Лора Трентъм
Целуни ме така (27)

Глава двадесет и пета

Кейд зарови лицето си в косата й, търсейки най-подходящите думи. Но всичко, което му хрумваше, му се струваше или прекалено банално, или прекалено саморазголващо. Думите свикнаха да не се подчиняват на мозъка му, докато правеха секс. Наистина беше красива, забавна, силна и секси и — по дяволите — заслужаваше да чува това всеки ден.

Можеше да остане още дълго така, облегнат върху нея, но тялото й трепереше по-силно с всяка изминала секунда. Отдръпна се леко. Главата й се отметна назад със затворени очи, устните й бяха зачервени и подпухнали от най-горещите целувки, които някога беше споделял.

Много бавно извади члена си, усещайки как плътта му се съпротивлява при всеки сантиметър. Тялото й му носеше утеха и комфорт, които надхвърляха обикновения секс. Отвеждаха го на място, което нито познаваше, нито някога бе искал да познава, но сега, след като беше преживял чудото, не беше сигурен дали искаше да напусне.

— Това беше горещо — отбеляза той и веднага се почувства като недодялан тийнейджър. — Искам да кажа, беше повече от горещо. Направо страхотно. Нереално. Невероятно. — Прибра език зад стиснатите си зъби, за да спре потока от думи.

— Беше всичко, което изброи, но най-вече горещо — съгласи се тя с напевен и в същото време изпълнен със страст глас.

— За втори път не успявам да си събуя панталона. — Вдигна дънките, но не ги закопча. Дланите й бяха подпрени на вратата, сякаш все още имаше нужда от опора. Тя беше гола, а той — облечен и този контраст го възбуждаше.

Погледът му обхождаше жадно тялото, наслаждавайки се на всяка извивка. Ръката й прикри свенливо гърдите и от шията към лицето й плъзна червенина. Стори му се, че усети почти физически срама и неудобството й.

Улови двете й китки и ги вдигна високо над главата.

— Жената, която ме заплаши, че ще ми се нахвърли още в пикапа, и ми позволи да я обладая до входната й врата, внезапно се засрами?

— Тогава моментът беше такъв. А сега… — извърна лице към рамото си тя.

Нямаше нужда да го казва. Той я разбра. Не ставаше въпрос за физическата й голата, а за начина, по който се беше разголила пред него емоционално.

— Ще останеш или ще си тръгваш? — Уязвимостта в гласа й породи у него желание да я притисне към себе си. И го направи.

— Оставам, ако ме приемеш.

— Приемам те. — Лицето й светна от доверие, каквото не заслужаваше. Отпусна леко ръцете си, но не я освободи съвсем.

— Предполагам, нямаш нищо за пиене.

— Вода, чай и в хладилника бутилка вино, която един от пациентите ми подари за Коледа.

— Но си наясно, че вече е юни.

— Мислех, че виното става по-хубаво с времето. Можеш да го отвориш. Така или иначе аз никога няма да го изпия.

Той отпусна ръцете си и Монро тръгна към спалнята, възвърнала доверието си. Наистина ли го беше направил?

Хладилникът й беше пълен само наполовина. Много здравословни плодове и зеленчуци, но и остатъци от пица. Извади кана със студен чай и бутилката вино, пъхната най-отзад. Мускатово. Бутилката беше с винт. Намери чаша, сипа от виното, завъртя го няколко пъти и го помириса.

Друг спомен го върна назад във времето. Родителите му пиеха вино и танцуваха бавно в кухнята. Събуди го музиката, а може би приглушеният им смях. Тали още не беше родена, Сойер беше бебе. Майка му рядко пиеше, а мускатовото вино й беше любимо и Кейд си спомни същия сладникав мирис в дъха й, когато дойде да го приспи.

Затвори очи, отпи глътка и направи гримаса, усетил върху езика си силния, тръпчив вкус, който опари гърлото му. Беше ужасно. Изплю остатъка в мивката.

— Какво не му е наред? — Монро беше нахлузила тениската, забравена от него преди няколко вечери. Беше се изхлузила от едното й рамо и стигаше до средата на бедрата й, така че не можеше да каже със сигурност дали отдолу носи бельо или не.

— Това е най-отвратителното вино, което някога съм опитвал.

— Наистина ли? Нека опитам и аз. — Вместо да вземе чашата, обви ръка около неговата и я вдигна към устата си. Наблюдаваше я като хипнотизиран как едва навлажни устните си, след което ги облиза с език.

— На мен ми се струва съвсем нормално, но пък какво ли разбирам аз? — Закачливата й усмивка само го привлече към нея. Изкушението да опита виното от устните й беше неустоимо.

С пръсти, все още обвити около чашата, попи лъскавите капки и нейната сладост, смесена с тази на алкохола, почти го опияни. Би могъл да изпие така цялата бутилка, след което да присъди на напитката синя лента.

Усещането за нещо студено и мокро го накара да се отдръпне. Течността се беше разляла върху ризата му, много по-приятна на аромат, отколкото на вкус.

Тя прокара длан по петното.

— Господи! Веднага трябва да свалиш това мокро нещо.

Смехът му беше съвсем спонтанен:

— Това не беше ли мъжка реплика?

През смях тя улови ръката му и го поведе към спалнята. Светлината на свещта внасяше романтична нотка в атмосферата. Ароматът, който се носеше из стаята, не беше на цветя, а деликатна комбинация от бор и морски бриз.

В предишния си живот сигурно щеше да се почувства уловен в капан или притиснат в ъгъла, но в момента не изпитваше нищо от познатото безпокойство. Този път не се поколеба дали трябва да остане. Нямаше никакво съмнение, че щеше да се събуди в леглото й.

Все още облечена с тениската му, тя се вмъкна под завивките. Проблесналата за миг белота на бикините й беше по-еротична от целия каталог на „Виктория Сикрет“. Следвайки съвета й, той се освободи от ризата и дънките и остана само по боксерки.

— Защо избяга онази нощ? — въпросът й наруши тишината.

Кейд подпря главата си с ръка и се заигра с кичурите коса, които гъделичкаха гърдите му.

— На сутринта… — прочисти гърлото си, сякаш все още бе под въздействието на силната емоция: — Последният човек, който е готвил за мен така, беше майка ми.

— Да не искаш да ми кажеш, че нито една от предишните ти… приятелки… — Дори произнасянето на думата й се стори болезнено. — Нито една от тях не ти е приготвяла закуска, вечеря или дори сандвич?

— Плащам на хора да ми готвят и чистят. — Това не беше отговор, а тя заслужаваше повече. — Никога не съм допускал до себе си жена достатъчно близо, за да й позволя да ми готви.

— Да не си се страхувал, че някоя от тях може да сипе в яденето отрова за мишки?

— Някои от тях сигурно са си го помисляли. — Приближи кичур коса до носа си и вдъхна аромата му.

— Вероятно Котънблум ти се струва дълбока провинция в сравнение със Сиатъл?

— В известен смисъл тук сякаш времето е спряло, но от друга страна, градът няма нищо общо с онзи от спомените ми.

— Всичко се променя. Той се разраства от двете страни на реката и за повечето от хората няма никакво значение богат ли си, или си блатен плъх. Колежът е отворен за всички надарени деца. Можеш да преместиш бизнеса си от Сиатъл в Котънблум, без да забавиш темпото.

— Това никога няма да стане, Монро. — Успя да вложи в думите си предупредителна нотка, но докато ги изричаше, усети как нещо отекваше в тях. Дълбоко в подсъзнанието му мисълта бе пуснала корени преди дни.

Всичко, за което беше работил упорито, се намираше в Сиатъл. Беше сложно. Абсолютна лудост.

И все пак онзи живот изобщо не му липсваше. Нито за секунда. Не и с Монро, напълно обсебила съзнанието му, и с брат му и сестра му, вмъкнали се обратно в тревогите му.

— Чудесно. Но трябва да изясниш отношенията си със Сойер, преди да заминеш. — Тя се обърна към него и сложи глава на рамото му. Ръката му автоматично се обви около нея и я притегли по-близо. Мисълта да я остави беше непоносима.

Монро се прозя.

— Ако заспя, ще се измъкнеш ли посред нощ? Не ме оставяй да се събудя в празно легло.

— Не. Приключих с бягствата. — Нямаше да избяга отново от Котънблум, но и не беше сигурен дали може да остане. Отърсвайки се от несигурността, той намести главата й под брадичката си и се закле да бъде до нея толкова дълго, колкото беше възможно.

 

 

Светлината проблесна срещу затворените очи на Монро и тя се събуди. Примигна срещу слънчевите лъчи, които струяха през прозореца, и забеляза, че завесите бяха широко разтворени. Имаше нещо различно. Кейд.

Обърна се по гръб и прокара ръка по матрака. Чаршафите бяха събрани на места, възглавницата беше измачкана. Откъм кухнята се носеше аромат на кафе.

Нахлузи припряно потник и анцуг и се освежи в банята. Когато се появи иззад ъгъла, той се стресна и от бъркалката се разплискаха пръски тесто.

— Гледай ти! Кейд Форнет, да не би да ми приготвяш закуска? — каза тя сладко и провлачено.

— Опитвам се. Кафето е сварено.

Тя си наля чаша и го изгледа през спуснати мигли. Беше облякъл дънките и тениската си. Това намаляваше удоволствието от наблюдението й, но пък беше по-безопасно по време на готвене. Сипа тесто в тигана, цвърченето и ароматът му изпълниха тишината.

— Когато се прибирах след трета смяна, винаги правех закуска на Тали и Сойер, преди да ги кача на училищния автобус. Палачинките им бяха любими. — Гласът му избоботи между тях и малкото признание разпръсна утринната неловкост.

Монро остави кафето, прегърна го откъм гърба и притисна лице към раменете му.

— Свършил си чудесна работа с тях, Кейд. Битките и саможертвата са си стрували.

Той беше като скала под пръстите й, напрегнат и силен. В миг се превърна от застинала статуя в мъж от плът и кръв, обърна се в прегръдката й и впи устни в нейните. Слава богу, че си бе измила зъбите. Това беше последната й практична мисъл.

Кейд отмести тигана от котлона и изключи печката. Незнайно как, краката й се озоваха около кръста му, докато ръцете му придържаха ханша й. Студеният плот на кухненската маса я накара да възкликне стреснато, без да прекъсва целувката.

Той се отдръпна внезапно.

— Искам да дойдеш в Сиатъл.

Бяха й нужни няколко минути, докато осмисли думите му.

— Никога не съм била там, но хората казват, че е красив град. Когато не вали. — Опита да се усмихне шеговито, но изражението му не се разведри. Усмивката й угасна и тя преглътна с усилие: — Трябва предварително да уведомя Бартоломю. Но дори няколко дни отпуск ще разбъркат целия ми график.

— Не говоря за кратко гостуване, Монро. Имам предвид за постоянно.

Тя го отблъсна, без да прецени последиците от обвитите си около него крака, притиснатия към слабините й втвърден член и ръцете, обгърнали тялото й. Озова се полуседнала върху масата, с колене, омекнали или от целувката, или от думите му.

— Чакай малко. Предлагаш ми да се преместя при теб в Сиатъл?

— Да — изрече думата предизвикателно, след което се облегна на стената и скръсти ръце пред гърдите си.

Предложението му отекна в сърцето й като звучна плесница.

— А къде ще живея? Какво ще правя?

— Ще живееш с мен, разбира се. Можеш да си починеш известно време, да се позабавляваш.

— Да се позабавлявам? Като твоя метреса?

Блед намек на усмивка мина през лицето му и угасна тъй бързо, че дори не беше сигурна дали я е видяла.

— Или да си намериш работа. Физиотерапевти се търсят навсякъде. Каквото поискаш.

Никога не бе възнамерявала да напусне Котънблум. Тук беше нейният дом. За разлика от Кейд, приемаше странната, раздвоена природа на града и се беше примирила със спомените си — и с добрите, и с лошите. Но градът и животът не струваха нищо без хората, а тук имаше твърде много хора, които зависеха от нея.

Без Монро майка й можеше да се спусне още по-ниско по спиралата към дъното на бездната. Бартоломю разчиташе изцяло на уменията й и вече бяха разговаряли да откупи бизнеса му, след като се пенсионира. Кайла и останалите момичета разчитаха на нейната увереност и подкрепяща сила за бъдещето. Идеята да напусне Котънблум я накара да се чувства така, сякаш очакваха да се съгласи да ампутират един от крайниците й. Мисълта да загуби Кейд беше като решение да дари сърцето си.

— Можеш да останеш тук. Тали и Сойер ще се зарадват. — Това беше нейното предизвикателство.

— В Сиатъл разполагам с най-добре оборудваната работилница в целия щат. Гаражът на брат ми не ме устройва в дългосрочен план.

— Ами направи си по-голям. Имаш достатъчно средства.

— Основният ми бизнес е там. Партньорът ми също.

— Значи очакваш да опаковам целия си живот и да го преместя на друго място?

— Това ми се струва най-разумно.

— Така ли? Какво те държи в онзи град? Семейство? Не. Приятели? — Той се поколеба и Монро отговори вместо него: — Приемам това за „не“. Там никой не те обича, Кейд.

— Какво искаш да кажеш? — Под проницателния поглед на присвитите му очи тя потръпна, дланите й се изпотиха, ноктите се забиха в дървената повърхност на масата.

Очакването, разтеглящо секундите, опъваше нервите й докрай.

— Брат ти, сестра ти, чичо ти и… аз… Ние всички те обичаме.

Той се стрелна по-бързо, отколкото бе допускала, че е възможно, сложи ръце върху раменете й и пръстите му стиснаха стегнатите й мускули.

— Кажи го пак.

Знаеше какво иска от нея и сега, когато всичко зависеше от нея, думите й се сториха толкова естествени, сякаш зрееха у нея от много време:

— Обичам те, Кейд Форнет. Може би винаги съм те обичала.

— Аз вече не съм онова момче, което те спаси в нощта.

— Нито пък аз съм момичето, което се нуждае от закрила. И двамата се променихме, но ти ме разбираш по-добре от всеки друг. Това поне си е същото, нали?

Хватката му се разхлаби. Допря чело до нейното и изпусна дълга, бавна въздишка.

— Значи ще дойдеш в Сиатъл. — Беше по-скоро заключение, отколкото въпрос.

— Не съм казала такова нещо — прошепна тя.

Кейд се отдръпна назад, улови с длани лицето й и я принуди да го погледне.

— Но ти ме обичаш.

Задоволството и облекчението в гласа му не биха могли да заменят потвърждението, че споделя чувствата й.

— Да, но обичам и майка си, а тя има нужда от мен. Държа на момичетата от програмата. Те очакват от мен да заставам винаги зад тях. Не се съмнявам, че ме желаеш, но сигурен ли си, че съм ти необходима? Обичаш ли ме?

Устните му се отвориха, сякаш не му достигаше въздух. Силно почукване на вратата ги стресна и ги накара да се отдръпнат един от друг. Независимо какво щеше да й отговори, моментът беше отлетял. Почукването се повтори отново.

— Очевидно няма да се откаже скоро — отбеляза той. Гласът му стана далечен, като на човек, получил необходима отсрочка.

Чувствайки коленете си като инжектирани с „Новокаин“^[1], тя тръгна несигурно по коридора. Погледна през шпионката и видя разкривения образ на Регън. Изви очи, отключи и отвори вратата.

Приятелката й вдигна огромните кръгли слънчеви очила на главата си и се вмъкна в антрето. Лицето й беше бледо, с тъмни кръгове под очите.

— По-добре да отидем да пребоядисаме проклетата стена, преди оня пилешки мозък Сойер Форнет да е поискал да ни арестуват. Честна дума… — Бъбренето й спря внезапно, сякаш някой беше натиснал бутона за спиране на звука.

Кейд се появи откъм банята. Беше обул обувките и втъкваше тениската в колана на дънките си.

— Регън.

— Здрасти, Кейд. — Гъста червенина заля страните й. — Съжалявам. Аз съм отговорна за стената и смятам веднага да се погрижа за нея. А вие, приятели, продължавайте каквото правехте. Или не правехте. — Запъти се обратно към изхода. — Какъвто и да е случаят.

— Не. Аз също си тръгвам. — Той мина покрай нея, отвори вратата и прекрачи прага. — Поне ще помислиш ли върху предложението ми?

Монро кимна.

— Разбира се.

Кейд пъхна ръце в джобовете и слезе бавно по стълбите на верандата. Преди да изчезне в гаража, той се обърна. Между тях премина нещо мощно, но то оставяше усещането по-скоро за край, отколкото за начало. Сълзи напълниха очите й, когато затвори вратата и притисна чело към мястото, където само преди няколко часа бяха споделили нещо много интимно. Веднага щом боботенето на стария пикап заглъхна, тя се обърна рязко.

— О, миличка, какво се е случило? — загриженият, пълен с обич глас на Регън помогна на няколко сълзи да се търкулнат по бузите й. Избърса ги, подсмръкна, поклати глава и се стегна, използвайки цялата си воля.

— Кейд ми предложи да се преместя в Сиатъл.

— Уау! За това ли трябваше да си помислиш?

— Естествено.

— Мисля, че и двамата много бързате. Можеш ли да го убедиш да остане в Котънблум още малко, колкото да се увериш, че…

— Обичам го. Не мога да си представя, че някога ще изпитам същото към друг мъж. И съвсем не се случи бързо. Започна отдавна.

— Какви ги говориш? Та той се върна преди по-малко от месец.

Монро притисна длани към страните си; усмивката напираше да изгрее на лицето й въпреки всичко.

— Искаш ли кафе? Защото искам да ти призная нещо.

Регън отпиваше замислено, докато тя разказваше историята си. След като свърши, въздъхна облекчено, отърсила се от още едно бреме от миналото.

Регън остави чашата върху кухненската маса.

— Толкова много неща не си ми казвала. Майка ти, Сам, Кейд.

— Не съм споделяла с никого, освен с него. Ти си най-добрата приятелка, която съм имала, но тогава бях малка, уплашена и много се срамувах. Не исках ти, родителите ти или някой от училище да разбере какво става в живота ми.

— Толкова съжалявам, че не съм била до теб тогава. Чувствам се ужасно. — В очите на Регън също се появиха сълзи.

— Моля те, не ти разказах всичко, за да ме съжаляваш или да изпитваш чувство за вина. Като погледна назад, си давам сметка, че не бих могла да разкажа на никого за Кейд.

— Аз щях да те разбера.

— Ако някой изобщо би могъл да ме разбере, това си ти, но нямаше как да спомена за него, без да ти разкрия всичко. Тогава не бях готова, но сега, след като той се върна, усещам, че най-после мога да говоря за него. Разбираш ли какво имам предвид?

Гняв пресуши сълзите на Регън. Тя удари с юмрук по масата и кафето в двете чаши се разплиска:

— Ще изхвърля задника на Сам Ландри от Градския съвет, а после лично ще го ритам по Ривър стрийт.

— А може би смяташ и да го убиеш с камъни?

— Не е смешно, Монро. Та той почти… би могъл… дори не мога да понеса подобна мисъл. — Тя затвори очи и изпусна дълга въздишка. Когато отново ги отвори, гневът се беше оттеглил от лицето й. — Значи затова имаш черен колан и работиш с онези момичета, така ли? За да не им се случи същото.

— Повечето от тях си нямат своя Кейд Форнет, който да ги защити. Тогава съдбата ми се усмихна, независимо дали го осъзнавах, или не.

— Тали наистина ли не знае?

Монро поклати глава и приятелката й приседна с изправен гръб на стола.

— Смяташ ли да го последваш в Сиатъл?

— Честно казано, не съм сигурна. — Тя прокара ръка през косата си. — А сега хайде да се отдадем на малко общественополезен труд. Съгласна ли си?

— Разбира се. — Регън не изглеждаше много доволна от промяната на темата, но Монро не й остави избор, като се отправи към спалнята, за да се преоблече в тениска и къси панталони.