Вероника Рот
Смъртни белези (32)

Глава 31
Сайра

Най-сетне си позволих да го приема — беше красив. Сивите му очи ми напомняха за буйните води на Пита. Като се пресегна към бузата ми, на ръката му се получи гънка, където един жилест мускул се срещаше с друг. Ловките му, чувствени пръсти се плъзнаха по скулата ми. Ноктите му бяха пожълтели, вероятно от прашец на завистниче. Останах без дъх при мисълта, че ме докосва просто защото иска.

Седнах бавно и докоснах сребърната кожа зад ухото ми. Скоро щеше да се свърже с нервите на онова, което беше останало от скалпа ми, позволявайки ми да го чувствам като своя собствена кожа, макар че върху него нямаше да ми поникне коса. Не страдах от това.

Той искаше да ме докосне.

— Какво? — попита Акос. — Гледаш ме странно.

— Нищо — отвърнах. — Просто… изглеждаш добре.

Ама че глупаво изказване. Беше прашен, потен и оцапан с кръвта ми. Косата и дрехите му бяха в безпорядък. „Добре“ не беше подходяща дума, ала другите, които ми хрумнаха, бяха твърде силни на този етап.

Той обаче се усмихна, сякаш ме е разбрал.

— Ти също.

— Много съм мърлява — отбелязах. — Но ти благодаря, че излъга.

Хванах се за ръба на масата и се напънах да стана. Първоначално се олюлях на омекналите си крака.

— Искаш ли пак да те нося? — предложи той.

— Това беше унизително и няма да се повтори.

— Унизително? Някои биха го описали другояче — не се съгласи той. — Галантно например.

— Знаеш ли какво — отвърнах. — Някой ден и аз ще те нося като бебе пред хора, чието уважение се опитваш да спечелиш, и тогава ще ми кажеш дали ти е харесало.

Той се ухили.

— Дадено.

— Склонна съм да ти позволя да ми помогнеш с ходенето — добавих. — И не си мисли, че не съм забелязала канцлера на Тувхе в съседната стая. — Поклатих глава. — Интересно ми е кой от принципите на елметахак те упълномощава да водиш канцлера си в страната на враговете ви.

— Бих казал, че е от канона на „хулиетахак“ — въздъхна той. — Школата на слабоумните.

Хванах се здраво за ръката му и тръгнах, по-скоро влачих краката си, към главната палуба. Транспортният кораб беше малък, с широк наблюдателен прозорец в единия край. През него виждах Воа отвисоко, обградена от три страни със стръмни скали, а от четвъртата — с океана. Гори се ширеха по далечните хълмове, докъдето окото ми стигаше. Влакове, задвижвани главно от вятъра, духащ откъм водата, обгръщаха града околовръст и навлизаха във вътрешността му като спици на колело. Никога не се бях качвала на такъв.

— Как така Ризек още не ни е надушил? — попитах го.

— Холограмна мантия — обясни Тека от капитанския стол. — Маскира ни като поредния кораб на шотетската армия. Лично съм я проектирала.

Корабът се наклони и мина през дупка в изгнилия покрив на сграда от предградията на Воа. Ризек не познаваше тази част от столицата, всъщност никой не смяташе за нужно. Личеше, че точно тази сграда е била жилищен комплекс, изпразнен от някакво катастрофално събитие, навярно унищожително нападение. Някогашните й жители дори не са успели да вземат цялата си покъщнина. Докато корабът потъваше във вътрешността й, успях да надникна в половин дузина животи: легло с различни калъфки за възглавници в разнебитена спалня, половин кухненски плот, увиснал над дупка в пода, червени възглавнички, покрити с прахоляк и парчета мазилка от унищожена всекидневна.

Кацнахме и няколко от спътниците ни използваха въже, прокарано през скрипец на тавана, за да покрият дупката в него с голямо парче плат. Светлината преминаваше през него, пъзелът от различни метали по кораба почти сияеше, но вече по-трудно навлизаше в някогашните апартаменти. На местата, където мръсотията не се е наслоила плътно по пода на помещението, в което се намирахме, под прахоляка прозираха плочки. В пролуките между тях вирееха крехки шотетски цветя в сиви, сини и лилави багри.

А в дъното на стълбите, спуснати от кораба, с извити в ъгълчетата очи, запечатали се в паметта ми от видеоматериала, който изгледахме с Акос, ни наблюдаваше Исае Бенесит. Лицето й беше белязано по невъобразим начин — от шотетско острие.

— Привет — поздравих я. — Чувала съм доста за теб.

— Аз също — отвърна тя.

Не се и съмнявах. Чувала е, че нося болка и смърт на всички, които докосна. И навярно е чувала за предполагаемата ми лудост — че съм като бясно животно и дори не мога да говоря.

Уверих се, че Акос още ме държи, и й протегнах ръка за поздрав, любопитна дали ще я поеме. Пое я. Нейната собствена изглеждаше нежна, но се оказа мазолеста на допир и се зачудих как ли е станала такава.

— Май трябва да си поприказваме — подхванах внимателно. Ако ренегатите още не знаеха коя е, не биваше да им разкривам. За нейно добро. — На четири очи.

Тека ни доближи. Едва не се изсмях, виждайки ярката превръзка на окото й. Макар и да не я познавах добре, ми се струваше съвсем типично за нея да привлича вниманието към липсващото си око, вместо да го прикрива.

— Сайра — поздрави ме тя. — Радвам се да видя, че си по-добре.

Откъснах се от ръката на Акос и сенките на потока отново плъзнаха по тялото ми. Толкова се бяха променили — увиваха се около пръстите ми като тънки кичури коса, вместо да тъмнеят под кожата им като вени. Ризата ми беше изцапана с кръв и разрязана на местата, където ми бяха налагали шевен плат, и тялото ми беше осеяно с незнайно колко синини. Въпреки това се опитах да запазя достойнство.

— Благодаря, че се върнахте за мен — казах на Тека. — Досегашните ни взаимоотношения ме навяват на мисълта, че ще искаш нещо в замяна.

— Ще го обсъдим по-късно — отвърна Тека, свивайки устни. — Но може да се каже, че интересите ни се припокриват. Ако искаш да се изкъпеш, в сградата има течаща вода. И то топла. Избери си някой апартамент, който и да е.

— Лукс на луксовете — коментирах. После се обърнах към Исае. — Предлагам ти да дойдеш с нас. Трябва да наваксаме.

 

 

Усилено се преструвах, че съм добре, докато не стигнахме първото стълбище, скривайки се от очите на всички, където спрях и се облегнах на стената задъхана. Кожата ми пулсираше край сребърната кожа. Допирът на Акос отнемаше болката от дарбата ми, но нямаше как да ми помогне с агонията от разсечената ми плът от битките, които водих за живота си.

— Край. Това е пълен абсурд — заяви Акос.

После опря ръка в свивките на коленете ми и ме грабна на ръце с неособена деликатност. Само че бях твърде изтощена да възразя. Понесе ме нагоре по стълбището и носовете на обувките ми се затъркаха в стената.

Намерихме един сравнително запазен апартамент на втория етаж. Беше потънал в прахоляк и оживялата половина от всекидневната гледаше към продъненото пространство, където бяха паркирали кораба ни, така че можехме да наблюдаваме действията на ренегатите, които в момента разгръщаха спални чували, разпределяха провизии и стъкмяваха огън в пещта, навярно довлечена от някой апартамент.

Банята до всекидневната беше удобна и просторна, с вана в средата и мивка в единия край. Подът беше облицован с плочки от синьо стъкло. Акос завъртя крановете и първоначално чешмата запръска шумно, но после водата текна, както обеща Тека.

За миг се разкъсах между желанието си да се изкъпя и нуждата да говоря с Исае Бенесит.

— Ще изчакам — увери ме Исае, забелязала двоумението ми. — И бездруго ще се разсейвам, като те гледам покрита с кръв.

— Да, видът ми не е достатъчно представителен за компанията на канцлер — съгласих се с леко остър тон.

Сякаш аз бях виновна, че съм покрита с кръв. Или пък че е нужно да ми го напомнят.

— Прекарах по-голямата част от живота си на един малък военен кораб, в който постоянно вонеше на крака — сподели Исае. — Аз самата не съм достатъчно представителна за собствената си компания според всеобщите схващания.

Тя взе една от големите декоративни възглавници от всекидневната и я удари с длан, изпращайки облак от прах във въздуха. След като я поизтръска още малко, я остави и седна отгоре й, съумявайки да изглежда елегантно, докато се наместваше. Киси седна до нея, макар и по-безцеремонно, и ми се усмихна топло. Дарбата й ме озадачаваше — как забавяше трескавия ритъм на мислите ми и сякаш ме отдалечаваше от най-лошите ми спомени. Усещах, че човек лесно може да се пристрасти към близостта с нея, ако непрестанно го измъчва нещо.

Акос се бавеше в банята. Беше запушил канала на ваната и я пълнеше. А през това време разкопчаваше каишките на бронята си с чевръсти пръсти.

— Не ми казвай, че не ти трябва помощ — предупреди ме. — Няма да ти повярвам.

Излязох от всекидневната и се опитах да съблека ризата си през глава. Стигнах едва до корема си, преди да спра, за да си поема дъх. Акос остави бронята си и пое ръба на ризата ми. Засмях се тихо, докато я изхлузваше през главата ми и надолу по ръцете ми.

— Малко е неловко — коментирах.

— Да, неловко е — съгласи се той.

Задържа погледа си върху лицето ми. Беше се изчервил.

Досега дори не се осмелявах да си представя подобна ситуация, но когато пръстите му се плъзнаха по ръцете ми, споменът за устните му върху моите ме връхлетя с такава сила, че почти ги усетих.

— Май ще се справя сама с панталоните — отбелязах.

Нямах нищо против да ме виждат разсъблечена. Далеч не бях фиданка, имах мускулести бедра и малки гърди и това не ме притесняваше. Тялото ми служеше през тежкия ми живот и изглеждаше точно както трябва. Но когато погледът му се спусна надолу, макар и само за част от секундата, се изкисках смутено.

Акос ми помогна да вляза във ваната, където седнах, намокряйки бельото си. Той прерови шкафа под мивката, разпилявайки по пода бръснач, празно шишенце с протрит етикет и гребен с един строшен зъбец, преди да открие буца домашен сапун, който ми подаде.

Беше мълчалив, докато стоеше допрял ръка върху мен, потискайки сенките на потока, за да отмия кръвта от тялото си. Най-трудно беше да изтъркам засъхналите червени корички около сребърната кожа, затова оттам започнах, прехапала долната си устна, за да не изрева от болка. Той ме натисна леко с палец, разтривайки възлите в рамото и врата ми. Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха.

Пръстите му пърхаха по раменете ми, откривайки с лекота най-болезнените места. Когато погледите ни се срещнаха, очите му бяха нежни и почти срамежливи и ми се прииска да го целувам, докато не се изчерви отново.

По-късно.

Надниквайки към всекидневната, за да се уверя, че Киси и Исае не ме виждат, разкопчах налакътника около лявата си ръка и го отлепих от кожата си.

— Трябва да си направя още няколко белега — пророних тихо на Акос.

— Могат да почакат — отвърна Акос. — Кървя достатъчно.

Той взе сапуна от ръката ми и го завъртя в своята, за да пусне пяна. После прокара нежно пръсти нагоре-надолу по белязаната ми ръка. Донякъде чувството беше по-хубаво дори от целувките му. Не живееше с крехки илюзии за човечността ми, обречени да рухнат, щом научи истината. Въпреки това ме приемаше. Милееше за мен.

— Добре — казах накрая. — Май съм готова.

Акос се изправи, държейки ръцете ми, и ми помогна да стана на крака. По краката и гърба ми се стичаше вода. Докато закопчавах бронята около ръката си, той изрови кърпа от шкафа и ми приготви дрехи — панталони от Исае, бельо от Киси, една от неговите ризи и чифт негови чорапи, моите почти запазени ботуши. Погледнах купчината дрехи с известна доза ужас. Едно беше да ме види по бельо, но да ми помогне да го съблека…

Ами… Ако щеше да се случва подобно нещо, предпочитах да е при различни обстоятелства.

— Киси — извика Акос. Той също се взираше в купчината дрехи. — Май ще трябва ти да й помогнеш с тази част.

— Благодаря ти — казах му.

Той се усмихна.

— Става ми все по-трудно да задържам погледа си върху лицето ти.

Направих му физиономия, докато вървеше към вратата.

Киси влезе в банята, а с нея и покоят. Помогна ми да разкопчая гръдния си пояс. Доколкото знаех, само в Шотет използвахме подобен модел бельо, предвиден не да подчертава гърдите ми, а да ги държи неподвижни под твърдата броня. Моделът, който тя ми подаде, приличаше по-скоро на блуза, изработен от мека материя, така че да е топъл и удобен. Тувхийският вариант на горно дамско бельо. Беше ми големичък, но щеше да свърши работа.

— Интересно ми е — подхванах, докато ми помагаше да го закопчая — тази дарба пречи ли ти да се доверяваш на хората?

— Какво имаш предвид?

Тя вдигна кърпата, за да мога да сменя долното си бельо на спокойствие.

— Ами… — Като нахлузих бельото, стъпих в първия крачол на панталона. — Няма как да знаеш дали искат да са с теб заради теб самата, или заради дарбата ти.

— Дарбата ми идва от мен — изтъкна Киси. — Тя е израз на личността ми. Така че не виждам особена разлика.

В общи линии това беше казал и доктор Фадлан на майка ми — че дарбата ми извира от някъде, дълбоко в мен, и ще се промени само ако аз се променя. Гледайки как сенките се увиват около китката ми като гривна, се запитах дали тяхната трансформация не означава, че съм се събудила различна след разпита. Може би по-добра, по-силна.

— Тоест според теб болезненият ми допир е част от личността ми? — попитах я.

Тя сбърчи чело, помагайки ми да нахлузя чистата риза. Късите й ръкави ми бяха твърде широки, затова ги навих догоре.

— Искаш да отблъскваш хората — заяви накрая Киси. — Не разбирам напълно защо дарбата ти го постига точно с болка. Не те познавам. — Челото й се сбърчи още повече. — Странно. Обикновено не мога да говоря толкова свободно с никого, особено с непознат.

Разменихме си усмивки.

Във всекидневната, където Исае още седеше с подвити на една страна крака, кръстосани в глезените, вече ме чакаше малка купчина възглавници. Потънах в нея с облекчение и издърпах мократа си коса през едно рамо. Макар че масата помежду ни беше счупена — беше стъклена, затова малки стъкълца покриваха дървения под около нас, а възглавниците бяха мръсни и подредени по пода, Исае ме гледаше, сякаш беше кралска особа, а аз — нейна поданица. Нямаше как да не се възхитя на таланта й.

— Как е тувхийският ти? — попита Исае.

— Добър — отвърнах, веднага превключвайки на него.

Чувайки майчиния си език от моята уста, Акос наостри уши. И преди бях говорила тувхийски пред него, но въпреки това подскочи.

— Е — продължих, — значи идваш за сестра си.

— Да — потвърди Исае. — Виждала ли си я?

— Не — отговорих. — Не знам къде я държат. Но рано или късно Ризек ще трябва да я премести. Тогава ще е най-подходящият момент да предприемете нещо.

Акос отново сложи ръка на рамото ми, този път застанал зад мен. Дори не забелязах, че сенките ми се раздвижват, толкова бях погълната от другата болка.

— Ще я нарани ли? — попита тихо Киси, намествайки се по-близо до Исае.

— Брат ми не причинява болка без основание — уверих я.

Исае изсумтя.

— Сериозно говоря — натъртих. — Той е странен вид чудовище. Бои се от болката и никога не му е доставяло удоволствие да я гледа. Според мен му напомня, че и той може да я изпитва. Поне това успокоение мога да ти дам, едва ли ще я нарани безпричинно.

Киси хвана ръката на Исае и я стисна, без да я поглежда в лицето. Сключените им ръце останаха на пода помежду им, пръстите им така се преплитаха, че различавах кожата на Киси от тази на Исае само по това, че беше по-тъмна.

— Мен ако питате, каквото и да е намислил, а най-логичното предположение е екзекуция, ще го направи публично, и то с цел те примами — обясних. — Иска да убие теб повече, отколкото нея, и да се случи по неговите правила. А повярвай ми, не е добре да воювате по неговите правила.

— Ще ни е нужна помощта ти — обади се Акос.

— Вече я имате — отвърнах аз.

Сложих ръката си върху неговата и стиснах. Като потвърждение.

— Номерът е да убедим ренегатите — каза Акос. — Те нямат интерес да спасяват едно от децата на Бенесит.

— Аз ще се справя с тях — предложих. — Хрумна ми една идея.

— Колко от историите, които съм чувала за теб, са верни? — попита ме Исае. — Виждам, че криеш ръката си. Виждам на какво си способна с дарбата си. А това ми подсказва, че част от слуховете са истина. Как да ти се доверя тогава?

Гледайки я, имах чувството, че й се иска светът около нея да е простичък, включително и хората в него. Може би това се дължеше на факта, че носи съдбата на цяла планета-нация върху плещите си. Но мен животът ме беше научил, че светът невинаги е такъв, какъвто искаме да бъде.

— Ще ти се хората да са в двата полюса. Лоши или добри, заслужаващи доверието ти или не — коментирах. — Разбирам те. Така би било по-лесно. Но не сме такива.

Тя впи поглед в мен и не го откъсна дълго време. Достатъчно дълго, че дори Киси започна да нервничи на мястото си.

— Пък и за мен е без значение дали ми вярваш, или не — добавих аз накрая. — И в двата случая ще разкъсам брат си на парчета.

 

 

В дъното на стълбището, когато тъмнината му още забулваше всички ни, подръпнах ръкава на Акос, за да спре. Мракът не прикриваше смущението по лицето му. Изчаках Исае и Киси да продължат напред, преди да го пусна, позволявайки на сенките на потока да се сгъстят като пушек помежду ни.

— Какво има? — загрижи се той.

— Нищо — отвърнах. — Просто… дай ми секунда.

Затворих очи. Още откакто се събудих след разпита със сенки върху кожата си, вместо под нея, си мислех за думите на доктор Фадлан за зараждането на дарбата ми. И тя, като повечето неща в живота ми, беше свързана с Ризек. Брат ми се боеше от болка, затова потокът ми е пратил дарба, с която да го плаша — навярно единствената, с която можех да се защитя от него.

Потокът не ми е пратил проклятие. Неговата воля е била да ме направи силна. Нямаше как да отрека едно от твърденията на доктора — че дълбоко в себе си вярвах, че и аз, и околните заслужаваме да страдаме. Но едно знаех със сигурност, убедена до мозъка на костите си — Акос Кересет не заслужаваше да страда. Здраво вкопчена в тази мисъл, протегнах ръка към него и долепих пръсти до гърдите му през плата на ризата му.

Отворих очи. Сенките продължаваха да танцуват по тялото ми, тъй като не докосвах кожата му, но цялата ми лява ръка, от рамото до върховете на пръстите ми, опрени в гърдите му, беше гола. Дори да беше способен да усети дарбата ми, пак нямаше да го нарани.

Очите на Акос, вечно изпълнени с предпазливост, сега ме гледаха, ококорени от смайване.

— Когато убивам хора с допира си, съзнателно им прехвърлям цялата си болка. Защото толкова се уморявам да я нося сама, че искам единствено да се освободя от нея, поне за миг — обясних му. — Но по време на разпита ми хрумна, че може би съм достатъчно силна да я нося сама. Че вероятно никой друг не е способен. И ако не се беше появил ти, едва ли щях да го разбера.

Примигах, за да прогоня сълзите от очите си.

— Ти видя в мен нещо повече — продължих. — Каза ми, че мога да си избера различен път, че не е нужно завинаги да остана такава. А аз постепенно започнах да вярвам в това. Когато поех цялата болка, едва не умрях, но като се събудих, дарбата ми се беше променила. Вече не ми причинява толкова болка. Понякога дори мога да я контролирам.

Откъснах ръката си от гърдите му.

— Наричай както искаш отношенията ни сега — продължих. — Но държа да знаеш, че приятелството ти… буквално ме промени.

В продължение на няколко дълги секунди той просто се взираше в мен. Откривах все нови и нови неща по лицето му, колкото и време да бяхме прекарали заедно. Бледите сенки под скулите му. Белегът през едната му вежда.

— Не знаеш как да наречеш отношенията ни? — проговори накрая.

Бронята му издрънча на пода и той се пресегна към мен.

Обви кръста ми с ръка. Придърпа ме към себе си. Прошепна до устата ми:

— Сивбарат. Зетхетет.

Една шотетска дума, една тувхийска. Сивбарат наричахме най-скъпия приятел, някой, толкова близък, че загубата му би била като загуба на крайник. Тувхийската дума обаче чувах за пръв път.

Не знаехме как точно да си прилегнем, устните ни бяха твърде мокри, зъбите ни се блъскаха. Но не ни пречеше, опитахме отново, и този път беше като искра от триене, прилив на енергия в тялото ми.

Той ме хвана за кръста, скупчвайки ризата ми в юмруци. Ръцете му бяха станали ловки от рязането на ледоцвети и ухаеше на билки, отвари и ароматни пари.

Долепих се до тялото му, усещайки грубата стена на стълбището до ръцете си и забързания му, горещ дъх до врата си. Толкова дълго се чудих какво ли е да живееш без болка, но това не беше липсата на болка, за която мечтаех открай време, а точно обратното — съвсем чисто чувство. Нежност, топлота, копнеж, тежест, всичко, всичко.

Из безопасната квартира се разнесе екот, звук от суматоха. Но преди да се отдръпна от него, за да разберем каква, го попитах тихо:

— Какво значи „зетхетет“?

Той извърна поглед, сякаш засрамен. Мярнах онази позната червенина да плъзва изпод яката на ризата му.

— Възлюбена — прошепна той.

Целуна ме отново, грабна бронята си и ме поведе към ренегатите.

Не можех да залича усмивката от лицето си.

 

 

Суматохата се дължеше на факта, че някакъв ховър кацаше в безопасната ни квартира, разпорвайки предпазното платно. Беше оплискан с кал и обръчът около облото му тяло светеше в тъмнолилаво.

Замръзнах, ужасена от спускащия се мрачен силует, но в следващия момент видях непознатите думи, изписани върху търбуха му: Пасажерски кораб #6734.

Изписани на тувхийски.