Сара Джио
Теменужки през март (3)

Трета глава

Не си направих труда да се преоблека или среша, както най-вероятно бих се подготвила в Ню Йорк. Просто наметнах пуловер, нахлузих войнишко зелени гумени ботуши, които Бий държеше в малка стаичка до входната врата, и излязох навън.

Пристъпването по мокър пясък има странно лечебно въздействие, хрущенето под краката изпраща сигнал към мозъка, че няма проблем просто да си даде малко почивка. Това направих онази сутрин. Не се упреквах, дори когато мислите ми се връщаха към Джоел и хилядите малки разпилени спомени от миналото. Настъпих празна черупка от рак с ботуша си и я строших на хиляди парчета.

Взех камък и го хвърлих във водата, далеч и силно колкото можех. По дяволите! Защо нашата история трябваше да завърши така? Взех още един камък и още един, хвърлях ги с все сила в залива, докато накрая се отпуснах изтощена върху дървена отломка, изхвърлена от морето. Как бе могъл? Как аз бях могла? Въпреки всичко малка част от мен искаше той да се върне и се мразех заради това.

— Само хабиш камъните с такова хвърляне.

Подскочих, стресната от мъжкия глас. Беше Хенри, който бавно вървеше към мен.

— А, здравей — казах смутено. Дали бе гледал изблика ми? Откога? — Просто…

— Хвърляш камъни — кимна той. — Но техниката ти е погрешна, скъпа. — Наведе се, взе гладко, плоско камъче и го повдигна срещу светлината, оглеждайки го от всеки ъгъл. — Да — каза той най-сетне. — Това ще свърши работа. — Обърна се към мен. — Сега хвани камъчето ето така и отпусни ръката си, за да се движи плавно като в масло, докато го пускаш. — Хвърли камъчето към брега и то прелетя през водата с шест скока по повърхността. — По дяволите — каза Хенри. — Загубил съм вещината си. Шест е ужасно малко.

— Така ли?

— Да — отвърна. — Рекордът ми е четиринадесет.

— Четиринадесет? Сигурно се шегуваш.

— Оттук да не мръдна — каза той и се прекръсти, както правят единадесетгодишните на скаутски лагер. — Някога бях шампион по хвърляне на камъчета на този остров.

Не ми беше до смях, но не се сдържах.

— Тук има състезания по хвърляне на камъчета?

— Разбира се. Сега опитай ти.

Погледнах надолу към пясъка и намерих плоско камъче.

— Ето — казах аз, замахнах и го пуснах. Камъчето стигна до повърхността и цопна по корем. — Виждаш ли, страшно съм зле.

— Не — каза той. — Просто се нуждаеш от тренировки.

Усмихнах се. Лицето му беше загрубяло и сбръчкано като книга със стара кожена подвързия. Но очите… Е, говореха, че някъде зад тази усмивка се крие младеж.

— Ще те заинтригувам ли с покана за кафе? — попита той и посочи назад към малка бяла къща над дигата. Очите му засияха.

— Да, звучи чудесно.

Изкачихме се по бетонните стъпала, които водеха до пътечка, обрасла с мъх. До входната врата на Хенри се стигаше по шест камъка под сянката на два големи стари кедъра, които стояха като стражи.

Той отвори стъклената врата. Скърцането й бе дразнещо колкото крясъците на чайките от покрива, които сърдито се развикаха и полетяха обратно към водата.

— Отдавна се каня да повикам някого да поправи тази врата — каза Хенри и свали ботушите си на терасата. Последвах го и сторих същото.

Лицето ми се затопли от огъня, който бушуваше и пращеше във всекидневната.

— Разполагай се удобно — каза той. — Ще сложа кафето.

Кимнах и отидох до камината. На тъмната махагонова лавица над нея имаше множество раковини, малки лъскави камъчета и черно-бели снимки в обикновени рамки. Една от тях привлече вниманието ми. Жената на нея беше с руси букли, пригладени плътно към главата й като на жените от четиридесетте. Излъчваше блясък, като модел или актриса, застанала на брега с развята от вятъра рокля, подчертаваща гърдите и тънката й талия. На заден план се виждаше къща, къщата на Хенри, и онези кедрови дървета, тогава много по-малки, но също толкова забележителни. Запитах се дали е била негова съпруга. Позата й изглеждаше твърде предизвикателна за сестра. Която и да беше, Хенри я бе обожавал. Бях сигурна в това.

Приближи се с две големи чаши кафе в ръце.

— Красива е — казах аз, взех снимката и седнах с нея на дивана да я разгледам по-отблизо. — Жена ти?

Погледна ме, сякаш изненадан от въпроса ми, и отвърна просто:

— Не.

Подаде ми чаша, а след това остана прав и прокара пръсти по брадичката си, както правят мъжете, когато са смутени или несигурни за нещо.

— Съжалявам — казах аз и бързо върнах снимката над камината. — Нямах намерение да любопитствам.

— Не, не — каза той, внезапно усмихнат. — Знам, че е глупаво. Минаха повече от шестдесет години, би трябвало вече да мога да говоря за нея.

— Коя е?

— Бяхме сгодени — продължи той. — Щяхме да се женим, но… не се получи. — Замълча, сякаш размислил за нещо. — Може би не бива да…

И двамата вдигнахме погледи, когато чухме почукване на вратата.

— Хенри? — Беше мъжки глас. — Вкъщи ли си?

— А, това е Джак — каза Хенри, обръщайки се към мен. Изрече името нехайно, сякаш очакваше да го познавам.

Гледах от хола, докато отвори и посрещна тъмнокос мъж на моята възраст. Беше висок, толкова висок, че трябваше леко да се наведе, когато влизаше в стаята. Беше облечен с дънки и сив вълнен пуловер и макар и да беше предобед, леката сянка по очертанията на брадичката му издаваше, че нито се е обръснал, нито е взел душ.

— Здравейте — каза той малко смутено, когато очите му срещнаха моите. — Аз съм Джак.

Хенри заговори вместо мен:

— Това е Емили, нали знаеш, племенницата на Бий Ларсън.

Джак погледна към мен, след това отново към Хенри.

— Племенница на Бий?

— Да — отвърна Хенри. — Ще й погостува за месец.

— Добре дошли — каза Джак и дръпна края на якето си. — Извинявайте, не исках да ви прекъсвам; започнах да готвя и по средата видях, че нямам яйца. Случайно да ти се намират две?

— Разбира се — каза Хенри и се отправи към кухнята. Докато Хенри го нямаше, очите ми срещнаха погледа на Джак, но бързо ги отместих. Той потърка чело; засуети се с ципа на якето. Тишината беше напрегната и задушаваща като тъмния влажен пясък на брега под прозореца.

Навън се чу плясък. Стреснах се, закачих с крака си ръба на страничната масичка и безпомощно гледах как малката бяла ваза, сложена върху купчина книги, се търкулна на земята и се счупи на четири назъбени парчета.

— О, не! — казах аз и поклатих глава, притеснена, че бях счупила един от ценните сувенири на Хенри и че се бях изложила пред Джак.

— Ето, ще ти помогна да скриеш доказателствата — усмихна се той. Изведнъж започна да ми харесва.

— Аз съм най-непохватната жена на света.

Закрих лицето си с ръце.

— Добре — каза той, повдигна ръкава си и показа черносинкава прясна синина. — А аз съм най-непохватният мъж на света. — Извади найлонова торбичка от джоба си и внимателно събра парчетата от вазата. — Можем заедно да я залепим по-късно.

Усмихнах се.

Хенри се върна с кутия яйца и я подаде на Джак.

— Съжалявам, трябваше да изтичам до хладилника в гаража — каза той.

— Благодаря, Хенри — каза Джак. — Задължен съм ти.

— Няма ли да поостанеш?

— Не мога — каза той и хвърли поглед към мен, — трябва да се връщам, но благодаря. — Обърна се и ми намигна съучастнически. — Радвам се, че се запознахме, Емили.

— И аз се радвам — отвърнах. Искаше ми се да не си тръгва толкова скоро.

С Хенри гледахме през прозореца, докато Джак вървеше обратно към плажа.

— Странна птица е този Джак — каза Хенри. — Най-хубавото момиче на острова е във всекидневната ми, а той не може да остане дори за кафе.

Сигурна бях, че се изчервявам.

— Прекалено си любезен — казах. — Погледни ме. Току-що съм станала от сън.

Той примигна.

— Бях искрен.

— Много си мил — казах аз.

Поговорихме си по време на второто кафе, но когато погледнах часовника си, видях, че са минали два часа.

— Може би е време да тръгвам, Хенри. Бий ще започне да се пита къде съм.

— Разбира се — отвърна той.

— Ще се виждаме на плажа.

— Всеки път, когато минаваш оттук, просто се отбивай.

Отливът бе оголил таен пласт живот на брега и докато вървях обратно, прибирах раковини и кълбета изумруденозелени водорасли, като пуках въздушните мехурчета по слузестата им повърхност, както правех преди много години. Едно камъче заблестя на слънцето, коленичих да го взема и тогава чух стъпки зад гърба си. Стъпки на животно, последвани от вик.

— Ръс, тук, момче!

Обърнах се и едър, енергичен голдън ретривър ме връхлетя със силата на защитник от Националната футболна лига.

— Ох! — извиках аз, бършейки току-що близнатото си лице.

— Съжалявам — каза Джак. — Измъкнал се е през задната врата. Дано не те е изплашил. Безобиден е, въпреки петдесет и петте си кила.

— Добре съм — усмихнах се аз, изтупах малко пясък от панталона си, преди да застана на колене и да поздравя кучето както подобава. — А ти сигурно си Ръс — казах. — Радвам се да се запознаем, приятел. Аз съм Емили. — Вдигнах поглед към Джак. — Тъкмо бях тръгнала да се прибирам при Бий.

Той хвана Ръс за каишката.

— Без повече такива номера, момче — каза Джак, преди да ме погледне. — Ще повървя с теб; в твоята посока сме.

Измина минута, може би по-дълго, преди някой от двама ни да проговори. Бях доволна да чувам стъпките на ботушите ни по каменистия бряг.

— Е, тук, в щата Вашингтон, ли живееш? — попита Джак най-сетне.

— Не — отвърнах. — В Ню Йорк.

Той кимна.

— Никога не съм ходил.

— Шегуваш се — казах. — Никога не си ходил в Ню Йорк?

Сви рамене.

— Мисля, че не съм имал повод. Прекарал съм целия си живот тук. Никога не ми е хрумвало да напусна острова.

Кимнах и огледах безкрайната плажна ивица.

— Е, откакто отново се върнах на този остров… — Замълчах и се огледах наоколо. — Не преставам да се питам защо съм си тръгнала оттук. Точно сега Ню Йорк никак не ми липсва.

— И все пак какво те води тук този месец?

Нали вече му бях казала, че съм на гости при леля си? Това обяснение не беше ли достатъчно? Нямаше да обяснявам, че бягам от миналото си, което в известен смисъл беше истина, че се опитвам да взема решения за бъдещето си или, не дай си боже, че наскоро съм се развела. Дълбоко си поех дъх и вместо това казах:

— Правя проучвания за следващата си книга.

— О! — каза той. — Значи си писател?

— Да — отвърнах и преглътнах с мъка. Мразех деловия си тон. Нима нещо от това можеше да се нарече проучване? Както обикновено, щом заговорих за кариерата си, започнах да се чувствам уязвима.

— Уау! — каза той. — Е, какво пишеш?

Казах му за „Търся Али Ларсън“ и изведнъж се спря.

— Сигурно се шегуваш. Направиха филм по нея, нали?

Кимнах.

— А ти? — Внезапно ме обзе нетърпение да сменя темата. — С какво се занимаваш?

— Художник съм — отвърна Джак. — Живописец.

Широко отворих очи.

— О, бих се радвала да видя твои творби.

Но в мига, когато изрекох това, бузите ми пламнаха от срам. Нима е възможно да се чувствам по-неловко, по-глупаво? Нима напълно съм забравила как да разговарям с мъж?

Вместо просто да кимне, Джак се усмихна с половин уста и подритна парче дърво, заровено в пясъка.

— Не е за вярване как изглежда плажът тази сутрин — каза той и посочи отломките, изхвърлени от морето на брега. — Явно снощи е имало голяма буря.

Обожавах брега след буря. Когато бях на тринадесет, на същия плаж бе попаднало чувалче с точно 319 долара — знаех, защото сама бях преброила всички банкноти — и пистолет, пълен с вода. Бий се обади на полицията и проследиха уликите до банков обир, свършил зле седемнадесет години по-рано. Седемнадесет години. Пъджет Саунд е като машина на времето, която скрива разни неща, а по-късно ги изважда наяве на брега, когато и където реши.

— Казваш, че си прекарал целия си живот на острова, значи трябва да познаваш леля ми.

Той кимна.

— Да я познавам? Може да се каже.

Къщата на Бий беше на няколко крачки пред нас.

— Искаш ли да влезеш? — попитах. — Да кажеш „здрасти“ на Бий.

Той се поколеба, сякаш си спомни за нещо или някого.

— Не — каза Джак и присви очи, когато плахо погледна към прозорците. — По-добре не.

Прехапах устни.

— Добре — отвърнах. — Е, скоро пак ще се видим.

Това беше, казах си, докато крачех към задната врата. Защо изглеждаше толкова притеснен?

— Почакай, Емили — извика Джак от брега след няколко секунди. Обърнах се. — Извинявай. Нямам голям опит. — Отмести кичур тъмни коси от очите си, но вятърът веднага го върна обратно. — Би ли приела покана за вечеря? — попита той. — В дома ми. В събота, в седем?

Стоях там и го гледах, напрягайки се да отворя уста. Бяха нужни няколко секунди, но намерих сили и глас да отговоря:

— С удоволствие — кимнах.

— До тогава, Емили — каза той с по-широка усмивка.

Бях забелязала, че Бий гледа през прозореца, но когато влязох, се бе преместила от преддверието на дивана.

— Виждам, че вече си се запознала с Джак — каза тя, без да откъсне очи от кръстословицата си.

— Да — отвърнах. — Бях на гости у Хенри.

— У Хенри? — Бий вдигна поглед. — Какво си правила там?

— Сутринта излязох да се поразходя и случайно го срещнах на плажа. Свих рамене. — Покани ме на кафе.

Бий изглеждаше разтревожена.

— Какво има? — попитах.

Остави молива си и вдигна поглед към мен.

— Внимавай — загадъчно каза тя, — особено с Джак.

— Да внимавам? Защо?

— Хората невинаги са такива, каквито изглеждат.

Прибра очилата си за четене в синьото кадифено калъфче, което държеше върху странична масичка.

— Какво имаш предвид?

Даде си вид, че не е чула въпроса ми, както само на нея й се удаваше.

— Е, вече стана дванадесет и половина, нали? — Въздъхна. — Време е да си подремна.

Наля си половин чаша шери.

— Лекарството ми — каза тя с намигване. — Ще се видим по-късно днес следобед, скъпа.

Ясно беше, че нещо се е случило между Бий и Джак. Бях го прочела по лицето му и сега го долових в гласа й.

Отпуснах се на дивана и се прозинах. Примамена от споменаването за дрямка, се прибрах в спалнята си и се сгуших на голямото легло с розов пухен юрган. Взех романа, който си бях купила от летището, но едва се преборих с две глави и хвърлих книгата на пода.

Освободих китката си от верижката на часовника — не мога да спя с нищо метално по себе си — и отворих чекмеджето на страничната масичка. Но когато пуснах часовника вътре, забелязах нещо в сянката.

Беше тетрадка, някакъв дневник. Вдигнах я и прокарах пръст по гърба. Беше стар и интригуващата му подвързия от червено кадифе изглеждаше оръфана и изтъркана. Докоснах го и изведнъж ме прониза чувство за вина. Ами ако беше стар дневник на Бий? Потръпнах, внимателно го оставих обратно в чекмеджето. Минаха няколко мига и неусетно дневникът отново се озова в ръцете ми. Изкушението беше неустоимо. Само щях да прегледам началото, нищо повече.

Листовете, пожълтели и изтънели, бяха като свещена реликва, в каквато само времето можеше да ги превърне. Огледах първата страница за някаква насока и прочетох думите „Тетрадка за ръкописи“, напечатани в долния ъгъл с черно мастило и стандартните канцеларски клишета. Спомних си за книга, която бях прочела отдавна, чиято главна героиня от началото на двадесети век бе използвала за романа си „Чернова или личен дневник“. Заинтригувана, прелистих страниците и огромното любопитство напълно задуши чувството за вина. Само още една страница и ще го оставя.

Думите на следващата страница, написани с най-красивия почерк, който бях виждала, накараха сърцето ми да запрепуска. „Разказ за нещо, случило се в малък островен град през 1943-та.“

Бий никога не бе сядала да пише, поне доколкото знаех. Чичо Бил? Не, буквите определено бяха изписани от женска ръка. Защо беше тук, в тази розова стая? Коя беше авторката, решила да остане неизвестна, и защо?

Дълбоко си поех дъх и обърнах страницата. Какво лошо имаше да прочета няколко реда? Когато започнах уводния абзац, повече не можех да устоя.

Нямах намерение да целувам Елиът. Омъжените жени не правят така, поне омъжените жени като мен. Беше нередно. Но приливът идваше, полъхваше хладен бриз и ръцете на Елиът бяха обвити около тялото ми като топъл шал, галеха ме на места, където не биваше да ме докосват, и почти не можех да мисля за друго. Беше както някога. И въпреки че сега бях омъжена, въпреки променилите се обстоятелства, сърцето ми бе останало на същото място във времето — застинало, сякаш в очакване на този миг — мига, в който с Елиът намерихме пътя обратно към това място. Боби никога не ме бе прегръщал така. Или може би беше, но неговият допир не събуждаше такава страст, такъв огън.

И, да, не бях възнамерявала нито да целувам Елиът в онази студена мартенска нощ, нито да извършвам немислимото, което се случи после, веригата от събития, които завинаги щяха да променят моя живот и този на хората около мен. Името ми е Естер и това е моята история.

Вдигнах поглед. Естер? Коя беше Естер? Псевдоним може би? Измислена героиня? Чух почукване и инстинктивно придърпах юргана нагоре, за да скрия страниците, които четях.

— Да? — казах.

Бий отвори вратата.

— Не мога да заспя — каза тя, потърквайки очи. — Какво ще кажеш вместо това да се поразходим до пазара?

— Добре — отвърнах аз, макар че всъщност ми се щеше да остана и да продължа да чета.

— Ще те чакам отпред — каза Бий и остана с поглед, вперен в мен смущаващо дълго. Започнах да изпитвам чувството, че хората на острова крият някаква голяма тайна, която никой няма намерение да сподели с мен.