Агоп Мелконян
Сенки от плът (5)

5

Озъбена е от студ Месечината и като че ли вторачена в него: какво правиш, Христ? Не се оставя невеста сама в леглото. Що чиниш до тия храсти, що дириш в тия одежди, дето не са вече твои? Скритото зло дириш, знам. Искаш да обвиеш с длан студеното му тяло, да обърнеш единственото му око към нея и да дръпнеш с пръст онуй, дето прилича на нова месечина. И защо, Христ? Не ти ли е млада невестата, не ти ли е добра и прилична?

„Не съм за този свят, обичам моя, евклидовия. Може да е плосък и скучен, но в него е моята координата. Всичко това е несвойствено за моя ум, както казва Достоевски. Не го разбирам, пък всеки си има свой свят, нали така?“

Озъбена от студ е Месечината и като че ли вторачена в него: и какво ще спечелиш, Христ? Искаш да се върнеш в точката си и завинаги да останеш на нея. Защото си привикнал и защото се страхуваш. Всички са привикнали и се страхуват да минат отвъд. Ала не забравяй — за тях ти си отвъд. За тях ти си различен. За тях ти не си нищо повече от плът, направена от сенки.

„Може и да е така, не го разбирам. Знаеш ли какво си мисля понякога? Че изменям на веществото. От вещество ли съм? От вещество. За какъв дявол да ставам друг? От молекули съм, от атоми. Като камъка, като облака, като растението. Ако щеш — като изсъхналото върху асфалта кучешко лайно, това съм. Не искам да бъда друг.“

Озъбена от студ е Месечината и като че ли вторачена в него: нелепо е, нали ти казвам. Не взимай студеното тяло, не обръщай окото му към нея — не става, Христ. Магесница е, отдавна е мъртва, пък ти сега искаш… Змей я залюби, открадна я, ала тя не рачи да му стане жена и змейот се помина. От мъка се помина, честно ти говоря. Ако искаш, вярвай ми — от горчивина се и помина пущината. Седем дни плака, водата му изтече и усъхна. А теб тя те обича.

„Не искам такава любов. Ще я стрелям и ще си вървя, дето ми видят очите. Свят широк.“

Озъбена от студ е Месечината и като че ли вторачена в него: нелепо е, пак ти казвам. Невеста си имаш, дом. Непразна е невестата ти, дете носи от теб…

— Не искам! — отсича Христ, а лицето на Биляна е като от вода. Месечината гледа през прозореца и слуша, Месечината трябва да знае. — Ще си вървя и туй-то.

— Както искаш — две капки се откъсват от воднистото й лице и точно под очите й остава празно. — Детето е в мене. Мешано ще бъде. Тъй им викат на таквиз деца — „мешани“.

— Ни деца искам, ни дяволи! — удря той с думи, подир които още две капки се откъсват от воднистото лице и става по-празно. — Дом си имам, жена си имам, значи трябва да си вървя.

— Както искаш.

И после той разбира, че му е тясно. Кожата идва някак мъничка да го побере. Трябва да я изтегли и опъне, че да се вкара в нея. А кожата е като от сянка, никаква я няма на пипане — иска ти се да я ощипеш, ала я няма между пръстите. И под кожата е меко, натиснеш я и показалецът потъва като в нищо. Кожа като кожа, но от сянка; и плът като плът, но от нищо.

— На Тръкалото е тъй — говори Биляна, а лицето й е вече наполовина изплакано. — Да не мислиш, че ми се е искало. Да не мислиш, че змейова любов съм чакала. Пък си е друго, Христ, да имаш и душа…

— Ти имаш душа! — казва Христ. — Не в душата е работата.

— А в какво?

— В туй, че трябва да си вървя. Дето и да скитори човек, каквито и любови да прави, идва ден, когато трябва да си върви. Такъв ден непременно идва. Човекът не може да живее без желанието някой ден да се върне.

Обръща се и излиза от хралупата, но едва крачи, защото кожата му е тясна. Изскачат наоколо и другите, вече ги вижда — нави и наречници, караконджи и бродници; пищят и подскачат, само дрехите им са там, а телата ги няма. Стопили са се телата, станали са дим и сега си живеят като безтелесници.

Не, не всичко се е стопило, женските имат кореми, пък на мъжките са им щръкнали наметалата отпред — тъй си ходят, разгонени, вмирисани от мъзга и семе, защото е време за сеитба. Колкото повече посееш, толкова повече ще стават безтелесните, докато всички станем безтелесни и плодовити. Защото какво е тялото, ако не вместилище за семето? Другото е празна работа, другото го тъпчеш, че да стане храна за червеи. Само семето има своя си смисъл, защото те изважда от времето и те продължава нататък, напред, към устието. Затова тия нямат тяло, а само семенници — женски и мъжки. Другото не им трябва, то служи само на тялото; когато нямаш тяло, другото е безмислено.

Спира го една, прозрачна е, затуй се вижда, че коремът й е празен.

— Накъде си тръгнал? — пита коремът като разбълникан мехур.

— Към дома си.

— Чувате ли? Той бил тръгнал към дома си. А къде е дома ти, мъжленце?

— Там, където се приютява душата ми.

— Чувате ли — душата му? Че като си нямаш тяло, какъв приют за душата ти е притрябвал?

— Ей на такъв.

Тогава идва друг и наметалото му отпред е щръкнало застрашително; отвътре е празно, само отдолу някаква плът му придава форма.

— Тоя трябва да бъде порязан. Казвам ви, че тоя трябва да бъде порязан, инак ще съжалявате. Ако не го порежем, от него дяволът ще си направи гайда.

Пак крещят неистово и танцуват наоколо.

— Кожата му е малка, не видите ли? Кожата му не може да побере другите безмислици. Ха не сме го порезали, ха дяволът си е направил гайда. Пък кожата му е малка, защото се укоства.

— Той се укоства! Той се укоства! — крещят всички вкупом и затварят кръга около Христ, блесва острие. Месечината нарочно изпраща лъч, че да блесне. После остриетата стават повече и всички търсят кожата му, хуква, за да се спаси, но кожата е малка и нищо не я изпъва отвътре, затова трудно бяга.

— Мамицата му, ще го надупча! — крещи онзи с щръкналото наметало, Христ тича, кожата е мъничка и празна вътре, пък и душата си няма приют, само страхът е останал от нея, страхът като дребничкото на душата, но понякога той е достатъчен. Понякога е съвсем достатъчен.

А Месечината е озъбена от студ и като че ли вторачена в него: така е, Христ. Страхът е спасение. Най-унизителното спасение. Особено за онези, душите на които си нямат приют.