Катрин Тейлър
Наследството (1)

Пролог

В стаята беше тихо, като се изключеше силното тиктакане на стоящия часовник в ъгъла, а то още повече изнервяше и бездруго притеснената Кейт. Откакто се помнеше, масивният корпус с позлатения циферблат и тежките топузи беше в библиотеката на Дарингам Хол и ако изобщо го беше чувала, бе възприемала монотонния, вдъхващ сигурност звук по-скоро като успокояващ. Но не и днес. Понеже с всяко движение на минутната стрелка наближаваше мигът, от който толкова се боеше.

— Не би трябвало да съм тук.

Повтори на глас онова, което си мислеше през цялото време; едва удържаше импулса си да стане от дивана и да си тръгне. Само дето не беше толкова просто. В момента вече абсолютно нищо не беше просто.

Неуверено погледна към Ралф Камдън, който седеше в едно от креслата и бе потънал толкова дълбоко в мисли, че от няколко минути не беше продумвал. За секунда-две Кейт реши, че не я е чул, обаче той вдигна глава към нея.

На петдесет и няколко години би могъл да й бъде баща и в живота на Кейт имаше периоди, в които й се искаше да е така. Като малка копнееше да бъде част от семейството му и да живее в Дарингам Хол, мястото, което винаги се бе доближавало най-много до представата й за дом. Тук се беше чувствала желана, а не само търпяна. Затова и бе разтворила сърцето си за семейство Камдън и се беше привързала толкова дълбоко към тях. И това никога нямаше да се промени.

Точно там беше и проблемът.

Кейт преглътна, понеже Ралф не реагира на забележката й, а само се вгледа в нея с присъщото си спокойно изражение.

Навремето го обичаше именно заради този му маниер. Винаги се държеше възпитано и никога не избухваше, във всеки случай Кейт беше повече от сигурна, че нито веднъж не го беше чула да крещи и да ругае както вуйна й Нанси. Не, Ралф Камдън си оставаше неизменно любезен и внушаваше стабилност — а това беше истинска благодат за момиче, принудено ежедневно да чувства, че не е желано. Нищо чудно, че във фантазиите на Кейт често бе изпълнявал ролята на идеалния баща.

Но не беше такъв, сега вече го знаеше. Не беше герой, а спокойният му маниер прикриваше факта, че му липсват сила и способност да наложи волята си. Ако притежаваше тези две качества, онова, което през изминалите седмици извади от релси всички и застраши бъдещето на Дарингам Хол, може би нямаше да се случи. А тя сега нямаше да седи до него, защото мястото й изобщо не беше тук.

— На Бен няма да му се понрави, че съм тук — сподели отново опасението си Кейт и безпомощно сви рамене. — Пък и всичко това съвсем не ме засяга.

Боже мой, нима Ралф не го разбираше?

Той въздъхна, обаче не отстъпи.

— Засяга те, Кейт. Засяга всички ни. Пък и… — За секунда-две се поколеба, после продължи с треперлив глас: — … може би ще успееш да убедиш Бен по-добре от мен. — По бледото му лице пробягна едва доловима усмивка. — Той те чувства най-близка от всички ни и според мен държи много на теб.

Кейт усети как гърлото й се стегна и за момент си пожела казаното да е истина. Само че доколко беше вероятно след събитията от последните дни?

— И аз така си мислех. Но той… — Млъкна, защото се потропа. Миг по-късно вратата се отвори и в рамката изникна Къркби. Всъщност дори я запълни с широките си леко прегърбени рамене. Черният костюм седеше опънат върху мускулестите му мишници, които въобще не подхождаха на иконом. По-скоро на професионален боксьор — какъвто се говореше, че е бил навремето. Обаче за Къркби се носеха множество слухове и Кейт вече беше престанала да вярва на всеки от тях. Харесваше снажния мъж и разбираше дълбоката му преданост към семейство Камдън. Това беше нещо, което и двамата споделяха.

— Мистър Стърлинг дойде — обяви Къркби и Кейт неволно си пое въздух, щом той отстъпи встрани, за да направи път на Бен, който влезе със сериозно лице.

Беше от малцината, които, застанали до Къркби, не изглеждаха дребни, но не затова нямаше начин да остане незабелязан. Причината бе в самоуверената му походка и изражението в буреносно сивите му очи. Кейт нямаше никакъв шанс да избяга от тях, още от самото начало, а ето че и сега тялото й пак я предаде: усети как я побиха тръпки и пулсът й се ускори.

Когато погледите им се срещнаха, Бен се поколеба за миг-два и Кейт прочете изненадата на лицето му. Не я беше очаквал тук и за секунда й се стори, че се готви да каже нещо. Ала след това чертите му пак се вкамениха и се превърнаха в сурова маска, зад която не допускаше никого. Мълчаливо се приближи до къта за сядане в средата на помещението и застана пред тях, докато Кейт се изправи с омекнали колене. Същото стори и Ралф.

— Бен.

Изрече името предпазливо, все едно не беше напълно сигурен дали има право да го използва.

Нямаше.

— За вас съм мистър Стърлинг. — Дълбокият глас на Бен прозвуча хладно, но Кейт го познаваше твърде добре, за да долови сподавения в него гняв. — И така ще си остане. — С иронично повдигнати вежди се огледа наоколо, сетне отново фиксира Ралф. — А къде е брат ви? Днес нямате ли нужда от юридическа помощ?

— Не.

По лицето на Ралф личеше, че го мъчи някаква мисъл, а когато се обърна за малко към Кейт, тя забеляза тревогата в погледа му. Фактът, че този път не беше привлякъл и Тимъти, криеше риск, и двамата го знаеха. Но това бе единственият начин евентуално да разубедят Бен.

Докато Ралф напрегнато търсеше подходящите думи, Кейт отново констатира колко малко си приличат двамата мъже. Освен тъмнорусата коса като че ли нямаха друго общо.

Ралф се прокашля и рече:

— Аз… имам предложение. Или по-точно: молба.

Кейт се помъчи да се подготви психически. Тъй като ако откажеше — а това според нея бе доста вероятно — Бен поставяше под заплаха не само Дарингам Хол, но и всичко важно в живота й. И тогава тя трябваше, не, тогава щеше да го намрази.

А ако приемеше?

Кейт преглътна с усилие, докато наблюдаваше Бен, и си даде сметка, че тогава май щеше да се забърка в много по-големи неприятности.