Катрин Тейлър
Наследството (10)

9.

— Ето тук е — обясни Кейт, когато сви с ландроувъра си в двора зад ветеринарния кабинет, и погледна някак смутено седналия до нея Бен.

Беше сметнала, че е редно да го настани в стаята за гости, докато сам не решеше къде другаде може да отиде. Но когато спря пред малката си къща в съседство с кабинета, се запита дали идеята наистина е добра. Къщата предлагаше достатъчно място за нея и животните й, обаче мисълта да я дели с почти непознат мъж, изведнъж й се стори стряскаща. Е, няма да е задълго, успокои сама себе си и му се усмихна още веднъж, преди да слезе.

През целия път Бен мълча, по някое време задряма и Кейт не го събуди дори докато минаваха покрай Дарингам Хол, макар че й се искаше да му покаже имението. Доктор Стивънс беше подчертал изрично, че пациентът има нужда от много спокойствие — което май невинаги щеше да намери в къщата й. Причината си пролича: силният лай зад входната врата, към която вървяха. А това подсети Кейт за въпрос, който за неин срам още не бе задала на Бен.

— Страх ли ви е от кучета?

Той сви рамене.

— Нямам представа — каза и се усмихна, когато на лицето на Кейт се изписа вина.

Тя се поколеба за още един миг, но нямаше как да избегне срещата, след като Бен щеше да живее при нея. Отключи входната врата, иззад която светкавично изскочи пъстро, изплезило езици и джавкащо кълбо от козина, състоящо се от няколко кучета. В момента бяха четири; малък и изключително енергичен кокер шпаньол на име Джини, стара лабрадорка, която отговаряше на името Лоси, старо мъжко коли без едно око, което Кейт затова бе кръстила Чернобрадко, и джак ръсел териерът Арчи само с три крака, което не му пречеше да изпълнява лъвски скокове. И четирите кучета се завъртяха около краката им и с бурен възторг поздравиха не само Кейт, но и Бен.

— Е? — попита Кейт и вдигна очи към него, докато галеше кучетата. — Всичко наред ли е?

Той се поусмихна.

— Зависи. Колко още има вътре?

— Само две котки. Но те са толкова плашливи, че обикновено изобщо не се показват — отвърна Кейт, преди да се усети, че Бен просто я поднася.

Очевидно наистина нямаше проблем, че домът й приличаше по-скоро на пансион за животни, тъй като не прояви ни най-малък признак на безпокойство. Пък и тя не беше очаквала друго. Бен нямаше вид на страхливец, а по-скоро на човек, който се изправя срещу проблемите и ги решава. Е, не беше свикнал да общува с кучета, Кейт го забеляза по неговата резервираност. Значи вероятно няма домашен любимец, поне не куче, рече си тя и влезе преди него в къщата.

Непосредствено зад входната врата беше най-голямата стая, която й служеше едновременно за дневна, трапезария и кабинет. Кейт се озърна притеснено, защото не беше много сигурна в какво състояние я е оставила сутринта. За щастие нямаше от какво да се срамува. Върху двата сини, вече поизтърбушени дивана пред откритата камина нямаше нито книги, нито списания, на малката маса за хранене до прозореца бе само чашата й за кафе, всичко друго беше отнесла в кухнята, малкият работен кът в ъгъла също изглеждаше по-подреден от друг път. Което впрочем се дължеше само на факта, че компютърът, на който водеше сметките си и в оскъдното свободно време пишеше докторската си дисертация, беше блокирал от някакъв глупав вирус. Затова и го нямаше хаоса от бележки, който обикновено цареше върху бюрото.

По-спокойна заради що-годе обитаемия вид на дома си, тя се обърна енергично — и застина, защото неочаквано се озова току пред широкия гръден кош на Бен. Беше влязъл неусетно след нея и Кейт преглътна, когато вдигна глава и срещна погледа му.

Много съм близо, рече си уплашено и инстинктивно отстъпи назад, насили се да запази усмивката си, докато чакаше пулсът й да се нормализира.

— Аз… стаята за гости е ей там — каза и посочи една от двете врати в дневната.

Някак твърде припряно се отправи към нея, зарадвана, че Бен не може да види пламналите й бузи.

Боже господи, изкарваше я извън равновесие, през цялото време. И ако не се вземеше в ръце, това можеше да се превърне в истински проблем.

Не че нямаше опит с мъжете. Докато следваше в Кеймбридж, не живееше като монахиня и въпреки че така и не откри „истинския“, не се боеше от контакти с противоположния пол и обичаше да флиртува, когато й се удадеше случай.

Само дето Бен не беше мъж, с когото да флиртува. Много скоро щеше да се върне в своя живот, а в него — доколкото можеше да се вярва на бележката в джоба му — присъстваше поне една жена. Нищо не му пречеше да е женен, макар да не носеше халка, и дори да има деца. Следователно ако не искаше да се опари, най-добре беше моментално да забрави, че го счита за много привлекателен.

Което обаче не бе толкова лесно, понеже стаята за гости в дъното на къщата беше малка, побираше единствено легло и гардероб, така че и вътре двамата пак се оказаха доста близо един до друг.

— Е, това е — каза Кейт, за да прикрие нервността си, но не свали поглед от сивите му очи.

— Добре — отвърна Бен и тя за миг забрави да диша, защото той фиксираше нея, а не стаята.

Недей, помисли си. Не ме гледай така…

Кучетата залаяха и отвън се чу добре познат женски глас.

— Кейт?

— Идвам — извика тя и с извинителна усмивка се изниза покрай Бен, зарадвана, че има повод да избяга от стаята, която изведнъж й се стори още по-тясна отпреди.

— Айви! Но какво правиш тук? — поздрави изненадано приятелката си, понеже едва преди броени часове се бяха срещнали в Дарингам Хол. Ала щом видя черния пластмасов чувал, разбра. — Вече си набавила нещата?

Айви кимна и я прегърна.

— Попитах Къркби и той веднага напълни този огромен чувал. Сигурно е напъхал вътре всичко от гардероба си, което не използва в момента. Нали го знаеш какъв е. — Айви се захили. — А тъй като и бездруго трябваше да дойда в селото, реших да отскоча и да ти донеса дрехите.

— Добре, понеже ми трябват по-спешно, отколкото предполагах.

Кейт се усмихна леко накриво и тъкмо се запита как да й съобщи за новото развитие на събитията, когато Айви внезапно се ококори, защото Бен се върна в дневната.

— Айви, това е Бен, за когото ти разказах. Днес го изписаха от болницата и на първо време ще остане у нас. Бен, моята приятелка Айви Картър-Андрюс — запозна ги Кейт.

— Приятно ми е. — Айви се здрависа с Бен, сетне погледна Кейт. — Нямам много време, а в колата има още нещо, което трябва да ти покажа. Ще излезеш ли за малко?

Кейт кимна и последва приятелката си на двора. Подозираше, че всичко е само претекст, за да поговори с нея насаме. И действително: щом стигнаха до мини купъра, Айви се обърна към нея с възмутена физиономия.

— И ще го пуснеш да живее при теб? Да не си мръднала, Кейт? Тоя тип може да е някой извратен убиец! — изсъска ядно, но поне толкова тихо, че Бен да не я чуе.

Кейт не се сдържа и се усмихна.

— И той изрази същото опасение.

— Изобщо не е смешно, Кейт — настоя Айви. — Той е непознат и може би опасен.

Раздразнена, че приятелката й е втората, приписваща на Бен престъпна кариера, Кейт смръщи чело.

— А не важи ли „невинен до доказване на противното“? — отвърна, за да защити Бен. — Той самият е доста объркан. И то по моя вина. Затова не можех чисто и просто да го зарежа.

Айви остана още миг сериозна и Кейт прочете искрената загриженост в погледа й. После обаче оптимистичната й дружелюбна натура взе връх и тя поклати развеселено глава.

— Ох, и ти с твоите бездомничета! Как ли ще свърши това, Кейт? Въпреки че, като се замисля, бих могла да го окачествя като известен напредък: този път си приютила безпризорен мъж. — В погледа й се върна предишната строгост. — Въпреки всичко обаче това не ми харесва, поне докато не разберем що за птица е.

Кейт въздъхна.

— Но то е само за няколко дни.

— Същото каза и за Чернобрадко и Арчи — припомни й Айви и Кейт направи гримаса, като се сети за двамата си постоянни гости, за които просто не намери дом и затова остави при себе си.

— Е, със сигурност няма да задържа Бен, Айви.

Приятелката й се ухили и я щипна по рамото.

— От твоите уста в божиите уши. — И отвори вратата на автомобила. — Сега трябва да тръгвам, имам да уреждам разни неща за летния празник. Списъкът ми със задачи е дълъг поне два километра.

Кейт отлично си представяше царящата в имението суетня. Летният празник беше традиционен за Дарингам Хол и кулминация на събитията в цялата област, която година след година привличаше тълпи от хора. Но тъй като този път щяха да го използват специално за реклама на новото вино от собствените им лозя, беше изключително важно всичко да мине по мед и масло. Затова и всички работеха под пълна пара по организацията.

— Обади се, ако имаш нужда от помощ.

Айви кимна.

— Не се безпокой, ще се обадя. И кажи на убиеца, че ще го държа под око.

Насочи показалец и среден пръст първо към очите си, а после към Кейт.

— Ще предам — отвърна Кейт през смях и помаха на приятелката си, докато Айви обръщаше минито. След това се върна в къщата.

Завари Бен в дневната. Видът му беше нерешителен, сякаш наистина не беше сигурен какво да прави. И по това досущ приличаше на Кейт.

Тя се прокашля.

— Мисля първо да запаря чай, а вие през това време разгледайте дрехите — обяви Кейт и посочи пластмасовия чувал. Така и двамата си имаха занимание, а останалото сигурно щеше да дойде от само себе си.

Но още преди да стигне до вратата на кухнята, дочу засилващия се шум от двигателя на мини купър и видя през прозореца, че Айви кара към двора. Миг по-късно тя промуши глава в процепа на вратата и погледна извинително Кейт.

— Съвсем забравих да ти кажа: одеве бях при Тили в „Трите корони“. И нейният компютър се повредил и помолила за помощ племенника си, който бил голям техничар. В понеделник ще дойде от Норич и може да хвърли едно око и на твоя компютър.

— О, супер! Благодаря ти! — възкликна с облекчение Кейт.

Ей това се казваше добра новина. Крайно време беше антиката пак да влезе в употреба.

Айви се обърна към Бен и го измери с поглед.

— До скоро — каза и само който я познаваше, би забелязал, че усмивката й не е толкова лъчезарна както обикновено.

Той кимна.

— И благодаря за дрехите.

— Няма защо. Надявам се скоро да се оправите — отвърна тя и пак изчезна.

Бен извърна глава към малкото бюро в ъгъла.

— Какво му е на компютъра ви?

— Май че е някакъв вирус — въздъхна Кейт. — Зарежда нормално, но после забива и не мога да открия причината.

— Може ли да го погледна?

Бен се приближи до бюрото, сякаш привлечен от магическа сила, седна на стола и включи устройството още преди Кейт да каже и дума.

— Разбирате ли от такива неща? — запита изненадана тя.

Той сбръчка чело, докато чакаше появата на стартовия екран, после сложи пръсти върху клавиатурата, сякаш бе най-естественото нещо на света.

— Мисля, че да.

Натисна комбинация от клавиши, която затъмни екрана. Появи се цяла колона от бели буквени комбинации, която нищо не говореше на Кейт. На Бен обаче очевидно му говореше, понеже с удивителна бързина започна да въвежда сложна поредица от команди.

Впечатлена, Кейт го наблюдава известно време. Изведнъж бе придобил толкова самоуверен вид, все едно плуваше в свои води, така че сигурно имаше нещо общо с компютърното програмиране. Ако извадеха късмет, с помощта на този жокер можеха да открият нещо за него. Поне е някаква отправна точка, помисли си доволно тя и отиде в кухнята да кипне вода за чая, който искаше да направи.