Димитър Цолов
Проклятието на Белиал (7)

2

Придвижването не беше приятно. Поне за едър индивид като мен, защото се налагаше да го върша сгънат почти надве. Дребничката Малвина отзад, предполагам, се справяше по-добре с упражнението.

В нишата на вътрешния лост, връщащ камината в изходно положение, открих факла и кибрит. Насмолените парцали пламнаха за миг още с първата клечка, разкривайки стени от трамбована пръст. Белезникави паяжинни мрежи се загърчиха, когато върхът на факлата ги докосна, а тлъстите им стопани тупнаха на пода, омесвайки се с мокрици, дребни охлювчета и червеи сред колонии от жълтеникави гъби, обвити в лепкава слуз.

— Гледай в средата на гърба ми, без да сваляш поглед надолу — наредих на Малвина.

Последното, което исках в момента, бяха истерични момичешки писъци. Дъщерята на Григо измърмори нещо неясно в отговор — явно още не се беше отърсила напълно от шока — но се молех да ме е разбрала.

Въздухът имаше тежък гнилостен дъх, а задухът и влагата накараха тялото ми бързо да плувне в пот.

Успокоявах се обаче с това, че разстоянието, което трябва да изминем, не е много дълго — по груба преценка около шестдесет метра.

3

Натиках изгасената факла заедно с кибритената кутийка в ръцете на Малвина.

Бяхме стигнали участъка с трите забити в стената метални клина, маркиращи първия изход от тунела.

Учудващо е колко неща може да си спомни човек, когато е поставен в безизходна ситуация. Поздравих се, че паметта не ме е излъгала.

Изходът бе хитроумно маскиран като улична шахта. Огледах металния капак и опипах халките му със свободната си ръка. Личеше, че Григо е поддържал мястото през годините, защото върху главата ми не се посипаха люспици ръжда.

— Отгоре може би ще стане доста шумно след малко — рекох на момичето, — но не изпадай в паника. Когато изляза, започни да отмерваш секундите наум. Ето така — двадесет и едно, двадесет и две, двадесет и три… Не те ли повикам до пет минути, продължи напред в тъмното. Преброй до деветдесет, после запалѝ факлата. Другият изход е и край на тунела, който ще те изведе в планината. Наметни сакото ми. Леко облечена си, а горе ще е студено, макар да е лято. После — импровизирай. Важното е да оцелееш!

Плъзнах внимателно капака встрани. Въпреки солидния му външен вид бе изработен от някаква олекотена сплав и извърших операцията без особено усилие. Стържещият звук се изгуби в гъгнивото свистене на двата пневмобила, оставени на работен режим. Със сигурност се намираха в близост до фалшивата шахта — точно както бях преценил при бързия оглед през прозореца на дневната преди сякаш векове. Мисловният часовник в главата ми отчете началото на четвъртата минута от влизането ни в тунела.

Поседях още миг така, заслушан в околните шумове. Сега идваше най-рисковият момент. Моментът на истината, така да се каже. Ако стрелецът с гранатомета все още стърчеше на улицата или ако проникналите във вилата убийци бяха успели да я претърсят по-бързо, отколкото предполагах, и вече се насочваха насам, всичко щеше да иде по дяволите.

Предпазливо подадох глава, бързо я завъртях и се ухилих. За лайтмотив на живота ми спокойно можеше да се приеме следната мъдрост: Късметът обича смелите.

Бях се озовал в гръб на вече обърналите и изтеглени по-надолу на пътя коли. Откъм вилата все още не се забелязваше движение. Онзи с тежкото пушкало не се виждаше никакъв — вероятно бе влязъл в единия от пневмобилите, след като беше приключил кървавата си задача.

Молех се да е в предната кола, докато се приплъзвах по асфалта към задния пневмобил.

Късметът обича смелите, късметът обича смелите, нали така.

От момента на експлозията, предизвикана от гранатомета, до пристигането на патрул на Стражата от най-близкия участък, за да провери какво се случва в този поначало тих квартал, нападателите разполагаха с около десет минути за действие. Предостатъчно време за добре обучени професионалисти, каквито смятах, че са маскираните мъже. След това трябваше да се измъкнат възможно най-бързо и поради тази причина не бяха гасили превозните средства.

Наистина всичко беше изпипано от тактическа гледна точка, но факторът случайност се бе намесил, за да обърка идеалния им план.

Защото не бяха допуснали, че освен домакинята и младоците от охраната, унищожени безмилостно още с първата атака, във вилата може да е отседнал и хищник като тях.

Хищник, който току-що беше излязъл на лов, ядосан не на шега.