Димитър Цолов
Проклятието на Белиал (16)

2

Времето изведнъж се разтегли, а предметите около мен се огънаха и размиха, сякаш се взирах в криво огледало.

Звуци и образи затрептяха в причудливо единство.

Стана ми невъзможно да разгранича фантазия от реалност.

Умът ми обаче, противно на всякаква логика, бързо започна да се избистря.

Усетих как се приближавам към нещо по-голямо, обгърнато в пулсираща светлина и се превръщам в част от него.

Миг по-късно осъзнах, че това е умът на домакина ми.

Нямах обяснение за начина, по който се е случило сливането.

Разбрах само, че наркотикът — пред очите ми изникна образът на бледа, почти прозрачна гъба, с широка и лигава, подобна на медуза, чашка — е психичният медиатор, подпомогнал процеса.

Сатирът беше стар.

Видях радостни и тъжни моменти от възхода и падението на расата му.

Могъщи и подвластни на гнева в зората на своето съществуване, впоследствие обърнали взор навътре към себе си, за да се изпълнят с доброта, а с напредването на вековете и да приемат ролята си на смирени жертви — пътя към истинското Спасение според тях.

Защо не си в резерват при другите?, попитах го без думи.

Твърде много гняв има още в мен, отговори ми с образи, Тук (видях бунището и колибата, килнала се в единия му край) — е мястото за послушание, пречистване и изкупление. Но сега искам да поговорим за теб. Трябва ти лечение…

3

— Бо-о-ли — каза сатирът с оня свой странен блеещ глас. Оформянето на думите определено го затрудняваше.

Кимнах му от леглото — знаех, че ще боли. Разбрал го бях добре още когато умовете ни странстваха свързани.

Сега наркотикът се бе излъчил от тялото ми. В устата си усещах неприятна горчилка, по кожата ми започваха да избиват нагъсто капчици пот. Скоро щеше да се завърне и болката.

Само че не тази болка имаше предвид сатирът.

Наблюдавах го как нежно улавя бастуна с лявата си ръка, а с дясната започва да го развърта откъм извитата горна част. След около минута в скута му полегнаха различни по дължина дървени сегменти. По протежението на един от тях на равни интервали бяха издълбани дупки, между които сръчно длето бе резбовало клонки, натежали от листа.

Сатирът се усмихна и поднесе флейтата към устните си…

4

Пневмотаксито спря пред Храма на Шепота и аз набутах купчината смачкани полкредити, които ми бе дал сатирът, в ръката на шофьора.

Всякакви неща, дори пари, могат да се открият на едно бунище, беше обяснил спасителят ми, особено когато години наред се ровиш из него.

— Задръж остатъка — казах, а шофьорът — хилав мъж, плешив като яйце — се ококори. Току-що му бях дал сума, равностойна на почти цяла дневна надница.

Преди това го накарах да мине два пъти край сградата с форма на пресечена пирамида и стръмни стълби отпред, без да забележа нищо нередно.

Знаех, че вероятността приятели или врагове да се навъртат около храма в момента е слаба. След отвличането ми бяха изтекли над две седмици, а когато обещах на Малвина, че ще направя всичко възможно да се върна за нея, не бях заложил прогнозно такъв дълъг времеви интервал.

Храмът, разбира се, притежаваше статут на Убежище — неприкосновена територия за бандитските организации в цялата Многополисна Общност, но имаше хиляди начини момичето да бъде изведено навън от него. Подозирах, че дъщерята на Григо вече е срещнала съдбата си, каквато и да е била тя.

Въпреки това, щом сатирът прецени, че съм оздравял и ме съпроводи до покрайнините на Паралел, знаех коя ще е отправната ми точка.

Съществуваше обаче един голям проблем. Дори да не бях направил деня на шофьора с тлъстия бакшиш, полкредитите, осигурени от моя спасител, така или иначе представляваха сума с пренебрежимо нищожна стойност за шептящите, факт, който усложняваше изкопчването на някаква информация от тях.

Реших, че ще импровизирам в движение.

Винаги ме е бивало с импровизациите.

5

Втурнах се по стръмните стъпала. Усещах се в страхотна физическа форма, даже не куцах, макар да не успявах да намеря рационално обяснение за това. Беше ми и странно комфортно в дрехите на клошар — торбести панталони, развлечена фланела и шлифер — също осигурени от сатира. Кукерските ми одежди, изчистени от кръвта и прилежно сгънати, се поклащаха в брезентовата раница, увиснала от едното ми рамо.

Подтичвах нагоре с лекота и пред очите ми изникваше усмихнатият лик на Пан.

Пан — така ми се бе представил сатирът, но обясни, че името е общо за индивидите от неговата раса, не истинското му, което в човешка уста щяло да бъде трудно произносимо.

Нямах точна представа колко терапевтични сеанса е провело с мен в неугледната си колиба това изумително същество, защото през повечето време бях под влиянието на силни наркотици. На изпроводяк научих само, че съм прекарал петнадесет дни в компанията му.

Още с първите тонове, изсвирени на флейтата от Пан, изпадах в нещо като транс. Предполагах, че и дрогата, приемана с храната, подготвя организма ми за ефектите на мелодията, но доколкото успях да разбера след едно от ежедневните ни мисловни пътувалия, именно прецизно модулираните от дървения инструмент звукови вибрации са главното лечебно средство, отговорно за бързото подобряване на състоянието ми.

А то не било никак цветущо. Травмите, нанесени от жестокия побой на Динко, със сигурност криели опасност за живота ми.

Пан обясни, че счупените ребра, точно както бях подозирал при редките си идвания в съзнание, са пробили белите ми дробове, далакът ми бил частично разкъсан, имал съм руптура^[1] и на единия от бъбреците. За по-дребните охлузвания, фрактурата на подбедрицата и хематомите, с които бе осеяно цялото ми тяло, дори не отвори въпрос.

Сеансите протичаха с ужасяваща болка.

Оздравителният процес, твърдеше спасителят ми, не можел да мине без нея, а трансът, в който ме въвеждаше, вероятно ми е помагал да не изгубя разсъдъка си. След болката обаче ме заливаше такова блаженство, че очаквах поредния сеанс като наркоман, бленуващ новата доза…

Вече излязъл на площадката, осъзнах, че независимо от решението на Етичната комисия (и ако успеех да оцелея тук, в Паралел, разбира се), едва ли ще се върна към хирургическата практика в Полис Кръстовище.

Не и след като се бях докоснал до лечителски способности, граничещи с магия и разклатили увереността в моите собствени.