Лора Трентъм
Целуни ме така (26)

Глава двадесет и четвърта

— Боже мой, правила си секс? — прозвуча силният, висок глас на Регън.

Монро изшътка и огледа дизайнерското студио на приятелката си. Единственият клиент беше лелята на Наш, госпожица Леора, която имаше слух на ястреб, въпреки че беше прехвърлила седемдесетте. Нямаше намерение да споделя, но се нуждаеше от отдушник за тревогата, обзела я през последните няколко дни заради мълчанието на Кейд, пък и нямаше да откаже съвет.

— Няма да повярваш колко тягостно беше на следващата сутрин. Първо, аз съм сигурна, че имаше намерение да си тръгне две минути след като го направихме за първи път.

— За първи път? Само така, момиче! — Регън вдигна ръка за приятелски поздрав.

Монро я плесна разсеяно.

— Да, но както и да е. И така, аз се чувствам страхотно, нахлузвам неговата тениска и правя палачинки, а Кейд излиза от спалнята ми и се прави на срамежлив. Сервирам чинията на плота, а той се опитва да мине през вратата ми като Кул Ейд Мен^[1]. И си тръгна така, гол до кръста.

Регън вдигна свита в юмрук длан пред лицето си. Монро не беше сигурна дали се опитва да потисне изумлението или смеха си.

— Съжалявам. Знам, че е ужасно. Много ли си ядосана?

— Честно казано, не знам. По-скоро потисната, но като си спомня лицето му… Нещо го разстрои. А той полага толкова усилия да изглежда безстрастен. Все едно не беше в спалнята с мен. Блуждаеше някъде другаде.

— Сигурна ли си, че си няма приятелка в Сиатъл? Или съпруга?

Тъй като не знаеше почти нищо за личния му живот, Монро за момент дори си пожела проблемът да се крие в друга жена. Всичко друго, което би могло да го накара да избяга онази сутрин, изглеждаше още по-плашещо. Жена от плът и кръв не й се струваше толкова смущаваща, колкото демоните, с които той се бореше от години.

— Регън, миличка, ще ми кажеш ли мнението си? — стресна ги гласът на госпожица Леора. Тя вдигна дамаска във флорални синьо-зелени нюанси. — От това няма ли да станат чудесни възглавници?

Регън наклони глава:

— Наистина ще подхожда много на тапицерията на дивана във всекидневната, която сменихме миналата есен. — Тя отведе госпожица Леора до касата.

— О, здравей, Монро. Чух, че благотворителният коктейл е минал много добре. — Възрастната дама извади чековата си книжка и я остави на плота.

— Така е, госпожице Леора, благодаря — усмихна се любезно Монро.

— А как върви подготовката на доматения фестивал, Регън? — Жената щракна закопчалката на чантата с тънките си пръсти.

— Много добре. — На всички други усмивката й би се сторила слънчева, но приятелката й долови напрежение.

— Надявам се, че няма да се окаже загуба на време и пари. Кой ще плаща за красивата беседка на поляната?

— Дървеният материал е купен на едро, а Наш щедро отдели от времето си, за да я сглоби.

— И на мен така ми каза. Е, поне ще прекарва известно време навън. Опасявам се, че няма достатъчно приятели, откакто се върна.

Монро не можа да сдържи усмивката си от загриженото изявление.

— Той се справя чудесно. Всъщност ние всички бяхме заедно в гората миналата вечер.

Госпожица Леора хвърли преценяващ поглед към Монро и измърмори нещо, преди отново да насочи цялото си внимание към Регън и да подхване с характерния си кисел тон:

— Разбира се, няма как да не си даваш сметка, че целият град е настръхнал срещу преоценката на имотите на Ривър стрийт и увеличаването на данъците. Горката Марта е отчаяна. Елизабет, Бог да я благослови, остави на дъщеря си „Юрганските пчели“ в окаяно състояние.

Марта беше едно поколение по-млада от останалите жени, които се събираха и пазаруваха в „Юрганските пчели“. Майка й беше получила фатален инфаркт по време на една от сбирките и остави магазина на единственото си дете. Тя така и не се омъжи, а с годините бизнесът се превръщаше по-скоро в тежест, отколкото развлечение, и наследството й в Котънблум бе като хомот на врата й.

— Измина цяло десетилетие от последната оценка, а със съживяването на икономиката имотите в центъра поскъпнаха. Това е добър знак за собствениците в града.

— Котънблум няма нужда от съживяване. И така си е добре.

— Чувствайте се поканена да споделите мнението си на следващото заседание на Градския съвет, госпожице Леора. — Регън надникна в бележника за поръчки: — Нека да видим… Възглавниците ще бъдат готови следващата седмица. Ще ви се обадя.

Докато приятелката й обслужваше клиентката, Монро се оттегли в офиса й, премести купчина разкроени платове от фотьойла върху бюрото и се отпусна върху него. Дисплеят на телефона й не показваше пропуснати обаждания или съобщения. От опит знаеше, че мъжете обикновено не се обаждат след една-единствена бурна нощ, но случилото се между тях беше различно, нали? Бяха си казали твърде много неща. Всичко беше много по-дълбоко.

Звънчетата на входната врата иззвъняха и след няколко секунди Регън влезе и се запъти направо към дървения бюфет.

— Днес затворих по-рано. Нямам други планирани срещи, пък и е прекалено горещо за разходка пеша. — Извади бутилка „Джак Даниелс“ с черен етикет и две чаши.

— Това къде е в каталога? На „Д“ като Джак или на „У“ като уиски?

— На „Л“ като лекарство. — Регън се усмихна и повдигна вежди. Това беше истинската й усмивка, а не онази, която използваше на конкурсите за красота или в работата си като кмет.

— Аз не искам.

— А трябва. Не можеш да оставиш най-добрата си приятелка да пие сама — пошегува се тя, докато наливаше.

Монро се загледа в кафявата течност, която едва покриваше дъното на чашата. Не беше ли и тя също толкова затворена като Кейд, но по свой начин? Бутна чашата настрани.

— Всъщност не пия.

— Откога? — Приятелката й отпи от уискито и я погледна със стиснати устни.

— Никога не съм пила.

Регън остави питието на бюрото с бавно движение.

— Не си спомням да си отказвала бира или чаша вино.

— Не и не знам защо. — Монро се облегна обратно на стола и се загледа в плоскостите на окачения таван. — Излъгах. Приемах, защото не исках никой да разбере истината.

— Истината за какво?

— Не пия, защото майка ми е алкохоличка. Години наред държах пълни бутилки с бира и чаши с вино, за да избегна неудобни въпроси. — Вдигна глава, любопитна да види реакцията на приятелката си.

Изражението на Регън беше мрачно и замислено.

— Значи, е по-сериозно от любов към забавленията?

— Много повече. Започна още в детството ми. Опитах се да я убедя да замине на лечение в Джексън, но тя се страхува, че ще плъзнат слухове.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Не. За майка ми пиенето е един вид бягство, но никой не може да избяга от себе си.

Регън завъртя чашата между пръстите си. Движенията й издаваха несигурност, в гласа й се прокрадна обида:

— Защо не си ми казала? Господ ми е свидетел, че съм последният човек, който би си съставил мнение за теб от начина на живот на майка ти.

Монро въздъхна:

— Навик. Срам. Ти си най-добрата ми приятелка, но прекалено дълго тайната ми се струваше твърде ужасяваща, за да се изправя срещу нея и ако ти бях казала… Моля те, не се разстройвай. Изглежда, колкото повече таиш нещо в себе си, толкова по-трудно става да говориш за него.

Регън обърна лице към най-отдалечената стена, но сякаш гледаше през нея.

— Това мога да го разбера. — И после отново към нея: — Можех да ти помогна.

— Нямах нужда от помощ. Просто се уморих да се преструвам.

— Не мога да повярвам, че си ме заблуждавала в продължение на години. — Тя поклати глава и вдигна чашата към устата си, но ръката й замря във въздуха: — Имаш ли нещо против да пийна?

— Естествено, че нямам. Давай.

Напрежението между тях се уталожи и Монро се отпусна във фотьойла с мисълта, че не се беше чувствала толкова добре, откакто Кейд напусна леглото й. През следващите няколко часа разговаряха за всичко и нищо. Обсъдиха клюките за знаменитости и техните луди семейства, политиците на Котънблум, идиотщините на Сойер Форнет и глупостта на Кейд Форнет.

В крайна сметка Монро се озова на пода, вдигнала крака на стола с мострите от платовете, покриващи голата й кожа, и климатик, насочен към нея. Регън срита сандалите си и провеси крака през страничната облегалка на коженото кресло.

Внезапно Монро скри лицето си с ръце, издавайки страха си:

— Мисля, че за Кейд бях просто поредната бройка. За единствения мъж, когото…

Пулсът й се ускори. Кейд Форнет беше единственият мъж, когото би могла да обича. Или вече обичаше. А може би го беше обичала винаги.

— Знаеш ли какво ще направим?

Веднага разпозна пламенния ентусиазъм в гласа на приятелката си. Със същия тон я беше увещавала да скочи в градския басейн посред нощ, да си купят фалшиви документи за самоличност и да прекара пет мъчителни минути, целувайки се в килера с Кит Уолмейкър в девети клас. Нито едно от тези начинания не беше завършило добре. Естествено, хванаха ги и в басейна, и с фалшивите документи, а Кит бе признал, че е гей, на следващата година.

Но това бе същият онзи тон, на който не можеше да откаже. А и поредната щура идея на Регън може би щеше да я отвлече от мислите за Кейд.

— Има ли смисъл да питам?

Регън вече беше на крака и ровеше в някаква кутия в един от ъглите на тесния, разхвърлян офис. Върна се с два флакона спрей и дяволита усмивка.

— Ще се позабавляваме, а има ли нещо по-забавно от това да дадем един урок на братята Форнет?

Беше пресушила питието си, както и чашата на Монро и поне две други. Макар да не беше мъртвопияна, мисловният й процес очевидно беше нарушен. Спъна се в сандалите си, ризата се беше измъкнала от тясната пола, френският кок висна накриво.

Монро я улови за ръката, преди да успее да отключи входната врата.

— Идеята ти е ужасна.

— Ти дори не знаеш какво съм намислила.

— Знам само, че си пийнала и си въоръжена с два флакона спрей. От тази комбинация няма да излезе нищо добро.

Приятелката й направи знак да замълчи и отвори вратата. Докато си говореха, навън се беше стъмнило. Монро се поколеба за момент, преди да изтича да я настигне. Ако не друго, можеше поне да й попречи да направи нещо опасно.

Промъкнаха се до пешеходния мост, водещ към луизианската част от града. Мястото беше популярно с графитите си.

— Как смяташ да стигнеш страничния парапет?

— Изобщо няма да цапаме моста — сряза я Регън.

Уличното осветление се отразяваше върху прясно боядисаната жълта стена. Тя свали капачката на единия флакон и го разклати.

Монро отново я улови за ръката.

— Ти сериозно ли?

Единственият отговор беше огромна буква „Д“ върху стената, от която подобно на кръв веднага се стекоха червени струи. Тя се огледа в очакване някой да изскочи всеки момент, да ги посочи с пръст и да изкрещи: „Аха!“. Въпреки че не беше опасно, онова, което правеше Регън, определено беше глупаво и съвсем не подхождаше на кмет.

Реши да опита отново:

— Утре сутринта ще съжаляваш.

Но приятелката й продължи да пише посланието си. Захвърли празния флакон и взе другия, който висеше безполезен в ръката на Монро. Когато най-после приключи, двете отстъпиха назад, за да огледат стената в цялата й прелест. Написаният с огромни букви надпис гласеше: „Доматите управляват, Раците се лигавят. Ден на труда“.

— Трябва да призная, че червено и жълто е невероятна комбинация — отбеляза Монро.

Вой на сирена раздра влажния въздух. Адреналинът нахлу в тялото й и тя се втурна да бяга обратно през пешеходния мост. За нещастие, Регън не можеше да поддържа същото темпо заради високите сандали и тясната си пола. Фаровете я осветиха по средата на общинския затревен терен от страната на Мисисипи. Все още скрита в тъмнината, Монро можеше да свие зад ъгъла и да се скрие в ателието, но не искаше да остави приятелката си сама.

Нямаше друг избор, освен да се върне на мястото, където Регън, скръстила ръце пред гърдите и извила предизвикателно хълбок, разговаряше с шерифа на Котънблум Периш.

— Не бях аз, Уейн — говореше тя със сладък като парче орехов пай глас.

— Тогава защо лицето ти е изцапано с червен спрей? — Четиридесетгодишният офицер ветеран посочи с писалката, с която си водеше бележки на електронния таблет.

Регън се издаде, като добави още няколко черти с изцапаните си пръсти. Уейн се обърна към другата млада жена с пухтене:

— И ти ли участваш в това, Монро? Вие, дами, да не сте пийнали?

Заплахата от акт или дори нещо по-лошо я накара да прехапе устни и да се размърда неспокойно:

— Предполагам, няма да ни пуснете, за да се погрижим стената да бъде пребоядисана колкото може по-скоро?

— Да се пребоядиса? — Регън обви ръка около раменете на полицая и го обърна към стената: — Мисля, че изглежда страхотно. Ти какво ще кажеш, Уейн?

— Произведение на изкуството — отвърна той, леко развеселен, без да престава да си води бележки. — Виж, трябва да се обадя на градски съветник Форнет и да го попитам как иска да се оправим с тази ситуация. Както знаеш, това е общинска собственост. — Уейн се настани зад волана на патрулната кола.

Регън изстена.

— Ако зависи от Сойер, веднага ще ни тикне в щатския затвор, задето обезобразихме идеалната му малка стена.

Монро погледна написаното от приятелката й послание. Ако не се опасяваше, че се е забъркала в неприятности, щеше да се разсмее. Но при това положение стомахът й сякаш участваше в шоуто „Ривърденс“^[2].

Уейн се върна при тях и намести колана с кобура, който висеше около тесния му ханш.

— Е, дами, ще се наложи да дойдете с мен. — Полицейското управление на Котънблум, Луизиана, отговаряше за целия окръг, докато територията на Мисисипи си имаше собствен участък.

Отвори задната част на патрулната кола и ги покани с жест да се качат, докато четеше правата им. Моментът изглеждаше като нелепа сцена от епизод на сериала „Ченгета“.

— Сойер не нареди ли да ни сложиш белезници? — протегна напред китките си Регън.

Полицаят не отговори. Историята между двамата, заемащи изборни длъжности, беше нещо, което хората обичаха да разнищват и коментират на чаша кафе или коктейл. Регън седна на седалката, сгуши се в единия й край и се загледа през прозореца.

С много повече респект в гласа Монро попита, преди да се настани отзад:

— Мога ли да използвам телефона си за едно обаждане?

— Разбира се. Защо не.

Извади апарата от задния си джоб. Поколеба се на името на Кейд, но продължи надолу, стигна до Таруотър и натисна бутона.

— Монро. Виж ти, каква изненада. — Задоволство стопли гласа му и тя се сви вътрешно, знаейки, че той вероятно се надяваше да е променила мнението си за отношенията им.

— Здрасти, Андрю. Извинявай, че ще пропусна любезностите, но имам нужда от една услуга.

— За теб винаги. — Отзивчивостта му заседна като буца в гърлото й.

— С Регън малко загазихме. Можеш ли да дойдеш в полицейското управление на Луизиана?

В слушалката се разнесе пукане, сякаш вече беше тръгнал.

— В какво сте се забъркали вие двете? Не, не ми казвай по телефона. Ще бъда там до десет минути. И за бога, не говори с никого.

Малко след като затвори, спряха пред грозна бетонна сграда с квадратна форма, строена със строго практична цел, без отстъпки по отношение на естетиката. Уейн склони да ги преведе през главния вход, а не през страничния, предназначен за престъпници. Придружи ги до стаята на дежурния.

— Няма да ни регистрираш, нали? Андрю Таруотър вече пътува насам. Със сигурност това е само едно дребно провинение, ако изобщо е такова. — Монро се опита да се усмихне.

— Длъжен съм да спазя протокола, но нямаме нищо против да изчакаме, нали, Глория?

Седналата зад бюрото чернокожа жена беше облечена в стандартната кафява униформа, но розовите кичури в косата й подхождаха на дългите, лъскави нокти. Тя се усмихна широко.

— С удоволствие ще изчезна.

— Благодаря ти, Глория. Как е бедрото на Емет? — През зимата съпругът й беше ходил на рехабилитация при Монро.

— Играе голф и ходи за риба като двайсетгодишен. И вече няма причина да не изпълнява задълженията си. — Жената й намигна, после поговориха още няколко минути.

Суматоха от говор и раздвижване извести пристигането на Андрю, Сойер и Кейд. Първите двама се бутаха по пътеката към бюрото. Кейд обаче остана на мястото си и мълчаливо погледна към Монро. Изглеждаше бесен.

Какво право имаше да се ядосва? Нали той си тръгна след онази нощ на умопомрачителен секс? И повече нито се обади, нито й изпрати съобщение. Всъщност беше споделила с Регън само защото постъпи с нея като най-големия негодник в Котънблум. Единствено по негова вина се озова в тази неприятна ситуация. Тази преобърната логика й се стори съвсем разумна, затова дръзко срещна очите му.

Докато Андрю отведе настрани Уейн за разговор на четири очи, дълбокият глас на Сойер прокънтя из малката стая, язвителен и гневен:

— Какви, по дяволите, ги вършиш, Регън?

— Просто малко реклама, нищо повече. — За разлика от неговия, нейният тон беше сладникав като захарен сироп, въпреки че в усмивката й нямаше нито хумор, нито добра воля.

Сойер огледа Регън от разрошената коса до одрасканите високи токове, преди да прониже с поглед Монро:

— Как можа да се вържеш на глупостите й?

Регън пристъпи две крачки към него:

— Затваряй си устата, Сойер Форнет. Тя няма нищо общо. Единственото й провинение е, че държеше единия флакон със спрей, така че насочи чудесните си малки обиди към мен, щом това те кара да се чувстваш истински мъж.

Шерифът се дръпна от Андрю, който й намигна, направи знак с вдигнат палец и се облегна на бюрото. Очевидно в полицейския участък на Котънблум никога не бяха виждали такива фойерверки.

— Какво е написала на стената, Уейн? — Въпреки че Сойер отправи въпроса към полицая, погледът му не се отделяше от Регън. Въздухът около тях трептеше. Ако не знаеше наизуст историята на отношенията им, Монро щеше да го определи като сексуално привличане.

Извличайки огромно удоволствие от драмата, Уейн превъртя с пръст дисплея на таблета и прочете, сякаш рецитираше стих от Шекспир:

— Доматите управляват, Раците се лигавят. Ден на труда.

Сега, когато Андрю беше поел нещата в свои ръце, облекчението на Монро се изля под формата на нервен смях. Сойер насочи гнева си към нея:

— Намираш го за смешно? Е, може би ще повдигна обвинение и вие двете ще прекарате нощта в ареста.

Най-после Кейд направи нещо, освен да й мята убийствени погледи. Сложи ръка на рамото му и попита:

— Братле, ти сериозно ли? Няма да пратиш Монро в затвора.

Сойер отблъсна ръката му.

— Смяташ да я оправдаваш ли?

— Ще я защитавам. — Кейд разкрачи крака по-широко. Двамата с брат му влизаха в битка, която още повече нажежи обстановката.

Андрю се намеси в разправията:

— Няма да бъде повдигнато никакво обвинение, господа. Ако дамите се съгласят да пребоядисат стената в рамките на два работни дни, значи няма да има щети, а следователно — и наказание.

— Много мило от твоя страна, че се опитваш да ги измъкнеш, Таруотър — каза Сойер. — Ако всичко не е готово до петък сутринта, ще се върна тук и ще подам жалба.

Регън вдигна ръка с изпънат среден пръст. Монро я улови със своите, преди онзи, за когото беше предназначен жестът, да забележи.

— Не се съмнявай, Сойер — увери го тя. — Ще спазим условията ти.

Той излезе от сградата с широки крачки. Кейд го последва по-бавно, като й хвърли през рамо поглед, който тя напълно пренебрегна. Прекалено много враждебност, напрежение и наранени чувства рикошираха в тясната стая. Сега, когато опасността от обвинение и попадане в ареста беше отминала, усети тъпа болка в слепоочията си.

Андрю махна към вратата:

— Хайде, дами. Ще ви откарам вкъщи.

Регън тръгна напред, вирнала горделиво и арогантно глава. За съжаление, раздърпаният й външен вид не създаваше впечатление за спокойна увереност. Монро се надяваше, че не изглежда чак толкова побъркана.

Изравни крачка с Андрю и пъхна ръце в джобовете си. Кейд се беше облегнал на електрически стълб близо до очукания си пикап, скръстил ръце и глезени в привидно непринудена поза, която контрастираше с каменното изражение на лицето му.

— Много ти благодаря, че дойде. Наистина го оценявам. Би ли закарал Регън до тях? Трябва да поговоря с Кейд.

Стигнал едва до средата на стълбите, Андрю улови ръката й:

— Сигурна ли си, че не искаш да изпратя и теб? Той ми изглежда разстроен.

Тя го потупа успокоително по рамото, намеквайки му да я пусне.

— Ще се справя с него.

Устните му се свиха, но не възрази и тръгна към мерцедеса си, където Регън вече го очакваше. Монро пое дълбоко въздух и се приближи към Кейд. Независимо колко гневен и разочарован беше, той винаги щеше да я защити. Нещо, в което тя бе сигурна до мозъка на костите си.

— Защо не ми се обади? — Думите му я накараха да спре.

— Какво? Защо аз не съм ти се обадила? Ти си тръгна от къщата ми. Не би могъл да избягаш по-бързо. Аз дори станах да ти правя палачинки, а какво получих в замяна? Впрочем тениската, която забрави в бързината, е у нас. Чувствай се поканен да минеш да си я вземеш в удобно за теб време.

Нападателната му позиция постепенно мина в отбранителна. Болката, гневът и обидата от предателството му се бяха трупали като буреносни облаци в нея, след като си беше тръгнал. И сега се отприщиха.

— Аз не съм поредната бройка, Кейд Форнет. Не съм момиче за една нощ. — Пристъпи напред и допря пръст в гърдите му. — Онова само секс ли беше? Защото ако е така, аз…

— По-спокойно, жено. — Той сложи ръце върху раменете й и ги стисна леко. — Не беше само секс, но нека да го оставим настрана за минута. Искам да знам защо се обади на Андрю Таруотър, а не на мен.

— Защото е адвокат. И нещо като приятел. А честно казано, след като си тръгна, вече не знаех ти какъв си ми. Какво сме ние с теб?

— Аз съм твоят… — Кейд погледна към ореола светлина над тях.

— Виждаш ли, и ти не знаеш. Любовник? Приятел! Бройка?

— Останах с впечатлението, че ти си моята поредна бройка. — Намек за усмивка сгъсти ситните линии около очите му.

— Не. Не ти се получава да си винаги мил и очарователен. И аз сериозно се опитвам да изясня отношенията ни.

Той прокара ръка през лицето си, изтривайки и последния остатък от чувство за хумор.

— Още ли не си разбрала? Те не могат да се определят с думи. Винаги е било така. Не знам точно какво ни свързва, но то ни прави нещо повече от любовници или приятели и това ме плаши до смърт.

Думите докоснаха някаква струна в нея. Хвърлиха се едновременно един към друг в ожесточена прегръдка, ръцете му я притискаха, пръстите й се впиваха в мускулите на гърба му.

Устните им се вкопчиха в отчаяна, чувствена целувка. Тя не знаеше колко още щяха да стоят така на паркинга, ако не ги беше разделил пронизителният вой на полицейска сирена.

Той откъсна устни от нейните, но я притегли по-близо до себе си, за да прошепне в ухото й:

— Мога ли да те закарам до вас?

— Можеш да ме закараш където поискаш — също толкова тихо отвърна тя.

В първия момент не разбра дали изобщо я беше чул, но в крайна сметка Кейд разхлаби ръце и отвори вратата откъм шофьорското място на стария пикап. Монро се настани на междинната седалка.

Той включи двигателя, но не потегли веднага. Промъкна се към нея, обви ръка около врата й и я целуна отново. Бавно и чувствено, устните им даваха толкова, колкото получаваха. Повече. Тя имаше нужда от повече.

Прокара пръсти през косата му и като ги сви в юмрук, го придърпа по-близо и пъхна език в устата му, поемайки за момент инициативата. Той изстена и й даде онова, за което жадуваше. След всяка гореща целувка идваше следващата, докато накрая тя притисна краката си един в друг, стигнала върха на възбудата. Сграбчи ръката му и я пъхна между тях.

— Харесва ми, че изглеждаш толкова мила и невинна, докато в същото време едва не експлодираш в ръцете ми. — Говореше, допрял устни в нейните; от тези дрезгави звуци и чувствени вибрации зърната й се втвърдиха.

Той стисна горната част на бедрото й с наранената си ръка и пръстите му се плъзнаха под ластика на бикините. Монро си помисли, че всеки момент ще се разпадне.

Кейд се отдръпна внезапно, стисна волана с две ръце и започна да вдишва и издишва дълбоко.

— Все пак сме на паркинга на полицейското управление — оправда се той. — Не е нужно да те обвинят за повреда на общинско имущество и непристойно поведение в една и съща нощ. Пък и не съм сигурен, че Сойер ще си направи труда да ни измъкне.

Включи на скорост и потегли към къщата й. Тя се сгуши на седалката, още по-възбудена от неочакваното прекъсване. Наведе се към него и прошепна в ухото му:

— Ако къщата ми се намираше по-далече, щях да ти се нахвърля още сега, докато караш.

Кейд натисна рязко спирачките и тя залитна към него, притискайки гърдите си в горната част на мускулестата му ръка.

— В такъв случай с удоволствие ще мина няколко пъти по Ривър стрийт.

Тя се разсмя. Господи, обичаше този шеговит, провокативен тон. Ако се бе съгласила, сигурно щеше да обиколи целия квартал.

— Някой друг път. Точно сега искам да ме закараш вкъщи колкото може по-бързо. Без да налетим отново на някоя патрулка.

Негов ред беше да отметне глава и да се засмее дрезгаво. Натисна газта и скоро паркира в гаража й. Нейният джип все още беше пред магазина на Регън.

Кейд се измъкна от пикапа, обви ръка около кръста й и я притегли към себе си. Препъвайки се, изкачиха стълбите към верандата и влязоха в къщата. В мига, в който се озоваха вътре, той я притисна към вратата с едрото си тяло. Мрежата от ситни бръчки около очите и устата му не беше от смях. Отчаяна настойчивост замени шеговития му тон.

Излишно беше да й казва какво иска, защото тя се нуждаеше от същото. Отблъсна го леко с длани и припряно се освободи от късите панталони и бикините. Наред бяха дънките му. След като ги разкопча, обви ръце около извивката на ханша му, преди да ги смъкне заедно със слиповете достатъчно, за да види възбудата му.

Нямаше нужда от въведение. Просто вдигна краката й над бедрата си и влезе в нея. Двамата дишаха в синхрон. Това беше нещо повече дори от върховното удоволствие. Поне за нея.

Сграбчи я отзад и проникна по-дълбоко. Ръцете им се докосваха в усилията да смъкнат ризата й. Тя разкопча сутиена си с единственото желание да се разголи напълно за него.

Меката памучна тъкан на блузата му милваше гърдите й, докато я притискаше към вратата, без да престава да движи ритмично ханша си.

Предвид обстоятелствата, тя очакваше нещо бързо и вулгарно, но той очевидно не бързаше и това я радваше. Колкото повече протакаше, толкова по-дълго щеше да бъде вътре в нея, част от нея. Доста опасни мисли.

Той допря челото си в нейното:

— Красива си. И забавна. И силна. И много секси. — Всеки комплимент беше съпроводен с бавен, силен тласък.

Думите кръжаха около нея, затова го целуна, влагайки всички емоции, които беше трупала от момента, в който беше напуснал дома си. Нито един мъж не можеше да се сравни с момчето от спомените й. Но докато старите спомени носеха отпечатъка на детството и невинността, сега си създаваше нови, не по-добри, но различни, по-дълбоки, обогатени с опита й като жена.

Ханшът му вече се движеше по-бързо, за да влезе в ритъма на целувките им, а усещането вътре в нея беше ново и не можеше да се сравни с нищо преживяно досега. Искаше й се да изчака, да се наслади на вкуса му, но възпламеняващото триене избухна в заслепителен оргазъм. Той я последва секунди след това и стонът му отекна из тъмното антре.

Слава богу, че не се отмести, иначе тя щеше да се свлече на пода. Цялото й тяло трепереше. В този момент не се чувстваше силна, а слаба и уязвима.

Обви ръце около врата му, целуна влажната кожа и усети пулса му под устните си. За добро или лошо, тя го обичаше. И в детството си го беше обичала, но сега чувствата й бяха като на жена към мъж.

Но думите, излизащи направо от сърцето й, така и не бяха изречени. Не знаеше дали е достатъчно силна, за да понесе огорчението, ако той се обърне и си тръгне отново.