Дейвид Хеър
Кръвта на мага (10)

8.
Предателство

Сивите лисици

Сивите лисици са група магове, който съдействат за Бунта в Норос. Изтъкнати шпиони, те убиват всеки, попаднал в техен плен, и са обявени за неорганизирана сила от враговете си. Години след войната мнозина не се появяват дълго време в обществото, докато губернаторът не обявява амнистия за тях. Въпреки че не наброяват повече от трийсет души, по време на Бунта те са едни от силните, всяващи най-голям страх на сцената на сражението. Водачът им, Гървон Гейл, е помилван чак през 915 г., когато за тази цел му е поставено условието да се присъедини към Втория поход като съветник по борбата с бунтовниците.

Нилс Маний, Норос: Кратка история, 921 г.

Брокена, Джавон, континента Антиопия

октен, 927 г.

девет месеца до Лунния отлив

Елена Анборн яздеше в тръс, редом с кервана от фургони и карети, търкалящ се с грохот по пътя на изток към Форенса. Синьо памучно наметало покриваше главата й, а благодарение на тънък газен шал върху очите си можеше да гледа напред, без да бъде заслепена от слънцето. Жегата се издигаше на талази от напечената земя, а миражи танцуваха по южния хоризонт. Елена благодареше на боговете за все още мекото време, въпреки настъпилата зима — все още само наполовина на температурата на Ада, нека бъдем благодарни.

Движеха се добре. Обикновено до Форенса се стигаше за две седмици, но при прохладното време може би щяха да стигнат и ден-два по-рано; вече сигурно бяха на половината път. Лоренцо ди Кестрия беше на петдесетина метра пред нея, заедно с един от разузнавачите. Рицарят бе плувнал в пот под кожените си доспехи. Дузина пазачи обкръжаваха в боен ред шестте фургона. Тимори и Фада се возеха в най-близката карета, а Сейра беше сама в следващата, която бе окичена с червени панделки, знак, че вътре има менструираща жена. Религията забраняваше мъжете амтехиани да се докосват до „нечисти“ жени. Елена също трябваше да е вътре при нея, но имаше прекалено много работа, затова реши проблема като завърза червена лента около ръката си и стоеше настрана от мъжете.

За жалост Самир Тагуейн не споделяше вярата в амтехианските суеверия. Препусна към нея като видимо потрепваше при всяко движение на коня му. Стремената бяха прекалено къси и коленете му сякаш бяха заключени неподвижно, лишавайки го от почти всякакъв контрол върху животното. Ако някога се наложи да се бием с теб, Самир, силно се надявам да е на кон, помисли си Елена с лукава усмивка.

Самир я настигна, а плешивото му теме лъщеше червено на слънчевата светлина.

— Rukka mio, мразя ездата — изпъшка той. — Защо пък да не се присъединя към красивата ти принцеска там вътре?

— По-скоро бих те посъветвала да си мериш приказките, когато говориш за кралските ни господари.

Самир изръмжа и поглади козята си брадичка.

— Малко е тихичка тази тук. Предпочитам по-малката — доста по-игрива. Отдавна съм й метнал око на нея…

— Да не си припарил до която и да е от двете — отсече Елена студено.

Той се засмя ехидно:

— О-о, големи сме закрилници. Защо, и на теб ли ти се нрави тя?

— Ти си един извратен простак, Самир. Разкарай се.

— Накарай ме — той я изгледа надменно отгоре до долу. — Може и да си мислиш, че ти командваш, Елена, но когато шефа го няма да ти стои зад гърба, си само един сополив нечистокръвен мелез!

— Нещо друго да имаш да казваш?

Магът я погледна и сниши глас:

— Да. Носиш ли си камъните? — изгаряше от желание да се махне веднъж завинаги от тук и да продължи с живота си. Мразеше това място точно толкова, колкото Елена го обичаше.

— Тъй вярно. А сега мисля да хвърля око на северното било. Ако не се научиш да яздиш като хората, едва ли би се справил, така че ми се махни от главата.

Рондийският маг се изкикоти зад гърба й, когато тя пришпори коня си нагоре по хълма. Знаеше, че Самир е опасен — никога не бе срещала маг с толкова силна предразположеност към огъня като Самир Инферното. Опитай се да го изтърпиш, каза си тя. Няма да е за дълго…

По-късно същата вечер, когато огромният сърп на новата луна бе изгрял високо в северното небе, тя се разхождаше и вдишваше дълбоко от свежия пустинен въздух. От ниския хълм се виждаха каретите и палатките им долу. Обикновено една шатра приютяваше Фада, Тимори и Сейра, но сега принцесата менструираше. Мъжете се движеха оживено около лагерните огньове и приготвяха вечерята. Тимори се биеше с пръчки с един от младите пазачи, а Лоренцо вдигаше специалната кръвна палатка за нея и Сейра.

Тя се наведе, изрови малка коруба и докосвайки я, я подсили с тънък слой камък, за да може да задържи вода. След това изпразни манерката си в нея. Да те видим какво имаш да кажеш, Гървон… Беше изпращал сигнали в мозъка й цял ден, настоявайки да се чуят. Въобще не изгаряше от желание да го вижда.

Докосна водата и изпусна хладния си течен гносис в нея. Повърхността й засия в синьо и от парата се оформи познатото тайнствено лице.

<Елена, къде си? Сордел ми каза, че са те изпратили на изток със Самир.>

<В момента сме в долината Кходаша, на половината път до Форенса. Ти къде си?>

<На север от Брокена. Носиш ли си камъните?>

<Да.> Тя прехапа устни. <Но…>

<Добре. Бъди готова. Скоро.>

Изражението му беше строго, угрижено. И така до болка познато. Беше целувала това лице толкова много пъти, но сега дори не можеше да си спомни чувството, с което го бе правила. Последният път беше преди почти година, по време на едно от редките му посещения. Подозираше, че има друга. Най-вероятно Вейдия.

Тя събра кураж и изрече:

<Гървон, Олфъс ми предложи да остана — като частен наемник. Само аз, без останалите.>

Ето, успя да го каже. Гървон се намръщи.

<Да не си му казала, че ще си тръгваш?>

<Разбира се, че не! Той пръв ме попита.>

<Хубаво. Значи не подозира нищо.>

Изведнъж обаче се намуси.

<Защо без останалите? Пак ли му лазят по нервите? Както и да е, това сега не е важно. Когато ви дам знак ти и Самир ще тръгнете на североизток…>

<Гървон, ти не ме слушаш. Ще се съглася. Искам да остана тук.>

Той се вцепени, а по лицето му се изписаха последователно объркване и раздразнение, след което придоби несмутим вид, невъзмутима маска.

<Какво искаш да кажеш с това, Елена?>

<Искам да остана тук. Тук искам да живея, да се оттегля, когато остарея. Искам да напусна антуража ти. Вече се реших.>

Той я гледаше невярващо от водата.

<Тогава със същия успех ще трябва да се отметнеш! Онова глупаво копеле Олфъс ще си спечели империята за враг и ти няма да има какво да правиш там…>

<Решила съм го.>

<Глупава кучка, коя си мислиш, че си? Помни, у мен е всичкото злато, което притежаваш; ти си моя, жено!>

Гняв гореше в очите му и водната повърхност се размъти. За момент Елена си помисли, че ще запрати гностична атака в нея, но изведнъж изражението му се успокои и придоби извинителен… добре пресметнато извинителен вид.

<Извинявай, Елена, казах го от яд. Чуй ме, наистина трябва да премислиш. Това, което искаш, просто не е възможно. Това не ти е някаква игра, Елена, заповедта да се оттеглим е на императора.>

<На императора ли? Че от кога работим за империята? Гървон, аз…>

<Не! Изчакай, нищо не казвай засега. Трябва да си дадеш време и да помислиш, скъпа. Не бързай така да вземеш решение. Ще говорим пак, когато стигнете във Форенса. Моля те, Елена, обещай ми, че ще си помислиш — за твое добро е.>

Тя въздъхна и кимна мълчаливо. Какво друго й оставаше? Натопи пръста си във водата, която изсъска и се изпари в синя светлина. Леко потрепери и зарови глава в ръцете си, затъваща в тресавище от безпомощност.

Когато най-сетне погледна отново към лагера им, видя как Самир Тагуейн се взира в кофата с вода, а лицето му се осветяваше от искрата на повърхността й.

Говори с Гървон… Видя как за кратко по лицето му се изписа изумление, при което вдигна поглед към нея.

 

 

Елена се настани до входа на кръвната палатка, за да може да следи всичко. Сейра я погледна и й се усмихна жизнерадостно.

— Елена, виж, Лоренцо ни донесе супа, а каза, че скоро ще има и печено пиле — Елена погледна някак неодобрително. — Той те харесва. Не е спрял да те гледа.

— Просто се държи мило. Като братче.

— Да бе! На мен по друг начин ми изглежда. Казах ли ти, че по-големият му брат настоява двамата да се сгодим? И татко няма нищо против.

— Родът Ди Кестрия е най-старият съюзник на семейството ви — отбеляза Елена. — Ще е добре и за двете страни. — А и ще го накара да спре да флиртува с мен.

— Да, може да се каже, че е привлекателен — размишляваше си Сейра, — но на мен просто не ми харесва.

— Е, нали току-що каза, че е привлекателен? — засмя се Елена.

— Да, ако ги обичаш брадясали — намуси се Сейра.

— Такива са си мъжете! Отблизо всичките са окаяни и четинести.

Тя надзърна отново навън като повдигна плаща на палатката, стремеше се да не изпуска Самир от поглед. Сега беше до кладенеца и се наливаше от някаква манерка. Погледите им се срещнаха, на стотина метра разстояние. Елена си представи как я чака да заспи и подпалва палатката й. Но пък… Гървон не би му позволил — със сигурност не би…

Гървон обаче сега е далече, а и връзката ни приключи отдавна.

Изведнъж пустинята й се стори празна и студена. Лесно бе да си представи, че целият свят се е изпарил, че съществува само това място сега, само тези хора.

Сейра не забеляза посърването й.

— Трябва да се возиш в каретата при мен. И ти кървиш, а аз ще умра от скука!

И по-лоши начини има да умреш. А сега просто млъкни, момиче, остави ме да помисля.

— Трябва постоянно да наблюдавам — измърмори тя. — А и почти ми спря. Възрастните жени не кървят толкова дълго.

— Обичам, когато сме заедно в кръвните стаи. Можем наистина да си говорим. Като сестри.

— Нали си имаш сестра.

Дали Гървон ще ми върне парите, ако напусна? Само да е посмял!

— Но със Солинда сме толкова различни — тя иска да говорим само за момчета, танци и дрехи. Не е като с теб. А и от двете ни тя е хубавата — добави тя с нотка на завист в гласа, при което Елена веднага реагира.

— Ти също си хубава, Сейра — питай когото искаш. Просто една друга, по-дълбока красота.

Сейра имаше плътни устни и големи очи с дълги мигли. Не беше всепризнатата красавица, но определено грабваше окото.

— Така ли мислиш? Чувствам се толкова невзрачна — прекалено ниска и широка. Леко дебела.

Елена поклати глава.

— Не си дебела, Сейра. Просто не си така кльощава като Солинда и не позволявай да те убеждават в противното — цялото внимание на Елена сега бе върху Самир Тагуейн, който й отвръщаше с нахално самонадеян поглед. — И най-важното, душата ти е красива, мила моя princessa. Ще умра, но няма да позволя на никой да те нарани — добави тя почти машинално.

Сейра премигна на парцали:

— Знам — искам да кажа, нали това ти е работата? Да ни пазиш?

— Не е просто работа, Сейра — погледът й отново се върна към Самир и тогава съзря как Лоренцо се приближава към тях. По дяволите, и него ли трябва да пазя? — Ей, виж, идва Лори.

Лоренцо се усмихна колебливо.

— Хареса ли ви супата, принцесо? Пиетро е почти готов с пилето. Ще ви запазим най-хубавите парчета.

— Така и трябва, сър Лоренцо. Стомасите ни вият от глад!

Елена се изправи и го погледна в очите:

— Лоренцо — тя го придърпа по-близо и прошепна, — пази се от Самир.

Той я погледна недоумяващо:

— Самир ли? Защо, не е ли верен?

— Лори, той е рондийски маг. Верен е единствено на заплатата си.

Лоренцо изглеждаше обезпокоен. Знаеше добре какво унищожение може да предизвика този маг; често, когато се перчеше пред рицарите, бе взривявал скали и запалвал цял ред мишени за стрелба.

— И ти също си маг — каза той тихо.

— Но знаеш, че аз съм от Нести, нали, Лори?

— Разбира се, от Нести си. Е, какво искаш да направя?

— За сега нищо, просто бъди предпазлив; наглеждай Фада и Тими. Нямаме основание да подозираме, че нещо извънредно ще се случи, но бъди нащрек — след това му обясни по-просто. — Става дума за шихада.

— Мислиш, че ако Нести подкрепят Салим, Самир може да направи нещо?

— Няма да ни навреди да сме предпазливи, Лоренцо.

Той се ухили нервно. И двамата знаеха добре, че ако станеше напечено, Самир можеше да го изпържи преди да е мигнал — освен, ако не стоеше зад Елена. И все пак, като излизаше, успя да си придаде невъзмутим вид.

Сейра се бе поизправила, а в големите й очи се четеше загриженост:

— Елла, какво каза на Лори?

Елена се обърна към нея с, надявайки се, окуражаваща усмивка:

— Просто го предупредих да си отваря очите на четири.

Сейра се намуси:

— Вече не съм дете, Елла. Нещо случило ли се е? Чух нещо за Самир. Хич не го харесвам.

И аз не го харесвам, мое момиче. Тя отмери с поглед разстоянието между тях и огнения маг.

— Не се притеснявай, Сейра. Всичко ще е наред.

— Изглеждаш много напрегната — каза Сейра, поглеждайки към малкия газен фенер. — Ще направиш ли пак магическа светлина, като едно време през нощните бури? — призракът на малко момиченце сякаш се рееше в очите на принцесата в търсене на успокоението, че всичко е наред.

Елена я погледна с умиление:

— Разбира се.

Пресегна се за шишето с вода, разви капачката и изсипа малко течност в ръката си. Сейра се наведе съсредоточено напред, докато Елена завихряше водата и я оформяше, изпускаше от пръстите си гностична светлина и постепенно ги сливаше, докато не се получи еднородна смес, закрепвана от гностичната енергия. Запечата я с помощта на свързваща руна и подхвърли искрящото еластично кълбо от вода и светлина в очакващите ръце на Сейра. Момичето го хвърли обратно към нея и за кратко поиграха на топка с бляскавото кълбенце, докато Сейра не го изпусна на одеялото си и то се пръсна.

— Вече винаги ти побеждаваш — измрънка Сейра. — Когато бяхме малки ни оставяше да бием ние — все още оставяш и Тими — тя разтърка мокрото петно. — А сега и одеялото ми се намокри.

— Сега виждаш защо не те оставих да победиш! — каза Елена и с жест с ръка изсуши мокрото място.

Сейра се засмя и отвърна замечтано:

— Да можех и аз да правя магически заклинания като теб!

— Това не е магия, а гносис — всъщност гносис е силацианската дума за „тайно познание“ — обясни Елена, докато наблюдаваше как Самир се оттегля в платката си. Точно така, Самир, време ти е да си лягаш. — И не правим „заклинания“ — не са ни необходими думи, а единствено мисли, за да насочим енергията си. Единствено учащите се и по-неумелите магове изричат думи на глас, за да се концентрират по-добре и да съсредоточат енергията си. Аз самата използвам думи, само когато изпробвам нещо прекалено трудно.

Елена оформи умело ново кълбо от светлина и вода и го остави до тях. В този миг видя как Самир се прибра в палатката си и въздъхна. Извади от джоба си връзка с пера, която Гървон й бе подарил и която съдържаше гностична енергия за контролиране на животни. Затърси мислено навън и улови съзнанието на една нощна птица — пустинна сова, и я подчини да наглежда палатката им. Контролът на животни не беше една от силните й страни, но можеше да прави подобни по-прости неща, стига да разполага с някаква допълнителна помощ, била тя и във формата на подарък от охладнелия й любовник.

Още ли се срещаш с Вейдия, Гървон? Не ти вярвам, макар че обеща, че всичко между вас е приключило.

Сейра се излегна по корем и надзърна изпод завеса от гъста черна коса:

— Какво ли ще реши татко, Елла? Като се срещнат с кешите, за да обсадят шихада?

Елена погледна своята принцеса, нежното й лице с тъмен тен, осветено от синьото сияние на водната сфера. Сейра задаваше все по-сериозни въпроси тези дни. Превръщаше се в жена, с интереси, надминаващи отглеждането на деца. Все още не бе сгодена, а закъсняваше в поемането на тази стъпка — имаше предложения и от римонски, и от джафи благородници. Самата тя бе наполовина джафи и наполовина римони, така че можеше да се омъжи за когото поиска, без да нарушава критерия за смесената кръв, ако някое от децата й реши да се възкачи на трона.

— Мисля, че баща ти ще се стреми да стои настрана за колкото може по-дълго. Джафите и кешите са воювали в продължение на години, преди римонците да се настанят по тези земи, а кешите често са се опитвали да въстанат срещу джафите. На юг сме добре укрепени, но войските ни са твърде малобройни.

— Но със сигурност не бихме останали неутрални по въпроса, нали? — попита Сейра намръщено. — Рондийският император постъпи много жестоко — толкова много невинни хора в Йебусалим бяха избити! Как ми се иска всички рондийци да бяха като теб, Елла, тогава страната ни щеше да е мирна, както преди.

— О, аз не сам рондийка — усмихна се широко Елена, — родена съм в Норос, а там не обичаме рондийците не по-малко от вас. Дори се вдигнахме на война срещу тях, но загубихме — лица от миналото изплуваха в съзнанието й: лица, сред мъртвите и сред живите… образът на Гървон…

— Самир рондиец ли е? А господин Сордел?

— Самир — да. Той си е типичният рондиец, само дето е плешив — обикновено косите им са дълги и къдрави и носят изтънчени дрешки. Сордел е от Аргънди, там са по-прями и земни. Но пък са едни твърдоглави копелета.

— Рондийци, арги-някакви си, Норос… Всичките сте ми еднакви.

— А Нести същите ли са като Горгио? — вдигна вежди Елена.

— Бляк, разбира се, че не! — възкликна Сейра — Горгио са противни.

— Виждаш ли? А и двата ви рода са римонски! Норосийците и рондийците дори не са от един народ.

— Горгио са шайка кръвосмешенчески онанисти — с тях дори не сме от един вид. Можеш ли да повярваш, че Солинда всъщност си пада по Фернандо Толиди? Отвратително! — Сейра поклати неодобрително глава и отново придоби сериозен вид. — Магистър Гейл също ли е рондиец? Виждала съм го само веднъж. Стана ми някак неспокойно. Той сякаш запечатваше всички в съзнанието си като ги прибираше в малки кутийки, откъдето после да ги извади и разучава.

Колко е наблюдателна. Може би тъкмо това и е правил.

— Не, той е от Норос като мен.

— Той ли беше твоят, ами… — гласът на Сейра секна в колебание.

— Моят любим? Това не ти влиза в работата, момиче мое.

— Ти все ми казваш, че на един владетел всичко трябва да му влиза в работата, така че съм в правото си да искам да знам.

— А когато станеш владетел, може и да ти кажа!

Сейра я погледна с преценяващ поглед:

— Преди говореше често за него. Сега вече не го правиш.

Елена премери лицето й с поглед. Понякога Сейра наистина беше прекалено наблюдателна.

— Така ли?

— Да. А Самир каза нещо на господин Сордел, нещо за някоя си Вейдия. За това, че е близка с господин Гейл.

Сърцето на Елена се сви:

— Не трябва да подслушваш разговорите на мъжете.

— Та ти винаги ми казваш да си държа очите и ушите добре отворени, Елла!

— Така е, но сега искам да ги затвориш и да поспиш.

Сейра легна по гръб и се загледа в пространството.

— Иска ми се да съм като теб, да ходя където си поискам и да правя каквото си поискам. А вместо това в крайна сметка ще ме омъжат за някого и цял живот ще трябва да се подчинявам на чуждата воля.

— О, Сейра, животът ми хич не е толкова романтичен, колкото ти изглежда. През повечето време и аз просто правя каквото ми се заповяда, което в повечето случаи се оказва или опасно, или скучно, или пък по малко и от двете.

— Ако се бях родила мъж, щях да имам толкова повече свобода. Забавните неща винаги остават само за мъжете.

Елена си спомни, че и тя беше заявила същото на някого преди години. Погледна нежно принцесата. Наистина ми е като малка сестра.

— Знаеш, че не бих го отрекла, но наистина мисля, че трябва да поспиш.

— Вярно ли е, че рондийските жени могат да се омъжат за когото си поискат?

— Не — поклати глава Елена, — животът им е общо взето като твоя: още щом момичето прокърви, се урежда бракът й, дори и при маговете — даже най-вече при тях, защото магьосническата кръв е много ценна. При мен обаче и това е различно — саркастично отбеляза тя.

Сейра се усмихна заговорнически:

— Ще се омъжиш ли някой ден?

— Може би — премигна несигурно Елена.

— Господин Гейл единственият, с когото си била, ли е? — продължи да я дразни тя.

— Сейра!

Принцесата се изхихика:

— Можеш да ми кажеш, все пак на практика сме като сестри.

Елена я погледна отегчено:

— Заспивай!

Тя се обърна на другата страна, а Сейра избухна в смях. Малка хитруша! Обзалагам се, че Солинда я е подкокоросала.

Когато Сейра се обади отново, беше с по-нежен тон:

— Спирам вече, Елла. Постави ли защитите?

— Si, Сейра, всичко е както трябва. Изпи ли чая, който ти дадох? Ще ти помогне за спазмите.

— Всичкия. Buona notte, Елла-amica. Ще ми се да бях твоя истинска сестра и двете да обиколим света.

— А какво мислиш, че правим сега, глупаче? Приятни сънища.

— Обичам те, скъпа Елла.

— И аз те обичам, принцесо. А сега в името на Кор: Зас-пи-вай!

Когато се събуди на сутринта, пред палатката им Елена откри тялото на мъртва сова, а на гърдите й, там където е било сърцето, зееше прогорена дупка, с големината на огромна монета. Самир ги гледаше зорко откъм кладенеца, а на устните му се разля зловеща усмивка.

 

 

След четири дни съзряха група мъже на камили, приближаващи откъм изток. Бяха облечени в бяло, а дългите им копия висяха свободно. Щом зърнаха кралския кортеж, развяха виолетово знаме: очевидно кралските пратеници, които трябваше да предупредят във Форенса за посещението им, вече бяха пристигнали. Елена хвърли поглед към Лоренцо, който яздеше на една линия с нея, и въздъхна с облекчение. Колкото повече мъже имаше с тях, толкова по-спокойно се чувстваше. Последните четири дни бяха напрегнати и изморителни, а всички започнаха да забелязват нарастващото напрежение между двамата магове. Елена усещаше страха им, че ако между нея и Самир избухне някакво спречкване, всички ще се озоват в капан на сили, от които трудно щяха да излязат невредими. Дори Фада беше усетила нещо и я попита обезпокоено, дали двамата със Самир не се бяха скарали. Елена я успокои, че става дума за обикновено разногласие по отношение на тактиките за действие, като се надяваше искрено, че наистина е така.

Докато пътуваха, пейзажът се бе променил, орловата папрат бе изместена от високи, остри скални канари. Пясъкът под краката им бе по-мек и от време на време конете им се запъваха мъчително. Нощите ставаха все по-студени, а дните все по-горещи и безветрени, така че дори един полъх щеше да е благословия. Но въздухът по тези вътрешни земи почти не се движеше, освен при някоя случайна, силна пясъчна буря, каквато те определено не искаха да ги сполети.

Елена погледна Лоренцо. Кестрианският рицар бе приятна компания по време на пътуването: беше самоуверен и бе пътувал надлъж и нашир, преди да се установи в Брокена, така че бе и сладкодумен разказвач. Колко ще ми липсват тези хора, ако си тръгна, мислеше си тя.

— Изчакайте тук — каза му тя и се понесе в тръс към колоната от величествени камили, пищно окичени с пандели и камбанки, но с невъзмутими и незаинтересовани муцуни. Водачът на ездачите вдигна ръка за поздрав и разви шала от главата си, под който се разкри важният, гладък череп на Харшал али-Асам, брата на емира на Форенса. Лицето му се разтегли в широка усмивка, разкриваща белите му зъби.

— Доня Елена! Благодаря на Ахм за благополучното ви пристигане!

— И аз, Харшал — тя се извърна назад. — Все още обаче не сме пристигнали благополучно.

Харшал премигна като препичащо се на слънце влечуго:

— Някакъв проблем ли има, доня Елена?

— Не, Харшал, не се притеснявай. Просто всички сме малко напрегнати. Радвам се да те видя.

Харшал али-Асам бе кандидат за ръката на Солинда, щом тя навършеше пълнолетие, макар че тя самата не бе очарована от това: в края на двайсетте си години, той си беше направо старец по нейните стандарти. Но беше добър човек и Елена смяташе, че ще е перфектният съпруг за едно своенравно момиче като Солинда.

— Е, какво ново, Харш? Как е сестрата на Фада?

— Хомейда не е добре. Волята на Ахм ще покаже — въздъхна той. — Пратениците от Кеш бяха ли пристигнали, преди да тръгнете от Брокена?

Елена поклати отрицателно глава. Погледна зад гърба си и изрече с тих, поверителен глас:

— Самир е обезпокоен от кешското посланичество. Тъй като е рондиец, решението на крал Олфъс ще го засегне повече, отколкото някой от Норос, като мен.

Просто и правдоподобно; Гървон щеше да е доволен. Тя прехапа устни. Трябва да спра да оценявам действията си според неговите критерии.

Харш кимна и тихо отвърна:

— Ще се погрижим. Не се притеснявайте.

 

 

Позабавляваха се добре след това, когато Сейра настоя да й позволят да се качи на камила, като, разбира се, Тимори веднага пожела същото. Елена се качи заедно с нея и заедно пяха джавонски народни песни за принцеси и любовни истории, за оазиси под звездите. Лоренцо също се присъединяваше с приятния си тенор и така заприличаха на същинска странстваща трупа музиканти, на път за поредното си изпълнение.

Единствен Самир беше като черен облак, мрачен и саркастичен, досущ като лешояд, който чака умиращо животно да издъхне, за да може да се нахрани. Постоянно дразнеше Елена, когато тя беше достатъчно близо да го чуе, което я принуди да стои на прилично голямо разстояние от него, за да не избухнат нервите й.

Колоната навлезе във Форенса от запад малко след пладне, три дни след като се срещнаха с хората на Харшал. Слънцето грееше високо в небето. Трудно се удържаха конете и камилите, почувствали близостта на дома. Понесоха се енергично през вонята от безкрайните купчини боклук в покрайнините на града. Осиромашали джафи ги следяха зорко, докато кортежът им се извиваше по претъпканите улици извън жълтите стени, издигащи се недалеч насреща им, а дрипави деца подтичваха до тях, просейки пари и храна. Малчуганите се струпваха около всеки фургон и всеки ездач с изключение на Елена. Тя, чуждоземската вещица, ги плашеше. И това все още я натъжаваше.

Беше веща в изцеляването и често бе използвала силите си, за да лекува рани и болежки или счупени кости в Брокена, но все пак се изискваше прецизност и бе прекалено изнурително, така че никога не можеше да помогне достатъчно. Не искаше нищо в замяна, освен да я научат на няколко нови думи. Вярваше, че трудът й е оценен: една малка победа в комуникацията и разбирането с местните. В Юрос хората вярват, че способностите на мага са благотворни дарове на Кор, но тук в Антиопия всички, дори и римонците, мислеха, че тя владее някакви демонични сили.

Елена въздъхна и прокара пръсти през мръсните си коси. Беше изтощително постоянно да стои нащрек за нещо лошо: имаше нужда от баня и сън. Какво ли прави Гървон сега, мислеше си тя. Какво ли каза на Самир? Какво ли се случва в Брокена? Неведението я изяждаше отвътре.

Криволичеха по улиците, докато достигнат старото тържище, и направиха кръг около двореца на емира, преди да изкачат хълма към крепостта на Нести. Порутените оръдейни куполи на кулите в крепостта Крак ал-Фарада бяха превърнати в оградени със зъбци бойни платформи, осеяни с балисти, заредени с копия, а стените й бяха възстановени и укрепени. Щом зазвучаха тромпетите за посрещането на кервана, измежду виолетовите знамена на върха на кулите надолу надникнаха няколко мъже. Паоло Кастелини ги очакваше на двора. Говореше се, че е най-високият мъж в Джавон. Имаше широки рамене и редки прошарени мустаци, а косата му обрамчваше унилото му лице. Лично отвори вратата на каретата на кралското семейство и Фада, излязла най-напред, прие грациозно почестите му, преди да подбутне по стълбите децата си да побързат, за да види по-скоро сестра си Хомейда.

След това Паоло се обърна към Елена и кимна подобаващо. Все още ми няма доверие. Тя слезе с неописуема болка в краката. Лоренцо вече насочваше подчинените си към конюшните. Всички бяха доволни, че най-сетне пристигнаха, дори и Самир, който подхвърли поводите на коня си на някого от прислугата и последва кралското семейство в крепостта. Мрачно предчувствие обзе Елена щом изгуби мага от поглед. Няма време за размотаване. Махна на Паоло и изтича по стълбите, обръщайки се, за да види кой я бе последвал: беше Лоренцо, също толкова обезпокоен, колкото нея. Винаги трябва да имаш план, казваше Гървон. Е, тя определено имаше. Маговете с изявена предразположеност бяха по-лесно предвидими от останалите, а и тя бе наблюдавала Самир вече четири години. Той определено беше несравним с огнения гносис и много способен в манипулирането на земята и въздуха, но репертоарът му беше доста ограничен. Най-често се справяше с противниците си като ги изпепеляваше с неугасими пламъци. Дори и да използва най-мощните си защити, ако той я уцелеше с пълна сила, Елена щеше да прекара последните си мигове крещейки в агония, докато плътта й се сбръчква обгоряла по костите. Ако успееше да го избегне обаче, може би щеше да има шанс срещу него.

Беше изчезнал само за половин минута, нищо повече. Но докато Лоренцо подрънкваше зад нея, тя се изстреля между стражите на входа и навлезе в обширното преддверие, където двойка стълбища се спускаха на четири етажа от всяка страна. По стените, покрити с резбован тик, висяха пана и картини, а покрай тях се редяха мраморни и каменни статуи. Отсреща, вратите на голямата зала бяха отворени, откривайки стая, пълна с доброжелатели и молещи се, поне стотина на брой. Елена се огледа изплашено, не виждаше никъде нито децата, нито Самир.

Нисък кикот се разнесе над главата й. Самир се беше облегнал на перилото и пукаше пръсти, подсмихвайки й се. Няма да има предупреждение, четеше се в смеха му. Никакво предупреждение.

 

 

И предупреждение нямаше.

Елена се разбуди преди изгрев, изтощена от неспокойни сънища. Още по нощница, се промъкна тихо от малката си стая до детските помещения надолу към централната кула. На ръката й бяха провесени любимите й туника и панталони, но и вързоп с оръжията й, който не би разнасяла така в Брокена. Все още се чувстваше отпаднало и сковано от дългия път и мисълта да си вземе баня, преди да се заеме с подготовката на децата за сутрешната служба, беше примамлива.

Стъпваше на пръсти по коридора към баните, когато дочу гласа на кралица Фада, идващ откъм болничната стая. Елена беше зърнала Хомейда предната вечер, жената изглеждаше по-скоро на деветдесет, отколкото на своите четиридесет и осем години. Ракът я разяждаше, едва успяваше да диша и вече не приемаше нищо друго освен течности. Скоро щеше да умре, нямаше съмнение в това.

Докато Елена се оглеждаше по коридора, един глас изрече доста отчетливо:

<Започни.>

Не, не в ушите й, а в съзнанието й, сякаш дочуваше нещо от някакъв сън: мисловен знак. Изречен от Гървон Гейл.

Започни…

Фада пристъпи вън от болничната стая, все още разговаряше с някого вътре. Обърна се, когато Елена изкрещя предупреждението си. В този момент кралицата беше изхвърлена назад и притисната към стената от невидими сили. Елена захвърли кърпата и дрехите си и хвана здраво меча и късия си нож. Устните й се разтеглиха във вик за помощ, когато експлозия от пламъци обгърна кралицата с ужасно, зловещо изящество. За миг Елена виждаше само яркия отблясък от взрива, в който под полупрозрачна плът проблеснаха костите на Фада, а след това ударната вълна се разпръсна по целия коридор. Гореща вълна я изхвърли назад и главата й се удари в дървения под. Погледът й блуждаеше, докато търсеше опора по гладката земя. Течна огнена струя възпламени въздуха над нея и когато вдига поглед, от кралицата беше останала само купчина горящи кости.

Самир Инферното пристъпи откъм болничното помещение. Зад него се разнесоха женски писъци на ужас, които се превърнаха в агонизиращи крясъци, когато той изпълни стаята с нова вълна от пламъци. Но погледът му вече се бе спрял на Елена. Запристъпва бавно към нея, изваждайки меча си. Целият бе в алени одежди, а рубинът на гърлото му искреше като жарава. Ален гносис просветна в ръцете му, а от гърлото на Елена се откъсна сподавен вик.

— Гървон каза, че ако поискам, мога да те изчукам, преди да те убия, но не виждам смисъл да го правя — той насочи пръст към нея и по коридора се понесоха пламъци. Щитът й ги отклони, но горещата вълна премина през него, като изгори стъпалата й и подпали косите и нощницата й. — Не си моят тип. Предпочитам просто да гледам как изгаряш.

Надигна се, подготвяйки удар с пълна мощност, а Елена захвърли към него подсилените си защити, приведе се надолу, използвайки стените за опора. Мехури покриваха стъпалата й, болеше сякаш някой забиваше хиляди игли в тях. Изпълзя назад, далеч от приближаващия се маг, докато раменете и главата й не опряха в стена: беше достигнала края на коридора. За части от секундата осъзна огромната сила на заформящите се пламъци в ръцете на Самир и се хвърли настрани. Вълна от нажежена до бяло енергия се разби на мястото, където допреди малко бе седяла, а пламъците, завихрили се в защитите й, се плъзнаха надолу и изпепелиха дървения под. Зърна за миг смаяната физиономия на Самир, когато собствените му пламъци се върнаха към него, унищожавайки земята под краката му, и в следващия момент магът се изпари, пропадайки през зейналото пространство в пода. Елена скочи на крака, простенвайки от болка при допира на обгорените си стъпала със земята, и се втурна по стълбите, откъдето беше слязла, крещейки на всеки, който я чуе, да се пази.

Замъкът се разбуди в паника, отекваха въпроси на римонски, а тътен и писъци от долния етаж им отговаряха. Подът пред Елена изригна с трясък, гейзер от пламъци прогори дървото в стремежа си да изпепели стълбището, към което беше тръгнала. Изпод краката й Самир стреляше напосоки.

Мислите й препускаха, когато дочу рева му:

— Няма да ми избягаш, Елена!

Трябваше да се добере до децата преди него: това беше едничката й цел. Отскочи от земята като гмуркач и прелетя дължината на горящия коридор чрез въздушен гносис, докато пореден взрив разби на парчета дървените греди на пода, където тя самата се намираше допреди няколко секунди. Тогава чу отдолу гласа на Паоло Кастелини, привикващ стражите си.

— Паоло! Децата! — извика тя, докато се спускаше през задимения коридор, и се устреми като ястреб над преддверието, три етажа нагоре. Спря се във въздуха, с поглед върху Самир и Паоло Кастелини със стражата му под нея, струпали се пред входните врати. Изстреля лъч от синя гностична светлина, която се разби в защитите на мага, докато тя оформяше следващия си удар. Той изрева и пламъците му се отплеснаха, разбивайки на парчета главата на елен, поставена над вратата, вместо да изпепелят Паоло, както бяха предназначени. Елена се извъртя във въздуха и разпръсна три свои образа в различни посоки, всяка от която изстреля лъч от гностична енергия.

Самир избра погрешния: дим и пламъци профучаха зад нея и заличиха един от фалшивите образи. Подигравателният смях на огнения маг отекваше навред, докато тя се издигна във въздуха до най-горния етаж.

Лоренцо ди Кестрия се появи по коридора, само по панталони, с малък кръгъл щит в лявата си ръка и широкия си меч в дясната. Зяпна Елена, носеща се във въздуха над него, но тя не му обърна внимание, а вместо това замахна с ръка и преряза жиците на полилея до нея. Стъкло и метал се понесоха стремглаво надолу и тя видя как очите на Самир се ококориха срещу им, когато цялата тежест се стовари върху защитите му и полилеят се разпръсна на парченца. Той обаче остана невредим, каскадата от хвърчащо стъкло и парченца желязо се свлече покрай него. Rukka mio! Как може да е толкова силен?

— Лори, децата! — извика тя, спускайки се към детските помещения, когато Сейра се появи, в бялата си нощница, а бледият Тими се беше вкопчил в нея.

Двамата заоглеждаха горящия таван и огромните кълба дим, издигащи се отдолу.

Сейра я погледна умолително:

— Къде е мама? — попита тя с обзета от ужас физиономия.

Елена се изстреля към нея, а Самир захвърли Паоло настрани като някаква парцалена кукла и отново вдигна глава нагоре.

Тимори попита с недоумяващ поглед:

— Какво става? — и пристъпи напред, за да надзърне през дървения перваз какво се случва долу, където отзвукът от падналия полилей все още кънтеше.

— Тими! — извикаха всички в един глас, но Лоренцо беше най-бърз, изблъска учуденото дете и вдигна щита си пред тях, точно когато пламъците ги обгърнаха. Огънят се разля навсякъде, където щитът и перилото не успяха да му попречат: по рамото, левия крак и лявата част на лицето на рицаря, който изстена в агония.

Тимори обаче избегна удара и Сейра го издърпа настрани от конвулсиращия от болка Лоренцо. Елена се хвърли към тях, прескачайки горящия парапет. Отдолу издрънчаха арбалети и двама стражари изреваха в агония насред отекващия смях на Самир.

Сейра притисна Тимори към себе си и всичките й страх и надежди се изляха в една дума от устата й:

— Елла!

Елена избута Сейра обратно в детската стая:

— Вътре — бързо!

Хвърли поглед обратно през перилото и потрепери: Самир бе адско изчадие на свобода: изкачваше се хоризонтално нагоре по каменната стена, а краката му потъваха без усилие в здравата структура. Лицето му лъщеше с цвета на жарава, сякаш изваяно от лава, а брадата му стърчеше като език на пламък. Елена издърпа Лоренцо на крака.

— Хайде, Лори, нужен си ни — извика му тя, докато той се мъчеше да си поеме дъх.

Главната стая в детската част бе спалнята на Сейра, просторна, с легло на стената в дъното и гледки от прозорците на север и на юг. Елена разби стъклото и от двете им рамки, откърти едно огледало от стената и го постави на стол наблизо.

— Покатерете се на перваза отвън през прозореца — нареди им тя и след това извика. — По-бързо! — Сейра все така стоеше на място, прегърнала Тимори. — Тръгвайте! — изкрещя отново тя и избута момичето към прозореца. — Лоренцо, изведи ги от тук…

Тя се извърна и плесна с ръце, и нишки от гносис подхванаха вратите, затръшнаха ги здраво и ги заключиха.

— Какво, по дяволите, се случва, Елла? — извика рицарят.

— Самир… иска да убие децата!

Никога не бих си и помислила… Проклет да си, Гървон! Издърпа друго огледало от стената. От пукнатините под него се разнесе пушек. Огледа се едновременно и в двете огледала и ги размести с леки движения на пръстите, нагласи ги, отбеляза позицията си, но бе изхвърлена на една страна, когато вратата се разтърси.

Лоренцо избута децата на перваза отвън и се обърна с решителен поглед: очи на мъж, които очаква следващата минута да е последната в живота му. Елена нямаше време за друго освен:

— Лори, скрий се!

Този път не се чу гласът му, нямаше злоради подхвърляния или заплахи, просто един подобен на въглен юмрук, който проби дупка във вратата, докато Елена се отмести от едната й страна. Виждаше я само в едно от огледалата и в отражението съзря как хвръкна разбита, а пушекът нахлу в стаята, замрежвайки погледа. Елена пристъпи в сенките и направи следващия си ход.

 

 

Самир се намръщи. Гървон го бе предупредил, че кучката е бърза, и така си и беше, но пък беше само получистокръвна и вече беше стара слива, която трябваше да изритат. А аз имам пълно предразположение към огъня, помисли си той самодоволно.

Малцина на Урте можеха да оцелеят при дори кратък досег със способностите му, а и се беше подготвял цяла нощ за този момент, трупайки сили чрез медитация. Малко преди изгрев, бъди готов, беше наредил Гървон. Ще ги избием до крак.

На това му се казва неочаквано възнаграждение! Значи няма просто да им се измъкнем, а, Гървон?

Не, ще ги избием всичките: двамата със Сордел ще се справим с краля, а ти трябва да очистиш кралицата и децата.

Ами Елена?

Не можеш да й се довериш вече, Самир. Привързала се е към хората. Направи, каквото се налага.

Всички знаеха, че Гървон неотдавна чука Вейдия, Елена вече не означаваше нищо за него. С огромно удоволствие, Гървон — беше му отвърнал и не се шегуваше. Беше се навъртал близо до дебеланата Фада, когато заповедта пристигна. Първият взрив, който бе изпепелил кралицата на прах, му бе дошъл като оргазъм. Тогава се бе появила Елена, и точно както Гървон го бе предупредил — бе бърза и хитра — а и начинът, по който насочваше защитите си… беше успяла да разруши земята под собствените му крака! Много прозорливо от нейна страна, щеше да запомни този номер.

Самир разби вратата към детските помещения. Време е да приключваме. Остави вълна от дим да се излее в стаята и с подготвени защити пристъпи, но нищо не го връхлетя. Можеше и да е бърза, но нямаше никакви огнени сили, а и вече скривалищата й бяха на свършване. Някъде от тъмнината дочу как Лоренцо ди Кестрия се задъхва от болка и се ухили широко. Това му беше най-хубавото на огъня — не просто нараняваше, но и оставяше побъркваща болка, такава, каквато можеше да накара и експертите по измъчвания да позеленеят от яд. Болка, която ще подсигури и на онази съсухрена кучка Анборн, преди да се захване с децата…

Пушекът се издигна към високите греди на стаята, разкривайки Елена пред него, застанала между две огледала, с нож в дясната си ръка. Тя вдигна лявата си ръка към него и слаб син лъч от гносис се разпръсна едва доловимо в защитите му. Изглеждаше съсипана, може би бе на края на силите си.

Самир се ухили, изпъна ръка и вложи всички сили в един удар, простенвайки в пълно блаженство, когато въздухът около него запулсира от струящия огън, толкова горещ, че пламъците му бяха прозрачни и разкривяваха зрението му, докато се изливаха върху и през Елена и се процеждаха невъзпрепятствани, разбивайки се в стената в дъното.

Тя се появи отново, точно там, където се бе намирала до преди малко, въртеше две остриета. Непокътната. Как? Самир усети някого зад гърба си, но бе прекалено късно: два тъпи удара го пронизаха под мишниците му и го разтърсиха. Разнесе се звук от стържене на метал, когато остриетата се отриха едно в друго, някъде надълбоко в гърдите му. Той гледаше слисано, докато другата Елена пред него му намигна.

Вцепенение се разля по цялото му тяло и когато се опита да призове силите си, откри само празнина. Опита се да проговори, но краката му подадоха и той усети как сърцето му спря.

— Не съм левичар. Трябваше да го забележиш — подшушна тя в ухото му.

Rukka!… Огледала… Илюзия…

Подът се наклони и го посрещна.

 

 

Елена се свлече на земята до мъртвия маг. След миг се посъвзе и изтръгна оръжията си от него, потръпвайки от успокоение. Беше се хванал на нейните проектирани в огледалата илюзии. Някъде в аналитичната част на мозъка си се усмихна самодоволно: беше се целела в слабото му място и беше нанесла перфектен удар. И въпреки това се размина на косъм… и Фада беше мъртва.

— Отсечи му главата — промълви тя на Лоренцо. Той я погледна с нескрит ужас в очите. — Сериозно ти казвам. Има заклинания, с които може да се съживи, дори и сега! Трябва да сме сигурни, че е мъртъв.

Елена пое глътка от стържещия, задимен въздух и запълзя към прозорците.

— Сейра? Тими?

Децата подадоха главички над счупените стъкла. Дочу как зад нея Лоренцо вдигна меча си и замахна. Глухото тупване отекна в стаята, а Сейра простена. След това, заедно с Тими, момичето прескочи назъбените стъкла, останали от счупения прозорец, и двамата се хвърлиха в прегръдката на Елена. Тя ги притисна силно към себе си, а Лоренцо, с подпухнало и изгоряло лице, изпълзя до тях, за да се присъедини. Главата на Самир Тагуейн се търкаляше в разрастващата се локва кръв, а по лицето му все още се разливаше смаяно учудване.

След минути, облечени във виолетови одежди, стражари нахлуха в стаята, водени от Паоло Кастелини, грубото му лице бе мрачно и разярено. Мъжете грижливо се опитаха да отведат децата, уверявайки се, че всичко им е наред, но Сейра не искаше да остави Елена, а Тими се бе вкопчил в Лори, ридаейки без глас.

Елена остави войниците да я издърпат на крака и бавно да я отведат далеч от обезглавеното тяло на мага, далеч от разрухата, която той бе посял сред тях.

 

 

— Мама да не би да е…? И леля Хомейда ли?

Сейра лежеше на легло в стая, близо до малкия параклис на крепостта. На вратата пазеха четирима стражари, а лекари и асистентите им сновяха навсякъде. Двете с Елена все още бяха в изпокъсаните си и прогорели нощници. Стъпалата на Елена изглеждаха ужасно, макар че тя едва сега започваше да осъзнава болката.

— Съжалявам — промърмори тя, — толкова много съжалявам.

Сейра огледа из стаята, без да отрази хората от прислугата, които превързваха раните и миеха крайниците й, безчувствена към всичко, освен към болката в гърдите. В този миг я осени някаква мисъл и тя се сепна с ръка на уста:

— Татко!

Елена почувства празнина отвътре.

— Не знам… Опитах се да разбера как е той, но не мога да се свържа с него. Наистина, толкова много съжалявам!

Всичко е по моя вина, помисли си тя. Трябваше да убия Самир докато спи. Трябваше да се досетя, че Гървон няма да се оттегли тихо току-така, когато може да изкара допълнително пари като остави купчина трупове след себе си. Олфъс и Солинда… и кой още друг? Целият род Нести? В двореца в Брокена няма да се съберат достатъчно хора, които да спрат Гървон Гейл и Рът Сордел, а кой знае, може би се бе събрала цялата му шайка? Каква глупачка съм! А сега всяко едно острие в кралството ще се насочи към това клето момиче. Предадох всички…

 

 

Денят премина в неясна мъглявина, лица идваха и отминаваха, а зад стените се носеха постоянни стенания. Елена се разбуди от неспокойни, кошмарни сънища и осъзна, че е заспала на стола до леглото на Сейра, положила глава на завивките й. Нечия ръка я погали рамото.

— Елла — прошепна Сейра.

Елена се изправи и сведе глава.

— Сейра… аз ви предадох!

— Не е вярно! Ти ни спаси, Елла. Без теб всички щяхме да сме мъртви — тя постави пръст на устните й. — Шшш, спокойно: ти ни спаси — мен, Тими, Лори, всички ни. Ти си една от Нести. Една от нас — тя придърпа Елена към себе си, галейки косите й, досущ като на дете, като нейна по-голяма сестра. — Ще те наградя с медал, ще ти даря титла и земи. И нов жребец от конюшните ни. Ще бъдеш свободна във Форенса — със строго и сериозно изражение добави тя. — Мислех си, хората трябва да ме видят. Да знаят, че съм жива. Ще се разнесат всякакви слухове, преди да се убедят с очите си. Трябва да разберат, че от Нести има оцелели тук — тя погали Елена по бузата, сякаш бе грижовната й майка. — Трябва да се наспиш, Елла. Изглеждаш ужасно.

Елена погледна с почуда младата си господарка. Чувстваше, че сякаш за една нощ възрастен човек бе заменил допредишното дете.

— Как бих могла да спя, когато моята принцеса будува и се труди? — прошепна тя.

— Ако татко е убит чрез насилие, няма да има нужда от избори: Тими ще го наследи, което означава, че аз ще съм регентът му — изрече Сейра с тих, изумително спокоен глас. — Трябва да поема нещата в свои ръце.

— Готова ли си за подобно нещо? — попита нежно Елена. — Мъжете ще се опитат да те изместят — може и да не го направят с умисъл, но ще погледнат на теб… е, знаеш как.

— Да: като на „просто едно момиче“ — Сейра изпъна гръб и вдигна брадичка. — Ако по закон е отредено да бъда регент, то така и ще стане. Шихадът назрява, а Джавон се нуждае от предводител, а не от раздирани от противоречия фракции. Сега водачеството ще поема аз, докато Тими не навърши пълнолетие.

Дете, погледни се само — не, вече не си дете. Елена преглътна горчиво. Гордея се с теб. И съм уплашена до смърт за теб.

Двете станаха и си помогнаха в обличането. Елена препаса колана с меча си върху широката си дълга риза. Сейра облече кралски одежди във виолетово и златно, а на главата си сложи принцеската си корона, която обикновено носеше само на официални вечери. След това, Елена я последва вън от двореца, през обгорените руини на залата за приеми, все още засипана от овъглени дърва и останките от полилея.

Навън, на главните стълби, слънцето печеше жарко, а горещината се диплеше на вълни откъм затворената крепост. Миризмата на пот ги връхлетя, когато съзряха стотиците, скупчени на тясното пространство пред тях. Разпръснат одобрителен вик се откъсна от хорските уста, смесица от джафи и римонци, а Харшал али-Асам се зададе, повел тълпа от работници. Оплакващите гласове на жените бяха изместени от щастливи викове, когато тълпата осъзна кого вижда пред себе си и се впусна напред.

Елена кръжеше около господарката си, неспокойна от насъбралото се множество, но по лицата на притискащите се все по-близо хора се разчиташе единствено тъга и състрадание. Едно момиченце почтително целуна подгъва на полите на Сейра. Елена огледа внимателно стените наоколо, да не би случайно там да се спотайва някой друг наемник, подкрепление от шайката на Гървон, но не усети такова присъствие. Дали въобще си бе помислил, че Самир може да се провали?

Сейра вдигна ръката си в знак за тишина и всички вкупом се отдръпнаха и паднаха на колене. Принцесата заговори, а гласът й бе слаб, но непоколебим.

— Народе на Форенса, всички вие ме познавате добре — поде тя. — Аз съм вашата принцеса: Сейра Нести. Имам да ви съобщя много лоша вест. Майка ми, Фада Лукийд-Нести, нашата кралица, кралицата на Джавон, е мъртва. Мъртва е и сестра й, леля ми, Хомейда Лукийд-Ашил. Загубата ни е тежка. Но по-малкият ми брат Тимори, наследник на трона на Джа’афар или Джавон, е здрав и невредим. Броят на жертвите, за щастие, се оказа малък. Нападна ни наемник, с очевидната цел да убие… — тя спря и преглътна, първи знак за усилието, което й костваше това изявление. Но бързо се съвзе и продължи. — Целта му бе да убие семейството ми и най-вероятно щеше да я изпълни, ако храбрата ни стража не ни бе отбранявала така героично.

Разнесоха се тихи овации, най-вече откъм присъстващите римонци.

— Най-изтъкната по храброст и решимост бе тази жена до мен — Елена Анборн, моята лична охрана — моят герой. Въпреки че самата тя бе лошо ранена, тя се бори докрай и посече убиеца, защити мен и брат ми. Тя е и моя скъпа приятелка и сега прославям името й пред всички ви.

Изведнъж цялото внимание се съсредоточи върху Елена и тя усети как кръвта нахлу в лицето й, докато вътрешно се бореше с чувството си за вина. Треперещите й крака поддадоха и тя се плъзна безмълвно на колене и замаяно докосна с чело нозете на Сейра. Не това целеше да направи, но този публичен знак на подчинение, най-дълбок израз на смирение, й спечели огромна вълна от шепот на одобрение и в този момент тя се замисли, че за всички тези хора норосийските обноски, третирането на хората като равни всъщност е проява на арогантност. Сега те виждаха тази случайна проява на уважение като закъсняло признание за истинското й място тук. Когато Сейра я повдигна и целуна страните й, привързаността помежду им вече бе очевидна за всички и първо една жена, а после и много други се приближиха до Елена, поклоняха се и докосваха чело в дясната й ръка. Хвала на теб, благодарим ти, прошепваха те. Сал’Ахм. Мир на тебе!

Докато приемаше това неочаквано признание от хората, Елена усети първия опит на Гървон да се свърже с нея. Тя му забрани достъпа. Гървон, копеле такова и убиецо! Ще те накарам да си платиш за това.

 

 

Когато Елена най-сетне успя да надмогне болките в зарастващите й, покрити с мехури, стъпала и прасци, нощта й поднесе само ужасяващи кошмари. Пресметна на ум, следващият ден бе минасделник, тринадесети ден от октен. Предпазливо, тя провери защитите си, увери се, че са непокътнати и неподправени. Възвърна достъпа до съзнанието си, докато „душеше“ чрез гносиса си и успя да потвърди: Гървон Гейл се бе опитал насилствено да се свърже с нея.

Какво друго си бе наумил? Налагаше й се да предположи, че крал Олфъс е мъртъв и че без съмнение следващият ход на Гървон щеше да включва въоръжен удар. Както и без съмнение, родът Горгио от Хийтел — единствено те сред римонците бяха верни на кралете от Доробон, най-вероятно сега бяха нахлули в Брокена. Гървон със сигурност си имаше доносници и тук, във Форенса: Елена познаваше добре начина му на работа. Той изграждаше мрежа от контакти, навсякъде, където стъпеше. Винаги й бе повтарял и тя да следва примера му, но откакто бе в Джавон, Елена се бе поотпуснала — та нали беше лична охрана, разсъждаваше тя, за какво са й притрябвали шпиони? Толкова си грешала отново, глупачке! Сега беше като сляпа за случващото се наоколо. Беше сама.

Взе в скута си купичката с вода, поставена до леглото, и се огледа в нея — бледа светлина проблесна, докато Елена се опитваше да открие Олфъс или Солинда. Но без резултат. Върна купичката обратно, обви ръце около себе си и остави мъката й да се излее.

По-късно отиде в лечебницата. Лоренцо лежеше сам. Цялата лява част на тялото му бе обгорена до червено, дори на лявото си око имаше превръзка, но дясното му я съзря веднага, когато влезе при него.

— Елла — изрече с дрезгав глас той.

— Здравей, Лори. Дадоха ли ти обезболяващи?

Той изстена.

— Дадоха ми някакви. Бих се радвал на повече — призна си той неохотно.

Тя огледа наоколо, но лекарите изглежда бяха заети с други хора, затова леко отмести превръзките му и в полутранс започна да го лекува с изцелителен гносис. Остави сетивата си да проникнат в раните му и да ги почистят, да облекчат болката и изля цялата си енергийна лечебна мощ — дълъг поток от гностичен мехлем, което я изтощаваше колкото едно заклинание в битка. Постоя така известно време, докато красивото му тъжно лице следеше нейното, а големите му очи гледаха нежно. Най-накрая тя смъкна и превръзката на лицето му.

— Много ли е зле? — прошепна той. — Нали няма да отвращава момичетата от мен?

— Не и повече от обикновеното — отвърна тя с принудена усмивка. — Успя да се извъртиш в последния миг. След няколко месеца дори няма да има следа от раната.

— Как го направи? Онзи номер с огледалата?

— Лесно — като проектирам отражението си в стаята, вън от огледалото. Оставих го да източи огъня си в проекцията ми и се промъкнах зад него.

— Като чудо.

— Не, просто гносис. Самир беше чародей, не много силен в разпознаването на илюзиите — тя сви рамене, не й се говореше много-много за това.

— Наистина ли силите ви идват от вашия бог? — попита той със сериозен поглед.

Елена поклати глава:

— Не, идват от мен.

Той вдигна ръце към лицето й, хвана я за брадичката и придърпа устните й върху своите. Елена можеше да се отдръпне, но не го направи. Дъхът му имаше силен сладък привкус, а устните му бяха настоятелни и нежни, докато се плъзгаха по нейните. Тя затвори очи и се наслади на момента за кратко, след което се отдръпна леко.

— Тогава значи си ангел — той й се усмихна в блажен триумф, беше първият от рицарите, откраднал целувка от вещицата, а тя се намръщи, вече съжалявайки за това.

Лицето му изведнъж помръкна.

— Защо го направи той, Елла? Негово решение ли си беше? Или изпълняваше нечии заповеди?

— Не знам — излъга тя, клатейки глава, — все още се опитвам да разбера.

Той кимна колебливо, докато тя се изправи бавно. Да се откъсне от него бе по-трудно, отколкото си мислеше. За един миг в силните му, топли обятия, тя се почувства като в рая, в убежище от назряващата около тях буря. Не, не мога да си позволя подобна слабост…

— Наспи се добре, Лори — каза тя и излезе от стаята.

 

 

Сейра и Тимори седяха на голямата маса, като Тимори бе повдигнат на възглавница. Елена стоеше зад Сейра, с дясната си длан върху дръжката на меча си. Прасците й вече не я боляха, но имаха дълбоки белези. Чувстваше се като изстискана, бе изтощена и задушавана от чувство за вина. А почитта, с която се отнасяха към нея, само засилваше това чувство.

Харшал али-Асам и Паоло Кастелини също бяха тук в група от дузина души и от двете раси, сред които местни благородници и бюрократи, свещеници и граждански управници. Елена познаваше повечето от тях, макар и бегло. Виждаше как Сейра трепери едва доловимо: момичето се страхуваше, но беше непоколебимо. Беше дъщеря на баща си, а той щеше да се изпълни с гордост, ако можеше да я види днес. Ако беше жив. Кой знае, може би все още е? Много се съмнявам обаче.

Млад амтехиански скриптуалист изрече благословия, а солански друид с гъста брада го последва, двамата се молеха заедно за сила и кураж, призоваваха боговете да донесат покой на покосените и благословия на принца и принцесата. Елена погледна Сейра и й се усмихна окуражаващо. Бяха изготвили плана си същата сутрин, спречкаха се с неколцина мъже, ключови фигури, направляващи вземаните решения, и им обясниха как ще стоят нещата оттук насетне. Всички те бяха решили, че Сейра ще се оттегли и ще ги остави да се справят сами със ситуацията, но за голямо учудване на Елена, охотно се съгласиха Сейра да поеме властническата роля. Изглежда им бе необходимо единствено някой да забие знамето, около което да се обединят.

— Вие сте мъжете, на които баща ми, Олфъс Нести, имаше най-голямо доверие — каза им Сейра, — затова и вие се доверете на мен. Аз съм дъщерята на краля.

Елена очакваше да срещнат по-голяма съпротива, но може би силното присъствие на Сейра ги бе сплашило.

Сейра се изправи и, сякаш цял живот го е правила, откри съвещанието с думите:

— Господа, събрали сме се днес, за да свикаме бедствен съвет. Изпратих конници към Брокена, за да потвърдят положението там, но ще отнеме известно време, за да пристигне вестта от тях. Моят герой, Елена, също използва силите си, но не можа да установи дали баща ми, кралят, е жив. Както и по-малката ми сестра.

Избухна глъчка от въпроси, но принцесата вдига ръка, за да я заглуши. Колко много прилича вече на кралица, помисли си Елена. Колко ли би бил горд Олфъс.

— Моля се, нападението над нас да е било самоинициативно действие — продължи Сейра, — но се страхувам, че няма да е така. Имаме основателни причини да вярваме, че е било планирано от дълго време, за да свали рода Нести от трона и да предшества преврат. Смея също така да твърдя, че ударът бе нанесен като ответен отговор на решението на баща ми относно назряващия шихад. За момента все още се надявам, че скоро ще получим вест, че баща ми е в безопасност, но в сърцето ми се е загнездил страхът, че сме сам-сами и че войната вече е започнала.