Стивън Кинг
Тъмната кула (11) (Тъмната кула VII)

ДВЕ

— Най-добре да не „напрягаш мозъка си“, за да не те усетят — каза новодошлият, докато пристъпваше по-близо. — Те знаят, че си тук, а Роланд е божествено проницателен; делах-умен е той. Веднъж ме настигна и си помислих, че краят ми е дошъл. Наистина. — Мъжът, който се наричаше Флаг (под това име на едно друго ниво на Кулата той бе погубил целия свят), извади от чантата си фъстъчено масло и бисквити със сирене. Той поиска разрешение от новия си дин и бебето (което вече бе ужасно прегладняло) кимна царствено. Уолтър седна на пода с кръстосани крака и започна бързо да яде, чувствайки се в безопасност с „мозъчната шапка“ на главата си, без да знае, че тя изобщо не бе попречила на неканения гост, който тършуваше необезпокояван в съзнанието на странника. Да, той наистина беше в безопасност, докато Мордред ровеше из главата му, но после…

Пеленачето вдигна розовата си ръчичка във въздуха и нарисува във въздуха въпросителен знак.

— Как успях да избягам ли? — попита Уолтър. — Ами, направих онова, което всеки истински лъжец би направил при тези обстоятелства — казах му истината! Показах му Кулата — е, няколко нива от нея. Видяното го потресе, разсъдъкът му се разтвори пред мен и докато той немееше в благоговение, се възползвах от собствения му арсенал, за да го хипнотизирам. Намирахме се в една от времевите капсули, които понякога се откъсват от Кулата, и светът се рееше около нас, докато провеждахме съвещанието си сред всичките тези кости. Аз домъкнах още кости — човешки кости — и ги напъхах в онова, което бе останало от одеждите ми. Можех да го убия, ала какво би станало с Кулата, ако бях сторил това? Какво би станало с теб в такъв случай? Ти никога нямаше да се появиш на този свят. Ако трябва да съм честен, Мордред, като го оставих жив и му позволих да изтегли онези тримата, аз спасих живота ти преди още да бъдеш заченат. Отправих се към морския бряг — имах нужда от малко почивка, хе-хе. Роланд също пое натам и не след дълго се натъкна на трите врати. Аз пък тръгнах в противоположната посока, скъпи мой Мордред, и ето ме сега пред теб!

Странникът се засмя гръмко и от пълната му с бисквити уста захвърчаха трохи, които се посипаха по брадичката и ризата му. Мордред се усмихна, макар че изпитваше силно отвращение. С това значи трябваше да работи — с това! С един глупак, който тъпче устата си с бисквити, плюе трохи и до такава степен е погълнат от миналите си приключения, че изобщо не подозира за опасността, която го грозеше сега, нито пък усеща, че защитата му е пробита. В името на всички богове, та той заслужаваше да умре! Ала преди това да се случи, Мордред трябваше да свърши две неща. Едното бе да разбере къде бяха отишли Роланд и приятелите му. Другото беше да се нахрани. Този глупак можеше да му помогне и в двата случая. Задачата му се улесняваше допълнително от факта, че Уолтър също бе остарял — беше остарял и бе станал прекалено самонадеян, — а тщеславието му пречеше да осъзнае това.

— Сигурно се питаш защо съм тук, а не се занимавам с делата на баща ти — попита мъжът с анорака. — Така ли е?

Мордред пет пари не даваше за това, ала все пак кимна. Червата му къркореха.

— В интерес на истината аз дойдох именно заради неговите дела — рече Уолтър и на лицето му се изписа най-очарователната му усмивка (е, ослепителният й блясък бе малко развален от фъстъченото масло, полепнало по зъбите му). Едно време сигурно е знаел, че всяко изречение, започващо с фразата „в интерес на истината“, почти винаги съдържа лъжа. Ала вече бе забравил това. Беше прекалено стар. Прекалено самонадеян. Прекалено глупав, за да си спомни. Е, не можеше да се отрече, че проявяваше известна предпазливост — със сигурност усещаше силата на детето, но дали усещаше, че то бърника в главата му? Определено не. Навярно смяташе, че съществото, криещо се зад бебешкия облик, е могъщо, но не чак толкова.

Уолтър се приведе, присвивайки колене.

— Твоят Червен баща е… — започна той — ами, честно казано, никак не е добре. Убеден съм, че това е следствие от дългото време, прекарано в непосредствена близост до Кулата, а също така и от обстоятелството, че е мислил прекалено много за нея. Както и да е, на теб се пада честта да довършиш започнатото от него. Именно поради тази причина дойдох тук — за да ти помогна в това.

Мордред кимна, сякаш бе доволен от чутото. И наистина беше доволен. Но, ох, колко беше гладен само!

— Може би се чудиш как проникнах в това уж защитено от всички страни помещение? — продължи Уолтър. — В интерес на истината аз помагах при построяването на тази станция — в отдавнашното отдавна, както би се изразил Роланд.

Отново същата фраза, по-очевидна и от намигване.

Беше прибрал пистолета в левия джоб на анорака си. Сега бръкна в десния и извади някакво приспособление с размерите на цигарена кутия, издърпа сребристата антена, след което натисна някакъв бутон. Част от облицования със сиви плочки под се спусна надолу, разкривайки стълба. Мордред кимна. Уолтър — или Рандал Флаг, както сега се наричаше — наистина бе излязъл от пода. Добър фокус, ала да не забравяме, че едно време този мъж бе служил на бащата на Роланд — Стивън — като придворен чародей под името Мартен. Този Уолтър о’ Дим действително имаше множество лица и имена, ала далеч не беше толкова умен, колкото си мислеше. Сега на сина на Краля му оставаше да узнае само едно — как Роланд и приятелите му се бяха измъкнали оттук. И дори нямаше нужда да се рови в съзнанието на посетителя си, за да го разбере — трябваше само да тръгне обратно по пътя, по който бе дошъл този глупак.

Преди това обаче…

Усмивката на Уолтър позагуби блясъка си.

— Казахте ли нещо, сир? — Рандал Флаг неочаквано стана необичайно вежлив. — Стори ми се, че чух гласа ви в съзнанието си.

Бебето поклати глава. Кой може да изглежда по-невинен от едно бебе? Нима лицата на новородените не са самото олицетворение на простодушието и невинността?

— Ще те взема с мен и ще тръгнем след тях, ако искаш — каза Уолтър. — Какъв отбор само ще бъдем! Те възнамеряват да отидат в онзи девар-той в Тъндърклап, за да освободят Разрушителите. Вече съм обещал да се срещна с баща ти — с Белия ти баща — и неговия ка-тет, в случай че продължат по пътя си, и смятам да спазя обещанието си. Защото, чуй ме добре, Мордред, Стрелеца Роланд Дисчейн се възправя срещу мен при всеки мой ход и аз нямам намерение да търпя повече това. Няма да търпя! Чуваш ли? — Гласът му беше станал писклив от ярост.

Младенецът кимна невинно, а красивите му бебешки очи се ококориха широко — от страх, удивление, а може би и от двете едновременно. Уолтър о’ Дим вече бе паднал съвсем ниско в очите му и сега единственият въпрос беше кога да приключи с него — незабавно или по-късно? Страшно му се искаше да яде, но си помисли, че може да потърпи още мъничко. Имаше нещо неустоимо в това да наблюдава как този глупак забива с такъв плам последните пирони в собствения си ковчег.

Мордред отново нарисува въпросителен знак във въздуха.

Усмивката на Уолтър окончателно се стопи.

— Какво искам в действителност ли? Това ли ме питаш? Бебето кимна утвърдително.

— Целта ми изобщо не е Тъмната кула, ако искаш да знаеш истината, а Роланд — Роланд, който не излиза от главата и сърцето ми. Искам той да умре. Тонът на мъжа бе хладен и безизразен, — За всички дълги и прашни левги, през които ме преследва, за всички неприятности, които ми причини; и за Червения крал — истинския Червен крал, ако разбираш какво искам да кажа… За упорството, с което продължи по пътя си, и задето не се отказа от Кулата, каквито и препятствия да се появяваха на пътя му, но най-вече за смъртта на майка му, която обичах някога… — той понижи глас — … или поне чуках. Както и да е, той беше този, който я уби. Каквато и роля да изиграх аз или Рия от Кьос в тази работа, именно момчето сложи край на живота й с проклетите си револвери, бавнозагряващия си мозък и бързите си ръце.

Мордред го слушаше внимателно.

— Що се отнася до края на вселената… — продължи Уолтър след малко, — ще кажа тъй — нека настъпи — сред лед, огън и мрак. Какво изобщо е направила вселената за мен, че да се грижа за благото й? Знам само едно — Роланд от Гилеад живя прекалено дълго и аз искам този кучи син да легне в земята. Заедно с всички онези, които изтегли.

За трети и последен път Мордред нарисува въпросителния знак във въздуха.

— Останала е една-единствена функционираща врата, която води оттук до онзи девар-той, млади господарю. Вълците също я използват… по-точно казано, използваха я, защото според мен вече извършиха последния си набег. Роланд и приятелите му също са минали през нея, но това изобщо не трябва да ни притеснява — когато се озоват от другата страна, ще имат прекалено много грижи, а и току-виж се сблъскат с твърде горещо посрещане! Нищо чудно и ние да ги довършим, докато вниманието им е погълнато от Разрушителите, Отрочетата на Родърик и стражите. Какво ще кажеш за това, а?

Пеленачето кимна решително, след което отвори уста и засмука розовите си пръстчета.

— Да — каза мъжът с мозъчната шапка, а усмивката му отново проблесна. Много добре знам, че си гладен. Обаче съм уверен, че ще можем да ти намерим нещо много по-добро от разните му там плъхове и недорасли рунтавелковци. Прав ли съм?

Мордред отново кимна. Беше абсолютно сигурен в това.

— Да изиграя ли ролята на доброто татенце и да ти потърся кльопачка? — попита Уолтър. — Тогава няма да се налага да се превръщаш в паяк. Бррррр! Трябва да ти призная, че в другия ги облик никой няма да те заобича, да не говорим, че едва ли изобщо ще те хареса!

Бебето вече протягаше ръчички към него.

— Няма да ме наакаш, нали? — попита с небрежен тон някогашният придворен чародей, спирайки се на половината път до стола. Ръката му се плъзна в джоба и Мордред осъзна, че коварното копеле криеше нещо от него — очевидно по някакъв начин посетителят му бе разбрал, че „мозъчната шапка“ не работи, и сега възнамеряваше да използва пистолета.

ТРИ

Съдейки по всичко, Мордред Дисчейн бе надценил Уолтър о’ Дим, ала нима това не е една от характерните черти на младостта, която впоследствие се оказва особено важна за оцеляването? И най-тривиалните фокуси на най-несръчния илюзионист изглеждат като истински чудеса в ококорените очи на невръстните му зрители. Уолтър дълго време не осъзнаваше какво се случва, ала да не забравяме, че все пак принадлежеше към породата на тези, които излизат сухи от водата при всевъзможни критични ситуации, истина ви казвам, и когато прозрението го осени, реакцията му беше мигновена.

Има една приказка — „слон в хола“, която добре изразява какво означава да живееш с наркоман, алкохолик или психопат. Хората извън тези взаимоотношения често питат: „Как можахте да не вземете никакви мерки през всичките тези години? Не видяхте ли слона в хола?“ Почти всеки, който живее при по-нормални обстоятелства, не може да разбере отговора, който в повечето случаи гласи: „Съжалявам, но беше там, когато се нанесох. Не знаех, че е слон; взех го за част от мебелировката.“ Макар и рядко, при някои хора — при късметлиите — идва момент на просветление, когато те внезапно съзират разликата. Този миг настъпи и за Уолтър. Малко късничко наистина, но по-добре късно, отколкото никога.

„Няма да ме наакаш, нали?“ — това бе въпросът, който зададе, а прозрението го връхлетя между „наакаш“ и „нали“. Тогава разбра, че в къщата му е влизал натрапник… и през цялото време е тършувал из нещата му. И този нашественик не беше някакво си бебенце, а върлинест младеж с пъпчива кожа и тъп, любопитен поглед. Това навярно бе най-добрият и правдив образ, с който Уолтър можеше да си представи Мордред Дисчейн; проникнал с взлом тийнейджър, който се бе надрусан с някакъв почистващ препарат в аерозолна опаковка.

И този натрапник беше бърникал из главата му през цялото това време! Господи, как не бе могъл да забележи това? Пъпчивият юноша дори не се опитваше да се скрие; обикаляше насам-натам със зяпнала уста и разглеждаше всичко.

Плановете му да вземе Мордред със себе си, да го използва, за да се отърве от Роланд (ако стражите на онзи девар-той не го убиеха преди това), след което да убие малкото копеленце и да отреже безценната му лява пета — рухнаха в един миг. В следващата секунда в главата му съзря нов план, най-простият от всички. „Не трябва да му позволявам да разбере, че знам всичко. Един изстрел — това е най-големият риск, който мога да поема, и то само защото трябва да го направя. После бягам. Ако го убия, добре. А ако не успея, сигурно ще умре от глад, преди…“

Внезапно Уолтър осъзна, че ръката му се е вцепенила. Четирите му пръста продължаваха да стискат дръжката на пистолета в джоба на анорака му, но се бяха превърнали в камък. Петият се намираше на милиметри от спусъка, ала и той бе изгубил способността да се движи. Все едно го бяха погребали в бетон. В този момент мъжът, наричащ се Рандал Флаг, за пръв път видя светещата жица. Тя се появи от розовата устичка на бебето, седящо на стола, проточи се през стаята, блещукайки под светлината на лампите, и накрая се омота около тялото му на нивото на гърдите му, приклещвайки ръцете му. Мъжът осъзнаваше, че жицата всъщност не съществуваше… ала в същото време тя беше там.

Бе напълно обездвижен.

ЧЕТИРИ

Мордред не можеше да види светещата жица, навярно защото не беше чел романа „Потъването на кораба“ от Ричард Адамс. Обаче бе имал възможността да проучи съзнанието на Сузана и това, което видя сега, му заприлича до голяма степен на нейния Коган. Само дето вместо циферблати с надписи „МЪНИЧЕ“ и „ЕМОЦИОНАЛНО СЪСТОЯНИЕ“ пред погледа му се разкриха такива, които контролират двигателните функции (Мордред веднага го завъртя в положение „ИЗКЛЮЧЕНО“), мисловните процеси и мотивацията. Без съмнение устройството беше доста по-сложно от онова в главата на мъничкия рунтавелко — там имаше само две-три лостчета, — но пак бе доста лесно за управление.

Единственият проблем се състоеше в това, че беше бебе.

Проклето бебе, което не можеше да слезе от тъпия стол.

Ако наистина възнамеряваше да превърне този ходещ деликатес в апетитни хапки, трябваше да действа бързо.

ПЕТ

Уолтър о’ Дим си каза, че изобщо не е толкова стар, че да стане прекалено доверчив — просто бе подценил малкото чудовище, осланяйки се не на знанията си за него, а на това, което виждаше. Същевременно бе имунизиран срещу така свойствената за младостта парализираща паника, което му даваше възможността да обмисли трезво ситуацията.

„Ако иска да направи нещо друго, освен да стои на стола си и да ме зяпа с бебешките си зъркели, ще трябва да се преобрази. А когато започне трансформацията му, контролът му над мен ще отслабне. И това ще бъде моят шанс. Не е много, но е единственото, което ми остава.“

В този миг той видя как по тялото на бебето пробягва ярка червена светлина — от главата до върха на миниатюрните пръстчета на краката му. Пухкавото розово телце на коварния ба-боу започна да потъмнява и да се подува, а от торса му се подадоха изкривени и дълги крайници. В същата секунда светещата жица, излизаща от устата на пеленачето, сякаш се разтвори във въздуха, а заедно с нея изчезна и примката, държаща го в плен.

„Няма време дори за един-единствен изстрел, не и сега. Бягай. Бягай от него… от тази твар. Това е единственото, което можеш да направиш. Изобщо не трябваше да идваш тук. Позволи на омразата, която изпитваш към стрелеца, да те заслепи, но навярно все още не е твърде къс…“

Той се обърна към стълбата в пода, докато в главата му стремително препускаха тези мисли, и тъкмо щеше да стъпи на първото стъпало, когато светещата струна се появи отново… само че този път се уви не около гърдите му, а около врата му — като гарота.

Уолтър се завъртя рязко на сто и осемдесет градуса, докато хриптеше, дишаше тежко и бълваше слюнка, и изведнъж усети как примката около шията му разхлаби мъничко хватката си. В същото време невидима ръка се плъзна по челото му и отметна качулката от главата му. Той винаги ходеше с качулка, стига да имаше подобна възможност; в провинциите на юг от Гарлан го знаеха като Уолтър Ходжи. Последната дума имаше две значения: мрачен и качулка. Нима тази конкретна качулка (беше я взел от една изоставена къща в градчето Френч Ландинг в щата Уисконсин) никак не му беше помогнала, така ли?

„Мисля си, че май достигнах полянката в края на пътя“ — помисли си Уолтър, докато гледаше как паякът се приближава към него на седемте си крака — подута, пъргава твар (по-пъргава от бебето и четири хиляди пъти по-гнусна) с уродлив израстък във формата на човешка глава, чиито сини очи се взираха в него над покрития с черен мъх гръб на членестоногото. На корема на паяка се виждаше червеното рождено петно, намиращо се на петата на бебето. Формата му беше на пясъчен часовник — също като окраската на женските екземпляри от вида „черна вдовица“. В този миг Уолтър осъзна, че точно този белег му трябваше; убийството на бебето и ампутирането на петата му нямаше да доведе до нищо. Значи идването му в Контролния център от самото начало е било обречено на провал.

Паякът се надигна на трите си задни крака и впи предните в дънките на мъжа; платът издаде противен стържещ звук. Очите на съществото се вторачиха в него с тъпото любопитство на натрапника в къщата му, когото си бе представил толкова добре.

— О, да, боя се, че това е полянката в края на пътя за теб — прогърмя в главата му, сякаш думите излизаха от мощен високоговорител. — Но ти възнамеряваше да сториш същото с мен, нали така?

— Не! Във всеки случай, не веднага…

— Щеше да направиш точно това! „Не се опитван да измамиш измамника!“, както би казала Сузана. Ето защо сега, ще направя на този, когото наричаш мой Вял баща, малка услуга. Моуке и да не си бил неговият най-страшен враг, Уолтър Пауик (както те наричаха много отдавна), но признавали че беше най-отдавнашният му противник. И сега ще те измета от пътя му.

Уолтър изобщо не подозираше, че в него още гори смътна искрица надежда за спасение, дори когато това отвратително създание се надигна пред него, гледайки го лакомо с изпъкналите си очи, а лигите капеха от грозната му паст, до момента, в който чу за пръв път от хиляда години името, на което отговаряше момчето от онази ферма в Делейн: Уолтър Падик. Уолтър, син на Сам Мелничаря от баронство Истар’д. Той бе избягал от стопанството на тринайсетгодишна възраст и година по-късно бе изнасилен анално от друг бродяга, ала бе устоял на изкушението да се върне вкъщи. Вместо това бе поел към съдбата си.

Уолтър Падик.

Когато чу това име, мъжът, който понякога се наричаше Мартен, Ричард Фанин, Рудин Филаро и Рандал Флаг (и с множество други имена), изостави всички свои надежди, с изключение на една-единствена — да умре достойно.

— Гладен съм, Мордред е много гладен. Направо умирам от глад — прогърмя отново безжалостният глас в главата му, глас, който се вливаше в него по светещата жица, сътворена от волята на малкия крал. — Но ще похапна както си му е редът, започвайки с предястие. Очите ти. Дай ми ги.

Уолтър се съпротивляваше с всички сили, ала ефектът беше нулев. Жицата беше прекалено здрава. Гой видя как ръцете му се издигат във въздуха и се спират пред лицето му. Видя как треперещите му пръсти се изкривяват в кошмарни куки. Те обърнаха клепачите му, сякаш бяха щори, след което се впиха в плътта над очите му. Уолтър чуваше звуците, които издаваха собствените му пръсти, докато разкъсваха мускулите, сухожилията и зрителните нерви, благодарение на които видяното достигаше до мозъка му, и тези звуци, възвестяващи ослепяването му, бяха приглушени и мляскащи. Яркочервени светкавици проблеснаха в главата му, след което се възцари вечен мрак. В случая на Уолтър „вечен“ не означаваше продължителен период, ала ако времето наистина е субективно (а повечето от нас знаят, че е така), го последните му мигове се разтеглиха неимоверно.

Дай ми ги, казах! Стига си се мотал! Казах ти, че умирам от глад!

Уолтър о’ Дим — вече Уолтър о’ Дарк^[2] — завъртя дланите си и очните му ябълки се търкулнаха надолу, последвани от шнуроподобни влакнести нишки, които им придаваха вид на попови лъжички. Паякът погълна едната още във въздуха; другата падна на сивите плочки на пода, където острият нокът, увенчаващ всеки от крайниците му, я закова на място с изненадваща ловкост, след което я поднесе към лакомата уста. Мордред не я глътна веднага — не, първо я спука като зрънце зряло грозде, наслаждавайки се на възхитителната слуз, която се разтече по гърлото му. Божествено.

— Сега, езика, моля.

Уолтър сграбчи езика си с ръка и дръпна, но успя да го разкъса само частично. Върхът му беше твърде хлъзгав. Щеше да заплаче от мъка и безсилна злоба, ако кървящите ями, където преди се намираха очите му, можеха да произведат сълзи.

Отново посегна към езика си, ала явно паякът беше прекалено гладен, за да чака.

— Наведи се! Изплези се добре, все едно ще ближеш путката на своята любима. Бързо, в името на баща ти! Мордред умира от глад!

Слепият мъж, който напълно осъзнаваше какво се случва с него, се опита да се противопостави на този нов кошмар, ала усилията му се увенчаха със същия успех както и преди. Той се наклони напред, подпирайки длани на коленете си, и кървящият му език се подаде между устните му, треперейки неудържимо, докато разкъсаните мускулите в основата му се опитваха да го удържат. Ужасният стържещ звук се повтори отново, когато предните крайници на паяка задраскаха по предницата на дънките, впивайки се още по-свирепо в здравата материя. Главогръдът на чудовището се надигна и слузестите му челюсти се затвориха около езика на жертвата; то го засмука, все едно беше близалка, за една или две блажени секунди, след което изведнъж го откъсна с едно-единствено рязко движение. Уолтър — сега не само сляп, но и ням — изрева гърлено от нечовешката болка и се строполи възнак на земята, притиснал длани към обезобразеното си лице, докато се въртеше като обезумял върху сивите плочки, изпъстрени с алени петна.

Мордред захапа стръвно парчето месо в устата си. Бликна кръв и съществото изпадна в такъв възторг, че временно забрави за всичко друго. Уолтър се беше завъртял на една страна и ръцете му шареха трескаво по пода, търсейки бленуваните стълби; нещо вътре в него крещеше, че не трябва да се предава, че трябва на всяка цена да се опита да избяга от чудовището, което го изяждаше жив.

След като веднъж вече бе усетил вкуса на кръвта, Мордред внезапно загуби всякакъв интерес към встъпителната част. Сега всичките му мисли се бяха слели в едно: яж! Той се нахвърли върху Рандал Флаг, Уолтър о’ Дим, Уолтър Падик и така нататък. Последваха още писъци, но не бяха много. Скоро след това отдавнашният враг на Роланд престана да съществува.

ШЕСТ

Този мъж бе полубезсмъртен (това звучи почти толкова глупаво като „най-уникален“) и може би поради това се оказа легендарно угощение. След като се натъпка до пръсване, Мордред внезапно почувства силно гадене, ала го овладя, както направи и със следващото си желание — да се превърне в бебе и да поспи.

Ако наистина възнамеряваше да намери вратата, за която му бе говорил Уолтър, трябваше да тръгне още сега — в тази си форма, която му позволяваше да се движи с прилична скорост. Ето защо, без дори да удостои с поглед изсъхналия труп зад себе си, малкият крал пъргаво скочи на първото стъпало и се заспуска по стълбата. Тя го отведе до вонящ на урина проход, който най-вероятно бе изсечен в пустинната скала.

Всички знания на Уолтър — поне хиляда и петстотин години житейски опит — в момента се намираха в мозъка на Мордред.

Следите на човека в черно го отведоха до изоставена асансьорна шахта. Паякът се пъхна в кабината и натисна бутона за „нагоре“ със заострения си нокът, ала не се случи нищо, ако не броим изтормозеното бръмчене, което се чуваше над главата му, и мириса на пържена кожа за обувки, излъчващ се от контролния панел. Членестоногото пропълзя по стената на кабината, отвори люка на тавана и се провря навън. Това, че трябваше да се провира, ни най-малко не го изненада — вече бе станал доста по-едър.

Той се заизкачва по кабела,

(вижте, вижте! паяче пълзи по олука)

докато не стигна до вратата, откъдето, както му показаха сетивата, бе минал Уолтър, за да влезе в асансьора и да се отправи на последната си мисия. Двайсет минути по-късно (все още преливащ от енергията, която му даде възхитителната кръв на жертвата му), той стисна до мястото, където дирята на човека в черно се разделяше. Това можеше да го постави в задънена улица — в много отношения седмокракото създание си оставаше дете, — но към едната от следите се присъединяваше мирисът на другите и Мордред тръгна в тази посока; оттук бяха минали Роланд и неговият ка-тет. Навярно Уолтър ги бе следвал известно време, след което се беше върнал да открие кралския син. Да открие съдбата си.

След още двайсет минути Мордред достигна до врата, отбелязана не с надпис, а със сигул, значението на който му беше пределно ясно:

Въпросът беше дали да я отвори сега, или да изчака. Детското нетърпение пламенно настояваше за първото, докато зрялата разсъдливост подкрепяше второто. Чудовищният му апетит бе заситен и известно време нямаше да мисли за храна, особено ако се преобразеше в човек за малко. Пък и откъде можеше да знае, че Роланд и другарите му не го чакат от другата страна на вратата? Тези стрелци бяха нечовешко бързи и като нищо можеше да загине под вражеския им огън.

Можеше да почака; не изпитваше никаква необходимост да отваря вратата, като изключим детинския му стремеж да получи всичко, и то веднага. Ненавистта у пето не гореше с такива буйни пламъци както при Уолтър. Собствените му чувства бяха доста по-сложни и в тях намираха място тъгата, самотата и — да, по-добре да го признае любовта. Мордред предполагаше, че за известно време можеше да се наслади на тази меланхолия. Беше сигурен, че от другата страна на вратата щеше да има предостатъчно храна, така че нямаше да остане гладен. Щеше да яде, да расте и да наблюдава. Да наблюдава баща си, сестрата си майка и своите ка-братя Еди и Джейк. Щеше да наблюдава как вдигат бивак през нощта, как запалват огън и се разполагат в кръг около него. Щеше да ги наблюдава от своето място, което беше винаги извън който и да е кръг. Вероятно щяха да почувстват присъствието му навярно щяха да започнат да се оглеждат разтревожено в нощта, питайки се какво ли се крие в мрака.

Той се приближи до вратата, надигна главогръда си и задраска по повърхността й с предните си крайници. Жалко, че нямаше шпионка. Сигурно можеше да я отвори още сега, без да се подлага на опасност. Какво беше казал Уолтър? Че ка-тетът на Роланд възнамерява да освободи Разрушителите, каквото и да представляваха те (навярно в съзнанието на някогашния придворен чародей имаше отговор на този въпрос, ала засега Мордред нямаше намерение да го търси).

„Когато се озоват от другата страна, ще имат прекалено много грижи, а и току-виж се сблъскат с твърде горещо посрещане!“

Ами ако Роланд и дечицата му намереха смъртта си от другата страна? Ако попаднеха в засада? Паякът си каза, че веднага би разбрал за това. Щеше да усети смъртта им като лъчетръс в главата си.

Какъвто и да беше случаят, спокойно можеше да почака, преди да се промъкне през вратата, маркирана с гръмотевичния облак и мълнията. А когато я преминеше? Ами тогава щеше да ги намери. Да подслушва съвещанията им. Да ги наблюдава — без значение дали са будни или спят. Най-много щеше да внимава с този, когото Уолтър бе нарекъл Белия му баща. Ако мъжът с мозъчната шапка беше прав за лудостта на Пурпурния крал, значи това беше единственият истински баща, който му бе останал.

А дотогава…

„Дотогава може малко да поспинкам.“

Паякът пропълзя по стената на голямата зала, от чийто таван висяха множество големи предмети, и си изплете паяжина. Когато се намести в нея обаче, вече беше в облика на бебе — голичко, розово ба-боу с вид на едногодишно момченце, заспало надолу с главата, високо над хищниците, които можеха да дойдат на лов по тези места.