Дейвид Хеър
Кръвта на мага (38)

36.
Шейпшифтър

Теургическа магия

Това, което ме смущава, са смътните очертания на света на теургиста. Ако един човек може да подчини на волята си съзнанието на другиго чрез хипнотизъм, докъде тогава се простират силите му? Пред какви граници е поставен спиритуалистът, който може да напуска тялото си и да обикаля по света? Как можем да се защитим срещу някой, който се опитва да измами сетивата ни чрез илюзии? Какви са ограниченията пред мистика, който може да обвърже съзнанието си с чуждите, за да им предава информация или да извлича силите им? И как бихме могли да узаконим теургията?

Сенатор Финий ла’Пийел, Палас, 643 г.

Брокена, Джавон, континента Антиопия

юнисис, 928 г.

един месец до Лунния отлив

<Мийрос е МЪРТЪВ ли?>

Елена едва не изгуби контакта със съзнанието на мага, с който се бе свързала. Казваше се Файид, получистокрввен хебски маг от Ордо Коструо, който служеше в крепостта Крак ди Кондотиори.

<Да, господарке Анборн> мисловният глас на Файид трепереше, сякаш сам не вярваше на вестта, която съобщаваше. <Убили са го в дома му, заедно със съпругата му. Изнесли са телата им на централния пазар и са ги разчленили публично. Целият град се е разбеснял.> Елена премигна невярващо, докато умът й разсъждаваше трескаво. Антонин Мийрос е мъртъв?! Беше невъобразимо — човекът бе Първонаследник, един от истинските Благословени, последният оцелял. Придружавал е Кориний от самото начало преди шестстотин години. Беше част от тези земи също толкова, колкото и планината Тиграт.

<Файид, кой зае мястото му?> попита тя, мъчейки се все още да повярва на думите му.

<Никой, господарке. Сега Ордо Коструо сплотяват магистър Кардиен и Рашид Мубарак в обединено управление. Направиха изявление, че ще продължат делото на Мийрос. Колегите ми и аз трябва да се приберем в Йебусалим другата седмица, за да присъстваме на специално заседание.>

Елена прехапа устни. Щом Файид напуснеше крепостта, всички вести оттам щяха да секнат, а Крак ди Кондотиори щеше да остане без надзора на маговете, които бяха и основната причина той да се смята за непревземаем. Договорът с Ордо Коструо за охранители в горското укрепление бе в сила вече шейсет години: маговете там бяха крайъгълният камък на сигурността в Джавон.

<Файид, Сейра изпрати Лоренцо ди Кестрия към крепостта да доведе Солинда обратно тук.>

Любопитството в гласа му беше осезаемо. <И кога ще пристигне сър Лоренцо?>

<До броени дни. Как върви със Солинда?>

<Все така необщителна и притихнала е. Пълна загадка за нас. Понякога си мърмори на рондийски.>

<На рондийски ли?> Елена прехапа устни. <Но тя не знае и грам рондийски.>

Тя долови как Файид се замисли. <Както ви казах, господарке Анборн: пълна загадка.>

<Моля ви, изчакайте Лоренцо да дойде, преди да тръгнете, Файид. И се подсигурете добре. Настъпиха ужасни времена.>

Тя прекъсна връзката и остана загледана в купичката вода, замислена какво означаваше всичко, което се случва.

 

 

— Не е за вярване — прошепна Сейра. — Наистина ли Мийрос е мъртъв?

Елена най-сетне успя да склони Сейра да й проговори отново, макар че се събраха по принуда отново в кръвната кула. Разписали ежедневната документация, двете си отдъхваха с бокал червено вино в ръка — скарло от Рибан с плътен вкус. Сейра все още се държеше студено, но тази вест я разтърси.

— Всеки умира все някога — отвърна най-накрая Елена. — Цяло чудо си е, че оцеля толкова дълго, и то с толкова много хора, които го ненавиждат, пък и бил той Първонаследник. Не трябва да губиш кураж, Сейра.

Сейра й хвърли вледеняващ поглед:

— Не съм загубила кураж.

— Да, както не си загубила и сърцето си — измърмори Елена. — Сейра, защо прие предложението на Салим за брак? Защо не го обсъди със съвета си преди това?

— Защото едно забавяне щеше да е обидно за тях и да застраши всичко, за което се борехме досега — прехапа устни Сейра.

Посланиците си бяха тръгнали, оставяйки подарък на раздяла: сребърно колие, традиционен амтехиански накит за сгодени момичета от благороднически семейства. Сега стоеше около шията на Сейра, протривайки кожата й. На сватбения ден щеше да го замени със златно.

— Но…

Сейра я прекъсна с рязък жест:

— Преди всичко трябва да подсигуря оцеляването на Нести. Разбираш ли? Това е единствената ми висша цел — Сейра обви унило ръце около тялото си. — Сега сме като лисици в капан, но този брак ще ни даде възможността да се освободим.

Елена кимна натъжено. Но се надявах на повече за теб. Чувала съм за султанските хареми: досущ като свърталища на пепелянки, пълни с интриги и клюки, а ти там ще си ферангът, чуждият човек.

Сейра я погледна заговорнически през рамо:

— Може би Салим ще умре в Похода и аз ще съм свободна от обещанието си.

Елена потрепери от показната й коравосърдечност. Напомня ми прекалено много на Гървон — или на самата мен в миналото. Тя се принуди да преглътне съмненията си и смени темата:

— Потърсих Лоренцо с гносиса си. Ще се върне скоро със Солинда.

Сейра кимна леко, без да я погледне в очите.

Дали знае за връзката ми с него — да не би да ревнува? Rukka mio, не мога да се разправям и с това…

— Наскоро не е имало убийства в крайните квартали — съобщи тя, отново сменяйки темата. — Патрулите ни може би са накарали Гървон да се оттегли.

— Но не сте го открили — отвърна привидно разсеяно Сейра.

— Не, съжалявам. Не съм си и помисляла, че ще можем да го намерим толкова лесно — тя се опита да прозвучи обнадеждаващо. — Но все пак има някои следи, по които да се водим и едно разкритие, което да обсъдим.

Сейра вдигна поглед предпазливо, заинтригувана:

— Слушам те?

— Става дума за убийството на Фернандо Толиди. Съществува едно гносис учение, наречено некромантия, което се занимава със свързването с мъртвите.

Сейра премигна и вдигна ръка да направи свещения знак на Сол за защита от злото.

— И какво за него?

— Ще се ужасиш ли, ако ти кажа, че изрових тялото на Толиди и му направих некромантско заклинание, за да разбера, кой го е убил? Душите често запазват в съзнанието си следи от последните мигове преди смъртта си. Трябваше да разбера дали и Толиди ги е съхранил и дали може да ни отведе към убиеца му.

Сейра я изгледа разтревожено:

— Никога не си ми казвала подобно нещо. Свещениците щяха да го заклеймят — тя прехапа горната си устна, наведе се напред и прошепна. — Разбра ли нещо?

— Не много — спомените на една мъртва душа за собствената й гибел обикновено са доста объркващи, могат да преминават от реалност в измислица. Видях замъгления образ на бледо слабо момче с червена коса. Но също така зърнах и Фернандо със Солинда, но и онова момче и Солинда носеха все една и съща нощница. Колкото повече размишлявам, толкова повече се убеждавам, че странният младеж и Солинда са били един и същи човек.

— Какво? — Сейра се поизправи. — Как така един и същи?

Елена потри брадичката си.

— Ето какво мисля, Сейра: спомняш ли си предсказанията ми от преди няколко седмици отново тук? А помниш ли гущера и монетата?

— Тогава ми каза, че гущерът означавал някакъв шейпшифтър, а монетата — корупция.

— Точно така, но може да има и друга интерпретация. През последното десетилетие се появи един шейпшифтър, който се ползва с недотам добра слава и е познат просто като „Койн“.

Сейра ахна:

— Шейпшифтър ли? Да не искаш да кажеш, че…?

— Че Солинда, която изпратихме в Крак ди Кондотиори, може и да не е Солинда ли? Че може да е Койн? Да, тъкмо това казвам.

Сейра вдигна ръце към устата си.

— В името на Сол и Луна, какво ли не правите вие, маговете — изравяте мъртвите, приемате чужд облик… — гласът й секна, но изведнъж тя изрече с мъртвешки шепот. — А къде е истинската Солинда?

Елена сведе безсилно глава:

— Не знам. Обикновено шейпшифтърите не оставят живи хората, чийто облик приемат.

Сейра я изгледа кръвнишки с влажни очи и тя побърза да добави:

— Толкова съжалявам, Сейра. Вярно е, ние маговете правим ужасни неща, признавам. Но всичко, което правя аз, е за теб: кълна ти се.

Сейра се замисли дали да не отвърне с някое хапливо подмятане, но се отказа.

— Кога ли се е случило? — попита тя, избърсвайки очи.

— Може би в деня, когато са убили баща ти. Помниш ли, че ни казаха как отношението й се е променило тогава? Ние си го обяснихме със сътресението, което е изживяла, или с влиянието на гносиса на Гървон, но е възможно просто още оттогава Койн да е приел облика й.

— Но ти постави на разпит Солинда, преди да я изпратим в крепостта…

— Да, така е, но Койн е много силен, възможно е да не съм усетила присъствието му, а освен това и е най-умелият шейпшифтър на всички времена. Морфическият гносис е наистина сложен: мнозина не могат да променят пола си или пък да останат в даден облик за прекалено дълго време. Койн очевидно владее и двете: той или пък тя — никой не знае, спомогна за убийството на бившия херцог на Аргънди и изкачването на настоящия на трона. Койн е легенда сред маговете.

Сейра се намръщи, мислите й се бунтуваха:

— И последните спомени на Фернандо бяха за мъж, облечен с нощницата на Солинда? Разбрал е за истинския й облик — за това ли са го убили?

— Поне съвпада с информацията, която имаме. Става трудно да поддържаш чуждия облик, когато изпитваш силна болка или удоволствие, така че може би по невнимание Койн се е издал или издала пред Фернандо и паникьосвайки се, го е убил или убила, за да покрие следите си. Доколкото разбрахме, Гървон е защитавал Солинда след смъртта на Фернандо. Може би тъкмо защото всъщност е бил Койн?

Сейра отново обви ръце около себе си тревожно.

— И тогава ти „спаси“ Солинда…

— Именно. В нощта, когато нападнахме Брокена, открихме някого, за когото предположихме, че е Солинда. Беше в несвяст — но един умел шейпшифтър може да запази облика си, дори докато спи. Учудих се как е оцеляла при падането на кулата, но всъщност един маг със силни защити и малко късмет може да успее. Оттогава Койн попадна в ръцете ни и от страх да не я разкрием се държеше враждебно, за да я изпратим надалеч. Поставих й оковаваща руна, с която я затворих в тялото на Солинда и изведнъж тя остана безпомощна в Крак ди Кондотиори — място, от което дори Гървон не би могъл да избяга…

— А сега ще доведем Койн обратно тук.

— Да, ако е наистина Койн. Това все пак е само предложение, Сейра, но ако наистина е Койн, Гървон със сигурност ще се опита да я спаси — Елена сбърчи чело, потънала в мисли. — Може би ще можем да се възползваме от това.

— Как?

— Можем да използваме Койн за примамка да подмамим Гървон. Ако Солинда наистина е Койн, мога да използвам разобличаваща техника, на която и най-умелият шейпшифтър не би устоял. Ще я разкрия.

— А какво ще правим с Гейл и наемниците му?

— Гървон ще разбере, че Солинда е тук. Надявам се, че засега няма информация, или Лоренцо ще попадне в голяма опасност — тя прехапа тревожно устни. — В момента, в който пристигне тук обаче, до не повече от половин ден, Гървон ще е разбрал. Ако Солинда наистина е Койн, той ще е принуден да предприеме действия.

Сейра изглеждаше все по-напрегната, но вдигна глава към Елена:

— Тогава какво ще направим — ще обградим Солинда с цяла армия войници?

— Не, само ще ми пречат. Добре обучена група магове може да избие и стотици. Всички ще умрат или ще бъдат насъскани срещу нас. Ще ми е по-сигурно да съм сама: при гносиса една добре изградена защита често може да противостои на силна атака. Ако успея да пречупя Койн и след това задържа Гървон, докато изправим шейпшифтъра пред съда, ще хвърлим един цял народ веднага в шихада, а в този момент Гървон ще трябва да се прибере у дома. А ние ще спечелим.

Сейра я изгледа преценяващо:

— Можеш ли да направиш такова нещо?

Елена се усмихна заговорнически:

— Ще трябва да изляза от кръвната ни стая и да се подготвя за пристигането й. Ще изолирам Нефритената кула от останалия дворец и ще подготвя защитите за приковаването на Койн. Стаята ми за тренировки ще е идеална — единственият вход е от долната стая и ще успея да му поставя защити. Ако двамата с Тими останете вътре и вратите на кулата се охраняват и защитят с гносис, никой няма да може да влезе без моето или вашето разрешение.

— Ти, Солинда, Тими и аз — сами — повтори глухо Сейра с блуждаещ поглед.

— Точно така! Не мога да си позволя да ви оставя далече от мен, когато разпитвам Солинда, защото Гървон може да се опита да се добере до вас — Елена добави насърчително. — Ако искаш мога да оставя Лоренцо при вас, за да ви пази.

— Ти и Лоренцо — усмихна се вяло Сейра. — Моите защитници.

 

 

Вътрешните порти изтрополиха глухо и четири впрегнати коня пристъпиха в двора, теглейки затворнически фургон. Беше саббота, шести ден от юнисис и Солинда се завърна. Ако наистина бе Солинда.

— Доня Елена! — Лоренцо пришпори коня си и нахлу във вътрешния двор, а сърцето на Елена прескочи в гърдите, но неговата усмивка изглеждаше някак насилена. Изглеждаше напрегнат и неспокоен, докато слизаше от седлото си. Тя копнееше да изтича при него, но наоколо имаше прекалено много хора — всички членове на регентския съвет стояха на откритата площадка и наблюдаваха съсредоточено.

Лоренцо се поклони тържествено.

— Какви са нарежданията оттук насетне? — попита той, а в гласа му се прокрадна напрежение.

— Отведете я в Нефритената кула — нареди Елена.

Цяла седмица я беше подготвяла за задържането на Солинда или потенциалния шейпшифтър.

— Оставете я на входа, поставила съм защити на вратата.

Лоренцо се поклони отново покорно, извърна се и тръгна след затворническия фургон, който затрополи по стълбите. Елена огледа чакащите съветници, питайки се дали някой от тях бе тайно обвързан с Гървон. Пита Розко се занасяше със Сейра. Граф Инвейльо стоеше до проповедник Акмед — това беше странна двойка. Дон Франческо Пердонело също се навърташе наоколо, макар Елена да не си спомняше да са го викали. Любопитство и враждебност се насочиха срещу фургона — Солинда бе предала всички им.

Фургонът спря, стражарите отключиха вратите и издърпаха слабичко момиче в чисто бяла дълга риза. Дългите й златисти коси стояха мазни и прилепнали. Белезниците на ръцете й и оковаващата руна около нея, която Елена сама бе поставила, хвърляха силен отблясък в гностично усиленото зрение на жената маг. Тя пристъпи и очите на момичето се заковаха в нея. Бяха зачервени, сякаш бе плакала непрестанно, а свирепият им поглед беше мрачен.

— Добре дошли отново в Брокена, princessa — заяви Елена с равен тон.

Солинда не отговори, дори не я погледна.

Сейра се присъедини към тях и се обърна с хладен тон към сестра си:

— Добре дошла вкъщи, сестричке — прошепна тя и изчака. — Няма ли да ми отговориш?

Солинда не вдигаше очи от земята, не оставяше шанс за контакт или отговор.

Сейра въздъхна и се обърна към Елена.

— Можеш да я отведеш.

Елена пристъпи пред Солинда, хвана я под брадичката и вдигна главата й, а погледите им се изравниха. Тя се вгледа в очите й, претърсвайки съзнанието на принцесата с гносиса си. Страх… унижение… терзания… тъга… Дотолкова успя да извлече. Подобни повърхностни мисли можеха и да са истинни, но можеха и да са маска, сътворена от едно добре тренирано съзнание. Налагаше се да премине отвъд тях, за да установи със сигурност с кого или с какво си имаше работа.

Сейра се обърна към събралите се съветници:

— Господа, Елена ще се заеме със сестра ми в Нефритената кула. Няма да допусна никого вътре, докато не получа изричното й позволение — тя вдигна ръка, за да изпревари всякакви въпроси. — Елена казва, че има някаква опасност. Това е нейното поле на познания и ние отстъпваме пред волята й.

Елена хвана Солинда за раменете. Закрачиха към кулата, когато тя дочу дрънчене и стъпки и хвърли поглед през рамо.

— Не, Лоренцо. Сама ще се заема.

— Какво става? — той вдигна поглед към притъмнялата постройка. — Защо в твоята кула? — гласът му звучеше необичайно, сякаш не бе проговарял и за миг по целия път до крепостта и обратно.

Движеше се сковано, от характерната му елегантност нямаше и следа. Пътят на връщане сигурно е бил дълъг и труден.

— Ще те видя ли довечера?

Елена поклати неохотно глава:

— Съжалявам, Лоренцо. Утре ще се видим — отвърна тя и продължи напред, придърпвайки Солинда след себе си.

Извърна се, за да го погледне, преди да затвори вратата, но не можа да разчете изражението му. Влязла в кулата, тя заключи вратата и активира защитите си. Солинда я наблюдаваше с присвити очи. Когато мрежата от светлина избледня за простото око, Елена се извърна към момичето и попита спокойно:

— Е, принцесо, ще трябва ли да ви нося по стълбите?

— Защо ми причиняваш това? — попита Солинда.

Тонът на гласа й е правилният, но не и думите. Солинда никога не се е изразявала така.

— Нагоре, Солинда. Хайде, качвай се!

На площадката на първия етаж Елена хвърли поглед към малка стая в преддверието. Вратата към кралските покои вече бе залостена и защитена, а Сейра държеше единствения ключ, който Елена бе пригодила и към защитите си. Сейра и Тими щяха да спят в тази стая, в безопасност, близо до Елена.

Стаята на върха на кулата беше разчистена, а Бастидо бе прибран към стената, където стоеше безмълвно, като че ли сърдит, като захвърлен домашен любимец.

В средата на стаята димеше мангал. Няколко ръжена стърчаха от въглищата и краищата им лъщяха нажежени. Имаше и сламеник, но Елена, сякаш го пренебрегна и изправи Солинда до стената. Остави белезниците на ръцете й — по тях личаха задържащите заклинания на Файид, и прикачи една верига към тях. Собствената й оковаваща руна също я държеше под контрол.

— Какво правиш? — попита момичето с разтреперан глас, дърпайки се в оковите си. Започна да плаче.

— Стаята е звукоизолирана, така че никой навън не може да те чуе — отбеляза Елена с подчертана досада в гласа си.

Солинда спря да хлипа така бързо, както бе и започнала.

Елена срещна погледа й.

— Ако наистина си Солинда, тогава съжалявам, че трябва да те подложа на това, но не мога да си позволя да поемам риск, когато става дума за живота на Сейра и Тимори — тя въздъхна, този път наистина отегчено. — Разпитвала съм затворници и преди. Не ми е приятно да причинявам болка, но ако се наложи, ще го направя.

— Аз съм Солинда! — момичето изглеждаше истински изплашено, но това не доказваше нищо.

— Може би. Скоро ще разберем.

Тя извади монета от джоба си и я подхвърли пред лицето на момичето, наблюдавайки как очите му се присвиват. Усмихна се леко, прибра монетата и се пресегна към челото й. Изля пулсираща гностична енергия през върха на пръстите си и бавно премахна оковаващата руна. Следеше много внимателно реакциите на момичето, отбелязвайки слабото отпускане на тялото й, небрежното потрепване на ръцете й и погледа в очите й.

О — може би наистина съм права?

— Е, princessa — тя се извърна леко и махна към мангала, а пламъците заискряха по-силно в отговор. Елена подпря ръце на стената от двете страни на главата на Солинда и се вгледа в очите й.

— Ето какво ще направим. Ще взема един от онези нагорещени ръжени, които виждаш ето там и ще го притисна в корема ти. Плътта ти ще запращи и ще се изпържи, причинявайки ти агония като никоя друга досега. Ще използвам гносис, за да те държа в съзнание, за да можеш да усещаш всичко. Болката ще даде воля на отговори, които не можеш да контролираш, червата ти и пикочният ти мехур ще се изпразнят. Ще пищиш като цяло войнство демони. Ще изгубиш себе си напълно и тъкмо в този миг ще узная коя си всъщност.

— Ти си побъркана, Сейра ще нареди да те обезглавят!

Елена махна с ръка и един от ръжените долетя в ръката й. Велики Кор, нека да съм права…

Тя вдигна горещия край към очите на момичето…

… и в този миг лицето на принцесата се измени. От устните й се процеди гърлен рев и тя се замята неистово и нападателно, оголвайки остри искрящи зъби, които за миг се удължиха до няколко сантиметра. Право в десетката! Елена почти очакваше нещо подобно и се хвърли настрани, когато от устата на момичето изскочи език, покрит с шипове и се изстреля към нея. Удари се в защитите й и се отдръпна.

Свирепото лице съскаше и ръмжеше безсилно, езикът му се мяткаше, а ръцете и краката на създанието, изведнъж напращели от мускули, обтегнаха веригите около тях. От белезниците хвърчаха искри, докато задържащите руни пречеха на шейпшифтъра да се освободи от хвата им, но Елена съзря как тя се опитваше неистово да се измъкне, втечнявайки краката си, но така и не успя да се изхлузи. Шейпшифтърът се изплю в безпомощен гняв.

Елена завъртя ръжена в ръка.

— А ти си Койн, предполагам? — Елена изрече заклинание за неутрализиране, за да попречи на морфическия гносис на затворничката, и засили магическите окови. Стремежът на шейпшифтъра да се измъкне стана по-вял. Ризата й се разкъса и изпъстри в алено от кръвта, отделила се при опитите й да измени облика си, но не можеше да се освободи.

Затворничката притихна смутено победена, а изпъкналите й допреди секунда мускули се изпариха, разкривайки едно ново тяло: слабо, измършавяло и необичайно безполово. Изтощена червена коса прилепваше потна към кокалест череп и бледни очи блестяха под тънките й вежди. С отработено движение Елена постави нова оковаваща руна, заключвайки новия й облик: това бе истинният облик на затворничката й и последният лик, който Фернандо Толиди бе видял.

— Чакат те големи неприятности, кучко — изстена затворничката.

— Не колкото теб — тя вдига горещия край на ръжена към очите на пленничката си, достатъчно близо, че да я накара да се свие от страх. — Е, как да се обръщам към теб?

— Казвам се Койн — призна шейпшифтърът и отмести поглед настрани.

Койн, легендарният шейпшифтър: мъж или жена, без възраст: съвършената предразположеност към един от най-взискателните и придирчиви проявления на гносиса — съвършенство на формата, за което се изискваше дори малко лудост, за да го притежаваш. Безбожно и всеславно високи тарифи на работа и връзки до върховете на обществото. И до самия връх.

— Какво правиш тук, Койн? Как си е позволил Гървон да те наеме?

Момичето? Жената? Мъжът? — се намръщи надменно.

— Покровителят ми искаше мисията на Гървон да е успешна. Повериха ме на Гървон за мисията му.

Връзка по линията на империята, значи. Елена потуши страха, породен от тази мисъл, и се съсредоточи върху пленницата си. Койн можеше и да е изкусен шейпшифтър, но изглеждаше емоционално нестабилна и напълно ужасена от физическото нараняване, от болката. Елена въздъхна облекчено: страхуваше се, че ще й се наложи да измъчва някой неиздаващ нищо фанатик, за да получи истината. Койн изглеждаше в готовност да проговори с много малко намеса от нейна страна.

— Кажи ми всичко за себе си, Койн: коя си, името ти, полът ти. На колко си години, кои са родителите ти, какво можеш и не можеш да правиш? И къде е истинската Солинда?

— Посмей да ме докоснеш с онова нещо и покровителят ми ще дамгоса душата ти за цяла вечност — изсъска Койн, наблюдавайки искрящия ръжен с ужасена дързост.

— Сега обаче това няма да ти помогне, нали? — Елена насочи ръжена към корема на Койн, приближавайки го на по-малко от сантиметър до кожата й. — Щом разбрах, че си ти, а не истинската Солинда, всяко угризение у мен се изпари, така да се каже…

Койн не откъсваше очи от ръжена, потеше се обилно и се тресеше във веригите си. Изкрещя с треперещ глас:

— Майка ми ще те убие!

Майка ти?

Койн се опита да се успокои, да погледне непоколебимо пред Елена, но не можеше да свали очи от нажежения метал.

Елена все пак никак не искаше да наранява Койн, но мисълта за съвсем леко унижение може би щеше да свърши работа…

Тя се пресегна и доближи ръжена до разкъсаната риза, която се стопи лесно, разкривайки кокалестото тяло и дори ситни, но безпогрешни очертания на гърди. Елена премигна невярващо, а погледът й слезе надолу към присвит пенис без скротум, на мястото на който имаше странно разцепен венерин хълм.

Пресвети Кор…

Шейпшифтърът не беше нито мъж, нито жена. Беше и двете.

Хермафродит… нищо чудно, че може да приема облика и на двата пола… Пресвети Сол и Луна! И в този миг неохотно, огромна доза съчувствие обля Елена: Какво ли е да си така деформиран и с чистокръвен гносис…

Елена се извърна, потресена. В Ронделмар се провеждаха представления с изроди, където за забавление се излагаха на показ хора с родилни дефекти, но подобен дефект върху тялото на маг — следствията вероятно бяха отвратителни.

— Нагледа ли се? — попита саркастично в своя защита Койн. — Развълнува ли се, кучко?

Елена се обърна:

— Не знам какво да кажа — отвърна прямо тя.

Лицето на Койн се изкриви от презрение:

— О, така ли било — колко шибано човечно от твоя страна.

Елена попи челото си, размишлявайки. Какво ли е да си такъв? Но ако сега проявя милост, рискувам прекалено много, по дяволите.

— Къде е Гървон Гейл? — попита тя спокойно.

Койн се изплю към нея, а тя вдигна ръжена, готова да го използва, когато откъм вратата се дочу глас:

— Елла?

— Изчакай малко — провикна се тя, но Сейра се появи на вратата, стиснала ключа в ръка. Замръзна на място, когато съзря, че голото слабо тяло, приковано към стената, не е на Солинда. Тя плесна ръка през устата си:

— Пресвети Сол и Луна!

— Това е шейпшифтърът, за когото предполагахме — обясни глухо Елена. — Това е Койн.

— Тогава къде е Солинда? — попита Сейра, докато оглеждаше недоумяващо странното създание в окови.

— Все още не знам — отвърна Елена и добави твърдо. — Сейра, наистина не мисля, че трябва да виждаш това.

Сейра отмести поглед към нея, а след това към ръжена в ръката й и се отдръпна леко. Преглътна и скръсти ръце пред гърдите си.

— Трябва.

Елена поклати глава.

— Не, изчакай ме долу, моля те. Ако изложим на показ един шейпшифтър пред Дом ал-Ахм утре, цял Джавон ще се вдигне на шихад и мисията на Гървон да държи страната ни настрана от войната ще се провали безвъзвратно — а да не говорим за тайните, които това създание крие. Вече е късно днес, но утре ще можеш да покажеш Койн на народа си и хората ще последват безусловно заповедите ти.

Сейра я гледаше настоятелно, свивайки юмруци с пребледняло лице.

— Гейл ще се опита ли да ни спре?

— Ако е разбрал, че тя е тук, най-вероятно — да. Но ако не знае, още по-добре! — тя усети назряващо победоносно чувство, но го потисна. Нощта все още беше пред тях. — Въоръжените стражари по местата си ли са?

Сейра кимна.

— Дворът е пълен с войници на Нести, всички входове са запечатани — тя размаха ключа в ръката си. — Само аз мога да допусна когото и да било сега.

Елена кимна.

— А Лоренцо?

— Долу е — Сейра присви леко очи. — Елена, да не би двамата с него да сте повече от приятели?

Елена я погледна, недоумявайки откъде изникна този въпрос. Усещаше нотка на изпитание в него…

— Сега не му е времето и мястото за това, Сейра. Двамата сме колеги, чиято работа е да защитават теб и Тими.

— Така ли? — попита Сейра със съмнение в гласа.

Елена затвори очи. Нямам време за подобни работи. Отвори ги и погледна Сейра. По-късно ще й кажа цялата истина.

— Моля те, Сейра, трябва да разпитам това създание тук.

Сейра отмести поглед към Койн.

— По-добре щеше да е Кориний никога да не се бе раждал — заяви студено тя.

Елена кимна в съгласие.

— Понякога и аз си го мисля — призна си тя.

Сейра заотстъпва със смутен поглед и излезе от стаята.

Елена я проследи с очи, разтревожена от последния им разговор. Изисквам толкова много от нея — прекалено много. А тя е само на осемнайсет, да ме вземе Кор. Но всичко ще свърши утре. Щом Джавон се обвърже с шихада веднъж завинаги, играта ще приключи и каквото и да направи Гървон, няма да е от значение. Ще бъде принуден да отстъпи и да си отиде — тогава и аз ще си тръгна, за да може отмъщението му да е насочено само срещу мен.

Тя се извърна обратно към хермафродита, борейки се вътрешно със съчувствието си към това странно създание.

— Добре, Койн, време е да си поговорим.

Шейпшифтърът изгледа плахо ръжена и с насълзени очи прошепна:

— Ако не ме нараняваш, ще подсигуря безопасността ти. Покровителят ми може да те защити.

— Така ли? — Елена върна ръжена в мангала и постави ръце на бедрата си. — Така да бъде, давам ти шанс да си откровена с мен. Кажи ми: кой е покровителят ти?

— Императрицата майка Лучия — отвърна Койн. — Тя е моя майка.

 

 

Елена седеше на земята, подпряла гръб на стената, загледана в умиращия пламък в мангала. Прикована на отсрещната стена, Койн дремеше неудобно. Елена я уви с одеяла, за да не й е студено, но за да й върне и малка част от достойнството й.

Пресвети Кор, това създание е дете на Императрицата майка, мислеше си тя, все още във вътрешна борба със себе си да приеме всичко случващо се. Койн — поначало наречена Ивет, въпреки двуполовостта си, беше дете, пазено в тайна и известно на много тесен кръг хора. Беше зачената в кръвосмешение и най-вероятно затова се бе родила такова обезобразено изчадие: баща й беше покойният брат на Лучия — Хенри Фастерий, а семейният позор бил дълбоко заровен. Но Койн се превърнала в маг с огромни и изключително специфични сили, била прекалено ценна просто да я ликвидират.

Елена беше права: Койн бе заместила Солинда, но когато загубила контрол по време на секса с Фернандо Толиди, го убила, за да запази тайната си. Койн твърдеше също, че не знае дали истинската Солинда е жива, или не, или какви са плановете на Гървон. Вероятно дори са го изхвърлили за постоянно от играта. Но сега… имаме страшна разменна монета! Ако попадне в правилните ръце в Палас, подобна информация би могла да срине династията Фастерий-Сакрекьор.

Мислите на Елена препускаха, докато оценяваше различните възможности. Нощта преминаваше бавно. Тя бе зазидала прозорците с тухли, за да не могат да влязат въздушни магове и бе покрила със защити цялата повърхност на кулата, за да я предпази от нападение с оръдия. Вратите бяха защитени със заклинания, магически защити и гностични клопки, така че в този момент Нефритената кула беше най-непревземаемото място в цяла Брокена. Но кой би могъл да знае с какви средства разполага Гървон?

Часовете минаваха. Тя усети залязването на луната и далечната пулсираща сила, идваща с изгрева — развиделяваше се, а врагът все още не бе предприел нападение. Може би Гървон все пак не знае, че Койн е тук? Може би наистина съм с една стъпка пред него този път…

По стълбите се дочуха стъпки и дръжката на вратата се завъртя. Елена се изправи и отиде до вратата.

— Сейра, ти ли си?

Вратата се отвори. Не беше Сейра. Пред нея стоеше фигура в мантия и с железен кръстат жезъл на велик магистър от Инквизицията в ръка. Невъзмутимото му лице остана безизразно, докато съзнанието му обхождаше стаята без очите или главата му да помръднат, с впит в Елена поглед.

Велик магистър и следователно Първонаследник — но въпреки това щях да усетя, щом пристъпи защитите ми… значи някой го е пуснал вътре…

Винаги трябва да имаш план — но как бих могла да планирам подобно нещо?

Великият магистър махна с пръст и мощна вълна изхвърли Елена към стената. Тя се извъртя във въздуха и се оттласна с крака от тухлите. До нея Койн също беше затръшната в стената и изпищя без звук; безпомощна в оковаващата я руна.

Отблъснала се от стената, Елена се превъртя в салто, стъпи в центъра на стаята и остави своя проекция там; след това притича в ляво и изстреля енергиен лъч, задействайки в това време и шестте арбалета, които бе провесила с жици от тавана. Всеки арбалет се насочи към инквизитора, но той вдигна жезъла си и без да обръща внимание на илюзията на Елена, без усилие се предпази от гностичния й лъч.

Запрати втора енергийна вълна в нея, затръшвайки я в стената, но този път тя се удари лошо и въздухът от дробовете й се изби със силен рев на болка. Ребрата й изпращяха. В този миг, докато се опитваше да се изправи на крака, срещу нея се понесе огнена вълна и тя се хвърли настрани. Горещата струя близна рамото й и овъгли тухлите на единия от зазиданите прозорци.

Шестте арбалета изстреляха наведнъж, забивайки немощно стрели в защитите на мага, но преди Елена да успее да задейства презареждането им, той запрати огнените си пламъци по тях, тетивите им изпращяха, а дървото им се запали. Елена се спусна отново, с по-бързи движения и меч в ръка. Нови огнени вълни преминаха през поредната й проекция и лумнаха в празното пространство. Обгърна се в тъмнина и се устреми към него.

Да видим дали знаеш как да се биеш…

Но тя така и не стигна близо до него — той се извъртя право срещу нея и прониза прикриващото й заклинание така изкусно, че тя най-сетне осъзна, че през цялото време той я бе проследявал. Той вдигна разтворената си длан и я затвори рязко, а въздухът около Елена се вледени, притискайки я като в огромен юмрук, който я вдигна и запрати с главата напред към тавана.

Мазилка и дърво се разбиха в защитите й и тя се сгърчи безпомощно, но не можа да намери опора и изтрополи с крака напред върху каменния под преди да успее да преобразува защитите си. Десният й глезен се разтроши в изблик на нажежена до бяло агония, която се разнесе по цялото й тяло. Мечът излетя от ръката й и тя се просна на земята като премазана буболечка.

С пълно задоволство, разляло се по лицето му, Първонаследникът отново вдигна дясната си ръка, докато тя се мъчеше да си поеме дъх сред мъглата от болка, изправи я във въздуха я и я запрати към най-далечната стена. Лявата й лопатка изпука при удара в камъка. Главата й се оттласна силно и стаята пред очите й изчезна в звездички за няколко секунди, докато тя се влачеше безпомощно, все още борейки се за въздух. Над нея Койн наблюдаваше със злорада усмивка, а инквизиторът се приближи с бавен ход, сякаш съперничката му представляваше заплаха за него колкото някоя дребна мишка или изобщо никаква.

Последен опит…

Тя освободи оковаващата руна на Койн…

… и скочи…

… но не с потрошеното си тяло, а с душата си…

Внезапно картината пред погледа й се промени: сега тя висеше от стената в гностично подсилени окови, гола в необичайно тяло и наблюдаваше одеялото на пода, което въздушният гносис на инквизитора бе изметнало от нея. То лежеше до едно безжизнено тяло: собственото тяло на Елена. Тя усети смущението на Койн от натрапването й — шейпшифтърът се опита се да й противостои, но отчаянието и дългогодишният опит на Елена надделяха над нея.

Инквизиторът — Койн го познаваше като Фраксъс Таргон, се обърна към нея, щом видя, че тялото на Елена Анборн се отпусна безжизнено. Вдигна ръка и оковите около китките на пленницата паднаха. В очите му най-сетне се прокрадна някаква емоция: загриженост за детето на Императрицата майка Лучия.

— Ивет — обърна се към нея той и се наведе да вдигне падналото одеяло, за да я покрие с него.

Пипнах те.

Елена установи пълен контрол над тялото на Койн за достатъчно дълго време, в което да превърне ръката й в назъбен с безброй шипове остър кол и да го прокара през гърдите на инквизитора. Той ококори широко очи, втренчил се в лицето й, докато острието проби кожата и тъканта между ребрата му, за да си прокара път до пулсиращия мускул под тях.

И тя изтегли.

Все още туптящото сърце на инквизитора излезе от гърдите му, набучено на окървавената, остра като нокът ръка на Койн, и той се сгърчи — по лицето му се изписа недоумение и ужас, пръстите му търсеха да се вкопчат в живота, а очите му се разкапваха докато се пресягаше да си вземе обратно сърцето. Койн изрева в собственото си съзнание, борейки се за контрола над тялото си с подновена настойчивост.

Този път Елена не оказа съпротива…

Тя отпусна хвата си и в следващия миг бе обратно в собственото си разбито от болка тяло, вдигайки поглед от земята към Фраксъс Таргон, който запрати лъч енергия с безжизнената си ръка към незащитеното лице на извратеното дете на Майката императрица. Писъкът на хермафродита се изгуби насред пукота на експлозията от заслепяваща светлина.

Великият магистър потърси сгърченото си сърце, но не успя да го улови, когато се изхлузи окървавено от ръцете на Койн и се плъзна с влажен звук върху пода. Таргон се стовари на земята до него, с ръце, притиснати в празната дупка в гърдите му, а Койн падна до него, разтърсвана от спазми и резки конвулсии, гърчейки се като червей, докато не утихна неподвижно.

Главата на инквизитора се завъртя на една страна и очите му се вгледаха безжизнено в Елена. Тя се усмихна мрачно. Маговете можеха да понасят много рани, но не и загубата на сърцето или главата си.

Довърших те, негоднико…

В този миг усещането за умора в собственото й потрошено тяло взе превес, болката я заля като вълна от разгоряващ се мрак, който се търкулна и я понесе със себе си към забвението.

 

 

Стъпки. Тя вдигна глава в полусъзнание. Лоренцо… Слава богу!

Той изтича и се наведе над нея, а тя се пресегна с гносиса си, да докосне добре познатото й съзнание.

И срещна някого другиго.

Не!

— В името на Кор, как така си жива!? — възкликна магът в тялото на Лоренцо на рондийски, вглеждайки се в съсипаните тела на Фраксъс Таргон и Койн, и въздъхна в удивление. — Невъзможно!

Не — не след всичко, което понесох!

„Лоренцо“ извади кинжала си. Проблесна сребро и той го прокара леко от дясно наляво по гърлото й. Тя се размърда безсилно, втренчена в рукналата кръв, оплискала гърдите и лицето му, докато той я притискаше към земята. Ръцете му се стрелнаха към шията й, когато краката й се размърдаха конвулсивно — бедрата й се разтрепериха неконтролируемо, а съзнанието й крещеше: <Сейра, Сейра!>

— Елена Анборн — засмя се злокобно „Лоренцо“, — беше толкова близо и въпреки това така грешеше — той я погали по бузата. — С Гървон причакахме любовника ти, докато се връщаше от крепостта. Позна ли ме?

Той се засмя и отвори уста, а от нея се подаде главата на некромантски скарабей и се скри отново.

— Да, аз съм Рът Сордел.

Тя хвърли всичките си останали сили в опитите да спре кръвта от отворената рана на гърлото си и да поеме дъх през прерязаната си трахея, но Сордел се ухили и издърпа ръката си от раната, а прясна кръв се разплиска, докато Елена хриптеше и клокочеше в последни опити да диша.

— Не, не, без да се изцеляваш. Време е да умреш, Елла. Омръзна ми да свиря втора цигулка заради теб. С курвенските ти номера можеше и да си по-важна за Гървон, но аз винаги съм бил по-добрият маг.

<Гървон!>

— О, не си го и помисляй! — намръщи се Сордел, придавайки страховита злоба на лицето на Лоренцо. — Няма да ти дам възможност да молиш за милост. Той ще те намери мъртва, без да изпита угризения.

Сордел избърса острието си в бедрото й, изправи се и заби крак в корема й, а изцелителният й гносис се разпадна в поредния прилив на силна болка.

— Сбогом, Елена. Сега можеш да умреш.