Лора Трентъм
Целуни ме така (13)

Глава единадесета

Кейд спря пред спортната зала на Тали и последва група гимназистки през главния вход. Те се отклониха към дамската съблекалня като пасаж риби. Облегна се на рецепцията и улови блесналия поглед на сестра си.

— Когато Монро ми каза, че си се съгласил да влезеш в ролята на живо учебно чучело, не й повярвах. — Сестра му изглеждаше готова всеки момент да избухне в смях. Рядка гледка напоследък, осъзна с известно безпокойство Кейд.

— Какво ще кажеш да заменим думата „чучело“ с „доброволец“?

Смехът й изригна и беше заразителен. Той се усмихна, въпреки резервите към внезапния му алтруизъм. Момичетата се появиха шумно откъм съблекалнята. Кайла не беше сред тях.

— Щях да се обадя да й откажа — каза той.

— Защо не го направи?

Монро се втурна през вратата и започна да сипе извинения за закъснението си.

— Имах прекалено много пациенти този следобед. Като че ли половин Котънблум е получил изкълчване или някаква друга травма тази седмица. Е, вече съм готова. Вълнуваш ли се, Кейд?

Да види как усмивката огрява цялото й лице беше истинската причина да не се откаже. Но нямаше как да го признае пред Тали.

— Изключително съм развълнуван.

Монро хвърли брезентовата раница зад плота на рецепцията и отиде при очакващите я на тепиха момичета, които пляскаха ръката й и я прегръщаха за поздрав. Можеше да добави начина, по който тесните шорти и впитото спортно горнище подчертаваха извивките на тялото и в същото време разкриваха силата й, към списъка с причини, поради които не се отказа. И конската опашка, мятаща се между плешките, и разрошените кичури около лицето й… Но най-вече усмивката. Сякаш създаваше собствено гравитационно поле.

Той се промъкна покрай бюрото.

Сестра му го удари закачливо по рамото.

— Ах, ти, хитро куче. Знаех си, че рано или късно ще маркираш територията си.

— Млъквай, Тали. Ще ми помогнеш ли да си сложа предпазните кори?

Тя стегна връзките около ръцете, краката и гърдите му. Чувствайки се ужасно нелепо, Кейд се приближи към групата момичета и вложи всичко от себе си, за да звучи весело и непринудено:

— Надявам се, че няма да ми се нахвърляте прекалено настървено.

Колкото и да се различаваха по височина, цвят на косата и тегло, лицата им му се сториха еднакви, докато се смееха нервно и упорито отбягваха да срещнат погледа му. Той приглади брадата си. За тях беше неприятно старче, опитващо се да ги примами в пикапа си на някое усамотено място край реката.

Монро плесна два пъти с ръце. Хихикането утихна и всички в пълна тишина насядаха на тепиха.

— Момичета, това е Кейд, братът на госпожица Талула. С негова помощ ще направим днешното занимание малко по-реалистично. Амелия, хайде да започнем от теб.

Една девойка, висока почти колкото Монро, с къдрава червеникава коса и съзвездия от лунички се изправи пред нея. Амелия беше слаба и жилава като повечето момичета на тази възраст, все още й липсваше женственост.

Монро застана зад възпитаничката си и прошепна нещо в ухото й, преди да отстъпи встрани.

— Давай, Кейд.

Той я погледна с известно раздразнение.

— Какво трябва да правя?

— Сграбчи я за китката. Дръпни я към теб, все едно искаш да я завлечеш насила някъде.

Страхотно. Точно като отвратителния мъж край реката. Знаейки колко важно беше това за нея, той улови Амелия за рамото. Очите й се разшириха, но не направи опит да се освободи, а се отпусна върху защитените му с кори гърди. Монро се приближи.

— Мисли, мила. Това е в основата на всичко. Какви възможности да се освободиш от хватката на нападателя научи?

Момичето се оживи. Преди Кейд да успее да реагира, с въртеливо движение отскубна ръката си и го блъсна в гърдите с достатъчно сила, за да го накара да залитне назад. После се върна при останалите, които я посрещнаха с аплодисменти.

— Да — вдигна победоносно юмрук Монро. — Наистина беше страхотно. Коя е следващата?

По време на заниманието тя непрекъснато окуражаваше възпитаниците си и преглеждаше коляното и дланта му. Тренировката беше изключително интензивна, но не изтощителна и единият час отлетя бързо.

Докато момичетата се оттегляха към съблекалнята, мястото им на тепиха зае групата по кикбокс. Тали се приближи, като нагласи пътьом микрофона над ухото си и пъхна усилвателя под ластика на шортите.

— Страхотна работа, Кейд.

— Благодаря, сестричке. — Обви около нея едната си ръка с обезопасителни кори и я придърпа в тромава полупрегръдка. Тя го отблъсна със смях.

Кейд се освободи от предпазните средства и взе подадената от Монро вода.

— Не видях Кайла.

— Не — намръщи се тя. — Не отговаря на съобщенията ми. Сигурно ми е сърдита.

— Сърдита? След всичко, което направи? По-скоро ми се струва, че се срамува.

— Мислиш ли?

— Постави се на нейно място. Спомням си каква беше Тали на седемнайсет. Обливаше се в сълзи за дреболии, сърдеше се за нищо и постоянно живееше в някаква мелодрама.

— Може би ще отскоча до тях по-късно. Предполагам, няма да ми позволиш да те почерпя една вечеря, задето ни помогна?

Той се поколеба. Целувките им бяха отприщили у него мътен, смущаващ потоп от чувства. Тя го бе пожелала. Но защо? Повечето жени го преследваха заради парите. Вълнуващият начин на живот привличаше други. Монро очевидно не се впечатляваше от тези неща. Никоя от останалите не го познаваше — не допускаше подобна близост.

Тя някога беше добро момиче, а той — обикновен блатен плъх, който постоянно се забъркваше в неприятности. Дали просто не задоволяваше любопитството си към него? Или действаше, водена от някаква своя фантазия? Беше й дал ясно да разбере, че няма намерение да остане тук.

Целувката й беше откровена молба, копнееща да бъде удовлетворена. Можеше да я съблече. Да задоволи собствения си сексуален глад. Но това щеше да прекъсне нишките на доверието помежду им. Щеше да я нарани. Това го плашеше; не можеше да й го причини. Монро беше различна. Специална.

Прикри вътрешния си смут зад любезно изражение, усъвършенствано по време на многобройните преговори.

— Става. Имаш ли нещо предвид?

— Какво ще кажеш да отидем в пицарията от моята страна на реката? Доста непретенциозна. Не е необходимо да се преобличаш. — Тя нахлузи тениска върху тренировъчните си дрехи.

Последва я с пикапа си през реката, намери паркинг в една от пресечките и се удиви от възродения център на Котънблум, Мисисипи. Озова се пред входа на пицарията няколко секунди преди Монро, отвори вратата и я покани с жест да влезе. Тя се настани в първото свободно сепаре и той седна срещу нея. За вечер в средата на работната седмица заведението работеше на пълни обороти. Повече от половината маси бяха заети, няколко души чакаха поръчките си за вкъщи.

— Впечатлен съм от промените. Всичко беше доста западнало, когато заминах.

— Нещата трябва да стигнат дъното, преди да тръгнат нагоре. Регън положи много усилия, за да привлече нови инвеститори. Знам, че фестивалът е болна тема, но наистина я е грижа за този град.

— Мислех си, че стана кмет заради вниманието и престижа. Нещо като конкурс за възрастни.

От смеха й по тялото му плъзна топлина.

— Престиж? Единствената й облага е безплатното кафе в бистрото на Гленда и метален сгъваем стол на първия ред на коледните тържества. Останалото е само куп оплаквания.

Сервитьорката сложи пред тях две чаши вода с резенчета лимон и извади тефтера за поръчки. Непреодолимо вътрешно усещане го накара да изтрие ръцете си в шортите. Може би нерви? Не се беше чувствал нервен от години. Висенето от висока скала и скачането в неизвестността повишаваха адреналина. Преговорите за милион долара? Вълнуващи. Как можеше нещо толкова банално като яденето на пица да го изнерви?

Никога не се бяха хранили заедно. Нито пък бяха излизали на среща. Пълнолунните им нощи бяха тайни. Кейд си спомни нещо. Съвсем дребно, наистина, но му помогна да се успокои.

— Все още ли обичаш пицата с всичко друго, но не и с лук?

Усмивката й превърна заливащата го топлина в сладникава сантименталност.

— Естествено. Не мога да повярвам, че го помниш.

Сервитьорката записа поръчката и изчезна. Кейд облегна лакти на масата и разбърка лимоновите резенчета в чашата с вода.

— Сойер изглежда като глупак. Да си общински съветник очевидно е също толкова стресиращо, колкото и да си кмет.

— Вероятно дори повече. Брат ти трябва да се оправя с цяла община, а проблемите там са други. Много по-сложни. Двамата с Регън свършиха страхотна работа независимо един от друг, докато не бяха въвлечени в този фестивален кошмар.

— Имам чувството, че завръщането ми само увеличи грижите му. — Той поглади с ръка брадата си и се почеса по врата.

— Какво те кара да мислиш така?

— Не знам. Сигурно защото се вкара в нещо като риалити шоу „Съпругите от Котънблум“, когато докарах пикапа на татко в гаража и се захванах да го поправям.

Погледна през прозореца. Колата не беше нищо особено. Не достатъчно стара, за да предизвика нечий колекционерски интерес, изглеждаше като развалина в сравнение с останалите автомобили от последното десетилетие, паркирани около нея.

Няколко пружини стърчаха от тапицерията, таванът в единия ъгъл висеше, а климатикът все още не работеше. Но на него му беше все едно. Сърцето му се късаше, докато го гледаше да се разпада бавно. Кейд не бе успял да спаси родителите си, но можеше да се погрижи за пикапа на баща си. Да седи зад волана му носеше утеха, каквато не бе изпитвал никога.

— На практика той не е ли като този на Сойер? Попита ли го дали не иска да ти помогне да го поправиш? — Насочи ясните си сини очи към него и се облегна на лакти.

— Аз карах пикапа и го поддържах, за да мога да работя. Така му осигурих възможността да завърши гимназия, да играе бейзбол и да отиде в колеж. Тогава нито веднъж не ми предложи помощта си. — Горчивината, която се изля направо от сърцето му, го стъписа. Отврати го. Той лично се беше погрижил да спести на брат си трудностите, с които сам се сблъскваше ежедневно. Преглътна с усилие и отново погледна през прозореца. — Не исках да кажа това.

Топлината на ръката й се предаде на неговата, пръстите им съвсем естествено се сплетоха. Докосването му донесе утеха, от каквато не подозираше, че има нужда, докато не я получи.

— Няма нищо лошо да се сърдиш на съдбата, но все пак си успял да постигнеш нещо. Измъкнал си се оттук.

Измъкнал се. Беше принуден да си тръгне. Прогонен. Нямаше нужда тя да знае.

Никога не се беше чувствал нормален. Също като Монро, не преставаше да си задава въпроса дали бе способен на истинска любов. Онази, която кара мъжа да жертва всичко, за да защити любимата жена. Опасяваше се, че бе вложил цялата си любов в брат си и сестра си. Сърцето му подскачаше в гърдите, сякаш се опитваше да общува с морзов код.

Познат мъжки силует мина по тротоара и залязващото слънце хвърли отблясъци върху косата му. Андрю Таруотър блъсна входната врата и застана точно до тяхното сепаре. Изражението на лицето му можеше да пресече прясно мляко.

— Монро? — Изрече името й почти обвинително.

Тя издърпа ръката си и прекалено широката тениска се свлече от рамото й.

Кейд сви длани в юмруци. Дали не се срамуваше, че я видяха с него? А може би между нея и Таруотър имаше нещо сериозно? Или и двете? Негодуванието, породено от годините, преживени сред съжалителни погледи и завоалирани подигравки, бушуваше под пресилено любезното изражение на лицето му.

— Здрасти, Андрю. — Приятелският тон само разпали огъня.

— С баща ми работим до късно по едно дело и той ме изпрати за пица. А вие двамата какво кроите? — Зад въпроса се криеше ревниво подозрение. Дали Монро го беше доловила?

— Кейд ми помогна с тренировките тази вечер и аз реших, че една вечеря е най-малкото, с което мога да му се отблагодаря. — Отправи към Кейд една от разтапящите си усмивки.

Андрю прочисти шумно гърлото си като ядосан старец. Някой откъм щанда извика името му, но той не помръдна.

— Пицата ти е готова — подкани го Кейд.

— Чух — изръмжа в отговор. — Вълнуваш ли се от предстоящия благотворителен коктейл, Монро?

— Изключително. — Безпристрастният тон опровергаваше думите й. — Оценявам любезността на майка ти.

Челюстта му се раздвижи, когато погледна към Кейд.

— Да, аз също работя усърдно за този прием. Направих всичко възможно да осигуря присъствието на всички влиятелни хора в Котънблум.

Стори ли му се, или усмивката, която отправи към Андрю, наистина беше пресилена и хладна?

— Интересът ти към програмата за момичета в риск заслужава възхищение. Парите ще отидат за благородна кауза. Поне това мога да обещая.

Андрю взе пицата и излезе, определено по-скован, отколкото беше влязъл. Сякаш тя го беше смазала.

— Какъв е проблемът? — махна към вратата Кейд.

— Какво имаш предвид? — Тя си играеше с края на лъскавата си конска опашка.

Какво имаше предвид? Той беше човекът с проблема. Враждебността, която изпитваше към Андрю, определено будеше подозрения.

— Нищо — отвърна той над току-що сервираната ароматна и гореща пица.

Докато се хранеха заедно, напрежението, объркващо чувствата му, постепенно утихна. Нито един от двамата не спомена повече Андрю.

— Знам, че първоначално си се устроил в Мобайл. Къде отиде след това? — попита тя.

— През няколко месеца се местех в различни крайбрежни градове. С моите умения никога не срещнах затруднения да си намеря работа. Всъщност установих, че репутацията ми започва да ме изпреварва. Докато стигна до Мериленд, една автомобилна компания беше започнала да ме издирва. — Ъгълчетата на устата му се повдигнаха.

— Не се ли чувстваше самотен?

— Малко. — Омаловажаването на истината изтри самодоволната му усмивка. Първата нощ в евтиния мръсен мотел се бе оказала по-неприятна от първото нощуване със семейството му в старата каравана. Тогава поне Сойер и Тали бяха при него. В Мобайл никой не го познаваше. Нито пък се интересуваше какво се случва с него. Шумът на неспокойния град го зашеметяваше след годините, преживени под унасящия ромон на реката. Не беше мигнал до сутринта.

— Местил си се от пристанище на пристанище? Без да се установиш някъде? — Сините й очи търсеха истината.

А тя беше сложна.

— Не можеш да си представиш какво означава да усещаш свободата, след като толкова време си носил хомот.

— И все пак си избрал Сиатъл, нали? Какво се промени?

— По онова време се намирах в Кънектикът. Хората около мен бяха работили двайсет и дори трийсет години за един богат производител на двигатели и щяха да си умрат, работейки за него.

— Но ти искаше повече. — Това беше твърдение.

— Но аз исках повече. Бях свикнал с упорития труд. Блъсках се по дванайсет, даже по шестнайсет часа на ден и разработих някои идеи, които отдавна се въртяха в главата ми. Двигателите с моите подобрения можеха да развият значително повече конски сили. И започнах да привличам вниманието на мнозина. — Усмихна й се срамежливо. — Мъжете, изглежда, смятат, че мощността на моторите има връзка с размера на мъжествеността им.

Гърленият й дрезгав смях беше като глътка силно уиски.

— И започнаха да те търсят за различни подобрения. — Тя придружи последната дума с въздушни кавички.

— Точно така. В крайна сметка се появи един човек, който беше по-обигран от мен по онова време. Насърчи ме да подам заявка за патент и така станахме бизнес партньори. Останалото, както казват, е история.

— Защо не остана на Източното крайбрежие? Защо избра Сиатъл? Като изключим липсата на крокодили — усмихна му се тя между две хапки пица.

— Партньорът ми, Ричард, се беше установил там и го последвах.

Дъвчейки, Монро повдигна вежди:

— Не е типично за теб да тръгнеш след някого. Що за човек е този Ричард?

В началото на деловите им отношения Ричард беше по-скоро учител, отколкото партньор. Научи го на жаргона на богатите, как да се облича и как да се държи. Отнасяше се с него като към син и никога не го упрекваше за липсата на знания за неговия свят.

— Нещо повече от бизнес партньор. Смятам го за близък приятел. — Телефонът му забръмча от получено съобщение. Той погледна екрана, за да прецени дали можеше да отложи ангажимента и да остане с Монро. — Трябва да тръгвам.

— Нещо спешно?

— Само ако приемеш, че сантиментална нощна разходка с лодка из спомените със Сойер и чичо Делмар е извънредна ситуация.

— Няма да отидеш… да бракониерстваш, нали? — сниши глас тя.

Не можеше да прецени дали тя се притеснява за него, или е развълнувана от подобна перспектива. Отново се надигнаха много въпроси. Дали не търсеше у него просто някаква различна тръпка?

Наведе се към нея през масата и доближи устни до ухото й:

— С наставник като чичо Дел никога не се знае какви пакости може да извършим.

Червенина плъзна по врата и страните й. Наистина ли беше в състояние да накара цялото й тяло да гори по този начин? Представи си я гола, легнала в леглото му. Опита се да се отърси от видението, но беше прекалено късно. Сякаш възбудата му я беше нарисувала като графити в мозъка му.

Облегна се назад, но разстоянието не успокои нито плътта, нито съзнанието му.

— Сега мога да си позволя да изкупя целия супермаркет. Мога да платя и тази пица. — Извади портфейла си и хвърли на масата няколко банкноти, достатъчни не само за сметката, но и да предизвикат широка усмивка върху лицето на сервитьорката.

— Разбрахме се да черпя аз. — Монро пъхна кичур коса зад ухото си.

— Ти просто ме покани да хапнем пица и това беше достатъчно. — Измъкна се от сепарето и раздвижи крака си.

Тя се надигна и сведе поглед.

— Изглеждаш скован.

Мислите му го върнаха направо към началното училище и неволно сложи ръцете си отпред на панталона. Измина една секунда, преди да осъзнае, че говореше за коляното му, и се разсмя. Звукът отекна в ушите му.

— Коляното ми е много по-добре. Притеснява ме само когато се заседя по-дълго.

Тръгнаха по тротоара към паркинга, където колите им бяха паркирани една срещу друга.

— А как е ръката?

— Оправя се. Редовно правя упражненията, госпожице Кърби, честна дума. — Разтвори и сгъна срязаната длан. — Започва да ме боли, когато я претоваря повече, и понякога нощем се събуждам от бодежи.

— За съжаление, не мога да направя нищо повече за увредените нерви, но упражненията ще ти помогнат да възстановиш силата и издръжливостта. — Улови ръката му и започна да разтрива кожата около белега. — Има неща, които само времето може да излекува.

Погледите им се срещнаха и думите й сякаш се отнасяха за нещо повече от ръката. Буца заседна в гърлото му, сърбежът върху дланта премина в парене.

— Да, така е. Ще се видим скоро.

Обърна се и се отдалечи, неспособен да понесе и минута повече изпепеляващия й поглед. Твърде много неща напираха да се излеят от него прекалено скоро. Тътенът на стария двигател на пикапа заглуши всеки уличен шум и той изчака, докато джипът й зави зад ъгъла.