Лора Трентъм
Целуни ме така (5)

Глава трета

Нейният дрезгав, дяволски сексапилен глас мина през него като мълния и всичките му сетива застанаха нащрек. Флиртуваше ли с него? А той? И защо потвърждението за необвързания й статус заседна като топла буца в гърдите му? Това имаше ли някакво значение?

Единствено страхът да не разочарова отново Тали и Сойер му беше попречил вече да пътува към летището. Позволи на брат му да го примами да се прибере с ясното съзнание, че има несвършена работа в Котънблум. Да сложи край. И веднага щом го направи, щеше да си тръгне.

Когато видя Монро през вратата на амбулаторията, той загуби самообладание. Позна я веднага, въпреки липсата на табелка с името върху престилката. Светлата й коса беше потъмняла до пепеляворуса и беше стегната в подобие на кок. Високи скули се открояваха на мястото на бебешко гладките черти, които толкова добре си спомняше, но очите й си бяха останали същите — безкрайно синьото на залива в летен ден.

Последния път, когато се срещнаха под тяхното дърво, вече беше задействал плановете за преместването си. Принудителното напускане на Котънблум беше най-големият провал в живота му. Беше по-лошо дори от смъртта на родителите му. Преди всичко, защото беше разочаровал семейството си. Не че бе имал куража да признае пред Сойер, Тали или дори чичо Дел причината да напусне града. Колкото и отчаяно да се нуждаеше от нов мотор за лодката си, кражбата си беше кражба. Прие ултиматума на шерифа на Котънблум, Мисисипи, вместо глоба като благословия, но срамът и унижението не му даваха покой.

През онази последна нощ не спомена на Монро за опита за кражба на мотор и намеренията си да замине. Вместо това я остави да му разказва за колежа и безкрайните възможности, които се откриваха пред нея. Оптимизмът й отвори рана в самотата му и не му остави почти никаква надежда. Можеше да си представи жената, в която скоро щеше да се превърне, и за първи път изпита копнеж.

В тясната амбулатория минало и настояще се сблъскаха и не беше сигурен каква роля му бе отредено да играе. Тази на по-голям брат вече не му пасваше, което го радваше. Тя знаеше за миналото му повече от всеки друг, ако изобщо си спомняше нещо, но не бяха приятели. Нещо съвършено различно разцъфваше между тях.

Зае се с копчетата на дънките със здравата си ръка и се върна към предишния шеговит тон:

— Ами ако не нося бельо?

Тя отново прибра изплъзналия се кичур коса зад ухото си. Напрегнат жест, който навярно не осъзнаваше. Кейд беше натрупал парите си с изучаване на хора в заседателна зала.

— Моля?

— Каза ми да си събуя панталона.

Погледът й се плъзна надолу към широко разкрачените му крака, видя разкопчаното копче на дънките, леко смъкнатия цип. Топлината, която се усещаше помежду им, го накара да се притесни — или да се надява — че дънките му могат да се възпламенят и да се посипят като пепел около тях.

— Господи, на колко години си? — Тя обърна очи към тавана, хвърли в скута му някаква дреха и спусна щорите. — Облечи тази нощница и седни на масата. Давам ти една минута да се преоблечеш.

По дяволите, харесваше му дързостта в гласа й. Повечето жени или го предизвикваха откровено, или бяха прекалено уплашени, за да се държат естествено, а честно казано, той не беше човек, който би се постарал заради удобството на другите. Някои искаха да бъдат с него, други не. Затова обикновено се оказваше сам.

Слава богу, че не остана в стаята, защото битката да смъкне дънките с една здрава ръка и болно коляно си беше съвсем истинска и в нея нямаше нищо еротично. Когато най-после ги изрита настрани, нахлузи нощницата и успя да седне на масата, целият бе плувнал в пот.

Монро отвори вратата толкова, колкото да може да я чуе, но не и да я види.

— В приличен вид ли си вече?

— Доколкото човек може да бъде в болнична нощница.

Тя затвори вратата след себе си и му отправи съвсем професионална и любезна усмивка.

— Легни, ако обичаш.

С болезнена гримаса Кейд успя да качи краката си върху масата и преглътна надигналия се стон.

Със сведена глава тя записваше в тънка папка.

— Излъга ме. Носиш бельо.

Неочакваната забележка го накара да се засмее и болката в крака му отново лумна. Кога за последен път се бе шегувал толкова свободно с жена? Може би никога.

— Не. Аз казах: „Ами ако не нося бельо?“. А ти не трябва да надничаш. Това е ужасно непрофесионално, госпожице Кърби.

Усмивката й се промени и въпреки че не можеше да види очите й, знаеше, че този път беше искрена. Тя остави папката настрана.

— Опитай да се отпуснеш, докато те преглеждам.

Колкото и да се стараеше, допирът на силните й ръце го накара да издърпа крака си няколко пъти. Когато пръстите й направиха кръгообразно движение върху капачката на коляното, той сграбчи раменете й в безмълвна молба да спре.

Монро веднага прекрати мъчението и се зае да разтрива схванатия мускул на прасеца му. Кейд разхлаби хватката, но не я пусна. Под няколкото пласта дрехи ръцете й бяха силни и стегнати.

— Съжалявам, но трябва да разбера с какво си имам работа — прошепна тя.

— Съжалявам, че паднах от скалата. — Това трябваше да е шега, но не се получи с прегракналия, пълен с болка глас. — Е, можеш ли да ме оправиш?

Тя измърмори нещо, но усмивка освети очите й.

— Според Тали ти си отшелник и скъперник, напълно лишен от чувство за хумор и непоносим. С една дума — непоправим.

Мъжът вдигна глава и хартиеното покривало под него изшумоля.

— Лишен от чувство за хумор?

— Това ли е единственото ти възражение?

— За твое сведение, от години поддържам чувството си за хумор със скечовете на Монти Пайтън^[1] и „На живо в събота вечер“^[2].

Беше намерил прашните видеокасети в стар кашон, захвърлен в един ъгъл на благотворителен магазин. Това беше чудесен начин да се откъсне от скучното ежедневие в Котънблум. Останалата част от преценката на сестра му беше съвсем близо до истината.

Тя се разсмя. Ниският дрезгав звук го накара да се почувства неизмеримо по-добре.

— Ще сложа временна шина на коляното ти и ще разработя няколко упражнения, с които ще се възстановиш много бързо.

— А ръката?

Протегна ръка с обърната длан и тя отново я улови между своите, изпитвайки силата на захвата.

— Ти десничар ли си?

— Да. Но за работата са ми нужни двете ръце. Сега ми е трудно дори да държа гаечен ключ.

— Все още ли се занимаваш с двигатели? Мислех, че само ги проектираш.

— Откъде знаеш?

— Тали ми каза.

— Нямах представа, че двете сте станали толкова близки. — В съзнанието му Монро стоеше встрани от семейството му и ежедневния живот. Тя беше пазителят на най-съкровените му тайни. Дали все още бе така?

— Забрави ли колко малък град е Котънблум? Хвалеше се с твоята компания и дома ти в Сиатъл.

— Хвалила се е?

Още една изненада. Отношенията със сестра му бяха охладнели, след като беше заминал. Възстановиха ги едва след като тя потисна гордостта си и го помоли да инвестира в спортната й зала. По онова време беше решил, че й подарява парите, но тя му правеше банкови преводи всеки месец на първо число.

— Много се гордее с теб. — Монро вдигна поглед от неговата длан и му отправи усмивка, която му подейства като удар в гърдите.

Отново се съсредоточи върху раната и атакува мозъка му с инструкции, които той следваше автоматично. Чертите й бяха деликатни и нежни, като на типична южна красавица, ръцете й бяха прекалено малки в сравнение с неговите, но тънките пръсти докосваха дланта му силно и уверено. Не можеше да каже много за тялото й, скрито под медицинската престилка, но изглеждаше стройна и се движеше с вродена грация, сякаш се чувства удобно в кожата си. Нищо общо с непохватното момиче с очи на уплашена сърна от спомените му.

— Трябва само да се отпусне тъканта около разреза, което ще помогне на нервите да се възстановят сами. — Тя пусна ръката му, погледна пластмасовия си спортен часовник и затвори папката.

— Да не закъсняваш за среща? — Вместо шеговито, гласът му прозвуча рязко и агресивно.

— Нещо такова. Изчакай да донеса шината. — Върна се след по-малко от две минути, нагласи я върху коляното му и провери напасването. — Можеш да се облечеш. Ще кажа на госпожа Джун да те вмести в графика за утре. Някакви възражения?

Повдигна вежди, сякаш очакваше той да й откаже. Честно казано, след скандала, който беше вдигнал в чакалнята, когато разбра какво беше замислил Сойер, Кейд изненада себе си с думите:

— Никакви.

— Много добре. Носи спортно долнище. Освен ако не предпочиташ да се разхождаш по бельо. — Намигна му, преди да изчезне през вратата.

Игривият флирт в гласа и погледа й беше прекалено интимен за обикновено познанство и със сигурност в него нямаше нищо сестринско. Всъщност цялата им среща беше наситена с напрежение и близост, каквито обикновено се опитваше да избегне. Около нея вибрираше енергия подобна на торнадо и когато вратата се хлопна, той остана сам да се бори с мислите и емоциите си.

Когато най-после се облече, записа си час и излезе, куцайки, като се опираше на бастуна, взет назаем от чичо Делмар, не видя Монро никъде. Може би имаше среща. И защо да няма — беше красива жена. Пък и защо трябваше да се интересува от личния й живот?

Тя беше частица от миналото му. Слабичко, уплашено хлапе, нуждаещо се от закрилник. Майка й обичаше да се размотава из баровете по луизианската страна на реката и той се стараеше да знае с кого се захваща за пореден път. Една дума или юмрук бяха прогонили няколко отрепки, търсещи евтино забавление. След като Сам Ландри се ожени и се премести, бдителността на Кейд отслабна. Но дори тогава всеки месец минаваше по реката, за да се увери, че Монро е в безопасност.

В натоварените и напрегнати дни от последните десетина години рядко се сещаше за нея. Беше пренесъл работната етика, създадена по необходимост в младостта му, и в живота извън Котънблум. Все пак нещо от споделените им пълнолунни нощи го връщаше насън в града по-често, отколкото можеше да преброи. И винаги се събуждаше неспокоен и обзет от копнеж, който не можеше да назове.

Изпробвайки шината на коляното си, тръгна надолу по улицата към реката, която представляваше щатска граница и на практика разделяше града. По времето на баба му и дядо му Котънблум е бил едно цяло, с добре развита училищна система и център. Неразбирателство относно риболова и правата върху реколтата беше внесло раздор в старата гвардия на градските старейшини и на отсрещната страна на реката започнали да се появяват нови квартали. Така южната част станала Котънблум Периш, Луизиана, докато северната си останала в Мисисипи.

Практиката на Монро беше в стария град, населен от лекари, адвокати и учители. Неговият дом се намираше в другия, в който живееха предимно хора от средната класа, заводски работници, механици и рибари.

Освен железния мост с две платна за автомобили, след последното му завръщане бяха построили и дървен мост за пешеходци. Черни графити загрозяваха едната страна, докато бреговете откъм Луизиана приличаха на истинска цветна градина. Душата му се напълни. Майка му обожаваше цветята. Колкото по-диви, толкова по-добре. Предният им двор представляваше истински хаос от цветове.

Закуца по моста. Бистра и бърза, реката криволичеше през града, после завиваше на югозапад към Котънблум Периш и в крайна сметка се вливаше в река Мисисипи.

В подредените в редица, обърнати към водата тухлени магазини в луизианската част се предлагаха запазени дрехи втора употреба, докато тези от другата страна бяха специализирани бутици от висок клас. И двете крайбрежни улици носеха името Ривър стрийт, което докарваше пощальоните до лудост. Миризмата, идваща откъм заведението на Руфъс, накара стомахът му да се свие. Беше вечерял в петзвездни ресторанти из цялата страна, но нито един готвач не можеше дори да наподоби специалитетите от пушено месо на Руфъс.

Спортната зала на Тали се намираше в пресечка на Ривър стрийт, перпендикулярна на реката. Сестра му бе започнала с традиционна аеробика и силови тренировки, но през последната година беше разширила дейността с бойни изкуства и самоотбрана, закупувайки още две помещения, и бе дала силен тласък на икономическото развитие на луизианската част на града. Тали беше отклонила предложението на Кейд за финансова помощ и само след година щеше да изплати изцяло задълженията си към него. Не само тя се хвалеше с него, той също бе горд с нея, въпреки че все още не беше имал възможност да й го каже.

Вече съжаляваше, че проклетата гордост не му позволи да изпрати на Сойер съобщение да дойде да го вземе. Стомахът му отново се сви, но този път не от глад. Сградите преграждаха пътя на лекия, забързан бриз и въздухът беше застоял и наситен с влага.

Жена на средна възраст в плътно прилепнал клин отвори вратата на залата. Посрещна го шумното бръмчене на климатичната система. Той подпря хълбок на рецепцията и прехвърли тежестта на тялото си върху здравия крак.

Зад плота Тали остави документите, които подреждаше.

— Здравата си се задъхал. Ела да седнеш, преди да си припаднал.

Той не възрази. Отпусна се върху метален сгъваем стол, протегна крака си напред и започна да масажира коляното.

Стиснала устни, сестра му се настани до него.

— Ти сериозно ли извървя целия път дотук пеша? Сойер ще побеснее, когато отиде да те вземе и разбере, че си си тръгнал.

— Какво ще кажеш да му изпратиш съобщение вместо мен? Ти можеш да ме закараш обратно, нали?

— Да не би да се страхуваш от Сойер, батко? — Лицето й придоби познатото закачливо изражение и напрежението в раменете му изчезна.

Кейд изсумтя презрително:

— Моля те! Вече от нищо не се страхувам. Но двамата с него се държахме като наежени петли.

Тя удари леко рамото си в неговото.

— Ще става все по-лесно. Да ти донеса ли нещо за пиене?

— Бих убил за едно уиски.

— Мога да ти предложа кока-кола.

— Джак с кока-кола?

— Само ко̀ла, алкохолик такъв! — Тали се отдалечи, очевидно да му донесе чисто безалкохолно.

Курсът по самоотбрана вече беше започнал. Група млади момичета се бяха събрали в далечния край на залата.

Полукръгът се разтвори и в центъра му се появи жена в къси черни шорти и плътно прилепнал червен потник с кръстосани презрамки на гърба. Дългата й руса плитка се разлюля, когато пристъпи напред и заби коляно в слабините на гумения манекен. С бавно движение удари носа му с опакото на ръката. После, с ускорено темпо, представи комбинация от няколко последователни движения. След последния удар главата на манекена се удари в земята и отскочи няколко пъти, което накара момичетата да се разкикотят.

Тали се върна, седна на стола до него и му подаде кутийка кока-кола. Той я пое с лявата си ръка и усети облекчението, което леденият метал донесе на пламналите му нерви. Погледът му не се откъсваше от жената на тепиха.

Тя изглеждаше като модел от фитнес списание. Имаше лек тен и дълги крака и ръце. Движенията й наподобяваха по-скоро танц, отколкото бойна схватка. Наведе се да нагласи главата на манекена и дупето й се озова високо във въздуха. Кейд преглътна с ясното съзнание, че ако някой решеше да го нарисува като анимационен герой, щеше да го изобрази с комично изхвръкнали очи.

Когато жената се обърна, му беше нужно да премигне няколко пъти, за да фокусира поглед върху лицето й. Запотената кутия се изплъзна от пръстите му и голяма част от ко̀лата се изсипа в скута му, преди да успее да я изправи. Погледите им се срещнаха за момент и без да откъсва очи от нея, той попита:

— Какво прави Монро Кърби тук?

— Води курса по самоотбрана. Както знаеш, има два черни пояса по жиу-жицу и карате.

— Откъде мога да знам?

Вниманието на Монро беше привлечено от смеещите се момичета, така че Кейд съсредоточи своето върху Тали, която се усмихваше като Чеширския котарак^[3] и оглеждаше лакираните си в тъмночервено нокти.

— Ами, нямам представа. Може би трябва да си идваш по-често? Мислех, че си последното завоевание на Монро. Нямах възможност да я притисна за подробности.

— Защо не ме предупреди?

— Трябваше ли? Не можех да предположа, че двамата се познавате толкова добре.

Странно, беше използвал същите думи по отношение на сестра си и Монро.

— Всъщност съвсем бегло. — В бизнеса си винаги използваше подвеждащи тактики, без капка угризение. Но лъжата пред Тали остави горчилка в гърлото му. Той отпи от ко̀лата.

Нехайното „мхм“ на сестра му очевидно имаше по-дълбоко значение. Какво й беше разказала Монро за отношенията им, ако изобщо беше споделила нещо?

Младата жена го наблюдаваше през рамо, но щом погледите им се срещнаха, се извърна рязко и плитката й отново се разлюля. Застана до едно от момичетата и му показа последователността на движенията. Кейд се размърда неспокойно на стола, неспособен да откъсне поглед от нея.

— Споменавала ли ти е, че се познаваме?

— Не, както и ти не си ми говорил за нея. Но разпитваше за теб. Няколко пъти. Като че ли опипваше почвата.

Представата, която имаше за Монро Кърби, се разби и не беше сигурен как парчетата ще се напаснат отново, ако изобщо е възможно.

— Всеки достоен необвързан мъж от двете страни на Котънблум тича след нея — подхвърли Тали.

Той отново изсумтя.

— И колко са? Около петима?

Сестра му се засмя.

— Горе-долу толкова.

Крайно време беше да сменят темата. При мисълта за мъжете, преследващи Монро, пръстите му смачкаха металната кутия.

— Сойер каза, че се срещаш с Хийт Парсънс.

— Срещах се. Определено в минало време.

Все още наблюдаваше Монро, но с присвити очи и помръкнало лице. Двамата с Тали си приличаха много повече, отколкото му се искаше да признае. Бяха еднакво недоверчиви и предпазливи. Никой от двамата не беше наследил оптимизма и вроденото чувство за хумор на баща им. А може би малкото, което носеха в своята ДНК, беше заличено през тежкото им детство.

Кейд и Тали се познаваха до мозъка на костите си. Бяха реалисти, а не мечтатели. Сойер беше този, който изглеждаше и се държеше като баща им. Присъствието му винаги им напомняше за онова, което бяха изгубили.

— Тежко ли го понасяш? — Ако Хийт беше разбил сърцето й, той не можеше да не постъпи като по-големия брат.

— Той го приема прекалено навътре. Аз съм добре. — Зад думите й се криеше нещо недоизказано, но преди да успее да я разпита, тя се обърна към него с повдигнати вежди и го изгледа дръзко. — Един лекар или адвокат може да се счита за най-добрия избор в малък град като Котънблум, но ако по-силно куче се появи и реши да маркира територията си… Кой знае?

Въпреки че житейските обстоятелства го бяха принудили да напусне гимназията, Кейд в никакъв случай не беше глупав. Тали трябваше да поработи върху тактиката си да отклонява неудобни въпроси, но нямаше да я тормози. Поне засега.

— Първо, не съм съвсем сигурен как гледам на сравнението на мъжете с пикаещи кучета. И второ, какво те кара да мислиш, че проявявам някакъв интерес към Монро?

Тали го стрелна с поглед с недвусмисленото значение „ти май се шегуваш“ и обърна очи към тавана.

— Като имам предвид, че откакто си дошъл, не си откъснал поглед от нея, бих казала, че интересът ти е очевиден.

Топлина плъзна по врата му. Фактът, че беше уловен да наблюдава Монро, и то не от друг, а от сестра си, го накара да се изчерви като тийнейджър.

— Ако имаш по-сериозни намерения към нея, бих препоръчала да се задържиш в града за повече от седмица.

Смяташ ли да останеш? Познатото неодобрение, което изпълваше последните думи на Тали, го прободоха като кинжал.

Да изостави Котънблум и семейството си беше трудно, но изграждането на нов, успешен живот далече от всичко, което го дърпаше надолу — в това число и близките му, всъщност го беше спасило. Как можеше да й обясни, че през цялото време я беше предпазвал от възможността да осъзнае сложната и сурова действителност?

Може би тя щеше да разбере срама, който продължаваше да го гнети. И се надяваше да му прости. Щеше да й разкаже всичко, но не сега, не и в претъпканата спортна зала. Очевидно се редуваха в избягването на неудобни теми.

— Защо Сойер е толкова нервен и напрегнат? Да не би да има проблеми в завода? Или се дължи на отговорността му като общински съветник?

— Всичко е заради фестивала.

— Какъв фестивал? Беше мълчалив и раздразнителен през целия полет от Сиатъл дотук. Мислех, че е ядосан на мен, но го чух да говори с някого по телефона за Регън Ловел. При това неособено любезно.

— О, сърдит ти е, но ти си малка част от тревогите му. Миналата година Регън Ловел се кандидатира и беше избрана за кмет на Котънблум, Мисисипи.

Кейд подсвирна тихо. Нищо чудно, че брат му се държеше така, сякаш четиримата конници на Апокалипсиса^[4] бяха по петите му. Сойер имаше тайна връзка в гимназията с кралицата на красотата на Мисисипи. Родителите й смятаха семейство Форнет за най-низш вид блатни плъхове — бедни сираци без връзки. Чичо им Делмар със сигурност не отговаряше на изискванията им.

Сойер постоянно взимаше пикапа или лодката на брат си, за да ходи до дома на Регън на брега на реката. Кейд смяташе, че тя задоволява жаждата си за приключения, като ходеше скришно с брат му. Скоро след като Сойер замина за Луизианския щатски университет^[5], а Регън се отправи към този в Мисисипи^[6] двамата се разделиха. Кейд тайно се радваше, че връзката им приключи. На някои неща не им беше писано да са трайни, а техните отношения бяха обречени от самото начало.

С неестествено извито тяло и вирнато дупе, Монро показваше на момичетата някакви йога упражнения. Той се размърда неловко на стола и отпи от ко̀лата, за да навлажни пресъхналата си уста.

Гласът на Тали стигаше до него като през мъгла:

— Говори се, че от „Сърцето на Дикси“^[7] предлагат разпространение на списание и специален фонд по мащабен граждански проект за най-добър фестивал в малък град в южните щати. Сойер се запали по идеята за квартално уикенд празненство, а конкурсът беше причина да се задейства. Регън направи същото. Случайно или не, хората от сериала наляха допълнително масло в огъня, като настояха фестивалите в Луизиана и Мисисипи да се проведат по едно и също време.

Безпощадните условия изобщо не го изненадаха. Това си беше бизнес, а съперничеството щеше да се превърне в чудесен материал.

— О, моля те! Напълно умишлено е. Историята на градовете ни не е тайна.

— И сега Сойер подготвя фестивал на раците, а Регън е замислила да направи фестивал на доматите, като и двата ще се проведат в Деня на труда. Напрежението и от двете страни е огромно. Госпожица Ефи твърди, че не е виждала подобно нещо от времето, когато градовете са се разделили.

— Госпожица Ефи?

— Съседката ми. Тя е член на „Юрганските пчели“.

„Юрганските пчели“ обединяваше кръг от дами от двете страни на реката и магазин на Ривър стрийт откъм Мисисипи. Жените се събираха откакто Кейд се помнеше, за да шият юргани за всички нуждаещи се, но преди всичко — да поклюкарстват.

— Както можеш да си представиш, хората взимат страна по-бързо, отколкото бълхите напускат задника на давещо се куче, та Сойер и Регън се озоваха в центъра на вечната битка между доброто и злото. — Това беше Тали, която помнеше — хаплива и непочтителна.

— Не съм сигурен, че Регън е олицетворение на злото в тази история. По-скоро е богато, разглезено момиче, което иска чуждата играчка.

— Ти пък откъде знаеш? От много време не си се връщал тук. Може да е сключила сделка с дявола и прокълнатата му рогата свита.

Горчивината в гласа й го накара най-после да отмести поглед от Монро. Сестра му си играеше с дългата си тъмна коса, вързана на конска опашка.

Преглътна желанието да се оправдае и попита:

— Кой засади цветята на брега?

— Сойер. Направо е обсебен от тях. Превръща се в сприхав старец, ако хване случаен минувач да ги тъпче или, не дай боже, да откъсне дори едно.

Задави го вълна от емоции и думите му прозвучаха като едва доловим шепот:

— Прекрасни са.

— Накара всички търговци на Ривър стрийт да украсят витрините си с надеждата, че ако привлекат туристите, те ще се връщат за… Всъщност не знам какво би ги накарало да идват отново.

— Кухнята на заведението на стария Руфъс е невероятна. Или поне беше преди десет години.

— И все още е, макар да съм сигурна, че не е сменял мазнината за пържене, откакто ти си замина.

Отново удар под пояса.

— Виж, Тали, трябва да разбереш…

В този момент курсът на Монро приключи и сестра му го прекъсна, като се изправи рязко. Някои от момичетата прегърнаха треньорката си, преди да се отправят на групи към съблекалнята. Монро пристъпи към тях колебливо.

— Монро! Предполагам, че няма да откажеш да ми направиш една услуга? — Под спокойните маниери на Тали прозираше играта на котка и мишка.

— О, разбира се. Особено след като ме покри тази вечер. Какво има?

— Следващата група пристига, а горкият ми брат се е напрегнал прекалено, като е извървял целия път дотук пеша. Можеш ли да го закараш до дома на Сойер?

Кейд се протегна и ощипа крака й — стар трик, прилаган в детството им, когато трябваше да я накара да млъкне в църквата. Сестра му седна отново и сграбчи ръката му между своите и в преувеличен изблик на обич присви кутрето му и го засмука. Той припряно издърпа дланта си.

Монро се наведе и докосна болния му крак, при което спортният потник се разтвори леко, само колкото да разкрие извивката на гърдите й.

— Няма проблем. Можеш да се разхождаш, но не се напрягай прекалено. Или поне докато не ти разреша.

— Сигурна ли си, че няма да те затрудни? — Лекотата, с която се съгласи, нямаше нищо общо с маркирането на територия. Тази жена не му принадлежеше и нямаше никакви претенции към нея.

Заблуждаваше единствено себе си. Тази нова, пораснала Монро го очароваше, означаваше нещо за него, но не можеше да определи какво точно.

— Съвсем не. Готов ли си?

Той се изправи и изпробва крака си. Почивката му се беше отразила добре. Срязващата болка бе преминала в притъпено пулсиране, а шината помагаше повече, отколкото беше очаквал. Все пак, когато Монро се пъхна под рамото му и обви ръка около кръста му, не настояваше, че няма нужда от помощ. Вместо това се облегна на нея и усети нежния натиск на гръдта й до тялото си. Пое дълбоко въздух. Ваниловият й аромат разпалваше у него желание да открие източника му.

Ръката й докосна корема му, после се отдръпна и пак се върна, пръстите проследиха вдлъбнатината в средата. Кожата му настръхна. Дали и тя изпитваше същото като него?

Вървяха прегърнати, сякаш обгърнати от облак топлина — плътна, пикантна, натежала от спомени. Въздухът бе осезаем, сякаш бе живо създание, което бродеше из Котънблум и подтикваше към насилие и страст. Нямаше нищо общо със свежия и сух въздух в Сиатъл, който никога не му се беше струвал опасен и криещ предзнаменования. Може би именно затова се беше установил там.

Сребрист „Мерцедес“ спря близо до тях от неправилната страна на улицата. Стъклото на шофьора се спусна и през процепа се чу шепот:

— Монро?

Мъжът зад волана носеше скъп костюм, не беше свалил сакото въпреки жегата, но беше разхлабил вратовръзката. Жуженето на климатика заглушаваше мекото мъркане на двигателя.

— Здравей. Какво правиш тук? — Тя се наведе, за да надникне през прозореца.

Дали не беше някое от кучетата, които я преследваха?

— Имах работа в квартала. Искаш ли да вечеряме заедно? Пица, ако предпочиташ нещо по-непретенциозно — предложи непознатият.

Монро погледна Кейд, сякаш се изненада, че го вижда да виси все още на ръката й.

— Помагам на… един приятел да се прибере. Кейд Форнет, това е Андрю Таруотър.

Кейд се наведе и погледна по-внимателно през стъклото на колата. Да, сега вече позна присвитите очи и самодоволната усмивка.

Проклетият Андрю Таруотър му беше съперник първо на футболното игрище, а след това и през осемте болезнени месеца, когато беше работил трета смяна, обслужвайки масите в денонощен ресторант. След смъртта на родителите му се наложи да напусне гимназията и приемаше всяка попаднала му работа, което съвсем не беше достатъчно. Андрю и тайфата му посещаваха заведението, след като се напиеха в някой бар, където влизаха с фалшиви лични карти, и превръщаха живота му в истински ад. Грубите подигравки и презрителният им смях го изпълваха с възмущение и гняв.

Ако Кейд беше джентълмен, щеше да я освободи от ангажимента й и да я остави да се качи в лъскавия мерцедес. В случай че тя го искаше. Ръката му, обвила раменете й, се стегна и я привлече по-близо.

— Радвам се да те видя отново, Андрю.

— Нямах представа, че сте приятели — изгледа ги последователно Монро.

Приятели. Кейд потисна гневния си кикот.

— И двамата играехме на позиция куотърбек в девети клас — подхвана другият. — Трябва да призная, че Кейд беше добър. Можеше дори да получи стипендия, ако… ами, ако не беше напуснал.

Кейд не беше сигурен дали забележката бе преднамерена, или не.

— Чух, че си тръгнал по стъпките на баща си и се занимаваш с право.

— Точно така. „Таруотър и Таруотър“. Можеш да се обърнеш към нас, ако имаш неприятности със закона, докато си в града. — Андрю бръкна в джоба си и подаде визитната си картичка през прозореца.

Дланта на Кейд се сви в юмрук. Ако го забиеше в лицето на местен адвокат, със сигурност щеше да има нужда от юридическа помощ.

— Ще те намеря, в случай че ми потрябваш.

Картичката изчезна обратно в тъмнината на колата, но широката усмивка не слизаше от лицето на Андрю.

— Аз пък чух, че си станал нещо като изобретател. Това ми напомня за лудия доктор Браун от „Завръщане в бъдещето“. Има ли нещо вярно?

— Като се изключи фактът, че печеля доста повече. — Кейд мразеше да навлиза в разговори за пари. Андрю Таруотър се беше впил като кърлеж в кожата му.

— Предлагаш ли работите си в интернет сайтовете за пазаруване? Направил ли си нещо, за което да съм чувал?

Може би човекът просто се опитваше да подхване някакъв разговор, но снизходителният му тон — а Кейд го беше чувал твърде често в миналото, за да го различава навсякъде, го предизвикваше.

— Моите разработки са прекалено сложни, за да ги разбереш. — Приближи устни към ухото на Монро и прошепна: — Не трябва да напрягам толкова крака си.

Тя наклони глава, приближавайки деликатната извивка на брадичката си към устата му. Кейд вдъхна дълбоко сладкия аромат, идващ от топлата кожа между врата и гърдите й.

Думите й бяха адресирани към Андрю:

— Може би друг път.

— Разбира се. Няма проблем. — Мъжът прокара ръка през разрошената си руса коса, която според Кейд не беше естествена. — Не си забравила коктейла, организиран от майка ми, нали? Този път е замислила нещо наистина специално.

— Естествено, че не съм. Ще ти изпратя съобщение скоро. — Пренебрежителният тон на Монро изтри усмивката на Андрю, докато върху лицето на спътника й се изписа задоволство от победата.

Кейд я остави да го поведе няколко крачки по тротоара. Другият не помръдна. Извърна глава над рамото си и едва се въздържа да не му покаже среден пръст зад гърба на Монро.

— Доскоро, Таруотър.

Престорената любезност на Андрю се беше изпарила. Но на Кейд му беше все едно. Не се беше върнал у дома, за да се сприятелява и да пее „Кумбая“^[8].

Репликите, които двамата бяха разменили под въздействието на тестостерона, очевидно не бяха направили никакво впечатление на Монро. Тя посочи с ръка към улицата:

— Аз съм с черния джип в края.

Колата беше на не повече от две години, поддържана и изключително чиста отвън и отвътре. Все още с ръка около раменете й, той се престори, че губи равновесие, докато се настаняваше на седалката, повлече я надолу и тя се озова между краката му.

Знаеше, че играе нечестно. За хора като него това беше единственият начин, но който нещата в този свят се случваха. Такива като Андрю Таруотър се изкачваха по стълбата с помощта на известните си фамилии, парите и външния си вид. Кейд се беше борил със зъби и нокти да се измъкне от бедността, увличайки със себе си брат си и сестра си, и бе направил всичко възможно да ги предпазва, независимо дали беше действал почтено, или не. Не искаше Сойер и Тали да станат ограничени и манипулативни. Като него.

Монро се стовари върху гърдите му. Устата й се зарови в космите на брадата му. Какво ли щеше да е усещането от допира й до врата му, или — още по-добре — до устните му? Надяваше се, че преминалата помежду им искра не беше плод на въображението му. Плъзгайки длани между двете тела, тя се отблъсна леко. Ръцете му веднага я пуснаха, но Монро не бързаше да се изправи.

— Надценяваш се. — Нежният глас предизвика тръпки по гръбнака му.

— В какво? — Изрече думите бавно, чудейки се дали беше схванала играта му.

— Въобразяваш си, че можеш да се претоварваш, докато отново започнеш да контролираш тялото си. Но този път няма да стане. Трябва да се довериш на опита ми, за да получиш това, което искаш в крайна сметка.

— А какво е то?

Сините й очи се впиха в неговите с откровеност, каквато само Тали и Сойер бяха достатъчно смели да проявят.

— Бързаш всичко да се нормализира, както е било преди инцидента. Искаш живота си обратно. И да се махнеш от Котънблум.

Допреди един ден — по дяволите, допреди два часа щеше да е права по всички обвинения, но сега, правилно или погрешно, логично или не, най-много искаше едно нещо — нея.