Агоп Мелконян
Сенки от плът (3)

3

Събужда се в ложе от мека папрат, слънцето е построило призма от светлина между прозореца и пода, гол е и веднага усеща топлото тяло до себе си. „Не е Милка, а не ме боли глава. Такива случки преживявам само след безпаметно пиянство.“ Извръща се предпазливо, да не наруши покоя на спящото тяло. „Господи, че тя е съвсем дете! Къде ли съм я намерил?“ Момичето е изпънало изящното си тяло, светлите й коси ухаят на росен, гърдите й са сякаш недокосвани от ръка или устни, усмихва се на сън — какво ли сънува?

Христ се извръща обратно и спуска надолу боси нозе да се изправи, когато неочаквано чува зад гърба си:

— Нищо ли не си спомняш, Христ?

— Нищо — казва той, без дори да се извърне. — Трябва да си вървя.

— Жалко — и момичето сякаш се нацупва. — Беше хубаво. И защо трябва да си вървиш?

Тя сяда в леглото и Христ отново открива, че е съвсем млада и неземно хубава.

— Защото не знам къде съм, защото не знам коя си, защото не знам какво правя тук — това достатъчно ли е?

Господи, как се смее! Не само лицето й, цялото тяло се смее — гърдите й, раменете, ръцете.

— Убаялница съм, Христ. Убаялница Биляна. Убаях те да дойдеш в ложето ми и да се любим. Веднага подир празника. А това е моята хралупа в дънера на стар бук. Отговорих ли на всичките ти въпроси?

— Не — отсича Христ. — Къде са дрехите ми?

Тя отива до него и подава дрехите му — бял панталон и бяла кенарена риза.

— Това не са мои дрехи.

— Твои са, Христ. Това вече са твоите дрехи.

Облича се и излиза навън. Топло е, макар с мирис на идваща есен, на прецъфтяло биле, на натежала от дългото лято дървесна кора. Не се вижда пътека, не се чува глъч, отгоре ги няма тънките нишки на проводниците. Жълтозелено, тежки ухания, пустош.

След минута дотичва Биляна, също цялата в бяло, сплита крака и съвсем по детски сяда на тревата.

— Сърдит ли си?

— Ами, не. Не съм свикнал да не разбирам, а сега не разбирам толкова много неща.

— Няма за разбиране, Христ. На възраст съм да си търся мъж. Подир празника те убаях и те направих мой мъж. За пръв път се любих с мъж. Това е.

„Младите са такива — нетърпимо искрени. Ударят те по лицето с нещо хубаво, а не разбират колко тежи хубавото, когато си вече на четирисет…“

— Красива си. Какво говоря, много красива. И името ти е красиво. И си млада. Ала аз трябва да си вървя.

— Да си вървиш ли? — тя се навежда към него и в очите й блесва пламъче. — Няма къде да си вървиш, Христ. Вече никой не те чака.

— Защо?

— Защото си тук една пълна луна. Трийсет дни си мой мъж, Христ. Магесница съм, не разбираш ли?

Христ се изправя нервно, иска му се да крещи, да я нагруби, да я удари, но не може. „Да ме простят Бог и Дявол, не мога, дете е. Най-красивото момиче, което са виждали очите ми. Пък и аз съм вече неин мъж, нали тъй? Една пълна луна съм неин мъж, без да знам и без да съм се нарадвал.“

— И как ще живеем занапред?

— Ей тъй, ти — като мой мъж, аз — като твоя жена. Лошо ли е?

— Не бива така. Имам жена, приятели, работа…

— Нямаш нищо, Христ. Забрави всичко това. — Тя се изправя и го целува. — От миналото са останали само онази купчина дрехи, захвърлих ги до храстите. Не бива да ги обличаш, нечисти са, погани. В тях е скрито някакво зло, не го разбирам какво, но се крие вътре, дебне. — После става грижовна, хваща го за ръка, мила, жена е вече. — Да се приберем, а? Да влезем в нашия дом. Ще свикнеш, Христ, ще видиш.