Агоп Мелконян
Сенки от плът (1)

1

— Хайде, покажи се, иначе…

В отговор — мълчание, тягост и нов плисък на страха. Прошумолява храст, блясва златисто езиче — може би царствен шлейф, може би златна коса, може би фосфоресцираща стопилка, но мигом се скрива между храстите, разтваря се, изчезва, върви че го гони.

Тъмно е, луната се скри, само изцъклени звезди като ситни диаманти, изтървани от Бога сред небесната смола. Доскоро беше мастиленосиньо, преди това — пищно кървавочервено, но тук всичко се променя бързо, сякаш живееш в калейдоскоп. Още е лято, но вече с мирис на есен, на шума, на дим, на торища; хладно и неприветливо, сякаш си се настанил в чужд дом неканен, стопанинът иска да те изгони, затова мълчи многозначително, покашля се, после отваря балконската врата и в стаята нахлува вкисната мъгла и режещ писък от спирачки. Ти се притесняваш, чужд си, неловко е някак, зъзнещо…

Само да не бяха тези непоносими нощни страхове и небивалици, и златистото проблясване между храстите, плюс шепот или смях, или бързо млясване на лепкави устни, или смигване, или закачливо плясване по бедро. Идва златистото за миг, примигва в пространството като бърза светулка — тук, после там, другаде, навсякъде, неизвестно къде, непредвидимо. Идва, колкото да премести адамовата ябълка по средата на трахеята и да свие сърцето колкото орех.

— Слушай, спри! Ще стрелям!

Нелепо е — куршум срещу нищото; добре е да затвориш очи, да се отпуснеш, тогава страхът ще си иде и вместо него ще дойде сънят. Добре би дошъл един еротичен сън, може би Соня, или Фрина, или Мариана, или Фани — избери; или нещо по-истинско — Йо, Галатея, самата Афродита. Един майсторски пълнометражен еротичен сън, в който да има всичко — копнеж, докосване, устрем, неистински, естествено, но досущ като истински, а измамата да разбереш едва на сутринта.

— Тъпо е, Влади.

— Защо да е тъпо?

— За какъв дявол му е на горски крадец спектромер? Крадеш нещо необходимо. Имаме консерви, пари, скъпоценности, оръжие, а той си избира спектромера.

— Колкото да открадне нещо. Ще го върне или ще го продаде на пазара.

— Не, тъпо е.

Наистина, нелепа работа — брадясал грубиян, див, непохватен, полуграмотен, изнесъл на пазара за стари вещи спектромер! Ако е такъв, но нима в гората има други? В тази пустош, на това прокълнато място, което местните наричат Тръкалото.

— Слушай, Христ, а може да са извънземни?

— На границата на гениалното!

— Има всички предпоставки. Не ги наблюдаваме, следователно са ненаблюдаеми. Някаква нова форма на летящо тяло. Тоест не форма, а качество. Дори не качество, а свойство на особена субстанция. Да речем хомеомерите на Анаксагор.

— Тъй, тъй… И откъде, мон ами?

— От глъбините на галактиката. Или от друга. Изобщо, дявол знае откъде.

— Оригинално. Щом намеси и Анаксагор… У теб мисълта е природно бедствие. Идват от друга галактика, пък си нямат спектромер, затова решават да вземат нашия, примитивния, зачислен под инвентарен номер с подпис и печат. И лидар си нямат, горките, та го изучават. И мултицет дори си нямат. Може, но отдалеч вони на глупост.

Този непоносим тътен на реката — точно отзад, зад палатката, водата пада от високите камъни, върти се, мята пръски. През деня не я чуваш, през деня е свежест и благодат, но вечер пълни няколкото кубични метра с усещането за могъщество, за стихия, за тайнственост, особено когато наоколо проблясват златисти страхове.

„И затова ти заявявам, че приемам Бога направо и просто. Ето какво трябва да отбележа обаче: ако има Бог и ако той наистина е създал земята, то, както ни е добре известно, той я е създал според Евклидовата геометрия, а човешкият ум има понятие само за трите измерения на пространството.“

— Изпокрадоха ни, а ти си четеш книжчици!

„Щом дори това не мога да разбера, как ще мога да разбера нещо за Бога? Смирено признавам, че нямам никакви способности да решавам такива въпроси, моят ум е евклидовски земен и затова къде ти ще решавам такива неща, които са извън нашия свят…“

— Слушай: „извън нашия свят“. Ето истината, неща, които са извън нашия свят — чете Влади на глас.

— Я остави тези братя Карамазови на мира!

„Всичко това са въпроси, съвсем несвойствени за ум, създаден само за трите измерения…“

— Някой ходи навън — прошепва боязливо Христ. — Чух стъпки.

И внимателно дръпва предпазителя на пистолета.

— Не излизай!

Крадливи стъпки, на които само луната е мълчалива свидетелка. Колко тежи страхът? Сигурно много, щом може да затисне гърдите ти тъй, че с усилия да поемаш дъх.

— Само ще погледна, какво толкова…

Христ се измъква нерешително навън, приведен, предпазлив, станал целият свръхчувствително животинско сетиво. Остър, почти упоителен въздух, далечно неразбираемо жужене, странни фосфоресциращи облаци в лудешки хоровод около премръзналото светило — унасят те да се отпуснеш, да загубиш енергия за съпротива, мек и лепкав като глина…

И тогава я вижда — сянката.

Насред поляната, колкото човешки ръст, полегнала върху хладната трева по всички закони на геометричната оптика. Всъщност нищо особено — но само сянка!

— Хей, има ли някой?

Сянката трепва, като че ли леко подбутната от немощно усилие на вятъра или от фините молекули на невеществен флуид, и вероятно се извръща мъничко, защото отстрани се появяват ръце, тънки, пречупени в средата, съвсем човешки, закачени за ъглите на раменете.

— Видях — прошепва Влади иззад гърба. — Само сянка.

— Сянка на нищо.

Сянката тръгва нагоре по хълма, прави няколко уморени крачки, после спира. Страшно, празно, само досадно далечно жужене и в средата на страшната празнота — една уморена пълзяща сянка на нищо.

— Има ли някой?

Гласът на Христ е сух, хрипкав като стържене на едра пила. Едва сега усеща капките пот по гърба си. Пистолетът е строго продължение на ръката, студено вторачено в празнотата с единственото си око.

— Има.

Значи има. Значи не е оптическа илюзия, игра на светлини и сенки, видение на изтерзани от безсъние мозъци. Има някой и този някой има глас и сянка, но нищо повече. Сянката лежи върху тревата и гласът идва някъде оттам — може би на мъж, може би на жена.

— Кой си? — пита Христ по-уверено.

Мълчание. После сянката се плъзва надолу, гърчи се по земята, извива се по всяко камъче и дупка, еластична, невеществена, и нищо не върви подир нея, нищо; самата тя върви, крачи, олюлява се, обхожда кривините, но подире й няма нищо. Двамата отстъпват назад инстинктивно, Христ продължава да стиска убиващото безмислие в ръката си. Сянката се спира само на десетина крачки от тях.

— Ей ме — казва сянката.

— Кой си? — този път е Влади.

— Не кой си, а какво си — отвръща гласът. Гласът е мъжки.

„Ето ти едни метеорни рояци! — мисли си Христ. — Ето ти дисертация!“

— Устрел — допълва сянката. — Устрел Дончо.

После сянката тръгва встрани, стига до голям камък и се свива върху него като гръцката буква ламбда.

— Ще приседна — казва сянката. — Уморих се.

Старчески глас, задъхан, отчаян от лоши обрати, от болежки, от скиталчества. Глас на нещо далечно от света, отнесено, свършило и затова равнодушно спокоен и безстрастен.

— Какво е устрел?

— Ей таквоз, устрел — и пак същото безразличие.

Спира да поеме дъх, след това се навежда напред и започва да мачка коленете си. Тази част от сянката, която може да е колене.

— Нещо като таласъм — казва сянката. — Ей таквоз е устрел. — Настървено търка коляното си, полюшквайки се в такт от болка. — Рематизъм. Ще ми изяде главата.

„Ето ти една фотометрия! — мисли си Христ. — Таласъм. Таласъм с ревматизъм.“

— Таласъми няма! — отсича Влади. Със същата онази увереност, сякаш казва: „Не може да се направи перпетуум мобиле — нито от първи род, нито от втори, нито от никакъв.“ Тъй категорично заяви на един симпозиум, че ние сме сами във Вселената, но не можа да обясни защо.

— Има бе, момче, има. Ей ма мен. Разни ги има — и морави, и пущини, и мъртари. Па я съм устрел.

Нищо, Боже мой, само сянка. Както се казва, емпиричен факт. Няма маса, няма мирис, няма вкус. Глупости — няма вещество! А щом няма вещество, какъв ти вкус и мирис.

— Това все таласъми ли са?

— Ъхъ. Разни чешити. И секи си носи теглото.

— Не може да бъде! — отново отсича Влади.

— Като си рекъл, тъй да е — съгласява се сянката.

Фосфоресциращите облаци затулят луната, всичко потъва в непрогледност, но сянката остава, не се размива, не изчезва, остават и гласът, и болката в коляното.

— Слушай, момче — подхваща сянката. — Я го мани.

— Какво да махна?

— Пищола.

— Защо се страхуваш? — и Христ се усмихва лукаво. — Нали си таласъм?

Никакъв отговор. Леко, въздушно, ухилено, сякаш са напомпали душата ти с райски газ. После плясък на криле, стържене на остри нокти в дървесна кора, бухалски напев, равномерен и съдбовен като полюшване на махало — и сянката бързо се надига, нервно, като след призив, плъзва нагоре, леко приведена, уморена, равнодушна към света и неговите суетности.

— Къде отиваш? — вика подире й Христ. — Остани.

— Не вярваш — отвръща гласът на устрела. — Пък да се чуди човек защо не вярваш.

Става пусто — и на поляната, и вътре в теб, можеш да се отпуснеш, да се върнеш назад, към себе си и към твоето, но вече няма да си същият и твоето няма да е твое. Или няма нещо от старото, или има нещо ново — все едно, но колодата от представи е разбъркана, полицата е съборена, редът го няма — кой ще събере разпиляното? Кой ще построи отново света от пулове на домино?

Облаците пак разбулват вкочанената луна и след секунда Христ и Влади откриват, че палатката я няма и светлината в нея, и сандъците с уреди, и газовият примус, и въжето с ухаещи на сапун ризи, даже мястото не е същото. Не, уж пак е Тръкалото, но не тяхното Тръкало, а нечие чуждо, усойно, страховито, като спуснат за миг зловещ декор — дърветата са с по-остри сенки, сякаш изрязани със скалпел, и реката е по-дълбока, с хлъзгави камъни, брадясали от водорасли, водата е прозрачна и виждаш в нея златолюспести риби с човешки очи, и нещо като женски ръце и женски коси, дъното е покрито с лица като маски, мълчат и те изпитват, но секунда след това изчезват, после излизат сенките на същите лица, усмихват се подкупващо, смигат, а зъбите им са лоши, неравни и нарядко, и някой се хили зад гърба ти, идва, след малко ще се покаже иззад билото, звън на хлопки, женски кикот, кокетен и сластен, подире му мъжки глас, предлага нещо или иска, първичен, груб, настоятелен, иска своето, сега го иска, веднага и докрай, без никакви игри, спира го начупена козя проповед — бе-е-е, като срички на глухоням, после внезапно звуците изчезват като гилотинирани, сякаш неволно си се бил промъкнал в друг свят, и става тихо, отчайващо тихо…