Вероника Рот
Смъртни белези (6)

Глава 5
Сайра

Един сезон по-късно, когато бях на осем, брат ми влетя в стаята ми, задъхан и подгизнал от дъжда. Тъкмо бях подредила всичките си фигурки на килима пред леглото ми. Бяха част от лова на отпадъци при миналогодишното ми странство до Отир, където обичаха дребни, безполезни предмети. Прекосявайки с тежки стъпки стаята, Ризек разруши бойната ми формация и аз извиках ядосано.

— Сайра.

Той клекна до мен. Вече беше на осемнайсет сезона, с въздълги ръце и крака и пъпчиво чело, но страхът го караше да изглежда по-малък. Сложих ръка на рамото му и го стиснах леко.

— Какво има? — попитах.

— Някога татко да те е водил някъде само за да ти… покаже нещо?

— Не. — Лазмет Ноавек никога не ме водеше никъде. Та той не ме поглеждаше, дори да бях пред него. Не че се сърдех. Още тогава знаех колко е опасно татко да впие поглед в теб. — Никога.

— Не е честно, нали? — каза ентусиазирано Риз. — И двамата сме му деца, трябва да се отнася с нас еднакво. Не мислиш ли?

— Ами… предполагам, че да — отвърнах. — Риз, какво е…

Риз просто долепи длан до бузата ми.

Стаята ми, с наситеносините пердета и ламперия от тъмно дърво, изчезна.

— Днес, Ризек — прозвуча гласът на баща ни, — ти ще дадеш заповедта.

Намирах се в малка тъмна стаичка с каменни стени и голям прозорец пред мен. Баща ни стоеше до лявото ми рамо, но изглеждаше някак по-дребен от обикновено — по принцип стигах едва до гърдите му, но в тази стая го гледах право в лицето. Стисках ръце пред себе си. Пръстите им бяха дълги и слаби.

— Искаш… — Дишането ми беше плитко, забързано. — Искаш аз да…

— Стегни се — изръмжа баща ми, сграбчи предницата на бронята ми и ме завлече до прозореца.

През него видях стар мъж с изпито, набръчкано лице и сива коса. Очите му бяха сухи и мъртви, а ръцете му — оковани. Баща ми кимна и стражите от съседната стая тръгнаха към затворника. Единият го хвана за раменете, за да не мърда, а другият нахлузи въже около врата му, затягайки здраво възела на тила му. Затворникът не помръдна, крайниците му изглеждаха по-тежки от нормалното, сякаш през тях течеше олово, а не кръв.

Разтреперих се и не спрях да треперя.

— Този човек е изменник — обясни баща ми. — Съзаклятничи срещу семейството ни. Разпространява клевети, че сме крали от помощите за гладуващите и болните на Шотет. А тези, които клеветят семейството ни, не заслужават бърза смърт — трябва да бъдат убити бавно. И ти трябва да си готов да дадеш заповед за полагащото им се наказание. Дори да го изпълниш ти самият, макар че за този урок е още рано.

Ужасът се сви в стомаха ми като червей.

От гърлото на баща ми се изтръгна ядовит звук и той тикна нещо в ръката ми. Флакон, запечатан с восък.

— Ако не можеш сам да се успокоиш, това ще ти помогне — обясни той. — Но при всички случаи ще направиш това, което аз кажа.

Обелих с разтреперани пръсти восъка и изсипах съдържанието на флакона в устата си. Успокоителната отвара прогори гърлото ми, но само след секунди сърдечният ми ритъм се забави и паниката ми намаля.

Кимнах на баща ми и той щракна ключа на усилвателя в съседната стая. Отне ми известно време да открия думите в мъглата, спуснала се над съзнанието ми.

— Екзекутирайте го — заповядах с непознат глас.

Единият от стражите отстъпи назад и дръпна края на въжето, навървено през метална халка в тавана като конец през ухото на игла. И продължи да дърпа, докато краката на затворника не се отлепиха от пода. Пред очите ми лицето на мъжа се обагри в червено, а после и в лилаво. Той се загърчи. Исках да извърна поглед, но не можех.

— Не всички ефективни действия трябва да се предприемат публично — заяви небрежно баща ми, изключвайки усилвателя с ключа. — Стражите ще пуснат слуха какво си готов да причиниш на онези, които говорят срещу теб, а други ще го разнесат още по-надалеч и така цял Шотет ще познае силата и могъществото ти.

В гърдите ми се надигаше писък, но го задържах в гърлото си като хапка, твърде голяма, за да я преглътна.

Малката тъмна стая избледня.

Вече се намирах на слънчева улица, гъмжаща от хора. Стоях до хълбока на майка ми, ръката ми беше прегърнала крака й. Прахоляк се издигаше във въздуха около нас, в столицата на планетата-нация Золд, носеща скучното име Золдия, която посетихме при първото ми странство. По това време на годината тук всичко бе покрито с тънък слой прах, идващ не от скалите и пръстта, както предполагах, а от обширните полета с цветя на изток, които свирепият сезонен вятър брулеше безпощадно.

Мястото ми беше познато, моментът — също. Това беше един от любимите ми спомени с майка ми.

Тя сведе глава пред мъжа, срещнал я на улицата, милвайки косата ми.

— Благодаря ви, Ваша светлост, че приехте така великодушно лова ни за отпадъци — каза му майка ми. — Ще следя хората ми да взимат само онова, от което вече не се нуждаете.

— Ще съм ви благодарен. При последния лов получихме сигнали, че шотетски войници плячкосвали. И то в болници — отвърна троснато мъжът.

Кожата му светлееше от прашеца и почти блещукаше на слънчевите лъчи. Наблюдавах го с удивление. Беше облечен в дълга сива роба, сякаш се опитваше да наподоби статуя.

— Поведението на въпросните войници беше непростимо и наказанието им беше строго — заяви с нетрепващ глас майка ми. После се обърна към мен. — Сайра, скъпа, това е лидерът на столицата на Золд. Ваша светлост, запознайте се с дъщеря ми, Сайра.

— Харесва ми прашецът ви — отбелязах вместо поздрав. — Влиза ли ви в очите?

Мъжът като че ли поомекна и отговори:

— Непрекъснато. Когато нямаме гости от друга планета-нация, носим предпазни очила.

Той извади един чифт от джоба си и ми ги подаде. Бяха големи, със светлосини стъкла. Опитах се да си ги сложа, но те директно се свлякоха до врата ми, затова се наложи да ги придържам. Майка ми се засмя, ведро, непринудено, и мъжът я последва.

— Ще се постараем да уважим традицията ви — обърна се той към майка ми. — Макар че, да ви призная, не я разбираме.

— Най-просто казано, се стремим към обновление — обясни тя. — Целта ни е да дадем втори живот на онова, което е било изхвърлено. Нищо ценно не бива да се пропилява. Не сте ли съгласен с това?

В следващия момент думите започнаха да звучат на обратно, очилата се вдигнаха до очите ми, изхлузиха се от главата ми и се върнаха в ръката на мъжа. Първият ми лов за отпадъци сякаш се разплиташе в съзнанието ми. И след като споменът мина пред очите ми на заден ход, се изпари.

Отново се озовах в стаята си, обградена от фигурките, и знаех, че вече съм била на първото си странство, по време на което сме срещнали лидера на Золдия, но вече не можех да извикам образите в ума си. На тяхно място виждах затворника с въже около врата и чувах гърления глас на баща ми.

Риз бе заменил един от своите спомени за един от моите.

И преди го беше правил, веднъж с Вас, негов приятел и помощник, и веднъж с майка ми. И в двата случая се беше връщал от среща с баща ми напълно съкрушен. Тогава долепи ръка до най-стария си приятел или до майка ни и след секунда изглеждаше като нов, без сълзи, по-силен отпреди. А те… някак по-празни. Сякаш бяха загубили нещо.

— Сайра — пророни Риз с облени в сълзи бузи. — Така е справедливо. Справедливо е да споделим тази тежест.

Той отново се пресегна към мен. Нещо дълбоко в мен пламна. Когато ръката му докосна бузата ми, тъмни, мастилени вени плъзнаха под кожата ми като многокраки насекоми, като паяжини от сянка. Запълзяха нагоре по ръцете ми, обливайки лицето ми в огън. И болка.

Изпищях, по-силно от когато и да било, гласът на Риз се присъедини към моя, почти в хармония. Черните вени ме изпълваха с болка, тъмнината се равняваше на болка, бях изтъкана от нея, аз самата се превръщах в болка.

Той отдръпна ръката си, но сенките под кожата и агонията останаха. Дарбата ми беше извикана твърде рано.

Майка ми влетя в стаята, ризата й беше закопчана наполовина, лицето й беше мокро, без да е имала време да го избърше. Видя черните петна по кожата ми и се спусна към мен, докосвайки ръцете ми само за миг, преди да ги откъсне от кожата ми като опарена. И тя беше усетила болката. Изпищях отново и задращих черните паяжини с нокти.

Наложи се майка ми да ме упои.

Риз не понасяше болка, затова и никога повече не ме докосна, не и по свое желание. От този миг не ме докосваше и никой друг.