Агоп Мелконян
Сенки от плът (2)

2

— Пуши ми се — почти изстенва Христ.

— Пък аз бих метнал една плиска в себе си. Ще замръзна. Ти поне имаш яке.

— Вземи го.

Вече си нямат нищо друго, освен страх и очакване. И като трето — очакване за страх.

— Ти си виновен — продължава Христ. — „Няма таласъми“. „Не може да бъде“. Винаги си бил недоверчив. Обиди човека и ето на.

— Глупости, това не беше човек!

— Добре де, устрела. Ама къде е палатката, къде са такъмите? Изчезнаха. Пак ли не може да бъде?

— Не знам.

— Сега не знаеш, а тогава знаеше всичко и всичко разбираше. Щом ти казва устрел, значи е устрел, точка. Да си върви по живо, по здраво.

— Ще трябва да слезем до селото.

— А как, господинчо? Да я виждаш пътеката?

— Ей там има пътека.

— А, не! — Христ се изправя и започва да потропва зиморничаво. — Без мен. Може да води право в царството на мъртвите, не тръгвам.

— Тогава ще изчакаме утрото.

Христ спира и истерично го сграбчва за рамото.

— Кой ти е казвал, че ще има утро?

А на милиарди хорица сега им е топло. В топлото легло, под топлата завивка, до топлия задник на жена. Ако ти се спи — спиш, ако ти се пуши — пушиш, ако си жаден — мяташ една плиска в себе си, ако ти се върши друго — подбутваш жена си. Колко незначително е онова, което наричаме щастие! Добре де — уют. Няколко дребни, съвсем недостойни подробности, на обща цена около една заплата. Но откъде да ги купиш? На Тръкалото ги няма. И точно затова разбираш колко безценни са липсващите дреболии.

— Наблюдавам, ще съмне — Влади е почти възторжен. — Сравнявам с върха на онова дърво, небето се върти.

— Изумително! Астрономе, ти ме смайваш! Върти се не небето, а Земята.

— Добре де.

Христ отново го сграбчва истерично за рамото:

— А да съм ти казвал, че Земята е спряла да се върти?

Млъкват. Светът е затворено мастиленочерно пространство, украсено отгоре със звезди. Слава Богу, че звездите се движат. Или поне така ти се струва, сравнени с върха на едно дърво. И нищо друго. Неканеният си отиде, но отмъкна реквизита, наречен реалност, със себе си в света на таласъмите, на разните там пущини и мъртари. И кой ще ти ги върне?

— А ако наистина не съмне, Христ?

— Ще чакаме твоите приятелчета, зелените човечета. Имат си и спектроскоп, и мултицет…

— Лесно ти е на теб! Имам жена, дъщеря, куче…

— И майка, доколкото си спомням.

— Помня. Ама съгласи се, не може да дойде някаква сянка и да ти плесне по мутрата: аз съм таласъм! Не мога да приема…

— Както искаш. Не е задължително. Фактите обаче…

— Фактите! Какво значи факт? Факт е нещо, което е… истина. А това не е истина, няма начин да е истина. Истина сме аз, ти, звездите, таласъмът не може да е истина.

— Казах ти, както искаш.

И тогава гората наоколо оживява. В началото се разклащат върхарите, подире цялата снага на дървото, листата затрептяват, зашепват, погалват се едно друго, тръпката слиза надолу, обхваща ствола, след него се раздвижват храстите и пичовете, които толкова време са се правили на важни, треволяците и опадалите листа, и ланшната шума, решила вече да се превърне в енергия. Подир тях идва вятърът — като тръпка в началото, като порив, като устрем, от нищото идва и Бог знае накъде тича, но идва и тича и нищо не може да го спре. Луд е, но по-луд е властният призив на елен, от който кръвта ти става гъста, бавна, ленива като зехтин, иска ти се да я източиш и да върнеш старата, щурата, но тогава светкавица разпаря небето точно в средата, затова забравяш кръвта си и гледаш да спотаиш някъде душата, защото няма да издържи, ще се скъса наполовина, а накъде с половин душа?

— Това е краят, Христ!

— Точно такъв съм си представял края.

И руква. Сякаш цялата вода на тая противна планета се е сбрала на Тръкалото и точно сега, точно върху тях е решила да излее проклятието си. Безмилостно, яростно възмездие в тежки капки с мирис на озон. И тътен, и далечни звънчета на дайре, и кикот на млади женски гласове, тръгнали на лов за слабости, за грехове, готови самите да станат слабости и грехове. Викат гласовете, мамят, кипва кръвта ти като сайдер и се събужда мъжкото в теб, наедрява, става ос и завъртва колелото на нещата.

— Жени са — казва Влади. — Много жени.

— Жени се — съгласява се Христ. — Много.

— Ехеей! — чува се иззад гърба им глас като почукване на лъжичка в кристална чаша.

Обръщат се панически и я виждат — тъничка като стрък, нереална, призрачна и присветваща като детска мартеница, увенчана с венче, с букет хризантеми, жълти или бели. Между дърветата, като измислица, като спомен от сънищата.

— Страхувате ли се? — пита момичето.

— Вероятно — казва Христ.

— Защо? — и смехът й се люшва като закачка. — Млади мъже, а се страхуват.

Защо мълчиш, Христ? Предизвикателство, а мълчиш.

— Откъде сте? — пита Влади.

— Тъдявашни сме, от Тръкалото. Аз и моите приятелки. Празник е днес, та решихме да се повеселим.

— Празник ли?

Тя се смее. А от тъмното бавно излизат другите, направо от тъмното, като че ли тъмното се скъсва и ги изважда от себе си, момичета на мрака, но светещи.

— И вие ли сте…? — Христ не казва думичката, ще прозвучи грубо.

— И ние — казва момичето. А след секунда: — Какво и ние?

— Сенки. Като устрел Дончо.

— Сенки ли сме, момичета? — пита тя.

Смеят се вкупом, смехът им прозвънва в кристала на пространството, отразява се в хилядите му повърхнини и се сбира в теб, звънваш, вибрираш, ставаш светеща сребърна камбанка в мрака.

— Убаялници сме — вметва една от тях, — убаялници. Бродим и търсим млади мъже, пък като намерим — ги убаяваме.

После измъква от пазвата на самодивската си премяна мъничка свирка и засвирва, а те се улавят в хоровод, заиграват с лудешки движения, дори не те — дрехите им, призрачните бели наметала, игриви фосфоресциращи петна върху смолата на нощта. И онзи смях — в началото момичешки, закачлив и приканващ, но после режещ, безпределен, почти истеричен, пък накрая неприятен, дори зловещ, който влиза в теб и започва да чегърта измъчената ти душица, да й нашепва неприятности и страхове. Пищи пищялката, момичетата подскачат, дрехите рисуват бели пламъци и над всички — един тънък глас, щурчов:

Върви си, стопане, иди си,

стани, стопане, смок синорник,

стани, спопане, нежит или пущина…

— Виждаш ли, Христ, че бавно падат?

— Боже мой, той се притеснил за гравитацията…

А нощта няма край, защото Земята сигурно е спряла да се върти. Някъде е друго, някъде по небето има звезди, можеш да зяпаш в тях до насита и после да пишеш дисертация. Но на Тръкалото е празник и всичко е според празника — околовръст лумва огън и самовилите истерично хукват да гонят стопана, пък стопанът изглежда не ще да си върви, защото те стават по-настойчиви, крещят да се появи, да излезе на белия свят, а той им отвръща, че поляната е негова и всички на тази поляна са негови — и устрел Дончо, и плътеник Геро, и бродник Васил, и още четири дракуса и неколцина караконджи, пък самовилите му казват, че тук е хорище, че буките са самодивски и има гроб на некръстено дете, значи трябва да си върви, нечиста е земята, населена с енджемии, но той настоява на своето — тъй е било от памтивека, той е стопанин, земя не се дава, да вървят другаде да си търсят хорище. Ала огненият пръстен се затваря, сякаш бродниците го скъсяват, и когато става съвсем мъничък, когато пламват и последните стърнища, тътнещ рев разкъсва ризата на въздуха, разцепва я наполовина и от съдраното се показва Стопанът — огромен, снажен, ала със змийска глава и покрит със зелени люспи, очите му се въртят на всички посоки, сякаш неразбирайки що се сторва. „Върколак!“ — изпищяват магесниците и покриват главите си да не гледат, че не е за гледане: люспите пламват като борина и исполинът започва да крещи, цялата болка на света се е побрала в този вопъл, цялата — от памтивека, когато майка му, полудницата, насред Тръкалото се е сношила с вампир, целувала го в началото, после показала цицките си, пък накрая разпиляла крака и приела в себе си от вампирското семе, та чак до днес, когато трябва да плати за чуждия грях. Стене чудовището, пък те крещят „Върколак!“ и обикалят с покрити глави в кръг, защото не бива да гледат как той от ярост и безсилие, пък може би просто от мъка, започва да яде от месечината. И когато месечината е вече изядена и пълен мрак поляга над Тръкалото, той пламва като факла, а магесниците хукват на всички посоки и отъпкват с нозе земята да омачкат нечистите, вече безсилни без стопана си; удрят с нозе, бият, а нечистите стенат, вият се, сенките им се мятат насам и натам, търсят да излязат от примката, да се измъкнат, че да влязат в други сенки и да станат плът, ала магесниците не дават. И когато земята е вече свободна от нечистите, и когато в мрака светват единствено самодивските наметала — и месечината я няма, и огънят угасва, една от бродниците идва до Христ и закачливо казва:

— Искаш ли да се любим?