Вероника Рот
Смъртни белези (22)

Глава 21
Акос

В студената, празна стая в столицата на Пита Акос се отказа от съня. Двамата със Сайра никога досега не бяха спали без врата помежду им, затова Акос не знаеше, че скърца със зъби и през цялото време стене и бръщолеви насън. Беше прекарал по-голямата част от нощта с отворени очи, чакайки да се успокои, но така и не стана. И бездруго още го болеше твърде много, за да се отпусне.

За пръв път попадаше в толкова гола стая. Сивият под се сливаше с бледите стени. Леглата бяха без рамки, застлани с бели чаршафи. Поне имаше прозорец. В ранните часове на утрото, докато светлината се завръщаше в света, в подводния изглед смътно се открояваше лабиринт от метални греди, обгърнати от зеленикава слуз и дебели жълти лиани. Подпорите на града.

Е, поне по това си приличаха жителите на Пита и Тувхе — обитаваха места, които не би трябвало да съществуват.

Докато денят се пробуждаше, Акос потъна в мисли по въпроса, който не му даваше мира: Защо не се отдръпна, когато Сайра го целуна? Все пак не го хвана неподготвен — доближи го бавно, притиснала топла длан в гърдите му, сякаш се опитваше да го отблъсне. А той не помръдна. Колко пъти превърташе този момент в съзнанието си.

Даже май ми хареса, размишляваше, докато мокреше косата си на мивката в банята.

Но го беше страх дори да си го помисли. Защото това означаваше, че ориста, която го измъчваше, която опъваше нишките, свързващи сърцето му с Тувхе и дома, внезапно го отдалечаваше на изити от тях.

— Много си мълчалив днес — коментира Сайра, докато вървяха към площадката за кацане. — Да не би да имаш махмурлук от снощната доза моторно масло?

— Не — отвърна той. Струваше му се някак нередно да й спомене за говоренето насън, при положение че си представяше какви ужаси преследват сънищата й. — Просто… заради новото място е.

— Ясно. Е, аз пък се оригвам на кисело, така че… — Тя направи физиономия. — Да си призная, не съм особено запленена по Пита.

— Освен… — подхвана той с намерение да спомене снощния концерт.

— Музиката, да — прекъсна го тя.

Кокалчетата на пръстите му докоснаха нейните. Той отдръпна ръката си. Беше развил изострена чувствителност към всеки допир помежду им, въпреки че Сайра му обеща онази случка да не се повтаря и оттогава не го споменаваше.

Стигнаха до покрития проход, както гласеше табелата над входа му, и завариха част от групата им да се екипира с непромокаеми костюми и ботуши. Ризек, Има, Вас, Сузао и Айджа ги нямаше, но Вакрез и Малан бяха там, Малан търсеше своя размер ботуши. Беше дребничък, слаб мъж с брада, която беше като сянка на долната му челюст, и искрящи очи. Не си подхождаха особено с Вакрез, хладнокръвния военен командир, отговарящ за шотетското обучение на Акос.

— Сайра — кимна й Малан, докато Вакрез наблюдаваше Акос.

Акос изопна гръб и вдигна брадичка. Още чуваше безпощадното хокане на командира, задето ходеше прегърбен, влачеше краката си и от време на време ругаеше на тувхийски.

— Кересет — поздрави го Вакрез. — Изглеждаш наедрял.

— Така е, защото го храня, за разлика от войнишката кухня.

Сайра тикна в ръцете на Акос яркозелен костюм размер „L“. Той го разгърна и макар че му се видя гигантски, не се оплака, най-важното беше да не се намокри.

— Имаш право — потвърди с писклив гласец Малан.

— Ти се хранеше в столовата ни и никога не си мрънкал — сръчка го с лакът Вакрез.

— Хранех се там само защото се опитвах да привлека вниманието ти — обясни Малан. — Да съм идвал оттогава?

Акос погледа Сайра, докато обличаше костюма си, за да види как става. Справяше се с такава лекота, сякаш и преди е идвала на Пита, но не смееше да я разпитва, изобщо да се държи нормално, в присъствието на Вакрез. Тя нахлузи крачолите на комбинезона и стегна около глезените си каишки с лепенки, които той дори не забеляза. Пристегна същите и около китките си, после закопча ципа чак до гърлото си. Нейният костюм беше също толкова безформен, колкото неговия, ушит за човек, неизпитал тежкия живот на шотетеца.

— Възнамеряваме да отидем с един от ловните взводове — обясни Вакрез на Сайра. — Но ако предпочиташ да пътуваме с отделен кораб…

— Не — прекъсна го Сайра. — Искам да се присъединя към войниците ти.

Без благодарности, без любезности. Така действаше Сайра.

След като всички се екипираха, минаха по покрития проход към един от корабите. Не онзи, с който долетяха предишния ден, а по-малък ховър, объл, с куловиден покрив, така че при полет водата да се оттича.

Не след дълго вече се носеха над вълните, които Акос оприличаваше на снежни преспи, щом притвореше очи. Пилотът, отново Рел, им обясни накъде летят: към огромен остров от отпадъци с размерите на градски район. Питарци събираха сметта си на плаващи платформи.

Отдалече купчината боклуци приличаше на кафяво-сива буца, но когато наближиха, Акос видя от какво е съставена: големи листове усукан метал, стари, ръждясали подпорни греди с болтове и винтове по тях, подгизнали разноцветни платове, пропукано стъкло, дебело колкото ръката му. Войниците на Вакрез, облечени в костюми като техните, чакаха струпани между няколко по-високи купчини.

Ховърът кацна зад взвода и четиримата слязоха един по един, следвани от Рел. Барабаненето на дъжда по металния покрив отстъпи място на по-приглушеното му трополене по земята. Едрите дъждовни капки удряха Акос по главата, раменете и ръцете. С бузите си усети температурата им. Бяха изненадващо топли.

В предната част на взвода някой говореше:

— Вашата задача е да откриете ценности. Запазени двигатели на потока, сносни парчета метал, повредени или изхвърлени оръжия. Не вредете никому и ако срещнете някого от местните, дръжте се любезно и го покажете или на мен, или на командир Ноавек, който току-що пристига. Добре дошли, сър.

Вакрез му кимна и добави:

— Не забравяйте, че репутацията на суверена ви и на цял Шотет зависи от вас. Тукашните ни възприемат като невежи варвари. Дръжте се все едно не е така.

Няколко войници се засмяха, но колебливо, тъй като Вакрез дори не се усмихваше. Акос не знаеше дали лицето на командира помни как се прави това.

— Действайте!

Няколко войници изкачиха на бегом купчината от части за ховъри пред тях. Акос прегледа лицата на останалите за познати от казармата, но нямаше как да е сигурен — всички носеха нещо като шлемове с визьори, защитаващи очите им от дъжда. Двамата със Сайра нямаха такива, затова той постоянно мигаше, за да гони едрите дъждовни капки от очите си.

— Шлемове — рече Малан. — Знаех си, че сме забравили нещо. Искаш ли да помоля някой от войниците да ти даде своя, Сайра?

— Не — отсече почти троснато Сайра. — Тоест… не, благодаря.

— Ех, семейство Ноавек — каза Малан. — Защо ли прости думички като „моля“ и „благодаря“ звучат толкова неестествено от устата на всички ви?

— Сигурно ни е в кръвта — отвърна Сайра. — Хайде, Акос. Май виждам нещо полезно.

Тя сложи ръка в неговата, сякаш беше нещо нормално. И вероятно така трябваше — той просто облекчаваше болката й, както се очакваше от него. Но след като го докосна по онзи начин в каютата си — страстно, почти благоговейно, нима можеше да я хване за ръката с предишната непринуденост? Мислеше си само колко силно я е стиснал — дали не е било твърде силно? Или пък прекалено слабо?

Минаха между две купчини с части от ховъри и продължиха към участък с метални отпадъци, някои от които бяха в топъл цвят като целуната от слънцето кожа. Акос стигна до ръба, където колосални подпорни греди крепяха изкуствения остров. Нямаше да търси оръжия, скрап и машини. Щеше да се оглежда за дребни нещица със своя история: счупени играчки, вехти обувки, кухненски прибори.

Сайра клекна до един огънат метален прът, ожулен в основата си, сякаш нещо се беше блъснало в него. Тя го задърпа и прътът заизлиза от купчината, разбутвайки по пътя си празни консервни кутии и пукнати тръби. Оказа се два пъти по-висок от Акос и в далечния му край се появи съдрано знаме с кръг от символи на сив фон.

— Погледни — извика го тя с усмивка. — Това е старият им флаг, от времето преди да ги приемат в Съвета на деветте планети. Поне на трийсет сезона е.

— Как не е изгнил в дъжда? — учуди се Акос, стисвайки с пръсти едното му оръфано крайче.

— Питарците са се специализирали в производството на устойчиви материали: стъкло, на което не влияят климатичните условия, неръждясващ метал, некъсащ се плат — обясни тя. — Плаващи платформи, способни да носят цели градове.

— Очаквах да произвеждат корда за риболов.

Тя поклати глава.

— Няма много риба, достатъчно близо до водната повърхност, за традиционен риболов. Вършат тази работа с дълбоководни плавателни съдове. Чувала съм, че с една от уловените риби могат да изхранят цял град.

— За всичките си омразни места ли знаеш толкова много?

— Както ти казах вчера — напомни му тя, — нямам приятели. Чудя се какво да правя с времето си. Да изровим още тинести реликви от миналото.

Акос заскита по брега на острова, издирвайки… ами, нищо определено. След известно време всичко започна да му изглежда еднакво — очуканият метал му се струваше също толкова полезен, колкото и лъскавият, цветовете на различните материи се сливаха пред очите му. В най-отдалечения край на острова намери полуизгнил птичи скелет. Имаше ципести крака — значи е бил на водна птица, и клюн със страховита форма.

Чу крясък зад себе си и се завъртя рязко, за да види дали Сайра е добре. Натъртените му ребра изреваха от болка. Мярна бели зъби — Сайра се хилеше, викайки някой от другите. Когато се върна при нея, очакваше да му покаже нещо лъскаво и полезно. Но се оказа поредното парче метал. Сив. Помътнял.

— Какво по… Командир Ноавек! — извика войникът, който стигна пръв при Сайра, с очи, искрящи зад бруления от дъжда визьор.

Вакрез дотича.

— Видях едно ъгълче да стърчи и се разрових — обясни развълнувано Сайра. — Май е доста големичък.

И на него така му се струваше — изровената част беше масивна, а навътре в купчината се виждаха проблясъци от същия цвят. Наглед парчето метал беше с дължината на пилона, който беше намерила по-рано. Акос обаче не разбираше защо се вълнуват толкова.

— Си… ъм, госпожице Ноавек? — подкани я да му обясни.

— Това е най-ценният материал на Пита — отвърна тя, махайки полепналия по метала мокър плат. — Агнето. Достатъчно здрав е да понесе дори удар от астероид и не трепва, когато минаваме през космическия поток. През последните десет сезона само с него поправяме странстващия кораб, но доста рядко се натъкваме на него.

Половината взвод се беше струпал наоколо и всички помагаха на Сайра да изрови метала, повечето ухилени като нея. Акос гледаше от разстояние как се трудят, докато накрая не освободиха достатъчно от него, че да го хванат здраво. С общи усилия го изтръгнаха от чакъла, отнесоха го в транспортния кораб и успяха да го вместят в товарното отделение, достатъчно голямо да побере агнето.

Акос се учудваше да види как всички работят заедно — Сайра и Вакрез Ноавек рамо до рамо с обикновените войници, сякаш не бяха от управляващата класа. Сайра се трудеше с онова изражение, което понякога придобиваше, справеше ли се успешно с някоя стъпка от приготвянето на отварата от ледоцвет. Нещо като гордост от собственото й постижение.

Отиваше й.

 

 

Като малък си мечтаеше да лети в космоса. За това си мечтаеха всички деца от Хеса, защото повечето бяха твърде бедни да напуснат планетата. Семейство Кересет беше по-заможно от много други в столицата, но не можеха да се сравняват с фермерите от Шиса и Осок на север. Въпреки това баща им му беше обещал, че някой ден ще го разходи из космоса и ще го заведе на някоя друга планета. Която Акос си избере.

Водната планета не беше първа в списъка му, нито втора. Никой от Тувхе не можеше да плува, защото почти всичката им вода идваше от разтопен лед. Но ето че посети Пита. Чу тътена на вълните, видя пенестите й води отвисоко, почувства се малък на летателната площадка, заобиколена от всички посоки с вода, докато топлият дъжд барабанеше по главата му.

Но тъкмо започваше да свиква с обстановката и дойде време да отлитат. Неусетно се озова подгизнал в ховъра с флакон дъждовна вода в ръка. Сайра му го беше дала, докато товареха агнето в кораба.

— За спомен от първото ти посещение на друга планета — беше обяснила, свивайки рамене, сякаш не беше нищо особено.

Само че за Сайра нямаше незначителни неща, както все повече се уверяваше Акос.

Първоначално не виждаше смисъл да взима спомен от водната планета: на кого щеше да го показва? Повече нямаше да види семейството си. Щеше да умре сред шотетци.

Но поне за брат си трябваше да храни надежда. Може би Айджа щеше да занесе флакона в родината им, след като Джорек го измъкне.

Сайра беше сложила две шепи от стария флаг в скута си и макар да не се усмихваше, лицето й излъчваше бурно въодушевление заради ценната находка.

— Да разбирам, че си се представила добре — отбеляза Акос, когато Вакрез и Малан се отдалечиха достатъчно, че да не го чуят.

— Да — кимна тя. — Да, може да се каже. — След секунда добави. — Рано или късно трябваше да се случи. Крайно време беше.

— Сенките ти са поизсветлели — каза Акос, отпускайки глава назад.

Тя се умълча и през цялото пътуване не откъсна поглед от тъмните жилки — вече сиви, не черни, шарещи по дланта й.

 

 

Върнаха се мокри до кости. Някои от другите летателни апарати се бяха върнали по-рано от лова на отпадъци и навсякъде гъмжеше от подгизнали хора, споделящи преживяванията си. Всички смъкваха уж водонепромокаемите костюми от телата си, хвърляйки ги на мокри купчини по пода.

— Значи шотетците са запасени с водонепропускаеми екипи, ей така, за всеки случай? — попита Акос, докато със Сайра се връщаха към каютата й.

— И преди сме идвали на Пита — обясни тя. — Суверените си имат изследователи, които предварително подготвят необходимото за всяка планета, но общо взето, шотетците над определена възраст знаят как да оцеляват във всякаква среда. Пустини, планини, океани, блата…

— Пустини — повтори той. — Дори не мога да си представя какво е да вървиш по горещ пясък.

— Може пък някой ден да разбереш — отвърна тя.

Усмивката му посърна. Беше права, но… На колко ли странства щеше да отиде, преди да умре за семейството й? Две, три? Двайсет? Колко ли светове щеше да посети?

— Не исках да кажа… — подхвана тя, но се спря. — Животът е дълъг, Акос.

— Но ориста е сигурна — изтъкна той, повтаряйки думите на майка си.

Пък и по-сигурна от неговата нямаше. Смърт. Служба. Семейство Ноавек. Беше достатъчно ясна.

Сайра спря. Бяха стигнали до общата тренировъчна зала, където въздухът миришеше на стари обувки и пот. Тя хвана китката му и я стисна.

— Ако ти помогна да се измъкнеш още сега — рече Сайра, — ще тръгнеш ли?

Сърцето му заблъска в гърдите.

— Какви ги говориш?

— В товарния отсек е пълен хаос — обясни Сайра, привеждайки се към него. Очите й му се сториха възтъмни. Почти черни. И живи, сякаш болката, тормозеща тялото й, я зареждаше с неимоверно количество енергия. — Вратите се отварят на всеки няколко минути, за да влезе някой кораб. Да не мислиш, че ще успеят да те спрат, ако откраднеш някой ховър точно в този момент? До няколко дни можеш да си у дома.

До няколко дни у дома. Споменът за родното му място беше като позната миризма. Киси с успокояващата й усмивка. Майка му с пророческите й гатанки. Малката им, уютна кухня с лампа от червени жар-камъни. Морето от переста трева зад къщата им, чиито дълги стръкове дращеха по прозорците им. Скърцащото стълбище до стаята, която делеше с…

— Не — поклати глава той. — Не и без Айджа.

— Така си и мислех — каза тъжно Сайра, пускайки ръката му, и задъвка долната си устна с угрижен поглед.

Стигнаха до каютата й, без да говорят, а като влязоха, тя веднага се затвори в банята, за да се преоблече в сухи дрехи. Акос по навик се паркира пред екрана с новинарската емисия.

Обикновено споменаваха Тувхе само в субтитрите, изписващи се в долния край на екрана, и то само по отношение на тувхийската продукция на ледоцвети, обясни му Сайра. Ледоцветите бяха единственото нещо от мразовитата им земя, което интересуваше останалите планети, тъй като ги използваха в много от лековете си. Днес обаче кадрите на живо показваха гигантска снежна преспа.

Акос знаеше това място. Осок, най-северният град на Тувхе, замръзнал и бял. Сградите му се носеха в небето като облаци от стъкло, издигнати чрез непонятна за него отирийска технология. Бяха с формата на дъждовни капки или вехнещи цветни листенца — заострени и в двата края. Една година бяха гостували на братовчедите му в Осок, навлечени в най-дебелите си дрехи, и прекараха известно време в апартамента им в жилищна сграда, увиснала в небето като зрял плод, който никога нямаше да падне. Макар и толкова на север, в града вирееха ледоцвети, но бяха толкова далече долу, че от такава височина приличаха на цветни петънца.

Акос седеше на леглото на Сайра, мокрейки чаршафите й с влажните си дрехи. Трудно му беше да диша. Осок, Осок, Осок, напяваше странен глас в главата му. Носени от вятъра бели снежинки. Красиви картини от скреж по прозорците. Ледоцвети с толкова крехки стебла, че се късаха само като ги докоснеш.

— Какво има?

Сайра сплиташе косата си, опъвайки я настрана от лицето си. Като видя екрана, ръцете й паднаха.

Прочете субтитрите на глас:

— „Орисаната канцлерка на Тувхе с важно изявление.“

Акос потупа с пръст по екрана, за да увеличи звука. Гласът нареждаше на отирийски:

— … обещава строги мерки срещу Ризек Ноавек заради тувхийските оракули, загубени преди два сезона, вероятно по време на поредното шотетско нападение на тувхийска земя.

— Канцлерът ви не е избран? — учуди се Сайра. — Затова ли използвате думата „канцлер“ вместо „суверен“, защото постът се предава чрез вот, не по наследство?

— Тувхийските канцлери са орисани. Избира ги потокът. Така твърдят. Твърдим — поправи се той. И да е забелязала грешката му, Сайра не спомена нищо. — Някои поколения нямат канцлер и вместо това назначаваме регионални представители. За тях вече се провеждат избори.

— Аха.

Сайра се обърна към екрана.

На платформата за кацане се бяха струпали множество хора, навлечени, въпреки че беше закрита. В края й стоеше кораб и люкът вече се отваряше. Когато от кораба слезе жена, облечена в тъмни дрехи, тълпата избухна в радостни възгласи. Летящите камери показаха отблизо лицето й, увито в шал, който покриваше носа и устата й. Очите й бяха тъмни, със светлосив ореол около зеницата — миниатюрните камери кръжаха много близо до нея, жужейки като мухи около лицето й — и с леко извити надолу крайчета. Акос я познаваше.

Познаваше я.

— Ори — пророни без дъх.

Зад нея стоеше друга жена, също толкова висока и слаба. И нейното лице беше покрито. Когато камерите се насочиха към нея, Акос установи, че двете са абсолютно еднакви. Не просто сестри, а близначки.

Ори имаше сестра.

Ори имаше двойница.

Акос се вгледа в лицето й за най-малката разлика, но не откри.

— Познаваш ли ги? — попита тихо Сайра.

В първия момент Акос успя единствено да кимне. После се зачуди дали не допусна грешка. Ори се подвизаваше под името „Ориев Редналис“ — фамилия на неорисано дете, защото истинската й самоличност криеше опасност. Което означаваше, че Акос трябваше да си мълчи.

Но, помисли си, вдигайки поглед към Сайра, и вместо да довърши мисълта си, просто остави думите да се излеят през устата му:

— Беше приятелка на семейството ми, когато бях дете. Когато тя беше дете. Представяше се с друго име. Не знаех, че има… сестра.

— Исае и Ориев Бенесит — Сайра прочете имената от екрана.

Близначките влизаха в някаква сграда. И двете изглеждаха грациозно, докато течението откъм сградата прилепяше по телата им палтата със странично закопчаване на едното рамо. Акос не знаеше от кожата на какво животно са ушити шаловете им, материята на палтата им също му беше непозната, черна и незаснежена дори на това място. Несъмнено идваше от друга планета.

— Някога използваше името Редналис — обясних. — Това е фамилия от Хеса. За последно я видях в деня, когато направиха ориста ни всеобщо достояние.

Исае и Ориев спираха да поздравяват хората по пътя си, но като се отдалечиха и летящите камери останаха да снимат гърбовете им, Акос видя как втората сестра премята ръка през врата на първата, придърпвайки главата й към себе си. Също както Ори правеше с Айджа, когато искаше да прошепне нещо в ухото му.

Друго не успя да види, защото очите му плувнаха в сълзи. Ори, за която винаги имаше място на семейната им трапеза, която го познаваше, преди да се превърне в… това. Това бронирано, жадно за отмъщение, отнемащо животи същество.

— Страната ми си има канцлер — пророни той.

— Поздравления — отвърна Сайра. После попита колебливо: — Защо ми разказа всичко това? Не е особено разумно да разгласяваш подобна информация тук. Другото й име, откъде я познаваш и всичко останало.

Акос примига да избистри зрението си.

— Не знам. Вероятно ти имам доверие.

Тя вдигна ръка и я задържа колебливо над рамото му. Накрая я отпусна, докосвайки го леко. После продължиха да гледат емисията един до друг.

— Знаеш, че не бих те държала тук против волята ти, нали? — попита съвсем тихо Сайра. За пръв път я чуваше да говори толкова тихо. — Не и след всичко, което се случи. Ако искаш да си тръгнеш, ще ти помогна.

Акос сложи ръка върху нейната. Съвсем лек допир, но зареден с нов вид енергия. Като болка, която не възразяваше да изпитва.

— Ако… когато измъкна Айджа — отвърна той, — би ли тръгнала с мен?

— Знаеш ли, мисля, че да. — Тя въздъхна. — Но само ако Ризек е мъртъв.

 

 

Докато корабът пътуваше обратно към дома, ги застигаха откъслечни новини за успешната дипломатическа мисия на Ризек. Акос стигна до заключението, че Сайра черпи повечето клюки от Отега, която научаваше почти всичко, преди да бъде обявено публично.

— Суверенът е доволен — заяви Отега една вечер, когато им оставяше тенджера със супа. — Мисля, че е сключил съюз. А това си е постижение между нация, която от поколения е дарена с ориси като Шотет и светска планета като Пита.

После изгледа любопитно Акос.

— Кересет, предполагам. Сайра не ми е казвала, че си толкова…

Тя спря изведнъж.

Сайра вдигна вежди, сякаш бяха на пружини. Беше се облегнала на стената със скръстени ръце и дъвчеше кичур от косата си. Понякога несъзнателно пъхваше по малко от нея в устата си. И веднага я изплюваше с изненадана гримаса, сякаш сама бе пропълзяла в устата й.

— … висок — довърши Отега.

Акос се зачуди коя ли дума щеше да избере, ако смяташе, че може да говори свободно.

— Не виждам защо да го споменава — коментира Акос. Човек лесно се отпускаше пред Отега, при него стана, без дори да се замисли. — Все пак и тя е висока.

— Да. Доста сте високи и двамата — потвърди отнесено Отега. — Е, приятна вечеря.

Когато си тръгна, Сайра веднага се намести пред екрана с новинарската емисия, за да му превежда шотетските субтитри. Този път те крайно се различаваха от репортажа. Шотетският текст гласеше: „Питарският канцлер открива приятелски диалог с Шотет след посещението на суверена в столицата му.“ Но отирийският глас известяваше: „Тувхийският канцлер Бенесит заплашва да накаже Пита с ембарго върху търговията с ледоцвет заради преговорите за взаимопомощ с шотетския лидер.“

— Очевидно канцлерката ви не е доволна, че Ризек е очаровал питарците — отбеляза Сайра. — Щом заплашва с ембарго.

— Е — отвърна Акос, — в крайна сметка Ризек целѝ да я надвие.

Сайра изсумтя.

— Не долавям стила на Малан в този превод, явно са използвали друг преводач. Малан обича да предъвква информацията, не така тотално да я орязва.

Акос почти се засмя.

— Можеш да познаеш чий е преводът?

— Има си определено изкуство в подмолните игрички на Ноавек — заяви Сайра, спирайки звука. — Обучават ни на него още от раждането.

Тяхната каюта — Акос вече започна да я възприема така, колкото и да смущаваше този факт, беше окото на бурята, тихо и спокойно сред бушуващия наоколо хаос. Всички се приготвяха трескаво за кацане. Още не можеше да повярва, че странството приключва, имаше чувството, че току-що са излетели.

А в деня, когато синьото се изцеди напълно от космическия поток, осъзна, че е дошло време да изпълни обещанието си към Джорек.

— Сигурна ли си, че няма просто да ме предаде на Ризек, задето съм го упоявал? — попита той Сайра.

— Сузао е войник по душа — обясни му тя за стотен път. И прелисти следващата страница от книгата си. — Предпочита да решава проблемите си сам. Само страхливец би те предал на Ризек.

С тези мисли Акос се насочи към столовата. Усещаше колко бързо бие сърцето му, как треперят пръстите му. В тази част на седмицата Сузао се хранеше в една от общите столови. В тесния кръг от поддръжници на Ризек той беше един от най-долните по ранг, което го правеше най-маловажния гост на повечето събития. Но поне в общите столови, до бучащите машинарии на кораба, се чувстваше по-висш. И точно там трябваше да го провокира, все пак не можеше да допусне един прислужник да го унижава пред простосмъртните, нали?!

Джорек беше обещал да му помогне с последния ход. Той стоеше на опашката пред баща си, когато Акос влезе в столовата — просторна, влажна стая на една от долните палуби. Беше претъпкана и задимена, но от пикантния, наситен аромат, който се носеше из въздуха, му потекоха лигите.

На една близка маса група шотетци, по-млади от него, бяха отместили встрани подносите си и играеха някаква игра с машинки, големи колкото дланта му. Представляваха сбор от зъбни предавки и жички върху малки колелца: едното имаше големи щипци отпред, друго — острие, трето — чукче с размерите на палец. Момчетата бяха нарисували с тебешир окръжност на масата и машинките се дебнеха една друга във вътрешността му, контролирани с дистанционно управление. Докато се блъскаха, зрителите крещяха оживено: „Удари по дясното колело!“, „Използвай ги тези щипци, за какво са ти?“ Носеха причудливи дрехи в синьо, зелено и лилаво, а голите им ръце бяха усукани с разноцветни въженца. Главите им бяха бръснати, с плитки или високи кокове. Докато ги наблюдаваше, го обзе странно чувство — представи си се като шотетски хлапак с дистанционно в ръка или опрян на масата да следи играта.

Не се е случило, нямаше и да се случи. Но макар и за миг, му се стори, че е можел да има такова минало.

Акос се обърна към купчината подноси до опашката за храна и взе един. Стискайки малкия флакон в юмрук, се запромъква напред в опашката към Сузао, за да изсипе еликсира в чашата му. В правилния момент Джорек се блъсна в човека пред себе си и подносът му изтрополи гръмко на земята. Топла супа оплиска жената пред него между плешките и тя изруга. В настаналата суматоха Акос побърза да изсипе еликсира в чашата на Сузао, без никой да забележи.

Подмина Джорек, помагайки на оцапаната със супа жена да се почисти. Тя го избута с лакът и продължаваше да ругае.

Когато Сузао седна на обичайната си маса и отпи от подправената чаша, Акос спря, за да си поеме дъх.

Сузао беше проникнал с взлом в дома му заедно с приятелите си. Гледаше безучастно как Вас убива баща им. Пръстите му оставиха отпечатъци по стените на къщата им, обувките му — по пода, белязвайки единственото му убежище в света с насилие. Спомените, по-ярки от всякога, подготвиха Акос за това, което му предстоеше.

Той остави подноса си на масата пред Сузао, чиито очи обходиха ръката му, преброявайки клеймата на смъртта по нея.

— Помниш ли ме? — попита Акос.

Сузао вече беше по-нисък от него, но толкова широкоплещест, че дори и в седнало положение изглеждаше все така голям. Носът му беше осеян с лунички. Не си приличаха особено с Джорек, който очевидно е наследил външността на майка си. За негово щастие.

— Жалкият хлапак, когото довлачих през Границата? — отвърна Сузао, захапвайки зъбците на вилицата си. — И премазах от бой още преди да сме стигнали до транспортния кораб? Да. Помня те. А сега разкарай тоя поднос от масата ми.

Акос седна и скръсти ръце пред себе си. Приливът на адреналин изостряше погледа му и Сузао попадаше точно в центъра на полезрението му.

— Как се чувстваш? Да ти се спи? — попита той, трясвайки флакона на масата пред него.

Стъклото се пропука, но малкото шишенце остана цяло, още мокро от сънотворния еликсир, който беше изсипал в чашата на Сузао. От масата им плъзна тишина и се разнесе из цялата столова.

Сузао впери поглед във флакона. Лицето му се покриваше с все повече петна. Очите му се премрежваха от ярост.

Акос се наведе към него с усмивка.

— Каютата ти не е толкова сигурна, колкото ти се иска. За кой път те упоявам през последния месец? Трети? Май не си много бдителен, а?!

Сузао му се нахвърли. Сграбчи го за гърлото, вдигна го и го блъсна силно в масата, право върху подноса му с храна. Супата опари Акос през ризата му. Сузао извади ножа си и задържа върха на острието му над главата на Акос, сякаш възнамеряваше да прободе окото му.

Акос виждаше звезди.

— Заслужаваш да те убия тук и сега — озъби му се Сузао, опръсквайки устните си с пенеста слюнка.

— Давай — подкани го Акос и напрегна мускули в хватката му. — Но май е най-добре да опиташ, когато не се очаква да паднеш всеки момент.

И наистина погледът на Сузао като че ли се размиваше. Той пусна гърлото на Акос.

— Добре тогава — отвърна. — Предизвиквам те на арената. С ножове. До смърт.

Не го разочарова.

Акос се надигна бавно, така че Сузао да запомни разтрепераните му ръце, оцапаната му с храна риза. Сайра го посъветва да се държи така, че Сузао да го подценява до момента, в който излязат на арената. После избърса пръските слюнка от бузата си и кимна.

— Приемам — заяви и сякаш някакъв магнит привлече очите му към Джорек. По лицето му се четеше облекчение.