Сара Джио
Теменужки през март (8)

Осма глава

Шести март

— Искаш ли днес да отидем в Сиатъл? — попита Бий на закуска. Така хората на Бейнбридж Айлънд говореха за Сиатъл, като за пълно потапяне.

— Защо не се обадиш на Ивлин да дойде с нас? — предложих. Оставаше им малко време, въпреки че Бий не го знаеше.

Бий позвъни.

— Ще дойдеш ли с нас в Сиатъл? Ще хванем ферибота в десет да попазаруваме. Ще се радваме и ти да бъдеш с нас.

След две секунди всичко беше решено. Ивлин ни чакаше на терминала за ферибота, който напомняше железопътна гара с панорамните изгледи към залива и павилиона за еспресо, за онези, които копнеят за двойна доза мока като мен например. Жителите на острова често се качваха на ферибота, оставяйки колите си на сигурно място в паркинга на терминала. Тъй като пътниците слизаха в сърцето на града, нямаше нужда от кола, дори ако придвижването означаваше изкачване на няколко възвишения. Макар и прехвърлили осемдесетте, тези жени не биха помислили да заменят градската разходка с возене в такси.

Ивлин беше с панталон каки седем осми, черен пуловер с деколте „лодка“ и семпли равни обувки.

— Благодаря, че ме спасихте от още един скучен ден сама с котките — каза тя.

Усмихнах се. Хрумна ми, че не изглежда като неизлечимо болна. Все още имаше коса. „Перука?“, запитах се.

Скулите й сияеха от руменина, вероятно благодарение на грим. Но най-важното бе, че не се държеше като болна. Ракът навярно разяждаше тялото й, но Ивлин не бе допуснала да сломи духа й.

— Е, какъв е планът за деня? — попитах, докато вървяхме към ферибота. Понеже бяхме сред първите на борда, заехме най-предпочитаното сепаре в предната част, откъдето се откриваше прекрасен изглед към небостъргачите на Сиатъл.

— Е — каза Бий, докато се настаняваше удобно на виниловата скамейка, — ще започнем от Уестлейк Сентър, разбира се, и има едно прекрасно малко бистро на Марион стрийт, където мисля, че можем да обядваме.

Марион стрийт. Не беше ли това улицата в книгата, където Естер сложи край на връзката си с Елиът завинаги? Замислих се за великолепния пръстен, който бе хвърлила в шахтата, и поклатих глава. Струваше ми се толкова безсмислена, толкова импулсивна постъпка. Но така или инак, тя си имаше причина.

Помнех по име хотел „Ландон Парк“, мястото, където се бе разиграла трагичната сцена. Може би Бий, или която и да беше истинската авторка, бе използвала исторически източници. Нямах търпение да видя дали старият хотел все още съществува и дали някога е съществувал.

— Някой да иска супа с морски дарове? — попита Бий и стана. Винаги си поръчваше супа с морски дарове на ферибота което и време да беше, въпреки че пътуването траеше едва половин час.

— За мен не — каза Ивлин.

— Аз ще хапна, ако отиваш до закусвалнята — казах.

Бий кимна с одобрение и се отдалечи.

Когато Бий беше достатъчно далеч, за да ни чуе, аз се обърнах към Ивлин:

— Как се чувстваш?

— Имала съм и по-добри дни.

— Съжалявам — казах аз, обзета от чувство за вина, че приемайки поканата ми, Ивлин се бе лишила от почивката си.

— Ха — каза тя, — няма за какво, благодаря. Предпочитам да се чувствам зле в Сиатъл с вас двете, отколкото в леглото у дома.

— Кога възнамеряваш да й кажеш?

Ивлин изглеждаше притеснена.

— Скоро.

— Започвам да се безпокоя как ще приеме новината — казах аз.

Ивлин сведе поглед към ръцете си с преплетени пръсти, толкова напрегнати, че виждах изпъкналите малки сини вени.

— И аз се безпокоя, скъпа.

Погледнах през прозореца и отново към Ивлин.

— Доколкото зная, ти си единствената истинска приятелка на Бий.

Тя кимна.

— Все още ли четеш онзи дневник?

— Да — отвърнах, — не мога да го оставя.

Погледна към другия край на пътеката, за да види дали Бий се връща.

— Не ни остава много време — каза Ивлин. — Няма още дълго да бъда тук. Но трябва да знаеш нещо. Историята, която четеш, съдържа много тайни. Тайни, които могат да променят настоящия живот. За теб. За леля ти. За други хора.

— Иска ми се просто да ми кажеш какво означава всичко това — казах, надявайки се да не прозвучи твърде нетърпеливо.

— Съжалявам, скъпа. Това е път, който ти трябва да изминеш.

Когато навлязохме в открити води, времето сякаш застина.

— Ивлин — казах аз, вдигайки поглед от прозореца. — Ти познаваше ли баба ми?

Вгледа се в лицето ми за миг, преди да отговори:

— Да, скъпа, познавах я.

— Тогава може би знаеш какво е казала Бий на майка ми за баба Джейн, което е всяло такъв раздор в семейството.

Ивлин кимна.

— Разкрила е на майка ти шокираща истина за баба ти — каза тя.

— Шокираща?

— Да — отвърна тя. — Но, Емили, не бива всичко да свършва така за твоето семейство.

— Ивлин, какво означава това?

— Ти можеш да оправиш нещата — каза Емили. — Можеш да доведеш историята до края, който заслужава.

Прокарах пръсти през косите си и въздъхнах.

— Сякаш се опитвам да подредя пъзел, а всички крият парчетата от мен.

— Имай търпение — тихо каза Ивлин. — Ще намериш своите отговори с времето. Така стават нещата на острова.

Видях Бий да върви обратно към сепарето ни.

— Ето — каза тя, когато се върна на мястото си. — Една супа с морски дарове за теб.

— Благодаря — казах аз, отворих пакетче солени крекери и потопих един в горещата крем супа.

— Ивлин — каза Бий, — къде е апетитът ти? Винаги хапваш супа на ферибота.

Хвърлих поглед на Ивлин, с който исках да кажа: „Сега е моментът. Кажи й“.

Но изражението й остана съвършено спокойно.

— Преядох на закуска тази сутрин; мисля, че старият ми стомах не е какъвто беше някога.

— Е — отвърна Бий, — след няколко часа ще обядваме, така че няма да прегладнееш. — Предпазливо се обърна към мен: — Как мина снощи у Джак?

Лицето на Ивлин засия.

— Джак Евънстън?

— Да, Джак Евънстън — потвърдих.

Ивлин и Бий се спогледаха многозначително.

— Ние сме две старици, които не са имали среща от по няколко десетилетия, Емили — каза Ивлин. — Дай ни нещо пикантно.

— Той приготви вечеря — продължих. — Вярвате ли? Мъж, който готви. И ми показа картините си.

Бий направи гримаса и се загледа през прозореца във водата, но Ивлин не й обърна внимание.

— Прилича ми на вечер-мечта. Забавлява ли се?

— Да — казах. — Но се питам, при толкова гостувания на острова като дете защо никога не съм срещала Джак? Не съм го виждала на плажа.

Ивлин понечи да обясни, но Бий я прекъсна:

— А какво стана с Грег?

— Мили боже — каза Ивлин, — двама мъже те преследват?

— Да — потвърди Бий.

В очите на Ивлин припламна носталгия.

— Ах, какво е да си млад.

Точно тогава прозвуча сирената на ферибота, възвестявайки пристигането ни в Сиатъл. Заразени от нетърпението на другите пътници да слязат на твърда земя, бързо закрачихме по рампата и надолу по стъпалата, които водеха до тротоара, пълен с таксита, сергии със сандвичи и гълъби, кълвящи трохи.

Когато стигнахме до кръстовището, Ивлин си пое дълбоко дъх.

— Ах! — каза тя. — Липсваше ми този мирис.

Беше същият мирис на изгорели газове от ферибота, море и градски живот, който вече обожавах, но в Сиатъл той се смесваше с аромата на пържена риба от ресторантите покрай кейовете.

— Съжаляваш ли някога, че се върна, Ивлин? — каза Бий изведнъж.

Ивлин погледна към мен вместо към Бий, сякаш искаше да ме осведоми:

— Емили, когато съпругът ми почина преди десет години, се върнах на Бейнбридж. Но трябваше да прекарам целия си семеен живот тук, в града, по-точно, на Капитол Хил.

— Съжалявам за съпруга ти — казах. — Тук сигурно всичко ти напомня за него.

— Да. Но островът винаги е бил моят дом.

Мълчаливо изкачихме три възвишения, докато стигнахме до Марион стрийт. Придържах Ивлин за лакътя за опора, както Бий би направила, ако знаеше за болестта на приятелката си.

— Е — каза Бий, — стигнахме. — Посочи към ресторант от другата страна на улицата, наречен „Талулас“. — Да поседнем. Малко почивка ще ми се отрази добре след разходката.

Кимнах и Ивлин бързо се съгласи.

Ресторантът беше весел и ярък, със слънчеви цветове на стените и нарциси в малки вази от гравирано стъкло на всяка маса. Като се изключи самотният клиент, който пиеше кафе и хапваше сандвич в далечния край, ние бяхме единствените хора в заведението.

Беше единадесет — малко рано за обяд, но най-подходящото време за коктейли. Ивлин поръча „Мимоза“ и когато допивахме вторите, всички бяхме развеселени и несъмнено много гладни. Въпреки супата с морски дарове на ферибота, без угризения си поръчах бургер.

— Е — каза Бий, когато сервитьорката отнесе чиниите ни, — къде отиваме сега?

Погледнах навън през прозореца към Марион стрийт.

— Може ли да се поразходим малко по Марион, преди да тръгнем към Уестлейк Сентър?

— Разбира се — каза Бий.

Плати сметката и излязохме на тротоара. Оглеждах всяка сграда, покрай която минавахме, с надеждата да позная хотела, пред който Естер бе видяла Елиът с другата жена. Сигурно имаше четиридесет и пет „Старбъкс“, но не и хотел „Ландон Парк“. Изведнъж нещо привлече погледа ми: тухлена сграда, точно каквато я бе описала Естер, с две внушителни колони отпред. И наблизо имаше будка за вестници. Съвпадение? И най-удивителното: на около петдесет крачки имаше голяма шахта. Застинах за миг. Сигурно това беше мястото. Измислено или не, трябваше да го видя с очите си.

— Емили? — каза Бий, когато се обърна и ме видя застинала на тротоара. — Защо спираш тук? Видя магазин, в който искаш да влезеш ли, скъпа?

Без да я погледна, поклатих глава.

— Искам само да прегледам вестникарските заглавия — излъгах аз и се втурнах през улицата, едва избягвайки сив седан. Сърдитият шофьор наду клаксон.

А там, на отсрещната страна, беше сградата. Това трябваше да е хотелът.

— Извинете — казах на възрастния портиер. — Това ли е хотел „Ландон Парк“?

Изгледа ме с широко отворени очи.

— „Ландон Парк“? — Поклати глава. — Не. Това е „Вашингтон Атлетик клуб“.

— Да — отвърнах, — разбира се.

Обърнах се и тръгнах обратно, този път по тротоара.

— Почакайте, госпожице — извика той. — Беше хотел „Ландон Парк“, но до петдесетте, когато сградата почти изгоря.

— Наистина ли? — широко се усмихнах аз.

Човекът кимна.

— Отвътре беше напълно изпепелена.

Благодарих му и погледнах към отсрещния тротоар, където стояха Бий и Ивлин. И двете изглеждаха озадачени, особено Бий.

— Идвам веднага — извиках аз, преструвайки се, че гледам автомата за вестници, докато всъщност се чувствах потопена в атмосферата на мястото, където бяха започнали неприятностите на Елиът и Естер. Докато стоях там, историята ми се струваше повече от истинска, дори и ако те бяха просто образи, сътворени от нечие въображение преди цял един живот.

Пропуснахме обикалянето по магазините и хванахме ферибота в два часа. Престорих се, че имам главоболие, заради Ивлин; виждах, че никак не е добре. Изглеждаше бледа и изтощена. Знаех, че се нуждае от почивка, но също така знаех, че няма да го признае.

Бий се отправи към спалнята си да подремне, аз също. Но нямах намерение да спя.

Чувах как телефонът звъни в кухнята. Заета да къпя бебето в банята, реших, че който и да се обажда, може да почака. Но продължаваше да звъни настойчиво, затова я изплакнах с чиста вода и я увих в синята хавлиена кърпа, подарък от майката на Боби. Беше се надявала, че ще е момче.

— Ало? — вдигнах най-сетне. Не прикрих раздразнението в гласа си.

Беше Франсис.

— Естер, няма да повярваш.

Гласът й звучеше задъхано, развълнувано, тревожно, всичко това наведнъж.

— Успокой се и ми кажи какво има — казах аз и нагласих бебето така, че да мога да хвана телефона по-удобно.

— Елиът — каза тя. Когато изрече името му, едва не се свлякох на колене.

— Не, не ми казвай. Няма да го понеса.

— Не — припряно заговори тя. — Жив е. Добре е и си е у дома! Върнал се е от войната.

Очите ми се насълзиха.

— Откъде знаеш това?

Замълча за момент, сякаш умуваше дали да ми каже цялата истина или част от нея.

— Е — най-сетне каза Франсис, — беше тук.

— Къде?

— У дома — отвърна тя. — Тръгна си преди малко.

— Какво е правил там, за бога?

Усетих как Франсис застина и в мен се надигна напрежение. Приемах приятелството им с подозрителност, която не можех да скрия.

— Франсис — продължих. — Какво е правил там?

— Естер, не зная за какво намекваш — плахо каза тя. — Знае, че обичам фотографията, и ми даде албум със снимки, които е направил в Южния Пасифик. Прекрасни са. Трябва да видиш някои — кокосови палми, плажове, хора, които е срещнал.

Свих дясната си ръка в юмрук.

— Защо да ти носи подарък?

— Що за въпрос е това? — обидено попита Франсис. — Да не забравяме, че сме и стари приятели, Естер. Беше просто жест.

— А аз? — попитах. — Не съм ли приятелка?

— Естер, ти си омъжена, с дете — изтъкна тя малко по-прямо, отколкото очаквах. — Не би се почувствал добре дошъл пред прага ти.

Гневът вече напираше, събуждайки емоции, които с години се бях опитвала да загърбя.

— Винаги го поставяш над приятелството ни — казах с огорчение. — Винаги си го искала за себе си.

Франсис замълча.

— Извинявай — казах. — Не исках да изрека това.

— Напротив — каза Франсис.

— Не, не. Казах го неволно. Можеш ли да ми простиш?

— Трябва да затварям, Естер.

Последва щракване, а след това чух само самотния сигнал свободно.

 

 

Следващата сутрин дълго се взирах в гардероба си и най-сетне извадих прилепналата синя рокля, която си бях купила от Сиатъл миналата година. Беше с черен колан, остро деколте и бял божур на ревера, също като онези в модните списания.

Обадих се на Роуз.

— Здравей — казах. — Чу ли новината?

— За Елиът? Да.

Въздъхнах.

— Съсипана съм.

— Защо? Той е жив.

— Да, но островът е твърде малък за двама ни.

Роуз знаеше това, както и аз.

— Искаш ли да дойда при теб? Мога да хвана следващия ферибот.

— Да — казах. — Какво ще кажеш да се срещнем за обяд? Мога да те чакам в „Рейс“ в дванадесет, след като напазарувам. Ще бъда с бебето, но ако имам късмет, ще спи в количката си.

— Идеално — каза тя.

Откакто Роуз се премести в Сиатъл, аз се чувствах самотна на острова. Имах Франсис, разбира се, но двете се бяхме отчуждили през последната година поради причини, които знаех, но не намирах сили да назова. Досега.

— Роуз — казах аз, — Франсис влюбена ли е в Елиът?

Звучеше абсурдно, че едната от най-добрите ми приятелки може да обича мъж, когото аз съм обичала, но трябваше да попитам. Трябваше да разбера. И знаех, че Роуз има отговора.

— Трябва да попиташ първо себе си — просто каза тя. Но не беше нужно. Дълбоко в сърцето си вече знаех.

 

 

На пазара, едва свила покрай един ред щандове, вече оглеждах следващия, за да видя дали Елиът случайно не е там. Но вместо на него, налетях на Джанис Стивънс, съседката, която бе застанала до консервите. Беше вдовица и затова се опитвах да не се вбесявам от начина, по който ме гледа, или нещата, които говори. Вечно печеше някакви курабийки, сладкиши и пайове и ме укоряваше, че не го правя. Веднъж Франсис ми каза, че Джанис била хвърлила око на Боби, и може би беше вярно. Носеше сладки неща и казваше нещо от рода: „О, горкичкият! Естер никога не ти прави нищо. Като съседка, мой дълг е да се погрижа за теб“. Винаги беше с прясно нанесено ярко червило и имаше навик да се застоява пред прага ни по-дълго, отколкото ми харесваше.

Още докато бяхме в гимназията, имах чувството, че иска да се проваля, че чака някъде отстрани, готова да се нахвърли като лешояд веднага щом покажа признак на слабост.

Отчасти и затова онази сутрин се почувствах напрегната, когато я видях. Погледна ме със захаросана усмивка и каза:

— Чух, че Елиът се е върнал. Видя ли го вече? — Джанис знаеше, че неизбежно ще се развълнувам при споменаването на името на Елиът. — Аз го видях тази сутрин — каза тя.

Престорих се, че консерва домати е привлякла вниманието ми.

— А, така ли?

— Добил е чудесен загар в Южния Пасифик — продължи Джанис. — Изглежда толкова красив.

— Къде го видя? — попитах най-накрая, предавайки се, макар и да знаех, че не бива.

— Закусваше с Франсис в „Рейс“ — добави Джанис. — Тя не ти ли каза?

Изпуснах консервата.

Джанис се наведе да я вземе и ми я подаде с лукава усмивка.

— Франсис и Елиът биха били сладка двойка, нали?

— Много сладка — казах аз и грабнах консервата домати от ръцете й, преди да премина с количката си покрай нея.

— О, Естер, престани — каза Роуз, докато седяхме на масата в „Рейс“. — Не си въобразявай разни неща.

— Да си въобразявам? — казах. — Нима? Откакто Елиът се е върнал, двамата са неразделни.

Погледът на Роуз издаваше, че е разочарована от Франсис не по-малко от мен, но явно не смяташе да взима страна. Роуз никога не взимаше страна.

— Защо не си поговорите двете? — предложи тя.

Кимнах. Но всъщност се питах за какво са си говорили те двамата тази сутрин. Защо Елиът, който току-що се бе върнал от война, проявяваше такъв интерес към най-добрата ми приятелка? Не съществуваше ли неписано правило, че бившите любовници не бива да поддържат отношения с приятелите на другия?

Точно тогава един сервитьор се приближи към масата ни, но не за да вземе поръчките ни. Погледна право в мен.

— Вие ли сте Естер?

— Да — смутено отвърнах.

— Добре — каза той. — Трябваше да ви позная по описанието на онзи господин. Каза, че сте най-красивата жена в ресторанта. — Гузно погледна към Роуз. — Съжалявам. Вие също сте красива, госпожице.

Но Роуз се усмихна, сякаш не я бе грижа, и знаех, че наистина е така.

Беше скрил зад гърба си едно-единствено лале, любимото ми цвете — чисто, бяло, с червено по края на всяко венчелистче. Никога не бях виждала такова лале и почти затаих дъх.

— За вас — каза той и ми подаде цветето заедно с един бял плик. Името ми беше написано с почерка на Елиът. Помнех издълженото му „е“ и характерната завъртулка, която добавяше към всяко „с“.

— Върви да го прочетеш насаме — каза Роуз. — Аз ще остана при бебето.

— Благодаря — отвърнах. Тя знаеше, че трябва да попия всяка дума.

Изтичах на тротоара и седнах на една пейка, преди да разкъсам плика.

 

 

Скъпа моя Естер,

Знам, че е непочтено да се опитвам да достигна до теб по този начин, знам. Ти си омъжена и чух, че имаш дете. Но трябва да узнаеш нещо, за да бъдем начисто. Може ли да се срещнем тази вечер, на плажа пред дома ми? Ще те чакам и ще се надявам, че ще дойдеш. И ако дойдеш, ще знам, че ни е писано да бъдем заедно. Ако не, ще знам, че това е краят за нас, че трябва да правя планове да продължа напред, да напусна този остров и сърцето ми да каже своето „сбогом“. Моля те, кажи, че ще дойдеш. Моля те, кажи ми, че въпреки всичко ще дойдеш. Знам, че искам много, но се моля огънят, който все още гори в мен, да гори и в теб. Ще чакам.

 

Твой,

Елиът

 

 

Притиснах писмото към гърдите си и една-единствена сълза се стече по лицето ми. Когато я изтрих, с крайчеца на окото си видях движение. Но когато се обърнах и погледнах, каквото или който и да беше, бе изчезнал.