново ще трябва да й направим кръвна палатка. Джамил каза, че сме само на няколко дни път от Гужати, най-южното селище на Кеш — той хвърли поглед назад. — По някакъв начин пустинята ще ми липсва.

— И на мен. Има нещо в нея… но бих се радвал на една баня.

Съзнанието му се зарея напред към Йебусалим, към Рамита, затворена на някое място като птичка в клетка, която той щеше да освободи. Идваме, любов моя.

Два дни по-късно, когато залязващото слънце хвърляше дълги сенки към смрачаващия се изток, те превалиха един хълм, зад който попаднаха на около трийсетина къщурки от кал и тухли, скупчени около един кладенец. Бяха прекалено изморени, за да се насладят на този миг на щастие — бяха тръгнали на път преди три месеца, а от новата година вече бяха изминали два. Но най-сетне, те бяха стигнали в Кеш.