Е. Локхарт
Истинска измама (3)

16

Последната седмица на февруари 2017 г.

Лондон

Три месеца преди Джул да пристигне в Мексико, Форест Смит-Мартин лежеше на дивана й и хрупаше бейби морковчета с правите си лъскави зъби. Отседнал бе в апартамента й в Лондон от пет вечери насам.

Форест беше бившето гадже на Ими. Винаги се държеше така, сякаш не вярва и на думичка, излизаща от устата на Джул. Ако му кажеше, че обича боровинки, той повдигаше вежди, като че силно се съмняваше в това. Ако му съобщеше, че Ими спонтанно е хукнала към Париж, я разпитваше къде точно ще отседне там. Караше я да се чувства така, все едно не заслужава доверие.

Бледият и слаб Форест спадаше към категорията кльощави мъже, които се усещаха неудобно в компанията на жени, по-мускулести от тях. Ставите му като че ли бяха необичайно хлабаво захванати, а плетената гривна на лявата му китка изглеждаше мръсна. Завършил бе „Йейл“ със специалност „световна литература“. Обичаше хората да са наясно с този факт и често го споменаваше в разговор. Носеше малки очилца и се опитваше да си пусне брада, която така и не успяваше да се оформи напълно, а косата му бе вдигната на малък кок на темето. Беше на двайсет и две и работеше върху романа си.

Точно сега четеше книга, преведена от френски език. Албер Камю. Произнасяше името „Камуу“. Излегнал се бе на дивана — не просто седнал — и беше по суитшърт и боксерки.

Форест беше дошъл в апартамента заради смъртта на Ими. Заявил беше, че иска да спи на разтегателния диван, за да е близо до нещата й. Джул го бе заварвала повече от веднъж да вади дрехи от гардероба й и да заравя нос в тях. На няколко пъти ги бе окачвал на рамките на прозорците. Беше открил старите книги на Имоджен — ранни издания на „Панаир на суетата“ и други викториански романи — и ги бе натрупал до леглото си, сякаш имаше нужда да ги гледа, докато не заспи. Освен това оставяше седалката на тоалетната чиния вдигната.

Той и Джул се погрижиха да уредят нещата след смъртта на Ими от Лондон. Гил и Пати не можеха да мръднат от Ню Йорк поради здравословното състояние на Гил. Соколови бяха съумели да попречат на вестниците да пишат за самоубийството. Казаха, че не желаят никаква публичност, а и според полицията нямаше основания да се съмняват, че всъщност става дума за нещо друго, освен самоубийство. Въпреки че тялото така и не бе открито, никой не се двоумеше какво се бе разиграло. Ими беше оставила предсмъртна бележка в кутията за хляб.

Всички бяха на мнение, че вероятно е била депресирана. Непрекъснато имаше случаи на хора, които се хвърляха в Темза, осведомиха ги от полицията. Ако човек скочеше, прикрепил към себе си някаква допълнителна тежест — така, както Имоджен бе написала, че ще стори, — не се знаеше колко време ще измине, преди да открият трупа.

В момента Джул седеше до Форест и щракаше с дистанционното на телевизора от канал на канал. Даваха късните предавания по Би Би Си. Двамата бяха прекарали деня в разчистване на кухнята на Имоджен, опаковайки нещата й според молбата на Пати. Задачата беше дълга и емоционална.

— Това момиче прилича на Ими — посочи Форест към една от актрисите на екрана.

Джул поклати глава.

— Не мисля.

— Напротив — настоя той. — На мен ми прилича.

— Не и отблизо — възрази Джул. — Просто има къса коса. Хората смятат, че и аз приличам на Ими отдалеч.

Той я погледна право в очите.

— Не приличаш на нея, Джул — каза. — Имоджен бе милион пъти по-красива, отколкото ти някога ще бъдеш.

Джул го стрелна с неприязън.

— Не знаех, че ще си разменяме нападки тая вечер. Малко съм уморена. Не може ли просто да пропуснем, или твърдо си решил да се скараме?

Форест се наведе към нея и затвори томчето на Камю.

— Имоджен давала ли ти е пари назаем? — попита я.

— Не е — отговори Джул честно.

— Искаше ли да спиш с нея?

— Не.

— А спала ли си с нея?

— Не.

— Имала ли е ново гадже?

— Не.

— Има нещо, което не ми казваш.

— Има поне шестстотин неща, които не ти казвам — отвърна Джул. — Защото съм дискретен човек. И приятелката ми тъкмо почина. Тъжна съм и се мъча да се справя с това. Нещо против ли имаш?

— Не — каза Форест. — Но трябва да науча какво се е случило.

— Виж, ако искаш да останеш в апартамента, правилото е следното: не задавай хиляди въпроси за личния живот на Ими. Или за личния живот на Джул. И така ще се спогодим. Бива ли?

Форест заекна от възмущение.

— Правило… ако искам да остана в апартамента ли? Какви ги приказваш?

— Всяко място си има правила. Когато пристигнеш някъде, си длъжен да провериш какви са. Ако си гост например, трябва да проучиш нравите и порядките и да ги се нагодиш към тях. Не е ли така?

— Е, може би ти така правиш.

— Всички така правят. Постепенно усещат колко високо могат да говорят, къде могат да седят, какво могат да си позволят да кажат и какво би било грубо. Нарича се „живот в човешко общество“.

— Не — Форест кръстоса крака нехайно. — Не съм толкова фалшив. Просто върша онова, което ми идва естествено. И Знаеш ли какво? Досега никога не е ставал проблем от това.

— Защото си ти.

— Това пък какво означава?

— Ти си мъж. Богат по рождение, бял, с много хубави зъби и диплома от „Йейл“, и прочее, и прочее.

— Е, и?

— Другите хора се приспособяват към теб, задник такъв. Смяташ, че всички се държат както си искат, но си сляп като къртица, Форест. Хората се съобразяват с теб непрекъснато.

— И това е възможно — допусна той. — Хубаво, признавам го.

— Благодаря.

— Но ако изпадаш в размисъл за всички тези щуротии всеки път, когато се окажеш на ново място, значи нещо хич не ти е наред, Джул.

— Приятелката ми е мъртва — отговори му тя. — Ето какво не ми е наред.

 

 

Ими не беше споделяла тайните си с Форест. Споделяла ги бе с Джул.

Джул осъзна тази истина отрано — още преди Ими да й съобщи рожденото си име и преди Брук Ланън да се появи в къщата във Винярд.

Тъкмо празнуваха Четвърти юли. Джул се бе нанесла наскоро. Ими беше открила рецепта за тесто за пица, което можеше да се пече на градински грил. Току-що бе отворила маята и се занимаваше с него в кухнята. Поканила беше приятели — летовници, с които се бе запознала няколко дни по-рано на местното пазарче. Дойдоха им на гости и хапнаха заедно. Всичко вървеше добре, но те поискаха да си тръгнат по-рано.

— Да идем в града да гледаме фойерверките — казаха. — Не бива да ги пропускаме. Побързайте!

Джул знаеше, че Имоджен мрази да се блъска в големите тълпи по подобни събития. Не можеше да види нищо заради главите на околните. И винаги беше твърде шумно.

На Форест явно не му пукаше. Той просто се качи в колата на туристите, като само мина пътьом, за да грабне една кутия с бисквити от килера.

Джул не отиде. Двете с Ими зарязаха чиниите за прислужничката и се преоблякоха в бански костюми. Джул свали капака на джакузито, а Ими наля и за двете газирана вода с лимон във високи чаши.

Поседяха в мълчание за малко. Вечерта бе захладняла и от водата се вдигаше пара.

— Харесва ли ти тук? — попита Ими най-после. — В къщата ми? С мен?

На Джул й харесваше, ето защо това и отговори. А когато Ими я погледна с очакване, добави:

— Всеки ден имам време да надзърна към небето и наистина да усетя вкуса на храната, която ям. Разполагам с пространство, в което да се настаня удобно. Няма работа, няма очаквания, няма възрастни.

— Ние сме възрастни — рече Ими, отпускайки глава назад. — Или поне аз така мисля. Ти, аз и Форест — възрастни сме, по дяволите, и именно затова е толкова приятно. Опа!

Без да иска, бе разляла чашата с газирана вода в джакузито. В резултат на което протегна ръка към трите бавно потъващи парченца лимон и ги улови едно по едно.

— Хубаво е, че ти харесва тук — продължи, докато вадеше последното, — защото да живея с Форест, донякъде се чувствах като… да живея сама. Не мога да го обясня. Може да е, защото пише роман, или защото е по-голям от мен. Но е по-хубаво, когато и ти си тук.

— Как се запознахте?

— Когато бях в Лондон, ходех на летни курсове заедно с братовчед му, един ден отидох да взема кафе от „Черното куче“ и го познах от Instagram. Заговорихме се. Беше дошъл за един месец, за да работи върху книгата си. Не познаваше никого. И общо взето, това беше. — Ими прокара пръсти по повърхността на водата и додаде: — Ами ти? Излизаш ли с някого?

— В „Станфорд“ имах няколко гаджета — отговори Джул. — Но те все още са в Калифорния.

— Няколко гаджета?

— Три гаджета.

— Три е много, Джул!

Тя сви рамене.

— Не можех да реша.

— Когато влязох в университета — поде Ими, — Вивиан Абрамовиц ме покани на купона на Студентския мултиетнически съюз. Нали съм ти я споменавала? Та както и да е — майка й е с китайски произход; баща й пък има корейски и еврейски корени. Тя бе твърдо решила да иде на купона, защото някакво момче, по което си падаше, също щяло да бъде там. Беше ми малко нервно, задето ще съм единственият бял човек, но не се получи неловко. Неловко беше това, че всички бяха адски амбициозни и политически настроени. Говореха За разни протести, списъци с политико-философски книги за четене, за някаква поредица филми за Харлемския ренесанс. На купон! Аз си мислех: „Кога ще танцуваме?“. А отговорът се оказа: „Никога“. Имаше ли такива купони в „Станфорд“? Без бира и с толкова високоинтелектуални дискусии?

— В „Станфорд“ има братства и сестринства.

— Значи може би няма. Но както и да е. Дойде някакво високо черно момче с расти, много сладко, и ми каза: „Ходила си в «Грийнбрайър» и не си чела Джеймс Болдуин? Ами Тони Морисън? Трябва да прочетеш нещо на Та-Нехиси Коутс“. А аз му викам: „Ехо! Току-що постъпих тук. Още нищо не съм чела!“. А пък Вивиан, която стоеше до мен, заяви: „Брук ми писа, че има някакъв друг купон, на който имат и диджей, и отборът по ръгби вече е там. Да се омитаме, а?“. И понеже на мен също ми се ходеше на купон, където мога да танцувам, си тръгнахме.

Ими потопи глава под повърхността на водата, после се показа отново.

— Какво стана със снизходителния пич?

Ими се засмя.

— Айзък Тъпърман. Заради него ти разказах историята. Излизахме почти два месеца. Затова си спомням имената на любимите му писатели.

— Ходила си с него?

— Да. Пишеше ми поеми и ги оставяше на колелото ми. Идваше в стаята в общежитието ми много късно — към два през нощта например — и ми казваше, че съм му липсвала. Но имаше и сериозен натиск от негова страна. Израснал бе в „Бронкс“ и учил в „Стай“… и…

— Какво е „Стай“^[1]?

— Държавно училище за надарени деца в Ню Йорк. Имаше много идеи за това каква трябва да бъда, какво трябва да уча, за какво трябва да ми пука. Искаше да бъде в ролята на страхотния по-възрастен мъж, който да ме просвети за тези неща. А аз бях поласкана и донякъде впечатлена от него, но понякога и много отегчена.

— Явно е бил като Форест.

— Какво? Не. Така се зарадвах, като се запознах с Форест, Защото той бе тъкмо обратното на Айзък — каза Ими убедено, сякаш това си беше чистата истина. — Айзък ме харесваше, защото бях невежа, което означаваше, че той ще има възможността да ме научи на много, нали разбираш? Това го караше да се чувства като мъж. И действително знаеше доста неща, които аз не бях учила и които не бях преживявала, и прочее. Но от друга страна — и ето в това беше иронията на положението, — невежеството ми непрекъснато го дразнеше. В крайна сметка, след като скъса с мен и аз изпаднах в депресия, един ден дойдох във Винярд и си казах: „Майната ти, господин Айзък. Не съм чак толкова невежа. Знам разни неща за разни неща, на които ти не обръщаш внимание, защото си преценил, че са маловажни и безполезни“. Нали се сещаш какво искам да кажа? Не знаех много за нещата, които интересуваха Айзък. И знам, че те са важни, но през цялото време, докато бяхме заедно, се чувствах така глупава и празноглава. Фактът, че не разбирах особено добре средата, в която бе живял, съчетан с факта, че бе една година по-напред от мен и наистина беше вглъбен в ученето, литературното списание и така нататък… та това сочеше, че той все беше великият, голям мъж, а аз все го гледах от долу нагоре с ококорени очи. И именно това беше нещото, което той харесваше в мен. И което ненавиждаше.

След кратка пауза Ими продължи:

— После имаше един момент, в който за около седмица се боях, че съм бременна. Представи си го, Джул. Аз съм осиновено дете. И ето ме бременна с бебе, което мислех, че може би ще трябва да дам за осиновяване. Или да направя аборт. Бащата е човек, с когото родителите ми разговаряха веднъж и отписаха като купонджия — заради цвета на кожата и прическата му, по които си направиха бързите изводи, — и аз нямах представа какво да правя. Затова пропусках лекции цяла седмица и останах да чета в интернет историите на жени, които са абортирали. Накрая най-после ми дойде и писах съобщение на Айзък. Той заряза всичко, дойде в общежитието — и скъса с мен.

Ими скри лице с длани.

— Никога не бях изпитвала такъв страх, както онази седмица — допълни тя. — Когато смятах, че съм бременна.

 

 

Същата нощ, когато Форест се върна от фойерверките, Имоджен вече си бе легнала. Джул беше будна и гледаше телевизия на дивана в дневната. Стана и го последва, докато той тършуваше из хладилника, от който накрая извади бира и някаква забравена свинска пържола.

— Умееш ли да готвиш? — попита го тя.

— Мога да варя спагети. И да притоплям доматен сос.

— Имоджен много я бива.

— Аха. За наше щастие, а?

— Труди се наистина усилено в кухнята. Научила се е сама — с клипчета от интернет и готварски книги от библиотеката.

— Така ли? — възкликна Форест без ентусиазъм. — Има ли останал сладкиш, между другото? Сладкишът е от жизненоважно значение за душевния ми мир в настоящия момент.

— Изядох го — отговори Джул.

— Късметлийка — рече той. — Добре тогава. Отивам да поработя над книгата. Умът ми е най-остър нощем.

 

 

Една вечер, след като вече бе изминала седмица, откакто Форест живееше с Джул в Лондон, той купи два билета за „Зимна приказка“ на Кралския Шекспиров театър. Колкото да измислят нещо за правене. Имаха нужда да излязат от апартамента.

Хванаха линия „Джубилий“ на метрото до линия „Централна“, където слязоха на „Сейнт Пол“ и продължиха оттам пеша до театъра. Валеше. Тъй като представлението започваше чак след час, си намериха някаква кръчма, където си поръчаха пържена риба с картофки. Вътре бе сумрачно, а стените бяха облицовани с огледала. Хапваха, седнали на бара.

Форест говори надълго и нашироко за разни книги. Джул го попита за онази на Камю, която четеше — „Чужденецът“. Накара го да й обясни сюжета, в който се разказвало за някакъв мъж, чиято майка била мъртва и който убил друг мъж, Заради което пък го пратили в затвора.

— Мистерия ли е?

— Изобщо не — отвърна Форест. — Мистериите утвърждават статуквото. Накрая за всичко се намира логично обяснение. Редът е въдворен. Но ред всъщност не съществува, нали? Това е изкуствено създадено понятие. Целият жанр на романите мистерии укрепва хегемонията на западните разбирания относно причинността. В „Чужденецът“ знаеш всичко, което ще се случи, и то от самото начало. Няма никаква скрита истина за разкриване, защото човешкото съществувание е по своята същност безсмислено.

— О, толкова си готин, като редиш многосрични думи — отбеляза Джул и се пресегна към чинията му, за да си вземе картофче. — Тоест… точно обратното.

Когато им връчиха сметката, Форест извади кредитната си карта.

— Аз черпя. Благодарности на Гейб Мартин.

— Баща ти?

— Мда. Той плаща сметките по тази красавица — Форест потупа с показалец по картата, — докато не навърша двайсет и пет. За да мога да работя по романа си.

— Щастливец — каза Джул.

Взе картата и наизусти цифрите. После я обърна и наизусти и тези на гърба.

— Няма ли дори да погледнеш сметката? — поинтересува се след това.

Форест се засмя, взе си картата обратно и я плъзна през бара.

— Не. Всички отиват право в Кънектикът. Но се опитвам да не губя представа за привилегиите, с които се ползвам, и да не ги приемам за даденост.

Докато под ромолящия дъждец крачеха към сградата на центъра „Барбикан“, Форест държеше чадъра над двамата. Купи програма — от онези, които можеш да си купиш в лондонските театри, пълна със снимки и информация за историята на пиесата. Двамата седнаха в тъмното.

По време на антракта Джул се облегна на стената във фоайето и се загледа в тълпата. Форест отиде до тоалетната. Джул се вслушваше в акцентите на посетителите: лондонски, йоркширски, ливърпулски. Бостънски, централноамерикански, калифорнийски. Южноафрикански. Пак лондонски.

По дяволите!

Паоло Валарта-Белстоун беше тук.

Точно сега. В отсрещния край на фоайето.

Открояваше се ярко сред монотонната тълпа. Носеше червена тениска със спортно палто и бе обул маратонки в синьо и жълто. Подгъвът на дънките му бе леко оръфан. Майката на Паоло бе филипинка, а бащата — бял американец с роднини, пръснати из цялата страна. Така ги беше описал той. Имаше черна коса — подстригана късо в някакъв момент след последния път, когато го бе видяла, — и леко извити вежди. Кръгли бузи, кафяви очи и меки алени устни, почти подути на вид. Прави зъби. Паоло бе от онези хора, които обикаляха света, нарамили раница, и които се заговаряха с непознатите по увеселителните паркове и музеите. Бе разговорлив, без да му се налага да се преструва и в най-малка степен. Харесваше хората и винаги виждаше най-доброто в тях. Точно сега ядеше желирани рибки от малко жълто пликче.

Джул извърна поглед настрани. Не й хареса колко щастлива се бе почувствала. Не й харесваше колко бе красив.

Не. Не искаше да вижда Паоло Валарта-Белстоун.

Не можеше да си го позволи. Нито сега, нито в бъдеще.

 

 

Тя излезе бързешком от фоайето и се запъти обратно към залата. Двойната врата се затвори зад нея. Тук нямаше много зрители. Мяркаха се само разпоредителите и няколко по-възрастни хора, които не бяха пожелали да станат от местата си.

Трябваше да излезе възможно най-бързо, без да се засича с Паоло. Грабна палтото си. Нямаше да чака Форест.

Не съществуваше ли някакъв страничен изход?

Тичаше по пътеката между редиците, преметнала палто през ръката си. И ето го него. Застанал пред нея. Тя спря. Сега вече нямаше как да се измъкне.

Паоло размаха пликчето с желирани бонбони.

— Имоджен! — възкликна той, пробяга разстоянието, което ги делеше, и я целуна по бузата. Джул долови полъх на захар от устните му. — Адски много се радвам да те видя.

— Здравей! — каза тя хладно. — Мислех, че си в Тайланд.

— Плановете се отложиха — обясни той. — Изместихме всичко за по-нататък. — Отдръпна се назад, сякаш за да се наслади на гледката, и добави: — Ти трябва да си най-красивото момиче в цял Лондон. Леле майчице!

— Благодаря.

— Наистина го мисля. Тоест най-красивата жена, не момиче. Извинявай. Хората не сноват ли след теб насам-натам, точейки лиги? Как си успяла да се разхубавиш от последния път, когато те видях? Ужасяващо е. И приказвам твърде много, защото съм нервен.

Джул усети как по кожата й плъзва топлина.

— Ела с мен — каза той. — Ще те черпя един чай. Или кафе. Каквото искаш. Липсваш ми.

— И ти ми липсваш.

Не й се щеше да го изрича. Думите се отрониха, преди да се опомни, и бяха верни.

Паоло я хвана за ръката, като я задържа само за пръстите. Открай време си беше такъв — уверен. Макар че го беше отхвърлила, веднага беше почувствал, че не го е сторила искрено. Бе невероятно нежен, но същевременно и сигурен в себе си. Докосваше я така, като че и двамата са извадили късмет, че имат възможността да се докосват; като че знаеше, че тя не позволява често на хората да го правят. Преплел връхчетата на пръстите си с нейните, той я поведе обратно към фоайето.

— Не съм ти се обаждал само защото ти каза да не го върша — заяви той и пусна ръката й, когато се наредиха на опашката за чай. — А ми се иска непрекъснато. Всеки ден. Зяпам телефона, но в крайна сметка не звъня, защото не желая да бъда нахален. Толкова се радвам, че се натъкнахме един на друг. Господи, колко си хубава!

Джул харесваше начина, по който тениската му леко загатваше за очертанията на ключиците му, както и начина, по който се движеха китките му, покрити от плата на якето. Имаше навика да хапе долната си устна, когато беше разтревожен. Чертите на лицето му изглеждаха меки, миглите му — катраненочерни. Искаше лицето му да бъде първото нещо, което да съзира сутрин. Чувстваше, че ако само можеше да започне деня си с лицето на Паоло Валарта-Белстоун, всичко щеше да бъде наред.

— Още ли не ти се ще да се завърнеш у дома, в Ню Йорк? — попита той.

— Не искам да се връщам никога — отговори Джул.

Подобно на множество от нещата, които й се изплъзваха пред него, и това беше абсолютно вярно. Очите й се напълниха със сълзи.

— И аз не искам — каза той.

Бащата на Паоло беше магнат в областта на недвижимите имоти, който беше осъден за търговия с поверителна информация. Беше се вдигнал голям шум.

— Майка ми напусна баща ми, когато разбра с какво се е занимавал. Сега живее със сестра си и пътува до работа чак от Ню Джърси. Финансовото положение е в хаос и сме затънали в разходи по бракоразводни адвокати, адвокати по наказателно право и медиатори. Уф!

— Съжалявам.

— Просто е грозно. Братът на баща ми се проявява като невероятен расист в хода на развода. Няма да повярваш какви ги дрънка. И майка ми се е озлобила съвсем, откровено казано. Има право да бъде такава, но дори разговорите с нея по телефона се превърнаха в същински кошмар. Не смятам, че ми е останало нещо, заради което да се върна.

— Какво ще правиш?

— Ще пътувам още малко. Приятелят ми ще е готов да тръгнем след около две седмици, ще минем през Тайланд, Камбоджа и Виетнам — така, както го бяхме планирали и преди. После — Хонконг и накрая ще идем да видим баба ми във Филипините.

Той пак взе ръката на Джул в своята и прокара нежно пръстите си по дланта й.

— Не си носиш пръстените.

Ноктите й бяха лакирани със светлорозов лак.

— Само един — отговори тя и му показа другата си ръка, на която се виждаше нефритовата змия. — Другите всъщност бяха на една приятелка. Аз само ги бях взела назаем.

— Мислех, че са твои.

— Не. Да. Не.

Джул въздъхна.

— Кое последно?

— Приятелката ми се самоуби неотдавна. Скарахме се и тя умря, без да сме се сдобрили.

Казваше му истината и го лъжеше едновременно. Присъствието на Паоло размътваше ума й. Знаеше, че не бива да говори с него повече. Усещаше как историите, които разказваше сама на себе си, и историите, които разказваше на останалите, започват да се разместват, да преливат една в друга, да сменят формите си. Тази вечер сякаш не беше в състояние да си спомни как бяха озаглавени, кое от тях беше искрено и кое — не.

Паоло стисна дланта й.

— Съжалявам.

Джул избълва:

— Кажи ми: според теб вярно ли е, че един човек е толкова лош, каквато е най-лошата му постъпка?

— Какво?

— Мислиш ли, че даден човек е толкова лош, каквато е най-лошата му постъпка?

— Тоест дали приятелката ти ще бъде изпратена в ада, задето се е самоубила?

— Не — отвърна тя. Изобщо не бе имала това предвид. — Исках да кажа, дали най-лошите ни постъпки определят какви сме приживе? Или вярваш, че хората са по-добри от най-долните прояви, до които са прибягвали някога?

Паоло се замисли.

— Ами да вземем Леонт в „Зимна приказка“ например. Опитал се да отрови приятеля си, хвърлил собствената си жена в затвора и изоставил невръстното си дете в дивата гора. Значи е възможно най-зъл. Нали така?

— Така.

— Но в крайна сметка… Гледала ли си пиесата и преди?

— Не.

— Накрая той се разкайва. Дълбоко, искрено се разкайва за всичко — и това е достатъчно. Останалите му прощават. Шекспир дарява Леонт с опрощение, макар че е извършил всички онези злини.

На Джул й се прииска да му разкаже всичко.

Искаше й се да разкрие миналото си пред него в цялата му грозота и красота, в цялата му смелост и сложност. И щеше да получи опрощение.

Не можеше да проговори.

— Ооо… — проточи Паоло. — Всъщност не говорим за пиесата, нали?

Джул поклати глава.

— Не ти се сърдя, Имоджен — каза Паоло. — Луд съм по теб.

Протегна ръка и я докосна по бузата. Сетне прокара меката част на палеца си по долната й устна.

— И съм сигурен, че приятелката ти също не ти се сърди вече, каквото и да се е случило, докато е била жива. Ти си един великолепен, първокласен човек. Личи ти.

Беше дошъл техният ред.

— Две чаши чай — поръча Джул на жената зад тезгяха.

Въпреки че не плачеше, очите й бяха плувнали. Трябваше да се овладее.

— Това ми изглежда като разговор, който трябва да бъде воден на вечеря — каза Паоло и плати чая. — Искаш ли да идем да хапнем след представлението в някой ресторант? Или закусвалня? Знам едно място, където правят питките точно като в Ню Йорк.

Джул съзнаваше, че трябва да откаже, но вместо това кимна.

— Вечеря, добре. Нека обаче си приказваме за весели неща сега — каза Паоло. Двамата взеха картонените си чаши и ги занесоха до масичка, на която бяха оставени мляко и бъркалки за кафе. — Аз го пия с две пакетчета захар и огромна лъжица сметана. Ти?

— С лимон — отвърна Джул. — Нужни са ми поне по четири резена на чаша.

— Добре… Хубави неща, с които да се разсеем — заговори Паоло, докато вървяха към една свободна маса. — Да ти разкажа ли за себе си?

— Не мисля, че някой може да те спре.

Той се засмя.

— Когато бях на осем, си счупих глезена, скачайки от покрива на колата на чичо ми. Тогава имах куче на име Туистър и хамстер на име Свети Георги. Като малък исках да стана детектив. Веднъж така преядох с череши, че ми призля. И не съм излизал с друго момиче, откакто ми каза да не ти се обаждам повече.

Тя се усмихна против волята си.

— Лъжец.

— Нито едно-едничко момиче. Тази вечер дойдохме с Арти Тачър.

— Приятеля на баща ти?

— У тях съм отседнал. Каза, че ако не съм бил на театър тук, значи нищо не съм видял от Лондон. А ти?

Джул се приземи обратно в настоящето.

Беше дошла с Форест.

Глупаво, немислимо глупаво от нейна страна да позволи на Паоло да я разсее така.

Готвеше се да си тръгне. Но после… той бе докоснал бузата й с устни. Бе хванал пръстите й. Взрял се бе в ръцете й и бе казал: „Господи, колко си хубава!“. Потвърдил бе наново колко му се е искало да й се обади през всеки от изминалите дни.

Паоло й беше липсвал наистина много.

Но Форест беше тук.

Не биваше да се засичат. Паоло не биваше да вижда Форест за нищо на света.

— Слушай, трябва да…

Форест изникна до лакътя й. Изглеждаше вял и апатичен.

— Намерила си си приятелче — заяви й той с тон, сякаш дърдореше на някое кученце.

Налагаше се да си тръгнат веднага. Джул се изправи.

— Не се чувствам добре — каза. — Вие ми се свят. И ми се гади. Ще ме заведеш ли у дома?

Стисна Форест за китката и го задърпа към вратата на фоайето.

— Преди минутка ти нямаше нищо — додаде той, докато се влачеше след нея.

— Много се радвам, че се видяхме — обърна се Джул към Паоло. — Довиждане.

Надявала се беше, че Паоло ще остане седнал на мястото си, но той се изправи и ги последва към вратата.

— Аз съм Паоло Валарта-Белстоун — представи се той и се усмихна на Форест, докато тримата продължаваха напред. — Приятел съм на Имоджен.

— Трябва да вървим — рече Джул.

— Форест Смит-Мартин — откликна Форест. — Значи си разбрал?

— Да тръгваме — настоя Джул. — Веднага.

— Какво да съм разбрал? — попита Паоло, без да изостава от Форест, докато излизаха.

— Извинявай, извинявай — намеси се Джул. — Нещо не ми е добре. Повикай такси. Моля те.

Вече бяха излезли навън под проливния дъжд. Дълги алеи водеха от предния вход на театъра към улицата. Джул продължи да дърпа Форест нататък.

Паоло се закова на място под заслона на сградата, за да не се намокри.

Джул спря някакво черно такси. Влезе. Даде адреса на апартамента в „Сейнт Джонс Ууд“.

След това си пое дълбоко дъх и си наложи да се успокои. Реши какво да каже на Форест.

— Забравих си якето на стола в залата — оплака се той. — Болна ли си?

— Не, не точно.

— Какво има тогава? Защо си тръгваме?

— Онзи човек ми досаждаше.

— Паоло ли?

— Да. Непрекъснато ми звъни. По няколко пъти на ден. Съобщения. Имейли. Мисля, че ме следи.

— Странни връзки имаш.

— Не е връзка. Той просто отказва да приеме „не“ за отговор. Затова трябваше да се махна.

— Паоло-нещо-си-Белстоун, нали? — попита Форест. — Така ли се казваше?

— Да.

— Да не е роднина на Стюарт Белстоун?

— Не знам.

— Какво беше последното му име? Белстоун? — Форест извади телефона си. — В Уикипедия пише… Да, Стюарт Белстоун… скандалът с търговията с вътрешна информация, дъра-бъра… Паоло Валарта-Белстоун му е син.

— Предполагам — каза Джул. — Гледам да не мисля за него.

— Белстоун. Интересно — продължи Форест. — Имоджен познавала ли го е?

— Да. Не — отвърна Джул смутено.

— Кое от двете?

— Семействата им се познават. Засякохме се малко след като пристигнахме в Лондон.

— А сега те следи и не ти дава мира?

— Да.

— И не ти е хрумвало, че е добра идея да споменеш пред полицията по време на разследването на смъртта на Ими, че те следи някакъв Белстоун?

— Той няма нищо общо с това.

— Може да има. Има много неща, които някак не си пасват.

— Ими се самоуби и това е всичко — сопна му се Джул. — Беше депресирана, не те обичаше вече, а не обичаше и мен достатъчно, за да остане жива. Спри да се държиш, като че е възможно да се е случило нещо различно.

Форест прехапа устни и двамата продължиха да се возят, потънали в тишина. След минута-две Джул надникна към него и забеляза, че плаче.

 

 

На сутринта Форест бе изчезнал. Просто не беше на разтегателния диван. Куфарът му не беше в шкафа в коридора. Пухкавите му старомодни пуловери не се мяркаха разхвърляни тук-там из стаята. Лаптопа му го нямаше, френските му романи също. Зарязал бе мръсните си чинии в мивката.

На Джул нямаше да й липсва. Не желаеше да го вижда никога повече. Но не искаше да си тръгва, без да обясни защо.

Какво толкова бе казал Паоло на Форест предишната вечер? Само „Приятел съм на Имоджен“ и „Какво да съм разбрал?“, както и името си. Това беше.

Не бе чул Паоло да нарича Джул „Имоджен“. Нали?

Не.

Може би.

Не.

Защо Форест настояваше полицията да проучи Паоло? Дали не смяташе, че Имоджен е била следена и убита? Дали не смяташе, че Имоджен е имала романтична връзка с Паоло? Дали не смяташе, че Джул лъже?

Тя стегна багажа си и отиде в младежкия хостел в другия край на града, за който бе чела.