Вероника Рот
Смъртни белези (18)

Глава 17
Акос

Нямаше много звезди по галактическата периферия. Сайра се любуваше на гледката, личеше по това колко спокойни ставаха сенките й, докато се взираше през прозореца. Но необятният космос, необятният мрак го караха да изтръпва. Наближаваха опашката на космическия поток, затова имаше малко лилаво в единия ъгъл на холограмата на тавана.

Не към Пита ги водеше потокът. Двамата със Сайра го знаеха от Ревизорите, които предвиждаха Огра, дори П1104. Но очевидно Ризек приемаше преценката на Ревизорите за чиста формалност. Според Сайра беше избрал планетата, предлагаща му най-ползотворен съюз.

Акос познаваше почукването й — четири леки удара с кокалчето на пръста. Знаеше, че тя е на прага на стаята му, без да вдига поглед.

— Трябва да побързаме, ако не искаме да го изпуснем — обяви Сайра.

— Предполагам си даваш сметка колко неясно звучиш? — попита Акос с усмивка. — Още не си ми казала какво ще изпуснем.

— Съзнавам, да — отвърна на усмивката му тя.

Носеше рокля в убито синьо с ръкави до лактите и когато Акос протегна ръка да я хване, се постара да е под плата. Цветът не й отиваше особено. Повече й подхождаше лилавото от Фестивала на странството и тъмните тренировъчни екипи. Но каквото и да правеше Сайра Ноавек, не можеше лесно да помрачи красотата си, и Акос беше сигурен, че го знае.

Все пак нямаше смисъл да отрича очевидното.

Тръгнаха забързано по коридорите и Сайра го поведе по маршрут, по който не беше вървял досега. Табелите по стените, където коридорите се разклоняваха, показваха, че вървят към навигационната палуба. Изкачиха едно тясно стълбище и Сайра пъхна ръката си в някакъв процеп в стената. Две масивни врати се отвориха. И ги посрещна огромно стъкло.

А отвъд него: космосът. Звездите. Планетите.

И космическият поток, все по-голям и все по-ярък с всяка изминала секунда.

Десетки хора работеха край редове от екрани, разположени точно пред стъклената стена. Униформите им бяха чисти и донякъде приличаха на шотетска броня: тъмносини и обемисти в раменете, но от гъвкав материал, вместо твърда кожа от Брониран. Един от по-възрастните забеляза Сайра и й се поклони.

— Госпожице Ноавек — поздрави я той. — Започвах да си мисля, че този път няма да ви видим.

— За нищо на света не бих го пропуснала, навигатор Зиво — отвърна Сайра. Обръщайки се към Акос, добави: — Идвам тук още от дете. Зиво, това е Акос Кересет.

— А, да — рече по-възрастният мъж. — Чувал съм една-две истории за теб, Кересет.

Съдейки по тона му, Акос предполагаше, че не са били „една-две“ и се изчерви от смущение.

— Шотетските усти са много бъбриви — обясни му Сайра. — Особено по отношение на орисаните.

— Ясно — скалъпи Акос.

Орисан — такъв беше, май. Но точно сега му прозвуча глупаво.

— Добре дошла сте да заемете обичайното си място, госпожице Ноавек — покани я Зиво с широк жест към великанската стена от стъкло, която се извиваше над главите им, следвайки формата на кораба.

Сайра го отведе до едно място пред всички монитори. Навсякъде около тях екипажът си разменяше инструкции и цифри на висок глас. Акос не разбираше нищо. Сайра седна направо на пода и обви коленете си с ръце.

— Защо ме водиш тук?

— Всеки момент корабът ще мине през космическия поток — обясни тя с широка усмивка. — Не си виждал подобно нещо, гарантирам ти. Ризек ще го гледа от наблюдателната палуба с най-близките си поддръжници, но аз идвам тук, за да не крещя от възторг пред гостите му. Понякога е доста… емоционално. Сам ще се убедиш.

От това разстояние космическият поток приличаше на буреносен облак, натежал от цвят, вместо дъжд. Цялата галактика приемаше без съмнение съществуването му — трудно беше да отречеш нещо, което се виждаше съвсем ясно от всяка планета, но различните народи му придаваха различно значение. Родителите на Акос говореха за него като за мистериозен духовен пътеводител, но той знаеше, че много шотетци, в зависимост от сектата, боготворяха него или нещото, което го водеше през космоса. Други пък го смятаха за природен феномен без всякаква духовна стойност. Акос не беше питал Сайра как го възприема тя.

Тъкмо се канеше, когато някой извика:

— Пригответе се!

Всички около тях се хванаха за каквото намерят. Космическият поток, набъбнал като буреносен облак, изпълни стъклото пред него и в следващия момент всички, с изключение на Акос, ахнаха в един глас. Всеки сантиметър от кожата на Сайра почерня като космоса. Зъбите й, искрящобели на фона на сенките, бяха стиснати, но като в усмивка. Акос се пресегна към нея, но тя поклати глава.

Спирали от наситеносиньо превзеха стъклото. Сред синьото имаше и по-светли жилки, и почти лилави, и много тъмносини. Космическият поток беше необхватен, ярък и навсякъде, навсякъде. Акос имаше чувството, че някакъв бог го прегръща.

Част от околните бяха протегнали благоговейно ръце, други коленичеха, трети пък стискаха гърдите или коремите си. Ръцете на един мъж светеха в синьо като самия поток, около главата на една жена кръжаха малки сферички като фензу. Всички дарби на потока сякаш избухнаха.

Акос се замисли за Цъфтежа. Тувхийците не бяха толкова… изразителни, колкото шотетците по време на ритуалите си, но смисълът беше същият. Събираха се да отпразнуват нещо, което се случваше само на тях от всички останали народи в галактиката, и то в определен момент. Да изразят почитта си към събитието, към особената му красота.

Всички знаеха, че шотетците следват космическия поток из галактиката в израз на вярата си, но до онзи момент Акос не разбираше защо, освен че може би го правят по принуда. Видиш ли подобно нещо отблизо обаче, беше невъзможно да си представиш, че няма да го видиш отново.

Въпреки това се чувстваше изолиран — не само защото беше тувхиец сред шотетци, но и защото те усещаха жуженето на потока, за разлика от него. Той не протичаше през тялото му. Затова имаше чувството, че не е толкова истински, колкото тях, не е толкова жив.

И докато си го мислеше, Сайра протегна ръка към него. Той я пое, за да потуши сенките й, и с изумление видя сълзи в очите й — дали от болката, или от възторг, не можеше да прецени.

Тогава Сайра каза нещо странно, със задъхан, изпълнен с благоговеене глас:

— Чувствам те като тишината.

Като се върнаха в каютата на Сайра, на екрана течеше новинарската емисия на Съвета. Явно беше забравила да го изключи, помисли си Акос, и докато Сайра вървеше към банята, той отиде да щракне превключвателя. Преди да го стори обаче, забеляза заглавието в дъното на екрана: Оракули се събират на Тепес.

Акос седна на ръба на леглото.

Можеше да види майка си.

През половината от времето се опитваше да си втълпи, че двете с Киси вече ги няма. По-лесно беше, отколкото да си спомня, че още ги има, но повече никога няма да ги види заради ориста си. Ала не можеше да се насили да повярва в лъжа. Защото и двете бяха някъде там, оттатък перестата трева.

Новинарската емисия излъчи картина от Тепес. Тепес беше най-близката до слънцето планета — огнената планета, пълна противоположност на тяхната ледена. По повърхността й се вървеше със специален костюм. Също като в Хеса, където човек не можеше да излезе навън по време на Угасването, без да умре от студ. Акос не можеше да си го представи, не си представяше какво е тялото ти да изгори.

— Оракулите не позволяват външна намеса в сбирките си, но тези кадри от пристигането на последните кораби ни бяха предадени от местно дете — обясни на отирийски гласът зад кадър. Голям брой от емисиите на Съвета бяха на отирийски, тъй като повечето народи, с изключение на Шотет, го разбираха. — Вътрешни източници ни информираха, че оракулите ще дискутират поредната серия законови ограничения, наложени им миналата седмица от Съвета, чиито членове настояват всички дискусии на оракулите да стават обществено достояние.

Майка му открай време се оплакваше, че Съветът непрекъснато се месел в делата на оракулите и нямало да ги остави на мира, докато не поеме контрола и върху последното автономно тяло в галактиката. Пък и не ставаше дума за нещо маловажно, а за орисите на избраните семейства, за бъдещето на планетите в безкрайните му разновидности. Може би на оракулите няма да им навреди малко контрол, мислеше си понякога Акос, чувствайки се като предател.

Акос не можеше да прочете повечето шотетски йероглифи в долния край на екрана, където беше преводът на дикторския текст. Познати му бяха само тези за оракул и Съвета. От Сайра знаеше, че йероглифът за Съвет изразявал шотетското огорчение, че не са законно признати от Съвета. Решенията относно планетата, която Тувхе и Шотет споделяха — по въпросите на търговията, взаимопомощта и границите, се взимаха само и единствено от Тувхе, оставяйки Шотет на произвола на враговете му. Имаха причина да се чувстват огорчени.

Акос чу водата в банята. Сайра си взимаше душ.

На кадрите от Тепес се виждаха два кораба. Първият очевидно не беше тувхийски — имаше твърде заоблени форми, твърде гладки пластини по корпуса си. Другият обаче приличаше на тувхийски — горивните му дюзи бяха оборудвани със система от клапи, предвидени за студен, не за топъл климат и винаги му приличаха на хриле.

Люкът на кораба се отвори и от него изскочи пъргава жена с отразителен костюм. Когато никой друг не я последва, Акос се увери, че това е тувхийският кораб. Всички планети-нации, с изключение на Тувхе в момента, имаха по трима оракули. Тъй като Айджа живееше в плен, а залязващият им оракул бе загинал по време на шотетското нападение, оставаше само майка му.

Слънцето, гигантско и огнено, изпълваше небето на Тепес, сякаш цялата планета гореше. Повърхността й излъчваше горещина на трептящи вълни. Акос позна походката на майка си, докато крачеше към манастира, където щеше да се проведе срещата на оракулите. Когато изчезна зад една врата, видеоматериалът прекъсна и емисията продължи с репортаж за недостига на храна на една от външните луни.

Акос не знаеше как да се чувства. Виждаше дома си за пръв път от години. Но виждаше и жената, която дори не беше предупредила собственото си семейство за грозящата ги участ. Която дори не им се притече на помощ. Беше оставила съпруга си да загине, залязващия оракул — да жертва живота си, а собствения си син — да бъде отвлечен и да се превърне в най-могъщото оръжие на Ризек, вместо да предложи себе си на негово място. Да върви по дяволите ориста, помисли си Акос. Та тя им беше майка.

Сайра отвори вратата на банята, пускайки парата в стаята, и издърпа косата си през рамо. Този път беше облечена в тъмен тренировъчен екип.

— Какво има? — попита го тя и проследи погледа му до екрана. — О, да не би… видял си я?

— Така мисля — отвърна Акос.

— Съжалявам — каза тя. — Знам, че се стараеш да не тъгуваш по дома.

Да тъгува по дома? Не. Стараеше да забрави колко е изгубен — изгубен в нищото, сред народ, който не разбираше, без надежда да върне брат си в родината им, освен ако не убие Сузао Кузар веднага щом убийството на арената отново станеше законно.

Но вместо да й сподели за всичко това, Акос попита:

— Как разбра?

— Никога не говорим на тувхийски, а знаеш, че го владея. — Тя вдигна рамо. — Същата причина, поради която аз не пазя никакви портрети на майка ми. Понякога е по-добре просто… да продължиш напред.

Сайра се върна в банята. Той я погледа как се навежда към огледалото, за да изстиска една пъпка на брадичката си. Да попие водата от челото и шията си. Винаги го правеше, само че този път Акос забеляза — забеляза, че знае привичките й, че я познава.

И я харесва.