Крис Картър
Смъртоносно обаждане (39)

39.

Екранът на мобилния му телефон угасна. Господин Джей имаше чувството, че целият му свят рухна около него. Краката му се огънаха под тежестта му и се наложи да се подпре на стената, за да не падне. Пръстите му изпуснаха телефона, който отскочи в леглото и падна на пода. В нищо нямаше логика. Струваше му се, че току-що черна дупка е погълнала цялото му същество и не е останало нищо освен празна човешка черупка.

— Какво се случи? — промълви той. Обезумелите му очи претърсиха за убежище всеки ъгъл на хотелската стая, но не намериха нищо. Стените сякаш го притискаха. — Сигурно се побърквам. Това не може да е истина. Не може.

Господин Джей вдигна треперещите си ръце към лицето и силно го потърка.

Стените продължаваха да го притискат.

Той се обърна и бързо отиде в банята, където пак наплиска със студена вода лицето си.

— Касандра — каза господин Джей, когато съзря очите си в огледалото. — Това не е истина — опита се да убеди той отражението си. — Не е истина. И ще ти го докажа. Нищо от това не беше реално.

Господин Джей се втурна обратно в спалнята, взе мобилния си телефон от пода, върна се в банята и отново застана пред огледалото.

— Ще видиш. Ей сега ще ти се обадя — каза той и с треперещи пръсти набра номера на съпругата си. — Не знам какво беше това, по дяволите, но не беше реално. Нищо не беше истина. Ще видиш.

Вместо да позвъни в другия край на линията, обаждането се прехвърли направо към гласовата поща.

— Здравейте. Свързахте се с телефона на Касандра Дженкинсън. За жалост, не мога да…

Господин Джей затвори и пак набра номера.

Отражението в огледалото зачака.

— Здравейте. Свързахте се с телефона на Кас…

Той затвори и отново натисна бутона за бързо избиране.

— Здравейте. Свързахте се…

Господин Джей прекъсна обаждането и пак насочи поглед към огледалото. Отражението му все още чакаше.

У дома — прошепна глас в главата му. — Обади се на домашния телефон.

Господин Джей натисна бутона за бързо избиране на домашния си номер.

Телефонът иззвъня няколко пъти и накрая спря.

— Здравейте…

Господин Джей веднага позна гласа от другия край на линията и дъхът му секна, сякаш изсмукаха живота от него. Гласът беше неговият. Беше се включил телефонният секретар.

— Свързахте се с дома на…

Той изчака сигнала в края на съобщението.

— Касандра, мила, аз съм. Ако си там, моля те, вдигни. Моля те. — Гласът му потрепери. — Трябва да говоря с теб, скъпа. Трябва да чуя гласа ти. Моля те, вдигни телефона. Моля те.

Отговор не последва.

— Мамка му! — изпълненият му с мъка вик отекна в цялата стая.

Пет минути по-късно господин Джей все още седеше на ръба на ваната, притиснал длани до лицето си. Мобилният телефон беше до краката му, върху плочките на пода. Отражението му в огледалото се беше уморило да чака.

Изминаха още пет минути. Господин Джей най-после свали ръце от лицето си и безцелно ги спусна до тялото си. Чувстваше се напълно лишен от енергия. Клепачите му потрепнаха няколко пъти и зениците му се свиха, филтрирайки ярката светлина, която се отразяваше в белите плочки. След още една минута той се съвзе от унеса на объркването и успя да се съсредоточи. Когато го направи, всичко изглеждаше различно — стаята, въздухът, целият му свят. Кръвта му беше изстинала във вените, белите му дробове вдишваха омраза вместо кислород и той вече не чувстваше ударите на сърцето си в гърдите. Всичко в него беше умряло заедно със съпругата му. Всичко освен мозъка му. Трябваше да го запази жив. Трябваше да мисли. И го направи. След няколко минути господин Джей взе телефона и се обади на първия от три номера.