Катрин Тейлър
Наследството (12)

11.

— Е, как е да живееш с мъж? — Тили се наведе през тезгяха и побутна към Кейт чаша с минерална вода. — Свикна ли вече с него?

Кейт отпи набързо глътка, защото навън беше голяма жега и тя умираше от жажда, но и защото въпросът й бе неприятен. Макар да беше близко до ума, че приятелката й ще разпитва за Бен. Явно цялото село приказваше само за мъжа без памет и че се е настанил точно в нейния дом. А Тили, то се знае, беше от най-любопитните. Но какво можеше да й каже? Беше ли свикнала с него?

В известен смисъл — да, донякъде. Изминала беше седмица и ако изобщо можеше да се говори за това, двамата с Бен действително бяха установили нещо като правила. Бен се стараеше да й е подръка за всекидневните задължения. Грижеше се за кучетата, които го приеха учудващо бързо, и й беше от помощ в домакинството, докато тя работеше в кабинета. Междувременно беше поправил горе-долу всичко, което плачеше за ремонт, включително продънения покрив на бараката. Е, не беше професионалист, но си личеше, но боравеше добре с инструменти и беше много упорит, пробваше, докато откриеше решение. И Кейт на драго сърце му даваше свобода на действие — не само от благодарност, задето някой вършеше неща, до които тя така и не стигаше поради липса на време. Бен просто имаше нужда да се занимава с нещо, за да се отвлича от мислите си. Така че и двамата имаха полза от уговорката си, а Кейт си каза, че като нищо може да свикне с това да й помагат.

Единственият проблем беше, че той все така я изкарваше извън равновесие. Беше детинско, но сърцето й се разтуптяваше всеки път, когато й подадеше нещо или пръстите им случайно се докоснеха. Или когато на трапезата погледите им се срещнеха за твърде дълъг миг. Кейт не го искаше, не искаше да се поддава на влечението си към него. Ала някак си не съумяваше да го обуздае, макар да беше наясно колко глупави са подобни чувства. Глупави и доста опасни за душевния й мир.

Нямаше представа дали и Бен изпитва същото. В това отношение беше абсолютно непроницаем. Ето защо просто се надяваше, че само тя не е в състояние да овладее хормоните си.

Само че Тили в никакъв случай не биваше да разбере, затова Кейт се усмихна неангажиращо и остави чашата на тезгяха.

— Не се налага да свиквам с Бен — каза. — Нали няма да остане дълго у нас.

Тили повдигна вежди, сякаш се усъмни в думите й.

Беше значително по-възрастна от Кейт, повече от двадесет години, с бързи крачки вървеше към петдесетте, въпреки това бе една от най-близките й приятелки. Навремето бе работила като гувернантка у семейство Камдън и за да не скучаят трите момичета, редовно ги водеше в селото да си играят с други деца. Така се срещнаха и сдружиха двете с Айви и в един момент Кейт взе да прекарва в Дарингам Хол повече време, отколкото у вуйна си, а Тили й стана нещо като втора майка. Отдавна беше напуснала работа като детегледачка и сега въртеше „Трите корони“, най-голямата от трите кръчми в Салтърс Енд, но с Кейт си бяха все така близки. Затова и Тили не се подлъга, а само се ухили до уши.

— Хайде, хайде, кажи си. Той ти харесва — изрече с дяволита нотка в гласа и Кейт усети, че бузите й пламнаха: нещо, което не й се беше случвало отдавна.

— Май да — призна едва доловимо, за да не чуе Бен, който в задната стая се занимаваше с компютъра на Тили.

— Но въпреки това няма да започна връзка с него. В момента, в който възвърне паметта си, ще си отиде.

Тези думи трябваше да повтаря непрекъснато и на себе си, за да не ги забрави.

Тили пак стана сериозна.

— А той междувременно сети ли се нещо за миналото си?

Кейт поклати глава.

— Според лекаря от Кингс Лин блокажът вероятно ще отшуми чак когато види нещо познато. Само че тук очевидно няма нищо такова, което потвърждава тезата ми, че не е англичанин. Достатъчно е да го чуеш, за да разбереш. — Отпи още една глътка вода, после въздъхна. — Също така смятам, че професията му е свързана с компютри. Наистина разбира от програмиране и се обзалагам, че ще оправи и твоя. За жалост това не е следа, която може да послужи на полицаите. Нямат напредък в издирването на самоличността му и…

Кейт млъкна и сърцето й прескочи, защото в същия момент вратата на задната стая се отвори и Бен се върна при тях в голямото помещение. Облечен бе с тениската и джинсите, които му купи в Кингс Лин, когато ходиха на контролен преглед в болницата. Някои от дрехите на Къркби му бяха по мярка, но изглеждаше някак комично в тях. Затова Кейт му набави неща, които според нея му стояха добре. И въпреки че отначало протестира, Бен вече ги предпочиташе, а другите дрехи носеше само докато работеше в къщата. Което обаче имаше и минус: сега й се струваше още по-привлекателен отпреди.

— Готово — обяви той и седна до Кейт. — Не беше бог знае колко сложно. Мисля, че вече всичко е наред.

— О, благодаря! Вие сте гений! — възкликна екзалтирано Тили и подаде и на него чаша минерална вода. — Или предпочитате друго? Бира или вино? Имам още една бутилка от първата реколта на Дарингам Хол.

Бен се усмихна и направи отрицателен жест.

— Не. Времето е само за вода.

— Тогава поне хапнете нещо за сметка на заведението — настоя Тили. — Мога набързо да ви приготвя сандвич. И на теб, Кейт.

— Много мило — съгласи се Кейт, след като Бен кимна, а Тили изчезна в кухнята и ги остави сами.

Кейт се загледа в Бен и установи, че има много доволен вид. Похвалата му се отрази добре, помисли си, зарадвана, задето го беше помолила да хвърли едно око и на компютъра на Тили, понеже племенникът й не се справи с проблема.

— Предполагам, че след като славата ви на компютърен гений се разнесе, няма да се отървете от заявки — рече тя. — В цялата околност няма човек, който наистина да разбира от компютри.

Бен повдигна вежди.

— Искате да кажете, че мога да го превърна в професия, ако не си спомня кой съм?

В усмивката му прозираше горчивина и Кейт тутакси съжали за думите си. Машинално сложи длан върху неговата.

— Скоро ще възстановите паметта си. Сто на сто — отвърна и преглътна, защото изведнъж се запита дали очаква този миг с радост, или със страх.

Не беше в състояние да разсъждава трезво, когато той я изпиваше с очи както сега, и идеята да го докосне също не беше добра, затова дръпна припряно ръката си. Тили, която в същия момент се върна от кухнята с две чинии, обаче видя всичко и многозначително повдигна вежди, от което бузите на Кейт отново пламнаха.

Не, очакваше мига с радост, категорично. Той трябваше час по-скоро да си спомни и да си тръгне — преди да е затънала безвъзвратно в този емоционален хаос по негова вина.

— Ето ги и сандвичите, заповядайте — каза Тили и им поднесе чинните, а Кейт мислено й благодари, понеже в този миг имаше нужда точно от разведряване на обстановката.

— Е, симпатяги, как ще прекарате остатъка от деня? — запита Тили и се ухили, с което сега пък не помогна кой знае колко на Кейт.

— По-късно трябва да прегледам бийгъла на Лайла Бартън — заяви тя. — Пак имал храносмилателни проблеми, които явно не търпят отлагане до приемния час в понеделник.

Извъртя очи при мисълта за разглезената дъщеря на Луис Бартън, която одеве бе изпаднала в истерия по телефона. А състоянието на кучето със сигурност се дължеше на това, че собственичката му — както винаги и противно на всякакъв здрав разум — го тъпчеше с неподходяща храна. И Кейт бе принудена да прекара почивния си съботен следобед в поредните обяснения.

— Поне настоях да дойде в кабинета, а не да се разкар… — добави с кисела усмивка, прекъсната от звъна на мобилния й телефон, който бе до нея на тезгяха.

Обади се и се заслуша в събеседника си, който я убеждаваше нещо с развълнуван глас.

— Ще дойда възможно най-бързо — обеща Кейт и приключи разговора със сподавена ругатня. След това се смъкна от високата табуретка. — Мда, Лайла май ще трябва все пак да прояви търпение. Спешен случай в Дарингам Хол.

Бен отпусна сандвича, който тъкмо се канеше да захапе, и отвори уста, но Тили го изпревари с въпроса:

— Какво се е случило?

— Една от кравите се отели и има усложнения — поясни Кейт и погледна със съжаление към чинията си. — Тили, може ли да ми опаковаш сандвича?

— То се знае, сладурче — усмихна се приятелката й и точно понечи да тръгне към кухнята заедно с чинията, когато Бен й протегна и своята.

— И двата сандвича, моля — изрече с категоричен глас и погледна Кейт. — И аз идвам.

Тя се намръщи. Наистина й трябваше време да свикне с повелителния тон, който понякога държеше Бен. Той не се усещаше, говореше като човек, свикнал да раздава заповеди, без да очаква възражения. И това бе част от същността му: не искаше позволение, преди да направи нещо, и Кейт отлично си представяше, че не е лесен противник, ако някой имаше намерения, различни от неговите. В случая обаче тя нямаше нито време, нито желание да спори с него.

— Нямам нищо против — каза, но след като Тили им даде сандвичите и двамата се запътиха към вратата, все пак го предупреди: — Само че гледката не е за слаби нерви.

Бен изсумтя, докато й държеше вратата отворена, понеже очевидно сметна за крайно нелепо предположението, че няма да прояви достатъчно твърдост в подобна ситуация.

— Не се страхувайте, няма да припадна.

— Няма да сте първият, който я подценява — възрази Кейт. — Семейство Камдън стопанисва Дарингам Хол от поколения насам и е логично да си мислим, че всичко, свързано със селското стопанство, е в кръвта им. Обаче при първото раждане на теленце, при което не всичко вървеше като по вода, вуйчото на Айви — Ралф, чисто и просто…

Бен я хвана за мишницата и я принуди да спре.

— Как се казват тези хора? — попита и сивите му очи буквално се впиха в нейните.

— Камдън — отвърна задъхано Кейт. — Защо? Името говори ли ви нещо?

* * *

Бен се взря в очите на Кейт и се помъчи да задържи чувството, което го беше завладяло за миг-два. Ала то бе мимолетен проблясък, светкавица, твърде смътно, за да го превърне в мисъл. И ето че сега пак бе изправен пред бялата стена, която, независимо от настойчивите опити, не го допускаше в собственото му съзнание.

— Не — промълви разстроен, борейки се с пламналия безсилен гняв, който заплашваше да го смаже. — Така си помислих. Но… не, нищо.

Едва тогава се усети, че е стиснал мишницата на Кейт и уплашено я пусна.

— Съжалявам — измърмори, защото сигурно й бе причинил болка. Тя обаче само го погледна.

— Виждате ли? Това положително е добър знак. Навярно спомените ви полека-лека се завръщат.

— Дано — отвърна дрезгаво Бен и възелът от напрежение в гърдите му се стегна още повече.

Кейт пак му се усмихна окуражително — какво друго можеше да каже, та нали нещо не се беше променило — после излезе от кръчмата. А той направи онова, което неизменно правеше тези дни: последва я. Отвън се спря и плъзна поглед по мястото, където го бе запратила съдбата.

Салтърс Енд не беше голямо село, а повечето ниски къщички изглеждаха добре поддържани въпреки почтената си възраст. Доста от фасадите бяха облицовани с големи речни камъни, което им придаваше неподражаем вид. Според Кейт това бе типично за Норфолк, също като старата църква от сив камък — сърцето на селото. Дългият овален пазарен площад, който се намираше точно пред нея и на който бяха в момента, беше обрамчен от цяла редица магазинчета и бутици, от чийто асортимент се възползваха не само местните жители, но и многобройни туристи. И Бен отлично разбираше кое привлича тълпите от посетители. Морето беше толкова близо, че въздухът бе напоен със свеж аромат на сол, а времето след онази нощ, в която разправяха, че вилняла силна буря, беше без изключение слънчево. Хубаво беше тук. Идилично. Спокойно. И абсолютно чуждо за него.

Нямаше представа откъде го знаеше, а усещането може би се дължеше на амнезията. Инстинктът обаче му казваше, че това не е неговият свят. Мястото му не беше тук, чувстваше се като чужд елемент, макар че тукашните хора полагаха големи усилия да не им личи. Бяха приветливи, но само — сигурен беше — защото не искаха да разсърдят Кейт. Тя се радваше на обичта им, почти всички я познаваха и всеки срещнат я поздравяваше сърдечно.

Пък и как да не я харесаш, помисли се Бен и я изгледа изкосо, докато вървяха към ландроувъра. Беше толкова отзивчива, интересуваше се от хората и ги изслушваше, когато споделяха грижите си — също като него, докато лежеше в болницата. И работеше усилено, влагаше много енергия в лечението на всеки от четириногите си пациенти и по възможност помагаше на хората. Той самият бе най-добрият пример за това.

Само че тази бе само едната й страна, която показваше на другите. Тъй като ако се вгледаше по-внимателно, а през последните дни той имаше достатъчно възможности, човек неизменно откриваше в очите й някаква тъга, сянка, която я съпътстваше и придаваше на погледа й онази дълбочина, която му бе допаднала още в началото. Тъгата събуждаше нещо в душата му, нещо, което му бе познато, без да знае защо.

Може би и затова тя го привличаше толкова силно. А може би просто прекарваше твърде много време с нея. Във всеки случай през последните дни се замисляше подозрително често колко секси е Кейт Хъкли по джинси. И какво би почувствал, ако я прегърнеше и целунеше тези сочни устни, от които понякога направо не можеше да откъсне очи. Това бавно, но сигурно подлагаше самообладанието му на доста суров тест и ако тя продължаваше да го гледа така, както правеше неведнъж — така, сякаш през главата й минаваха подобни мисли — тогава не можеше да гарантира за себе си. А пък дори не беше сигурен дали тя е неговият тип!

Бен поклати сърдито глава и се качи отпред в колата, затръшна вратата.

Кейт, която седеше зад волана и тъкмо бе запалила двигателя, го погледна с изненада.

— Всичко наред ли е?

Той кимна, въпреки че не беше истина, и се опита да се усмихне, обаче не му се получи.

— Разкажете ми за семейство Камдън — помоли я, за да се разсее от мислите си, а и защото това действително го интересуваше. — Що за хора са?