Е. Локхарт
Истинска измама (12)

7

Първата седмица на септември 2016 г.

Менемша, Мартас Винярд, Масачузетс

Два дни преди да умре, Скот чистеше басейна, когато Джул се върна в къщата след сутрешния си джогинг. Беше свалил тениската си. Коланът на дънките му опасваше кръста му ниско. Прокарваше една мрежичка за листа по повърхността на водата.

Поздрави я ведро с добро утро, докато го подминаваше. Ими и Форест още не бяха станали. Колата, която Брук беше взела под наем, не се виждаше около къщата. Джул грабна купчината дрехи, които си бе приготвила предварително, и ги окачи на кукичката до открития душ. После го пусна.

Изкъпа се и обръсна краката си, докато си мислеше за Скот. Беше много, много красив. Чудеше се какви упражнения за коремни мускули правеше и защо работеше срещу пари в брой. Как се бе превърнал в човек, готов да чисти чуждите тоалетни и да коси чуждите ливади? Изглеждаше избучеше като някой от великите бели хетеросексуални герои, които човек срещаше отново и отново в холивудските филми. Сигурно можеше да постигне почти всичко на света, без да полага кой знае какви усилия. Нищо не го спираше или потискаше, но въпреки това — сто го тук. Чистеше басейна.

Може би така му харесваше. Но може би — не.

Щом спря душа, Скот и Имоджен вече разговаряха на верандата.

— Трябва да ми помогнеш — каза той тихо.

— Всъщност не съм длъжна — отговори тя.

— Моля те.

— Не мога да се замесвам в това.

— Няма нужда да се замесваш, Имоджен. Дойдох да те помоля за помощ, защото ти имам доверие.

Ими въздъхна.

— Дойде при мен, защото имам сметка в банката.

— Не е това. Помежду ни има връзка.

— Така ли?

— Всички онези следобеди у нас. Не съм те молил за нищо. Идваше, защото искаше.

— Не съм била у вас от седмица — каза му Имоджен.

— Липсваш ми.

— Няма да ти погася дълговете — отсече Ими с твърд глас.

— Имам нужда само от заем. Колкото да се закрепя. За да ме оставят на мира.

— Лоша идея — каза Имоджен. — Налага се да се обърнеш към банката. Или да изтеглиш заем по кредитната си карта.

— Нямам кредитна карта. Тези хора са… не се шегуват. Подхвърлиха бележки в колата ми. И…

— Не е трябвало да залагаш пари — прекъсна го Ими рязко. — Мислех те за по-умен.

— Не можеш ли да ми дадеш назаем само толкова, колкото да си платя дълга? И няма да ме видиш повече, ако не желаеш. Ще ти върна парите и ще изчезна, обещавам.

— Преди една минута ми обясняваше каква страхотна връзка имало помежду ни. А сега обещаваш да изчезнеш?!

— Нямам нищичко — каза Скот умолително. — В портфейла ми се мъдрят едва пет долара.

— Къде е семейството ти?

— Баща ми ни напусна много отдавна. Майка ми се разболя от рак, когато бях на седемнайсет — отговори Скот. — Нямат си никого.

Ими замълча за малко.

— Съжалявам. Не знаех.

— Моля те, Ими. Сладкишче.

— Не започвай с това. Форест е горе в къщата.

— Ако просто ми помогнеш, ще си тръгна, без да вдигам шум.

— Заплашваш ли ме?

— Моля те за помощ като приятел, за да си погася дълга, това е. Десет хиляди долара са нищо за човек като теб.

— Защо им ги дължиш? На какво си заложил?

— Бой с кучета — промърмори Скот.

— Не — прозвуча шокираният глас на Ими.

— Кучето беше добро.

— Това е кървав спорт. И незаконен.

— Имаше едно куче от приют, за което знаех, че е наистина жилаво. И познавах мъжа, който организираше боевете от време на време. Има два питбула. Не е като да е предварително решено мероприятие или нещо такова.

— Било е организирано, ако този човек устройва боеве с кучета. Има закони срещу това. Жестоко е.

— Това куче обичаше да се бие.

— Не говори така — каза Имоджен. — Просто недей. Ако някой го беше осиновил и се беше отнасял човешки с него, щеше да…

— Не знаеш за какво куче ставаше въпрос — настоя Скот сърдито. — Така или иначе, боят се състоя и то загуби, окей? Накарах ги да ги разтърват, преди да го наранят твърде сериозно, защото собственикът на кучето има право да го стори, ако… Боят не беше такъв, какъвто очаквах.

Джул бе замръзнала на място, скрита зад стената на открития душ. Не смееше да помръдне.

— Това означава, че загубих пари и за всички, които бяха заложили на него — продължи Скот. — Казаха, че е трябвало да го оставя да се бие до смърт. Аз им напомних, че според правилата имам право да спра боя. Те казаха, че е така, но и че никой не го прави, защото по този начин прецакваш всички, които са заложили на кучето ти.

Той плачеше.

— И си искаха заложеното обратно. Мъжът, който бе организирал боя, настояваше да си възстанови инвестицията. Каза, че хората са се оплакали, че съм съсипал бизнеса му, като съм поискал да участвам с куче, а после… Страх ме е, Имоджен. Не знам как да подредя нещата без твоя помощ.

— Нека ти обясня положението — поде Имоджен бавно. — Ти си мой работник, мой чистач, мой прислужник. Справяш се сносно и беше забавно да се виждаме от време на време. Това не ме задължава да ти помагам, когато си извършил нещо незаконно и неморално с горкото беззащитно куче.

Джул започна да се поти. Начинът, по който Имоджен каза „работник, чистач, прислужник“. Беше така студена. Досега не я бе съзирала лице в лице с някого, когото ненавиждаше.

— Значи, няма да ми помогнеш? — попита Скот.

— Ние едва се познаваме.

— Хайде де, някои седмици идваше у нас всеки ден.

— Нямах представа, че обичаш да зяпаш как кучета се разкъсват едно друго на парчета, докато не умрат. Нямах представа, че залагаш пари. Нямах и най-бегла представа, че можеш да бъдеш толкова глупав или жесток, защото за мен ти си просто момчето, което ми чисти къщата. По-добре си върви. Ще намеря друг, който да търка пода.

 

 

Ими беше лъгала Форест. И Джул. Измисляла си бе лъжливи истории за това къде е ходила следобедите. Подвеждала ги бе защо косата й е мокра, защо е уморена, откъде е купила храна. Мамила ги беше, че е играла тенис с Брук.

Брук. Брук вероятно бе знаела за Скот. Двете с Имоджен често се връщаха у дома заедно, понесли тенис ракети и бутилки вода, и обсъждаха как е минал мачът, след като всъщност изобщо не бяха играли.

Скот си тръгна, без да каже нищо повече. Минута по-късно Ими потропа на вратата на душа.

— Виждам ти краката, Джул.

Джул си пое дъх рязко.

— Защо подслушваш чуждите разговори така? — озъби се Ими.

Джул се загърна по-плътно с хавлията и отвори вратата на душа.

— Подсушавах се. Вие излязохте навън. Не знаех как да постъпя.

— Все се навърташ наоколо. Все шпионираш. На никого не му харесва.

— Разбрах. Може ли да се облека вече, моля?

Имоджен си тръгна.

На Джул й се дощя да я настигне и да стовари шамара си върху фалшивото й красиво лице.

Искаше й се да се чувства силна и с право оскърбена… вместо засрамена и предадена.

Но щеше да й се наложи да си изкара гнева по друг начин.

Грабна банския си костюм и очилата за плуване от кукичката до душа. Отиде в басейна и преплува три километра в свободен стил.

Още три километра. Плува, докато ръцете й не затрепериха.

Най-после се хвърли върху кърпата, постлана на дървената веранда. Извърна лицето си към слънцето. Не усещаше нищо, освен умора.

След известно време Имоджен излезе от къщата. Носеше купа топли мъфини с парченца шоколад.

— Току-що ги опекох — каза й. — За да ти се извиня.

— Няма за какво да се извиняваш — отговори Джул, без да помръдва.

— Всичко, което казах, беше жестоко. А и те лъжех.

— Сякаш ми пука.

— Пука ти.

Джул не отговори.

— Знам, че ти пука, зайче. Помежду ни не бива да има лъжи. Разбираш ме толкова по-добре от Форест. Или от Брук.

— Напълно е възможно — отговори Джул и не съумя да сдържи усмивката си.

— Имаш право да ми се сърдиш. Не постъпих правилно. Знам това.

— И това е напълно възможно.

— Мисля, че цялата тази работа беше просто начин да отблъсна Форест. Правя го, когато се отегча от някое момче. Изневерявам му. Съжалявам, че не ти казах. Не се гордея със себе си, повярвай ми.

Имоджен остави мъфините до рамото на Джул, сетне легна до нея на верандата. Телата им бяха успоредни едно на друго.

— Искам да бъда у дома, но искам и да избягам — продължи Ими. — Искам да бъда свързана с хората, но искам и да ги отблъсна надалеч. Искам да бъда влюбена, но си избирам момчета, които дори не съм сигурна, че харесвам достатъчно. Или пък ги обиквам, но после провалям нещата, и то може би умишлено. Не знам кое от двете е. Не е ли безумно?

— Средно безумно — засмя се Джул едва-едва. — Но не крайно. По скалата от едно до десет е около седем, струва ми се.

Полежаха в мълчание още минута.

— Но седма степен на безумие сигурно всъщност е нормално ниво — допълни Джул.

— Може ли да те подкупя с мъфини, за да ми простиш, много моля? — попита я Ими.

Джул грабна един мъфин и отхапа от него.

— Скот е разкошен — каза, след като преглътна. — С такова момче какво можеш да направиш? Да го оставиш на мира и само да го гледаш как чисти басейна? Мисля си, че си направо задължена по закон да му скочиш.

Ими простена.

— Защо трябваше да е толкова привлекателен? — възкликна и стисна Джул за ръката. — Такава вещица бях. Прощаваш ли ми?

— Винаги.

— Същинско съкровище си, зайче. Ела с мен до магазина сега! — каза Ими с такъв тон, сякаш щяха да си изкарат повече от вълшебно.

— Уморена съм. Помоли Брук да иде с теб.

— Не искам Брук.

Джул се изправи.

— Не казвай на Форест, че тръгваме — каза Ими.

— Естествено, че няма.

— Естествено, че няма — усмихна й се Ими. — Знам, че мога да разчитам на теб. Нищичко няма да му кажеш, нали?