Катрин Тейлър
Наследството (20)

19.

Застанала зад тезгяха на „Трите корони“, Тили Флечър точеше бира и наблюдаваше пооределите клиенти. В деня на летния празник в Дарингам Хол кръчмата беше традиционно пълна, защото хората обичаха да завършват веселбата тук. След девет вечерта обаче се изпразваше и обикновено оставаха само онези, които и бездруго затваряха заведението. Затова и гостите вече се брояха на пръсти.

Младата Джаз, която беше с Тили зад тезгяха и миеше чаши с крайно неудоволствие, явно също отбеляза, че е по-спокойно, и й хвърли полупредизвикателен, полуумоляващ поглед.

— Може ли вече да си ходя?

Въпросът изненада Тили.

— Баща ти каза да останеш, докато затворим.

Имаше още достатъчно работа и тя се радваше, че всичко няма да легне на неин гръб.

— Уф, не мога — нацупи се Джаз и едва ли не тресна поредната чаша на тезгяха. — Уговорила съм се да изляза с приятелките си и всичко губи смисъл, ако не се измъкна час по-скоро оттук.

Тили се загледа в Джаз. Беше почти осемнадесетгодишна и всъщност хубавичка, ако човек се абстрахираше от евтините и прекалено впити дрехи и косата, в момента боядисана в ярък и доста противен лилав цвят. А това бяха само външните признаци на промяната, която бе претърпяла напоследък. Симпатичното приветливо момиче отпреди го нямаше вече. Вместо това Джаз беше постоянно вкисната, потенциално агресивна и не даваше дума да й се издума. Така че Тили не разбираше защо баща й Едгар, собственикът на „Трите корони“, я караше да помага в кръчмата. Намусеното лице и нахалното й държане по-скоро вредяха на работата.

— Нямам нищо против да си тръгнеш. — Тили знаеше, че Джаз ще се заинати още повече, ако се опита да я задържи. — Но преди това може би трябва да попиташ баща си дали е съгласен.

Тази уговорка окончателно вбеси Джаз.

— Ще го попитам, ама друг път! И бездруго ми забранява да излизам — заяви толкова високо, че неколцина клиенти се обърнаха. Свали престилката си и я метна намръщено на тезгяха. — Нямам нерви вече, ясно ли е? Работете си сами в скапаната кръчма!

С тези думи се завъртя на пети и влезе в малкия офис отзад.

— Джаз!

Тили се втурна подире й, но момичето вече бе грабнало чантата си и изчезнало навън. Тили видя само как задната врата се затръшна.

Страхотно, няма що! Ядосана и донякъде объркана, тя се върна в голямото помещение. Достатъчно време бе работила като възпитателка, за да проявява разбиране към нерядко трудните тийнейджърски години. Само че Джаз скоро щеше да навърши пълнолетие и поведението й вече нямаше как да бъде извинено с пубертета…

Вратата се отвори и щом видя влизащия около шестдесетгодишен полуплешив мъж с доста ясно изразено коремче, Тили изстена безмълвно. Изчислила си го до секундата, Джаз!

— Здравей, Едгар! — поздрави шефа си и веднага добави: — Ако търсиш дъщеря си, ей сега си тръгна.

Едгар не отговори веднага, но информацията очевидно не го изненада. С въздишка се отпусна на един от високите столове до тезгяха.

— Ох, мътните я взели! — каза и посочи към бара зад Тили. — Я ми налей едно уиски!

Пресуши на един дъх чашата, която Тили му поднесе, и се намръщи.

— Направо не знам какво да правя — въздъхна дълбоко мъжът. — Джаз е толкова своенравна, откакто се мотае с тия момичета от Фейкънхам. Не й влияят добре. Все е навън, почти не я виждам. А когато й забранявам да излиза, чисто и просто бяга от къщи.

Тили му съчувстваше. Беше сам с Джаз, понеже жена му го беше напуснала преди шест години и вече живееше в Канада с новия мъж и новото си семейство. Освен това Едгар работеше като вол, ръководеше голяма пивоварна край Кромър, която беше негова наред с „Трите корони“ и други две кръчми в околните села. Може би затова бе забелязал твърде късно, че дъщеря му полека-лека се изплъзва от опеката му. Според Тили развитието на момичето наистина будеше опасения. Наскоро, след ужасната буря, Джаз отсъства дори цели два дни и не пожела да изплюе камъчето къде се е губила. А че днес изобщо се появи на работа, направо граничеше с чудо.

— Това е само фаза — въпреки това го успокои Тили. — Положително скоро ще се вразуми.

Едгар обаче, изглежда, не й повярва.

— Не знам — каза. — Мисля, че просто й липсва майка.

Редовно го казваше. Думите биха могли да минат за обикновена констатация, в очите му обаче Тили видя онова, което от известно време насам виждаше все по-често, но и днес умишлено игнорира, заемайки се с миенето на чаши.

— Впрочем защо не си на бала? — попита, за да смени темата. — Нали си поканен.

Като един от водещите местни предприемачи, Едгар винаги получаваше покана, а и Тили като бивша гувернантка също бе включена в списъка с гости. Откакто преди три години започна работа в „Трите корони“ обаче, не беше ходила на бала — защото същата вечер имаше особено голям наплив от клиенти.

Едгар сви рамене.

— О, това не е за мен — рече. — Прекалено изискано. Пък и… — изгледа многозначително Тили — ми липсва подходяща дама.

Тя пропусна покрай ушите си и нюанса в тази му реплика, зарадвана, че Едгар Мур е от мъжете, които са по-скоро плахи в отношенията си с жените. Иначе сигурно отдавна би я попитал дали иска да ходи с него. И тя щеше да се почувства неловко, отказвайки на шефа си.

Все някога обаче трябваше да намери категорични думи, за да не подхранва надеждите му. Открай време осъзнаваше, че я харесва, но напоследък проявяваше все по-явен интерес към нея, вече почти всяка вечер наминаваше под някакъв предлог, за да поседи при нея. На моменти Тили дори подозираше, че е накарал Джаз да й помага единствено за да има причина да се отбива в кръчмата.

Само че Тили не се виждаше като негова жена. Вече бе отписала мъжете. Докато работеше като гувернантка у семейство Камдън, беше сигурна, че все някога ще срещне истинския и ще създаде семейство. Но нещата някак не се получиха, а сега беше на четиридесет и девет и вече не разчиташе мечтаният принц да обърка пътя и да се озове тъкмо в „Трите корони“. Което обаче не означаваше, че от чисто отчаяние щеше да вземе Едгар Мур. Доволна беше от това как е уредила живота си. Е, поне през повечето време. Работата й допадаше, а готварските конкурси, в които често участваше в свободните си дни, й носеха големи успехи. Пък ако вечер се почувстваше самотна, можеше да се обади на приятелите си. Да не говорим, че обикновено се прибираше твърде уморена за развлечения.

— Балът не е и за мен — заяви само за да се застрахова. — Нямам нито една свястна рокля, а и не мога да танцувам.

Това за роклята беше лъжа, понеже в гардероба й висеше великолепна вечерна рокля, която спонтанно си беше купила в Кингс Лин, но така и не беше облякла поради липса на подходящ повод. Виж, танците не ги умееше, това беше вярно. И все пак понякога, когато оставаше сама, пускаше музика, движеше се из кухнята и си представяше, че се плъзга по дансинга с партньор — нито веднъж обаче не видя в тази роля шефа си. Затова наистина беше по-добре да не му дава напразна надежда.

Едгар отвори уста да каже още нещо, ала в същия момент входната врата се разтвори със замах и в кръчмата влезе висока руса жена. По-млада от Тили, най-много към тридесетте и невероятно красива, което се подчертаваше и от стилния й грим. Освен това морскосинята рокля и елегантният бял шлифер недвусмислено демонстрираха градски шик.

Мъжът, който вървеше след нея, беше около четиридесетгодишен. Среден на ръст и визуално пълна противоположност на жената. Тъмнокестенявата му коса беше по-дълга от нормалното и леко разрошена, така наречената „тридневна“ брада май беше петдневна, към джинсите носеше разкопчана риза, а под нея тениска с щампа — очевидно име на фирма, което се четеше само наполовина. Определено не е тип, който обръща внимание на външността си, помисли си Тили, но въпреки това го загледа с възхищение. Тъй като, макар да не беше облечен толкова елегантно като жената, в него имаше някаква самоувереност, издаваща човека от големия град, която изобщо не пасваше на провинциалната атмосфера в Салтърс Енд. В тази обстановка двамата се набиваха на очи като чужденци — а и явно го усещаха, поне мъжът, който гледаше изключително навъсено и недоволно, сякаш предпочиташе да е навсякъде другаде, само не и тук.

— Мога ли да ви помогна? — попита Тили.

Мъжът се обърна към нея, но изражението му не стана по-приветливо.

— Давате ли стаи под наем?

Акцентът му беше американски, въпроса зададе със сподавена въздишка и се озърна. Съдейки по пренебрежителния му поглед, човек би казал, че не е сигурен на какъв отговор се надява.

— Даваме — отвърна лаконично Тили и усети надигащ се гняв. Нужно ли беше да демонстрира толкова явно, че всичко тук е под стандартите му?

Сега мъжът я погледна за пръв път оценяващо. Явно видяното и този път не му хареса, което пък по някаква причина оскърби Тили. Знаеше, че не е грозна. За възрастта си бе повече от добре запазена и макар да се беше закръглила с годините, фигурата й все още си я биваше. А тоя тип с един поглед успя да й внуши, че е непривлекателна селячка.

Мъжът отвори уста, но преди да каже каквото и да е, блондинката застана между него и тезгяха и се усмихна любезно на Тили.

— Тогава бихме желали да останем за една нощ. Две стаи, ако не ви затруднявам?

Също американка, е, поне малко по-учтива, помисли си Тили, но намери усмивката на жената твърде мазна.

— Не, ни най-малко — отговори и се запита кои ли са тези хора и какво ги е довяло точно в Салтърс Енд.

— Ще донеса багажа — изръмжа мъжът и излезе от помещението, докато жената, която се представи като Сиена Уокър, попълни адресните карти. Тили тъкмо й връчи ключовете, когато мъжът се върна с два скъпи на вид куфара на колелца.

— Ще ви покажа стаите — каза Тили и погледна Едгар, който кимна и зае мястото й зад тезгяха. После пое по тясното стълбище към втория етаж, където бяха стаите за гости.

— Хубава е — констатира Сиена Уокър, след като огледа едната стая, но не й пролича дали говори искрено.

— Ако искате да хапнете, още известно време ще бъда долу и мога да ви приготвя нещо — каза Тили.

Американката кимна и благодари, а когато Тили се накани да си тръгне, я задържа.

— О, нали наблизо има замък? Дарингам Хол, струва ми се?

Тили кимна.

— Да не сте дошли да го разгледате?

— Не, не идваме за това — сопна й се мъжът, който според информацията, дадена от придружителката му, се казваше Питър Адамс и в същия момент влезе с двата куфара. Това, че трябваше да ги мъкне нагоре по стълбите, очевидно му развали още повече настроението.

Аха, рече си Тили, макар да беше вече решила, че двамата не са обикновени туристи. Тук често идваха такива, най-вече англичани или европейци от континента, а доста по-рядко американци. Само че мъжът и жената изглеждаха прекалено… напрегнати за отпускари.

Тили повдигна вежди и отвори уста да им пожелае приятен престой в Салтърс Енд, когато блондинката пак заговори.

— Тук сме, защото издирваме някого — поясни с усмивка, с която явно целеше да извини неучтивия си спътник. — Всичко обаче се оказа доста по-трудно, отколкото си мислехме, и не сме стигнали доникъде.

Поколеба се за миг-два, сякаш не беше сигурна дали изобщо си струва труда да обяснява. После извади от дамската си чанта снимка и я подаде на Тили.

— Ето, този мъж е…

— Бен! — Тили се втренчи в снимката, след това в двамата американци, които се изненадаха не по-малко от нея.

— Искате да кажете, че е тук?

Сиена погледна Питър Адамс, който моментално я изтика грубо встрани и сграбчи Тили за рамото.

— Къде е?

Самата Тили обаче бе толкова стъписана, че не отговори. Ама, разбира се, помисли си. Ето че всичко си дойде на мястото. Двамата бяха американци, също като Бен. А името Сиена бе записано на бележката, за която й разказа Кейт.

— Къде?

Питър Адамс очевидно бе изгубил търпение — ако изобщо притежаваше такова, — понеже я стисна силно и леко я раздруса.

— Хайде, кажете де!

— Той… живее у нашата ветеринарна лекарка.

— Какво? — възкликнаха почти в един глас американците и мъжът пусна Тили.

— Не може да бъде! — изригна той. — Издирваме го из целия проклет остров, пък той се забавлява с някаква жена? Ако няма наистина основателно обяснение, ще…

— Загубил е паметта си — вметна Тили и сви рамене, а Питър Адамс замлъкна и двамата със Сиена отново се вторачиха изумени в нея.

— Е, това… обяснява всичко — каза мъжът и Тили като че ли забеляза на лицето му облекчение. Само след миг обаче укорителният израз се върна.

— Как се е случило?

С няколко думи Тили им описа каквото знаеше. Сиена Уокър кимна.

— Окей. И къде живее тази лекарка?

Явно не искаше да губи време.

— Кейт има къща непосредствено зад кабинета — отговори Тили, а после добави: — Но сега няма да заварите никого там. Кейт и Бен са на празненство и със сигурност ще се приберат много късно.

Тази информация мина покрай ушите на Питър Адамс.

— Тогава ще отидем там, където са в момента — изръмжа той и метна сърдит поглед на Тили, все едно тя беше виновна, че не може да говори на мига с Бен.

— Опасявам се, че е невъзможно — настоя тя. — Двамата са на пролетния бал в Дарингам Хол. А там се влиза само с покана. Ще се наложи да почакате, докато се върнат.

Питър Адамс се усмихна язвително.

— Така ли? Само с покана? Е, ще видим. — Вдигна куфара си и погледна спътничката си, без да обръща повече внимание на Тили. — Ще занеса набързо багажа в стаята и тръгваме.

С тези думи изчезна в коридора, а малко по-късно се чу хлопването на съседната врата.

— Простете, той понякога не улучва верния тон — каза Сиена Уокър. — Наистина ни помогнахте много. А сега бихте ли ме извинили…?

Посочи към вратата, Тили схвана намека и излезе.

Едва по стълбите надолу си даде сметка, че изобщо не е попитала двамата за взаимоотношенията им с Бен. Очевидно беше важен за тях, след като го издирваха лично, а мъжът май бе по-силно емоционално обвързан с него. Въпреки това Тили не изключи вероятността хубавата блондинка да е жената на Бен.

Със свито сърце си помисли за Кейт, която напоследък изглеждаше толкова щастлива и безгрижна. Бен означаваше за нея много повече, отколкото бе готова да признае, затова щеше да изпадне в истински шок от такава новина. Имаше голяма разлика между това да знаеш на теория, че Бен има минало — и да се конфронтираш с него, заставайки лице в лице със Сиена Уокър.

А аз дори не мога да я предупредя, рече си Тили, като се сети за забраната на лейди Илайза да се влиза на бала с мобилни телефони. С нещастна въздишка се върна в кръчмата и смени Едгар зад бара.