Вероника Рот
Смъртни белези (4)

Глава 3
Сайра

Бях само на шест сезона, когато отидох на първото си странство.

Като излязох навън, очаквах да ме облее слънчева светлина. Вместо това се озовах в сянката на странстващия кораб, надвиснал като гигантски облак над цял Воа, столицата на Шотет. Корабът беше продълговат, със заоблен нос, покрит с нечупливо стъкло. Обкованият му с метал корем беше очукан от поне десетилетие космически полети, но някои от застъпващите се панели бяха по-лъскави, видимо подновени. Скоро щяхме да влезем в него като сдъвкана храна в стомаха на гигантски звяр. Близо до задните двигатели се намираше отворената рампа, по която щяхме да се качим на борда му.

Повечето шотетски деца получаваха правото да отидат на първото си странство, най-важния ни ритуал, щом навършеха осем сезона. Но като дете на суверена, Лазмет Ноавек, аз се подготвях да тръгна на първото си галактическо пътешествие два сезона по-рано. Щяхме да следваме космическия поток по периферията на галактиката, докато не се оцвети в тъмносиньо, а след това да кацнем на някоя планета за лов на отпадъци — втората част от ритуала.

По традиция суверенът и семейството му влизаха първи в странстващия кораб. Поне такава беше традицията, откакто баба ми, първата предводителка на Шотет от рода Ноавек, я беше въвела.

— Косата ме сърби — заявих на майка ми, потупвайки с пръст стегнатите плитки от едната страна на главата ми. Бяха само няколко, изтеглени назад и завити, така че да не ми влиза косата в очите. — Какво й беше на обичайната ми прическа?

Майка ми се усмихна. Беше облечена в рокля от переста трева, дългите стръкове се преплитаха по корсета нагоре и обрамчваха лицето й. От менторката ми Отега знаех, че шотетците засадили океан от переста трева между нас и враговете ни, тувхийците, за да попречат на набезите им в земите ни. Сега майка ми почиташе находчивостта им с роклята си. Изобщо всяка нейна постъпка беше отражение на историята ни.

— Днес — обясни ми тя — повечето шотетци ще те зърнат за пръв път, да не говорим за останалата част от галактиката. Последното, което искаме, е да зяпат косата ти. Прибирайки я по този начин, я правим незабележима. Разбра ли?

Не разбирах, но спрях да упорствам. Вместо това се загледах в косата на майка ми. Беше тъмна, също като моята, но различна на вид. Докато нейната беше толкова къдрава, че пръстите й се оплитаха в нея, моята беше достатъчно права, че да им се изплъзва.

— Останалата част от галактиката?

В общи линии знаех колко е обширна галактиката, че съдържа девет големи планети и безброй периферни, както и космически станции, разположени в мъртвите скали на пропуканите луни, и обикалящи в орбита кораби, толкова големи, че сами по себе си представляваха планети-нации. В моите очи обаче планетите си оставаха големи колкото къщата, където бях прекарала голяма част от живота си, и нито стъпка по-големи.

— Баща ти разреши видеоматериалът от Шествието да бъде изпратен на новинарската емисия, достъпна за всички планети от Съвета — отвърна майка ми. — Всеки, който проявява интерес към ритуалите ни, ще може да го види.

Дори на тази крехка възраст не си представях, че другите планети са като нашата. Знаех, че сме единствените, които следваме потока по пътя му през галактиката, че няма други като нас, така непривързани към места и материални притежания. Естествено, че другите планети проявяваха любопитство към нас. Навярно дори ни завиждаха.

Откакто съществува, народът на Шотет организираше странства поне веднъж на сезон. Отега ми беше обяснила, че самото странство е традиционната част на събитието, а ловът на отпадъци — обновителната: минало и бъдеще, вплетени в един ритуал. Но бях чувала баща ми да казва с горчивина в гласа, че „оцеляваме от боклука на други планети“. Беше способен да убие красотата на всичко.

Баща ми, Лазмет Ноавек, вървеше пред нас. Той пръв мина през голямата порта, разделяща имението Ноавек от улиците на Воа, вдигнал ръка за поздрав. Радушни възгласи избухнаха сред многолюдната, развълнувана като море тълпа, струпала се пред дома ни толкова нагъсто, че не виждах светлина между раменете на хората, нито чувах собствените си мисли сред настаналата какофония. Тук, в центъра на столицата Воа, само на няколко пресечки от амфитеатъра, където се състояха турнирите, улиците бяха чисти, а камъните под краката ми — непокътнати. Околните сгради представляваха смесица от стари и нови стилове — обикновени каменни стени и високи, тесни врати, комбинирани с изкусни метални и стъклени елементи. Еклектична картина, която ми беше толкова позната, колкото собственото ми тяло. Знаехме как да съхраним красотата на старинното сред тази на новото, без да отнемаме от чара на нито едно от двете.

Но не баща ми, а майка ми предизвика най-силните овации сред морето от поданици. Тя протегна ръце към ликуващия народ, докосвайки с усмивка на лице пръстите, устремени към нея. Наблюдавах с недоумение как хиляди очи се просълзяват само при вида й, докато ласкави гласове повтарят като мантра името й. Илира, Илира, Илира. Тя откъсна стрък переста трева от долния ръб на полата си и го пъхна зад ухото на едно малко момиченце. Илира, Илира, Илира.

Изтичах напред да настигна брат ми, Ризек, който беше с цели десет сезона по-голям от мен. Носеше имитация на броня, още не беше заслужил такава, ушита от кожата на убит Брониран, която символизираше общественото положение сред народа ни. Но дори имитацията го караше да изглежда по-едър, каквато беше и целта според мен. Брат ми беше висок, но слаб като вейка.

— Защо повтарят името й? — попитах Ризек, мъчейки се да нагодя крачките си към него.

— Защото я обичат — отговори брат ми. — Също като нас.

— Но те дори не я познават — отбелязах.

— Вярно е — съгласи се той. — Но вярват, че я познават, а понякога това е достатъчно.

Пръстите на майка ми потъмняха от допира на толкова много протегнати, украсени ръце. На мен едва ли щеше да ми хареса да докосвам толкова много хора наведнъж.

Вървяхме обградени от войници в брони, които ни проправяха тясна пътека сред морето от човешки тела. Не че имахме нужда от помощта им — тълпата се разтваряше пред баща ми, сякаш я разрязваше с нож. Хората може и да не крещяха неговото име, но свеждаха глави в поклон, отмествайки погледите си от него. За пръв път виждах колко тясна е границата между страх и любов, между почит и обожание. Виждаше се ясно при родителите ми.

— Сайра — извика ме баща ми и аз се сковах, почти замръзнах на място.

Той се обърна към мен и направи знак да му подам ръката си и аз му я дадох, макар и неохотно. Баща ми беше от онези хора, на които просто трябва да се подчиняваш.

После ме завъртя към себе си, бързо и силно, изтръгвайки учуден смях от мен, и ме притисна към едната, облечена в броня страна на тялото си, сякаш тежах колкото перце. Озовах се толкова близо до лицето му, че усетих миризмата на билки и изгоряло, видях наболата по бузата му брада. Баща ми, Лазмет Ноавек, суверен на Шотет. Майка ми го наричаше „Лаз“, когато си мислеше, че никой не я чува, и му говореше с шотетска поезия.

— Реших, че ще ти е интересно да видиш народа си — отбеляза баща ми и ме подхвърли леко, премествайки ме в свивката на лакътя си. Свободната му ръка стоеше отпусната до тялото му, от рамото до китката беше обсипана с белези, боядисани в тъмно, за да се открояват по-добре. Веднъж ми беше казал, че означавали човешки животи, но така и не го разбрах. Майка ми също имаше няколко, макар и далеч по-малко от неговите.

— Народът ни се нуждае от сила — продължи баща ми. — Ние с майка ти и брат ти ще им я дадем. А някой ден ще им дадеш и ти, нали?

— Да — отвърнах тихо, макар и да нямах представа как ще го направя.

— Добре — похвали ме той. — А сега помахай.

Протегнах леко разтреперана ръка, имитирайки баща ми. И се смаях, когато тълпата ми отвърна със същото.

— Ризек — каза баща ми.

— Хайде, малка Ноавек — обърна се към мен брат ми.

Нямаше нужда да му се казва да ме вземе от ръцете на баща ми, видя го в стойката му, както аз го усетих в напрегнатите му мускули. Увих ръце около врата на Ризек и се прехвърлих на гърба му, пъхвайки крака в каишките на бронята му.

Сведох поглед към белязаната му от младежки пъпки буза, където сега играеше усмивка.

— Готова ли си да потичаме? — попита ме той, извисявайки глас, за да надвика глъчката.

— Да тичаме? — отвърнах учудено и се вкопчих по-силно в него.

Вместо отговор, той притисна коленете ми към двете страни на тялото си и хукна със смях по пътеката, разчистена от войниците. От скокливите му стъпки започнах да се кикотя, а след миг и тълпата — нашият народ, моят народ — се присъедини, изпълвайки полезрението ми с усмивки.

Видях една протегната ръка пред себе си и я докоснах с пръсти, също като майка ми. Усетих влажна пот по кожата си. Но това не ме притесни, колкото си мислех и очаквах. Сърцето ми беше пълно.