Е. Локхарт
Истинска измама (8)

11

Последната седмица на септември 2016 г.

Сан Франциско

Девет седмици преди Брук да дойде за вечеря, Джул взе самолет от Пуерто Рико за Сан Франциско и се настани в хотел „Сър Франсис Дрейк“ в Ноб Хил. Мястото бе пълно с червено кадифе, златни полилеи и украси в стил рококо. Таваните бяха резбовани. Джул използва кредитната и личната карта на Имоджен. Рецепционистката не се усъмни в нищо и я нарече „госпожица Соколов“.

Запазила си бе апартамент на последния етаж. В него имаше кожени кресла и гардероб с позлатени дръжки. Още щом го зърна отвътре, се почувства по-добре.

Взе си дълъг душ и отми от кожата си потта от пътуването и спомените от Пуерто Рико. Изтърка се здраво с гъбата и изми косата си с шампоан два пъти. Облече си пижама, която никога преди не бе носила, и спа, докато болката във врата й най-после не отшумя.

Прекара седмица в хотела. Чувстваше се така, сякаш се намира в яйце. Блестящата, твърда черупка на хотела я защитаваше, когато имаше потребност от това.

В края на седмицата разгледа един списък с обяви, изпрати няколко имейла и отиде да види апартамента в Сан Франциско. Мади Чънг я разведе наоколо. Мястото вече бе обзаведено, но не с безличните мебели, които човек очакваше да види в апартамент под наем. Бе пълен с необичайни скулптури и красиви дребни предмети, изложени в буркани: копчета, мраморни топчета и лъскави прозрачни камъни, поставени така, че да улавят светлината и да блещукат.

Когато й връчи ключовете, Мади й обясни, че предишният наемател бе обитавал апартамента над десет години — вече покоен джентълмен без живи роднини.

— Нямаше на кого да съобщя за смъртта му. Никой не дойде да вземе вещите му — додаде тя. — А вкусът му бе така изискан, пък и се бе грижил за всичко толкова добре. Реших да пусна апартамента под наем, както си е обзаведен, подобно на ваканционна вила. Така хората ще могат да му се насладят.

Тя докосна един буркан, пълен със стъклени и мраморни топчета.

— Пробвах да ги даря на магазин за втора употреба, но не ги искат.

— Защо си е нямал никого? — попита Джул.

— Не знам. Беше едва на моята възраст, когато почина. Рак на гърлото. Не можах да открия никакъв кръвен роднина. Нямаше и завещани пари. Може би си е сменил името или пък се е скарал с близките си. Случва се — отвърна Мади и сви рамене, заставайки вече на вратата. — Очакваш ли да ти донесат багаж или мебели скоро? Питам, защото предпочитам да съм си у дома, когато вратата на къщата ще е подпряна отворена цял ден. Но мисля, че ще се уговорим лесно за време, когато и на двете ни е удобно.

Джул поклати глава.

— Само с куфара съм.

Мади я погледна топло и се усмихна.

— Чувствай се като у дома си, Имоджен. Надявам се тук да ти хареса.

Здравейте, мамо и татко!

Тръгнах си от Мартас Винярд преди малко повече от седмица и сега пътувам. Не съм сигурна накъде! Може би до Мумбай или пък до Париж или Кайро.

Животът на острова бе спокоен и някак изолиран от останалия свят. Всичко се движеше по-бавно. Много съжалявам, че не ви потърсих по-рано. Просто имах нужда от време, за да разбера коя съм без училището, без семейството или нещо друго, което да ме определя. Разбирате ли какво искам да кажа?

В Мартас Винярд имах гадже. Името му беше Форест. Но вече скъсахме, а и на мен ми се иска да опозная широкия свят.

Не се тревожете за мен, моля ви. Ще внимавам по време на пътуването и ще се грижа за себе си добре.

Винаги сте били прекрасни родители. Мисля си за вас всеки ден.

С много обич:

Имоджен

След като си уреди безжичния интернет в апартамента в Сан Франциско, Джул изпрати този имейл от адреса на Имоджен.

Писа и на Форест. Използва любимите изрази на Ими, присъщия й жаргон и поздрав за сбогом, типичните за нея „някак“ и „може би“.

Здрасти, Форест!

Трудно ми е да напиша този имейл, но трябва да ти го кажа: няма да се върна. Наемът е платен до края на септември.

Така че стига да се изнесеш преди първи октомври, всичко ще е наред.

Не желая да те виждам повече. Тръгвам си. Ха — всъщност вече ме няма, нали?

Заслужавам някого, който не ме гледа отвисоко. Кажи си, че си склонен на това. Защото ти си мъж, а аз — жена. Защото съм по-малка от теб. Защото съм осиновена — и макар че не обичаш да си го признаваш, ти цениш високо родовата кръв. Мислиш си, че си по-добър от мен, защото аз напуснах университета, а ти — не. И мислиш, че да напишеш роман е по-важно от нещата, които аз обичам да правя или които искам да направя в живота си.

Истината е, Форест, че аз съм онази, която е по-силна. Аз бях онази с къщата. И колата. Аз плащах сметките. Аз съм възрастен човек, Форест. А ти си просто едно разглезено, неспособно на самостоятелност момченце.

Така или иначе — отивам си. Реших, че трябва да знаеш защо.

Имоджен

Форест отговори на имейла. Беше тъжен, а също така се извиняваше. Беше и ядосан. Молеше се.

Джул не отвърна нищо. Вместо това писа на Брук — прати й две кратки клипчета с котета и кратко съобщение:

ИС: Скъсах с Форест. Смятам, че това тъжно раирано коте олицетворява чувствата му в момента.

ИС: А пухкавото оранжево коте съм аз. (Адски щастлива, че най-после си отдъхнах.)

Брук отговори.

БЛ: Да си се чувала с Вивиан?

БЛ: Или с някой друг от „Васар“?

БЛ: Ими?

БЛ: Защото чух от Кейтлин (Кейтлин Муун, не Кейтлин Кларк), че

БЛ: Вивиан ходи с Айзък.

БЛ: Но аз не вярвам на нито една новина, която Кейтлин Муун разпространява.

БЛ: Така че може би не е вярно.

БЛ: Едва не повърнах.

БЛ: Надявам се да не ти стане кофти.

БЛ: На мен ми е кофти от твое име.

БЛ: Чао-чао, Форест! Заслужаваш нещо толкова по-добро, Ими.

БЛ: Боже, Ла Хоя е такава скука… ла-ла-ла… Защо не ми пишеш?… Пиши ми, вещице!

По-късно същия ден пристигна имейл от самата Вивиан, в който тя съобщаваше, че е влюбена в Айзък Тъпърман и че се надява Имоджен да я разбере, защото човешкото сърце си иска своето.

През последвалите дни Джул живееше почти изцяло според това, което смяташе, че Ими би сторила. Една сутрин почука на вратата на Мади Чънг с чаша лате от кафенето по-надолу по улицата.

— Предположих, че едно кафе би ти се отразило добре.

Лицето на Мади светна. Покани Джул да влезе и я запозна със съпругата си — среброкоса и елегантно облечена, — която тъкмо тръгваше „да управлява корпорация“ според думите на Мади. Джул попита дали ще е удобно да разгледа книжарничката, и хазяйката я закара дотам с волвото си.

Магазинчето беше малко и разхвърляно, но уютно. В него се продаваха както нови книги, така и втора употреба. Джул си купи два викториански романа от автори, които не бе сигурна, че Ими някога е чела: Гаскел и Харди. Мади й препоръча „Сърцето на мрака“ и „Доктор Джекил и господин Хайд“, както и една книга от някой си Гофман, наречена „Представянето на Аза във всекидневието“. Джул купи и тях.

През другото време ходеше на изложбите, за които Мади й споменаваше. Унесена в мисли за Имоджен, тя забавяше крачка и оставяше ума си да се рее.

Ими не би внимавала особено, шляейки се из някой музей. Не би се опитвала да научи повече за история на изкуството или пък да запамети някакви дати.

Не, Ими би се мотала безцелно и би позволила на обстановката да определи настроението й. Би забавила ход, за да оцени красотата и да живее, без вечно да се мъчи да постига още и още.

У Джул вече имаше толкова много от Ими. Това бе някаква утеха.