Димитър Цолов
Проклятието на Белиал (13)

2

Отворих очи и изпитах усещане за deja-vu.

Разбира се, това не стана отведнъж — известно време опознавах наново кълбото от болка, наречено моя глава, докато събера къс по къс разпиления си разум. И все пак най-накрая успях да фокусирам мътен поглед, за да установя, че се намирам в неприветливо помещение, доста подобно на мазето, в което бе приключил трескавият цикъл от дни след отвличането на съпругата ми Шели.

Подът беше от отъпкана пръст, в цепнатините на каменните блокове на стените пълзяха лишеи с цвят на ръжда, а оскъдната светлина идваше от покрита с паяжини крушка. Дори ръцете ми бяха обездвижени по метод, сходен на оня, който бе използвал Гай Гришнак преди месец и половина — с ръждясали вериги и куки, забити в гредореда на тавана. Единствената отлика се състоеше в това, че похитителите не си бяха направили труда да ме съблекат по бельо. Дрехите и ботушите все така си бяха на мен, та поне не треперех от студ.

Сбърчих нос — заболя ме зверски, ала тежката гнилостна миризма, постоянно витаеща в такива места, не успя да проникне през задръстените му от кръвни съсиреци ходове.

Извън всякаква логика се замислих за съдбата на Гришнак — вампирския водач от Полис Кръстовище. След като тукашният сатрап-кръволок — Калигулас Нергал — ме измъкна от ноктите му, образно казано, за него повече нищо гласно не се чу. Под сурдинка, естествено, се мълвеше, че е претърпял романтична и изпепеляваща среща с лъчите на изгряващото слънце. Знаеше се и че дъщеря му Нерония, предала го, понеже бе поръчал убийството на любимия и — върколака Дориан — се е оттеглила заедно с последния в някаква вила сред Оазисите — облагородените територии от пустините, останали след последните войни.

Изведнъж ме обхвана тревога.

Тания! Какво е станало с Тания?

Тания беше сестра на злополучния любовник Дориан, покушението срещу когото беше задвижило цялата верига от кървави събития.

— Събуди ли се, докторе? — Гласът на Кара Танас долетя откъм гърба ми и ме извади от унеса на мислите.

Сигурно бе седял в някой от мрачните ъгли на мазето, подобно на паяк, дебнещ жертвата си, защото не бях чул да се отваря врата. Приближи се, улови брадичката ми с една ръка, а с другата придърпа шнура на прашната крушка, за да я навре в очите ми. Замижах, тръснах глава и понеже захватът му не бе стегнат, успях да я извъртя, за да изхрача нещо с големината на врабче.

— Колко ти платиха — изфъфлих.

При падането от стълбите явно бях разбил и устната си. Опипах бързо с език, но не открих празнини от липсващи зъби.

Кукерът се разхили, ала смехът му прозвуча пресилено.

— Не всичко е пари, приятелю, не всичко е пари! — отвърна, след като на свой ред се изхрачи. Отново ме улови за брадичката и изви главата ми към източника на дразнещата светлина. — Понякога услугата може да ти се отплати доста повече от каквато и да било сума полкредити. Клонът на Кукерите в Кръстовище винаги е бил хилав и незначителен. Получих уверение от доста влиятелни хора в Братството, веднага след смъртта на Главния, че тази несправедливост ще бъде поправена.

— Тания? — запитах.

Пръстите на Кара Танас болезнено се свиха около бузите ми. Усетих, че трепери от яд.

— Приятелката ти се оказа доста издръжлива… Измъкна се с нож, забит под ребрата, представяш ли си? Но аз съм виновен, не бях предвидил вълчица в схемата и не разполагах със сребърно оръжие.

Усмихнах се мислено. Двама от трима се бяха измъкнали. Поне за момента.

— Това обаче няма да я спаси! Нито нея, нито щерката на Григо! — продължи вбесеният кукер, сякаш прочел какво се върти в ума ми. — Ще преследвам кучката, ако трябва и до ада!

Зениците ми започваха да се адаптират и успях да забележа няколко кървави ивици, издълбани в шията му над ръба на черната яка на ризата. Разбрах обзелата го ярост. Ноктите на Тания му бяха оставили траен спомен на изпроводяк.

— Ще се захващаш ли с разпита, Танасе, или само ще си проветряваш устата?

Въпросните думи бяха придружени от ново проскърцване на кожени дрехи, леко подрънкване на звънчета и омекотени от пръстения под стъпки зад мен. Стана ми ясно, че поне още един паяк се е спотайвал в ъгъла на мазето. Също кукер, без всякакво съмнение. И макар че на погребалната церемония на Григо тоя глас бе звучал доста променен от изпития алкохол, сега не се затрудних да го свържа с конкретна физиономия.

— Здравей, момко, как са топчиците? — опитах се да извия глава встрани, за да срещна лицето с назъбения белег и оформената като паница коса. Пръстите на Кара Танас обаче не ми позволиха.

— Беше ти заповядано да не се показваш! — излая дребничкият кукер към приближаващия се мъж.

— Беше, ама с докторчето имаме да довършваме много важен разговор.

Стегнатата фигура на Динко изплува от сенките. Отмести тежко с рамо Кара Танас, при което последният бе принуден да ме пусне, и застана пред мен.

Близкото разстояние и мътната светлина на крушката разкриха цялата прелест на онова, което бях сторил с лицето му в къта за отмора на хазартния клуб. Въпросното и по форма, и по цвят бе наподобило огромен патладжан.

При фрактура на носните кости отокът обикновено се разпространява около очите, за да ги свие до тесни цепки. Тая картинка, която не се съмнявах, че в момента се наблюдава и върху моята физиономия, даже си има медицинско наименование — „травматични очила“. Не пропуснах обаче да забележа злобните пламъчета, блещукащи в погледа на Динко.

Лошо ми се пишеше.

— Я — разсмях се, — ама то имало и по-грозни от мен… Обяснявал ли съм ви принципа за доминантната болка? Нервната система на човека е така устроена, че няма как да регистрира две болежки по един и същи начин едновременно. Да речем, че ти е срязан пръст на ръката — боли, разбира се, но ако в същия момент ти отсекат пръст на крака, мозъкът просто ще игнорира импулсите от пръста на ръката и ще остане само болката, излъчвана от осакатеното ходило. В общи линии е това.

Главоболието изчезна веднага щом ботушът на Динко пресова тестисите ми. В слабините ми се разгоря кошмарен пожар и през гърдите бързо се разпространи към гърлото, от което миг по-късно се изляха лиги и жлъчка. Просто в стомашния ми тракт към момента нямаше нищо друго.

— Сега не си толкова корав, нали? — гласът на Динко дойде приглушен, сякаш минаваше през дебело стъкло.

Последва нов ритник, този път в корема и нова порция секрети бликна от устата ми.

— Ще го убиеш, преди да ни е казал какво знае! — извика Кара Танас.

— Нищо още не е видял той! — изсумтя мъчителят ми.

Въпреки пелената от болка, обгърнала ума ми и притъпяваща донякъде околните звуци, съвсем ясно чух как изпука с кокалчетата на ръцете си.

Канонада от тежки юмруци заваля върху гърдите ми. Захрущяха ребра.

Доста по-късно изгубих съзнание.