Крис Картър
Смъртоносно обаждане (31)

31.

Психотерапевтката доктор Гуен Барнс беше останала в частния си кабинет, след като си тръгна последният й пациент за вечерта. Тя предпочиташе да прегледа записките си, докато дневните сеанси все още са пресни в паметта й. Ако изобщо беше възможно, не би си взимала работа за вкъщи, особено в събота вечерта.

Първият й пациент за деня беше жена на средна възраст, която беше идвала няколко пъти преди това и твърдеше, че има проблеми, само за да й има нещо. Сеансите им минаваха в обсъждане и опити да се изясни някакъв несъществуващ проблем, който си беше въобразила пациентката.

— Тук няма какво толкова да преглеждам — каза си доктор Барнс.

Следващите й четирима пациенти бяха хора със сложни брачни проблеми, на които тя се стараеше да помогне, но знаеше, че в края на краищата, връзката им е обречена на гибел. Двете двойки не можеха да понасят партньорите си и доктор Барнс беше останала с убеждението, че главната причина да идват при нея е не за да търсят помощ, а за да прекарат деветдесет минути далеч от човек, когото мразят с цялата си душа.

Последната й пациентка за деня, седемнайсетгодишно момиче на име Бевърли Доусън, беше същинска човешка главоблъсканица. Бевърли страдаше от множествено раздвояване на личността и случаят й беше колкото интригуващ, толкова и ужасяващ. След осем сеанса доктор Барнс вече се бе запознала с пет различни самоличности, всяка от които носеше в себе си цяло ново измерение на сложност. Най-стряскащата беше онази, която доктор Барнс тайно наричаше „силно агресивната Бевърли“, или САБ.

Докато приключваше с преглеждането на записките си, доктор Барнс инстинктивно сложи дясната си ръка върху лявата китка — нещо, което несъзнателно правеше всеки път, когато беше нервна или мислеше, но когато пръстите й докоснаха голата кожа, тя погледна ръцете си и я обзе тъжно, почти болезнено чувство. Затвори очи и прогони чувството. Няколко секунди по-късно отново придърпа стола си по-близо до бюрото и изключи компютъра.

След като най-после заключи кабинета си до края на уикенда, доктор Барнс слезе с асансьора в подземния паркинг на сградата. Денят беше дълъг. Всъщност седмицата беше дълга и тя нямаше търпение да се прибере вкъщи, да си вземе горещ душ и да си почине с бутилка хубаво червено вино. По дяволите, можеше дори да изпуши един джойнт.

Докато се приближаваше към перленобялата си тойота „Камри“, една от последните коли, все още останали в паркинга, Гуен забеляза, че някой е оставил нещо върху предното стъкло. Това не я изненада. Почти всеки ден намираше най-малко една листовка върху колата си. Повечето рекламираха заведения за бързо хранене в квартала или отстъпки в някой от множеството местни барове и клубове.

Доктор Барнс стигна до колата си и взе листовката, готова да я изхвърли. Само че този път не беше листовка, а плик. Отгоре бяха залепени големи букви, изрязани от лъскаво списание, които бяха наредени така, че да оформят името й.

— Какво е това, по дяволите? — промълви тя, остави куфарчето си на земята и разкъса плика.

Изненадата й нарасна. Вътре имаше лист хартия, прегънат на две, с още изрязани букви и думи, залепени една до друга, така че да образуват кратко съобщение. Гуен го разгърна и се приготви да го прочете, когато чу някакъв шум вляво от себе си, или поне така й се стори. Очите й мигновено се стрелнаха в тази посока. Не видя нищо на слабата светлина в паркинга. Там нямаше никого. Доктор Барнс огледа почти празния паркинг. Пак не видя нищо. Отново насочи вниманието си към листа в ръката си и най-сетне прочете бележката.

— Какво? — учуди се Гуен и се намръщи, а след това пак се огледа наоколо. Паркингът беше тих като преди минута.

Погледът й се насочи към началото на посланието и тя го прочете още веднъж.

— Каква глупава, тъпа шега. Нима някой очаква да повярвам? — запита се доктор Барнс и се приготви да изхвърли писмото, но в същия момент забеляза, че на дъното на плика има още нещо.

Тя го изсипа на дланта на дясната си ръка.

И след част от секундата сърцето й се смрази.