Димитър Цолов
Проклятието на Белиал (6)

2

Инстинктивно не се харесахме още от деня, в който надянахме белите елеци. Всъщност никой новопостъпил в Кукерското братство тогава не ме хареса.

Аз бях Галеникът на съдбата, Талисманът на Григо, момчето, което освен задължителните тренировки по време на ежемесечните лагер-школи минаваше и специален курс на обучение при личния телохранител на главатаря — мистър Ренето.

Двете звънчета, пропели на кожения ми колан, получен заедно с елека, и удостоверяващи за извършените от ръката ми убийства, сякаш очертаваха една невидима бариера между мен и останалите младежи. Сега си мисля, че са били основната причина да не намеря приятел сред тях през годините, прекарани в Полис Паралел.

Двете звънчета обаче бяха и отговорност, задължаваща ме да се потя три пъти повече от всички млади братя седем дни в седмицата.

Но да се върнем на Лукан.

Сигурен съм, че именно двете звънчета накараха седемнадесетгодишния младеж със смешна къдрава рижа коса и очи, изпъкнали навън досущ като жабешки, да ме намрази в мига щом ме зърна. Макар че хора като него така или иначе щяха да си намерят каквото и да е основание за омразата си. Тези хора просто са родени да пръскат злоба, а завистта спрямо успехите на другите е основното им жизнено гориво. Аз, от своя страна, отвърнах с презрение, типично за възгордял се юноша, сметнал, че в обсега му е попаднал недостоен индивид…

3

— Страх ме е — изхлипа Малвина, след като я настаних във фотьойла и почти насила излях половината от съдържанието на коктейлната чаша в гърлото и. — През последните три години свикнах да се чувствам специална… обгрижена и в пълна безопасност. Когато дойдох при него, знаех, че ръцете му са изцапани с кръв, но никога не съм го съдила. Животът в Общността е суров — трябва да си хищник, за да не бъдеш изяден. А дори хищниците, както се убедих, изпитват привързаност и любов. Знаеш ли, че под външната му бруталност, открих и жизнерадостен хлапак, който често гледа света с учудени очи.

Кимнах в мълчаливо съгласие. Григо наистина оказваше такъв ефект върху хората около себе си.

— Страх ме е, док — повтори момичето.

Усмихнах се тъжно.

— Сега трябва да вляза в ролята на чичкото с мъдрите фрази, който убедено заявява, че само глупаците не изпитват страх, нали?

Може би и алкохолът бе започнал да действа, но при думите ми момичето прихна.

— Ха-ха, чичко си, но съвсем не за изхвърляне.

Прихнах и аз.

— Ще приема, че не съм чул последното.

После отново станах сериозен.

— Има някаква причина Григо да ме призове в Паралел, след като повече от двадесет години беше изгубил връзка с мен. Представяш ли си, дори ме помоли. Смятам, че може би ти е разказал. От думите ти разбирам, че сте били доста близки.

Малвина ме прониза с онези сини очи и за миг си помислих, че стоя срещу баща й, както хиляди пъти се е случвало в тази дневна.

— Знам… и не знам — промълви.

И продължи да говори, а въпросите останаха без отговор.

4

Григо разбрал за неприятностите, стоварили се върху главата ми, малко след като се бях свързал с клона на Кукерите в Кръстовище, за да закупя оръжие. Знаел как действат вампирите и не се съмнявал, че за жена ми вече е късно, ала направил каквото било по силите му да спаси поне мен. Организацията от години имала сключено примирие с тях и явно това бе натежало в моя полза. Сигурен съм, че ако не беше убедил Сенчестия им водач Калигулас Нергал да ме остави жив, щях да свърша изсмукан в някоя кланица, вероятно дори костите ми щяха да бъдат смлени за трупно брашно.

Няма човек, няма проблем, нали така беше казал някакъв сатрап от древността.

Появата на втория Зъб на Архивампира и основоположник на расата Белиал, предполагаемия могъщ артефакт, който задвижил поредицата от кървави събития, обаче не давала мира на Григо.

В прекалено удобен момент се случила.

Вампирските кланове тъкмо отбелязвали Началото на поредната Кървава декада, предстояло им избиране на нов Сенчест водач, чиято власт, след като изборът стане факт и въпреки лишената от помпозност титла, е практически неограничена през следващото десетилетие. Две кандидатури се спрягали — досегашният Сенчест, Калигулас Нергал от Паралел, и старият ми познайник от Кръстовище — Гай Гришнак.

Както вече знам, първият, с всички правомощия, давани му от заемания пост, обявил, че укриването на артефакта е достатъчно тежко престъпление, за да издаде смъртна присъда на опонента си, и по този начин практически бетонирал избора си за още десет години.

А Григо никак, ама никак не вярвал в случайните съвпадения.

Наредил на трима от най-доверените си хора да следят кръволоците и скоро била засечена необичайна тяхна активност. Хрътките му прихванали среща на член от близкото обкръжение на Нергал с кукерски брат, гравитиращ около, дръжте се, Лукан.

Кукерът получил чанта, която впоследствие се оказала пълна със златни слитъци. За съжаление, при опита да го заловят, докато се качвал в пневмотакси, бил убит от снайперист, явно също наблюдавал срещата със задача да ликвидира куриера, ако нещо се обърка.

Малко след това здравословното състояние на Григо се влошило, наложило се да постъпи в болница, а тримата му довереници загинали един подир друг при странни стечения на обстоятелствата, наглед все нещастни случаи. Катастрофа, отравяне с газ…

— Мога ли да запаля? — попитах домакинята си, когато направи пауза, за да разкваси пресъхналата си уста.

Придърпах един пепелник след разрешението на Малвина, изпълних дробовете си с дим и се отдадох на трескави мисли.

За пореден път името на Лукан изникваше в хода на събития, пряко или косвено засягащи особата ми.

А аз, точно като Григо, никак, ама никак не вярвах в случайните съвпадения.