Стивън Кинг
Тъмната кула (5) (Тъмната кула VII)

ДВЕ

— Хайде! — извика Скоутър. — Хайде, Мия! Напъни се! Заради живота си! Дай всичко от себе си! НАПЪНИ СЕ!

Сузана се опита да се придърпа по-близо до другата жена — Ох, тревожа се и търся успокоение, вижте колко съм притеснена и как търся утеха, — но отрепката на име Строу я дръпна назад, докато стоманеният сегментиран маркуч, съединяван! шлемовете им, не се опъна.

— Стой на разстояние от нея, кучко — процеди мъжът и в съзнанието на тъмнокожата жена за пръв път изплува мисълта, че няма да успее да се добере до пистолета на Скоутър. Или до който и да е пистолет.

Мия изкрещя отново, обръщайки се към непознат бог на непознат език. Когато се опита да повдигне горната половина на тялото си, сестрата — Алая, Сузана си помисли, че май се казваше Алая, — я натисна надолу, а лекарят нададе отсечен вик, явно доволен от развоя на събитията. Дори захвърли форцепса, който държеше.

— Защо направи това? — поиска да разбере Сейър. Чаршафите под разтворените крака на ничията дъщеря бяха подгизнали от кръв, а в гласа на боса се долавяше загриженост.

— Няма да ми трябват! — отвърна небрежно Скоутър. Тялото й е идеално развито за раждане на бебета. Може да изцвъка една дузина на нивата, а после да продължи да събира ориза. Ей го и малкия юнак — чистичък и здравичък, като на картинка!

Лекарят тъкмо щеше да се пресегне за най-големия леген, който стоеше на съседното легло, ала реши, че няма време, и напъха розовите си, непокрити от ръкавици ръце в цепнатината между бедрата на Мия. Този път, когато Сузана се опита да се придърпа към ничията дъщеря, Строу не й попречи. Всички присъстващи — и отрепките, и вампирите — наблюдаваха като омагьосани последния етап от раждането на младенеца, струпаше се в долната част на двете събрани едно до друго легла. Само Строу продължаваше да стои до Сузана. Вампирът с електрическия меч веднага беше понижен — тъмнокожата жена реши, че първият куршум трябва да попадне в отрепката до нея.

— Още веднъж! — извика Скоугър. — Заради бебето!

Подобно на отрепките и вампирите, и Мия бе забравила за Сузана. Изпълнените й както с физическа, така и с душевна болка очи не се откъсваха от Сейър.

— Мога ш да го запазя, сър? Моля ви, кажете ми, че мога, макар и за съвсем кратко време!

Той я хвана за ръката. Маската, която прикриваше истинското му лице, се усмихна.

— Да, скъпа моя — рече. — Мъничето ще остане при тебе още дълги години. Само се напъни още веднъж.

— Мия, не вярвай на лъжите му! — изкрещя Сузана, ала викът й не отиде никъде. А може би така беше по-добре. Навярно бе най-добре да я забравят за известно време.

Тъмнокожата жена насочи мислите си в друга посока.

— Джейк! Джейк! Къде си?

Никакъв отговор. Лошо. Моля те. Господи, направи така, че да не му се случи нищо лошо!

„А може би момчето е твърде заето. Бяга… крие се… бие се. Мълчанието му не означава непременно, че е…“

От устата на Мия се изсипа цяла серия ругатни, докато продължаваше да се напъва с всички сили. Устните на разтеглената й вагина се разтвориха още по-широко. От утробата й избликна още кръв — делтовидното петно на чаршафа под нея увеличаваше размерите си. И в този миг през пурпурната пелена Сузана зърна нещо като корона, обагрена в черно и бяло. Бялото беше кожа. Черното — коса.

После черното и бялото започнаха да чезнат в пурпурното и тъмнокожата жена си помисли, че бебето е решило да се върне обратно в утробата на майка си, че още не е готово за срещата си със света, ала на Мия, изглежда, й бе писнало да чака появата му на бял свят. Тя се напъна с всички сили, които й бяха останали, вдигнала треперещите си юмруци пред присвитите си очи, оголила здраво стиснатите си зъби. Вената на челото й тревожно пулсираше, а на шията й изпъкваше друга.

— Х-А-А-А-А-А-А-Й-Д-Е-Е-Е-Е-Е-Е-Е-Е! — извика тя. — КОМАЛА, КОПЕЛЕНЦЕ ТАКОВА! КОМАЛА-ЕЛА-ЕЛА!

— Дан-тет — измърмори Джей, Човекът-ястреб, и останалите подхванаха с благоговеен шепот:

— Дан-тет… дан-тет… комета дан-тет. — Пришествието на малкия бог.

Този път главата на бебето не само се показа, но направо се изстреля напред и Сузана видя ръчичките му, притиснати към омазаните му е кръв гърди, и малките му юмручета, които потрепваха неуверено. Видя сините очи — широко отворени и поразителни както със знанията, скрити в тях, така и с приликата с очите на Роланд. Видя черните като сажди ресници. Потях проблясваха миниатюрни капки кръв, подобни на рубини. Тъмнокожата жена забеляза — и навярно никога нямаше да го забрави — как долната устна на младенеца се впи за миг във вътрешната срамна устна на майчиното влагалище. После устичката му се разтвори и разкри перфектната редица малки зъбчета на долната му челюст. Те бяха напълно обикновени — не бяха нито кучешки, нито някакви бивни, — но само от гледката на зъби в устата на току-що родено бебе по гърба на Сузана пробягаха хладни тръпки. Същата реакция предизвика и пенисът на мъничето — необичайно голям и напълно възбуден. Тъмнокожата жена прецени, че бе по-дълъг от кутрето й.

Виейки от болка и щастие, Мия се повдигна на лакти; изпъкналите й очи създаваха впечатлението, че всеки момент ще изскочат от орбитите си, а от ъгълчетата им бликаха сълзи. В момента, в който Скоутър ловко пое бебето, тя се протегна и сграбчи здраво китката на Сейър. Босът извика от болка и се опита да изтръгне ръката си, но със същия успех можеше да пробва… да се освободи от хватката на заместник-шерифа в Оксфорд, щата Мисисипи. Благоговейният напев на отрепките и вампирите бе утихнал и за няколко секунди в болничната зала се възцари мъртвешка тишина. На фона на това безмълвие изостреният слух на Сузана долови хрущенето на костите в китката на мъжа с жълтия блейзър.

— ЖИВО ЛИ Е? — кресна Мия в изуменото лице на Сейър. От устата й хвърчаха пръски слюнка. — КАЖИ МИ, ПЪРШИВ ПЕДЕРАСТ ТАКЪВ, ЖИВО ЛИ Е МЪНИЧЕТО МИ?

Скоутър повдигна бебето така, че лицата им се оказаха на едно равнище. Погледът на кафявите очи на лекаря се срещна с пронизващия син взор на младенеца. Докторът го държеше във въздуха, а възбуденият член на новороденото стърчеше войнствено във въздуха. В този миг Сузана ясно забеляза пурпурния белег на лявата пета на бебето — сякаш то бе потопило крачето си в кръвта на майка си, преди да напусне завинаги утробата й.

Вместо да плесне мъничето по дупето, Скоутър си пое дълбоко дъх и го издиша директно в очи те на новороденото. Го примигна в комичното си (и определено човешко) изумление. После на свой ред си пое въздух, задържа го за момент и издиша. Може и да беше Крал на кралете или разрушител на светове, ала се впусна в живота също както повечето деца — с гневен вик. При този вик от очите на Мия отново избликнаха сълзи — този път на радост. Демоничните същества, събрали се край родилката, бяха верни слуги на Пурпурния крал, ала въпреки това не можаха да останат безразлични към събитието, на което току-що бяха станали свидетели. Те избухнаха в аплодисменти и смях, а Сузана, за голямо нейно възмущение, също се присъедини към тях. Когато чу този шум, бебето се заозърта наоколо, хвърляйки изумени погледи към присъстващи те.

По страните на родилката се стичаха сълзи, а от носа й бе провиснал прозрачен сопол, когато тя протегна ръце към мъничето си.

— Дай ми го! — проплака Мия, ничия дъщеря и майка на едното. — Дай ми да го подържа, моля аз, дай ми да подържа своя син! Дай ми да подържа мъничето си! Дай ми да подържа безценното си!

В този момент младенецът обърна глава в посоката, откъдето идваше майчиният му глас. Навярно Сузана би казала, че подобно нещо е невъзможно, както, разбира се, би казала същото и за бебе, родено с отворени очи, пълна със зъби уста и надървен член. Във всичко останало обаче мъничето на Мия й изглеждаше напълно нормално — пухкаво и закръглено, с пропорционални крачета и ръчички, човешко и следователно много сладко. Да, естествено, на петата му имаше родилно петно, но нима децата, които се раждаха с подобни белези, бяха малко? Нали и баща й се бе родил с червени ръце, ако семейните легенди казваха истината… Белегът на петата дори нямаше да се вижда — освен в случаите, когато детето бе на плажа.

Продължавайки да държи новороденото пред лицето си, Скоутър се обърна към Сейър. Настъпи кратка пауза, по време на която Сузана лесно можеше да сграбчи автоматичния пистолет на лекаря, но това изобщо не й мина през ума. Беше забравила за телепатичния вик на Джейк, както и за странното посещение на Роланд и съпруга й. Също като Джей, Строу, Хейбър и останалите тъмнокожата жена бе напълно погълната от появата на бебето в този стар, изнурен и изхабен свят.

Сейър кимна почти незабележимо и лекарят отпусна бебето Мордред, което продължаваше да плаче (и да гледа през рамо, явно търсейки майка си), в треперещите от очакване ръце на Мия.

Ничията дъщеря веднага го завъртя, за да го разгледа, и сърцето на Сузана застина от тревога и ужас. Защото Мия беше полудяла. Личеше си от блясъка в очите й; от начина, по който устните й едновременно се усмихваха и зъбеха, докато слюнката се стичаше по брадичката й — розова и гъста от кръвта, бликаща от прехапания й език, — ала най-страшен беше тържествуващият й смях. Естествено, с течение на времето можеше да дойде на себе си, но…

— Кучката нивга няма да се върне каза Дета без капка съчувствие. — Тежко и се отрази таз бременност и мръсницата не издържа. За нея всичко свърши и ти го знаеш не по-зле от мен.

— О, колко е красив! — мърмореше си Мия. — Какви сини очички имаш, каква бяла кожа — като небето, преди да завали първият сняг в Широземието! Циценцата ти са като малки ягодки, а пишлето и топките ти са гладки като прасковки! — Тя се огледа наоколо — погледът й се спря първо на Сузана, без изобщо да я разпознае, след което обходи и останалите. — Вижте мъничето ми, мухлъовци и недоносчета! Вижте безценното ми бебенце, сладкото ми момченце! — Ничията дъщеря крещеше, изискваше вниманието им, смееше се с обезумелите си очи и плачеше, изкривила зловещо устата си. — Вижте за какво се отказах от вечността! Вижте моя Мордред, вижте го много добре, защото няма да видите друг като него!

Дишайки тежко, тя покри изцапаното с кръв личице на бебето с целувки, докато не заприлича на пияна жена, опитваща се да си сложи червило. Ничията дъщеря се смееше и целуваше пухкавата двойна брадичка на новороденото, зърната му, пънчето, щръкналия му пенис, вдигайки го все по-нагоре е треперещите си ръце. Детенцето, което възнамеряваше да нарече Мордред, я гледаше отвисоко, а на лицето му бе изписан същият комичен израз на изумление. Когато майка му целуна коленете му и всяко пръстче на краченцата му, Сузана чу за пръв път в тази зала примлясващите звуци, съпровождащи кърменето; ала вместо Мордред да суче от майка си, тя смучеше миниатюрните му пръстчета.

ТРИ

„Твоето дете е гибелта на моя дин — хладно си помисли Сузана. — Ако не мога да сторя нищо друго, поне ще се опитам да го застрелям с пистолета на Скоутър. Това едва ли ще ми отнеме и две секунди.“

Като се имаше предвид бързината й — светкавичните й рефлекси на стрелец — повече нямаше и да й трябват. Обаче изведнъж откри, че не може да помръдне. Беше очаквала множество варианти за развоя на тази драма, но не и лудостта на Мия, и сега не знаеше как да действа. Внезапно й хрумна, че всъщност бе извадила голям късмет, когато връзката между тях, осигурена от технологията на „Норт Сентрал Позитроникс“, се бе разпаднала навреме. Ако не бе станало така, навярно сега щеше да бъде луда като Мия.

„Ами ако възстановят тази връзка, сестричке — не смяташ ли, че е най-добре да действаш сега, докато все още имаш тази възможност?“

Само че не можеше и точно там бе проблемът. Беше се превърнала в статуя, хипнотизирана от случващото се около нея.

— Достатъчно! — отсече Сейър. — Работата ти не е да го мляскаш, а да го кърмиш! Ако искаш да остане при теб, побързай! Дай му да суче! Или да му потърся кърмачка? Знаеш ли колко жени ще дадат очите си за такава възможност…

— Да… не… си… ПОСМЯЛ! — смеейки се, извика ничията дъщеря, но измъкна дясната си гърда от горната част на бялата нощница, която носеше, и приближи бебето към набъбналото зърно. Сузана разбираше защо Мия така привличаше мъжете — дори и сега гърдата й представляваше съвършена, увенчана с корал полусфера, предназначена по-скоро за мъжка ръка и страст, отколкото за бебешка уста. За момент мъничето я изгледа с недоумение, а личицето му се удари в зърното и се отдръпна от него, но след това се наведе, розовата му устичка обхвана щръкналата цицка и то започна да суче.

Ничията дъщеря погали сплъстените от кръв къдрици на пеленачето, без да спира да се смее. На Сузана този смях й приличаше на писък.

Тежки стъпки изтрополиха по пода — към събраните легла се приближаваше робот. Изглеждаше досущ като Анди, робота-вестоносец — същия кльощав, дългунест вид, същите електриковосини очи, същото лъскаво, снабдено с многобройни шарнири тяло. В ръцете си държеше голяма стъклена кутия, излъчваща зеленикава светлина.

— За какво е тази шибания? — попита Сейър. Гласът му звучеше раздразнено и недоверчиво.

— Инкубатор обясни Скоутър. — По-добре да се презастраховаме, вместо да съжаляваме впоследствие.

Лекарят се обърна към робота и кобурът, закачен на рамото му, се люшна към Сузана. Това беше прекрасна възможност — най-добрата, която някога щеше да има, — и тъмнокожата жена знаеше това, ала преди да успее да грабне пистолета, мъничето на Мия се промени.

ЧЕТИРИ

Сузана видя червената светлина, пробягваща по гладката кожа на бебето — от темето до петичката с родилното петно. Това не беше отражение — тъмнокожата жена можеше да се закълне, че сиянието се излъчваше от младенеца. Както и преди, бебето лежеше върху изпразнения корем на Мия, притиснало устичка към зърното й, когато изведнъж червената светлина бе последвана от чернота, обгръщайки със светкавична бързина тялото на малкия Мордред, докато не го превърна в тъмен гном, негатив на розовото бебенце, излязло от утробата на ничията дъщеря преди броени минути. В същото време тялото му започна да се сбръчква, крачетата му потънаха в коремчето му, а главата му се плъзна надолу към шията, която се бе издула като на жаба, повличайки със себе си и гърдата на Мия. Сините му очи изведнъж станаха катраненочерни, след което отново възвърнаха предишния си цвят.

Сузана се опита да закрещи, но не можа.

По туловището на новороденото изникнаха големи тумори, които се спукаха и оттам се показаха дълги крайници. Белегът на петата му се запази, но сега се бе преместил на корема му и наподобяваше пурпурния рисунък на паяка черна вдовица. Да, точно така — на корема на Мия сега лежеше едър паяк. Бебето обаче не бе изчезнало напълно някакъв бял израстък стърчеше на гърба на противното членестоного. Доколкото Сузана можеше да види, той представляваше миниатюрно, деформирано лице с блестящи сини точици — очи.

— Какво по… — попита ничията дъщеря, докато отново се надигаше на лакти. От гърдите й шуртеше кръв, която многокракото същество пиеше като мляко, без да разлее нито капка. Сейър стоеше до Мия, застинал неподвижно като истукан, с отворена уста и очи, които сякаш всеки момент щяха да се изстрелят като гюллета от черепа му. Каквото и да бе очаквал от това раждане — каквото и да му бяха казали да очаква — определено не беше това. Шокираното му изражение извика злобна радост у Дета — мъжът с жълтия блейзър приличаше досущ на комика Джак Бени миг преди да разсмее публиката.

В продължение на няколко секунди, изглежда, само Мия разбираше какво се случва, понеже лицето й започна да се удължава от ужас и болка. После усмивката й се възвърна — досущ ангелската усмивка на мадоната. Тя се протегна и погали продължаващото да се променя създание на гърдите й — черния паяк с миниатюрната човешка глава и червеното петно на мъхестия корем.

— Не е ли прекрасен? — изкрещя тя. — Нима синът ми не е прекрасен, нима не е ослепителен като лятно слънце?

Това бяха последните й думи.

ПЕТ

Лицето й не се вкамени, а застина. Бузите, челото и гърлото й, които бяха станали пурпурни от напъването и родилните болки, сега бяха придобили восъчния оттенък на цветове на орхидея, а погледът на блестящите й очи бе прикован в една точка. На Сузана изведнъж й се стори, че наблюдава не жената, лежаща на болничния креват, а рисунката на тази жена. Изключително майсторска рисунка, каквито правят на хартия с въглен и пастелни цветове.

Тъмнокожата жена си спомни как се бе върнала в хотел „Плаза Парк Хаят“ след първото си посещение на замъка Дискордия и как бе отишла във Федик след последното си съвещание с Мия. Как небето, замъкът и зъберите на крепостната стена се бяха разкъсали на две. Изведнъж, сякаш мисълта й го бе предизвикала, лицето на ничията дъщеря се раздра от линията на косата до брадичката. Изцъклените й, помътнели очи паднаха на една страна, устните й се разцепиха и внезапно образуваха двойна усмивка, а от пукнатината на лицето й не шурна кръв, а някакъв бял прах с дъх на спарено. Сузана си спомни думите на Т.С. Елиът

(кухи хора пълнени хора глава натъпкана със слама)

и Луис Карол

(да, ти си само една колода карти)

и в този миг дан-тетът на Мия надигна отвратителната си глава от първото си угощение. Сплесканата му е кръв уста се разтвори и той изправи горната половина на тялото си, опирайки се със задните си крайници на корема на мъртвата си майка, след което протегна предните си пипала към лежащата наблизо Сузана.

Отвратителното същество нададе тържествуващ крясък и ако бе избрало точно този момент, за да атакува другата жена, която го бе износила, съпругата на Еди Дийн по всяка вероятност би умряла заедно с Мия. Вместо това то насочи вниманието си към разлятата гърда, откъдето бе вкусил първо мляко, а после кръв… и я откъсна. Звукът от дъвченето му беше отвратителен — влажен и мляскащ. Миг по-късно чудовището се напъха в дупката, която бе направило, и бялото му човешко лице изчезна, докато белият прашец засипваше сплесканата физиономия на ничията дъщеря. Чу се гаден засмукваш звук — сякаш издаван от някаква огромна машина — и Сузана си помисли: „То изпива и последните капки течност, останали в нея, изцежда я до капка! Вижте го само! Вижте го как се подува! Като пиявица на шията на кон!“

Точно в този момент някой заговори на перфектен английски, с интонацията на истински британски джентълмен:

— Моля да ме извините, господа, но искам да ви попитам дали инкубаторът ще ви трябва в крайна сметка? Ситуацията се оказа доста различна, ако не възразявате, че го изтъквам.

Този глас освободи от вцепенението тъмнокожата жена. Тя се повдигна на едната си ръка и сграбчи пистолета на Скоутър с другата. После дръпна, но оръжието бе закопчано с ремък, минаващ през дръжката му, който не му позволяваше да излезе от кобура. Тогава показалецът й намери копчето на предпазителя и го освободи, след което насочи пистолета — както си беше в кобура — към гърдите на лекаря.

— Какво, мам… — започна Скоутър, ала в този момент тъмнокожата жена натисна спусъка със средния си пръст, като същевременно дръпна с всички сили оръжието към себе си. Ремъците, крепящи кобура за рамото на лекаря, издържаха, но по-тънкият, който минаваше през ръкохватката му, се скъса, и докато Скоутър падаше настрани, опитвайки се да разгледа димящата черна дупка в бялата си престилка, Сузана придоби пълен контрол над оръжието. Простреля Строу и вампира зад него — този с електрическия меч. За миг вампирът продължи да стои изправен, взирайки се като хипнотизиран в бога-паяк, който така напомняше на детенце в началото, след което тъмносинята му аура изчезна, последвана от плътта му. Празната му риза, затъкната в празните му сини дънки, остана за известно време във въздуха. После дрехите му се свлякоха на земята.

— Убийте я! — изкрещя Сейър, посягайки към пистолета си. — Убийте тая кучка!

Сузана се отдръпна от паяка, изгърбен над тялото на сплескващата се жена, която го беше родила, мъчейки се да свали шлема, докато се изтъркулваше от леглото. Черепът й бе пронизан от неистова болка, за която съпругата на Еди си помисли, че никога няма да отшуми, ала когато падна на пода, гадното устройство вече не беше на главата й. Каската увисна от едната страна на леглото, а от вътрешността й стърчаха кичури коса… нейната коса. Паякът, раздразнен от внезапното подръпване на майчиното му тяло, засъска ядосано.

Тъмнокожата жена се хвърли под леглото, когато серия изстрели отекнаха във въздуха. Един от куршумите рикошира в пружината и тя издаде силно ПРАНННГ. Видя стъпалата и косматите крака на плъхоглавата медицинска сестра и я простреля в коляното. Отрепката изпищя, обърна се и се отдалечи накуцвайки, като не спираше да вие от болка.

Сейър се наведе, насочвайки пистолета си към тази половина на импровизираното двойно легло, където лежеше Мия. В дюшека вече зееха три димящи дупки. Преди да пробие четвърта, един от крайниците на паяка го погали по бузата, разкъсвайки маската, която отрепката носеше, при което разкри косматата скула отдолу. Сейър извика ужасен и се отдръпна назад, а противното членестоного се обърна към него, издавайки подобни на мяукане звуци. Белият израстък е човешкото лице на гърба му засия, като че ли го предупреждаваше: стой далеч от храната ми. Сетне паякът отново насочи вниманието си към жената, която вече изобщо не приличаше на жена, а по-скоро напомняше на изключително древна мумия, от която бяха останали само прах и парцали.

— Бих казал, че случващото се е малко притеснително — отбеляза роботът, който продължаваше да държи инкубатора в ръце. — Мога ли да се оттегля? Ще се върна, когато ситуацията придобие някаква яснота.

Сузана изведнъж промени посоката си на движение и се измъкна изпод леглото. Две от отрепките си бяха плюли на петите. Джей, Човекът-ястреб, очевидно още не можеше да реши как да постъпи — да остане или да избяга? Тъмнокожата жена прекрати колебанието му, пускайки един куршум в покритата му с кафява перушина глава. Във въздуха се разхвърчаха пера и кръв.

Съпругата на Еди Дийн се поизправи, доколкото можеше, държейки се е една ръка за ръба на леглото, насочила пистолета на Скоутър пред себе си. Вече бе повалила четирима. Плъхоглавата сестра и още една от отрепките бяха избягали. Сейър бе захвърлил оръжието си и се мъчеше да се скрие зад робота с инкубатора.

Сузана застреля двамата останали вампири и отрепката, която приличаше на булдог — май се казваше Хейбър. Той не беше забравил за нея — дебнеше я, държейки пистолега си в готовност, и чакаше момента, в който да я порази. Тъмнокожата жена обаче го изпревари и изпита дълбоко удовлетворение, когато го видя как полита към земята. Хейбър, каза си тя, навярно беше най-опасният.

— Мадам, ако не ви затруднявам, бихте ли ми казали… — започна роботът и Сузана изстреля два куршума в стоманеното му лице, пръсвайки на парчета електриковосините му очи. Бе научила този трик от Еди. В този миг се разнесе оглушителният вой на сирена. Тъмнокожата жена имаше чувството, че ако го слуша твърде дълго, ще оглушее.

— ОСЛЕПИХА МЕ ПРИ ПРЕСТРЕЛКА С ОГНЕСТРЕЛНИ ОРЪЖИЯ! — измуча роботът със същия абсурден, тип „не бихте ли желали още една чаша чай, мадам“ акцент. — НУЛЕВА ВИДИМОСТ, НУЖДАЯ СЕ ОТ ПОМОЩ, КОД 7, ИЗВЕСТЯВАМ, ЧЕ СЕ НУЖДАЯ ОТ ПОМОЩ!

Сейър направи крачка встрани зад робота, вдигнал високо ръце. Воят на сирената и бръщолевенето на братовчеда на Анди пречеха на Сузана да чуе какво казва, ала тя успя да разчете думите по движението на устните му: „Предавам се, не вярвате ли на честната ми дума?“

Тъмнокожата жена се подсмихна вътрешно на този забавен въпрос, без да осъзнава, че устните й наистина се разтеглиха в усмивка. Ала тази усмивка бе лишена от каквато и да е веселост и съжаление и означаваше само едно — ако разполагаше с време, би накарала отрепката с жълтия блейзър да оближе чуканчетата на краката й, както той бе заставил Мия да оближе ботушите му. Но време нямаше. Сейър разчете присъдата си в усмивката й и се обърна, за да побегне, ала Сузана го простреля два пъти в тила — веднъж за Мия и веднъж за татко Калахан. Черепът на отрепката експлодира сред фонтан от кръв и мозък. Той се подпря на стената, опитвайки се да се задържи за един рафт с някакви апарати и припаси, след което се строполи мъртъв на пода.

Сега Сузана взе на мушка бога-паяк. Миниатюрното човешко лице на косматия му гръб се обърна към нея, а сините очи, чиято прилика с очите на Роланд бе смразяваща, заблестяха.

— Не, не можеш! Не бива! Аз съм единственият син на Краля!

„Не мога ли? — отвърна мислено тъмнокожата жена, прицелвайки се в многокраката гадина. — О, сладурче, сега ще разбереш, че… ужасно… ГРЕШИШ!“

Ала преди да успее да натисне спусъка, зад гърба й отекна изстрел и куршумът профуча на милиметри от нея, парвайки я по шията. Сузана реагира светкавично — обърна се и се хвърли странично в прохода между леглата. Явно една от отрепките, които бяха избягали, бе размислила и се беше върнала. Безногата жена изпрати два куршума в гръдния му кош, с което го накара да съжали за решението си.

Тя се обърна, жадна за повече — да, искаше точно това, беше създадена за това и щеше да е навеки признателна на Роланд, задето й бе показал истинската й същност, — ала другите или бяха умрели, или бяха избягали. Паякът се спускаше с многобройните си крака по ръба на леглото, оставяйки кухия труп на майка си зад гърба си. Бялото му бебешко лице се завъртя към Сузана.

— Ще постъпиш правилно, ако ме оставиш да си отида, Чернилке, защото…

Безногата жена стреля по него, ала се препъна в протегнатата ръка на Човека-ястреб и куршумът, който щеше да убие чудовището, се отклони встрани, откъсвайки един от осемте му мъхнати крайника. Жълтеникавочервена течност, приличаща повече на гной, отколкото на кръв, потече от мястото, където кракът се съединяваше с туловището. Съществото изпищя от болка и изненада. Писъкът му се изгуби на фона на виещата сирена, ала Сузана го чу съвсем ясно в главата си.

— Ще си платиш за това! Баща ми и аз ще ти го върнем тъпкано! Ще направим тъй, че да ни молиш да те убием! Точно тъй ще сторим!

— Няма да имаш този шанс, сладурче — отвърна му тя, стараейки се да вложи в тази мисъл максимум увереност, понеже не искаше гнусната твар да разбере това, в което се бе убедила току-що — в пистолета на Скоутър нямаше повече патрони. Тя се прицели внимателно в паяка, който побърза да избяга, като първо се шмугна зад виещия робот, а после се изгуби в мрака на вратата.

Добре. Е, не беше най-добрият възможен изход, откъдето и да го погледнеш, но поне беше жива, а това изобщо не беше малко.

Пък и обстоятелството, че всички от отряда на Сейър бяха мъртви или избягали, също не беше за подценяване.

Сузана захвърли пистолета на Скоутър и си избра друг — този път „Валтер ППК“. Измъкна го от кобура на Строу, а после пребърка джобовете му, където откри половин дузина патрони. Помисли си дали да не прибави и електрическия меч на вампира към въоръжението си, но после реши да го остави, където си беше. Познатото оръжие винаги е по-добро от непознатото.

Тъмнокожата жена се опита да се свърже с Джейк, ала шумът на сирената й пречеше да чуе и собствените си мисли. Ето защо се обърна към робота и се опита да му изпрати следното съобщение:

— Ей, голямо момче! Какво ще кажеш да изключиш тая шибана сирена, а?

Нямаше никаква представа дали опитът й ще се окаже успешен, ала стана точно така. Мигновено се възцари божествена тишина, плътна и осезаема като коприна. Настъпилото затишие беше не само приятно, но и необходимо. Ако враговете й предприемеха контраатака, щеше да чуе приближаването им. Сузана дори се надяваше да стане така и искаше неприятелите й да дойдат, без да й пука има ли в това смисъл или не. В ръката й имаше зареден пистолет, а кръвта й кипеше. Това бе единственото, което беше от значение.

(Джейк! Джейк, чуваш ли ме, хлапе? Ако ме чуваш, отговори на по-голямата си сестричка!)

Нищо. Никакъв отговор. Не се чуваше дори и далечният отглас от стрелбата. Навярно вече се намираше извън пре…

После — една-единствена дума — ала дума ли беше?

(уимоуи)

По-важното беше дали Джейк го беше изпратил?

Не знаеше със сигурност, но си мислеше, че отговорът на този въпрос по-скоро беше „да“. И думата й звучеше някак си познато.

Сузана се съсредоточи, възнамерявайки да изпрати на Джейк максимално силен сигнал, но в този миг бе осенена от странна идея, прекалено силна, за да бъде плод на интуицията й. Джейк се опитваше да не издава присъствието си. Момчето се… криеше? Може би дебнеше в засада, готово за светкавична атака? Да, идеята наистина й се струваше налудничава, но навярно и неговата кръв кипеше. Нямаше откъде да знае това, ала си мислеше, че той или й бе изпратил тази единствена странна дума

(уимоуи)

нарочно, или тя случайно се бе изплъзнала от съзнанието му. Какъвто и да беше случаят, навярно беше най-добре да го остави на мира за известно време.

— Повтарям, че съм ослепен при престрелка с огнестрелни оръжия! — не спираше да се оплаква роботът. Гласът му пак бе силен, но поне беше в рамките на нормалното. — Нищичко не виждам, а и този проклет инкубатор в ръцете ми…

— Хвърли го — каза му Сузана.

— Но…

— Хвърли го, Чъмли^[2].

— Моля за извинение, мадам, но името ми е Найджъл Иконома и наистина не мога да…

По време на разговора им безногата жена се бе придърпала по-близо до металното същество пред нея — както си изясни, ни най-малко не бе забравила обичайния си начин на придвижване заради обстоятелството, че известно време имаше цели крака — и прочете името, серийния номер и функционалното предназначение на робота, изписани на закрепената на гърдите му табличка.

— Найджъл ДНК 45932, веднага хвърли тази шибана стъклена кутия и кажи „благодаря, сай“!

Роботът (ДОМАШЕН ПОМОЩНИК, както пишеше под серийния му номер) пусна инкубатора и изскимтя, когато приспособлението се разби с трясък на пода.

Тъмнокожата жена вече съвсем се бе приближила до робота и изведнъж откри, че трябва да се пребори с моментния страх, който я овладя, преди да протегне ръка и да улови трипръстата длан на робота. Трябваше да си напомни, че това не беше Анди от Кала Брин Стърджис и че Найджъл нищо не знаеше за робота-вестоносец. Не бе изключено създателите на робота-иконом да го бяха снабдили с достатъчно сложен позитронен мозък, за да жадува за отмъщение — като Анди например, — но не бе изключено и обратното, а Сузана знаеше много добре, че напразните надежди не водеха до нищо добро.

Въпреки това се надяваше, че Найджъл е различен.

— Найджъл, вдигни ме.

Механизмите на робота започнаха да жужат, когато се наведе към нея.

— Не, сладурче, трябва да дойдеш малко напред… Там, където си застанал, има само натрошени стъкла.

— Моля за извинение, мадам, но съм сляп. И, доколкото си спомням, вие бяхте тази, която ме ослепи.

Супер. Дойдохме си на думата.

— Чуй ме добре — започна тъмнокожата жена, надявайки се, че гневният й тон ще прикрие страха й. — Малко трудно ще ти намеря нови очи, ако не ме вдигнеш, чаткаш ли? Затова се размърдай! Времето лети.

Найджъл пристъпи напред, а стъклото захруптя под тежките му стъпки. Сузана едва потискаше желанието си да запълзи назад, ала когато Домашният помощник я хвана, докосването му беше нежно и внимателно. Той я вдигна внимателно във въздуха, сякаш беше младоженец, а тя — неговата невеста.

— Сега ме занеси до вратата.

— Мадам, моля за извинение, но в Шестнайсетицата има много врати. А под замъка има още повече.

Безногата жена дори не се опита да скрие любопитството си:

— Много ли? Колко? Кратка пауза.

— Бих казал, че в момента функционират петстотин деветдесет и пет.

Сузана веднага пресметна, че пет, девет и пет прави деветнайсет. Чиссит.

— Имаш ли нещо против да ме отнесеш до вратата, през която влязох тук, преди да започне престрелката? — безногата жена посочи към далечния край на просторната зала.

— Не, мадам, но за съжаление ще трябва да ви уведомя, че от това няма да има никаква полза — Найджъл говореше със същия звучен глас. — Този портал, НЮ ЙОРК №7 / ФЕДИК, е еднопосочен. — Кратка пауза и цъкане на релета в стоманения купол на главата му. — Пък и не знам дали знаете, но той изгоря последния път, когато бе използван. Или както бихте се изразили вие, стигна до полянката в края на пътя.

— Супер! — възкликна Сузана, ала си даде сметка, че не беше кой знае колко изненадана от известията на робота-иконом. Спомни си противното бръмчене, което бе чула точно преди Сейър да я блъсне през вратата, и как си помисли, че порталът умира. Е, наистина беше умрял. — Това е просто невероятно!

— Усещам, че се разстроихте, мадам.

— Дяволски прав си, че съм разстроена! — изкрещя безногата жена на домашния помощник. — Не стига, че тая шибания се отваряше само от едната страна, ами сега да вземе да се строши напълно!

— Счупи се — съгласи се роботът, — но ситуацията не е безизходна.

— Не е безизходна? За какво намекваш?

— За портал НЮ ЙОРК №9 / ФЕДИК — отвърна Найджъл. — Едно време имаше над трийсет и една еднопосочни врати, водещи от Ню Йорк към Федик, но доколкото знам, сега е останала само номер девет. И всички команди, осигуряващи прехвърлянето през канала НЮ ЙОРК №7 / ФЕДИК, сега автоматично са превключени към номер девет.

„Чиссит — помисли си тъмнокожата жена… почти се замоли да е така. — Мисля, че той говори за чиссит. Господи, надявам се да е така.“

— Искаш да кажеш пароли и тям подобните глупости?

— Да, мадам.

— Отнеси ме до номер девет.

— Както желаете.

Найджъл пое с бързи крачки по прохода между стотиците празни легла, чиито снежнобели чаршафи отразяваха ярката светлина от висящите под самия таван лампи. Въображението на безногата жена моментално насели тази обширна болнична зала с пищящи, изплашени деца, току-що пристигнали от Кала Брин Стърджис или от съседните градчета. Видя не една плъхоглава медицинска сестра, а стотици… и всички бързаха да надянат металните шлемовете на главите на отвлечените деца, за да започнат процеса, който… който какво? Който ги погубваше, изсмукваше разсъдъка от главите им, унищожаваше хормоните на растежа им и ги превръщаше в тъпоумни завинаги. Сузана предположи, че в началото, когато се включеше приятният женски глас, приветстващ ги в удивителния свят на „Норт Сентрал Позитроникс“ и корпорация „Сомбра“, дечицата навярно забравяха страха си… Преставаха да плачат, успокоени от гласа в главата си, а очите им се изпълваха с надежда… Може би дори започваха да мислят, че сестрите е белите престилки са добри въпреки косматите им, страшнички лица и жълтеникавите зъби. Добри, също като този приятен женски глас…

А после започваше бръмченето — силата му се увеличаваше, докато се преместваше към центъра на главичките им, и просторната зала отново се изпълваше с ужасените им писъци…

— Мадам? Наред ли е всичко?

— Да. Защо питаш, Найджъл?

— Стори ми се, че се разтреперихте.

— Не ми обръщай внимание. Само ме занеси до вратата към Ню Йорк — онази, която още действа.

ШЕСТ

След като излязоха от залата с многото кревати, роботът-иконом я понесе с бързи крачки първо по един коридор, а после по друг. Стигнаха до някакви ескалатори, които, съдейки по вида им, бяха престанали да функционират преди стотици години. Когато се спуснаха по единия от тях, чудато изглеждаща метална топка с крака примигна с кехлибарените си очи към Найджъл и му извика: „Прескочи! Прескочи!“, а домашният помощник й отговори: „Прескачам, прескачам!“, след което каза на Сузана (с онзи поверителен тон, с който клюкарите обичат да обсъждат мухльовците):

— Това е шефът на механиците заклещи се тук преди повече от осемстотин години, проблем с панелите, предполагам. Горкичкият! Обаче все още се старае да предпази другите.

Найджъл я попита два пъти дали според нея очите му могат да бъдат заменени. Първия път Сузана му отвърна, че не знае. Втория път изпитвайки съжаление към робота — го попита за неговото мнение по въпроса.

— Мисля, че дните на службата ми вече изтичат — каза домашният помощник, след което добави нещо, от което по кожата на ръцете й пробягаха тръпки. — О, Дискордия!

„Братята Дием са мъртви — помисли си тъмнокожата жена, спомняйки си нещо дали бе сън? халюцинация? видение на нейната Кула? — от времето, което бе прекарала в компанията на Мия. Л не беше ли от случилото се в Оксфорд, Мисисипи? Или от двете? — Папа Док Дювалие е мъртъв. Криста Маколиф^[3] е мъртва. Стивън Кинг е мъртъв популярният писател умира по време на следобедната си разходка, О, Дискордия, О, изгубени!“

Но кой всъщност е Стивън Кинг? Коя е Криста Маколиф?

Минаха покрай една отрепка, която бе присъствала на раждането на чудовището на Мия. Създанието лежеше на прашния под на коридора като някаква човешка скарида с пистолет в едната ръка и дупка от куршум в главата. Сузана реши, че мъжът се е самоубил. Нима постъпката му не бе лишена от смисъл? Нещата се бяха сговнили, пали така? Събитията бяха излезли извън контрола на Сейър и неговите подопечни. И ако многокракото чудовище, излязло от утробата на Мия, не успееше да се добере до своите. Големият му червен татко щеше да бъде много, ама много ядосан. Току-виж се ядосал и ако Мордред все пак успее да намери пътя към дома.

Другият му баща. Това беше свят на близнаци и огледални отражения и сега безногата жена го разбирате повече, отколкото й се искаше, Мордред също беше близнак — Джекил и Хайд в едно тяло, и той — или го имаше двама бащи, чиито лица трябваше да помни.

Минаха и покрай други трупове; всички изглеждаха като самоубийци на Сузана. Тя по[)ита Найджъл дали би могъл да определи зова — по миризмата им или по нещо друго, — но получи отрицателен отговор.

— Колко от тях все още са тук, как мислиш? Попита тъмнокожата жена. Кръвта й бе охладняла, ала се чувстваше изнервена.

— Не много, мадам — рече роботът. — Смятам, че повечето са напуснали това място. Най-вероятно са отишли в Дерва.

— Дерва? — сбърчи вежди Сузана. — Какво е това?

Найджъл отвърна, че за голямо негово съжаление това е секретна информация и той може да я сподели с нея само ако „мадам“ му каже съответната парола. Тъмнокожата жена пробва с „чиссит“, но това не доведе до никакъв резултат. Същия ефект имаха „деветнайсет“ и последната й надежда — „деветдесет и девет“. Сузана си каза, че май трябваше да се задоволи с това, че повечето отрепки поне бяха изчезнали от тук.

Найджъл зави наляво и пое по нов коридор с врати от двете му страни. Тъмнокожата жена го накара да спре за малко и се опита да отвори една от тях. Това й се удаде с лекота, понеже вратата не беше заключена, ала в онова, което се разкри пред погледа й, нямаше нищо особено — обикновено служебно помещение, което отдавна не бе използвано, съдейки по дебелия слой прах. Единственото, което привлече вниманието й, беше плакатът с буйно танцуващите тийнейджъри, под който пишеше с големи сини букви:

Сузана бе напълно сигурна, че изпълнителят на сцената бе Ричард Пениман^[5].

Клубните фенове като нея се отнасяха с презрение към всеки, който забиваше по-здраво от Фил Окс^[6], но въпреки това тъмнокожата жена си падаше по Литъл Ричард; ей, страхотна си, мис Моли, хайде да си легнем голи. Сузана си каза, че Лигъл Ричард сигурно би се понравил много на Дета Уокър.

„А може би в стародавни времена тези хора са използвали вратите, за да си организират ваканции в различни «кога и къде». Дали са използвали силата на Лъчите, за да превърнат някои нива от Кулата в туристически атракции?“

Тъмнокожата жена попита Найджъл за мнението му по въпроса, ала той й рече, че не знае нищо за това. От тона му си личеше, че още съжалява за загубата на очите си.

Най-накрая стигнаха до голяма ротонда, където ехото от всяка дума кънтеше продължително в овалните стени, от които извеждаха десетки врати. Подът бе покрит с черно-бели мраморни плочи, разположени шахматно. Сузана помнеше този под от страховитите сънища, в които Мия хранеше мъничето си. Високо-високо над главата й, на синия купол, осеян с множество пукнатини, блещукаха съзвездия от електрически лампички. Ротондата й напомни на гарата в Луд и Гранд Сентрал Стейшън^[7]. Някъде в овалните стени шумно работеха климатици или вентилатори. Във въздуха се носеше странно позната миризма и след краткотрайни усилия Сузана успя да я определи — „Комет Кленсър“^[8]. Производителят на този препарат спонсорираше телевизионното предаване „Най-добрата цена“, което понякога гледаше в онези сутрини, когато си беше у дома. „Аз съм Дон Пардоу, а сега нека приветстваме нашия домакин, господин Бил Кълън!“ За миг й се зави свят и Сузана затвори очи.

Бил Кълън е мъртъв. Дон Пардоу е мъртъв. Мартин Лутър Кинг е мъртъв, застрелян е в Мемфис. Царувай, Дискордия!

 

О, боже, тези гласове! Защо не замлъкват?

Тъмнокожата жена отвори очи и видя, че на вратите имайте табелки. Успя да прочете „ШАНХАЙ / ФЕДИК“, „БОМБАЙ / ФЕДИК“ и „ДАЛАС (НОЕМВРИ 1963) ФЕДИК“. Голяма част бяха изографисани с руни, които нищо не й говореха. Накрая Найджъл спря пред врата, където пишеше:

Сузана бе видяла същото и от другата страна на вратата, ала под думите ЗВУКОВ КОД ЗА ДОСТЪП ЗАДЪЛЖИТЕЛЕН се виждаше следното съобщение, мигащо в зловещо червено:

СЕДЕМ

— Какво искате да направя сега, мадам? — попита Найджъл, вежливо както винаги.

— Спусни ме на земята, сладурче.

Сузана си помисли какво ли щеше да стори, ако домашният помощник откажеше да изпълни заповедта й, ала роботът се подчини без никакви колебания. Използвайки ръцете и остатъците от краката си, тъмнокожата жена се затътри към бленуваната цел и се подпря е длани на вратата. Имаше усещането, че не е изработена нито от дърво, нито от метал и й се стори, че чува едва доловимо бръмчене. Замисли се дали да произнесе думата „чиссит“ — нейния вариант на „Сезам, отвори се“ на Али Баба — но реши да си замълчи. На вратата нямаше дори дръжка. Еднопосочна означаваше еднопосочна, каза си тя. Нямаше смисъл от глупости.

(ДЖЕЙК!)

Безногата жена изпрати тази мисъл, напрягайки всичките си сили.

Никакъв отговор. Нито дори онази тихичка

(уимоуи)

безсмислена дума. Тя изчака още малко, след което се обърна и седна, облягайки се с гръб на вратата. Изсипа резервните патрони между разтворените си колене и вдигна валтера с дясната си ръка. Добро оръжие, реши Сузана, когато си застанал с гръб към заключена врата. Допирът на дръжката му й харесваше, а тежестта на валтера й вдъхваше увереност. Едно време, много отдавна, тя и другите използваха един протестен метод, наречен „пасивна съпротива“. Лягаха на пода на столовата, като прикриваха е ръце корема и половите си органи. Не отговаряй на тези, които те удрят, ритат, ругаят и псуват на майка. Пей в оковите си като някогашните роби, гребящи на галерите. Какво ли биха казали някогашните й приятели, ако я видеха сега?

— Знаете ли какво си мисля? — рече им Сузана. — Вашата пасивна съпротива за нищо не става. Тя е равносилна на смърт.

— Мадам?

— Не ми обръщай внимание, Найджъл.

— Мадам, позволете да попитам…

— Какво правя ли?

— Именно, мадам.

— Чакам един приятел, Чъмли — въздъхна безногата жена. — Просто чакам един приятел.

Помисли си, че ДНК 45932 ей сега щеше да й напомни, че се казва Найджъл, но роботът не направи така. Вместо това попита колко дълго възнамерява да го чака. „Докато не замръзне адът“ — информира го Сузана. Последва дълга пауза, след което домашният помощник пръв наруши мълчанието:

— Мога ли вече да си тръгвам, мадам?

— Как ще видиш накъде да вървиш?

— Превключих на инфрачервен диапазон. Не е като триизмерната макровизия, но ще докретам криво-ляво до ремонтния център.

— Там имаш кой да се погрижи за теб? — попита тъмнокожата жена с едва доловима нотка на любопитство. Тя натисна бутона, освобождаващ пълнителя на валтера, после го пъхна обратно в дръжката, изпитвайки истинска наслада от металическото изщракване, с което той си дойде на мястото.

— Не мога да го гарантирам със сигурност, мадам — отвърна Найджъл. — Вероятността там да има специалист, който да ме ремонтира, е много мажа — може би по-малка от един процент. Ако никой не ми помогне, ми остава единствено да чакам — също като вас.

Безногата жена кимна, усещайки как умората изведнъж я връхлита като цунами, и си помисли, че точно тук завършва нейният поход — тук, пред гази врата, където ще си остане завинаги. Ала в никакъв случай не трябваше да се предава. Предаваха се страхливците, не и стрелците.

— Пожелавам ти всичко добро, Найджъл — благодаря ти, че ме донесе дотук. Дълъг живот и приятни нощи. Надявам се да ти инсталират нови очи. Извинявай, че те ослепих, ала се намирах в доста напрегната ситуация и не знаех на чия страна си. — Всичко най-добро и на вас, мадам.

Сузана кимна. Найджъл се обърна и когато излезе от ротондата, тя остана сама пред портала, водещ към Ню Йорк. Седеше тук, облегнала гърба си на вратата, и чакаше Джейк. Ослушваше се за Джейк.

Ала единственото, което чуваше, беше скърцащото, дрезгаво бръмчене на машините в стените.