Лора Трентъм
Целуни ме така (6)

Глава четвърта

Притисната между мускулестото му тяло и лятната жега, Монро се чувстваше като на повърхността на слънцето. Брадата му гъделичкаше лицето й и преди да успее да овладее тялото си, тя се сгуши в него. Той ухаеше невероятно, на подправки и на нещо типично мъжко. Тя сигурно вонеше на болница и пот след дългия работен ден.

Отдръпна се от него, оправи блузата си и прокара длан през челото си. Настани се зад волана и включи двигателя, докато климатикът продължаваше да работи с всичка сила, нагласен по време на краткото й пътуване от клиниката до фитнеса.

Домът на Сойер Форнет беше на десетина минути път. Той можеше да си купи доста по-голяма и по-хубава къща в другата част, откъм Мисисипи. Вместо това беше избрал стара традиционна селска къща, заобиколена с веранда от всички страни. Беше отдалечена, построена в средата на най-малко сто акра площ. Сойер поддържаше земята около къщата чиста, но бе оставил останалата част от имота да запустява.

Монро стискаше силно волана и не откъсваше очи от пътя, но усещаше неестествено ясно присъствието на мъжа, който седеше на няколко сантиметра от нея. Кейд мълчеше, което я накара да се откаже от опитите да измисли нещо, което няма да прозвучи глупаво.

Намали веднага щом колата започна да се друса по непавираната алея към къщата на Сойер и го погледна, но той изглеждаше по-скоро замислен, отколкото измъчван от болка, и потупваше с показалец дръжката на бастуна.

— Тали каза, че имаш два черни колана и преподаваш самоотбрана. — Гласът му беше тих, но успя да надвие бръмченето на климатика.

Тя прие думите му като въпрос.

— Предлагам безплатни курсове на момичетата от гимназията. Тали ми позволи да използвам залата, без да плащам наем. Повечето от тях нямат пари, за да се запишат.

— Много благородно от твоя страна.

— Не искам тези деца да се страхуват. Не само от непознати, а и от момчетата — мъжете — в живота им. Мисисипи и Луизиана са на челно място в класациите за престъпления срещу жени в Америка. Най-вече от страна на гаджетата и съпрузите им.

Настъпи кратко мълчание. Тя се обърна към него и видя, че се беше вторачил в нея.

— Да не би да го правиш заради случилото се през онази нощ? — попита я накрая.

Тя се обърна и се загледа в къщата на Сойер в далечината. Спомените се втурнаха обратно заедно със съмненията, които влачеше като окови през целия си живот. Сърцето й се преобърна. Кейд беше единственият човек, който бе в състояние да отдели истината от въображаемото. Но десет години бяха много време. И двамата се бяха променили.

— Учудена съм, че го помниш.

— Защо да не го помня?

Колата спря. Червеникавосив пикап беше паркиран под една върба встрани от къщата. Калниците му бяха намазани с камуфлажна боя. Високи треви растяха около спадналите гуми. Ръжда разяждаше капака на багажника и почти закриваше надписа „Додж“, птица си беше свила гнездо в процепа между кабината и каросерията. Изоставеният камион придаваше на пейзажа някаква особена меланхоличност.

— Аз бях малка, а ти… ти изглеждаше толкова по-голям и по-мъдър.

— Е, за по-мъдър не съм сигурен.

— Не се сбогува с мен. — Нямаше намерение да изрече думите на глас, още по-малко с такава жар.

— Моля?

Студенината в гласа му съперничеше на хладния повей от климатика. Тя си помисли, че може би е добре да отстъпи, да смекчи със смях странното обвинение, но щом погледът й срещна неговия, нямаше връщане назад. От малка се беше научила да отстоява мнението си и да се защитава. Макар да се държеше ведро и любезно с всички, не се доверяваше на никого. Това правеше създаването на близки приятелства трудно, а връзките — невъзможни.

Но с Кейд нямаше никакви задръжки. Такива им бяха отношенията от самото начало. Стар навик, на който никога не измени.

— Напусна града, без да ми кажеш. Без да се сбогуваш. Искам да знам защо.

— Беше сложно. — Той отмести поглед и го сведе към ръката, стиснала дръжката на бастуна. — Ти беше добро хлапе, попаднало в неприятна ситуация. Също като Тали и Сойер.

— Това не важи ли и за теб?

Кейд се обърна към нея, подпря едната си ръка на контролното табло, а другата — на облегалката и навлезе в пространството й. Тя не се отдръпна. Настойчивостта му накара сърцето й да препуска в галоп, но не се уплаши. Може би беше само ехо от миналото, но той я караше да се чувства в безопасност, дори когато трябваше да се страхува именно от него.

— Пораснах бързо и трудно. — В гласа му се прокрадна нещо повече от намек за предупреждение.

— Към мен беше добър — меко възрази тя.

— Не се заблуждавай по отношение на мен. Не бях добър тогава и съм дяволски сигурен, че не съм и сега.

Прокара мазолестия си пръст по бузата й и допирът сякаш раздра нервните й окончания като кремък. Ръката му продължи да се движи, докато сграбчи плитката й и лекото подръпване на скалпа предизвика тръпки по цялото й тяло, въпреки яркото слънце, отразяващо се в пикапа. Зърната й се втвърдиха и не й оставаше друго, освен да се надява, че стегнатият спортен екип ще прикрие внезапната й, необяснима възбуда.

Придърпвайки плитката й, той успя да я привлече към себе си. От нейна страна не последва никаква съпротива. Сведе лицето си към нея, докато твърдата му брада погъделичка лицето й, а устните му се озоваха до ухото й.

— Когато видя нещо, което искам, го преследвам, докато го получа. С всички възможни средства.

— Съвсем по макиавелиански^[1]. — Опита да се разсмее, но смехът прозвуча като накъсана въздишка. Мъжкият му аромат я примамваше все по-близо, устните й докоснаха външната извивка на ухото му.

Кейд се отдръпна рязко и зеленият му поглед обходи лицето й. Тя му върна жеста и забеляза тънките нишки от двете страни на устата, бръчките около очите и гъстата брада. Един напълно зрял мъж. И все пак наистина ли беше толкова различен от онова момче в лодката?

— Овидий. — Движението на устните се заби в съзнанието й. Думата не й говореше нищо. Объркването й явно беше очевидно, защото бръчките около устата, от която не откъсваше поглед, станаха по-дълбоки. — Гръцкият философ Овидий, а не Макиавели е написал: „Целта оправдава средствата“.

— Овидий. Разбира се. — Изглежда, Монро беше проспала тази лекция по философия в университета в Мисисипи. Фактът, че отпадналият от гимназията Кейд Форнет цитираше великия мислител, я накара да се запита какво ли още щеше да открие, ако се разровеше по-дълбоко.

Точно когато беше готова да се предаде, той пусна плитката й, отдръпна се и слезе от колата. Накуцването му не беше толкова забележимо, докато изкачваше стълбите, понесъл бастуна успоредно на земята. Въпреки че я беше освободил физически, тя се чувстваше свързана с него по необясним начин, неспособна да откъсне очи от силуета му до момента, в който изчезна зад входната врата на Сойер. Дори и тогава остана неподвижна в продължение на една безкрайно дълга минута.

Как така само с едно докосване на пръста си Кейд бе разпалил в нея огън, след като другите мъже я оставяха безчувствена? Докато възбудата й постепенно намаляваше, осъзна нещо друго. Току-що беше манипулирана от истински майстор. Той така и не й обясни защо беше заминал.

Прекара вечерта, вършейки обичайните неща, хапна, когато стомахът й започна да къркори, и отиде да си легне, щом клепачите й натежаха. Само допреди два часа животът й беше подреден, предвидим и скучен. Кейд Форнет го беше превърнал в хаос.