Агоп Мелконян
Сенки от плът (6)

6

Няма ги песните, свършват се, секват като с изтръгнато гърло. И Тръкалото се свършва, минава проклетия му синор, а ония остават оттатък синора, не посмяват, само празните им тела блестят на месечината и лъскавите остриета.

Щом излиза навън, нещата придобиват формите си: дърветата — като дървета, птиците — като птици. Появява се и пътека, улегнала, с немощни жълти тревици като на есен. Върви надолу пътеката, крачи по нея Христ, стиснал в длани меката си кожа да се не разпилее. Мирис на дим, на торища, на натежали от лек билки. Иззад храстите притичва нещо в бяло — като искрица се мята тук и там, дебне го, вика го с бързи движения на ръцете, мами го, прави му тайни знаци с обещания за любов, но Христ крачи надолу, Христ върви. Той се връща.

И палатката си е на мястото, и опънатото на простора пране, и старият, почернял от дим и масла мотоциклет на Влади. Всичко си е там, светът си е устроен и правилен, нареден като че ли според наръчника на Бога. И газеничето е вече запалено, и сянката се е опънала — сянката на мъж с книга в ръце.

Не чуваш ли нищо? — пита един глас, пък втори отвръща, че не, не чува нищо. Ти сигурно си глух, това трябва да е горският крадец, дето отмъкна спектроскопа. Не е горски крадец — отсича вторият, дух е, тук има духове. Селяните говорят, че на Тръкалото се въдят духове. Абе ти какъв астроном си, щом вярваш в духове? Не си никакъв астроном, а глупак и половина. А защо не допуснеш, че духове въпреки всичко може да има? Ей така, като феномен.

— Има! — кресва Христ отвън.

Направо не те разбирам. Духове — празни приказки. Всичко на тоя свят е от вещество, от молекули и атоми, значи с обем, с маса, с определена протяжност…

— Има! — кресва Христ отвън.

Ти си заклет доктринер. И душата ли е от молекули и атоми? Не е. Щом има душа, значи може да има и други такива неща. Представи си свят, в който има само души. Голи души, без обвивки и без тела. Така си ги представям аз — само меки кожи, прозрачни кожи, а вътре нищо. Голи души като голи страдания. Изчистени страдания, без онова, в което са скрити. Ей така си ги представям аз.

— Има! — приплаква отвън Христ. — Има такива голи страдания.

И разбираш ли, продължава гласът, тези страдания са обречени да скитат. Чувал съм, че ги наричат бродници. Тъй си ходят и си мъкнат опърпаните кожи, а вътре в тях няма нищо, защото поначало страданието е направено от нищо. Голи и опърпани кожи, които си носят своите голи и опърпани страдания. Няма нищо по-голямо от страданието, от което си смъкнал всичко и то е останало голо. Има много такива страдания, значи някой трябва да ги носи, не съм ли прав?

Извръща се Христ и си тръгва. Иззад храстите притичва нещо в бяло, мами го с тайни движения, дава му обещания за любов, но Христ знае — това не е нито сянка, нито плът. Това е само илюзия. Пък илюзиите не са нито отсам, при веществените, нито оттатък, при безтелесниците. Илюзиите са навсякъде, заради това точно са илюзии.

И тръгва, стиснал в длани кожата си. Ще върви дълго, защото е дух бродник. Пък какво е духът бродник, ако не едно голо и опърпано страдание?