Крис Картър
Смъртоносно обаждане (2)

2.

Детектив Робърт Хънтър от отдел „Обири и убийства“ на лосанджелиската полиция забеляза червенокосата жена веднага щом влезе в денонощната читалня на първия етаж на историческата сграда на библиотеката „Пауъл“, която беше част от кампуса на Калифорнийския университет в Лос Анджелис в Уестуд. Тя седеше сама и пишеше нещо на лаптопа си. Хънтър мина покрай масата й по пътя си към един от далечните ъгли на голямата зала и жената срещна погледа му. В очите й нямаше нищо — нито заинтригуваност, нито покана или флирт. Само небрежен, незаинтересован поглед. Секунда по-късно тя отново се втренчи в екрана на компютъра си и моментът отлетя.

Хънтър я виждаше за трети път в библиотеката. Червенокосата винаги седеше зад купчина книги, винаги с голяма чаша кафе пред нея и винаги сама.

Хънтър обичаше да чете, затова харесваше денонощната читалня в библиотеката „Пауъл“, особено в ранните часове на утрото в нощите, когато безсънието му надделее.

В САЩ един от всеки пет души страда от хронично безсъние, в повечето случаи причинено от комбинация от работа и стрес, свързан с финансовото и семейното му положение. В случая на Хънтър обаче безсънието го беше завладяло, преди да се наложи да се справя с напрежението на изпълнената си със стрес работа.

Всичко започна, след като майка му загуби битката с рака. Тогава Робърт беше едва на седем години. Седеше сам в стаята си нощем, страдаше за нея и беше твърде тъжен, за да заспи, твърде уплашен да затвори очи и твърде горд да плаче. Кошмарите, които последваха след смъртта на майка му, бяха толкова опустошителни за малкия Робърт Хънтър, че като самозащитен механизъм, мозъкът му направи всичко възможно да го държи буден нощем. Сънят стана лукс и мъчение в еднаква степен и за да занимава с нещо мозъка си през онези безкрайни безсънни часове, Хънтър ненаситно четеше и поглъщаше книга след книга, сякаш те го зареждаха с енергия. Книгите станаха неговото светилище. Неговата крепост. Безопасно място, където ужасяващите кошмари не можеха да го достигнат.

С течение на годините безсънието и кошмарите му намаляха значително, но само две седмици след като получи докторска степен по анализ на престъпното поведение и биопсихология от университета Станфорд, светът рухна пред очите му за втори път. Баща му, който така и не се ожени повторно и навремето работеше като пазач в клон на „Банк ъф Америка“, беше прострелян по време на обир, който се беше объркал лошо. Хънтър прекара дванайсет седмици до него в болничната стая, където той лежеше в кома. Четеше му книги, разказваше му смешни истории и часове наред държеше ръката му, но любовта и надеждата за пореден път не се оказаха достатъчни. Когато баща му почина, безсънието и кошмарите се завърнаха с още по-страшна сила и оттогава не го напуснаха. В добра нощ Хънтър успяваше да поспи три-четири часа. Тази нощ не беше от добрите.

Хънтър стигна до последната маса в дъното на залата и погледна часовника си — 00:48. Както винаги, въпреки късния час читалнята беше сравнително оживена, с обичайния прилив и отлив на студенти през цялата нощ.

Хънтър бе заел място, откъдето виждаше цялата зала. Той разгърна книгата, която носеше. Чете петнайсетина минути и реши, че се нуждае от кафе. Най-близките автомати бяха точно пред читалнята, до асансьорите. Докато отново прекосяваше залата, Хънтър пак улови погледа на червенокосата. Този път очите й не се върнаха достатъчно бързо на лаптопа й. Тя го гледаше, но въпреки че я хвана, езикът на тялото й не показваше, че е смутена. Тъкмо обратното, демонстрираше увереност.

Чисто новият автомат навън предлагаше петнайсет вида кафе, девет от тях с добавени аромати. Най-екстравагантното, което беше комбинирано със сметана, карамелен сос и шоколадови пръчици, се сервираше в чаша с вместимост шестстотин милилитра. Цената беше девет долара и деветдесет и пет цента. Това накара Хънтър да се подсмихне. Студентските цени и мерки бяха изминали дълъг път от неговите дни в университета.

— Освен ако не обичате кафето си сладко до гадене, на ваше място не бих си взела това.

Съветът, който дойде от човек, застанал на няколко крачки зад Хънтър, го изненада. Той се обърна и се озова очи в очи с червенокосата.

Красотата й беше очевидна и същевременно интригуваща. Яркочервената й коса, която падаше малко под раменете, беше естествено чуплива. Бретонът й беше леко извит надясно в очарователна лимба. Тя носеше старомодни очила „котешки очи“ с черни рамки, които идеално подхождаха на лицето й със сърцевидна форма и непринудено привличаха вниманието към зелените й очи. Точно в средата под устните си жената имаше пиърсинг с изящно черно камъче. Беше облечена в рокля в стил рокабили в черно и червено, вдъхновена от петдесетте години на миналия век, без ръкави. Ръцете й бяха изрисувани от раменете до китките с разноцветни татуировки. Обувките й „Мери Джейн“ съответстваха на цветовете на роклята й.

— Името на напитката, което гледахте — поясни червенокосата, долавяйки объркването на Хънтър, и посочи автомата за кафе с празната си чаша. — „Карамел фрапучино делукс“. Това е изключително сладко и освен ако не го предпочитате, на ваше място не бих си го взела.

Робърт не съзнаваше, че е разглеждал надписа толкова внимателно.

— Бих казал, че не само захарта е прекалена — отговори той и хвърли бърз поглед през рамо. — Десет долара за чаша кафе?

Устните й се разтвориха в усмивка на съгласие, която беше очарователна и същевременно свенлива.

— Виждала съм ви тук в библиотеката и преди — каза тя, сменяйки темата за сладките и скъпи кафета. — Студент ли сте в Калифорнийския университет?

Хънтър се вгледа в жената пред себе си. Трудно му беше да определи възрастта й. Тя се държеше гордо и властно като държавен глава, но изящните й черти показваха, че може би е в някой от горните курсове. Гласът й също беше малко издайнически — нежен и момичешки, съчетан с достатъчно самоувереност, за да обезоръжи и най-смелите предположения.

— Не — отвърна Хънтър, искрено развеселен от въпроса й. Знаеше, че вече изобщо не прилича на студент. — Студентските ми дни отдавна приключиха. Аз само… — Погледът му се отмести от нея и се насочи към читалнята. — Обичам да идвам тук нощем. Харесва ми спокойствието на това място.

Отговорът му отново предизвика усмивка на устните на жената.

— Мисля, че знам какво имате предвид — каза тя, обърна се и проследи погледа му през вратата и към просторната читалня, шахматно подредените дъски на пода, масите от тъмен махагон и големите прозорци в готически стил. — Аз харесвам и мириса на това място — добави тя.

Хънтър се намръщи озадачено.

Червенокосата леко наклони глава и обясни:

— Винаги съм мислила, че ако може да се определи миризма на знанието, това е тази тук, не смятате ли? Съчетание от хартия, стара и нова, кожа, махагон… — Тя замълча за момент и повдигна рамене. — Прекалено скъпи кафета и застояла студентска пот.

Този път Хънтър също се усмихна. Чувството й за хумор му харесваше.

— Аз съм Трейси — каза жената и протегна ръка. — Трейси Адамс.

— Робърт Хънтър. Приятно ми е да се запознаем.

Въпреки изящните й ръце ръкостискането й беше крепко и силно.

— Моля — рече Хънтър, отстъпи вдясно и кимна — първо към празната чаша на Трейси, а после към автомата за кафе. — Заповядай.

— О, не, ти беше пръв. Не бързам.

— Няма проблем. Все още се колебая — излъга Робърт, който пиеше само черно кафе без захар и подсладители.

— Добре. В такъв случай благодаря. — Трейси се приближи до автомата, сложи чашата си на обозначеното място, пусна няколко монети в процепа и направи избора си — обикновено черно кафе. Без захар.

— Е, как вървят лекциите? — попита Хънтър.

— О, не — отговори Трейси, взе чашата си и се обърна с лице към него. — И аз не съм студентка тук.

Робърт кимна.

— Знам. Преподавателка си, нали?

Тя му хвърли изпълнен с любопитство, напрегнат и изпитателен поглед, но изражението му не разкри абсолютно нищо. Това я заинтригува още повече.

— Да, точно така, но как разбра?

Хънтър повдигна рамене.

— Предположих.

Трейси не му повярва.

— Няма как.

Тя се замисли за подвързаните с кожа книги на масата й. Нито едно от заглавията им не загатваше за професията й и дори да беше така, Хънтър се нуждаеше от свръхчовешко зрение, за да ги прочете от мястото, където седеше, или докато е минавал покрай масата й.

— Заяви го твърде уверено, за да е предположение. Някак вече си знаел. Как? — Сега изразът в очите й беше недоверчив.

— Елементарно наблюдение — отвърна Хънтър, но преди да добави още нещо към отговора си, усети, че мобилният телефон вибрира в джоба на якето му. Извади го и погледна екранчето. — Извини ме за момент — каза той и доближи телефона до ухото си. — Детектив Хънтър, специален отдел „Свръхтежки убийства“.

Трейси повдигна вежди от почуда. Не беше очаквала това. Няколко секунди по-късно тя видя, че изражението на Хънтър коренно се промени.

— Добре — каза той по телефона и погледна часовника си. Беше 1:14. — Тръгвам. — Затвори и погледна Трейси. — Наистина ми беше приятно да се запознаем. Наслади се на кафето си.

Тя се поколеба за момент.

— Забрави книгата си — извика след него, но Хънтър вече беше слязъл до половината на стълбището.