Е. Локхарт
Истинска измама (1)

18

Третата седмица на юни 2017 г.

Кабо Сан Лукас, Мексико

Хотелът беше направо разкошен.

Минибарът в стаята на Джул бе зареден с чипс и с четири различни вида шоколад. В банята имаше и джакузи. Разполагаше с безкраен запас от пухкави кърпи и течен сапун с аромат на гардения. В лобито се разполагаше луксозно пиано, на което един застаряващ джентълмен започваше да свири Гершуин всеки следобед в четири. Предлагаха се и спа процедури с гореща кал — стига човек да нямаше нищо против да го докосват непознати. Кожата на Джул по цял ден миришеше на хлор.

Курортът „Плея Гранде“ в Баха бе обзаведен с бели завеси, бели плочки, бели килими и експлозии от разточителни бели цветя. Хората от обслужващия персонал напомняха на медицински сестри заради белите си памучни униформи. Джул бе прекарала вече близо четири седмици сама в хотела. Беше на осемнайсет години.

Тази сутрин бе отишла да потича във фитнес залата. Носеше направени по поръчка светлозелени маратонки с морскосини връзки. Бягаше, без да слуша музика. Тичала бе на интервали почти час, когато една жена се качи на пътеката до нея.

Беше под трийсетгодишна. Черната й коса бе вдигната на стегната опашка и пригладена назад с лак за коса. Имаше едри ръце и солиден торс, светлокафеникава кожа и леко напудрени с руж бузи. Обувките й бяха протрити и опръскани с отдавна засъхнала кал.

В залата нямаше никой друг.

Джул забави скоростта си до вървеж и се приготви да си тръгне след около минута. Обичаше уединението, пък и без това вече беше почти готова.

— Тренираш ли? — попита я жената и посочи към цифрите върху таблото на пътеката й. — За маратон или нещо такова?

Говорът й бе смесица между мексикански и американски акцент. Вероятно беше нюйоркчанка, израснала в испаноговорещ квартал.

— В прогимназията тренирах бягане. Това е.

Произношението на Джул бе стегнато и правилно — онова, което британците наричат „английски като по Би Би Си“. Жената я изгледа изпитателно.

— Харесва ми акцентът ти — каза. — Откъде си?

— Лондон. От района на „Сейнт Джонс Ууд“.

— Ню Йорк — рече на свой ред жената, посочвайки към себе си.

Джул слезе от пътеката и се зае да разтяга мускулите на бедрата си.

— Сама съм тук — добери й жената малко по-късно. — Пристигнах снощи. Запазих си стая в последния момент. От много време ли си тук?

— Когато става дума за място като това — отвърна Джул, — никога не е достатъчно дълго.

— Какво ще препоръчаш тогава? От програмите за гости?

Джул не си приказваше често с останалите гости на хотела, но не видя какво лошо има да й отговори.

— Иди на гмуркането с шнорхели — посъветва тя жената. — Видях една направо огромна змиорка.

— Шегуваш се! Змиорка?

— Водачът ни я примами с рибешките карантии, които беше донесъл в една пластмасова бутилка от мляко, и тя изплува от някаква пролука между скалите. Сигурно беше поне два метра и половина. Яркозелена.

Жената потрепери.

— Не обичам змиорки.

— Може да пропуснеш. Ако си плашлива.

Жената се засмя.

— А храната как е? Още не съм яла нищо.

— Вземи си от шоколадовата торта.

— За закуска?

— О, да. Ще ти донесат, ако ги помолиш специално за нея.

— Полезна информация. Сама ли пътуваш?

— Виж, аз ще тръгвам — каза Джул, усетила, че разговорът започва да става прекалено личен. — Приятно.

И се запъти към вратата.

— Баща ми е много болен — настигна я гласът на жената в гръб. — Грижа се за него от доста време.

Бодване от прилив на съчувствие. Джул спря и се обърна.

— Всяка сутрин и всяка вечер след работа съм до него — продължи непознатата. — Сега състоянието му най-после се стабилизира и ме обзе такова неистово желание да се махна, че не се и замислих за цената. В момента профуквам пари, които не мога да си позволя да профуквам.

— Какво му е на баща ти?

— МС — отговори жената. — Множествена склероза. И деменция. Преди беше главата на семейството ни. Голям мачо. Силен и волеви. А сега е просто едно разкривено тяло, проснато в леглото. През половината време дори не знае къде е. Все ме пита дали съм келнерка например.

— По дяволите!

— Страх ме е, че ще го загубя, а едновременно с това мразя да съм около него. А когато почине и остана сирак, знам, че ще съжалявам, задето съм пътувала и съм го зарязала, нали разбираш?

Жената спря да тича и стъпи от двете страни на пътеката. Сетне избърса очи с опакото на ръката си.

— Извинявай. Разприказвах се излишно.

— Няма проблем.

— Ти върви. Иди се изкъпи или каквото там ще правиш. До после!

Жената нави дългите ръкави на блузата си нагоре и се обърна към дигиталния екран на пътеката. По дясната й предмишница се спускаше белег — назъбен като от нож, а не като от скалпел. Загатваше за история.

— Слушай, обичаш ли да участваш в кубове? — попита Джул въпреки гласа, който й нашепваше, че това е лоша идея.

Усмивка. Бели, но криви зъби.

— Всъщност страшно ме бива в кубовете.

— Провеждат ги през вечер в салона долу — обясни Джул. — Доста смахната работа е. Ходи ли ти се?

— В какъв смисъл „смахната“?

— В хубавия. Всички само се майтапят и вдигат шум.

— Окей. Добре, значи идвам.

— Супер! — възкликна Джул. — Ще им разкажем играта. Ще се радваш, че си си взела ваканция. Аз съм силна в областта на супергероите, шпионските филми, известните канали в YouTube, фитнеса, парите, грима и викторианските писатели. А ти?

— Викториански писатели? Като Дикенс ли?

— Да, нещо такова — отговори Джул и долови как се изчервява.

Изведнъж й се стори, че интересите й изглеждат като доста странна комбинация.

— Обожавам Дикенс.

— Стига бе!

— Така е — усмихна се жената. — Аз съм добра в областта на Дикенс, готвенето, новините, политиката… да видим… а, да — и на котките.

— Добре тогава — каза Джул. — Започва в осем в салона точно до централното лоби. Бара с диваните.

— Осем часа. Имаме уговорка — рече жената, приближи се към нея и й протегна ръка. — Как ти беше името? Аз съм Ноа.

Джул стисна дланта й.

— Не съм ти го казвала — отговори. — Но е Имоджен.

 

 

Джул Уест Уилямс изглеждаше задоволително добре. Рядко я наричаха „грозна“, но и не се случваше често да я наричат „привлекателна“. Беше ниска, само метър и петдесет и пет, и вървеше с високо вирната брадичка. Косата й бе подстригана по момчешки късо, прошарена с руси кичури, боядисани при фризьора й, и корените й вече личаха. Зелени очи, бяла кожа, бледи лунички. Повечето от дрехите й скриваха атлетичното й тяло. Мускулите й бяха набъбнали вълнообразно по тялото й, сякаш я бе рисувал художник на комикси. Особено по краката. Под слоя мазнини на стомаха й се усещаше твърдата плоскост на коремните й мускули. Обичаше да яде много месо, солено, шоколад и мазно.

Джул вярваше, че колкото повече пот пролееш по време на тренировката, толкова по-малко кръв ще пролееш по време на битката.

Вярваше, че най-ефикасният начин да избегнеш разбитото сърце е да се преструваш, че изобщо нямаш такова.

Вярваше, че начинът, по който говориш, често е по-важен от онова, което казваш.

Също така вярваше в екшън филмите, вдигането на тежести, силата на грима, ученето наизуст, равните права и идеята, че клиповете в YouTube могат да те научат на милион неща, които няма да научиш в университета.

Ако ви имаше доверие, Джул би ви казала, че е посещавала „Станфорд“ в продължение на година със стипендията, която бе спечелила с постиженията си в областта на леката атлетика. „Представители на университета се обърнаха към мен с предложение за стипендия — обясняваше тя на хората, които харесваше. — «Станфорд» са от Първа дивизия. Отпуснаха ми средства за семестриални такси, учебници, всичко.“

Какво се бе случило?

Тук Джул свиваше рамене. „Исках да изучавам викторианска литература и социология, но главният треньор беше някакъв извратеняк — добавяше тя. — Опитваше се да пипа момичетата. Когато стигна до мен, го ритнах там, където най-боли, и разказах за това на всички, готови да слушат. Професори, студенти, университетския вестник. Изкрещях го така, че да ме чуят до най-високите нива на върхушката, но нали знаете какво се случва със спортистите, които си отварят устата за треньорите си…“

И тя преплиташе пръсти и свеждаше поглед, преди да продължи: „Едно от момичетата от отбора го отрече. Казаха, че лъжа, както и че оня перверзник изобщо не е докосвал никого. Не искаха родителите им да разберат, пък и ги беше страх да не загубят стипендиите си. Така завърши цялата история. Треньорът си остана на работа. А аз напуснах отбора. Това означаваше, че нямах право да получавам повече финансова помощ. 14 така се превръщаш от отличник в студент, отпаднал още в първи курс“.

 

 

След тренировката си във фитнеса Джул преплува около километър и половина в басейна на „Плея Гранде“ и прекара остатъка от сутринта по обичайния за нея начин — седнала в бизнес салона, където гледаше видеоуроци по испански език. Още беше по бански, но бе обула светлозелените маратонки. Сложила си беше яркорозово червило и сребриста очна линия. Банският й костюм бе цял, в тъмносребрист металик, с декоративна халка на гърдите и дълбоко деколте. Много в стил „супергероиня на Марвел“.

В салона имаше климатик. Никой друг не се завърташе тук. Джул бе вдигнала крака на дивана, със слушалките в уши и чаша диетична кола в ръка.

След два часа уроци по испански тя хапна един „Сникърс“ за обяд и се загледа в поредицата музикални клипове. Разтанцува се, изпълнена със събудената от кофеина енергия, и запя към празната редица столове, подредени в пустия салон. Днес животът бе просто великолепен. Допаднала й беше онази тъжна жена, която бе дошла тук, за да избяга от баща си — жената с интересния белег и изненадващия вкус за книги.

Щяха да оберат всички точки по време на куиза.

Джул изпи още една диетична кола. След това провери грима си и стори няколко кикбоксьорски стъпки към отражението си в стеклото на прозореца на салона. Засмя се, защото изглеждаше едновременно глупашки и страхотно. Ритъмът на музиката не спираше да пулсира в ушите й.

 

 

Донован — барманът, който обслужваше басейна, бе местен жител. Имаше едричък кокал, но тялото му не беше особено стегнато. Притежаваше зализана назад коса, както и навика да намигва на клиентите. Говореше английски с акцента, типичен за Баха, и вече знаеше любимото питие на Джул: диетична кола с малко ванилов сироп.

Имаше следобеди, в които Донован разпитваше Джул за детството й в Лондон. Тя упражняваше испанския си. Докато си бъбреха, двамата зяпаха по някой филм на екрана над бара.

В днешния ден, точно в три следобед, Джул се настани на високото столче на ъгъла на бара, облечена все още по бански. Донован носеше бял блейзър с логото на „Плея Гранде“ и тениска. По врата му бяха наболи къси косъмчета.

— Какъв е този филм? — попита тя, вдигайки поглед към телевизора.

— Хълк.

— Кой Хълк?

— Не знам.

— Ти си пуснал дивидито. Как така не знаеш?

— Дори не знаех, че има повече от един Хълк.

— Има даже три. Не, чакай, взимам си думите назад. Има много Хълкове. Ако се броят и телевизионните сериали, анимациите и други подобни.

— Не знам кой Хълк е този, госпожице Уилямс.

Замълчаха за известно време, докато филмът течеше. Донован миеше чаши и бършеше тезгяха. Сетне приготви чаша скоч със сода за някаква жена, която я взе и я отнесе към другия край на басейна.

— Това е вторият по готиност Хълк в класацията — каза Джул, щом Донован отново се освободи и й обърна внимание. — Как е „скоч“ на испански?

— Escocés.

— Escocés. Кой вид ще ми препоръчаш?

— Ти никога не пиеш.

— Да приемем, че пиех.

— „Макалън“ — отговори Донован и сви рамене. — Искаш ли да ти налея малко да пробваш?

Той напълни пет чашки за шотове с различни видове висококачествено уиски. Обясни й разликата между скоч и уиски, както и кога кое да си поръча. Джул опита от всяка чашка, но не изпи твърде много.

— Това мирише на подмишница — каза тя.

— Глупости.

— А това — на бензин.

Той се наведе над чашата да подуши.

— Може би.

Тя посочи към третата.

— Кучешка пикня, и то от някое много ядосано куче.

Донован се засмя.

— А останалите на какво миришат? — поинтересува се той.

— Засъхнала кръв — заяви Джул. — А това — на онази пудра, с която се чистят плочките в банята. Пудра за чистене.

— Кое ти харесва най-много?

— Засъхналата кръв — отвърна тя, като топна пръст в чашката и вкуси пак. — Кажи ми как се казва.

— Това именно е „Макалън“ — каза Донован и разчисти чашите. — А, забравих да ти спомена: една жена питаше за теб преди малко. А може и да не е било за теб. Може да се е объркала.

— Каква жена?

— Някаква мексиканка. Говореше на испански. Пита дали познавам едно бяло момиче от Америка с къса руса коса, което пътува само — додаде Донован. — Спомена и за лунички. — След това докосна лицето си и поясни: — По носа.

— Ти какво й каза?

— Казах й, че курортът е голям. Има много американци. Не Знам кой е отседнал сам и кой — не.

— Аз не съм американка — възропта Джул.

— Знам. Затова й казах, че не съм виждал такъв човек.

— Така ли й каза?

— Да.

— Но все пак си се сетил за мен.

Той я изгледа продължително.

— Така е, наистина — отговори най-после. — Не съм глупав, госпожице Уилямс.

 

 

Ноа знаеше, че е американка.

Това означаваше, че Ноа е ченге. Или нещо подобно. Нямаше какво друго да е.

Устроила й бе капан с всичките онези приказки — болния баща, Дикенс, как щяла да стане сирак. Бе знаела точно какво да й каже. Заложила беше примамката „Баща ми е тежко болен“ и Джул мигом бе клъвнала.

Усети как лицето й се сгорещява. В пристъп на самота, слабост и чиста глупост се беше хванала на измислиците на Ноа. Всичко това бе просто маневра, за да я заблуди, че е някой, на когото може да се довери, че не е враг.

Джул се върна в стаята си, придавайки си възможно най-спокоен вид. Щом влезе, грабна ценните си вещи от сейфа. Навлече дънки, ботуши и една тениска и нахвърля колкото дрехи успя да събере в най-малкия си куфар. Останалите заряза. На леглото подхвърли бакшиш от сто долара за Глория, камериерката, с която разговаряше понякога. После повлече куфара на колелцата му надолу по коридора и го подпря до машината за лед.

Когато се върна на бара до басейна, Джул обясни на Донован къде се намира куфарът и плъзна банкнота от двайсет долара към него по тезгяха.

Помоли го за услуга.

Подаде му още двайсет долара и му разясни какво да стори.

 

 

Когато стигна до паркинга за обслужващия персонал, Джул се огледа и откри малкия син седан на бармана, който беше отключен. Влезе вътре и легна на пода пред задната седалка. Пълно беше с празни найлонови пликове и чаши от кафе.

Трябваше да изчака един час, преди Донован да приключи смяната си на бара. Ако имаше късмет, Ноа нямаше да забележи, че нещо не е наред, преди да се окаже, че Джул закъснява доста за куиза в салона — някъде към осем и половина може би. След това вероятно щеше да провери автобусите до летището, както и поръчките за такси, преди да се досети за паркинга на служителите.

В колата беше задушно и горещо. Джул се ослушваше за стъпки.

Рамото й се схвана. Бе жадна.

Донован щеше да й помогне, нали?

Щеше. Вече я беше покрил пред Ноа, когато бе казал, че не познава такъв човек. Предупредил я беше и й бе обещал да вземе куфара и да я закара. Освен това му беше платила.

Освен това… Донован и Джул бяха приятели.

Тя изпъна първо единия, а след това и другия си крак, после се сви обратно в тясното пространство между седалките.

Замисли се с какво бе облечена, сетне свали обеците и нефритовия си пръстен и ги пъхна в джоба на дънките си. Наложи си да успокои дишането си.

Най-накрая дочу звук от търкаляне на колелца на куфар. Затръшване на багажник. Донован се намести зад волана, запали колата и я изкара от паркинга. Джул не помръдна от пода, докато той шофираше. По пътя имаше малко светофари. От радиото звучеше някакво мексиканско поп парче.

— Къде искаш да отидеш? — попита Донован след известно време.

— Където и да е в града.

— Тогава ще тръгна към нас — отговори той, а гласът му изведнъж прозвуча леко хищнически.

По дяволите! Сгрешила ли беше, че се бе качила в колата му? И той ли беше един от онези маже, които смятаха, че ако някое момиче им поиска услуга, е длъжно да им я върне физически?

— Остави ме някъде по-далеч от къщата си — каза му тя остро. — Ще се оправя сама.

— Няма нужда да го казваш по този начин — отвърна той. — В момента рискувам собствената си кожа заради теб.

 

 

Представи си следното: симпатична къщурка в покрайнините на град в Алабама. Една нощ осемгодишната Джул се събужда и отваря очи в тъмното. Шум ли е дочула току-що?

Не е сигурна. Къщата е притихнала.

Слиза по стълбите, както е по тънка розова нощница.

Щом стига до приземния етаж, страхът я пронизва като студено острие. Холът е в хаос, съсипан, пълен с разпилени книги и листове хартия. В кабинета е още по-лошо. Шкафчетата за документи са преобърнати. Компютрите са изчезнали.

— Мамо? Татко?

Малката Джул изтичва обратно горе, за да надзърне в спалнята на родителите си.

Леглата им са празни.

Сега вече наистина е уплашена. Отваря с трясък вратата на банята. Не са там. Побягва навън.

Дворът е обграден с пръстен от високи дървета. Малката Джул вече се намира на средата на пътеката, когато осъзнава какво вижда там… в кръга от светлина, образуван от една улична лампа.

Мама и татко лежат по очи в тревата. Телата им са разкривени и безжизнени. Кръвта оформя черни локви около тях. Мама е била застреляна в главата. Трябва да е умряла веднага. Татко явно е мъртъв, но единствените рани, които Джул съзира, са по ръцете му. Трябва да е умрял от загубата на кръв. Прегърнал е мама плътно, сякаш в последните си мигове е мислил само за нея.

Джул изтичва обратно в къщата, за да се обади на полицията. Телефонът не работи.

Тя излиза пак на двора. Иска й се да каже някаква молитва, иска й се поне да каже сбогом, ала телата на родителите й са изчезнали. Убиецът ги е отнесъл.

Тя не си позволява да плаче. Прекарва остатъка от нощта в езерцето светлина от уличната лампа и позволява на сгъстяващата се кръв да се просмуче в нощницата й.

През следващите две седмици малката Джул живее сама в опустошената къща. Държи се. Готви си сама и подрежда разпилените документи, като търси някакви следи сред тях. Докато ги чете, постепенно сглобява историята на два живота, изпълнени с героизъм, сила и тайни самоличности.

Един следобед, докато седи насред таванското помещение и разглежда стари снимки, облечена в черно жена се появява в стаята.

Тя пристъпва напред, но малката Джул е бърза. Ловко и целеустремено хвърля ножче за отваряне на писма, но жената го хваща с лявата си ръка. Малката Джул се покатерва върху купчина кутии, закрепва се с една ръка за гредата на тавана и се изтегля върху нея. Притичва по гредата и се измъква през високото прозорче на покрива. Паниката бие в гърдите й като чук.

Жената се втурва след нея. Джул скача от покрива към някакво близко дърво и откъртва остър клон, който да използва вместо оръжие. Стисва го между зъбите си, докато слиза по дървото. Докато бяга с всички сили към храстите, жената я прострелва в глезена.

Болката е жестока. Малката Джул е убедена, че убийцата на родителите й е дошла да я довърши, но жената в черно й помага да стане и се заема с раната. Изважда куршума и промива мястото с антисептично лекарство.

Превързвайки я, жената й обяснява, че е пристигнала, за да я вербува; че я е наблюдавала през последните две седмици. Джул не просто е дете на двама изключително способни родители, но е надарена и със забележителна интелигентност и свиреп инстинкт за оцеляване. Жената иска да я обучи и да й помогне да си отмъсти. Защото тя е нещо като отдавна изгубена леля. Тя знае тайните, които родителите й са пазили скрити от обичната си единствена дъщеря.

И ето че тук започва наистина необичайното й обучение. Джул посещава специализирана академия, помещаваща се в скоро реновирано имение, разположено на обикновена улица в Ню Йорк. Научава се на различни похвати в шпионажа, прави салта и се усъвършенства в измъкването от белезници и усмирителни ризи. Носи кожени панталони и тъпче джобовете си с най-различни джаджи. Посещава уроци по чужди езици, обичаи и социални норми, както и по литература, бойни изкуства, огнестрелни оръжия, дегизировка, усвояване на различни акценти, техники за фалшификация и законови тънкости. Обучението й трае десет години. Когато приключва, Джул се превръща в онзи тип жена, който би било огромна грешка да подцениш.

Това бе историята на детството на Джул Уест Уилямс. По времето, когато живееше в „Плея Гранде“, тя вече я предпочиташе пред всички останали истории, които разказваше за себе си.

 

 

Донован паркира и отвори вратата откъм шофьорското място. Лампата на тавана на купето се включи.

— Къде сме? — попита Джул.

Навън беше тъмно.

— Сан Хосе дел Кабо.

— Тук ли живееш?

— Не съвсем наблизо.

Джул изпита облекчение, но навън сякаш бе прекалено тъмно. Не трябваше ли да има улични лампи и светещи табели на магазини заради туристите?

— Има ли някой наблизо?

— Паркирах в една задна уличка, за да не те видят как излизаш от колата.

Джул изпълзя навън. Мускулите й бяха схванати и чувстваше лицето си като покрито с тънък слой мазнина. По протежение на уличката бяха подредени кофи за боклук. Светлина струеше само от два-три прозореца на втория етаж на сградата.

 

 

— Благодаря за возенето. Би ли отворил багажника?

— Каза, че ще ми дадеш сто американски долара, когато те докарам.

— Разбира се — отвърна Джул, извади портфейла си от задния си джоб и плати.

— Но сега искам още — добави Донован.

— Какво?

— Още триста.

— Мислех, че сме приятели.

Той пристъпи към нея.

— Забърквах ти питиета, защото това ми е работата. Правех се, че ми е приятно да си говорим, защото това също ми влиза в работата. Мислиш ли, че не забелязвам как ме гледаш отвисоко? Вторият по готиност „Хълк“. Какъв вид скоч? Не сме приятели, госпожице Уилямс. Ти ме лъжеш през половината време, а аз теб — през цялото.

Тя подуши алкохола, разлят по тениската му. Долавяше горещия му дъх в лицето си.

Наистина бе вярвала, че той я харесва. Шегували се бяха един с друг и той я бе черпил с безплатен чипс.

— Уау! — възкликна тя тихо.

— Още триста — настоя той.

Дали беше дребен мошеник, който се мучеше да изкяри максимално много от момичето с пачката американски долари? Или беше от онези гнусни мазници, които смятаха, че тя би предпочела да се отърка в него, вместо да му даде още триста? Възможно ли беше Ноа да го е подкупила?

Джул пъхна портфейла си обратно в джоба. Дръпна дръжката на чантата си така, че да я премести пред гърдите си.

— Донован? — каза тя и пристъпи напред, заставайки съвсем близо.

Вдигна към него големи, окръглени очи. След това замахна рязко нагоре с предмишница, цапардоса го така, че главата му се отметна назад, и го фрасна в чатала. Той се преви на две. Джул стисна зализаната му коса и дръпна главата му назад. Завъртя го настрани, с което го накара да загуби равновесие.

Той замахна с единия си лакът и я удари в гърдите. Заболя я, но вторият му замах пропусна целта — тя се отдръпна встрани, сграбчи лакътя му и го изви зад гърба му. Ръката му бе мека, отвратителна на допир. Тя продължи да го приклещва здраво с едната ръка, а с другата измъкна парите си от алчните му пръсти.

Напъха банкнотите в джоба на дънките си и дръпна рязко лакътя му, после опипа джобовете на бедрата му за телефона му.

Не беше там. Значи, в задния джоб.

Откри го и го затъкна в сутиена си, тъй като нямаше къде другаде. Така Донован нямаше да може да се обади на Ноа, за да й съобщи за местоположението на Джул, ала ключовете от колата му още бяха в лявата му ръка.

Той замахна и я ритна в прасеца. Джул го удари отстрани на брата и той се сби от болка. Просто силно бутване беше достатъчно да го накара да се свлече на земята. Понечи да се изправи, помагайки си с ръце, но Джул грабна металния капак на една от кофите и го стовари върху главата му два пъти. Той се строполи върху купчина чували с боклук. От челото и едното му око течеше кръв.

Тя се отдръпна встрани, за да не може да я стигне. Продължаваше да държи капака.

— Дай ми ключовете си.

Донован протегна лявата си ръка със стон и запокити ключовете така, че те се приземиха на десетина сантиметра от тялото му.

Джул грабна връзката и отвори капака. После взе куфара си и се завтече надолу по улицата, преди Донован да е смогнал да се изправи.

 

 

Веднага щом се озова на главната улица на Сан Хосе дел Кабо, тя забави крачка до нормален ход и провери тениската си. Изглеждаше прилично чиста. Бавно и спокойно прокара длан през лицето си, в случай че по него имаше нещо — мръсотия, слюнка или кръв. Извади джобно огледалце от чантата си и без да спира, хвърли око на отражението си в него, а сетне го използва и за да надзърне зад себе си.

Отзад нямаше никой.

Сложи си матово розово червило, затвори огледалцето и забави крачка още повече.

Не биваше да изглежда така, сякаш бяга от нещо.

Въздухът беше топъл, а от вътрешността на баровете тътнеше музика. Пред много от тях се тълпяха туристи — бели, чернокожи и мексиканци, до един пияни и шумни. Тълпи, тръгнали на евтина почивка. Джул метна ключовете и телефона на Донован в някаква кофа за боклук. Огледа се за такси или автобус до летището, но не забеляза нито едно от двете.

Добре тогава.

Трябваше да се скрие някъде и да се преоблече, ако на Донован му хрумнеше да я търси. Работеше ли за Ноа, неминуемо щеше да поеме след нея. Или пък наумеше ли си да й отмъсти.

Представи си сега, че си героиня във филм. По гладката кожа на лицето ти пробягват сенки, докато вървиш. На места под дрехите ти се образуват синини, но косата ти изглежда прекрасно. Въоръжена си с най-различни джаджи — тънки метални пластинки, способни на удивителни технологични и бойни постижения. Разполагаш с отрови и противоотрови.

Ти си в центъра на събитията. Ти и никой друг. Имаш интересни истории за детството си, за необичайното си обучение. Сега си безмилостна, интелигентна и на практика безстрашна. Зад гърба си си оставяла трупове, защото вършиш каквото е необходимо, за да оцелееш, но това все пак ти е работата.

Изглеждаш великолепно на светлината, която се процежда от прозорците на мексиканските барове. Боричкането е накарало бузите ти да поруменеят. А, да — и дрехите ти стоят направо зашеметяващо.

Да, вярно е, че си способна на насилие и престъпления. Може да се каже дори, че си жестока. Но това е част от професията ти и ти си изумително добра в нея, затова всъщност е секси.

Джул бе гледала тонове филми. Знаеше, че жените рядко се озовават в центъра на истории като тази. Вместо това изпълняваха ролите на красавици, които публиката зяпа, бяха трофеи за главния герой, жертви или обекти на романтични желания. И най-вече те съществуваха, за да помогнат на великия бял хетеросексуален герой в някой момент от неговото епично пътешествие. Когато изобщо имаше героиня, тя винаги тежеше малко, носеше оскъдно количество дрехи и се отличаваше с безупречно бели прави зъби.

Джул съзнаваше, че не прилича на тези жени. Никога нямаше да прилича на тях. Но бе всичко, което бяха героите, а в някои отношения бе даже повече.

Знаеше и това.

Стигна до третия бар и се шмугна вътре. Обзаведен беше с маси като за пикник, а по стените бяха окачени препарирани риби. Клиентите бяха главно американци, заети да се напиват до безпаметност след деня, прекаран в спортен риболов. Джул бързо си проправи път към дъното на помещението, хвърли поглед през рамо и изчезна в мъжката тоалетна.

Беше празна. Тя влезе в една от кабинките. Донован никога не би я потърсил тук.

Седалката на тоалетната чиния бе мокра и пожълтяла от мръсотия. Джул се зарови из куфара си, докато откри черна перука — права, дълга до средата на врата и с бретон. Нахлупи си я, изтри червилото си, сложи си тъмен гланц за устни и напудри носа си. После закопча черна жилетка над бялата си тениска.

Някакъв мъж влезе, за да използва един от писоарите. Джул застина неподвижно, доволна, че носи дънки и тежки черни ботуши. През пролуката под вратата на кабинката щяха да се забележат само краката й и долната част на куфара й.

Втори мъж влезе в кабинката до нея. Тя надзърна към обувките му.

Беше Донован.

Това бяха мръсните му сандали на марката „Крокс“. И ръбовете на белия му панталон — част от униформата му в „Плея Гранде“. Кръвта на Джул сякаш бучеше в ушите й.

Тя тихичко вдигна куфара си от пода така, че той да не може да го види. Остана неподвижна на мястото си.

Донован пусна водата и Джул долови как затътря крака към мивката. Завъртя кранчето.

В тоалетната влезе друг мъж.

— Бихте ли ми заели телефона си за момент? — попита го Донован на английски. — Просто за едно бързо обаждане.

— Някой да не те е набил, човек? — отговори другият мъж с калифорнийски акцент. — Приличаш на някого, когото доста добре са го наредили.

— Всичко е наред — каза Донован. — Просто ми трябва телефон.

— Нямам роуминг тук, мога само да изпращам съобщения — рече мъжът. — И трябва да се връщам при компанията.

— Няма да го открадна — настоя Донован. — Просто ми се налага да…

— Казах „не“, нали чу? Но ти желая късмет, пич — отвърна другият и си излезе, без да използва тоалетната.

Дали Донован искаше телефона, защото нямаше как да си тръгне с колата си и трябваше да се обади на някого да го вземе? Или защото възнамеряваше да се обади на Ноа?

Чуваше го как диша тежко, сякаш го боли. Не пусна водата в мивката повече.

Най-после си тръгна.

Джул пусна куфара. Разтърси ръцете си, за да раздвижи кръвта в тях, и ги изпъна зад гърба си. Все още застанала в кабинката, преброи парите си — както песото, така и доларите. Провери вида на перуката си в джобното огледалце.

Когато се почувства сигурна, че Донован си е отишъл, тя излезе от мъжката тоалетна с уверена походка, сякаш не се случваше нищо особено, и се запъти към улицата. Озовавайки се навън, си запроправя път през тълпите купонджии към една от близките пресечки. Скоро извади късмет — някакво такси спря да я вземе. Шмугна се вътре и помоли шофьора да кара към „Гранд Солмар“ — курорта, съседен на „Плея Гранде“.

От „Гранд Солмар“ лесно успя да си вземе второ такси. Поръча на новия шофьор да я закара в някой евтин хотел в града. Той я остави пред „Кабо Ин“.

Мястото беше същинска дупка. Долнопробни тънки стени, мръсна боя, пластмасови мебели, изкуствени цветя на рецепцията. Джул си нае стая под фалшиво име и плати на рецепциониста с песо. Той не й поиска документ за самоличност.

Когато се качи в стаята си, използва малката кафеварка там, за да си приготви чаша безкофеиново кафе. Сложи вътре три бучки захар. После се настани на ръба на леглото.

Трябваше ли да бяга?

Не.

Да.

Не.

Никой не знаеше къде се намира. Никой в целия свят. Този факт трябваше да я радва. Нали все пак бе пожелала да изчезне безследно.

Но се чувстваше уплашена.

Щеше й се Паоло да е наблизо. Или Имоджен.

Щеше й се да можеше да изтрие завинаги всичко, което се бе случило.

Струваше й се, че ако съумееше да върне времето назад, за да започне наново, би била по-добър човек. Или различен човек. Определено щеше да се държи повече като човека, който беше дълбоко в себе си. Или по-малко. Не знаеше кое от двете, защото вече не бе в състояние да разбере какъв е истинският й нрав… А може би „истинска“ Джул всъщност изобщо не съществуваше и вместо нея се рояха просто редица роли, които разиграваше в различните ситуации.

Всички хора ли бяха такива — лишени от автентична същност?

Или беше така само с нея?

Недоумяваше дали е способна да обикне собственото си странно, обезобразено сърце. Искаше някой друг да го стори вместо нея — да съзре как бие в гърдите й и да каже: „Виждам каква е истинската ти същност. Виждам, че съществува и че е уникална и достойна за любов. Обичам те!“.

Колко мрачно и глупаво беше да си така странен и обезобразен, да нямаш точна форма, да нямаш истинско Аз, когато целият ти живот се простира пред теб. Джул бе надарена с множество редки таланти. Работеше усилено и действително имаше толкова… страшно много неща, които да предложи на света. Знаеше го.

Защо тогава продължаваше да се чувства така безполезна?

Искаше да звънне на Имоджен. Искаше й се да чуе характерния нисък смях на Ими, както и някой от дългите монолози, в които й разкриваше какви ли не тайни. Искаше й се да можеше да й каже: „Страх ме е“. А Ими би отговорила: „Но ти си смела, Джул. Ти си най-смелият човек, когото познавам“.

Искаше й се Паоло да дойде, да обвие ръце около нея и да изрече пак същото, което вече й бе казал веднъж — че е „великолепен, първокласен човек“.

Искаше й се наоколо да има някой, който да я обича безусловно, който би й простил всичко. Или още по-добре — някой, който да е узнал всичко за нея и да я обича заради онова, което е.

Нито Паоло, нито Ими бяха готови на подобно нещо.

И все пак Джул си спомняше допира на устните на Паоло върху своите и аромата на жасминовия парфюм на Ими.

 

 

Нахлузила отново черната перука, Джул слезе долу в офиса на „Кабо Ин“. Вече бе премислила стратегията си. Късно бе, така че офисът за клиенти беше затворен, но тя даде на рецепциониста щедър бакшиш, за да й го отвори. Седна пред компютъра и си запази самолетен билет от Сан Хосе дел Кабо до Лос Анджелис за следващата сутрин. Използва собственото си име и плати с обикновената си кредитна карта — онази, която бе пробутала в „Плея Гранде“.

Сетне попита рецепциониста откъде може да купи кола срещу сума в брой. Той й отговори, че наблизо имало един по-дискретен търговец, който би могъл да й продаде нещо срещу американски долари на сутринта. Записа й адреса — намираше се на улица „Ортиз“, до „Ехидо“, както й обясни.

Ноа следеше транзакциите по кредитните й карти. Сигурна беше в това — иначе нямаше как да я е намерила. Сега детективката щеше да забележи новото плащане и да отиде в Лос Анджелис. Самата Джул обаче щеше да си купи кола, плащайки в брой, и да тръгне към Канкун. Оттам щеше да поеме към остров Кулебра в Пуерто Рико, където имаше множество американци, които никога не показваха паспортите си.

Тя благодари на рецепциониста за информацията относно търговеца.

— После няма да си спомняш за какво сме си говорили, нали? — попита го, побутвайки още една двайсетачка към него през тезгяха.

— Може и да си спомня — отвърна той.

— Не, няма — каза тя и добави петдесетачка.

— Не съм ви виждал — увери я той.

 

 

Спа зле. Още по-лошо от обикновено. Сънува как се дави в топла тюркоазносиня вода; как по тялото й се разхождат изоставени котки, докато спи; как я задушава змия. Събуди се с крясък.

Пийна вода. Взе си студен душ.

Заспа… и пак се събуди от собствените си викове.

В пет сутринта влезе с олюляване в банята, наплиска лицето си с вода и си сложи молив за очи. Защо не? Обичаше грима. Имаше време. Нанесе си коректор, после — пудра, добави сиви сенки за очи и спирала, а накрая — почти черно червило със слой гланц за устни над него.

Втри малко гел в косата си и се облече. Черни дънки, същите ботуши и тъмна тениска. Дрехите бяха прекалено дебели за мексиканската жега, но пък бяха практични. Прибра всичко в куфара, изпи бутилка вода и излезе от стаята.

В коридора седеше Ноа, облегнала гръб на стената, хванала димяща чаша кафе с двете си ръце.

И чакаше.